Регоч

I

Една хубава лятна нощ коняри пазели коне на ливадите. Пазили, пазили, най-сетне заспали. Като заспали те, долетели от облаците самовили да си поиграят малко с конете по самовилския обичай. Хванала всяка вила по едно конче, възседнала го, удряла го със златната си коса и го карала наоколо по росната трева.

А между самовилите имало една малка самовила, на име Косенка, която тази нощ за пръв път била слязла от облаците на земята.

Много й допаднало да яха така кончето като вихър в нощта. А тъкмо тя била хванала най-буйния вран кон — малък, пък лют като огън. Търчал вранчо непрекъснато наоколо с другите коне, бил най-бърз от всички. Целият се бил опръскал в пяна.

Но на Косенка се искало още по-бързо да язди. Навела се тя и ощипала вранчо по дясното ухо. Изплашил се той, вдигнал се на задните си крака и полетял право пред себе си, оставил другите коне, оставил ливадата и отнесъл като вихър Косенка в далечния свят.

Харесала на Косенка тази бърза като стрела езда.

Тичали те като вятър покрай поля, покрай реки, покрай ливади и хълмове, покрай долини и върхове. „Боже мили, колко неща има по земята“, помислила си Косенка радостно, гледайки тази красота. Но най-вече й допаднало като препускали покрай един бряг, където имало планина, а в нея чудна гора, под гората две златни поляни като две златни кърпи, на тях две бели села като два бели гълъба, а малко по-нататък имало голяма вода.

Но вранчо не рачил да спре ни тук, ни там, само препускал като бесен все по-надалече и по-надалече.

Дълго, дълго тичал вранчо така с Косенка и най-сетне стигнали до една голяма равнина, а от равнината духал студен вятър. Влетял вранчо в равнината, а там — само жълта земя, нигде нямало ни тревица, ни дърво, само студът ставал все по-голям, колкото по-навътре в равнината навлизали. Колчава била равнината, не може и да се опише, защото жив човек не бил минавал никога там. Вранчо препускал с Косенка седем дни и седем нощи. На седмия ден призори стигнали до сърцевината на равнината, а там имало съборени зидове от някакъв страшно голям град Леген2, в който владеел силен студ.

Когато вранчо дотичал с Косенка пред дървените порти на Леген, тя прехвърлила самовилското си було през един зид и така се хванала за зида. Вранчо изтичал изпод нея и като изтичал, препускал до старините си насам-натам между големите зидове на Леген-града, докато най-сетне стигнал до вратата, която била на север, и изтичал отново в равнината — бог знае къде!

А Косенка слязла от зида и взела да ходи по града, студен като кост. Своето самовилско було, без което не можела да лети в облаците, била свила около рамената си, защото много го вардела. Ходела така Косенка по Леген, ходела и все й се струвало, че трябва да попадне на някакво чудо в този град, който бил такъв чудесен и огромен. Но все не виждала нищо, освен големи разрушени зидове, и не чувала нищо, освен как пука камъкът от студ.

Когато свърнала край най-големия, зид, не щеш ли, съзряла под зида да спи голям човек, по-голям от най-големия дъб в най-голямата гора. Този човек имал огромен плащ от дебело платно, а бил опасан с ремък, пет лакътя дълъг. Главата му била голяма като най-голяма каца, а брадата му била като купа царевичак. Толкова голям бил, че някой можел да си помисли — това е църковна камбанария, паднала покрай зида.

Този човек се казвал Регоч, живеел в Леген-града и нямал друга работа, освен да брои камъните на града. Той нямало да може никога да ги изброи, ако не бил с такава голяма глава като бъчва. Така броял той вече хиляда години и бил изброил тридесет зида и пет легенски врати.

Когато Косенка забелязала Регоч, скръстила ръце от почуда. Не можела да си представи, че на земята има такива големи създания.

Седнала до ухото на Регоч (а ухото му било голямо колкото цялата Косенка) и му викнала в ухото:

— Байо, не ти ли е студено?

Събудил се Регоч, засмял се и я погледнал.

— Е, студено е, разбира се, че е студено — проговорил Регоч с такъв огромен глас, като че гърмяло отдалече. Големият нос на Регоч бил почервенял от студ, а косата и брадата му били посипани със скреж.

— Боже мой, такъв силен човек си, а не вземеш да си направиш покрив срещу студа — рекла Косенка.

— Защо да си правя? — казал Регоч и пак се засмял. — Ще изгрее слънце.

Вдигнал се Регоч да седне. Седнал той, замахнал с дясната ръка по лявото рамо, с лявата по дясното и изтупал големия скреж — от всяко рамо полетял толкова скреж, колкото сняг се хлъзга от един покрив.

— Внимавай, внимавай, байо, ще ме затрупаш! — викнала Косенка. Но Регоч едва я чувал, защото ухото му било далече от нея, такъв бил висок и когато е седнал.

Затова я вдигнал на рамото си, казал й името си и какво работи, а тя му обадила как е дошла тук.

— Ето, виж и слънцето — показал след това Регоч слънцето на Косенка.

Погледнала тя, а слънцето се вдигнало бледо и слабо, като че няма кого да грее.

— Луд си ти, Регоч, наистина си луд, че живееш тук и животът ти минава в броене на пустите легенски камъни. Хайде с мене, Регоч, да видиш хубост по света и да си намериш по-полезна работа — казала Косенка.

Никога дотогава на Регоч не му било минавало през ума да си търси по-добро място от Леген-града, нито бил допускал някога, че има по-добра работа от неговата. Винаги си бил мислил: „Съдено ми е да броя камъните по Леген“, и повече за нищо не питал.

Но Косенка не го оставяла на мира, а го уговаряла да тръгне с нея по земята.

— Ще те отведа в хубав край, където има стара гора, а в гората има две златни полета — говорела тя.

Дълго приказвала. Понеже Регоч не бил разговарял никога с никого, не успял да устои на увещанието.

— Ами да идем! — казал той.

Но сега трябвало да намерят с какво Регоч да носи Косенка, защото той нямал нищо.

Тогава тя извадила от пазвата си малко чувалче, пълно с бисери. Нейната майка й била дала тези бисери в облаците, преди да се спусне на земята, като й казала: „Ако ти потрябва нещо, само хвърли едно бисерче и то ще стане това, което ти е нужно. Пази тези бисери, защото на света има толкова много неща, че все повече бисери трябват.“

И така Косенка извадила зрънце бисер и го хвърлила, а то станало пред нея на кошче, голямо точно колкото нея, а на кошчето имало бримка, голяма точно колкото ухото на Регоч.

Скочила Косенка в кошчето, а Регоч го вдигнал и си го окачил на ухото като обица.

Като се засмеел Регоч, като кихнел или разтърсел глава, Косенка се люлеела като в люлка, а това й било много приятно из пътя.

Регоч понечил да тръгне и прекрачил вече крачка от десет разтега. Но Косенка го спряла и го помолила още:

— Регоч, може ли да минем под земята да видя какво има под нея?

— Защо да не може — отговорил той, дето на шега можел да пробие земята, но никога не му било дошло наум да гледа каква има под земята.

Но Косенка искала да опознае цялото божие творение — и така те се разбрали, че ще пътуват под земята, докато стигнат до онази гора, където били златните поля. Там щели да излязат.

Като се разбрали така, Регоч почнал да пробива земята. Вдигнал силния си крак и ударил веднъж по земята, та се разтърсил целият голям град Леген и се съборили много зидове. Вдигнал втори път крак и ударил по земята — затреперала цялата равнина. Вдигнал трети път крак и ударил по земята, затреперал половината свят и земята под него се разпукнала, а Регоч с Косенка пропаднали под земята.

Като слезли долу под земята, всичко било разровено — на всички страни пътища и стълбове, като че ли кой знае кой толкова минавал оттука. Чувало се как шумят води и веят ветрове.

Тръгнали те по един път и донякъде им било светло от пукнатината, през която потънали. Но колкото по-напред отивали, все по-голяма тъмнина наставала — черна тъмнина, каквато има само под земята.

Регоч можел да върви и в тъмното. Хващал се със силните си ръце от стълб за стълб.

Косенка я дострашало от тази тъмнина.

Хванала се за ухото на Регоч и го подръпнала: „Тъмно е, Регоч!“

— Нека си е тъмно — отвърнал Регоч, — не е дошла тъмнината при нас, ами ние дойдохме при нея.

Ядосала се Косенка, че за Регоч всичко е редно, а тя се била надала на големи дела от такъв голям човек.

— Тежко̀ ми с тебе, ако не са моите бисери — разсърдила се Косенка.

След това хвърлила едно зрънце бисер и то се превърнало на светилник в ръцете й, ясен, като че злато гори. Тъмнината избягала дълбоко в земята, а подземните пътища се осветили надалече.

Зарадвала се Косенка на светилника, защото й се показали чудеса, които били пропаднали някога си под земята. На едно място се виждали господарски дворци, всичките врати и прозорци били облечени в злато, иззидани с червен мрамор. На друго място имало имане, отдавна закопано, златни съдини и сребърни чаши, с дукати напълнени — и царска корона, трижди калявана. Всичко това по божия воля било попаднало тук под земята и тайна божия било защо толкова имане трябвало да почива тук в мир.

Но в очите на Косенка заблестели толкова чудеса, че вместо да продължат право по пътя, както били решили, тя помолила Регоч да я пусне на земята, да си поиграе, да се начуди на чудесата и да види тайните божии.

Свалил Регоч Косенка, а тя взела светилника си и изтичала при дворците, при оръжията и при имането. За да не си изгуби по време на играта торбичката с бисери, Косенка я сложила до един стълб.

Регоч седнал малко по-нататък да си почине.

Взела Косенка да си играе с богатствата, да разглежда и премята чудната красота. Прехвърля в малките си ръце жълти дукати, гледа чаши, със сребро украсени, и слага на главата си корона, три пъти калявана. Поиграла си, разгледала и се начудила, а после съзряла една тънка тояжка от слонова кост, която била облегната на един голям стълб.

А всъщност само тази тояжка държала този стълб да не се събори, защото стълбът бил целият подяден от водата. И затова бог бил пуснал така тояжката, та тя се била облегнала под земята на стълба.

Но Косенка се запитала:

— Защо ли пък стои тази тояжка там? — и отишла, та взела тояжката да я разгледа.

Обаче щом хванала тояжката и я махнала, подземните пътища заехтели, залюлял се оня ми ти голям стълб, залюлял се, сринал се и се посипала цяла планина пръст. Затворил се, заринал се пътят между Косенка и Регоч — нито се чуват, нито се виждат един друг, нито могат да отидат един при друг.

Така била хваната под земята малката самовила Косенка! Жива била затворена в големия гроб и може би никога нямало да види златните поляни, за които била тръгнала. И всичко това, защото не рачила да пътува направо, както се били наканили, ами се спирала и свръщала надясно и наляво да разучи тайните божии.

Заплакала, завайкала се Косенка, търси как да стигне до Регоч. Но виждала, че няма излаз и няма спасение, а нейната торбичка с бисери, която можела да я спаси, лежала затрупана под земята.

Като видяла всичко това, Косенка престанала да плаче, защото била много горда, и си помислила: „Няма що, ще се мре. Регоч не може да ми помогне, защото той е неразумна глава, която и на себе си не помага, а камо ли да се сети на мен да помогне. Няма що, трябва да се мре.“

И тя се приготвила тозчас за смъртта. Но искала, ако някой някога я намери в тази гроб, да знае, че е била от видно коляно. Затова сложила на главата си короната, трижди калявана, взела в ръце тояжката белокостна и тогава легнала да мре. Никого нямало край нея, само светилникът й светел, като че злато гори. И както изстивала и се вкочанявала Косенка, така и светилникът угасвал постепенно.

А Регоч наистина бил неразумна глава. Като се съборил стълбът и като се срутило много земя между него и Косенка, той не се и помръднал, ами останал да седи в тъмнината. Поседял така някое време и чак тогава тръгнал да види какво става.

Пипнешком стигнал до онова място, където преди това била Косенка, опипал и разбрал, че там се е срутила пръстта и няма вече пролаз на другата страна.

— Ех, няма вече пролаз към другата страна — помислил си Регоч и не знаел какво да измисли, ами се обърнал, оставил засипания хълм, а зад него Косенка и тръгнал по обратния път, по който били дошли от Леген…

Вървял така Регоч, вървял си по пътя, от стълб до стълб. Доста се отдалечил, но все нещо не му било харно. Сам не знаел какво е то.

Поправил си ремъка на пояса — да не би ремъкът да го стяга. После протегнал ръка от рамото — да не му е заспала ръката. Но не било ни това, ни онова, а все така не му било харно. Чуди се Регоч, какво става с него? Чуди се и от чудене поклатил глава.

Като поклатил глава, кошчето се залюляло на ухото му. А като усетил Регоч колко е леко кошчето и че в него я няма Косенка, нещо го свило силно в сърцето и гърдите и той, неразумната глава, все пак се сетил, че го мъчи жалост за Косенка, сетил се, че трябва да я спаси.

Трудно му било да се сети, но щом се сетил, обърнал се като вихър и полетял назад към онова място, където бил оставил засипаната планина, а зад нея — Косенка. Полетял и мигом стигнал там. Взел да копае с две ръце планината, копал, копал, завчас изкопал голяма дупка и съгледал Косенка. Лежала със златната корона, трижди калявана, вече била изстинала, цялата се вдървила, а край нея светилникът — пламъкът му бил малък като най-малката светулчица.

Ако викнел Регоч от жалост, щяло да се разтърси подземието и съвсем да угасне светилникът, щяла да изчезне и онази малка светла светулчица край студената Косенка.

Но на Регоч от жал така му се свило гърлото, че не могъл да извика, ами протегнал голямата си ръка и леко хванал хладната Косенка, положил я на дланта си, та я топлил, топлил между двете си длани като зимна птичка. И да видиш ти! След някое време тя промръднала ръчица и светилникът тозчас засветил по-силно. После раздвижила глава и пламъкът на светилника засветил още по-силно. Най-сетне отворила очи, а светилникът пламнал така ясно, като че злато гори!

Косенка скочила на крачетата си, хванала се за брадата на Регоч и двамата заплакали от голяма радост. Сълзите на Регоч били едри като круши, а Косенкините дребни като просо, но всъщност били еднакви и те се обикнали силно от този миг.

Като се наплакали, намерили и Косенкините бисери, та след това продължили пътя. Но вече не се докосвали до нищо под земята — ни до потопените лодки, напълнени с богатства, които били пропаднали там от морското дъно, ни до червения корал, ни до жълтия кехлибар, който се нижел покрай подземните стълбове. До нищо вече не се докосвали, нито се спирали някъде, вървели си право по пътя, да излязат на златните поляни.

Като вървели дълго така, Косенка рекла на Регоч да я повдигне. Щом сторил той това, Косенка хванала нещо над главата му.

Хванала пръст, погледнала си в ръката и що да види — между пръстта листа и трески.

— Ето ни, Регоч, под гората край златните поляни! — викнала Косенка. — Хайде да излизаме.

Тогава Регоч се изпънал и взел да пробива с глава земята.