Провинциалистки

— Добър ден, Пешке, къде се губиш ма, цяло лято не съм те виждала?

— Остави се, сестро, да му се не види и лятото, и проклетията, от пусти гости очите си не можах да отворя.

— И ти ли като мене, горката, гости си посрещала?

— Да почна да ти разправям, Тодорице, то край няма. Да не дава господ никому такова нещо.

Мари аз хубаво виках едно време на наш Теня, когато беше помощник-кмет. Ти, думам му, си се заловил да обявяваш нашия град за курортен, но прави си сметката! Родът ви е голям, напълнил е цяла България, ще почнат да се точат всяка година гости, че няма бял ден да видим. И тъй излезе. По-миналата година се домъкна сестра му от Пловдив с три деца и свекърва й, миналата пак дойдоха, защото докторът им бил препоръчал три сезона подред да идват. По корем се повлякох, дорде ги отбия тази година да не идват пак. И тъкмо си мислех, че това лято ще си почина, сестро, и се домъкна братовчедка му, парясницата, от София. И не иде сама, ами и другарка си води. За общество, кай, я водела. Напуснала мъжа си, хубостницата му, дошла тук да се поправя нервено. И поправи се, кучката ниедна, три кила и шестстотин грама е качила за два месеца и още се поправя. И колкото тя дебелее, Тодорице, толкова аз отслабвам, и колкото на нея й минава нервената болест, толкова мене ме хваща. И сега, тъй както си седя в кухнята, като ми се разиграе нервът — не зная какво върша. Онзи ден като цапардосах Цанковичината котка с дилафа, и там си остана. Теньо я зарови в купището.

— Ами аз мари, сестро, родна сестра, дето се казва, на мъжа ми, и пак до гуша ми дойде. „Вий, како, кай, сте бездетни, та рекох да доведа децата да ви развеселят къщата.“ Да им се не видят децата и намярата. Бива, бива, Пешо, ама то раждало, раждало, че не помислило. Пет хайдутина ми доведе и пак е в положение. Че като почнаха да се катерят по праскови, по сливи, по круши, не остана място непретършувано. Една саксийка имах с бяло мушкато, от кичестото, отскубнаха го от корен — главата им господ да отскубне!…

— Нашите пък, като се наспят като буби, станат и право в кухнята: „Оле, че ти е хубаво млякото, стринке! Колко ви е вкусно маслото, мадам!“ Сиренето ни било балканско, медът ни миришел на липов цвят — натъпчат се като чували и хайде на разходка. А аз мия паници по цял ден и готвя. Точилката ми не излиза от ръцете. Като рекли: хубави баклави правиш, стринке, тънки баници точиш… Да им се проточат червата дано!

— Онзи ден бях прецедила доматен сок в качето, щях да го сваря за зимата, а те, просяците му ниедни, да вземат да потопят котката вътре, та да станела червена. Носовете им да почервенеят дано! Три кафени чаши ми счупиха, сестрице, и две чинии. Най ми е жал за чинията — от сватбата ми беше останала, с червени гюлове наоколо прошарена.

— Нашата хубостница пък, дордето се държеше на голямо и се против мъжете говореше, щом надкачи второто кило, и почна да си къдри косите. И сега всяка вечер я изпраща на Дона Кевина хубостникът. Да ми е бари мъж, а то! Не зная майка му, чунким, че до вчера ходеше чуждо пране да пере. И да речеш, на някаква служба че е, а той трудовак.

— Завчера, в неделя, връщам се от черква и какво мислиш, заварвам двамата дангалаци окъпали кучето в коритото на чешмата, свалили го на земята и го чешат с белия ми гребен, кокаления, дето ми го донесе Теньо от заарския панаир. Пък малките намерили кълбетата с цепените парцали, дето ги бях приготвила за черга, развили ги, изкачили ги по дърветата, окъсали зелените кратуни, провисили ги и тях и си правят градинско увеселение. Като ме блъсна една глава — до вечерта не станах от леглото. Цяла нощ ми слага Теньо оцетени кърпи на челото, та едва на разсъмване съм заспала.

— И като рекли нашите кокони: „Как лесно минава тук времето, стринке, как неусетно се изминаха два месеца!“ — а не питат мене, че тия два месеца ми се сториха като две високосни години.

— Най-много ме е яд мене на наш Теньо, гдето стана причина градът ни да се обяви за курортен. Какво му е курортното толкова ма, сестро? Малачките ли и говедата, дето дигат пушилката заран и вечер, или болести няма из него? Я, на Стояна талигаджията не умря ли момчето от охтика миналата неделя? Ами Кина Узунчина, ами баба Тота, ами на Христа Пазвантина и двете момиченца не умряха ли? Целият град е пламнал от болести, а те — курортен, та курортен. И комари има, и бълхи има, и вятър духа като из фуния… Аз наш Теня има да му вършея тръне на голата глава, ама де да видим.

— Балкански въздух имало! Чунким нашата парясница не живее до Семинарията и Витоша им е до пътните врата. Келепирджийки мари, Тодорице, какъв ти въздух — келепир търсят!

— Търсят те, ама да има да земат вече. Дойде ли лятото пак, взимам си куфарите и право у тях на гости. Няма да им се обаждам никак. Да се пукнем от горещини и теснотия, цяло лято там ще седим. Да ги науча аз тях как се чеше куче с кокален гребен и как се боядисва котка с доматен сок!

— Аз да зная, че лятос ще ми се обадят с писмо, веднага ще им телефафирам, че заминавам за Солудервент да си церя стомаха; ама не знам дали ще ми пишат, или ще се изтърсят изневиделица още след Великден. Затова съм намислила друго и онзи ден говорих с Ганя фелдшера даже. Той, нали знаеш, води на леля Пена на мъжа й сестрина дъщеря. Дойде ли май, ще го накарам да тури жълто байраче на нашата порта. Едно жълто байраче и едно обявление, че в тази къща има заразителна болест. И ще се изреждаме, сестро, всички през лятото да лежим по една неделя, та дано се отървем… Какви бяха тия гости, какво бе туй чудо!