Приказката

Достояние.

Може би това е думата.

Скъпо достояние на българската национална култура.

Част от него, в един добросъвестен подбор, предлагаме с Антологията, която лежи на масата ви. Дарове, взети от раклата на класика и от ръцете на съвременника. Плодове от градината на голямата литературна задруга. Е, не само златни ябълки. Понякога децата се лакомят и за киселите сливки край оградата.

Без приказката — тоя своеобразен вид на епоса, това вездесъщо чудо на словесността — би залиняло възпитанието на чувствата в ранната възраст на човека, би секвал устремът към прекрасното, би пресъхнал изворът, чиято живителна влага връща на слепия светлината.

Това допускане, разбира се, носи лековат, априорен характер. Само свръхестествен пакостник, само гений на злото би лишил новородения човек от приказките, които, според един писател, се правят от удивителното вещество на сънищата. Нали в съня ни — както казва Паустовски — „подробностите от нашия реален живот се съединяват свободно и причудливо в множество комбинации — както разноцветните стъкълца в калейдоскопа“. И „тази работа, присъща на смраченото съзнание по време на съня, наяве се извършва от нашето безгранично въображение“. Оттук очевидно — констатира писателят — е възникнала и мисълта за сходство на сънищата и приказките.

„Подробностите от нашия реален живот…“

Повтарям това, защото наистина приказката е рожба на реалния живот. Или, по-точно, реалният живот е предмет на приказката като пълноправен жанр на литературата. У Ленин — в том 36, страница 19 на последното издание — може да се намери мисълта, че „във всяка приказка има елементи на действителността“. Приказките също се менят — в зависимост от измененията в обществените отношения. В тях, по правило, намира отражение мирогледът на приказника — народния разказвач или писателя. Оскар Уайлд например, комуто приказките на Ханс Кристиан Андерсен са служили за образец, не мисли като великия датчанин. Почуди ме декадентската му мисъл, че „всъщност изкуството е огледало с отражение на онова, което се вижда в него, а съвсем не на живота“. Разбира се, подобен принцип не може да се пребори с обективните повели на творческия процес. Макар че творчеството му ни кани в обаятелния свят на „красивата измислица“ с цел „да ни разкрие художественото и да скрие художника“, ние все пак долавяме силуета на приказника в омарата на действителността. И както се случва с редица големи писатели, художествената практика противоречи (донякъде или повече) на мирогледната позиция. За нас откъсването на естетиката от етиката е немислимо. Никой от нас не отрича връзката на изкуството с истината за живота и с морала на времето — връзка, която не се допуска в естетическата програма на Уайлд. За щастие понякога непосредственият певец излиза по-силен от претенциозния мислител.

Защо напомням за всичко това? Защото в Антологията, която се предлага на невръстния читател, няма табу за идеите на времето.

Съвременната литературна приказка не ни вълнува само с вечната защита на доброто, което по висше благоволение на разказвача побеждава злото. Съвременната приказка се извисява до конкретизирането на социалните идеи в процеса, наречен художествено усвояване на действителността.

Наистина изкуството е свят на художника, но нима художникът е паднал от небето? Художникът е потопен в реалността. Реалността е присъща на творческата му дейност ведно с моралните си норми. На практика и самият Уайлд се оказва моралист.

Към всичко това, което пълни големия същностен кръг на изкуството (или, по-точно, във всичко това), се втъкават конкретните „подробности“, които са мъниста на творческата впечатлителност — нещицата от бита, уловени от изтънчената сетивност на художника.

В есето си за датския приказник Андерсен Паустовски казва дословно следното: „Свободното въображение лови в окръжаващия ни живот стотици подробности, съединява ги в строен и мъдър разказ. Няма нищо, което би пренебрегнал приказникът — било то шийка на бирена бутилка, капка роса върху перото, изгубено от авлигата, или поръждавелия уличен фенер. Всяка мисъл — най-могъщата и великолепната — може да бъде изразена с дружеското съдействие на тези незабележими, скромни неща.“

Българската литературна приказка е дъщеря на фолклорната. Наследила е нейното словно имане, нейната цветност, нейното ухание, нейната образна система — казано с езика на теорията. Но физическата прелест не може да бъде пълноценно наследство, ако не се предава и приема с дълголетната мъдрост, с мирогледните устои, е етичната същност на майката. За щастие българската литературна приказка е получила пълноценно наследство. И го владее по законите на нормалната приемственост. Наследницата е претворила наследеното. Малко е да се каже, че му е пришила своите инициали. Притежанието се превръща в истинско владение тогава, когато получи диханието на притежателя. Какво е всъщност приемствеността? Преобразяване, преобогатяване на достоянието, приписка на потомъка в родословната книга на прекрасното, нова брънка в изкусната верига на индивидуалностите. Преобразяване, разбира се, могат да правят само избраници. Оцеляват само приписките на онези, чийто почерк е несравним. Дълготрайни са приказките с индивидуалния почерк на разказвача — приказките, които се именуват: Елин Пелинови, Каралийчеви, Минкови… До известна степен и приказките, които напомнят за школата: елинпелиновските, каралийчевските…

На приказката — записаната (фолклорната) или написаната (литературната) — са посветени безчет изследвания, класификации, типизации (с особеностите на всяка морфологическа структура), безчет литературно-теоретични трудове. За непосредствения читател обаче по-занимателни са хрумванията на някои творци да вмъкнат приказка в приказката или да напишат приказка за приказката… Без да ме смущава това, че мнозина са пили от извора, към който се насочвам сега, ще припомня на читателя насмешливите, но правдиви обяснения на Благолаж от разказа на Елин Пелин „Косачи“, в диалога му с младия (пък и зеления още) Лазо, който слуша приказката за хубавата царска дъщеря.

— Много лъже — рече Лазо.

Благолажът го погледна право в очите.

— Това е приказка бе, хлапе!

— Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.

— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?

— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.

— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току-виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

„За да разбереш, че си човек…“

Това е главното в разсъждението на Благолаж и… в творческата концепция на Елин Пелин. За две различни по своята същност истини говори Благолаж. Едната „истина“ (кавичкосана от нас) е сбор от житейски факти, а другата истина (подчертана от нас) е претворяване, обобщаване, извисяване на виденото, преживяното и помечтаното. Без приемането на втората истина едва ли ще разбереш, че си човек…

В удивително простичкия диалог между косачите големият приказник издига словесното изкуство на висота, която му принадлежи. Та изкуството е колкото потребност, толкова и същност на човека!

Условно този подбор от приказки търси невръстен адресат. Но внукът и синът не стават ревниви, когато видят в ръцете на възрастните „своята“ шарена книжка. Всъщност от памтивека приказният жанр, фолклорен или авторски, е имал широк адрес… Така си обяснявам и факта, че купувачът, възрастен или невръстен, посяга без особено колебание към рафта, където са приказките.

Приказката като изкуство предлага възможност на всички човешки същества да изпитат неотразимите трепети на творчеството, на творческото съзидание, да поживеят (било като герои от приказния персонаж, било като творци) в невероятния мир на прекрасното. Знаем, че всеки родител е ставал поневолен автор на приказки за своето дете. А и всяко дете, с присъщата на възрастта му спонтанност, измисля приказки за родителите си.

Дистанцията на годините изчезва в отношенията между хората, когато се разказват приказки. Приказката тъче и заздравява, пък понякога и възстановява жизнената връзка между поколенията.

Вече казахме, че българската литературна приказка е дъщеря на фолклорната. Но понякога това „роднинство“ не се разбира добре. Понякога читателите вземат за прост, автентичен запис една изкусна интерпретация.

Каралийчев например е представен с приказки, които не са разработка на мотиви от фолклора. Но и в приказките, които е преразказал и се именуват народни, той е оставил отпечатъка на своята изключителна индивидуалност. Те са пречистени. Лишното е отстранено. Сюжетът е спретнат. Те са по-малко бъбриви. Езикът им е каралийчевски. Образната система, диханието на словото и всички компоненти на магията, наречена приказка, са каралийчевски… Нещо такова е сторил с фолклорните мотиви композиторът Петко Стайнов. Танците от неговата знаменита сюита са повече стайновски, отколкото тракийски.

Може би в никой друг литературен вид не е така добре запазена българската лексико-интонационна прелест. Може би никъде в своето литературно творчество българският писател не скъпи, не пази тъй ревностно съкровищата на езика си — с оная неповторима пластичност, гъвкавост, изразителност на глаголите, годни да споделят и най-тънките нюанси на мисълта и видимата дейност на героите; с оная чудесна волност да се борави с редки, колоритни, даже странни думи от народните говори. Може би никъде другаде в личното творчество на писателите няма толкова български фрази, фразети, метафорични съчетания, езикови обрати, словоредни приумици… Къде ли другаде можем да си позволим употребата на толкова поговорки, пословици, гатанки…

Българската приказка е въплъщение на българския народностен характер — с неговата практическа философия, с хитроумието, находчивостта, жизнерадостта, пестеливостта, далновидността, дружелюбието, гостолюбието му, с осъзнаването на високите морални стойности.

В българската приказка присъствува (пък и действува) и българската природа. Нея чувствуваме дори тогава, когато сюжетът, има екзотичен характер.

Ще отида по-нататък. Може би чрез приказния жанр съвременният български писател се придържа близо до народния живот и до народния език. И може би чрез него ще богатеят другите родове, клонове и жанрове на литературата ни. Приказката е нещо като навременно „повратни“ за всеки писател, когато почувствува „отдалечаване“; когато талантът му зажъднее за живителна глътка от бездънния езиков кладенец.

Нека вярваме, че с издаването на тази антология ще подпомогнем развитието на приказния жанр в литературата ни.