Първата смърт

Много пъти съм виждал на Север как умират хора — може би прекалено много за един човек, но първата смърт съм я запомнил завинаги.

През онази зима ни се наложи да работим нощна смяна. На черното небе виждахме малка светлосива луна, около която имаше ореол с всички цветове на дъгата, той се появяваше при много голям студ. Слънцето изобщо не го виждахме — връщахме се в бараките (не у дома — никой не ги наричаше дом) и излизахме оттам по тъмно. Впрочем слънцето се показваше за толкова кратко време, че не успяваше дори да види земята през плътното бяло покривало на ледената мъгла. Можехме само да предполагаме къде се намира — от него не идваше светлина, нито топлина.

Забоят се намираше далеч — на два-три километра, и пътят минаваше между два огромни снежни насипа, високи над шест метра; през тази зима имаше големи виелици и трябваше да „изгребваме“ мината от преспите. Хиляди хора с лопати излизаха да разчистват пътя за камионите. Всички, които работеха по разчистването му, биваха заобикаляни от конвой с кучета, конвоят се сменяше, а нас ни държеха там по цели денонощия, но не ни позволяваха нито да се сгреем, нито дори да хапнем на топло. Докарваха с коне вкаменения от студа хляб; понякога, ако работата продължаваше по-дълго време, ни даваха и консерви — по една на двама души. Със същите впрягове откарваха в лагера болните и останалите без сили. Освобождаваха ни едва когато свършехме всичко — да можем да се наспим и отново да излезем на студа за „истинската“ си работа. Тогава забелязах нещо много интересно: тежки, мъчително трудни при такава многочасова работа са само първите шест-седем часа. След това човек губи представа за времето, като подсъзнателно гледа само да не замръзне: тъпче на едно място, размахва лопатата, без да мисли за нищо, без да се надява на нещо.

Краят на тази работа винаги е неочакван — внезапно щастие, на което сякаш не си смеел да се надяваш. Всички стават весели, шумни и за известно време гладът и смъртната умора сякаш изчезват. Хората се строяват набързо в редици и весело тичат към „вкъщи“. А отстрани се издигат насипите на огромната снежна траншея, насипи, които ни откъсват от целия свят.

Виелицата отдавна беше спряла и пухкавият сняг се беше слегнал, станал още по-плътен и на вид още по-стегнат и твърд. Можеше да се върви по гребена на насипа, без да се затъва. На няколко места двата насипа бяха прорязани, понеже шосето се пресичаше от други пътища.

Около два през нощта отивахме да обядваме и бараката се изпълваше с глъчката на намръзнали се хора, с дрънченето на лопати, с високия говор на хора, дошли отвън, говор, който бавно утихва и заглъхва, преминавайки в обикновена човешка реч. Нощем винаги обядвахме в бараката, а не в омразния на всички ни леденостуден стол с изпочупени прозорци. След храна, които имаха махорка, свиваха цигари, а които нямаха, другарите им оставяха „да си дръпнат“, така че на практика всеки успяваше да „попуши“.

Бригадирът ни Коля Андреев, бивш директор на МТС, понастоящем затворник, осъден на десет години по знаменития петдесет и осми член, всеки път вървеше начело на бригадата, винаги бързо. Бригадата ни беше безконвойна. По онова време конвоят не достигаше — с това се обясняваше „доверието“ на началството. Но съзнанието за особеното положение — безконвойността — за мнозина имаше доста голямо значение, колкото и наивно да звучи. Безконвойното ходене на работа ни харесваше на всички най-сериозно и беше повод да се гордеем и хвалим. И наистина, тогава бригадата работеше по-добре, отколкото по-късно, когато конвоят беше вече достатъчен и ние, хората на Андреев, се изравнихме с другите бригади.

През тази нощ Андреев ни водеше по нов път — не отдолу, а направо по снежния насип. Виждахме проблясващите златни огньове на мината, тъмната грамада на гората отляво и сливащите се с небето далечни върхове на хълмовете. За първи път виждахме жилището си от разстояние.

Стигнал до кръстопътя, Андреев изведнъж рязко сви надясно и изтича надолу направо по снега. След него, покорно повтаряйки странните му движения, се спуснаха и другите, като дрънчаха с лостове, кирки, лопати — никога не оставяхме инструментите си на работната площадка: крадяха ги, а за изгубен инструмент се полагаше наказание.

На две крачки от кръстопътя стоеше човек с униформа на военен. Беше без шапка, късата му тъмна коса беше разрошена и поръсена със сняг, шинелът — разкопчан. Още по-нататък, затънал в дълбокия сняг, стоеше кон, впрегнат в лека шейна.

А в краката на този човек лежеше по гръб жена. Кожухчето й беше разкопчано, шарената рокля — изпомачкана. До главата й чернееше смачкан шал. Личеше, че е бил тъпкан с крака, също както и светлите коси на жената, които на лунната светлина изглеждаха почти бели. Слабата й шия беше оголена, от лявата и от дясната страна на гърлото й личаха овални тъмни петна. Лицето й беше бяло, без капчица кръв, и едва когато се вгледах, познах Ана Павловна, секретарката на началника на нашата мина.

Всички я познавахме много добре — в мината имаше малко жени. Преди около шест месеца, през лятото, една вечер тя мина край нашата бригада и арестантите изпратиха слабичката й фигура с възхитени погледи. Тя ни се усмихна и посочи с ръка към слънцето — вече натежало и клонящо към заник.

— Още малко, момчета, още малко — викна ни тя.

Ние, както и лагерните коне, през целия работен ден мислехме само кога ще дойде краят му. И това, че простите ни мисли бяха така добре разбрани, и то от една толкова красива според тогавашните ни представи жена, просто ни трогна. Бригадата ни обичаше Ана Павловна.

Сега тя лежеше пред нас мъртва, удушена от пръстите на човека с военната униформа, който се озърташе объркано и безумно. Него го познавах много по-добре. Това беше нашият минен следовател Штеменко, който беше лепнал допълнителни присъди на мнозина от нас. Той неуморно водеше разпити, намираше срещу махорка или за паница чорба лъжесвидетели — вербуваше ги сред гладните затворници. Уверяваше някои от тях в държавната важност на лъжите им, други заплашваше, трети подкупваше. Не си правеше труда да се запознае с новия подследствен преди арестуването му, да го извика в кабинета си, макар всички да живеехме на едно място. В следователския кабинет арестувания го очакваха готови протоколи и побои.

Именно Штеменко беше „началникът“, който посети бараката ни преди около три месеца и унищожи всички арестантски „канчета“, направени от консервени кутии — в тях варяхме всичко, което можеше да се свари и изяде. В тях си носехме обеда от стола — за да го изядем седнали и да го изядем горещ, след като го стоплим на печката в бараката. Поборник за чистота и дисциплина, Штеменко нареди да му дадат една кирка и със собствените си ръце проби дъната на кутиите.

Сега, когато съзря на две крачки от себе си Андреев, той понечи да посегне към кобура си, но като видя тълпата хора, въоръжени с лостове и кирки, така и не извади пистолета. Вече му връзвахме ръцете. Това се правеше с огромно желание — така затегнахме възела, че след това се наложи въжето да се среже.

Сложихме трупа на Ана Павловна в шейната и тръгнахме към селището, към къщата на началника на мината. Някои не дойдоха там с Андреев — мнозина забързаха към бараката, към чорбата.

Началникът дълго не отваряше вратата — беше видял през прозореца тълпата арестанти, събрали се пред дома му. Най-сетне Андреев успя да му обясни каква е работата, след което влезе вътре заедно с вързания Штеменко и още двама затворници.

Тази нощ обедът продължи много дълго. Водиха някъде Андреев да дава показания. Но след като се върна, той нареди да тръгваме на работа.

Скоро Штеменко го осъдиха на десет години за убийство от ревност. Наказанието беше минимално. Съдиха го в нашата мина и след прочитането на присъдата го откараха нанякъде. В такива случаи бившите лагерни началници си излежават наказанието другаде — никой никога не ги беше срещал в обикновените лагери.