През нощта

Вечерята свърши. Глебов спокойно облиза паницата си, грижливо смете трохите от масата в лявата си длан, приближи я до устата си и, внимателно ги обра с език. Без да преглъща, усещаше как слюнката в устата му обилно и жадно покрива миниатюрното залъче хляб. Той не би могъл да каже дали му е вкусно. Вкусът е нещо друго, прекалено бледо в сравнение с това страстно до самозабрава усещане, което дава храната. Не бързаше да преглъща — хлябът сам се топеше, топеше се бързо.

Хлътналите, искрящи очи на Багрецов непрекъснато го гледаха в устата — никой нямаше толкова силна воля, че да свали поглед от храната, която изчезваше в устата на някой друг. Глебов преглътна и Багрецов веднага премести очи към хоризонта — към голямата оранжева луна, изпълзяваща на небосклона.

— Време е — рече Багрецов. Двамата мълчаливо тръгнаха по пътечката към скалата и се изкачиха на една издатина, която опасваше хълма — макар слънцето да беше залязло съвсем наскоро, камъните, които през деня пареха краката през подметките на гумените галоши, сега бяха студени. Глебов си закопча ватенката. Ходенето не можеше да го стопли.

— Още много ли има? — шепнешком попита той.

— Много — тихо отвърна Багрецов.

Седнаха да си починат. Нямаше за какво да си говорят, нито пък за какво да мислят — всичко беше просто и ясно. На площадката в края на издатината имаше купища разхвърлени камъни, скубан, изсъхнал мъх.

— И сам щях да се справя — подсмихна се Багрецов, — но с компания е по-весело. Пък и нали си стар приятел…

Бяха го докарали с един параход миналата година.

Багрецов спря:

— Трябва да легнем, ще ни видят.

Легнаха и започнаха да отместват камъните. Големи — такива, че да не се справят с тях двамина — нямаше, тъй като хората, които ги бяха нахвърляли тук сутринта, не бяха по-силни от Глебов.

Багрецов тихо изруга. Беше си одраскал пръста, потече му кръв. Той посипа раната с пясък, издърпа парче вата от памуклийката си, натисна с нея — кръвта не спираше.

— Съсирването е слабо — равнодушно рече Глебов.

— Ти да не си лекар? — попита го Багрецов, докато си изсмукваше кръвта.

Глебов мълчеше. Времето, когато беше лекар, му се струваше страшно далечно. А и изобщо било ли е някога? Прекалено често онзи свят, отвъд планините и моретата, му се струваше като някакъв сън, като измислица. Реални бяха минутата, часът, денят от ставането до отбоя — за след това не мислеше, нямаше сили да мисли. Както и всички останали.

Не знаеше миналото на хората, които го заобикаляха, то не го интересуваше. Впрочем, ако утре Багрецов му кажеше, че е доктор по философия или маршал от авиацията, Глебов щеше да му повярва, без да се замисля. Самият той бил ли е някога лекар? Липсваше му не само автоматизмът на съжденията, но и автоматизмът на наблюденията. Глебов виждаше как Багрецов смуче кръвта от мръсния си пръст, но не му каза нищо. Това само се плъзна в съзнанието му, ала той не можеше да намери в себе си воля да отговори, а не се и опитваше. Съзнанието, което все още притежаваше и което може би не беше вече съзнание на човек, имаше прекалено малко възможности и сега беше насочено само към едно — по-бързото разчистване на камъните.

— Дълбочка ще е, а? — попита Глебов, когато легнаха да починат.

— Как може да е дълбока? — рече Багрецов.

И Глебов разбра, че е задал глупав въпрос и че ямата наистина няма как да е дълбока.

— Готово — каза Багрецов. Той докосна подалия се човешки пръст. Палецът на крака стърчеше изпод камъните и се виждаше много добре на лунната светлина. Не приличаше на пръстите на Глебов или на Багрецов, но не защото беше безжизнен и вкочанен — точно по това той почти не се различаваше. Нокътят на този мъртъв пръст беше изрязан, самият той бе по-пълен и по-мек от пръста на Глебов. Те бързо отместиха камъните, с които беше затрупано тялото.

— Съвсем млад е — рече Багрецов.

Двамата с мъка издърпаха трупа за краката.

— Я колко е як — каза Глебов, като едва дишаше.

— Ако не беше толкова як — рече Багрецов, — щяха да го погребат както ни погребват нас и нямаше да трябва днес да идваме тук.

Те изправиха ръцете на трупа и му съблякоха ризата.

— А долните му гащи са съвсем нови — със задоволство произнесе Багрецов.

Смъкнаха ги и тях. Глебов напъха бельото под ватенката си.

— Направо си го облечи — посъветва го Багрецов.

— Не, не искам — измърмори Глебов.

Те върнаха мъртвеца обратно в гроба и го затрупаха с камъните.

Синята светлина на изгрялата луна лежеше върху земята, върху рядката гора, показваше всяка издутина, всяко дърво по особен начин, не както през деня. Всичко изглеждаше по свой начин истинско, но различно от дневното. Това беше нещо като втори, нощен облик на света.

Бельото на мъртвеца се стопли в пазвата на Глебов и вече не му изглеждаше чуждо.

— Да имаше да запалим — мечтателно произнесе Глебов.

— Утре ще запалиш.

Багрецов се усмихваше. Утре щяха да продадат бельото, да го сменят за хляб, може би ще успеят да се сдобият дори с малко тютюн…