Проклятието

Ф. ПОЛ УИЛСЪН

ПРОКЛЯТИЕТО

Нели не изпищя.

Черната сянка, която се движеше към нея, не можеше да бъде реалност. Това

беше кошмар, халюцинация. Нищо действително не можеше да бъде толкова голямо и

да се движи така плавно.

После нещото се приближи и тя изведнъж се ужаси. Това не беше сън. Нели отвори

уста, но една студена ръка се долепи до лицето й.

Ръката беше огромна, мръсна... и не беше човешка.

ВСИЧКИ ПРАВА

НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

ЗАПАЗЕНИ!

Никаква част от това издание не

може да бъде възпроизвеждана

под каквато и да е форма

и по какъвто и да е начин

без изричното

разрешение на

ИК “БАРД” ООД.

THE TOMB

F. Paul Wilson

JOVE BOOKS

© 1984 by F. Paul Wilson

© Юлия Чернева, превод, 1996

© „Megachrom” — Петър Христов,

оформление на корица, 1996

© ИК “БАРД” ООД, 1996

Ф. ПОЛ УИЛСЪН

ПРОКЛЯТИЕТО

ИК "БАРД 1996

БЛАГОДАРНОСТИ

Неоновият надпис в магазина на Ейб първо се появява в “Оръжейният магазин на

Ъшър” от А.И. ван Фогт, 1951, публикувана от А.И. ван Фогт. Използван е с разрешението

на автора.

Със знанието им или без да знаят, следните личности ми помогнаха по един или

друг начин, докато пишех тази книга: Бетси Банг и Моли Гарет Банг (“Демоните от

Раджпур”), Ричард Колиър (“Великото индийско въстание”), Лари Колинс и Доминик ла

Пиер (“Свобода в полунощ”), Харлан Елисън (с последния ред в “Кротоан”), Кен Фолет,

Л.Нийл Смит, Стивън Спръил, Ал Цукерман и най-много от всички старовремските

разказвачи на Странната Заплаха и историите за Жълтата Опасност.

На моите две “Викита” –

Дженифър и Меган

ПЪРВА ГЛАВА

Манхатън

четвъртък, 2 август 198-

1.

Джек Майстора се събуди от проникващата светлина в стаята. Усети болки във

врата и долови натраплив шум.

Беше заспал на канапето в спалнята за гости, където държеше видеото и

телевизора си. Обърна глава към тях. По двуметровия екран нервно пробягваха черни

линии, а климатичната инсталация в дясната страна на двойния прозорец работеше на

пълни обороти.

Стана, изпъшка и изключи видеото. Съскането спря. Наведе се и докосна пръстите

на краката си, после разкърши гръбнака си. Болката беше ужасна. Канапето беше

направено за сядане, а не за спане.

Приближи се пак до видеото и извади касетата с “Франкенщайн” от 1931.

Горкият Хенри Франкенщайн, помисли Джек, докато пускаше касетата в кутията

й. Въпреки всичките доказателства в полза на противното и мнението на хората

около него, Хенри е бил убеден, че е с разсъдъка си.

Джек пъхна кутията на мястото и извади съседната “Невестата на Франкенщайн”.

Погледна през прозореца и видя обичайния пейзаж - пясъчен бряг, спокоен син

океан и летовници. Плажът вече не му беше интересен. Една тропическа гора би

изглеждала по-добре. С множество птици, влечуги и зверове, дебнещи сред листата.

Джек запомни тази идея. Може би щеше да намери свестен художник.

Телефонът иззвъня. Кой ли го търсеше? Беше сменил номера си преди няколко

месеца. Малцина го знаеха. Не си направи труда да вдигне слушалката. Телефонният

секретар щеше да се погрижи за обаждането. Чу изщракване, а после собствения си

глас:

– “Пинокио Продъкшънс”... В момента ме няма, но ако...

– Вдигни, ако си там, Джек - прекъсна го нетърпелив женски глас. - Инак ще се

обадя пак.

Джиа!

Джек едва не се спъна от бързане да стигне до телефона. С едната ръка изключи

секретаря, а с другата взе слушалката.

– Джиа? Ти ли си?

– Да.

Гласът й беше равнодушен и леко възмутен.

– Господи! Отдавна не съм те чувал!

От два месеца. Сякаш бяха цяла вечност. Трябваше да седне.

– Радвам се, че се обаждаш - добави Джек.

– Не е каквото си мислиш, Джек.

– Какво искаш да кажеш?

– Не се обаждам по собствено желание. Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да

те потърся. Но Нели ме помоли.

Радостта му се изпари, но той продължи да говори.

– Коя Нели?

Името не му говореше нищо.

– Нели Пейтън. Сигурно си спомняш Нели и Грейс - двете дами англичанки?

– О, да. Как бих могъл да ги забравя? Те ни запознаха.

– Намерих сили да им простя.

Джек отмина думите й с мълчание.

– Какъв е проблемът?

– Грейс е изчезнала. Не са я виждали от понеделник вечерта.

Джек помнеше Грейс Вестфален - типична превзета англичанка, наближаваща

седемдесетте. Не беше от онези, дето бягат от домовете си.

– А полицията...

– Разбира се. Но Нели настоя да ти се обадя, за да й помогнеш.

– Да дойда ли?

– Да. Ако желаеш.

– Ти ще бъдеш ли там?

– Да - ядосано въздъхна тя. - Ще дойдеш ли?

– Тръгвам.

– Не бързай толкова. Дежурните полицаи, които бяха тук, казаха, че тази сутрин ще

ни посети детектив от участъка.

– Аха.

Това не беше хубаво.

– Предположих, че това ще охлади ентусиазма ти.

Не беше необходимо да бъде толкова самодоволна.

– Тогава ще дойда следобед.

– Знаеш ли адреса?

– Жълтата къща на Сътън Скуеър. Тя е единствената там.

– Ще кажа на Нели да те чака - рече Джиа и затвори.

Джек подхвърли слушалката, улови я и я сложи на апарата. Сетне отново включи

телефонния секретар.

Щеше да види Джиа. Тя му се беше обадила. Е, не се държа дружелюбно, но все

пак се бе обадила. Това беше първият им разговор, откакто тя го напусна. Джек се

развесели.

Обиколи хола на апартамента си. Смяташе, че стаята е изключително уютна, но

малцина посетители споделяха мнението му. Най-добрият му приятел, Ейб Гросман бе

определил помещението като “клаустрофобично”. А когато беше настроен свадливо,

Ейб казваше, че в сравнение с хола на Джек, къщата на семейство Адамс изглежда като

1

шедьовър на Баухаус .

Стените бяха облепени с плакати от стари филми, а лавиците - отрупани с

антикварни предмети, които Джек купуваше по време на обиколките си из града. Той си

проправи път сред колекцията от старинни дъбови мебели във викториански стил.

Имаше шкаф с изящна дърворезба, писалище, хлътнал диван с висока облегалка,

грамадна маса с крака, изваяни като лапи на хищник, две помощни масички, стъпили на

птичи нозе, вкопчени в кристална топка и любимото му голямо кресло.

Влезе в банята и се зае с омразния утринен ритуал - бръсненето. За пореден път се

зачуди дали да не си пусне брада. Лицето му не беше грозно. Кафяви очи,

тъмнокестенява коса - може би твърде дълга - и нос с нормална дължина. Ухили се на

отражението си в огледалото. Е, зъбите можеше да са по-бели и прави, пък и устните

бяха твърде тънки, ала усмивката не беше лоша. Безобиден лик. Като допълнителна

награда, към него безплатно вървеше и жилаво мускулесто тяло, високо метър

седемдесет и осем.

Какво не му харесваха?

Намръщи се.

Попитай Джиа. Тя знае.

Но от днес положението щеше да се промени.

Взе набързо душ, облече се и изгълта две какаови пасти. Сетне стегна кобура за

глезена си и пъхна вътре най-малкия съществуващ пистолет - четирийсет и пети калибър

- семерлинг ЛМ-4. Знаеше, че кобурът ще спари крака му, но никога не излизаше

невъоръжен.

Погледна през шпионката на външната врата и отключи четирите резета. Жегата

моментално го блъсна. Облякъл бе джинси и тънка риза с къси ръкави. Влагата вече се

просмукваше през дрехите му.

Спря се на външните стъпала. Слънцето сърдито печеше през омарата над покрива

на музея по естествена история. Влажният въздух висеше неподвижен над уличната

настилка. Джек виждаше и надушваше мръсотията - прах и сажди.

Горен Уест Сайд през август.

Джек слезе на тротоара и тръгна на запад. Мина покрай телефонна кабина. Този

път работеше. Някой редовно изтръгваше слушалката и оставяше разноцветните жици

да висят като нерви от ампутиран крайник.

Набра номера на офиса си, за да прослуша телефонния секретар там. Чу се

познатото съобщение, което обаче не беше записано с неговия глас.

“Тук е Джек Майстора. В момента съм по работа, но след като чуете сигнала,

кажете името и номера си и разкажете накратко какъв е проблемът ви. Ще ви се обадя

веднага, щом мога.”

Един женски глас каза, че сешоарът й е повреден. После някакъв мъж попита как

да оправи миксера си. Джек не записа телефонните им номера. Откъде ли бяха научили

номера му? Третият и последен глас беше особен - спокоен, но бърз и отсечен, и с

британски акцент, ала човекът не беше англичанин. Джек познаваше неколцина

пакистанци, които говореха така. Мъжът явно беше разтревожен и заекваше.

– Мистър Джек... Моята майка... Снощи баба ми беше пребита. Трябва да

разговарям с вас незабавно. Много е важно. После съобщаваше името и телефона си.

Това беше единственото обаждане, на което Джек смяташе да отговори. Макар че

можеше и да не го прави, защото възнамеряваше да посвети цялото си време на Джиа.

Това можеше да е последната му възможност.

Набра номера на непознатия и резкият глас отговори веднага.

– Мистър Бахти? Обажда се Джек Майстора...

– Това не е същият глас - прекъсна го мистър Бахти.

Много проницателно, помисли Джек. Гласът, записан на телефонния секретар,

беше на Ейб Гросман.

– Стара лента - каза той.

– Аха. Добре. Трябва да ви видя веднага, мистър Джек. Въпросът е на живот и

смърт.

– Ами, знам ли, мистър Бахти. Аз...

– Не ми отказвайте!

В тона му се долови нова нотка. Явно не беше свикнал да го отрязват. Джек не

обичаше такива хора.

– Не ме разбрахте. Вече съм зает с друг...

– Мистър Джек! Има ли нещо по-важно от живота на една жена? Не може ли

другото да почака? Баба ми беше жестоко пребита по улиците на вашия град. Тя се

нуждае от помощ, каквато аз не мога да й окажа. Ето защо се обърнах към вас.

Джек разбра какво е намислил мистър Бахти - искаше да го предизвика. Това не му

се понрави, но беше свикнал с подобно поведение и реши да го изслуша.

След секунда Бахти вече разказваше.

– Колата й... американски модел... се повредила. И когато тя...

– Запазете това за после - прекъсна го Джек, доволен, че поне в случая го е срязал.

– Елате в болницата. Баба ми е в “Света Клара”...

– Не. Първата ни среща ще бъде там, където аз кажа. С всичките си клиенти се

запознавам на моя територия. Не правя изключения.

– Добре - недоволен отговори Бахти. - Но трябва да се видим много скоро.

Джек му каза адреса на бар “Хулио”, който се намираше на две пресечки от

телефонната кабина, сетне погледна часовника си.

– Сега е десет. Бъдете там точно в десет и трийсет.

– След половин час? Не знам дали ще успея.

Чудесно! Джек обичаше да дава на клиентите си, колкото е възможно по-малко

време да се подготвят за първата им среща.

– В десет и трийсет. Ще чакам десет минути. След това няма да ме намерите.

– Добре. В десет и трийсет - рече мистър Бахти и затвори.

Това обезпокои Джек. Държеше той да затвори пръв.

Тръгна на север по Кълъмбъс Авеню, като вървеше в сянката покрай сградите.

Някои магазини отваряха сега, други работеха от няколко часа.

Бар “Хулио” беше отворен. Там рядко затваряха.

– Джек! - извика Хулио.

Стоеше зад бара. Виждаха се само главата и раменете му.

Не се ръкуваха. Познаваха се твърде добре, за да го правят. Хулио притежаваше

нюх да надушва представителите на властта. Джек полагаше много усилия да ги отбягва.

Начинът му на живот зависеше от това. Пък и професията му беше такава, че много

често ядосваше други хора, за да защити интересите на клиента си.

– За бира или по работа?

– Преди обяд? Ти как мислиш?

Един изпотен стар пияница чу забележката и хвърли на Джек бегъл поглед,

изпълнен с неприязън. Хулио тръгна след Джек към сепаретата в задната част на бара,

като бършеше ръце в престилката си. Ръцете и раменете му бяха мускулести от

ежедневното вдигане на гири и от гимнастиката. Косата му беше къдрава и мазна,

кожата - смугла, а мустакът стоеше като тънка чертичка над горната му устна.

– Колко и кога?

– Един. В десет и трийсет.

Джек седна в последното сепаре, откъдето се виждаше вратата. Задният вход беше

на две крачки.

– Името му е Бахти. Звучи ми пакистанско.

– Ясно. Кафе?

– Да.

Джек се замисли за Джиа. Радваше се, че следобед ще я види. Започна да си

подсвирква през зъби. Хулио се върна с кафеник, чаша и сутрешния “Дейли Нюз” и го

изгледа учудено.

– Как така си в добро настроение?

– Защо не?

– Начумерен си от няколко месеца, човече.

– Лични истории.

Хулио сви рамене и му наля кафе. Джек го пиеше без захар и сметана, когато

чакаше някого. Мразеше първите срещи с клиентите. Винаги съществуваше вероятност

човекът да не е клиент, а някой, който има сметки за уреждане. Стана и провери дали

задната врата е отключена.

Сетне прегледа вестника. Заглавието на първата страница гласеше: “Къде са

бездомниците?” Пресата отделяше голямо внимание на бързото и загадъчно

увеличаване на броя на безследно изчезналите бездомници през последните няколко

месеца.

Мистър Бахти влезе в десет и трийсет и две. Нямаше съмнение, че е той. Носеше

бял тюрбан и морскосиня туника. Тъмната му кожа се сливаше с дрехата.

Хулио мигновено се приближи до него. Размениха няколко думи и Джек забеляза,

че новодошлият се дръпна, когато Хулио се наведе към него. Ядоса се, щом Хулио

театрално сви рамене и тръгна към Джек.

– Чист е - рече барманът, - но е странен.

– Как разбра?

– Ами, много е студен. Тръпки ме побиха от него.

– А какво направи, че оня се вкисна? - попита Джек.

– Нищо особено. Ядоса се, че го претърсих ей-така, между другото. Да ти го

изпратя ли или ще се омиташ?

Джек се поколеба дали да не се разкара. И без това може би щеше да откаже на

мистър Бахти. Но вече се бе съгласил да се срещнат, пък и човекът дойде навреме.

– Изпрати ми го и да приключваме.

Хулио показа на мистър Бахти сепарето и се върна на мястото си зад бара.

Бахти тръгна с плавна, плъзгаща се походка, която излъчваше самочувствие и

увереност. Преполови разстоянието и Джек видя, че лявата му ръка е отрязана. Дрехата

му беше скроена без ръкав. Бахти беше висок около метър осемдесет и седем, слаб, но

як. Приблизително петдесетгодишен. Дълъг нос. Добре оформена брада, заострена на

върха. Голяма уста, но тънки устни. Бялото на кафявите му очи блестеше на фона на

мургавото му лице.

Той спря пред сепарето и се вгледа изпитателно в Джек.

2.

Кузум Бахти не хареса бар “Хулио”, където вонеше на печено говеждо и алкохол и

гъмжеше от хора от низшите слоеве. Това беше едно от най-мръсните заведения, които

бе имал нещастието да посети по време на престоя си в този отвратителен град. Беше

убеден, че замърсява кармата си, само като стоеше там.

А онзи обикновен трийсет и пет годишен мъж, който седеше пред него, сигурно не

беше човекът, когото търсеше. Американецът беше съвсем незабележителен, твърде

нормален и незначителен, за да осигурява услугите, за които бяха разказали на Кузум.

Ако беше в родината си Бенгал, положението щеше да е овладяно. Хиляди хора

щяха да претърсват града. Но тук, в Америка, Кузум беше принуден да моли за помощ

един непознат. Догади му се.

– Вие ли сте човекът? - попита той.

– Зависи кого търсите - отговори Джек.

Кузум забеляза, че на американеца му е трудно да отмести поглед от отрязаното

му рамо.

– Търся Джек Майстора.

– Тогава съм аз - рече Джек и разпери ръце.

Кузум промълви недоверчиво:

– Вероятно съм сбъркал.

– Може би - отговори американецът.

Джек изглеждаше умислен и явно не се интересуваше от Кузум и от неговия

проблем.

Бахти се обърна и се накани да си тръгне, но сетне промени решението си.

Той седна срещу Джек Майстора.

– Аз съм Кузум Бахти.

– Джек Нелсън.

Американецът протегна ръка.

Кузум не желаеше да се насили да я стисне, ала не искаше да обижда този човек.

Той му беше необходим.

– Мистър Нелсън...

– Джек, ако обичате.

– Добре... Джек.

Бахти се почувства неловко от тази фамилиарност още при запознаването.

– Извинявайте. Не обичам да ме докосват. Източен предразсъдък.

Джек погледна дали ръката му не е мръсна.

– Не се обиждайте, но...

– Оставете това. Кой ви даде телефонния ми номер?

– Нямаме време... Джек... Настоявам...

– Винаги държа да знам кой изпраща клиентите ми.

– Много добре. Мистър Бъркс от Британската мисия в Обединените нации.

Сутринта Бъркс беше откликнал на обезумялото му обаждане и му бе разказал

колко добре се е справил Джек с един опасен и деликатен за Обединеното кралство

проблем по време на Фолклендската криза.

Джек кимна.

– Познавам го. И вие ли работите в Обединените нации?

Кузум стисна юмрук и се опита да се примири с разпита.

– Да.

– Предполагам, че вие, делегатите от Пакистан, сте доста гъсти с британците.

Кузум имаше чувството, че му удариха плесница. Надигна се от мястото си и викна:

– Не ме обиждайте! Аз не съм от онези мюсюлмани...

После се опомни. Вероятно беше безобидна грешка.

Американците не знаеха основни неща.

– Аз съм от Бенгал. Член съм на индийската делегация. Индус съм. Пакистан, който

по-рано влизаше в територията на Пенджаб, е мюсюлманска държава.

Джек явно не схвана разликата.

– И така, разкажете ми за баба си.

– Разберете - каза той, като разсеяно отпъди една муха, която си бе харесала

лицето му, - че ако се намирах в родината си, щях да реша въпроса по свой начин.

– Къде е пострадалата?

– В болницата “Света Клара” на...

– Знам къде е. Какво се е случило с нея?

– Рано сутринта колата й се повредила. Шофьорът отишъл да търси такси, а тя

направила глупостта да излезе от автомобила. Нападнали я и я пребили. Щеше да е

мъртва, ако не минал полицейски патрул.

– Опасявам се, че непрекъснато стават такива неща.

В очите на американеца проблесна някакво пламъче, което подсказа на Бахти, че

този човек не е лишен от чувства.

– Да, жалко за града ви.

– Нима по улиците на Бомбай и Калкута не нападат никого?

Кузум сви рамене и пак отпъди мухата.

– Онова, което става с низшите касти, не ме интересува. В моята родина и най-

отчаяният хулиган би се замислил, преди да се осмели да пипне с пръст човек от кастата

на баба ми.

Нещо в това обяснение обезпокои Джек.

– Демокрацията е прекрасно нещо - намусено каза американецът.

Кузум също се намръщи.

– Мисля, че сбърках. Мистър Бъркс горещо ви препоръча, но аз смятам, че няма да

се справите с тази задача. Освен това, изглежда не притежавате физическите качества да

свършите работата.

Джек се усмихна така, сякаш бе свикнал с подобна реакция. Лактите му бяха на

масата, а ръцете - скръстени пред него. Внезапно дясната му ръка се стрелна към лицето

на Бахти. Кузум застина в очакване на удара и се приготви да го ритне.

Удар така и не последва. Ръката на Джек мина на милиметри от лицето на Кузум и

сграбчи мухата, кацнала на носа му, без да го докосне. Майсторът стана до вратата и

пусна насекомото в зловонния въздух на задната уличка.

Изключително бърз, помисли си Бахти. А най-важното беше, че не уби мухата.

Може би, в края на краищата, това беше подходящият човек.

3.

Джек се върна на мястото си и се вгледа в индуса. Чест му правеше, че не трепна.

Или рефлексите му бяха твърде бавни, или имаше железни нерви. Според Джек

рефлексите на Бахти бяха отлични.

– Въпросът е спорен - започна Джек. - Да намериш определен побойник в този

град е все едно да бръкнеш в гнездо на оси, за да търсиш онази, която те е ужилила. Ако

го е видяла достатъчно добре, трябва да отиде в полицията и да...

– Никаква полиция! - отсече Бахти.

Това бяха двете думи, които Джек очакваше да чуе. Участваше ли и полицията,

щеше да се откаже.

– Откраднали са й огърлицата. Безценно наследство. Тя трябва да си я получи.

– Но нали казахте, че баба ви умира...

– Преди да умре! Трябва да й бъде върната преди това!

– Невъзможно. Не мога...

– Трябва да го направите! Намерете онзи тип! Тя го е одрала покрай окото. Има

начин да го откриете!

– Това е работа на полицията.

– Полицията ще се забави много. Огърлицата трябва да бъде върната тази нощ!

– Не мога да го направя.

– Трябва! Опитайте! Моля ви!

Гласът на Кузум потрепери, докато произнасяше последната дума, сякаш я бе

изтръгнал от някакви забравени дълбини на душата си. Джек разбра колко много му е

струвало да каже “моля”. Бахти беше необикновено горд човек, а сега бе принуден да

моли за помощ. Това го развълнува.

– Добре. Но искам да поговоря с баба ви.

– Тя е много разстроена. Говори несвързано. Бълнува. Не искам да я представям на

непознат.

Джек не каза нищо. Само гледаше Кузум и чакаше. Накрая индусът склони.

– Веднага ще ви заведа при нея.

Бахти тръгна към официалния изход. Джек го последва и махна с ръка на Хулио.

Взеха такси на Колъмбъс Авеню и се отправиха към центъра.

– А хонорара ми? - попита Джек.

Тънките устни на Бахти се извиха в усмивка на превъзходство.

– Пари, а? Не сте ли защитник на онеправданите, кръстоносец на справедливостта?

– Справедливостта не ми плаща сметките. Хазяинът ми предпочита в брой. Аз

също.

– Аха! Капиталист!

Ако това трябваше да ядоса Джек, Бахти не успя.

– Предпочитам да ме наричат капиталистическа свиня или най-малкото

експлоататор. Обикновеният стар капитализъм е толкова скучен. Дано Бъркс не ви е

накарал да мислите, че правя това от добро сърце.

– Не. Той спомена какъв е бил хонорарът ви за Обединените нации. Доста щедър.

При това в брой.

– Не приемам чекове и гледам сериозно на физическата опасност, особено когато

грози мен.

– Тогава, ето какво е моето предложение... Джек. Само за опита ще ви платя

предварително половината от сумата, която миналата година са ви дали британците. А

върнете ли огърлицата на баба ми, преди да умре, ще получите и другата половина.

Трудно би отказал на подобно предложение. Работата за британската мисия

включваше терористични заплахи. Задачата му беше сложна, рискована и изискваше

време. При други обстоятелства Джек би поискал от Кузум само малка част от онази

сума. Но Бахти явно имаше желанието и възможността да плати целия хонорар. Ако

Джек успееше да донесе огърлицата навреме, това щеше да бъде истинско чудо и той

щеше да заслужи всичко, до последния цент.

– Струва ми се справедливо - отговори той. - В случай, че приема задачата.

4.

Джек вървеше след Кузум по коридорите на болницата “Света Клара”. Влязоха в

една стая, където специално наетата болногледачка бдеше над леглото. Вътре беше

тъмно. Пердетата бяха дръпнати. Само една малка лампа хвърляше оскъдна светлина

върху болната. Дамата беше много възрастна. Бели коси очертаваха смуглото й

сбръчкано лице. Съсухрените й ръце притискаха чаршафа до гърдите. Очите й бяха

пълни със сълзи. Неравното й дишане и жуженето на вентилатора до прозореца бяха

единствените звуци в стаята...

Джек застана пред леглото.

– Попитайте я как е изглеждал.

Кузум избърбори нещо на хинди и жената отговори бавно и измъчено с дрезгав

стържещ глас.

– Приличал на теб, но по-млад - преведе Кузум. - И с по-светла коса.

– Къса или дълга?

Отново размениха няколко думи и Кузум отговори:

– Съвсем къса.

– Нещо друго?

Възрастната жена заговори, разсичайки въздуха с кривите си пръсти.

– Очите му - каза Кузум. - Одрала го е покрай лявото око, преди да изпадне в

безсъзнание.

Браво, бабке!

Джек й се усмихна насърчително, после се обърна към внука й.

– Ще се видим в коридора.

Не искаше да разговарят пред болногледачката.

Докато чакаше пред вратата, Джек погледна към стаята на медицинските сестри и

съзря познато лице. Приближи се да види по-отблизо величествената блондинка -

мечтата на всеки мъж, която попълваше болнични картони. Да, това беше Марта. Преди

да срещне Джиа, Джек имаше връзка с нея.

Тя го поздрави с приятелска целувка и прегръдка, сетне поговориха за едно време.

Джек я попита за мисиз Бахти.

– Бързо линее - отговори Марта. - Състоянието й видимо се влоши, откакто поех

смяната. Ще се изненадам, ако изкара до сутринта. Познаваш ли я?

– Ще свърша една работа за внука й.

Като повечето хора, с които Джек общуваше - а те не бяха много - Марта беше

останала с убеждението, че той е “консултант по охраната”. Кузум излезе от болничната

стая.

– Ето го - рече Джек. - Ще се видим по-късно.

Джек заведе индуса в дъното на коридора, където пациентите и персоналът не

можеха да ги чуят.

– Добре - каза му той, - ще опитам. Но не обещавам нищо, освен, че ще направя

всичко възможно.

– Повече не мога и да желая. Ала не намерите ли огърлицата до утре сутринта,

после ще бъде късно. А когато откриете нападателя, искам да го убиете.

Джек изтръпна, но се усмихна и поклати глава.

– Не върша такива неща.

Очите на Кузум показваха, че не му вярва.

– Много добре. Тогава ще ми го доведете и аз ще...

– Ще работя за вас до утре сутринта. Ще направя всичко, което е по силите ми.

После оставате сам.

По лицето на индуса пробегна гняв. Явно не беше свикнал да му противоречат. Той

бръкна в туниката си и извади дебел плик.

– Ето парите. Ще чакам тук с другата половина в случай, че най-късно до сутринта

се върнете с огърлицата.

Изпитвайки нещо подобно на угризение, че е взел толкова много пари за такова

безнадеждно начинание, Джек взе плика и го напъха в задния си джоб.

Не мислите ли, че ще ми помогнете, ако ми опишете как изглежда накитът? -

смотолеви той.

– Разбира се.

Индусът дръпна яката на туниката си и Джек видя тежка верига, дълга около

петдесет сантиметра. Халките бяха във формата на полумесец и на всяка имаше странен

надпис. В средата, един до друг, се мъдреха два елипсовидни, ярко жълти камъка с

черни центрове.

Джек протегна ръка, но Кузум поклати глава.

– Всеки член на моето семейство носи такава огърлица и никога не я сваля. Ето

защо е много важно баба ми да си я получи обратно.

Джек се вгледа в накита. Той го обезпокои. Не можеше да каже защо, но дълбоко в

душата си почувства първичен предупредителен сигнал. Двата камъка приличаха на очи.

– От какво е направена?

– От желязо.

Джек се взря в огърлицата. Да, по краищата на някои от халките имаше лека

ръжда.

– На кого му е притрябвала желязна огърлица?

– На някой глупак, който си е помислил, че е сребърна.

Джек кимна. За пръв път, откакто се бе запознал с Кузум, почувства, че има някаква

съвсем малка вероятност да намери накита.

– Ето ви снимка - рече индусът. - Накарах неколцина приятели да претърсят

заложните къщи във вашия град.

– Колко й остава? - попита Джек, като кимна с глава към болничната стая.

Кузум бавно закопча яката си. Изражението му беше сериозно.

– Според лекарите дванайсет часа. Вероятно петнайсет.

– Къде да ви намеря?

– Тук. Нали ще се постараете?

Кузум впи тъмнокафявите си очи в Джек.

– Казах, че ще го направя.

Джек тръгна, като се чудеше защо се беше съгласил да помогне на един непознат,

когато Джиа се нуждаеше от него. Пак старата история - Джек мухльото.

По дяволите!

Кузум се върна в болничната стая и премести един стол до леглото. Стисна

съсухрената ръка на болната и се вгледа в нея. Кожата беше хладна, суха и крехка.

Сякаш нямаше плът, а само кости.

Обзе го дълбока тъга.

Погледна жената и видя молбата в очите й.

– Кузум - каза тя на бенгалски с болезнен и немощен глас. - Умирам.

Той знаеше това. И тази мисъл разкъсваше сърцето му.

– Американецът ще ти донесе огърлицата. Казаха ми, че е много добър.

Бъркс бе употребил думите “изключително добър”. Кузум мразеше по принцип

всички британци, но трябваше да признае, че Бъркс не беше глупак.

– Той ще ти я върне - добави Кузум и погали отпуснатата й ръка.

Жената като че ли не го чу и повтори:

– Умирам.

6.

Джек стигна до Десето авеню и зави към центъра. Непрекъснато плъзгаше ръка

към плика в джоба си, за да се увери, че парите са там. Въпросът беше какво да прави с

тях. В такива моменти му се искаше да има банкова сметка. Но банковите служители

изискваха номера на социалната осигуровка.

Джек въздъхна. Това беше един от главните недостатъци да живееш инкогнито.

Нямаш ли социална осигуровка, възпрепятстван си от безброй неща. Не можеш да

получиш постоянна работа, да продаваш и да купуваш имоти, да вземеш заем, да

притежаваш къща и тъй нататък. Списъкът беше дълъг.

Спря пред една полуразрушена сграда. Там беше наел една стаичка - най-малката,

която можа да намери. Не познаваше агента на недвижими имоти, нито някой друг,

свързан с офиса, и възнамеряваше да запази това положение.

Взе асансьора до четвъртия етаж и тръгна по пустия коридор. Кабинетът му беше

номер 412. Мина два пъти покрай вратата, преди да извади ключа и бързо да се вмъкне

вътре.

Винаги миришеше на едно и също - на сухо и прашно. Нямаше мебели. На голия

под имаше пет-шест плика, пуснати под вратата, пишеща машина и жици, свързващи

телефона с контактите на стената.

Джек събра пощата - само сметки, адресирани до Джек Финч, наемател на офиса.

Върна се при вратата. Надникна навън и видя, че две от секретарките на фирмата

за внос на обувки, помещаваща се в дъното на коридора, стоят до асансьора. Изчака,

докато се качиха и хукна надолу по стълбите. Въздъхна с облекчение. Мразеше да идва

тук и рядко го правеше. Не искаше да свързват физиономията му с името Джек

Майстора, но трябваше да плаща сметките, които не желаеше да изпращат в

апартамента му.

Внимаваше много и винаги оставаше в сянка, когато уреждаше нещата. Само

клиентите му го виждаха.

Джек се сля с тълпата и се зарадва на анонимността й. Отправи се на изток по 42-ра

улица и стигна до пощата на ъгъла на Осмо и Девето авеню. Купи бланки за три

пощенски записа - два за незначителните суми за телефон и ток, а третия - за

наемодателя на офиса. Подписа и трите записа с името Джек Финч и ги изпрати. Докато

излизаше от пощата, се замисли дали да не плати и наема за апартамента. Върна се и

взе четвърта бланка, която адресира до хазяина си. Този път се подписа като Джек

Бърджър.

Измина краткото разстояние до Таймс Скуеър пеша. Никога не подминаваше

площада, защото там можеше да види всевъзможни чудаци. Джек обичаше да

наблюдава хората, а на Таймс Скуеър имаше уникално разнообразие.

Тръгна към следващата пресечка, движейки се под всевъзможни филмови реклами

- порнографски, кунг-фу и психотрилъри. Между кината се гушеха входовете на

порнографски магазини и стълбищата към “ателиетата за фотомодели”, танцувалните

зали и разни други подобни заведения, които постоянно бяха на ръба на фалита - или

поне така гласяха надписите на витрините им.

Джек прекоси Бродуей, като мина зад сградата, дала името си на Таймс Скуеър, и

зави по Седмо авеню. Точно в средата на човешкия поток седеше слепец с куче и канче в

ръка. Джек му хвърли няколко монети. Мина покрай кино “Фриско” и видя, че отново

дават любимите му филми - “Дълбоко гърло” и “Дяволът у мис Джоунс”.

В Ню Йорк имаше нещо, което допадаше на Джек. Обичаше неговата разпуснатост,

багрите на славната и същевременно тъпа архитектура. Не можеше да си представи

какво е да се живее другаде.

Стигна до Фифтис и зави на изток. Приближи се до “Общински монети”. Спря пред

магазина, разгледа набързо евтините боклуци, изложени под надписа “Купуваме злато”

и влезе.

Монти го забеляза веднага.

– Мистър О’Нийл! Как си?

– Добре съм. Наричай ме Джек. Нали си спомняш?

– Разбира се - ухили се Монти - нисък, дребен и плешив човечец с мършави ръце и

голям нос. - Радвам се, че те виждам отново.

Как нямаше да се радва. Джек знаеше, че е най-добрият клиент на Монти.

Приятелството им бе започнало от средата на 70-те. Джек беше спестил малко пари и се

чудеше какво да прави с тях. Ейб го посъветва да купи злато. Беше лятото на 1976 и

златото се продаваше по 103 долара за унция. Тогава цената му се стори твърде висока,

но Ейб се закле, че ще се повиши още. “Освен това, покупката на злато е абсолютно

анонимна - бе казал Ейб, запазвайки най-убедителния си довод за накрая. - Все едно

купуваш хляб.”

Джек огледа магазина и си припомни вълнението, което изпита първия път. Купил

бе десет монети. По Коледа унцията стана 134 долара и това увеличи доходите му с

трийсет процента за четири месеца. Вдъхновен от печалбата, той започна редовно да

купува злато и накрая вложи и последния си цент. Така стана любимец в “Обществени

монети”.

Сетне цената на златото сериозно подскочи и първите му монети станаха осем

пъти по-скъпи. Тази рязка променливост обезпокои Джек и Ейб и те се отказаха за

известно време от златото, а през януари 1980 разпродадаха собствеността си на малки

части с печалба средно петстотин процента и не обявиха доходите си. Данъчната служба

нямаше представа за съществуването на Джек и той не искаше да я обременява с

информация за себе си.

Оттогава от време на време пак купуваше злато. После сметна, че нумизматичният

пазар е достъпен и реши да влага капиталите си в редки монети. Стойността им може

би нямаше да се повиши с течение на годините, но той ги купуваше за бъдещето. За

пенсия - ако живееше толкова дълго.

– Имам нещо, което ще ти хареса - рече Монти.

Последва задължителният пазарлък и Джек излезе от магазина с нови придобивки.

Пъхна ги в предния си ляв джоб. В другия имаше стотина долара в брой. Чувстваше се

много по-спокоен отколкото на идване.

Сега вече можеше да насочи мислите си към Джиа.

Зачуди се дали Вики е с нея. По всяка вероятност. Не искаше да отива при тях с

празни ръце. Влезе в един магазин и намери онова, което търсеше - купчина космати

малки топки с по две тънки антени, плоски стъпала и големи въртящи се очи. Вики ги

обичаше колкото портокалите. Джек обожаваше изражението й, когато бръкнеше в

джоба му и намереше там подарък.

Избра едно оранжево животинче и се отправи към дома си.

7.

Обядът му се състоеше от бира и консерва с риба. Хапна в хладния си апартамент.

Трябваше да се качи на покрива за ежедневната си гимнастика, но знаеше каква е

температурата там.

По-късно. Ненавиждаше физическите упражнения и търсеше най-различни

оправдания, за да ги отложи. Не пропускаше нито ден, но и не подминаваше

възможността да се забави.

Отвори гардероба до банята, за да скрие двете си нови ценности. Извади част от

мазилката на стената, после махна една от кедровите дъски зад нея. Там бяха

водопроводните тръби, към чиято изолация като украшения за коледна елха бяха

прикрепени десетки редки монети. Джек намери място за новите.

Сложи дъската и парчето мазилка на местата им и се дръпна назад, за да огледа

произведението си. Чудесно скривалище. По-достъпно от трезор и по-хубаво от вграден

в стената сейф. В днешно време крадците използваха детектори за метал и за броени

минути намираха сейфа, разбиваха го или го отнасяха със себе си. Ала тук детекторът за

метал щеше само да потвърди, че зад стената на банята има тръби.

Единственото, от което трябваше да се безпокои, беше пожар.

Съзнаваше, че психиатрите можеха да го определят като параноик, но Джек имаше

по-добро обяснение - когато живееш в град, заемащ едно от първите места по обири в

света и имаш професия, заради която често си навличаш гнева на някои хора, и нямаш

застраховка, изключителната предпазливост не е симптом на душевно заболяване, а

необходимост за оцеляване.

Довършваше втората бира, когато телефонът иззвъня.

Пак ли беше Джиа? Джек изслуша записа на телефонния секретар, после чу гласа на

баща си и вдигна слушалката.

– Здрасти, татко.

– Никога ли не изключваш онова нещо, Джек?

– Телефонния секретар ли? Току-що влязох. Какво става?

– Само исках да ти напомня за турнира по тенис в неделя.

– Ще бъда там рано в неделя сутринта.

– Добре. Ще се видим.

Каква лъжа, помисли си Джек, докато оставяше слушалката на мястото й.

Страхуваше се от срещите с баща си. Въпреки това продължаваше да приема поканите

да посещава Ню Джърси и да се наслаждава на родителското неодобрение.

Той включи телефонния секретар и облече тънък жълтокафяв панталон. Джинсите

не бяха подходящи за Сътън Скуеър.

Реши да отиде пеша. Тръгна по Колъмбъс Авеню и мина покрай Сентръл Парк Юг и

под арката от ковано желязо на входа, като за развлечение броеше арабите и гледаше

как богатите туристи влизат и излизат от луксозните хотели. Продължи на изток по 59-та

улица.

Започна да се поти. Зави му се свят при мисълта, че отново ще види Джиа.

В продължение на една година беше истинско удоволствие всяка сутрин да се

събужда с мисълта, че ще я види през деня.

В съзнанието му се появи лицето й, когато научи истината за него. То изразяваше

разочарование и нещо по-лошо - страх. Помислила бе, че той може да й причини болка

или да допусне да я наранят, и това беше най-голямата обида от всички. Обясненията

му не промениха решението й.

Сега му се предоставяше още една възможност. Нямаше намерение да я изпусне.

8.

– Той закъснява, нали, мамо?

Джиа ди Лауро бе сложила ръце на раменете на дъщеря си. Двете стояха до

прозореца в гостната и наблюдаваха улицата. Вики тръпнеше от вълнение.

– Не съвсем.

– Дано не е забравил.

– Не е. Сигурна съм.

Макар че ми се иска да е забравил.

Бяха минали два месеца, откакто напусна Джек. Вече свикваше да живее без него.

В живота й дори се появи друг мъж.

Но защо не можеше да се отърси от миналото? След развода с бившия си съпруг

Джиа искаше да прекъсне всякакви връзки със семейство Вестфален и дори възвърна

бащината си фамилия. Но лелите на Ричард не я оставиха на мира. Те обожаваха Вики и

използваха най-различни поводи да примамят Джиа и дъщеря й в къщата на Сътън

Скуеър. Лелите отидоха толкова надалеч, че поръчаха люлка с чадър и дървена къщичка

за игра, която монтираха в задния двор специално за Вики.

Ето защо, когато Нели се обади разтревожена, че във вторник сутринта Грейс е

изчезнала, Джиа веднага отиде в къщата им. И остана там.

–махни се от прозореца. Ще ти кажа, когато пристигне.

– Не, мамо! Искам да го видя!

– Добре, но щом дойде, не искам да тичаш насам-натам и да вдигаш шум. Само го

поздрави учтиво и отиди да си играеш в къщичката. Разбра ли?

– Онзи там не е ли той? - попита Вики и се надигна на пръсти.

Джиа погледна, засмя се и дръпна плитките на дъщеря си.

– Изобщо не прилича на него.

Отдалечи се от прозореца, после отново се върна и се примири да стои зад Вики и

да гледа. Джек заемаше важно място в необичайно проницателната преценка на Вики

за хората. Но, в края на краищата, той бе заблудил и самата Джиа.

Джек явно заблуждаваше всички.

9.

Ако имаше възможност да избира къде да живее, Джек би се спрял на Сътън

Скуеър и по-точно на отрязъка между 58-ма улица и Сътън Плейс, откъдето се виждаше

Ийст Ривър. Там нямаше високи сгради и офиси, а само четириетажни тухлени къщи,

боядисани в пастелни тонове. На прозорците и вратите имаше дървени капаци. Това

беше кварталът на автомобилите бентли и ролс ройс, на шофьорите с ливреи и

бавачките в бели униформи. А на две преки на север, надвиснала застрашително като

някакъв страж, се извисяваше изящната конструкция на Куийнсбъро Бридж.

Джек помнеше добре това място. Идвал бе тук и преди. Миналата година, когато

изпълняваше поръчката на британската мисия, той се запозна с лелите на Джиа. Те го

поканиха на малко семейно тържество. Джек не искаше да отиде, но Бъркс го убеди.

Онази вечер промени живота му. Срещна Джиа.

Докато пресичаше Сътън Плейс, чу детски глас.

– Джек! Джек!

Малко момиченце с развети черни плитки, протегнати ръце и без преден зъб

изскочи от къщата и хукна по тротоара. Подскачаше с безразсъдната нехайност на

седемгодишно дете, което изобщо не се съмняваше, че ще го хванат, ще го вдигнат и ще

го завъртят.

Джек направи точно това. Сетне я притисна до гърдите си, а тя уви тънките си

ръчички около врата му.

– Къде беше, Джек? - прошепна Вики. - Толкова време те нямаше.

На гърлото му заседна буца. Стъписан от чувствата, които напираха в него, той

само я притисна още по-силно. Едва сега разбра колко много я обича.

Съзря Джиа. Тя стоеше на прага със сериозно изражение. Обърна се, за да скрие

сълзите, които бликнаха в очите му.

– Много силно ме стискаш, Джек.

Той я пусна.

– Да. Извинявай, Викс.

Прокашля се, съвзе се, хвана я за ръката и тръгна към къщата.

Джиа изглеждаше добре. По дяволите, всъщност беше страхотна в тясната

фланелка и джинси. Късата й руса коса блестеше. Сините й очи приличаха на зимно

небе, разчистено от облаците. Пълни и сочни устни. Изправени рамене, вирнати гърди и

бяла кожа. Румени скули. Още му беше трудно да повярва, че е италианка.

10.

Джиа едва сдържаше гнева си. Казала бе на Вики да не вдига шум, а щом зърна

Джек, дъщеря й изскочи навън, преди да успее да я спре. Искаше й се да я накаже

заради непослушанието, но знаеше, че няма да го направи. Вики обичаше Джек.

Той изглеждаше същият. Кестенявата му коса беше малко по-дълга от преди. Видя

й се отслабнал. Все така невероятно жизнен. Въздухът около него сякаш трептеше от

енергия. Същата котешка грациозност в движенията, същите ласкави кафяви очи и крива

усмивка. Зачервен. Явно му беше горещо.

– Здрасти - рече Джек, когато стигна до стълбището.

Гласът му беше дрезгав.

Наведе се към нея. Тя искаше да се дръпне, но вместо това се престори на съвсем

безразлична. Трябваше да бъде хладнокръвна. Сдържана. Той вече не означаваше

нищо за нея. Джиа прие лека целувка по бузата.

– Влизай - каза тя, като направи всичко възможно гласът й да прозвучи делово.

– Изглеждаш добре - каза Джек, докато стоеше на прага и я гледаше.

Вики още държеше ръката му.

– Миличка, защо не отидеш в задния двор да си поиграеш в къщичката, докато

Джек, аз и леля Нели си поговорим?

– Не - отговори детето. - Искам да бъда с Джек!

Джиа отвори уста да възрази, но Джек вдигна ръка.

– Първо ще затворим вратата - обясни той на Вики, като влязоха в преддверието. -

Този квартал може да е богаташки, но още нямат климатични инсталации на улиците.

Джек затвори вратата и клекна пред момиченцето.

– Слушай, Викс. Майка ти има право. Трябва да обсъдим някои неща за възрастни.

Но ще ти се обадя веднага щом свършим.

– Искаш ли да ти покажа къщичката си?

– Разбира се.

– Страхотно! Пък и мис Джелирол иска да се запознаете. Разказах й за теб.

– Чудесно. И аз искам да се запозная с нея. Но първо виж какво има тук.

Той посочи джоба на ризата си.

Вики протегна ръка и извади косматата оранжева топка.

– Любимата ми! - извика тя.

После целуна Джек и хукна към задния двор.

– Коя е мис Джелирол? - попита той.

– Новата й кукла - отговори Джиа. - Джек, искам... да стоиш настрана от нея.

В очите му видя, че го е обидила жестоко. Ала устните му продължиха да се

усмихват.

– Джек - въздъхна Джиа, като изведнъж се почувства много уморена, - този

разговор е безсмислен.

– Не и за мен, Джиа. Луд съм по това дете. По едно време се надявах да й стана

баща.

Смехът й прозвуча грубо и горчиво дори в собствените й уши.

– Забрави за това! Родният й баща не се е обаждал от една година, а и ти не си

стока. Вики се нуждае от истински баща. Някой, който живее в действителността. Човек с

фамилно име. Какво е твоето, Джек? Та ти дори... не съществуваш.

Чертите на лицето му се изостриха.

– Добре, мис ди Лауро. Да пристъпим към работа. Нали затова ме покани.

– Идеята беше на Нели. Аз само предадох молбата й. Опитах се да й обясня, че

вече не си ми приятел, но тя настояваше. Спомни си, че миналата година си работил за

мистър Бъркс.

–така се запознахме.

– И започна дългата поредица от лъжи. Мистър Бъркс те нарече “консултант” и

“специалист по спешните случаи”.

Джек се намръщи.

– Но ти ме описа по-добре, нали? Като главорез, предполагам.

Джиа се стъписа от болката в гласа му. Да, наистина го бе нарекла така. Беше го

обидила и се радваше, че го направи. Но сега й стана неприятно, че той още страда.

Обърна се и рече:

– Нели ни чака.

11.

Засегнат и възмутен, Джек тръгна след Джиа. Два месеца бе хранил слабата

надежда, че ще я накара да го разбере. Сега видя, че това няма да стане. Джиа беше

сърдечна и страстна жена, която го бе обичала, а той несъзнателно беше превърнал

сърцето й в леден къс.

Леля Нели седеше на канапето до незапалената камина потънала в мисли.

Пълничка, белокоса жена, наближаваща седемдесетте, облечена в дълга черна рокля,

украсена с малка диамантена брошка и къс низ от перли. Човек, свикнал с богатството.

На пръв поглед изглеждаше потисната и свита, сякаш оплакваше мъртвец или се

готвеше да го направи. Но когато влязоха, тя се съвзе и се усмихна. Усмивката заличи

много от годините й.

– Мистър Джефърс - каза тя и стана.

Акцентът й беше подчертано британски.

– Много мило от ваша страна, че дойдохте.

– Радвам се, че ви виждам отново, мисис Пейтън. Наричайте ме Джек.

– Само, ако вие ми казвате Нели. Желаете ли чай?

– С лед, ако нямате нищо против.

Тя издрънча с малък звънец и на прага застана прислужница в униформа.

– Три чая с лед, Юнис.

Жената кимна и излезе. Настъпи неловко мълчание. Нели потъна в размисъл.

– С какво мога да ви помогна, Нели?

– Моля? - стресна се тя. - Ох, ужасно съжалявам. Замислих се за сестра си Грейс.

Джиа сигурно ви е казала, че тя изчезна преди три дни... някъде между понеделник

вечерта и вторник сутринта. Полицията дойде и си отиде, без да открие нещо

подозрително. Никой не е поискал откуп. Включиха я в списъка на безследно

изчезналите, но аз съм убедена, че с нея се е случило нещо лошо. Няма да намеря

покой, докато не я видя.

Джек имаше желание да помогне, но...

– По принцип не издирвам изчезнали хора.

– Да, Джиа ми каза, че не се занимавате с това... но не знам какво да правя.

Полицията е безсилна. Сигурна съм, че ако бяхме в родината си, Скотланд Ярд щеше да

бъде по-отзивчив. Нюйоркската полиция не гледа сериозно на въпроса с изчезването на

Нели. Миналата година Еди Бъркс спомена, че сте оказал неоценима помощ на

британската мисия. Не ми каза каква работа сте свършил за тях, но беше много

ентусиазиран.

Джек се замисли дали да не се обади на “Еди” - колкото и да му беше трудно да си

представи, че някой нарича така шефа на охраната на британската мисия - и да му каже

да си държи устата затворена. Ценеше препоръките му и му беше приятно да знае, че го

е смаял, но Бъркс започваше да използва доста свободно името му.

– Поласкан съм от доверието ви, но...

– Смея да твърдя, че ще платя обичайния ви хонорар какъвто и да е той.

– Въпросът е по-скоро в спецификата на работата.

– Но нали сте детектив?

– Нещо такова.

Чиста лъжа. Джек не беше детектив, а майстор. Усети, че Джиа се вторачи в него.

– Ще направя каквото мога. А що се отнася до заплащането, нека то да зависи от

успеха ми. Не стигна ли до никъде, няма да има хонорар.

– Но времето ви сигурно струва нещо, драги.

– Съгласен съм, но издирването на лелята на Вики е специална поръчка.

Нели кимна.

– Тогава се смятайте за нает по вашите условия.

Джек се усмихна насила. Не очакваше, че ще намери Грейс, но щеше да направи

каквото може. Ако не друго, то поне щеше да поддържа връзка с Джиа. Още не се беше

отказал от нея.

Чаят с лед пристигна и той с удоволствие започна да го пие.

– Кога видяхте сестра си за последен път? - попита Джек.

– В понеделник вечерта. Изгледах филма по телевизията и когато надникнах да й

кажа лека нощ, тя четеше в леглото. И оттогава не съм я виждала.

Устните на Нели потрепериха, но тя се овладя.

Джек погледна Джиа.

– И нищо подозрително, така ли?

– Аз дойдох едва във вторник късно следобед - отговори тя и сви рамене. - Но

знам, че полицията е недоумявала как Грейс е излязла, без да задейства алармената

система.

– Имате алармена система? - обърна се Джек към Нели.

– Да, против крадци. Беше включена - поне на долния етаж. Имахме толкова много

фалшиви тревоги през годините, че накрая изключихме горните етажи.

– Какво имате предвид под “фалшиви тревоги”?

– Ами, понякога забравяме и нощем ставаме да отворим някой прозорец. Затова

сега работи само алармата на прозорците и вратите на долния етаж.

– Което означава, че Грейс не може да е излязла отдолу, без да задейства

алармената система...

Хрумна му нещо.

– Дали не я е изключила?

– Не, ключът й е горе, на тоалетката. И всичките й дрехи са в гардероба.

– Може ли да видя стаята й?

– Разбира се, заповядайте.

Качиха се на горния етаж.

На Джек му призля, като видя малката натруфена спалня. Всичко беше в розови

дантели.

– Полицията откри ли някакви следи в градината?

Нели поклати глава.

– Предположиха, че някой може да е използвал стълба, но нямаше никакви

отпечатъци. Почвата е толкова твърда и суха. Отдавна не е валяло...

На вратата се появи Юнис.

– Търсят ви по телефона, мадам.

Нели се извини и остави Джек и Джиа сами в стаята.

– Нито се шегувам, нито го приемам лековато, но трябва да признаеш, че цялата

история носи привкуса на британска салонна мистерия. Или леля Грейс е имала още

един ключ от алармената система и е хукнала навън по розовата си нощница, или е

скочила през балкона, или някой се е качил по стената, праснал я е с нещо по главата и я

е изнесъл безшумно. Но никоя от тези версии не ми звучи правдоподобно.

Джиа слушаше съсредоточено. Това поне беше нещо.

Джек се приближи до тоалетката и разгледа парфюмите. Имаше десетки. Някои

имена му бяха познати, други не. Влезе в банята и видя още няколко редици шишенца.

Едно от тях стоеше настрана. Прозрачно стъкло с гъста зелена течност. Капачката беше

метална, емайлирана в бяло. Нямаше етикет.

– Знаеш ли какво е това?

– Попитай Нели.

Джек развъртя капачката и помириса течността. Не беше парфюм. Ухаеше на билки

и не особено приятно.

Нели се върна. Все по-трудно прикриваше нарастващото си безпокойство.

– Обадиха се от полицията. Нищо ново.

Джек й подаде шишенцето.

– Какво е това?

– Ами, Грейс го донесе в понеделник. Не знам откъде го беше взела, но каза, че е

някакъв нов продукт, който раздавали безплатно, за да проучат пазара.

– Но за какво е?

– Разхлабително. Грейс беше много загрижена за храносмилането си. Имаше

проблеми.

Джек взе шишенцето. Липсата на етикет го заинтригува.

– Може ли да го взема?

– Разбира се.

Той огледа още веднъж банята. Нямаше представа откъде да започне издирването

на Грейс Вестфален.

12.

Вики хвана майка си за ръката и я заведе до прозореца. Стояха там, докато Джек

се изгуби от погледа им.

– Нали ще намери леля Грейс?

– Каза, че ще опита.

– Ще я намери.

– Моля те, не храни големи надежди, миличка - отговори Джиа, коленичи зад

дъщеря си и я прегърна. - Може да не я видим повече.

Усети, че Вики се вцепени и съжали за последните си думи.

– Джек ще я намери. Той може да направи всичко.

– Не, Вики, не може.

От една страна Джиа искаше Джек да не успее и да го види унизен в очите на Вики,

но от друга желаеше Грейс да се върне вкъщи и да спести на дъщеря си болката от

разочарованието.

– Защо не го обичаш вече, мамо?

Въпросът я изненада.

– Кой каза, че някога съм го обичала?

– Така беше - отговори Вики и се обърна към майка си. Невинните й сини очи се

вторачиха в Джиа.

– Не си ли спомняш?

– Е, може и да съм го обичала малко, но вече не.

– Защо?

– Понякога не се получава.

– Както с теб и татко ли?

– Ами...

– Обичаш ли Карл? - намусена попита Вики.

Явно бе загубила надежда, че ще получи отговор на въпроса си и задаваше втори.

– Не. Не се познаваме толкова добре.

– Той е гаден.

– Нищо подобно. Много е мил. Трябва да го опознаеш.

– Гаден е.

Джиа се засмя и дръпна плитките й. Карл се държеше като всеки мъж, който

нямаше контакти с деца. Чувстваше се неловко в присъствието на Вики. Беше скован и

снизходителен. Не можеше да счупи леда, но се опитваше.

Карл беше главен счетоводител. Умен, духовит и изискан. Цивилизован човек. Не

като Джек. Запознаха се в агенцията, където Джиа занесе няколко реклами за фирмата

му. Последваха телефонни обаждания, цветя и вечери. Нещо се развиваше. Не беше

любов, но едно хубаво приятелство. Карл беше мъж, какъвто наричат “изгодна партия”.

Джиа не обичаше да възприема мъжете по този начин. Това я караше да се чувства като

хищник, а тя не беше тръгнала на лов. Ричард и Джек, единствените двама мъже през

последните десет години от живота й, я бяха разочаровали дълбоко. Ето защо, засега

държеше Карл на разстояние.

И все пак... трябваше да мисли за някои неща. Парите бяха постоянен проблем. Не

искаше издръжка, но известни суми от време на време биха помогнали за детето.

Ричард изпрати няколко чека, след като се върна в Англия. Не че имаше финансови

затруднения - той контролираше една трета от богатството на Вестфален. Но скоро след

сватбата Джиа разбра, че поведението му е импулсивно и безотговорно. Той изчезна в

края на миналата година. Не се знаеше къде е отишъл, но никой не се разтревожи. Не

му се случваше за пръв път да замине, без да се обади някому.

Джиа правеше всичко, което беше по силите й. Трудно се намираше работа за

художник на реклами, но тя успяваше. Карл се грижеше да има поръчки и макар че се

притесняваше, тя оценяваше това. Не искаше решенията относно връзката им да се

влияят от икономическото й положение.

Изработването на реклами беше единственият начин да издържа себе си и Вики.

Държеше да бъде вкъщи, когато дъщеря й се прибираше от училище. Вики трябваше да

знае, че майка й винаги ще бъде до нея. Но не беше лесно. Не беше толкова наивна, за

да смята, че парите решават всичко.

Всичко това й напомни, че трябва да плати наема за апартамента си. Сметката я

чакаше, когато предишния ден се отби там. Да стои тук и да прави компания на Нели

беше приятна промяна на обстановката, но я откъсваше от работата. Наближаваше

крайният срок за две от поръчките, а парите й трябваха. Плащането на наема щеше да

се отрази неблагоприятно на финансовото й положение, но трябваше да го направи.

Джиа се качи в спалнята за гости на третия етаж, където с Вики бяха прекарали

последните две нощи. Трябваше да поработи. Условията в апартамента й липсваха, но

си беше донесла голям скицник.

След един час рисуване реши да си почине. Потърси сметката за наема, но не я

намери. Излезе на площадката на стълбището и извика:

– Юнис! Видя ли сутринта един плик на тоалетката ?

– Не, мадам - чу се някъде отдалеч отговорът й.

В такъв случай, оставаше само една вероятност.

13.

Нели чу размяната на реплики между Джиа и Юнис.

Ето, започва се, помисли тя, тъй като знаеше, че Джиа ще избухне, когато научи

какво е направила. Джиа беше красиво момиче, но твърде темпераментна. И толкова

горда. Не искаше да приеме финансова помощ. Крайно непрактично отношение. И все

пак... ако Джиа приемаше пари, Нели нямаше да й ги предлага така настоятелно.

Съпротивата й само караше Нели да изобретява най-различни начини да й помага.

Възрастната жена се подготви за скандала и излезе на площадката на долния етаж.

– Аз го видях.

– И какво стана?

– Платих сметката.

Джиа отвори широко уста.

– Какво?!

Притеснена, Нели закърши ръце.

– Не мисли, че шпионирах, скъпа. Влязох в стаята ти само, за да се уверя дали Юнис

се грижи добре за теб и видях плика. Сутринта платих някои мои сметки, така че реших

да платя и твоята.

Джиа хукна надолу по стълбите и удари с юмрук по перилата, като се приближи до

Нели.

– Нямаш право, Нели!

– Глупости! Мога да харча парите си за каквото искам!

– Поне да ме беше попитала.

– Е, да, но както знаеш, аз съм стара и ужасно забравям.

Думите й оказаха желания ефект. Джиа се усмихна, сетне прихна.

– Аха, забравяш като компютър.

– Ах, мила - каза Нели и я прегърна през кръста. - Знам, че те откъсвам от работата

ти и това ще се отрази на финансите ти. Но толкова ми е приятно, когато ти и Виктория

сте тук.

Пък и се нуждая от вас, помисли тя. Не бих издържала сама. Щях да полудея от

тревога и скръб.

– Особено Виктория. Смея да кажа, че тя е най-свястното нещо, което племенникът

ми е направил през живота си. Толкова е сладка. Не мога да повярвам, че Ричард има

нещо общо с нея.

– Е, той наистина вече няма нищо общо с нея.

Нели се чувстваше неудобно, когато говореше за Ричард. Той беше позор за името

Вестфален.

– И по-добре. Между другото, миналата година промених завещанието си и

оставих почти всичко на Виктория.

– Нели!

– Тя е Вестфален - последната от фамилията, освен ако Ричард не се ожени

повторно и не стане баща на още деца, в което дълбоко се съмнявам - и аз държа

Виктория да получи своя дял от богатството, проклятието и всичко останало.

– Какво проклятие?

Как й се изплъзна от устата? Не искаше да споменава за това.

– Само се пошегувах, мила.

Джиа внезапно изпита слабост. Облегна се на Нели.

– Нели, не знам какво да кажа, но се надявам, че няма да ни се случи нищо лошо.

– И аз! Но не ми отнемай удоволствието да ти помагам от време на време. Имам

толкова много пари и толкова малко радост в живота. Ти и Виктория сте най-голямата.

Ще направя всичко, за да те улесня...

– Не желая да живея от милостиня, Нели.

– Съгласна съм. Но вие сте от нашето семейство, макар че ти възвърна бащината

си фамилия. Като твоя леля държа на правото си да ти помагам. Точка по въпроса.

Тя целуна Джиа и се прибра в стаята си. Но щом затвори вратата, почувства, че

смелостта я напуска. Приближи се препъвайки се до леглото и седна. Беше й толкова

лесно да понася болката от изчезването на Грейс в присъствието на други - да се

преструва, че е спокойна и да се владее. Но останеше ли сама, рухваше.

О, Грейс! Къде си? И докога ще мога да живея без теб?

14.

На Джек не му се вървеше из града и затова взе такси. Шофьорът направи няколко

опита да го заговори, но резките недружелюбни отговори от задната седалка го

накараха да си затвори устата. Джек не си спомняше да е бил толкова потиснат - дори

след смъртта на майка си. Трябваше да поговори с някого, но не и с шофьора на таксито.

Накара го да спре пред един магазин близо до апартамента му. “Ник’с Нук” беше

неугледно място с вечно мръсни прозорци. Част от праха проникваше през стъклата и се

посипваше по стоката. Самият Ник също се нуждаеше от почистване, но хлебните му

изделия бяха пресни.

Джек избра един снежен кейк и провери срока на годността.

– При Ейб ли ще ходиш? - попита Ник.

Имаше три гуши - всичките брадясали.

– Да.

– Поздрави го от мен.

– Добре.

Джек тръгна по Амстердам Авеню, после сви надолу, към спортния магазин.

Знаеше, че там ще намери Ейб - довереният му приятел, откакто бе станал Джек

Майстора. Заради него се премести в този квартал. Ейб беше абсолютен песимист.

Колкото и мрачни да изглеждаха нещата, перспективите му бяха още по-черни. Можеше

да накара дори давещ се човек да се почувства щастлив.

Джек погледна през витрината. Петдесетгодишният мъж беше сам, седеше на

високо столче зад тезгяха и четеше книга с меки корици.

Магазинът беше малък за количеството стока, което съдържаше. От тавана висяха

велосипеди, а стените бяха отрупани с ракети за тенис и баскетболни кошове. Тесни

пътечки се виеха между пейки, хокейни врати, водолазни костюми, футболни топки и

безброй други неща. Инвентаризацията беше ежегоден кошмар.

– Няма ли клиенти? - попита Джек.

Ейб надникна над очилата с формата на полумесец.

– Никакви. И съм убеден, че твоето пристигане няма да промени положението.

– Напротив. Не съм дошъл с празни ръце. Пък и имам пари.

– Да не си взел... Снежен кейк! Дай го тук.

Макар да беше огромен, Ейб Гросман се движеше бързо, когато поискаше.

Тежеше сто килограма и беше висок метър седемдесет и осем. Посивялата му коса беше

оредяла на темето. Винаги носеше едни и същи дрехи - черен панталон, бяла риза с

къси ръкави и лъскава черна вратовръзка. Облеклото му беше нещо като каталог на

храната, която бе ял през деня. Заобиколи тезгяха и Джек различи по ризата му остатъци

от яйце, горчица и нещо като сос от спагети.

– Наистина знаеш как да измъчваш хората - рече той, като отчупи парче от кейка и

отхапа един голям залък. - Нали знаеш, че съм на диета.

По вратовръзката му се посипа пудра захар.

– Да. Забелязах.

– Специална собствена диета. Никакви въглехидрати, само снежен кейк. Всичко

друго - в малки количества. Но снежен кейк - колкото искам.

Той отхапа още и продължи да дъвче. Снежният кейк го влудяваше.

Джек се опита да се усмихне, но не успя. Ейб спря за миг.

– Какво те измъчва?

– Днес видях Джиа.

– Е, и?

– Всичко свърши. Наистина.

– Не ти ли беше ясно?

– Знаех, но не исках да повярвам.

Джек насила зададе въпроса, на който не беше сигурен дали желае да получи

отговор.

– Луд ли съм, Ейб? Има ли ми нещо, че искам да живея по този начин?

Без да отмества поглед от Джек, Ейб остави кейка и направи нерешителен опит да

избърше ризата си, но само размаза захарта по вратовръзката си.

Джек сви рамене. Подобни риторични въпроси нямаше да му върнат Джиа. Той я

бе прогонил. Реши да направи покупката си и да се прибере вкъщи.

– Трябва ми нещо.

– Какво?

– Бич. С олово и кожа.

Ейб кимна.

– Три килограма ще ти свърши ли работа?

– Разбира се.

Ейб отвори входната врата и окачи табелка с надпис “Ще се върна след няколко

минути”. Мина покрай Джек и го поведе към мазето в задната част на магазина. Запали

лампата и двамата заслизаха по изтърканото каменно стълбище. Докато вървяха, светна

неонов надпис:

ХУБАВИ ОРЪЖИЯ

ПРАВОТО ДА СИ КУПИТЕ ОРЪЖИЕ

Е ПРАВОТО ДА БЪДЕТЕ СВОБОДНИ

Джек често питаше защо надписът е там, където никой не го вижда и Ейб

неизменно отговаряше, че всеки добър магазин за оръжие трябва да има такъв надпис.

– Като се замисля - каза Ейб, - мнението на Джиа, в края на краищата, няма да има

никакво значение. Всичко се разпада. Знаеш това. Не след дълго цивилизацията ще

рухне. Банките ще започнат да фалират. Онези, които смятат, че спестяванията им са на

сигурно място, скоро ще прозрат истината. И тогава ще настъпи паника. Правителството

ще съсипе печатарските машини, за да печата хартийки. Инфлацията ще стане

неудържима. Казвам ти, че...

Джек го прекъсна. Знаеше тази реч наизуст.

– От десет години дърдориш все едно и също, Ейб. Икономическата разруха дебне

зад ъгъла от цяло десетилетие. Къде е?

– Задава се, Джек. Радвам се, че дъщеря ми е голяма и не иска да се омъжи и да

има деца.

Джек се замисли за Вики.

– Както винаги си в добро настроение, а? Ти си единственият човек, който светва

ламите, когато излиза от стаята.

– Много смешно. Само се опитвам да ти отворя очите, за да се предпазиш.

– А ти? Имаш ли противоядрено скривалище, пълно със замразена храна?

Ейб поклати глава.

– Не. Ще рискувам.

Той натисна едно копче на стената и помещението се изпълни със светлина.

Мазето беше претъпкано както магазина, но в него нямаше спортни артикули.

Стените и подът бяха отрупани с всевъзможни оръжия - сгъваеми ножове, палки, саби,

месингови боксове и най-различни пушки и пистолети.

Ейб се приближи до един кашон и взе да рови вътре.

– Плетен ли искаш?

– Да.

Ейб му подхвърли някаква чантичка, закопчана с цип. Джек го дръпна и извади

бича. Той беше направен от ивици кожа, усукани около оловна тежест. Надолу се

стесняваше и преминаваше в твърда дръжка, завършваща с примка за китката. Джек я

нахлузи и размаха бича. Еластичността на кожата позволяваше на китката да се движи

свободно - нещо, което можеше да се окаже полезно на близко разстояние.

Вгледа се в бича.

Размаха го още веднъж и една дървена щайга се пръсна на парчета.

– Чудесен е. Колко струва?

– Десет.

Джек бръкна в джоба си.

– Нали бяха по осем?

– Това беше преди години. Този ще ти служи до края на живота.

– Непрекъснато ги губя.

Джек му даде десет долара и напъха бича в джоба си.

– Трябва ли ти още нещо?

Джек изброи на ум оръжията и амунициите, с които разполагаше.

– Не. Добре съм зареден.

– Хубаво. Да се качим горе. Ще хапнем кейк и ще поговорим.

– Благодаря, Ейб - каза Джек, като тръгна нагоре по стълбите, - но трябва да

свърша някои неща, преди да се мръкне.

– Много си потаен. И преди съм ти го казвал. Нали сме приятели. На мен можеш да

кажеш всичко. Или вече не ми вярваш?

– Напротив. Само че...

– Какво?

– Довиждане, Ейб.

15.

Минаваше шест, когато Джек се прибра в апартамента си. Пердетата бяха

дръпнати и в стаите беше мрачно - досущ като настроението му.

Свърза се с офиса си, но нямаше важни съобщения. На телефонния секретар в

дома му също нямаше записани обаждания.

Джек дотътри една пазарска количка, в която имаше плик, пълен със стари женски

дрехи. Остави я в ъгъла, после влезе в спалнята. Сложи портфейла, дребните пари и

новия бич на нощното шкафче и се преоблече във фланелка и къси панталони. Време

беше за гимнастиката. Нямаше никакво желание - чувстваше се изразходван физически

и емоционално, но това беше единственото, което си бе обещал да не пропуска.

Животът му зависеше от упражненията.

Заключи вратата на апартамента и изтича нагоре по стъпалата.

Слънцето беше напекло всичко и клонеше на заник, а на покрива беше истински

ад. Черната му настилка задържаше топлината до късно през нощта. Джек погледна на

запад, където омарата зачервяваше снишаващото се слънце. През ясните дни оттам се

виждаше Ню Джърси. Някой му беше казал, че ако умре, без да изповяда греховете си,

душата му ще отиде в Ню Джърси.

Покривът беше отрупан с разни неща. В югоизточния ъгъл имаше леха с домати.

Джек беше пренесъл горе двайсет и пет килограмова торба с пръст. Хари Бок бе

издигнал огромна антена в североизточния край. В средата се намираше дизеловият

генератор, закупен с общи средства след спирането на електрическия ток през юли,

1977-ма, а в северната част имаше десетина туби с гориво. А над всичко това гордо се

развяваше черния флаг на Нийл Анархиста.

Джек се качи на малкия дървен подиум, който си бе направил сам и разкърши

тяло. После пристъпи към същинските упражнения - лицеви опори, коремни преси,

скачане на въже, удари и ритници от тае куон до. Движеше се, без да спира, докато

тялото му се обля в пот, а косата му полепна по лицето и врата.

Чу стъпки и се обърна.

– Здрасти, Джек.

– О, Нийл. Време беше да се появиш.

– Точно така.

Нийл се приближи до пилона и почтително свали черното знаме. Сгъна го

прилежно, пъхна го под мишница и се отправи към стълбището, като махна с ръка.

Джек се облегна на генератора и поклати глава. Странна постъпка за човек като Нийл

Анархиста, който ненавиждаше реда и точността.

Върна се в апартамента си и сложи в микровълновата фурна шест замразени

кифлички с яйце. После се изкъпа, отвори консерва диетична кока кола и седна в

кухнята.

Чувстваше се самотен.

16.

Облече фланелка и сложи кобура с малкия семерлинг под лявата си мишница, а

отгоре - широка риза с къси ръкави. Нахлузи срязани до коленете джинси и маратонки -

без чорапи. Докато натовари всичко останало в малката пазарска количка, над града

падна мрак.

Тръгна по Амстердам Авеню към мястото, където предишната нощ бяха нападнали

бабата на Бахти, видя една пуста уличка и се шмугна в сенките. Не искаше да излиза от

апартамента си преоблечен - съседите му и без това го намираха за доста странен.

В тъмната уличка нямаше да го види никой.

Съблече ризата и извади роклята - добро качество, но старомодна и измачкана.

Сложи я върху фланелката и кобура, после нагласи на главата си сива перука и нахлузи

ниски черни обувки. Не искаше да прилича на раздърпана жена - една беднячка нямаше

да привлече вниманието на човека, когото търсеше. Трябваше да излъчва повехнало

достойнство. По улиците на Ню Йорк непрекъснато се разхождаха такива жени. Те се

влачеха, прегърбени не толкова от болките в гръбнака, а по-скоро от тежестта на самия

живот, и обикновено гледаха надолу. Дори да вдигнеха глави, отбягваха очите на

другите. Отличителната им черта беше самотата. Те бяха неудържимо привличащи

мишени.

Тази вечер Джек щеше да бъде една от тях. Като допълнителна примамка той

сложи на лявата си ръка пръстен с фалшив диамант. Мъжът, когото търсеше, несъмнено

щеше да забележи блясъка от петдесет метра. Пъхна и дебела пачка банкноти под

ремъка на кобура.

Пъхна маратонките и бича в една книжна кесия и я сложи в пазарската количка.

Огледа се във витрината на близкия магазин. Никога не би имал успех като травестит.

После тръгна бавно по тротоара, като дърпаше количката зад себе си.

Време беше да се залавя за работа.

17.

Джиа осъзна, че мисли за Джек и това не й хареса. Седеше срещу Карл - красив,

възпитан, остроумен и интелигентен мъж, който твърдеше, че е влюбен в нея. Намираха

се в малък, но скъп ресторант под равнището на улиците в Горен Ийст Сайд.

Мебелировката беше оскъдна, виното - бяло, сухо и студено, а кухнята - екзотична. Не

би трябвало да се сеща за Джек, но той сякаш беше между тях.

Джиа се сепна. Върви по дяволите, Джек! Трябваше да започне да отговаря на

Карл с нещо повече от едносрични думи.

Горкият Карл... Тази вечер той толкова се постара да се хареса на Вики и както

обикновено не успя. Някои хора никога не се научаваха да разговарят с деца.

Повишаваха тон и произнасяха отчетливо думите, сякаш се обръщаха към глух

емигрант. Все едно някой друг бе написал репликите им, а те само ги четяха.

Вики нямаше настроение през целия следобед. Джек знаеше как да разговаря с

нея. Двамата мигновено се разбираха. Може би защото в известно отношение Джек

още не беше пораснал. Но въпреки това беше опасен. Той...

Защо непрекъснато се промъкваше в мислите й? Джек е миналото. Карл е

бъдещето. Съсредоточи се върху Карл!

Тя изпи виното си и се вторачи в мъжа срещу себе си. Добрият стар Карл. Поднесе

му чашата си за още вино. Тази вече й бе нужен повече алкохол.

18.

Болката в окото беше убийствена.

Седеше прегърбен в един тъмен вход и оглеждаше намръщен улицата. Вероятно

щеше да прекара цялата нощ там, ако не се появеше нещо.

Чакането беше най-досадната част. И криенето. Може би ченгетата вече търсеха

мъж с одрано око. Което означаваше, че не можеше да се разхожда свободно по

улиците. Трябваше да остане в тъмното и да чака нещо да мине.

И всичко това заради оная гадна кучка.

Той докосна марлената превръзка на лявото си око и изтръпна от силната болка.

Едва не му извади окото. Но той й даде да разбере. Преби я от бой. А после, в същия

този вход, когато прерови портмонето й и намери само седемнайсет долара, и разбра,

че огърлицата е боклук, искаше да се върне и да потанцува върху главата й, но прецени,

че ченгетата сигурно вече я бяха открили.

Отгоре на всичко, похарчи почти всичките пари за превръзки и лекарства.

Облегна се назад и се взря към улицата със здравото си око. Някаква странна на

вид старица куцукаше с обувки, които изглеждаха твърде малки за нея, и теглеше

пазарска количка. Не си заслужаваше да й обръща внимание.

19.

Кого заблуждавам, помисли си Джек. От няколко часа се влачеше по улиците на

Уест Сайд. Гърбът го заболя да ходи приведен. Ако побойникът беше останал в

квартала, нямаше начин да не е минал покрай него.

По дяволите жегата, роклята и най-вече проклетата перука. Никога няма да го

намеря.

Гнетяха го не само напразните усилия на тазвечершното търсене. Срещата с Джиа

му бе нанесла тежък удар.

Джек се гордееше, че е човек, който не храни илюзии. Считаше, че в живота има

равновесие и основаваше вярата си в Закона на Джек за социалната динамика - на

всяко действие има равна по сила противоположна реакция, която не беше

задължително автоматична или неизбежна, защото в живота не беше досущ като в

термодинамиката. Понякога реакцията трябваше да бъде подпомагана. Точно тогава на

сцената се появяваше Джек Майстора. Работата му беше да предизвиква

осъществяването на реакциите. Харесваше му да се мисли за един вид катализатор.

Знаеше, че упражнява насилие. Не търсеше оправдание за това. Беше го приел.

Надявал се бе, че в края на краищата и Джиа ще го разбере.

Имаше нещо в онзи тип, който седеше във входа... Лицето му, което

подсъзнателно забеляза, докато отминаваше...

Джек изпусна дръжката на пазарската количка. Тя изтрака на тротоара. Наведе се

да я вземе и погледна към входа.

Мъжът беше млад с къса руса коса. На лявото си око имаше марлена превръзка.

Сърцето на Джек затуптя силно. Това беше твърде хубаво, за да е истина. Нямаше начин

да не е побойникът. В противен случай би било адско съвпадение. Но трябваше да се

увери.

Вдигна количката и застана неподвижен, докато премисляше какъв да бъде

следващият му ход. Превръзката го забеляза, но остана безразличен. Джек трябваше да

направи нещо, за да привлече вниманието му.

Извика радостно, наведе се и се престори, че взема нещо от тротоара. Изправи се с

гръб към улицата и с лице към Превръзката, а се правеше, че не го вижда, и бръкна в

пазвата си. Извади пачката и пъхна “намерената” банкнота. После натъпка парите уж в

сутиена си и продължи но пътя си.

Измина стотина крачки, наведе се да оправи обувката си и погледна крадешком

назад. Превръзката бе излязъл от скривалището си и вървеше след него.

Чудесно. А сега, да уредим срещата.

Джек извади бича и пъхна ръка в примката. Стигна до една уличка и свърна в нея.

След двайсетина крачки чу шума, който очакваше - забързани тихи стъпки,

приближаващи зад гърба му. Щом приближиха до него, той се хвърли наляво и се

прилепи до стената. Тъмната фигура се блъсна в количката и падна.

Оня се изправи, ругаейки и застана с лице към него. Джек се почувства изпълнен с

енергия и това го зарадва. Предстоеше му едно от най-големите удоволствия в занаята -

да даде на побойника лъжичка от собственото му лекарство.

Превръзката изглежда се колебаеше. Освен ако не беше изключително тъп, той

сигурно бе забелязал, че жертвата му се беше придвижила твърде бързо за една

възрастна жена. Джек не искаше да го плаши, затова остана неподвижен. Сви се до

стената и нададе силен вопъл.

Превръзката подскочи и огледа уличката.

– Хей! Млъквай!

Джек изпищя отново.

– Затваряй си устата!

Ала Джек само клекна, стисна още по-здраво дръжката на бича и пак извика.

– Добре, кучко - рече през зъби Превръзката и се хвърли към него. - Сама си го

изпроси.

В гласа му прозвуча нетърпение. Джек разбра, че му харесва да бие безпомощни

хора. Превръзката се надвеси - застрашително над него с вдигнати юмруци. Джек скочи,

замахна с лявата ръка и го удари по лицето. Младежът политна назад.

Джек знаеше какво ще последва, затова се придвижи вдясно, докато още нанасяше

удара. Веднага щом възвърна равновесие, Превръзката хукна да бяга. Току - що бе

направил голяма грешка и го разбра. Вероятно беше попаднал на ченге, действащо под

прикритие. Устреми се към свободата, но Джек размаха бича над главата му. Тялото на

младежа се отпусна, преди да успее да се отдалечи на няколко метра от Джек.

Инерцията го понесе с главата напред към стената. Хулиганът се строполи на улицата и

изохка.

Джек свали перуката и роклята, обу маратонките, приближи се до Превръзката и го

бутна с крак. Онзи изпъшка и се претърколи. Изглеждаше зашеметен и Джек го разтърси

за рамото. Изведнъж дясната ръка на младежа се извиси и замахна. Държеше десет

сантиметрово острие. Джек го сграбчи за китката и заби свободната си ръка в лявото му

слепоочие. Превръзката изръмжа от болка. Джек го натисна още по-силно и побойникът

започна да се мята като риба на сухо. Накрая пусна камата. Джек отслаби натиска и

Превръзката се опита да вземе ножа. Джек очакваше това. Замахна с бича и го уви

около ръката му. Изпукването на костта бе последвано от писък на болка.

– Счупи я!

Превръзката се претърколи по корем, сетне пак на една страна.

– Ще ти скъсам задника за това, мръсно ченге!

Стенеше, виеше и псуваше несвързано, като през цялото време държеше

счупената си ръка.

– Ченге ли? - тихо каза Джек. - Не ти провървя, приятел. Въпросът е личен.

Стенанията спряха. На лицето на младежа се изписа тревога. Подпря се на стената,

за да се изправи, но Джек вдигна бича.

– Не е честно, човече!

Превръзката отново легна на земята.

– Честно ли? - изсмя се гадно Джек. - А честно ли постъпи с възрастната дама, която

вчера причака тук? В тази уличка няма правила, приятел. Тук сме само ти и аз.

Очите на русокосия се разшириха.

– Виж какво, човече. Не знам какво става, но аз не съм онзи, когото търсиш.

Миналата седмица пристигнах от Мичиган.

– Не ме интересува! Само миналата нощ... и възрастната дама, която обра и

преби.

– Не съм пребивал никаква възрастна дама!

Превръзката започна да хленчи, когато Джек вдигна заплашително бича.

– Кълна се в Бога, човече!

Джек трябваше да признае, че този тип беше много убедителен.

– Ще ти помогна да си спомниш. Колата й се повредила. Дамата носела тежка

огърлица, която приличала на сребърна и имала два жълти камъка в средата. Одрала те

е покрай окото.

Превръзката явно започна да се досеща и Джек почувства, че гневът му се засилва.

– Старицата е в болница. Може да умре всеки момент.

– Не, чакай, човече! Слушай!

Джек сграбчи младежа за косата и блъсна главата му в тухлената стена.

– Ти слушай! Искам огърлицата. Къде я заложи?

– Да я заложа ли? Онзи боклук? Хвърлих я!

– Къде?

– Не знам.

– Спомни си!

Джек отново блъсна главата му в стената.

Пред очите му непрекъснато беше крехката възрастна жена, която умираше в

болничното легло, пребита от този нещастник. В душата му се отваряше черна дупка.

Внимавай! Овладей се! Превръзката му трябваше в съзнание.

– Добре. Чакай да помисля.

Джек успя да си поеме дъх. После още веднъж.

– Мисли. Имаш трийсет секунди.

– Стори ми се, че е сребърна. Но когато я разгледах на светлото, разбрах, че не е.

– Искаш да повярвам, че дори не си се опитал да вземеш няколко долара за нея?

– Аз... Не ми хареса.

Джек се поколеба.

– Какво искаш да кажеш?

– Ами, не ми хареса, човече. Имаше нещо гадно в нея. Хвърлих я в едни храсти.

– Наоколо няма храсти.

Превръзката изтръпна.

– Има! Само че на две преки оттук.

Джек го изправи.

– Покажи ми ги.

Младежът се оказа прав. Между Уест Енд и Дванайсето Авеню, там, където 58-ма

улица се спускаше към река Хъдсън, имаше жив плет. Джек бръкна в храстите, прерови

боклуците и извади огърлицата.

Накитът блесна на светлината на уличната лампа. Успях! По дяволите, намерих я!

Огърлицата беше тежка и неудобна за носене. Защо ли Кузум настояваше толкова

много да си я върне? Докато я държеше в ръката си, Джек си помисли, че в накита

наистина има нещо противно.

Глупости, помисли той. Това беше само купчина желязо с два камъка, подобни на

топази.

И все пак, едва устояваше на първичния инстинкт да хвърли огърлицата и да

избяга.

– Сега ще ме пуснеш ли? - обади се Превръзката.

Лявата му ръка беше посиняла и подута.

Той я притисна внимателно до гърдите си.

Джек вдигна огърлицата.

– И заради това си пребил една възрастна жена - тихо каза той, усещайки, че

гневът му напира да избие.

– Виж какво, човече - рече младежът, като насочи показалеца на здравата си ръка

към Джек. - Не ме разбра...

Джек видя ръката, която жестикулираше на две крачки от него и яростта му

внезапно избухна. Удари с бича дясната ръка на Превръзката и отново се чу изпукване и

вик на болка.

Стенейки, побойникът се свлече на колене, а Джек тръгна към Уест Енд Авеню.

– Да видим сега как ще пребиваш възрастните дами, фукльо.

Черната дупка в душата му започна да се смалява. Без да се обръща, той се

отправи към по-оживените части на града. Огърлицата подрънкваше в ръката му.

Не беше далеч от болницата. Хукна да бяга. Искаше да се отърве от накита,

колкото е възможно по-скоро.

20.

Краят наближаваше.

Кузум бе отпратил болногледачката и стоеше сам до леглото, стискайки

съсухрената ръка на старата жена. Гневът, отчаянието и огорчението се бяха притъпили.

В душата му цареше празнота.

Всичко беше напразно. Целият онзи дълъг живот, прекъснат от миг на насилие.

Някой почука на вратата. Болногледачката показа глава.

– Мистър Бахти?

Той сподави желанието си да й кресне.

– Казах, че не искам да ме безпокоят.

– Знам, но дойде един мъж. Настоя да ви дам това.

Тя протегна ръка.

– Каза, че го очаквате.

Кузум се приближи до вратата. Не можеше да си представи, че...

Нещо висеше на ръката й. Приличаше на... Невероятно!

Той грабна огърлицата от пръстите й.

Истина е! Тя е! Намерил я е! Идваше му да запее от радост пред стреснатата

болногледачка. Но само я избута навън и се втурна към леглото. Закопчалката беше

счупена, затова Кузум уви огърлицата около шията на почти безжизненото тяло.

– Всичко е наред! - прошепна той на родния си език. - Сега вече ще се оправиш!

Излезе в коридора и видя болногледачката.

– Къде е той?

Тя посочи към дъното на коридора.

– До стаята на медицинските сестри. Не трябваше да се качва на този етаж, но

много настояваше.

Как няма да настоява, помисли Кузум.

– Грижи се за нея - каза й той и забърза по коридора.

Намери Джек, който беше облечен в парцаливи джинси и фланелка в неподходящ

цвят. Виждал бе по-издокарани продавачи на пазара в Калкута. Майсторът се беше

облегнал на гишето и спореше с една яка медицинска сестра, която се обърна към

Кузум, като го видя да се приближава.

– Мистър Бахти, на вас е позволено да бъдете на етажа, защото баба ви е в

критично състояние. Но това не означава, че приятелите ви могат да влизат и излизат по

всяко време на денонощието.

Кузум изобщо не я погледна.

– Няма да се бавим. Вършете си работата.

Обърна се към Джек, който изглеждаше изпотен и уморен. Искаше му се да го

прегърне, макар че този човек вероятно миришеше като всички останали тук - на

говеждо. Джек наистина беше изключителен. Слава на Кали, че съществуваха такива

хора - независимо от расата и хранителните им навици.

– Предполагам, че дойдох навреме? - попита Майстора.

– Да. Сега вече тя ще се оправи.

Американецът свъси вежди.

– Огърлицата ли ще я излекува?

– Не, но мисълта, че пак я носи, ще й помогне.

– Предполагам, че желаете да получите остатъка от хонорара си.

Джек кимна.

– Звучи добре.

Бахти измъкна дебел плик от пазвата си и му го подаде. Въпреки че бе изгубил

надежда да види огърлицата отново, Кузум беше задържал парите в себе си, в израз на

доверие към богинята, на която се молеше.

– Бих искал да са повече. Не знам как да ви се отблагодаря. Думите не могат да

изразят колко много...

– Всичко е точно - прекъсна го Джек.

Избликът на Бахти го смути.

Кузум също се изненада от силните си чувства. Не знаеше какво да прави. Беше се

обърнал към един непознат да извърши невъзможното и той успя! Ненавиждаше

емоционалните излияния, но откакто отново видя огърлицата, не можеше да се владее.

– Къде я намерихте?

– Открих човекът, който я беше откраднал и го убедих да ме заведе при нея.

Кузум стисна юмрук и мускулите на гърба му неволно се свиха.

– Убихте ли го, както ви помолих?

Джек поклати глава.

– Не. Но известно време няма да бие възрастни жени. Всъщност, скоро може да се

появи в отделението за спешни случаи, за да лекуват ръцете му. Не се притеснявайте.

Той си получи заслуженото. Погрижих се за това.

Бахти кимна мълчаливо, сдържайки гнева си. Болката не беше достатъчно

наказание. Престъпникът трябваше да заплати с живота си!

– Добре, Джек. Моето семейство и аз сме ви много задължени. Ако се нуждаете от

нещо, кажете ми, и аз ще направя всичко възможно.

– Благодаря - усмихна се Джек и леко се поклони. - Надявам се, че няма да се

наложи да ползвам услугите ви. А сега, мисля да се прибирам вкъщи.

– Приятна почивка.

Джек се качи в асансьора, а Кузум се върна в болничната стая. Болногледачката го

посрещна на вратата.

– Тя се съвзема, мистър Бахти! Дишането е по-дълбоко, а кръвното налягане се

повиши!

– Отлично! Имате ли безопасна игла?

Болногледачката го погледна озадачена, но прерови чантата си и му даде. Кузум я

взе и закопча с нея огърлицата, после се обърна към младата жена.

–тази огърлица не бива да се сваля по никакъв повод. Ясно ли е?

Тя кимна плахо.

– Да, сър.

– Ще изляза за малко, но ще бъда тук, в болницата. Ако ви потрябвам, позвънете

ми по пейджъра.

Той взе асансьора до първия етаж и тръгна към отделението за спешни случаи.

Знаеше, че това е най-голямата болница в западната част на Манхатън. Джек каза, че е

наранил ръцете на побойника. Ако същият потърсеше медицинска помощ, щеше да

дойде тук.

Седна в чакалнята, която беше пълна. Най-различни хора влизаха и излизаха от

кабинетите за прегледи. Миризмата и задухът бяха отвратителни, но Кузум смяташе да

почака тук няколко часа. Смътно съзнаваше, че привлича вниманието, но беше свикнал с

това. Еднорък човек, облечен по този начин, скоро придобиваше имунитет към

любопитните погледи на западняците. Те не бяха достойни за интереса му.

След по-малко от половин час влезе един мъж, който мигновено прикова погледа

му. На лявото око имаше превръзка, а двете му ръце бяха подути.

Това беше престъпникът! Нямаше съмнение. Едва се сдържа да не се нахвърли

върху младежа. Постепенно се успокои, докато седеше и гледаше как секретарките на

рецепцията попълваха формулярите. Онзи, който пребива хората, завършва със счупени

ръце. Символичността в тази мисъл му хареса.

Стана и се приближи до човека. Наведе се над гишето уж да попита нещо и

погледна формулярите. “Даниелс, Роналд, 53-та улица № 359”. Кузум се вторачи в

Роналд Даниелс, който отговаряше на въпросите на администраторката и хленчеше от

болка. Когато го попитаха как се е наранил, той каза, че докато сменял гума, крикът се е

хлъзнал, и колата паднала върху него.

Кузум се усмихна, върна се на мястото си и зачака. Роналд Даниелс влезе в

кабинета за прегледи, после в рентгеновото отделение и след това пак в кабинета.

Забави се и когато отново се появи, двете му ръце бяха гипсирани до лактите.

Продължаваше да хленчи от болка.

Бахти се приближи пак до рецепцията и научи, че мистър Даниелс ще прекара

нощта в болницата за наблюдение. Кузум прикри тревогата си. Това щеше да усложни

нещата. Надявал се бе да го причака навън и лично да се справи с него. Но имаше и друг

начин да уреди сметките си с Роналд Даниелс.

Върна се в болничната стая и удивената болногледачка му съобщи още по-добри

новини.

– Тя се справя чудесно! Дори започна да говори! Какъв Дух!

– Благодаря за помощта, мис Уайлс - рече Кузум. - Мисля, че услугите ви вече не са

необходими.

– Но...

– Не се притеснявайте. Ще ви бъде платено за цялата нощна смяна.

Той се приближи до прозореца, взе чантата й и я подаде.

– Свършихте чудесна работа. Благодаря.

Без да обръща внимание на смутените й протести, той я изведе в коридора. Щом

се увери, че тя няма да се върне, Кузум вдигна телефонната слушалка и се обади на

“Информация”.

– Искам да знам в коя стая е пациентът Роналд Даниелс. Току-що го приеха по

спешност.

Последва мълчание, после се чу:

– Роналд Даниелс е в стая 547С, северното крило.

Кузум затвори и се облегна на стола. Чудеше се как да постъпи? Знаеше къде се

намира стаята на персонала. Вероятно там щеше да намери бяла престилка и чехли.

Облечен така и без тюрбана, той можеше да се движи по-свободно из болницата.

Докато размишляваше, Кузум извади стъклено шишенце от джоба си и махна

капачката. Вдъхна познатия мирис на билки, после го затвори.

Мистър Роналд Даниелс изпитваше болка. Беше си получил заслуженото, но то

съвсем не беше достатъчно.

21.

– Помощ!

Рон току-що бе задрямал. Дяволите да го вземат оня дъртак! Всеки път, когато

заспеше, старият пръч започваше да вика.

Какъв късмет! Да го настанят в една стая с още трима. Той натисна с лакът звънеца.

Къде ли е шибаната сестра? Трябваше да му сложи инжекция.

Болката беше като живо същество, което гризеше ръцете му. Единственото му

желание беше да заспи. Ала болката го държеше буден.

Рон пак натисна звънеца. Вратата се отвори и някой влезе. Не беше медицинската

сестра, а някакъв мъж. Но облечен в бяло. Страхотно! Само му трябваше някакъв

педераст, който да се опита да го изкъпе в леглото посред нощ.

Ала мъжът се наведе над него и му подаде малка пластмасова чаша. Вътре имаше

оцветена течност.

– Какво е това?

– За болката.

Мъжът беше смугъл и говореше с акцент.

– Искам инжекция.

– Още е рано. Това ще ти помогне дотогава.

– Дано.

Роналд му позволи да поднесе чашата към устата му. Течността имаше странен

вкус. Докато я преглъщаше, забеляза, че мъжът няма лява ръка.

– Виж какво - рече той в пристъп на гняв - в края на краищата беше пациент, - кажи

им, че не искам да виждам разни сакати тук.

Мъжът се усмихна.

– Разбира се, мистър Даниелс. Ще се погрижа следващият ви придружител да има

крайници.

– Добре. А сега се омитай.

На Рон му хареса да бъде пациент. Можеше да издава заповеди и персоналът

беше длъжен да ги изпълнява.

– Помощ!

Подскочи и удари ръката си в рамката на леглото. Пронизваща болка премина по

цялата му ръка. Очите му се напълниха със сълзи.

Когато болката намаля, той реши какво да направи.

Дъртакът Томи трябваше да млъкне.

Рон извади лявата си ръка от превръзката и се наведе. Подът беше студен. Взе

възглавницата между гипсираните си ръце и безшумно се промъкна до леглото на

стареца. Само трябваше да я сложи върху лицето му и да седне на нея. Няколко минути

и край на хъркането, на виковете и на Томи.

Докато минаваше покай прозореца, видя нещо навън. Вгледа се. Някаква сянка,

която приличаше на човешка глава и рамене. На огромен човек.

Но това беше петият етаж!

Сигурно имаше халюцинации. Течността в пластмасовата чаша изглежда беше по-

силна, отколкото смяташе. Наведе се към прозореца, за да се взре в мрака. Онова, което

видя, го вцепени. Видение от кошмарите, дори още по-ужасно. И онези блестящи жълти

очи...

В гърлото му се надигна писък и той интуитивно се дръпна назад. Но преди да

успее да извика, една ръка с три пръста и дълги нокти строши двойното стъкло и

ожесточено се впи в гърлото му. Рон почувства невероятен натиск върху дихателната си

тръба и гръбнакът му изпращя. Грубата плът върху гърлото му беше хладна, влажна и

хлъзгава и от нея се разнасяше воня на гнило. Той зърна гладката черна кожа и дългата

слаба, но жилава ръка. Изви се и впи нокти в пръстите, но те бяха като стоманена яка

върху врата му. Напразно се бореше да поеме дъх. Погледът му се замъгли. А после,

когато усети, че съвсем леко и без усилие го издърпват през прозореца и счупените

стъкла се посипват по плътта му, успя да хвърли само един ужасен поглед на нападателя

си и зрението му угасна от липсата на кислород в мозъка.

В стаята отново настъпи тишина. Двама от останалите пациенти се размърдаха в

съня си и се обърнаха на другата страна. Томи, който беше най-близо до прозореца,

извика “Помощ” и пак захърка.

ВТОРА ГЛАВА

Баранагар, Западен Бенгал, Индия

сряда, 24 юни 1857

Проклетите неща се объркаха!

Капитан Албърт Вестфален от Бенгалския европейски полк стоеше в сянката на

един брезент между две пазарски сергии и пиеше студена вода, току-що извадена от

кладенеца. Радваше се, че е скрит от пряката атака на индийското слънце, но от жегата

нямаше отърване. Тя се излъчваше от пясъка по улицата, от белите гипсови стени на

сградите и дори от светлата кожа на онези отвратителни гърбави бикове, които

свободно се мотаеха из пазара. Блясъкът вкарваше топлината право в мозъка му.

Искаше му се да излее съдържанието на стомната на главата си и да намокри цялото си

тяло.

Но той беше джентълмен, носеше униформата на Нейно Величество и беше заобиколен

от езичници. Не можеше да направи такова недостойно нещо. Ето защо стоеше в

сянката с високия шлем на главата, в смърдящата военна униформа, изпотен под

мишниците и закопчан догоре и се преструваше, че горещината не го притеснява. Не

обръщаше внимание на потта, която мокреше косата, стичаше се по лицето, полепваше

по черните мустаци, които толкова старателно бе подрязал сутринта и капеше върху

куртката.

Защо не подухнеше ветрец? Или по-добре да завали дъжд. Но още един месец

щеше да е така. Чувал бе, че когато през юли от югозапад задуха летният мусон, ще вали

много дъжд. Но дотогава той и хората му щяха да се пекат на слънцето.

Можеше да бъде и по-зле.

Бяха го изпратили заедно с другите да превземе Мератх и Делхи от ръцете на

бунтовниците. Трябваше да минат покрай басейна на река Ганг в пълно бойно

снаряжение и да атакуват ордите въстанали индийски войници.

Той потрепери. Това не е за мен, благодаря.

За щастие, бунтът не се беше разпространил толкова далеч на изток - поне не

толкова осезателно. Това беше добре дошло за Вестфален, който възнамеряваше да

стои настрана от суматохата. Знаеше, че на подконтинента има двайсет хиляди

британски войника. Ами, ако многомилионна Индия се вдигнеше и решеше да сложи

край на британското господство?

Този кошмар беше непрекъснато пред очите му - краят на британското господство.

Както и на Източно-Индийската компания. Вестфален знаеше, че това е истинската

причина армията да е тук - да пази интересите на Компанията. Беше се заклел да се

сражава за Короната и имаше желание - до определен момент - да го направи, но не

възнамеряваше да умира, бранейки шайка търговци на чай. В края на краищата, той

беше джентълмен и бе приел назначението си тук, само за да избегне финансовата

катастрофа, заплашваща имението му. Както и да установи някои контакти по време на

службата си. Беше си уредил чисто административна работа - не го грозеше никаква

опасност. Всичко беше част от простия план да намери време и начин да върне

огромните си дългове, направени от хазарта - невероятни суми за един

четирийсетгодишен мъж - и да се прибере в родината, за да разчисти сметките си.

Вестфален се намръщи, припомняйки си значителната сума, която бе прахосал, откакто

баща му почина и той наследи титлата барон.

Ала късметът му изневери и тук, в другия край на света. В Индия години наред

цареше мир - малко вълнения тук-там, но нищо сериозно. Колониалната власт

изглеждаше непоклатима. А сега Вестфален знаеше, че размириците и недоволството

сред местните наемници растат, сякаш чакаха неговото пристигане. Тук беше едва от

една година, а ето какво стана. Индийските войници се разбунтуваха.

Не беше честно.

Той затвори очи и си пожела свят, освободен от жегата, сушата, алчните

кредитори, старшите офицери и бунтовниците. Щеше да е приятно да прекара остатъка

от деня така - облегнат там и...

Не шумът го накара да отвори очи, а по-скоро неговото отсъствие. Улицата

изведнъж се смълча. Купувачите, които до преди миг разглеждаха стоките и се пазаряха

за цените, се потулиха в уличките и входовете - спокойно и без паника, движейки се с

целенасочена бързина, сякаш се бяха сетили, че трябва да са на друго място.

Останаха само търговците и мухите.

Обезпокоен, Вестфален стисна дръжката на сабята си. Беше обучен да я използва,

но никога не му се бе налагало да се защитава. Надяваше се, че това няма да се случи и

сега.

Долови раздвижване вляво и се обърна.

Един тантурест дребен човек, увит в оранжева препаска на свещеник, водеше шест

мулета по средата на улицата.

Вестфален се успокои. Онзи беше само някакъв религиозен учител. На пазара

винаги се разхождаха по един-двама като него.

Свещеникът стигна до отсрещната страна на улицата и спря мулетата пред сергията

за сирене. Не се приближи, нито се огледа. Застана там и зачака. Продавачът бързо

събра най-големите бучки и ги даде на дребния човек, който леко наклони глава.

Търговецът сложи сиренето в торбата, прикрепена към самара на едното от мулетата и

отново се върна зад щанда.

Свещеникът не му даде рупии.

Вестфален наблюдаваше с нарастваща почуда.

После дребният човек спря пред питките. Мъжът му подаде цяла кошница. Оня

кимна и хлебчетата бяха натоварени на мулето.

И този път не се мернаха пари, нито се постави под съмнение качеството на

стоката. Албърт не беше виждал такова нещо, откакто пристигна в Индия. Тук

търговците биха спорили дори със собствената си майка за цената на една закуска.

Имаше само едно, което би предизвикало такова подчинение - страхът.

Свещеникът мина покрай сергията с водата, без да спира.

– Какво, водата ти не е ли хубава? - обърна се Вестфален към търговеца.

– В храма има вода - отговори продавачът, без да го поглежда.

– Кой храм?

Вестфален искаше да знае с какво свещеникът заплашва търговците, че ги прави

толкова щедри. Това беше информация, която можеше да се окаже полезна.

– Храма сред хълмовете.

– Не знам да има такъв.

Този път продавачът вдигна глава и се вторачи в него. Черните му очи гледаха

недоверчиво, сякаш питаха: “Как може да не знаеш?”

– И на кой от езическите ви богове е посветен онзи храм?

Думите му отекнаха в тишината.

– На Кали, Черната богиня - прошепна продавачът на вода.

Аха. Чувал бе това име. Кали беше популярна в областта Бенгал.

– Мислех, че големият й храм е близо до Калкута.

– Кали има много храмове, но нито един не е като Храма сред хълмовете.

– Така ли? И какво му е толкова специалното?

– Ракшасите.

– Какво е това?

Но търговецът наведе глава и не отговори на въпроса му. Сякаш помисли, че вече

е казал твърде много.

Вестфален се надигна и тръгна след религиозния учител. Гледаше как търговците

му дават най-хубавите си стоки, без да мърморят недоволно или да хленчат. Проследи

го почти из целия Баранагар. И навсякъде, откъдето минеха свещеникът и мулетата,

хората се изпокриваха, а отминеше ли, се появяваха отново.

Накрая, когато слънцето слезе ниско на запад, религиозният учител се приближи до

северната порта на града.

На излизане от всеки гарнизонен град проверяваха товарните животни. Фактът, че

в Бенгал нямаше размирици, не беше от значение. Заповедта се отнасяше за всички и

трябваше да се изпълнява.

Вестфален наблюдаваше от около двеста метра. Щеше да изчака, докато

британският часовой започне проверката и тогава щеше да се приближи до портата, все

едно извършваше рутинната си обиколка. Надяваше се да разбере нещо повече за онзи

свещеник и за Храма сред хълмовете.

Индусът спря и започна да говори с английския войник, който небрежно беше

преметнал пушката си на гърба. Разговаряха така, сякаш бяха стари приятели. След

няколко минути свещеникът продължи по пътя си, без да го проверят, но не и преди

Вестфален да забележи, че слага нещо в ръката на часовоя. Стана за секунда. Ако беше

мигнал, нямаше да го види.

Индусът и мулетата бяха отвъд стената и вървяха към хълмовете на северозапад,

когато Вестфален стигна до портата.

– Дай ми пушката си, войнико!

Часовоят отдаде чест, после свали оръжието от рамото си и му го даде, без да

задава въпроси. Вестфален го познаваше. Името му беше Макдугъл - червендалест

младеж, който пиеше и се биеше много като повечето войници от английския полк.

Вестфален командваше гарнизона в Баранагар от три седмици и смяташе момчето за

добър войник.

– Арестуван си за неизпълнение на служебния дълг!

Макдугъл пребледня.

– Сър, аз...

– И за приемане на подкуп!

– Опитах се да му го върна, сър!

Вестфален се изсмя. Този войник го смяташе за сляп и глупав.

– И още как! Също както провери и мулетата!

2

– Старият джайн носеше само провизии за храма, сър. От две години съм тук,

капитане, и той минава всеки месец точно по едно и също време. И винаги носи само

храна.

– Той трябва да бъде проверяван като всички други.

Макдугъл погледна отдалечаващите се мулета.

– Джайнът каза, че не обичали да докосват храната им, сър.

– Колко жалко! И предполагам, че го пусна непроверен, ей-така, от добрина?

Вестфален се ядосваше все повече от дързостта на войника.

– Изпразни джобовете си да видим колко сребро ти даде, за да предадеш

другарите си.

Макдугъл почервеня.

– Никога не съм предавал другарите си, сър!

Вестфален му вярваше, но не можеше да остави въпроса току-така.

– Изпразни джобовете си!

Войникът бръкна в десния си джоб и извади малък грапав камък - прозрачен и

тъмночервен.

Албърт едва сдържа възклицанието си.

– Дай ми го.

Взе го и го вдигна към светлината на залязващото слънце. Виждал бе много

нешлифовани скъпоценни камъни, докато лека - полека превръщаше семейните

ценности в пари, за да засити по-настоятелните си кредитори. Това беше нешлифован

рубин. Малък, но ако се обработеше, щеше да му донесе стотина лири. Ръката му

затрепери. Щом свещеникът даваше такива неща на часовоя като награда, че не

докосва храната за храма...

– Къде е храмът?

– Не знам, сър.

Макдугъл го гледаше нетърпеливо и вероятно търсеше начин да се отърве от

обвинението в неизпълнение на служебния дълг.

–така и не разбрах. Местните хора не знаят и изглежда не искат и да знаят. Говори

се, че Храма сред хълмовете е пълен със скъпоценни камъни, но е пазен от демони.

Вестфален изсумтя. Езически измишльотини. Ала камъкът в ръката му беше

истински. И небрежният начин, по който бе даден на Макдугъл показваше, че там,

откъдето е дошъл, има много други. Макар и с нежелание, той го върна на войника.

Албърт щеше да заложи на по-голяма карта. И за да го направи, трябваше да се

престори, че парите изобщо не го интересуват.

– Е, предполагам, че нищо лошо не е станало. Продай това и си поделете парите. И

то по равно, чу ли?

Войникът изглеждаше готов да припадне от изненада и облекчение, но успя да

отдаде чест.

– Тъй вярно, сър!

Вестфален му хвърли пушката и отмина, съзнавайки, че в очите на Макдугъл той е

най-щедрият командир на света. Желанието му беше всичките му войници да мислят

така. Можеше да ги използва по време на престоя си в Баранагар.

Реши да намери Храма сред хълмовете. Може би там се криеше решението на

финансовите му проблеми.

ТРЕТА ГЛАВА

Манхатън

петък, 3 август 198 -

1.

Джек се събуди малко преди десет сутринта. Чувстваше се изтощен.

Предишната нощ се бе прибрал ликуващ от успеха, но радостта му бързо се

изпари. Беше самотен. Изпи набързо две бири, скри втората половина от хонорара зад

кедровата дъска и си легна. Ала след няколко часа се събуди съвсем безпричинно. Въртя

се един час в леглото и накрая се отказа от опитите да заспи. Догледа “Невестата на

Франкенщайн” и се унесе в неспокойна дрямка.

Стана и се изкъпа, за да се разсъни. За закуска дояде какаовите пасти и отвори

кутия захаросани пуканки. Докато се бръснеше, видя, че термометърът пред прозореца

на спалнята показва трийсет и два градуса - на сянка. Облече тънък панталон и риза с

къси ръкави и седна до телефона. Трябваше да се обади на две места - на Джиа и в

болницата. Реши да остави Джиа за накрая.

Телефонистката от болницата му каза, че телефонът в стаята, която търси, е

прекъснат и мисис Бахти вече не е тяхна пациентка. Сърцето му се сви. По дяволите!

Макар да бе разговарял с възрастната дама само няколко минути, стана му мъчно, че е

умряла. Каква нелепа смърт! Поне успя да й върне огърлицата, преди жената да замине

на оня свят. Помоли телефонистката да го свърже със стаята на медицинските сестри и

след малко чу гласа на Марта.

– Кога почина мисис Бахти? - попита той.

– Доколкото ми е известно, тя не е умирала.

– На друг етаж ли я преместиха?

– Не. Внукът и внучката...

– Внучката ли?

– Няма да ти хареса, Джек - не е русокоса. Както и да е, те дойдоха на

регистрацията, докато се сменяхме сутринта и ни благодариха за грижите към баба им.

Казаха, че отсега - нататък те ще я гледат. После излязоха. И когато отидохме да я видим,

тя не беше там.

Джек отдалечи слушалката от ухото си и се намръщи, сетне попита:

– Но как са я извели? Та тя не можеше да върви.

– Знам ли. Но колежките ми казаха, че едноръкият се държал много странно към

края на смяната и през последните няколко часа не пускал никого при нея.

– Но защо са го оставили да се измъкне?

Неизвестно защо Джек се ядоса. Чувстваше се като загрижен роднина.

– Старицата се нуждаеше от помощ. Не можете да позволявате на който и да било

да ви се меси. Трябваше да извикате охраната и да...

– Успокой се, Джек - прекъсна го Марта. - Аз не бях тогава там.

– Да, вярно. Извинявай. Само че...

– Освен това ми казаха, че снощи болницата приличала на зоологическа градина,

след като един от пациентите избягал през прозореца на петия етаж. Цялата охрана се

стекла там. Много странно! Оня имал гипс и на двете ръце, но въпреки това счупил

прозореца на стаята, слязъл някак долу и изчезнал.

Джек усети, че гръбнакът му неволно се изопва.

– Гипс? На двете ръце?

– Да. Снощи го приели по спешност. Костите му били строшени. Никой не знае как

е слязъл по стената, при това сигурно се е нарязал доста лошо, като е минавал през

стъклото. Но не лежеше долу на тротоара, значи е успял да избяга.

– Но защо през прозореца? Арестуван ли е бил?

– Това е най-странното. Можел е да излезе съвсем спокойно през главния вход.