Пълнолуние

Пролетната нощ беше топла, та седяхме на кьошка под осветлението на пълната луна. Майка ми плетеше умълчана. Дядо се настани на трикракото столче с пъшкане — уморен бил, като да е „кълцан у чутура“. Баба лежеше в голямата одая — боляла я „кръстината“.

— Айде, дигай се — подвикна й дядо.

— Мани ме, болна съм — отвърна тя.

Дядо се усмихна под мустак, обърнат към мен:

— Я бегай да кажеш на Гьора тупанджията да излезне насред село и да удари тупана — баба ти из един път че оздравее!

Донякъде беше прав — баба обичаше веселията. Вдигне ли се сватба, извие ли се хоро — там е. Стои ухилена, гледа, а очите й искрят. И на хорото би се хванала стига да не знаеше, че е „срамота“. Затова пък на погребение никой никога не беше я виждал.

Старецът и друг път е правел подобни намеци, но сега баба се ядоса и както си лежеше в одаята, го прокълна:

— Убил те господ!

— Бабо — рекох й, — защо се ядосваш на една шега? Щом дядо е толкова лош, защо си се омъжила за него?

Тя се надигна от леглото, дойде при нас, седна и заяви язвително:

— Не за него, не! Я съм се за кон оженила!

— За кон ли? Как за кон? — учудих се.

— Деда ти — натърти тя — не е доодил у наше село да ме сака. Брат му дойде на един убав бел кон. Щом виде тоя пусти кон, баща ми рече: „Че дадеме момата!“ Те затова съм се за кон оженила!

Дядо я погледна насмешливо:

— Ама и ти не беше мома като момите, а дива коза. Дойдеш с вашенските моми на киселец у Старо селище и а̀ тръгнем къде тебе, а̀ побегнеш, та дума не можем да ти кажем. Дива коза беше. А сега: „За кон съм се оженила.“

Баба се ядоса:

— Ууу, бреварай от тебе!

Бреварай означаваше нещо като „не се търпи повече“. Баба си послужи с тази рядко употребявана дума, за да подчертае колко непоносим е нейният старец.

Легнахме си рано. Баба остана в старата къща. Дядо и аз в новата. Баща ми играеше в кръчмата — беше му дошло „комарджийското“.

Само че от пълнолунието не ме хващаше сън. Старецът също се въртя, въртя, но по някое време захърка. Хубаво хъркаше той. Като го подкара отдолу нагоре и после обратно. Слушах го, слушах, накрая съм заспал и аз.

… Мама подвикна от двора. Гледам в прозореца — ден. „Ей, успал съм се!“ — извиках и скочих да изтичам навън. Дядо ме дръпна за крака:

— Къде си тръгнал, бре?

— Ами… съмнало! Мама ме вика! — рекох така, но веднага видях, че още е нощ.

Легнах до стареца смутен, а той, както си лежеше, спокойно рече:

— Гяволетините са това.

— Какви гяволетини? Мама ме извика!

— Айде сега! Майкя ти спи! Гяволетините… Понекогаш… оцъкли ли се месечината… И мене ме лъгаха. Уж брат ми окна от двора да излезнем… Арно, ама я знам и не излизам!

Каза това и отново захърка. Ококорих очи и ми стана и смешно, и чудно, и страшно. Някъде преди полунощ се върна баща ми. Чух го да влиза в съседната стая на пръсти. След малко, събудила се, майка ми заплака. Защо ли плачеше? Изведнъж я чух да казва:

— Я, що е това?

— Нищо — отвърна баща ми.

— Нищо ли?

— Нищо я! Не си ли ме виждала по долни гащи?

— Виждала съм те, ама къде са ти панталоните?

Тук баща ми позамълча и отвърна храбро:

— Един другоселец ги отнесе.

Мама изхлипа:

— Те това не е било и това стана! На комар ли ги изигра?

Пак мълчание, а после:

— Най-напред ми вървеше, ама не би… Сама видиш!

Представих си го по долни бели гащи, завързани над ашиците.

— Бреварай от тебе, бреварай! — извика жаловито майка ми.

В същото време дядо се отприщи на юнашко хъркане. Между кратките паузи чувах как баща ми се кълне и вери, че никога повече няма да играе комар.

Отвън луната надникна през прозореца и се облещи. В дола, където шумолеше реката, на съвсем равни промеждутъци подвикваше чухъл. Обърнах се с гръб към луната и пак съм заспал.

… Мама ме дръпна да стана. Измънках, че ми се спи, но тя настоя — щяла да ме води някъде. Вдигнах се и тръгнах подире й:

— Къде си ме повела, мамо?

— Най-напред че идеме да видиме белия кон — рече тя. — После че стигнеме оня другоселец. Метани доземи че му правим само и само да ни върне панталоните на баща ти. Така ли да оди за срамотите.

Надничахме в някакви полутъмни обори, но белия кон не видяхме. Поехме по каменисти пътеки да дирим другоселеца — никакъв го няма. Уж беше ден, пък снощният чухъл викаше неуморно. Капнах от ходене и се оплаках на майка ми. Тя спря, огледа се и ми посочи камък, издълбан като стол. Седнах. Мама ме загледа умилено:

— Сега си като цар на трон.

Сегна ръце сякаш да ми сложи корона и така ме халоса по темето, че замижах от болка. И се събудих.

Бях сам в дола, седнал на брега на реката, с овесени крака над сами вира. През клонаците на върбите кръглата луна ме гледаше насмешливо, а чухълът викаше като че ли в мозъка ми. Ушите ми писнаха. Не смеех да се помръдна. Само ме връхлетя една от най-страшните, разказвани ми от баба случки:

Ратай от съседното село бил помамен от „гяволетините“. Преобразили се като негови приятели. На сватба го завели. Там — булка, младоженик, сватбари. Поканили го на трапезата. Младоженецът му връчил огромна чаша с вино. Вдигнал чашата човекът, но в същия миг се събудил. И какво да види? Покачили го рогатите върху клон на стара изкорубена върба, а в ръцете му натикали конски череп.

Като си представих тази история, скочих като подгонен заек и хукнах въз нагорното към къщи. Влетях при дядо с такава тупурдия, че той мигновено скочи. Още щом ме видя, досети се какво е станало и тревожно се вгледа в лицето ми:

— Къде си одил по нощите?

— Мама ме извика, пък се събудих седнал над вира у реката.

Старецът зацъка с език:

— Брей, брей, още щом стана първия път, требеше да заключим тая пуста врата!

Докато дядо се тюхкаше, аз затраках със зъби — втресе ме. Тогава взе да ми се кара. Нали ме бил предупредил. Защо съм тръгнал подир „гяволетините“. Майка ми се събуди. Щом ме зърна и разбра каква е работата, завайка се и тя и рече:

— Състрашил се е! Требе да му баем!

Тя беше селската баячка на „състрашѐните“. Бях я виждал как бае, затова без повече покани се запътих към старата къща, влязох в кухнята и застанах с гръб към огнището. Лечителката загреба с шепа от чувала до нощвите брашно, стисна го да стане топка и го хвърли над главата ми. Топката се удари в опушената стена и остави бяло петно. Втора топка прелетя от дясната ми страна, трета от лявата. Така хвърлячите на ножове обграждат тялото на застаналата пред дървен кръг жена. Заедно с това майка ми шепнеше заклинания.

„Състрашаването“ поразмина, но се появи друга беда — засърбя ме навсякъде. Задръгнах се като крастав. Мама огледа ръцете ми, краката.

— А! — хвана се за главата тя. — Сугреби.

В моето село казваха така на уртикарията. Селската лечителка на „сугребите“ пък беше баба. Майка ми я събуди. Разказа й за случилото се, съобщи за новата беля и вметна, че това навярно е станало от „състрашаването“. Баба рече:

— Не, не е! Днеска яде сума зелени джанки! Това е.

От „сугреби“ не бях лекуван, нито бях виждал начина на лечение. Зачаках разпоредбите на лечителката. Баба мълчаливо ме заведе до кочината и заповяда:

— Айде! Качи се!

— Къде да се кача? — недоумявах.

— На покрива на кочината, та къде? — поясни тя.

Качих се — покривът не беше на повече от метър и половина височина. Луната блесна право в очите ми. Чухълът в дола надигна глас. Стоях, гледах луната, слушах чухъла и се дръгнех неистово. Баба се ядоса:

— Не се дръгни, а окай, бреварай!

— Защо бреварай?

— Не питай! Окай! До три пъти по три! Ама силно колко можеш!

Неудобно ми беше да викам посред нощ, но нямаше накъде. Закрещях с детско-юношески, мутиращ глас:

— Браварай! Браварай!…

Прасетата в кочината заквичаха, пък на мен ми се стори, че ми се смеят. Позамълчах и промърморих:

— Бабо, не чуваш ли?

— Що да чуем?

— Прасетата — смеят ми се!

А тя:

— Не ти се смеят, бре! Окат като тебе бреварай!

Продължих да крещя. И прасетата усилиха квиченето. Накрая баба нареди да сляза от кочината, заведе ме вкъщи, съблече ме гол и се захвана да ме чеше с парче от чувал. После ме заведе при дядо, който хъркаше, и ми каза да спя. Погледнах баба сърдито:

— Направи ме за смях на прасетата!

— Спи, спи — рече тя и излезе.

Легнах и, за чудо и приказ, сърбежите престанаха.

В наши дни баенето от „състрашаване“, както и лечението от „сугреби“ учените биха определили като психотерапия. Твърде е възможно. Само че за такива психотерапии, изглежда, са необходими старовремско опушено огнище, не найлонов, а едновремешен чувал с брашно, изправен до някогашните дървени нощви. Трябва кочина с нисък покрив, съответните прасета, облещена луна и невъзмутим чухъл. Но сега къде ти подобни работи. Иначе бих опитал, понеже честичко получавам „състрашаване“, както и „сугреби“. Не от зелени джанки, разбира се, нито от „гяволетини“…

На сутринта ме събуди изгряващото слънце. Дълго трих очи, за да се убедя, че наистина съм буден. Дори на двора излязох доста плахо. Там видях дядо — клепаше захабената коса. Баба изскочи от мазето със зачервени бузи и мотика през рамо. Щеше да оправя лехите на зеленчуковата градина. Преди това по стар навик беше си сръбнала сливовица направо от бурето с нейната любима ръжена сламка. Само дето като друг път не подрипна хороводно и не извика своето и-ху-ху.

Майка ми, приседнала на кьошка, кърпеше стария панталон на баща ми. Той по необходимост лежеше в леглото с дългите си долни гащи и чакаше панталона, за да не ходи по света за „срамотите“.