Професор Трубочкин

В редакцията на „Чиж“ влезе дребно човече с гъста черна брада, с дълъг черен дъждобран и с черна шапка с широка периферия. То държеше под мишница огромен плик, запечатан със зелен печат.

— Аз съм прочутият професор Трубочкин — каза странното човече с тънък глас.

— А, значи вие сте професор Трубочкин! — възкликна редакторът. — Отдавна ви чакаме. Читателите на нашето списание ни задават какви ли не въпроси. Затова и се обърнахме към вас, понеже само вие можете да отговорите на всякакъв въпрос. Дочухме, че знаете всичко.

— Да, знам всичко — рече професор Трубочкин. — Мога да карам аероплан, трамвай и подводница. Мога да говоря руски, немски, турски, самоедски и фистолски. Мога да пиша стихове, да чета книга, както съм си с краката нагоре, да стоя на един крак, да правя фокуси и дори да летя.

— Е, това вече е невъзможно — рече редакторът.

— Не, възможно е — възрази професор Трубочкин.

— Ами тогава, хайде, полетете де — рече редакторът.

— Моля — каза професор Трубочкин и се качи на масата. Затича се, обърна една мастилница и бурканче с лепило, изрита на пода няколко книги, разпердушини нечий ръкопис и скочи във въздуха. Дъждобранът на професора се изду и прошумоля над главата на редактора, а самият професор замаха с ръце и с гръм и трясък полетя към пода.

Всички се спуснаха към професора, но той моментално скочи на крака и каза:

— Правя всичко много бързо. Мога да събера за миг две каквито и да е числа.

— Я да видим — рече редакторът, — колко е три и пет?

— Четири — отвърна професорът.

— Не — възрази редакторът, — грешите.

— А, да — съгласи се професорът, — деветнайсет.

— Не и не! — рече редакторът. — Пак сгрешихте. Аз получих осем.

Професор Трубочкин поглади брадата си, остави на масата плика със зеления печат и каза:

— Искате ли ей сега да ви съчиня едно страхотно стихотворение?

— Ами добре — рече редакторът.

Професор Трубочкин се стрелна към масата, взе молив и бързо-бързо започна да пише. Дясната му ръка изведнъж помътня и изчезна.

— Готово — съобщи професорът, подавайки на редактора ситно изписан лист хартия.

— А къде се дяна ръката ви, докато пишехте? — попита редакторът.

— Ха-ха-ха! — разсмя се професорът. — Докато пишех, движех ръката си толкова бързо, че вие престанахте да я виждате.

Редакторът взе листа и започна да чете стиховете:

— Това пък какво е? — викна редакторът. — Нищо не разбирам.

— Това е на фистолски — каза професор Трубочкин.

— Що за език е това? — попита редакторът.

— На този език говорят фистолците — рече професор Трубочкин.

— И къде живеят тези фистолци? — попита редакторът.

— Във Фистолия — отвърна професорът.

— Къде се намира Фистолия? — попита редакторът.

— Фистолия се намира в Компотия — обясни професор Трубочкин.

— А къде се намира Компотия? — попита редакторът.

— В Чучечия — каза професорът.

— А Чучечия?

— В Бамбамбия.

— А Бамбамбия?

— В Тилипампампия.

— Извинете, професор Трубочкин, какво ви става? — рече изведнъж редакторът, като опули очи. — Какво стана с брадата ви?

Брадата на професора лежеше на масата.

— Ох! — възкликна професорът, грабна брадата си и търти да бяга.

— Чакайте! — викна редакторът.

— Дръжте професора! — развика се художникът Тутин.

— Дръжте го! Дръжте го! Дръжте го! — закрещяха всички и се спуснаха след него. Но от професора нямаше и следа.

Дъждобранът му бе захвърлен в коридора, шапката му — на стълбищната площадка, а брадата му — на стълбите.

А от самия професор нямаше и помен.

По стълбите слизаше момче в сиво яке.

Редакторът и художникът се върнаха в редакцията.

— Вижте, пликът е тук! — викна писателят Колпаков.

Пликът, запечатан със зелен печат, беше на бюрото. На него пишеше:

Редакторът взе плика, разпечата го, извади един лист от него и прочете:

— Кой е този Федя Кочкин? — попита писателят Колпаков.

— Не знам — каза редакторът.

— Ами тогава кой беше тук и твърдеше, че е професор Трубочкин? — попита художникът Тутин.

— Не знам. Не знам — рече редакторът. — Да почакаме до утре, когато ще дойде истинският професор Трубочкин и сам ще ни обясни всичко. Сега и аз нищо не разбирам.

Писателят Колпаков, художникът Тутин и редакторът на „Чиж“ седяха в редакцията и чакаха прочутия професор, който знае абсолютно всичко.

Професорът беше обещал да дойде точно в 12 часа, но вече удари два, а него го нямаше.

В два и половина телефонът в редакцията се раззвъня. Редакторът вдигна слушалката.

— Слушам — каза редакторът.

— Ба-ба-ба-ба-ба — чуха се страшни звуци, подобни на топовни гърмежи.

Редакторът извика, изпусна слушалката и се хвана за ухото.

— Какво става? — викнаха писателят Колпаков и художникът Тутин и се спуснаха към редактора.

— Оглуши ме — рече редакторът, като чистеше с пръст ухото си и си тръскаше главата.

— Бу-бу-бу-бу-бу! — се чуваше от слушалката.

— Това пък какво е? — попита художникът Тутин.

— Кой го знае! — викна редакторът и продължи да тръска главата си.

— Чакайте — каза писателят Колпаков. — Струва ми се, че различавам някакви думи.

Всички млъкнаха и се заслушаха.

— Бу-бу-бу… бъда… бу-бу… бива… бол… балу… ту-бу-бу! — се носеше от телефонната слушалка.

— Някой като че говори с нечувано страховит бас! — викна художникът Тутин.

Редакторът събра длани във фуния, приближи ги до телефонната слушалка и викна:

— Ало! Ало! Кой е?

— Великанът Бобов-бов-бов-бов! — се дочу от слушалката.

— Какво? — учуди се редакторът. — Че нали великани не съществуват.

— Не съществуват, ама аз съм великанът Бобов — отвърна гръмовно слушалката.

— И какво искате от нас? — попита редакторът.

— Нали чакате професор Трррррубочкин? — попита гласът от слушалката.

— Да, да, да! — зарадва се редакторът. — Той къде е?

— Хра-хра-хра-хра! — закиска се слушалката толкова силно, че на редактора, на писателя Колпаков и на художника Тутин им се наложи да си запушат ушите.

— Аз, аз хра-хра-хра залових професор Тррррубочкин! И няма да го пусна при вас — при вааас! — викаше странният глас от слушалката.

— Професорррр Тррррубочкин е мой лекар ар-ар-ар, рик ерик кикирик… — изтрещя нещо и изведнъж утихна. От телефонната слушалка излизаше дим.

— Този страшен великан викаше толкова силно, че май развали телефона — рече редакторът.

— Ама какво е станало с професора? — попита писателят Колпаков.

— Трябва да спасим професора! — викна редакторът. — Спешно да му се притечем на помощ!

— Само че къде? — попита художникът Тутин. — Дори не знаем къде живее този великан Бобов.

— И какво да правим? — зачуди се писателят Колпаков.

Изведнъж телефонът отново иззвъня.

— Не е развален! — възкликна редакторът и се спусна към телефона.

Редакторът вдигна слушалката и тутакси пак я пусна на вилката. После пак я вдигна и викна в нея:

— Ало! Слушам ви — и отскочи поне на пет крачки.

В слушалката нещо тихо прещрака. Редакторът се приближи и я допря до ухото си.

— Обажда се Федя Кочкин — чу се от телефонната слушалка.

— Да, да, чувам ви! — викна редакторът.

— Професор Трубочкин е попаднал при великана Бобов. Тичам да го спасявам. Очаквайте да ви позвъня. Дочуване.

И редакторът чу как Федя Кочкин затвори телефона.

— Федя Кочкин отива да спасява професор Трубочкин — каза редакторът.

— А ние какво да правим? — попита писателят Колпаков.

— Не ни остава друго, освен да чакаме.

Секретното писмо

В редакцията на „Чиж“ цареше страшен хаос. Масите, столовете, подът и подпрозоречните дъски бяха затрупани с писма, пълни с читателски въпроси към професор Трубочкин.

Редакторът седеше върху вързоп с писма, похапваше си хляб с масло и се чудеше — как може да се отговори на въпроса: „Защо крокодилът е по-нисък от хипопотама?“

Внезапно в коридора се разнесоха шум и тропот, вратата се отвори и в редакцията се втурнаха писателят Колпаков и художникът Тутин.

— Ура! Ура! — развика се художникът Тутин.

— Какво става?

В този момент вратата се отвори отново и в стаята влезе момче в сиво яке.

— Този пък кой е? — недоумяваше редакторът.

— Ура-а! — викнаха Колпаков и Тутин.

Шумът в редакцията събра хора от цялото издателство. Дойдоха и водопроводчикът Козма, и линотиперът Петров, и книговезецът Риндаков, и чистачката Филимоновна, и Николай Андреич от асансьора, и машинописката Наталия Ивановна.

— Какво става? — викаха те.

— Ама на какво прилича това? — викаше редакторът.

— Ура-а! — викаше момчето в сиво яке.

— Ура-а! — присъединиха се писателят Колпаков и художникът Тутин.

Никой нищо не разбираше.

Изведнъж в коридора нещо изтропа четири пъти, после нещо гръмна, като да бе изстрел, и приведен, за да мине през вратата, в редакцията нахлу толкова огромен на ръст човек, че когато се изправи, главата му почти докосна тавана.

— Ето ме и мен — рече човекът с тъй страховит глас, че стъклата зазвъняха, капачето на мастилницата заподскача и лампата се разлюля.

Машинописката Наталия Ивановна изпищя, книговезецът Риндаков се скри зад шкафа, гардеробиерът Николай Андреич се почеса по тила, а редакторът се приближи до огромния човек и попита:

— Вие кой сте?

— Аз ли? — възкликна великанът с такъв гръмовит глас, че редакторът си запуши ушите и заклати глава.

— Не, по-добре мълчете! — викна редакторът.

В това време в редакцията влезе набит човек с черна брадичка и блестящи очи. Беше облечен с кожена куртка, а на главата си носеше кожена фуражка.

Едва влязъл в стаята, той си свали фуражката и рече:

— Здравейте.

— Вижте-вижте! — развика се печатарят Петров. — Точно неговият портрет беше отпечатан в седма книжка на „Чиж“.

— Я, че това е професор Трубочкин! — викна чистачката Филимоновна.

— Да, аз съм професор Трубочкин — потвърди човекът с кожената куртка. — А това е моят приятел великанът Бобов, момчето пък е помощникът ми Федя Кочкин.

— Ура! — тутакси възкликна редакторът.

— Бях при великана Бобов — каза професорът. — Цели два месеца водихме с него научен спор по въпроса, кой е по-силен: лъвът или тигърът. И може би все още щяхме да спорим, ако не беше дошъл Федя Кочкин да ни каже, че читателите на „Чиж“ чакат да им отговоря на въпросите.

— Отдавна чакат — каза редакторът и посочи купчините с картички и пликове, големите пакети и кратичките бележки. — Вижте какво става тук. Това са все въпроси от наши читатели.

— Е, сега ще отговоря на всички — каза професор Трубочкин. — Бобов, събери, моля те, всички тези пликове и хартийки и ги занеси вкъщи.

Бобов запретна ръкави, извади от джоба си въже, овърза писмата и пакетите в четири огромни денка, метна ги на раменете си и излезе от редакцията.

— Ето това е — рече професор Трубочкин, — останаха само сто-двеста писма. На тях ще отговоря веднага.

Професор Трубочкин седна на масата, а Федя Кочкин започна да разпечатва писмата и да ги подрежда на купчинка пред професора. Правеше го толкова бързо, че на присъстващите им се зави свят и те побързаха да излязат в коридора.

Последен излезе редакторът.

— Ура! — каза редакторът. — Сега всичките ни читатели ще получат отговор на въпросите си.

— Не, не всички — отвърнаха писателят Колпаков и художникът Тутин, —

1933 година