Пролетно топене

По каменните плочи, пред къщата на Славейкови

пролетни вихри метат боклуците,

по всички улички, магистрали и пътища —

по цялото Българско. Текат пролетни вади,

смеят се, пеят и плачат капчуците…

Пролет е (поне така твърдят политиците),

от 17 години е пролет. Вече 177 години наднича

с прозорците си към света къщата на поетите.

Ослушва се. В Трявна бие часовник на кулата —

отброява с удари времето. Но домът се напряга

да чуе друго — стъпките на Петко и Пенчо…

Едната походка е тежка и бавна, другата —

куцукаща, като ритмична стъпка (ударена, неударена,

пауза, провлачване)… Но все не си идат стопаните,

закъсняват — в някое друго време останали, свърнали

в други друмища…

Те са безсмъртни, разбира се, даже са бронзови —

в бюстове и релефи (по фасадите на училища и

читалища), дори на пейка на един софийски площад.

Може би са се улисали — да поседят и погледат как тече

реката от хора и книги — тече животът. Животът не спира,

като бавна песен, от изгрев подета — през тежко пладне —

по икиндия — чак до залез, когато жътварката

(мокра от пот, прашна, набита с осили) изправя гръб —

да се огледа (да види колко е минала, колко още остава)…

Тая жетварка се казва България. И аз се чудя — откъде

сили ще вземе,

като цяла зима е болна лежала? Ще родят ли нивите,

въобще изорани ли са, засети ли са, като толкоз отдавна

по гурбет се изгубиха и мъжете и синовете й?!…

Сега е пролет — крайно време е да се събуди България

(ако това е сън, а не кома)… Политиците ни грижовни

редовно декларират пред Международния валутен фонд,

че все още е жива (за да й вземат помощите).

Грозно е да се разсъждава така, но по-грозно е да се прави!

Прекрасна е пролетта в Трявна — представям си:

бели къщи (като в бели ризи кенарени, богато украсени

с резбовани, тънки дантели), закичени с китки от черешов

и прасковен цвят, стъпили сред здравец и сини чимшири…

Вятър и слънце играят в косите им — лозови и бръшлянени

къдри се вият… Така ми се иска — да видя, да чуя, да вкуся

сезона, гледката, аромата… Но аз никога не съм била там…

Замислям се, а била ли съм изобщо в България, оная България —

силната, широката и богатата, топлата, благодатната…

Между кориците на книги и на атласи тя е синьо — копринена,

зелено — кадифена, атлазено — златна!…

Не само по премените на момите, и по главите им

звънят криле на сребърни, филигранни орли, а над планините й!

Не по шевиците само пише: „Свобода или смърт юнашка!“…

Мълви го бедния (и преди векове и сега) — оня българин,

отказал

да се подреди на опашка — за чалма, за служба, за заем,

за клинична пътека, пред чуждо посолство или родна аптека…

Българинът, вярващ, че е важно да има Родина,

дори нищо друго да няма. Дори да е… самоубийствено.

От стените на черквите ни гледат от упор стари икони,

позлатените им десници ни сочат със укор… Казват,

че (о, чудо!) — една Света Богородица си затворила очите

големи, за да не гледа това нечовешко бреме, което мъкне

на гърба си от години, в цедило България (като просякиня) —

не бъдещето, повито във свила, а мъка, унижение и

вехтории безценни… Пълни са с история и достойнство

музеите, празни са сърцата ни, лицемерните…

Празни като джобовете, като утробите на жените,

които вече не зачеват нарочно. Но нали не раждат робчета,

нито оплакват по пет-шест малки гробчета?!…

А дори във времена жестоки и робски са се вдигали

пъстри сватби, са добивани свидни рожби… Времената

са взимали своя кървав данък… За жалост не само тогава…

Лежи България, стене в несвяст, не се буди,

а пролетта вече преваля, прецъфтяват жените (и тая година

не станали майки), прецъфтява държавата.

Топят се не само последните преспи на Пирин и на Беласица,

топи се бавно и неусетно самата ни нация…

Всъщност, точно на пролет се изяснява — кое е

изкарало зимата, кое е сухо, кое — ялово…

Тече животът и в нашата мала градинка, запустяла

между дуварите на съседките ни Балкански.

Има някаква прелест и в подивялото, но няма плод,

няма…

Защото Гергани, Зорници, Снежани някога

не скланяха да нижат маргарит и пендари

по чардаците на аговите конаци, а сега…

Сега продават в чужбина бъбреците си или

неродените си още дечица. Гният в либийски тъмници.

Тропкат пред туристите голи хора и ръченици…

Райни княгини не шият знамена за чети и за въстания,

а конфекция на ишлеме за Гърция и Германия…

Воеводките ни — Румена, Сирма, Стояна (заедно

със юнаците) за пари отиват рейнджърки във Ирак…

Други сменят памперси и слугуват в Италия…

Това ли са дъщерите ти, майко Българийо?

Да, гадно е, гадно е така да се разсъждава,

но още по-гадно е да се прави!

Ако можеше стария дядо Славейков

люто би изпсувал под големите си мустаци,

младият би вдигнал бастун… Но не могат.

Само едри сълзи кондензират под зениците им

и се стичат по лицата им бронзови.

Ако можеха биха написали: „Свести се,

стани майко Българийо — за да си прибереш децата

(ако не можеш да ги нахраниш, поне да ги приласкаеш)!“

Бих добавила: за да има кой да ти запали свещица,

да си спомни за тебе, когато вече те няма…

„Как така ще я няма България?“ — питат очите им.

Ами, политиците вече са изчислили,

че след век тук ще бъде друга държава.

Знам, страшно е така да се разсъждава,

но още по-страшно е да се повярва!

Затова надигни се сега, стискайки зъби!

Макар наполовина стопена, отмаляла, отчаяна —

ти си безстрашна, силна, корава…

Опомни се най-сетне Българийо! Ставай!

А ако не можеш от първия път — продължавай…

Продължавай! Продължавай! Продължавай,

докато се изправиш!