Прогонените от Покерова падина

Когато свърна по главната улица на Покерова падина сутринта на двадесет и трети ноември 1850 година, господин Джон Оукхърст, комарджия, долови някаква промяна, настъпила от предишната вечер в нравствената атмосфера на селището. Двама-трима мъже, които си приказваха задълбочено, се смълчаха, когато се доближи, и размениха многозначителни погледи. Във въздуха цареше неделна тишина, злокобна за селище, където обикновено не се поддаваха на неделни влияния.

По спокойното, хубаво лице на господин Оукхърст не пролича да го е много грижа за тези признаци. Дали си даваше сметка за някаква предизвикала ги причина, бе друг въпрос. „Трябва да са взели някого на око — размишляваше той, — може би мен.“ Господин Оукхърст сложи обратно в Джоба кърпичката, с която избърса червения прах на Покерова падина от спретнатите си обувки и невъзмутимо се отказа от всякакви по-нататъшни догадки.

Покерова падина действително беше „взела някого на око“. Напоследък беше понесла загубата на няколко хиляди долара, два скъпи коня и един виден съгражданин. Сега изживяваше гърч на добродетелна реакция, не, по-малко незаконна и необуздана от кое да е от породилите я деяния. Таен комитет бе решил да очисти градчето от всички непочтени лица. Решението бе окончателно за двама мъже, които вече висяха от клоните на платаново дърво в дерето, и временно за изгонването на няколко други нежелателни личности. За съжаление трябва да кажа, че някои от тях бяха дами. Обаче в защита на прекрасния пол дължа да заявя, че безнравствеността им беше професионална, а Покерова падина си позволяваше да произнася присъди само за такива лесно доказуеми случаи на поквара.

Господин Оукхърст с право бе предположил, че е включен в тази категория. Неколцина от комитета бяха настоявали да го обесят като вероятен пример и сигурен начин да си възвърнат от джобовете му сумите, които е спечелил от тях.

— Не е право — каза Джим Уилър — да оставим тоя млад мъж от Ревящия стан, един съвсем чужд човек, да отнесе нашите пари.

Но някакво неизяснено чуввство за справедливост в гърдите на онези, които бяха имали такъв късмет да спечелят от господин Оукхърст, се наложи над това по-тесногръдо предубеждение, породено от местен патриотизъм.

Господин Оукхърст изслуша присъдата си с философско спокойствие, още по-хладнокръвно поради обстоятелството, че му беше ясно колебанието на неговите съдии. Беше твърде много свикнал да залага всичко на една карта, за да не приеме повелите на съдбата. За него животът беше в най-добрия случай една несигурна игра и той не отричаше обикновения превес в полза на този, който раздава картите.

Отряд въоръжени мъже придружи прогонените представители на порочността от Покерова падина до покрайнините на селището. Освен господин Оукхърст, който беше известен като хладнокръвен и отчаян човек (за него бе предназначен въоръженият конвой), групата на прогонените се състоеше от една млада жена, всеобщо известна под името „Херцогимята“, друга, спечелила си името „Майка Шиптън“ и „Чичо Били“, подозиран в ограбването на злато от улеите за промиване и непоправим пияница. Кавалкадата не предизвикваше никакви бележки от зрителите, а и охраната не промълвяше нито дума. Чак когато стигнаха дерето, крайния предел на Покерова падина, водачът се обърна към тях кратко и без заобикалки. На прогонените се забраняваше да се върнат, ако им е мил животът.

Щом конвоят се скри от погледа, Херцогинята изля сдържаните си чувства в няколко истерични сълзи, Майка Шиптън1 в мръсни приказки, а Чичо Били запрати подир тях залп от ругатни. Единствено философски настроеният Оукхърст запази мълчание. Той изслуша спокойно желанието на Майка Шиптън да изтръгне нечие си сърце, многократните изявления на Херцогинята, че щяла да умре по пътя, и страшните клетви, които сякаш изтръгваха от Чичо Били. С лекия добродушен хумор, присъщ на хора от неговата професия, той настоя да смени ездитния си кон „Петорка“ с жалкото муле, на което яздеше Херцогинята. Но дори и тази постъпка не създаде чувство на по-голяма близост между четиримата. Младата жена пооправи доста оръфаната си премяна с немощно, посърнало кокетство, Майка Шиптън изгледа притежателката на „Петорка“ с озлобление, а Чичо Били буйно ги прокълна всичките вкупом.

Пътят за Песъчлив бряг — стан, който още не беше изпитал възрожденските влияния на Покерова падина и следователно като че ли обещаваше известна отзивчивост на емигрантите — водеше през стръмен планински хребет. Той отстоеше на един ден усилена езда. Беше вече късна есен и те скоро навлязоха от влажния, умерен климат на предпланините в сухия, студен, резлив въздух на Сиера Невада. Пътеката беше тясна и трудна. На пладне Херцогинята се търколи от седлото на земята, заяви, че няма намерение да продължи нататък, и те спряха.

Мястото беше изключително диво и величествено. Горист амфитеатър, заобиколен от три страни с голи отвесни гранитни скали, се спускаше под лек наклон към билото на друг отвесен гребен, който гледаше към долината. Това беше без съмнение най-подходящото място за спиране на стан, ако такова спиране беше разумно. Но господин Оукхърст знаеше, че бяха изминали само половината път до Песъчлив бряг и нямаха нито дрехи, нито храна, за да могат да се бавят. Той накратко изтъкна този факт на другарите си с философската забележка, че е глупаво „да хвърлят картите преди играта да е свършила“. Но те имаха запас от уиски, което в това критично положение можеше да им замести храна, гориво, почивка и предвидливост. Въпреки неговите възражения не се мина много време и те бяха, кой повече, кой по-малко, под влиянието на алкохола. Чичо Били много скоро премина от войнствено настроение към вцепенение, Херцогинята зарони сълзи, а Майка Шиптън захърка. Само господин Оукхърст остана прав и облегнат на една канара, спокойно ги наблюдаваше.

Господин Оукхърст не пиеше. Пиенето пречи на професия, която изисква хладнокръвие, безстрастно и самообладание и според собствения му израз, „той не можеше да си го позволи“.

Както гледаше налягалите си другари по изгнание, той се почувствува за първи път сериозно потиснат от самотността, която дължеше на долния си занаят, на своите навици, на порочния си живот. Той се зае да почисти черните си дрехи, да си измие ръцете и лицето и така нататък неща характерни за подчертаната му спретнатост — и за миг забрави раздразнението си. Мисълта да изостави по-слабите си и по-жалки другари може би изобщо не му минаваше през ума. И въпреки всичко не можеше да не почувствува липсата на онази възбуда, която колкото и да е странно, му помагаше да запазва прочутата си спокойна невъзмутимост. Той загледа мрачните скали, които се издигаха отвесно на хиляда фута над обкръжилите го борове, злокобно заоблачилото се небе, долината долу, която вече тънеше в сянка. И изведнъж чу някой да го вика по име.

Някакъв конник бавно се качваше по пътеката. В свежото, открито лице на новодошлия господин Оукхърст позна Том Симсън от Песъчлив бряг, известен още като „Глупчото“. Беше се запознал с него преди няколко месеца при една „малка игра“ и най-хладнокръвно беше спечелил от този простодушен момък цялото му богатство, възлизащо на някакви си четиридесет долара. Когато играта свърши, господин Оукхърст дръпна младия комарджия зад вратата и се обърна към него със следните думи:

— Томи, ти си добро човече, но нищичко не разбираш от комар. Да не си се опитал пак да играеш.

След това му върна парите, избута го леко от стаята и спечели предан роб в лицето на Том Симсън.

Това пролича по момчешкото, му лице и прозвуча във въодушевения поздрав, отправен към господин Оукхърст. Бил тръгнал — каза той — към Покерова падина да си търси щастието. „Сам ли?“ Не, не съвсем сам; в същност (той се изкиска) бил избягал с Пайни Уудс. Не си ли я спомня господин Оукхърст? Пайни, дето прислужвала на масата във Въздържателното дружество? Те отдавна се сгодили, но старият Джейк Уудс бил против и затова двамата избягали и сега отивали в Покерова падина да се оженят и това е то. И били съвсем капнали, и какъв късмет било да намерят място, където да спрат, и компания. Всичко това Глупчо, изрече едно през друго, а Пайни — набито, миловидно петнадесетгодишно девойче — се показа иззад един бор, където се беше спотайвала и червила, и се доближи с коня си до своя любим.

Господин Оукхърст рядко занимаваше ума си със сантименталности, а още по-малко с приличието, но изпита смътно чувство, че сегашното положение не е много удобно. Все пак той запази самообладанието си достатъчно, за да ритне Чичо Били, който се канеше да каже нещо, а Чичо Били беше достатъчно трезв, за да усети в ритника на господин Оукхърст висша сила, която няма да допусне никакви шеги. След това господин Оукхърст се помъчи да убеди Том Симсън да не се бави повече, но напразно. Дори му изтъкна обстоятелството, че няма храна, нито необходимото за един стан. Обаче, за нещастие, в отговор на това възражение Глупчото ги увери, че имал още едно муле, натоварено с провизии и че е открил някаква недовършена колиба от трупи близо до пътеката.

— Пайни може да пренощува с госпожа Оукхърст — каза Глупчо и посочи Херцогинята, — пък аз сам ще се оправя.

И само предупредителният ритник на господин Оукхърст не позволи на Чичо Били да зареве от смях. При това положение той се почувствува принуден да се поразходи нагоре по клисурата, докато му поразмине смехът. Там разказа смешката на високите борове, като непрекъснато се пляскаше по бедрото, кривеше си лицето и си служеше с обикновените за него мръсни ругатни. Но когато се върна при другите, завари ги около огън (понеже въздухът бе странно захладял, а небето се бе заоблачило), явно подели дружески разговор. Всъщност Пайни говореше оживено, както говорят момичетата, на Херцогинята, която я слушаше с интерес и увлечение, каквито не бе проявявала от много дни насам. Глупчо се разглаголствуваше, очевидно със същия успех, с господин Оукхърст и Майка Шиптън, която бе видимо омекнала и станала дружелюбна.

— Това да не е някакъв пикник, дявол да го вземе? — подхвърли Чичо Били с прикрит присмех, като огледа идиличната група, лумналия огън и вързаните коне и мулета отпред. Изведнъж някакво хрумване проблясна през спиртните пари, замъглили ума му. Изглежда, че беше много забавно, защото го накара отново да се плесне по бедрото и да си затисне устата с юмрук.

Сенките бавно пълзяха нагоре по планината, лек ветрец полюшваше върхарите на боровете и стенеше между дългите им мрачни редици. Разнебитената колиба, позакърпена и покрита с борови вейки, бе предоставена на дамите. Когато любовната двойка се разделяше, целувката им бе непресторена, тъй честна и искрена, че сигурно можеше да се чуе над разлюляните борове. Разпуснатата Херцогиня и злобната Майка Шиптън вероятно бяха твърде много слисани, за да подхвърлят нещо относно това последно доказателство за простодушието им и затова, без да проронят нито дума, влязоха в колибата. Мъжете стъкнаха огъня, налягаха пред вратата и след няколко минути бяха вече заспали.

Господин Оукхърст спеше много леко. Призори той се събуди вкочанен и премръзнал. Когато поразбърка гаснещия огън, излезлият сега силен вятър бръсна бузите му с това, което накара кръвта да се оттегли от тях — сняг!

Той скочи на крака с намерението да събуди спящите, понеже нямаше време за губене. Но като се обърна към мястото, където беше легнал Чичо Били, откри, че го няма. В ума му проблясна подозрение, а от устните се отрони проклятие. Той изтича там, където бяха вързали мулетата — тях ги нямаше. Следите бързо изчезваха под снега.

След моментното възбуждение господин Оукхърст се върна при огъня с обичайното си спокойствие. Той не събуди спящите. Глупчо дремеше мирно, с усмивка на добродушното си луничаво лице, непорочната Пайни спеше до по-безпътните си сестри тъй мирно, сякаш пазена от небесни закрилници, и господин Оукхърст зави раменете си с одеялото, приглади мустаците си и зачака зората. Тя настъпи бавно, понесла мъгляви вихри от снежинки, които заслепяваха и объркваха очите. Малкото, което можеше да се види от гледката, сякаш по чудо се беше променило. Той погледна към долината и прецени настоящето и бъдещето с две думи: „Всичко е заснежено!“.

Грижливата проверка на наличните провизии, които за щастие бяха оставени вътре в колибата и така бяха се изплъзнали от крадливите ръце на Чичо Били, установи, че при необходимата предпазливост и благоразумие може да им стигнат за още десет дни.

— Разбира се — каза господин Оукхърст полугласно на Глупчо, — ако си съгласен да ни храниш. Ако не си — а може би е по-добре да не си — ние ще почакаме докато Чичо Били се завърне с припаси.

По някаква непонятна причина господин Оукхърст не можа да събере сили да разкрие вероломството на Чичо Били и затова изказа предположението, че се е отклонил от стана и случайно е подплашил мулетата. Той предупреди тихичко Херцогинята и Майка Шиптън, които, разбира се, знаеха истината за подлото бягство на другаря им по съдба:

— Те ще разберат истината за всички ни, ако разберат и най-малкото — добави той многозначително, — а сега няма никаква полза да ги плашим.

Том Симсън не само остави всичките си земни притежания на разположение на господин Оукхърст, но и като че ли се зарадва на перспективата за принудителното им откъсване от света.

— Ще изкараме добре една седмица тука в стана, а после снегът ще се стопи и ще се върнем всички заедно.

Жизнерадостта на младия мъж и спокойствието на господин Оукхърст заразиха другите. С помощта на борови клони Глупчо импровизира покрив за колиба, а Херцогинята показа на Пайни как да я подредят вътре с такъв вкус и такт, че простичкото девойче направо я зяпна с широко отворени сини очи.

— Сигурно сте свикнали на фини неща в Покерова падина — рече Пайни.

Херцогинята рязко се извърна, за да прикрие нещо, което накара руменина да избие през професионалния руж на бузите й, а Майка Шиптън се сопна на Пайни „да не дрънка“-. Но когато господин Оукхърст се завърна от уморителното търсене на пътеката, той чу скалите да повтарят ехото на весел смях. Той се поспря разтревожен и мислите му естествено се насочиха първо към уискито, което благоразумно беше скрил.

— И все пак това някак не ми звучи да е от уиски — каза си картоиграчът.

Чак когато зърна през все още заслепяващата буря яркия огън и насядалите около него, той окончателно се убеди, че това беше „честна и почтена веселба“.

Дали господин Оукхърст беше скрил заедно с уискито и картите си като нещо, на което бе забранен свободен достъп до обществото, не мога да кажа. Положително е само, че цялата вечер, както се изрази Майка Шиптън, той „не спомена картите нито веднъж“. За щастие, акордеонът, който Том Симсън доста тържествено извади от торбата си, помогна да убият времето. Въпреки известни затруднения при боравенето с този инструмент, Пайни Уудс сполучи да извлече от клавишите му няколко измъчени мелодии, акомпанирани с кестени кастанети от Глупчо. Но венецът на тазвечерното празненство бе един простоват религиозен химн, който двамата влюбени изпяха, хванати за ръце, много усърдно и гръмогласно. Боя се, че по-скоро предизвикателният донякъде тон и пуританският устрем в заключителните тактове, а не благочестивите му качества помогнаха другите скоро да се заразят и най-после да се присъединят към припева:

Гордея се на господа да служа всеки ден и верен да умра във войнството божо.

Боровете се люшкаха, бурята беснееше и извиваше вихрушки над неколцината клетници, а пламъците от техния олтар се издигаха към небето, сякаш за да потвърдят този обет.

В полунощ бурята стихна, трупащите се облаци се разкъсаха и звездите заблестяха ярко над спящия стан. Господин Оукхърст, чиито професионални навици го бяха научили да живее с най-малкото възможно количество сън, като делеше нощното дежурство с Том Симсън, успя някак си да поеме по-голямата част на това задължение върху себе си. Той се извини пред Глупчо с това, че „често му се случвало да не спи по цяла седмица“.

— Заради какво? — попита Том.

— Заради покера! — отговори наставнически Оукхърст. — Когато ти провърви… имаш малко късмет… тогава не се уморяваш. Първо късметът те напуска. Късметът е много чудно нещо — продължи комарджията замислено. — Единственото сигурно нещо, което знаеш за него, е, че ще ти изневери. Можеш да се спасиш само ако разбереш кога ще ти изневери. На нас ни върви откакто напуснахме Покерова падина … вие се присъединихте към нас и ето на, и на вас не ви провървя. Ако успееш да задържиш козовете до края, тогава си добре. Защото — добави картоиграчът весело, без всякаква връзка с разсъжденията си:

— Гордея се на господа да служа всеки ден и верен да умра във войнството божо.

Настъпи третият ден и слънцето, като хвърли поглед през забулената с бяло долина, видя пропъдените да отделят от бавно намаляващите си припаси храна за закуска. Една от особеностите на климата в тези планини беше, че слънчевите лъчи разпръскваха приятна топлина върху зимната гледка, сякаш със съчувствено съжаление за миналото. Но те осветиха натрупалите се високо около колибата пряспа връз пряспа — едно безнадеждно бяло море, без белег, без диря, проснало се под скалистите брегове, на които все още се крепяха прогонените. В удивително бистрия въздух на мили от тях се издигаше пушекът на идиличното селце Покерова падина. Майка Шиптън го видя и от далечния зъбер на скалистата си твърдина запрати в тази посока прощалното си проклятие. Това беше последният й опит да сквернослови и може би поради това то прозвуча в известна степен възвишено. От него й олекна, както тя сподели тихичко с Херцогинята.

— Ти само иди там, тегли му една псувня и ще видиш. След това тя си постави задача да забавлява „детето“, както тя и Херцогинята с удоволствие наричаха Пайни. Пайни не беше вече бебе, но с тази утешителна и оригинална теория двете жени обясняваха факта, че тя не псуваше и се държеше прилично.

Когато нощта се промъкна отново през клисурите, пискливите звуци на акордеона се заиздигаха и заутихваха на спазмадични пристъпи и проточено запъхтяване край припламващия огън. Но музиката не можеше да запълни съвсем болезнената празнина, оставена от недостатъчната храна и Пайни предложи ново забавление — да разказват приказки. Понеже нито господин Оукхърст, нито двете дами изпитваха желание да споделят личните си преживелици, този план щеше да пропадне, ако не беше Глупчо. Преди няколко месеца случайно беше попаднал на бог знае откъде дошъл екземпляр от „Илиадата“ в майсторския превод на господин Поуп. Сега той предложи да разправи главните епизоди в тази поема — след като беше запомнил всички подробности на съдържанието и горе-долу забравил езика — на простонародния говор на хората от Песъчлив бряг. И тъй, до края на тази вечер омировите полубогове отново слязоха на земята. Троянският побойник и лукавият грък се бореха в поривите на вятъра, а огромните борове в клисурата като че се прекланяха пред гнева на сина на Пелей. Господин Оукхърст мълчеше и слушаше с удоволствие. Особено много го интересуваше съдбата на Акулес, както Глупчо непрекъснато наричаше „бързоногия Ахилес“.

Така, с малко храна и много Омир и акордеон, над главите на прогонените се изниза една седмица. Слънцето пак ги изостави и от куршуменото небе на земята пак се посипаха снежинки. Ден след ден все по-близо до тях се сключваше снежният кръг, докато най-после те гледаха от своя затвор през натрупали се ослепително бели стени, които се издигаха двадесет фута над главите им. Ставаше все по-трудно и по-трудно да поддържат огньовете си, дори от повалените дървета около тях, сега наполовина скрити в преспите. И въпреки това никой не се оплакваше. Влюбените се извръщаха от безрадостната гледка, заглеждаха се един друг в очите и бяха щастливи. Господин Оукхърст се примири хладнокръвно, че губи играта. Херцогинята, по-жизнерадостна, отколкото досега, беше поела грижите на Пайни. Само Майка Шиптън — най-силната от всички преди — изглеждаше болнава и линееше. На десетия ден в полунощ тя повика Оукхърст при себе си.

— Аз си отивам — каза тя със слаб заядлив глас, — но не казвайте нищо за това. Недейте събужда децата. Вземете вързопа изпод главата ми и го отворете.

Господин Оукхърст го отвори. В него бяха дажбите на Майка Шиптън за последната седмица, недокоснати.

— Дайте ги на малката — рече тя и посочи спящата Пайни.

— Вие сте се докарали до смърт с гладуване — каза картоиграчът.

— Така му казват — отвърна старата заядливо, легна пак, обърна се с лице към стената и безмълвно издъхна.

Акордеонът и кастанетите бяха оставени настрана този ден и Омир бе забравен. След като заровиха тялото на Майка Шиптън в снега, господин Оукхърст дръпна Глупчо настрана и му показа чифт снегоходки, които бе измайсторил от стария самар.

— Съществува още едно на сто възможност да я спасиш — каза той и посочи Пайни. — Но тя е там — добави той и кимна към Покерова падина. — Ако можеш да стигнеш там за два дена, тя ще е спасена.

— А вие? — попита Том Симсън.

— Аз ще остана тук — бе краткият отговор. Влюбените се разделиха с продължителна прегръдка.

— Да не отивате и вие? — обади се Херцогинята, като видя, че господин Оукхърст явно се готви да го придружи.

— Само до клисурата — отговори той. После неочаквано се обърна и целуна Херцогинята, от което бледото й лице пламна, треперещите ръце се сковаха от изумление.

Дойде нощта, но господин Оукхърст го нямаше. Тя доведе пак бурята и виелицата. Сетне, когато притуряше дърва в огъня, Херцогинята откри, че някой скришом беше струпал до хижата гориво, колкото за още няколко дни. Очите й се напълниха със сълзи, но тя ги скри от Пайни.

Жените спаха малко. Сутринта, като се погледнаха една друга в лицето, те прочетоха съдбата си. Нито едната, нито другата не проговори, но Пайни прие, че е по-силната, доближи се и прегърна Херцогинята през кръста. Те останаха така до края на деня. Тази нощ бурята стигна върха на настървението си, разкъса преградата на боровите дънери и нахълта в колибата.

Призори те видяха, че не могат да поддържат огъня, и той постепенно угасна. Когато жаравата бавно почерня, Херцогинята припълзя по-близо до Пайни и наруши мълчанието след дълги часове:

— Пайни, знаеш ли да се молиш?

— Не, миличка — просто й отговори Пайни.

Херцогинята, без сама да знае защо, изпита облекчение, сложи глава върху рамото на Пайни и вече не проговори. И така легнали, по-младата и по-чистата притиснала главата на своята порочна сестра към девствените си гърди, двете заспаха.

Вятърът стихна, сякаш от страх, че щети събуди. Пухкави облачета от снежинки, отърсени от дългите борови вейки, политаха като белокрили птици и се стелеха около заспалите. Луната поглеждаше през разкъсаните облаци онова, което е било стан. Но всичко замърсено от човека, всички следи на земни мъки бяха скрити под неопетнената мантия, милостиво хвърлена от небето.

Те спаха целия този ден и следващия, и не се събудиха, когато гласовете и стъпките нарушиха тишината на стана. И когато състрадателни пръсти отмахнаха снега от изпитите им лица, съдейки по еднаквото спокойствие, лъхащо от тях, човек едва ли би могъл да каже коя от двете е била грешница. Дори и правосъдието на Покерова падина призна това, затвори очи и ги остави така, прегърнати двете.

Но в началото на клисурата, на един от най-големите борове те намериха двойка спатия, забодена на кората с ловджийски нож. С твърд почерк там беше написано с молив:

И безжизнен и изстинал, с пистолет до себе си и куршум в сърцето, но също тъй спокоен, както и приживе, под снега лежеше този, който е бил най-силният и същевременно най-слабият между прогонените от Покерова падина.