Последна любов в Цариград

Двайсети ключ СТРАШНИЯТ СЪД

Ако си спомниш за Цариград в Атина, Цариград ще е един, ако си спомниш за него в Рим, ще е друг.

В огромния град, издигнат на три морета и зад четири вятъра, върху два материка и под зеленото стъкло на Босфора, те се установиха в началото на есента. Нощите им се обръщаха като чорапи в тяхната къща над водите, къща, която броеше лодките и ветровете, докато те слизаха на брега да купуват благовонни масла. Това допадна много на Йерисена и когато имаха случай, те се отбиваха в малкия дюкян сред Мисирбазар, обърнат към Златния рог, за да пият бял чай с хашиш и да гледат как децата ловят риба без стръв. Толкова много риба имаше на това място, че те само хвърляха голите въдици и вадеха плячка. В тази дюкян двамата срещнаха чудноватото човече е въже вместо яка на ризата, за което им казаха, че е сръбска кръв, но турска вяра. Веднъж месечно човекът слизаше през Капалъчарши до Златния рог и се отбиваше в дюкяна за парфюми. Водеше винаги един и същ разговор с продавача, като да повтаряха някаква молитва.

— Някога е бил зидар — разказа им продавачът, — а сега боледува от странна болест. Насън времето му тече много по-бързо, отколкото наяве, и всяка нощ прехвърля през главата си поне по десет години, така че тук, в Цариград, и най-старите хора не знаят на колко е години. Може и той самият да не знае.

Онзи следобед, когато го видяха в дюкяна, той влезе като омагьосан, готов да купи каквото и да е.

— Сандал? — попита търговецът на парфюми, нагласи едно малко шишенце от мътно стъкло под друго и зачака. Чакаха в полумрака и нищо не се случваше. А после, когато купувачът вече искаше да се откаже и да излезе, търговецът каза:

— Трябва да се чака колкото една сура време.

Купувачът беше неграмотен и не знаеше за колко време се чете една сура от Корана, но в този миг в извърнатото гърло на по-голямото шише се появи опашатата звезда на една капка, която се изтъркули полека по опашката си надолу и капна в малкото шишенце.

— Искаш ли да опиташ? — попита търговецът, сръчно обърса ивицата от гърлото на шишето и го подаде на купувача. Той взе малко от пръста му на пръста си и понечи да го изтрие в дрехата.

— Не на дрехата! — предупреди го търговецът. — Ще я прогони. На дланта. Първо на дланта. — А когато купувачът извърши това и искаше да помирише, продавачът го задържа.

— Не днес, господине, не днес! След три дни! Тогава ще се яви истинският аромат. И ще трае колкото една пот. Но ще бъде по-як от потта, защото има силата на сълзата…

Такъв разговор чуха Софроний и Йерисена този ден на Златния рог, а търговецът ги покани да дойдат на чай отново, защото има да им предложи нещо специално.

— Денят е за любов, а нощта за песен — каза им отец Хрисостос, когото посетиха в неговата църквица във Фенер, — защото любовта вижда, а нощта чува.

Докато слушаха тези думи, на фреската зад гърба им в полумрака се полюшваха от морето риби и чудовища, а от пастта на чудовищата се полюшваха мъже, деца и жени с музикални инструменти в ръцете, откликвайки на свирнята и химните от звука на ангелската тръба, зовяща на Страшния съд.

Венчаха се в неделя на Петдесетница, в мига, когато се обичаха повече от всякога преди това.

Йерисена Опуйич често водеше мъжа си до храма на Мъдростта, който под турско вече не беше църква, но не беше и джамия. Влизаха в огромната тежка сянка на църквата, която в сравнение с храма беше същото, каквото е и смъртта в сравнение със съня. Там, в църквата, чакаше висока колона с бронзов щит, закован на камъка. В щита имаше отвор, в който обикновено се поставяше пръст, а с дланта около него се описваше кръг в отвора и се пожелаваше нещо. Онези обаче, които обича, Бог награждава едновременно с най-голямото щастие и най-голямото нещастие. Затова Софроний не се решаваше да влезе вътре. Но седейки в сянката на огромния строеж, той усещаше, че храмът има още една сянка. Долу, под основите му в земната вътрешност, се откриваха куполи, клироси и стълбища, чиито полегати каменни плоскости водеха в дълбината към подземните води на Босфора и към сладката вода от сушата, отразявайки храма над себе си като отзвук, който подражава на речта. Това подземно очертание беше създадено от звуци, но и от твърд материал, също колкото и онова над тях. Не само във водата, а и в земята се оглеждаше Светата Мъдрост.

Но в земята се оглеждаше и небето над нея. И изведнъж Софроний започна тук, под сянката на „Света София“, да следи движението на металните съзвездия на подземния свят, които като отклик на звука бяха безпогрешно свързани с небесните, като под земната кора ясно се разпознаваше движението на „Рак“, „Везни“, „Лъв“ или „Дева“. Така той ставаше астролог на подземния пояс на зодиака. Но усещаше, че жаждата или гладът му, които го гонеха към всичко това, са само чиракуване и подготовка за някаква всеобемна ситост и вечно утоляване на мечтите. И не се решаваше да влезе в храма.

„Твоята мисъл е свещ, с която можеш да запалиш чужда свещ, но за това трябва да имаш огън“ — мислеше си Софроний. Но и самият му огън беше под земята.

Така вървеше, докато един ден търговецът ги повика отново на чай. Беше доставил онова нещо, което отдавна искаше да им покаже. Като влязоха в дюкяна му, завариха там и човечето с въжето на врата. Миришеше на абанос и продавачът им пошепна, че така мирише потта на стареца.

— Ушите му се потят. Само потта му е поне на век и половина — добави продавачът, засмя се и извади от чалмата си една пара, която им показа на дланта си.

— Пара, кована в ада — каза той шепнешком и парата заблестя сякаш в отговор на тези думи. Тогава търговецът повдигна изпод тезгяха и постави пред тях ведро с вода и поиска Йерисена да хвърли парата във водата. Парата не потъна. Йерисена се почуди, но Софроний, носейки в себе си сянката на Светата Мъдрост, усети в себе си, макар да я виждаше за пръв път, че парата е излязла от бакър, сребро и стъкло. И наистина, като я сложи в устата си, той чу в нея звънтежа на сребърната руда и звънкия глас на стъклото, създадено в подземен огън. И по-силно от този звънтеж чу нещо като звук на медна тръба.

— Съществуват още две такива пари — обади се в този миг зидарят, наблюдавайки всичко, което става.

— За ей тази се купува утрешният ден, за другите две днешният и вчерашният — каза той, обръщайки се към Софроний, и на Йерисена се стори, че зидарят и Софроний не се срещат за пръв път, че се знаят от по-рано и между тях има нещо като споразумение да се срещат тъкмо тук, на Мисирбазар.

Като потвърждение на тези мисли младият Опуйич плати парата, без да продума. И на другия ден отиде право в „Света София“.

Щом влезе в храма, се усети като изгубен на огромен площад, който всъщност беше църквата под купола. Всичко в нея тънеше в мрак, само през огромните брави проникваше светлината на слънцето. Облетя с очи всички колони в храма, но никъде по тях не видя бакърен обков. Само дето на една от колоните блесна слънчева светлина на височина човешки бой. Като наближи под тази светлина, откри щита и дупката в него. Пъхна палец сякаш в отвора на огромна медна тръба и направи кръг, шепнейки заветната си мечта. И нищо не се случи.

Софроний Опуйич и не беше очаквал, че нещата с него отведнъж толкова ще се променят, та да се забележат веднага. Но все пак му беше чудно, че не усети нищо. Като се върна вкъщи, каза на Йерисена, че работата е свършена. Тя го прегърна, отиде до прозореца и изплю в Босфора камъчето с неговата тайна вътре.

— Свърши с тайните и криенето! Сега ще се изпълни всичко. Не беше ли това нещо като събуждане?

Държеше се като на празник, извади захаросани цветя, рози и жасмин в сладък сироп. Седнаха на огромния прозорец, които всъщност беше бойницата за топове в тяхната къща, и си заприпомняха за Хиляда и една нощ и своите пресмятания.

— Може би затова нямаме деца, защото не сме изчислили коя точно нощ е забременяла Шехеразада и коя приказка е разказала тя тогава — рече Йерисена и гледайки я, Софроний Опуйич усети, че е остарял от любов.

— Има истини, на които човек помага да умрат — каза тя. — Самият човек е истина, която умира. Човечеството е винаги на седемнайсет години, но и аз нямам повече!

Тази нощ тя чу как Софроний се заизмъква изпод огромното одеяло от куча козина, с което бе завит. Чу как пораслата му брада драска възглавницата, видя в брадата на мъжа си трапчинка колкото пъп и се почуди. На сутринта му каза:

— Всяка голяма любов е вид наказание.

— Знаеш ли, всичките ние имаме една уговорка с Бога. Половината от всичко, което имаме или вършим, половината време, сила или красота, нашите работи и пътувания остават на наше разположение, а другата половина е на Бога. Така е и с любовта. Половината наша любов остава за нас, другата половина — за Бога. Там тя остава на най-хубавото място и трае винаги, независимо какво се е случило тук с нашата половина любов. Мисли за това като за нещо чудно и радостно!

Но всичко беше напразно. Нейното тяло вече не миришеше на праскови, когато той се приближеше или я докоснеше, и тя вече не си мажеше гърдите с боя като устните. Гледаше мъжа си, без да разбира какво й говори. А той, както някога с голяма бързина се приближаваше към Йерисена, сега отведнъж започна като някакво съзвездие да се отдалечава от нея със страшна бързина.

Тогава Йерисена му каза:

— Прав си бил! От голямата любов се оглупява. И ние оглупяхме. Поне аз оглупях. Не мога вече да летя. Нито насън, а камо ли из стаята. Сигурно любовта може да убива.

А в себе си помисли: „Може би с друг мъж можех да имам дете?“