Предговор към антология с хайку

Всяка година в средата на месец януари в Япония се провежда поетическо състезание — конкурс по зададена тема. От всички краища на страната в Токио пристигат десетки хиляди стихотворения, като най-добрите от тях се удостояват с честта да бъдат прочетени на тържествена церемония в присъствието на императора. Тази традиция води своето начало от 14 век, а съчиняващите хайку (японски тристишия) днес японци са, твърдят, няколко десетки милиона.

Япония е страна на поезията и поетите. Страна, в която първите поети са богове, а поезията започва своето летоброене „от разделянето на небето и земята“. Страна, която още в зората на своята държавност издава първата си поетична антология — „Маньошу“ („Сборник от безброй листа“) (VIII век), а през X век учредява Академия на изящната словестност…

Изкушеният читател вероятно познава прославените със своята лаконичност танка (петстишия) и хайку (тристишия), но те са само прекрасни „листа“ от хилядолетното дърво на Поезията на Япония.

Според японската естетика словото притежава душа, притежава същата реалност на съществуването, както на събитието или предметът, а самото изричане на словото го освобождава за извършване на действието. Оттук следват култът към писмения текст и благоговението пред писмения знак, като материализирана форма на словото.

Може би йероглифната писменост, съчетаваща в себе си изобразителните елементи с абстрактните символи, е един от факторите, възпитаващи в японеца от самото му детство склонност към дискретно мислене, към концентриране върху нещо едно и отделно, към търсене на извънлогични форми на познанието, на скрития смисъл — качества, без които е немислимо нито създаването, нито постигането на това поетично откровение — хайку.

Но древната поезия, като първоначало на японската литература, израства от всекидневния живот на хората, населяващи Тръстиковата равнина1 много преди взаимстването на йероглифната писменост от Китай (V век). Раждането на песните тогава е тясно свързано със земеделието, календарните празници, брачните игри и погребалните обреди. Целият земен свят служи за материал на поезията. Ритъм и мелодия като че ли диктуват смисъла на песента, смисълът от своя страна следва темата на обреда, обредът се подчинява на годишните времена. И така, година след година, столетие след столетие, японската песен и отразява, и култивира благоговейно отношение към природата, а магията на словото защитава плодовете на труда.

Фолклорното богатство се оказва благодатна почва за разцвета на поезията през периода Хейан (VIII-XII в.), наречен още златен век на японската литература. Народното творчество не губи значението си и през следващите епохи, всяка от които добавя към поетичното богатство на страната своите вдъхновени открития, за да се въплъти народният гений в най-съвършеното — хайку — виртуозна лаконичност, събрана в три стиха.

Много са причините „тристишията“ да бъдат творение именно на японците и една от тях нека си позволим да я наречем техническа се състои в това, че звуците в японския език са организирани по срички, започващи с една или две съгласни и завършващи на гласни: ка, са, та, дза,… ки, ши, чи, джи,… и т.н. Редуването на такива срички налага на речта благозвучен ритъм, създава своеобразна мелодика, различна от тази на римата.

Този отмерен от вековете ритъм, съдържащ в себе си магията на многократно повтаряните древни заклинателни слова, става основа за определянето на поетическия канон: всеки стих съдържа 5 или 7 срички; броят и подредбата на стиховете определят поетическия жанр. Така танка се състои от пет стиха, съдържащи съответно 5-7-5-7-7 срички. В „Маньошу“, тази метрика не винаги е спазвана строго. Но нека не забравяме, че преди да бъдат записани, песните са се пеели, а мелодията скъсява или удължава стиха.

В съответствие с канона, хайку се подчиняват на схемата 5-7-5 и представляват всъщност първите три стиха от танка — едно красиво доказателство за твърдението, че хайку съдържа в себе си цялата хилядолетна памет на японското поетично изкуство. За да не звучи голословно и дори банално тази фраза, нека проследим накратко развитието на поетичните жанрове.

За разлика от строго отмерената стъпка на танка (кратка песен), нагаута (дълга песен) съдържа в себе си неопределен брой редуващи се пет и седемсричкови стихове, а седока („песни на гребци“ или „песни на рибарите“) са шестстишия, спазващи схемата 5-7-7-5-7-7. Това са основните поетични форми — всяка от тях притежава характерна композиция, строго спазвана метрика и изпълнява определена художествена задача. С развитието на авторската поезия, танка постепенно се превръща в предпочитан жанр, променят се и темите, и художествените похвати. Светът на природата е значително ограничен; излизат от обръщение стотици названия на растения, местности, явления на природата. В замяна на това се налагат така наречените „сезонни слова“ — образи, които се превръщат в език на поезията и пораждат у читателя добре познати асоциации. Така първата песен на славея става постоянен образ на темата за настъпващата пролет; падащият сняг напомня за приближаването на старостта, а образът на дивата гъска в небето разбулва тайна за любовна мъка. Богатата японска омонимика също е неизчерпаем извор за асоциация с поетичните образи. Именно тя позволява на виртуозите на словото да внушават най-фини нюанси на чувствата, но колко трудни за превод са такива стихове…

През късната класическа епоха се разпространява обичай танка да се съчинява от двама поети, като единият съчинява първите три стиха, а другият — останалите два. Добавяйки към тях все нови и нови „три плюс два“ стиха, се е постигал ефект на движение „навътре“. Така се появява класическата ренга (верижка) — нещо като съвместно откриване на истината. Очарованието й се крие в безкрайните възможности за преосмисляне на темата с приближаване чрез всяка следваща строфа до същността, в синхронното преплитане на два таланта.

През XVI век ренга придобива шеговито, понякога пародийно съдържание (наречена поради това хайкай-ренга) и става особено популярна в средите на третото съсловие. Постепенно началната строфа на ренга — първото тристишие (хайку) заживява самостоятелен живот. Появява се нов поетичен жанр. Сега е моментът да отбележим, че първоначално тристишията са се наричали хокку. Едва в края на XIX век, големият поет Масаока Шики, вдъхвайки нов живот на формата чрез съвременно звучене, дава названието хайку, с което е прието да се нарича сега.

И така, хайку отначало е непретенциозен жанр, подвластен на обикновения човек — гражданин, монах, земеделец, рибар. Без да блести с високата художественост на литературната (авторската) поезия, тя грабва с непосредствената си разговорна интонация и вдъхва нови образи, родени в народната среда. Спонтанният експромт-шега запазва своята свежест, докато постепенно не се разтваря в подражанията и вариациите на едни и същи теми.

Постепенно хайку, овладяло до съвършенство веселата лекота, обогатено с нови теми, започва да става все по-сериозна поезия. Новите исторически условия благоприятстват за това. През XVII век, след опустошителни феодални междуособици, настъпва мир. Страната е обединена от шогуна Токугава Иеясу, процъфтяват търговията и занаятите. Официално безправни пред самурая, търговецът и богатият занаятчия разполагат със силата на парите — третото съсловие жадува развлечения, но то търси и своето високо изкуство…

Десетки са големите майстори на хайку, но за ненадминат и всепризнат Учител се смята Мацуо Башо. Чрез неговото творчество японската поезия за първи път след „Маньошу“ става поезия на цялата страна. Открил високото призвание на поета, Башо упорито търси своя стил.

Пътешествайки из страната като странстващ монах, той противопоставя на градската суета величието на природата, която възпява със сърцето си.

Башо е последовател на дзен будизма, утвърдил се в Япония още през XIII — XIV век. Естетическите принципи на дзен се състоят в лаконичността на изразните средства и се основават на вътрешното съзерцание, постигано чрез медитация. Дзен означава изявяване на всички духовни сили, встъпване в пределите на „не-аз“, сливане с вселената… Класическата японска поезия, с нейния неизменен стремеж да се освободи от буквалното описание, от всичко излишно, е благодатна за дзен възприятието на света. Малкият размер на хайку изключва пространното изобразяване на явленията. Затова характерна особеност на този жанр става изкуството на намека, създаването на подтекст, пределната лаконичност в описанието на картината — бегли щрихи на едва загатнат пейзаж.

„Истината е извън думите“, „за истината думите са тесни“, твърди дзен философията. Затова хайку въздействат не с външното си, видимо съчетание на думите, от които е съставено, а с невидимия си емоционален подтекст.

Японската поетика разчита на мисловно участие от страна на читателя, на неговото въображение и интуиция. Прочетеният стих — това е само път към собствено творчество, към личното, интимното решение на лирическата тема, предложена от поета. Дълбокият подтекст дава безкрайни възможности за преоткриване същността на явленията и това отново е дзен: „Не съществува краен предел“, „всяка завършеност противоречи на принципа на непрекъснатото развитие“.

Японците творят хайку, хайку твори тях. Защото поезията в Япония е не само високо изкуство — като такова то е част от бита. Всеобщите състезания по съчиняване на хайку са своеобразен пример за упражнения в естетизъм.

„Учи се от бора да бъдеш бор“, съветва своите ученици Башо. Доброта, любов към всичко живо, към родната природа — ето простичките послания, които хайку отправя с мощна яснота. Но на нас, западните хора, склонни към риторика до пълна яснота без остатък на съмнение, японската поезия открива още една неочаквана тайна — времето е само смяна на душевното състояние на човека под въздействие на прекрасното.

Да приемем с радост този преходен свят, защото във всеки момент той е по единствен начин различно прекрасен.

Да открием и съпреживеем тайнството…