Реката с две сърца

Първа част

Влакът продължи нагоре и изчезна зад един от хълмовете, покрити с обгоряла гора. Ник седна на брезентовия вързоп с провизиите и завивките, които железничарят му хвърли от вратата на фургона. Градът го нямаше, нямаше нищо освен релсите и обгорялата земя. От тринадесетте кръчми, наредени на единствената улица на Синей, нямаше и следа. Стърчаха само основите на хотела. От огъня камъкът се бе напукал и натрошил. Това бе всичко, оцеляло от град Синей. Дори горният слой на почвата се бе превърнал в пепел.

Ник огледа обгорелия склон, сякаш очакваше да види там разпръснатите къщи, и тръгна по линията към моста. Реката си беше на мястото. Тя се виеше около дървените подпори. Ник погледна бистрата вода, оцветена в кафяво от каменистото дъно, и забеляза пъстървите, увиснали неподвижно с трепкащи перки. С резки движения те сменяха положението си и пак застиваха в бързата вода. Ник дълго време не свали очи от тях.

Той наблюдаваше как устояват с глава срещу течението, безброй пъстърви в дълбоката вода, леко деформирани, когато ги гледаше отвисоко, през стъклената изпъкнала повърхност на вира, чиято вода се издуваше от напора срещу подпорите на моста. Най-големите пъстърви бяха на дъното. Отначало Ник не ги забеляза. После изведнъж ги видя на дъното на вира — едрите пъстърви с усилие се задържаха сред мътилката от пясък и камъчета, вдигана от бурното течение.

Ник гледаше вира от моста. Денят беше горещ. По течението на реката прелетя синьо рибарче. Той отдавна не беше виждал река и пъстърва. Харесаха му. Когато сянката на птицата се плъзна над реката, зад нея се стрелна голяма пъстърва и сянката й очерта ъгъл; когато изскочи от водата и блесна на слънцето, сянката й изчезна; щом отново се скри под повърхността, сянката сякаш заплува надолу до старото място под моста, където рибата изведнъж се изпъна и увисна с глава срещу течението.

При вида на пъстървата сърцето на Ник замря. Обзе го изцяло старото чувство.

Той се обърна и погледна надолу по течението. Реката се губеше далече, с каменисто дъно, плитчини, големи каменни блокове и дълбок вир при завоя край стръмнината.

Ник се върна по траверсите до мястото, където в пепелта до релсите лежеше вързопът. Беше щастлив. Нагласи и стегна ремъците около вързопа, метна го на гърба, провря ръце през страничните каиши и за да намали тежестта на раменете, опря чело в широкия преден ремък. Вързопът все още тежеше. Тежеше прекалено. Взел в ръка кожения калъф с пръчките, приведен напред, за да пренесе тежестта по-високо на раменете, Ник тръгна по пътя край железопътната линия и остави в жегата зад себе си опожарения град, после свърна между два големи, изранени от огъня хълма и пое нагоре. Вървеше по пътя и усещаше болка от тежестта на вързопа. Боляха го мускулите и денят беше горещ, но Ник се чувствуваше щастлив. Знаеше, че всичко остана назад, необходимостта да мисли, необходимостта да пише и другите необходимости. Всичко е зад гърба му.

От момента, когато слезе от влака и железничарят хвърли вързопа от вратата на фургона, нещата се промениха. Синей беше изгорял, склоновете наоколо почернели и различни, но какво от това. Всичко не можеше да изгори. Беше убеден, че е така. Вървеше по пътя, потен от слънцето, катереше се нагоре, за да пресече веригата от хълмове, която отделяше железопътната линия от гористата равнина.

Пътят криволичеше, понякога слизаше надолу и пак поемаше по склона. Ник неизменно го следваше. Накрая, след като известно време бе вървял успоредно с обгорялата страна на склона, пътят достигна върха. Ник се облегна на един пън и се освободи от ремъците. Пред него, докъдето стигаше погледът, се простираше равнината. Следите от пожара свършваха отляво, в подножието на хълмовете. Сред равнината се издигаха островчета от черна борова гора. Далеч, наляво, едва се виждаше лентата на реката. Ник я проследи с поглед и долови отблясъците на слънцето.

Равнината се разстилаше чак до далечните сини хълмове — границата с възвишението край Лейк Сюпириър. Едва ги различаваше, бледи и далечни, в зноя на окъпаната в слънце равнина. Вгледаше ли се продължително, те изчезваха. Ако притвореше очи, те бяха отново там, далечните хълмове на Лейк Сюпириър.

Ник седна срещу овъгления пън и запуши цигара. Вързопът лежеше на пъна с готови презрамки и вдлъбнат от гърба му. Ник пушеше и оглеждаше местността. Нямаше защо да изважда картата. Знаеше къде се намира по положението на реката.

Докато пушеше с протегнати крака, забеляза, че от земята по вълнения му чорап се покатери скакалец. Скакалецът беше черен. По пътя, от пепелта, през цялото време изскачаха скакалци. Всичките бяха черни. Не приличаха на големите скакалци с ония жълто-черни или червено-черни крилца, които при летене шумно се разперват изпод твърдите им крила. Скакалците бяха съвсем обикновени, само че черни като сажди. Това го учуди още при изкачването, но тогава не се замисли. Сега, когато гледаше как черният скакалец опипва вълната на чорапа, разбра, че те са черни, защото са живели в овъглената земя. Пожарът сигурно е станал преди една година, но те и сега са черни. Интересно, колко ли време ще останат такива?

Той внимателно протегна ръка и хвана скакалеца за крилата. Преобърна го — скакалецът замаха безпомощно с крачка във въздуха — и заразглежда разчлененото му коремче. Да, то също беше черно, с различни оттенъци, докато главата и гърбът бяха изцяло пепеляви.

— Хайде, скакалецо — проговори Ник за първи път на глас. — Отлитай нанякъде.

Той подхвърли скакалеца нагоре и го видя как излетя и кацна оттатък пътя, на един овъглен пън.

Ник стана. Облегна се на вързопа и провря ръце през страничните ремъци. Застанал с товара на гърба на върха на хълма, той обгърна с поглед равнината, далечната река, после се отдели от пътя и тръгна надолу по склона. Ходеше се леко. На около двеста ярда следите от пожара изчезнаха. Навлезе в мека, висока до глезените папрат и горички от борови дървета. Местността бе вълниста, с песъчлива почва, зелена и пълна с живот.

Ник се ориентираше по слънцето. Той знаеше къде точно иска да излезе на реката и продължаваше да върви през равнината. Изкачваше малки възвишения, за да види пред себе си нова височина. Достигнал върха на някой склон, той често се виждаше заобиколен отляво или отдясно с големи острови от гъста борова гора. Откъсна стръкове от ароматната като парен папрат и ги сложи под ремъците на вързопа. От триенето те се скършиха и при вървежа Ник долавяше миризмата им.

Той се умори и се сгря от пътя през неравната, без нито една сянка, шир. Знаеше, че всеки момент може да излезе на реката, стига да свие наляво. До нея не оставаше повече от миля. Но Ник продължаваше да върви на север, искаше чак привечер да я стигне в горното й течение.

Вече от доста време пред очите му израстваше голям остров от борова гора. Той се спусна надолу и когато бавно изкачи гребена, свърна към гората. В нея нямаше храсти. Стволовете на дърветата се извисяваха нагоре или бяха полегнали един към друг. Дърветата бяха прави, кафяви и без клони. Клоните започваха високо към върха. На места се бяха сплели и хвърляха гъста сянка на земята. Около горичката земята беше гола. Цветът й бе кафяв и по нея се стъпваше меко. Покриваше я килим от борови игли, проснал се извън обсега на клоните. Дърветата пораснали, клоните се издигнали високо и там, където преди се разстилала сянката им, сега мястото останало открито и на слънце. В самия край на това продължение на гората започваше да расте папрат.

Ник свали вързопа и се излегна под сянката. Лежеше на гръб и гледаше през боровете. Той се протегна на земята и почувствува как вратът, гърбът и кръстът му си отпочиват. Зърна през клоните небето и затвори очи. Отвори ги и отново погледна. Високо в клоните духаше вятър. Той пак затвори очи и заспа.

Събуди се схванат и с болки в тялото. Слънцето почти се бе скрило. Вързопът му се видя тежък и каишките се впиха в раменете му. Той се наведе, взе кожения калъф с пръчките и тръгна през папратовия буренак към реката. Знаеше, че до реката няма повече от миля.

Спусна се по склон, осеян с дънери, в една ливада. В края на ливадата течеше реката. Ник се зарадва, че най-после я достигна. Той тръгна през ливадата нагоре по течението. Панталоните му се намокриха от росата. След жаркия ден росата беше паднала бързо и обилно. Реката не шумеше. Течението й бе бързо и гладко. Преди да потърси по-високо място за лагеруване, Ник спря да погледа реката. Пъстървата излизаше на повърхността да лови насекоми, долетели пред залез слънце от блатото зад реката. За да ги хванат, рибите скачаха от водата. Ник вървеше край реката и гледаше колко високо подскачат пъстървите. Мушиците сигурно вече бяха накацали по водата, защото рибата ги ловеше по повърхността. По цялата река, докъдето стигаше погледът, пъстървите се втурваха нагоре и на водата се появяваха кръгове, сякаш валеше дъжд.

Ник изкачи малкия горист и песъчлив склон с изглед към ливадата, част от реката и блатото. Той остави вързопа и калъфа с въдиците на земята и потърси равно място. Беше много гладен, но искаше да опъне палатката, преди да се заеме с вечерята. Намери удобно място между два бора. Извади от вързопа брадвичка и отсече няколко щръкнали корена. Получи се равна площадка, достатъчно голяма за нощуване. Той оглади песъчливата почва с ръка и оскуба, бурените. Изравни и дупките от корените им. Не искаше да има буци под одеялата. Когато всичко беше готово, постла трите одеяла. Най-долното сгъна на две. Останалите сложи отгоре.

Ник отчупи с брадвата от един пън лъскаво парче бор и го нацепи на колчета за палатката. Направи ги здрави и дълги, за да държат добре в земята. Когато извади и разстла палатката, вързопът, опрян на един бор, съвсем се смали. Той завърза въжето, което поддържаше върха на палатката, за единия бор, с другия край на въжето изтегли палатката от земята и го върза на втория бор. Палатката увисна като чаршаф, прострян за сушене. С по-рано отрязания кол Ник подпря задния ъгъл на брезента и опъна с колчетата страните. С плоското на брадвата заби колчетата до халките на въжето и платното се опъна като барабан.

Пред отвора на палатката закрепи тензух, за да не влизат комарите. Взе от вързопа нещо, което можеше да му послужи за възглавница, и пропълзя под тензуха. Светлината проникваше през кафявото платно. Миришеше приятно на брезент. В палатката беше някак тайнствено и по домашно уютно. Щом пропълзя в палатката, Ник се почувствува щастлив. А и през целия ден не бе се чувствувал нещастен. Но сега беше по-друго. Сега работата е свършена. Трябваше да се свърши. Сега е свършена. Пътуването беше тежко. Усещаше умора. Но всичко е изпълнено. Направи си палатката. Нареди се. Нищо не е в състояние да го уплаши. Мястото е хубаво за лагер. И той е тук, на това хубаво място. В свой дом, построен от самия него. Сега можеше да похапне.

Той изпълзя изпод тензуха навън. В гората се бе стъмнило. В палатката имаше повече светлина.

Ник отиде до вързопа, с пръсти намери на дъното кесия с пирони и извади един дълъг пирон. Заби го в стъблото на бора, като внимателно го придържаше и удряше с плоското на брадвата. Той закачи вързопа на пирона. Всичките му запаси бяха вътре. Сега са на високо и в безопасност.

Ник беше гладен. Струваше му се, че никога не е бил по-гладен. Той отвори консерва свинско с фасул и консерва спагети и ги изсипа в тигана.

— Щом съм ги домъкнал дотук, имам право и да ям — каза Ник. Гласът му прозвуча странно в смрачаващата се гора. Повече не проговори на глас.

Насече борови дърва и запали огън. Отвори с обувката си четирите крака на телена скара и я нагласи на огъня. Върху скарата над пламъка сложи тигана. Огладня още повече. Фасулът и спагетите се стоплиха. Разбърка ги, за да се смесят. Скоро завряха и малки мехурчета с мъка излизаха на повърхността. Замириса на хубаво. Ник извади шише с домашен кечъп и отряза четири филии хляб. Малките мехурчета заизскачаха по-бързо. Ник седна до огъня и свали тигана. Половината от съдържанието изсипа в алуминиева чиния. Храната бавно покри чинията. Поля я отгоре с доматен кечъп. Знаеше, че фасулът и спагетите са още много горещи. Погледна огъня и после палатката. Нямаше намерение да изгори езика си и с това да развали цялото си удоволствие. Години наред не бе ял с охота пържени банани, защото все не можеше да изчака да изстинат. Езикът му бе много чувствителен. Той видя, че отвъд реката, над блатото, се разстила мъгла. Погледна още веднъж към палатката. Сега вече можеше. Той загреба пълна лъжица от чинията.

— Господи — възкликна Ник. — Исусе Христе — каза той щастлив.

Изяде пълната чиния и дори не си спомни за хляба. Втората порция излапа с хляб и омете докрай чинията. Откакто пи чаша кафе и изяде един сандвич в ресторанта на гарата в Сейнт-Игнейс, не беше слагал нищо в уста. Чудесно изпитание. Не гладуваше за първи път, но по-рано не бе имал възможност да утоли глада си. Да бе пожелал, можеше още преди няколко часа да опъне палатката. По реката щяха да се намерят и други хубави места. Но това е най-хубавото.

Ник пъхна две големи дървета под скарата. Огънят се разгоря. Забравил беше да налее вода за кафето. Извади от вързопа сгъваема брезентова кофа, спусна се по склона и по края на ливадата стигна до реката. Над отсрещния бряг се стелеше бяла мъгла. Тревата беше мокра и студена. Ник клекна и хвърли кофата в реката. Тя се изду и опъна въжето. Водата беше ледена. Той я оплакна, напълни я догоре и се върна в лагера. По-далеч от реката не беше толкова студено.

Ник заби още един пирон и окачи пълната кофа. Напълни кафеника до половината с вода, стъкна огъня и сложи кафеника на скарата. Не можеше да си спомни по кой начин правеше кафето. Спомни си само за спора с Хопкинс, но не и кой от начините защищаваше тогава. Реши да го остави да заври. Сега изведнъж си спомни, че това бе начинът на Хопкинс. Някога той спореше с Хопкинс за всичко. Докато чакаше кафето да заври, Ник отвори малка кутия компот от кайсии. Обичаше да отваря консерви. Изсипа кайсиите в едно тенекиено канче. Наглеждаше кафето на огъня и пиеше сока, отначало внимателно, да не го разлее, после се замисли и вече разсеяно започна да унищожава плода. Бяха по-вкусни от пресните кайсии.

Кафето изкипя пред очите му. Капачето се отвори и кафето потече заедно с утайката. Ник свали кафеника от скарата. Хопкинс можеше да тържествува. Той сложи захар в празната чаша от компота и отсипа в нея част от кафето, за да изстине. Кафеникът беше горещ и трябваше да хване дръжката с шапката си. Няма да даде на кафето да се утаи. Нека поне при първата чаша кафето да бъде по-силно. Всичко да стане по рецептата на Хопкинс. Той заслужаваше това. Хопкинс беше сериозен ценител на кафето. По-сериозен човек Ник въобще не бе познавал. Не скучен, а сериозен. Всичко това беше отдавна. Хопкинс говореше, без да мърда устните си. Обичаше да играе поло. Натрупа милиони долари в Тексас. Когато получи телеграмата, че в неговия участък е избликнал първият нефт, взе назаем пари да си плати билета до Чикаго. Можеше да телеграфира за пари, но щеше да се забави. Приятелката на Хопкинс наричаха Русата Венера. Не се сърдеше, защото в същност тя не му беше истинската любов. Хопкинс казваше уверено, че никой не би посмял да се шегува е голямата му любов. И не лъжеше. Щом се получи телеграмата, Хопкинс замина. Това се случи на Блек Ривър. Телеграмата го беше гонила цели осем дни. Хопкинс подари на Ник своя автоматичен 22-калибров колт. Камерата даде на Бил. Да има с какво да го запомним. Готвеха се за следващото лято да отидат на риба. Нали сега Хоп е богат. Ще купи яхта и заедно ще се отправят край северния бряг на Лейк Сюпириър. Той бе развълнуван, но сериозен. Казаха си сбогом и на всички стана тъжно. Развали им се екскурзията. Повече никога не видяха Хопкинс.

Ник изпи кафето, приготвено по рецептата на Хопкинс. Кафето беше горчиво. Ник се засмя. Сполучлив край на разказа. Мислите се занизаха. Знаеше, че можеше да ги отпъди, чувствуваше се достатъчно уморен. Плисна остатъка от кафето и изсипа утайката в огъня. Запали цигара и влезе в палатката. Седна на одеялото, събу панталоните и обувките си, сложи обувките в панталоните, постави ги под главата си вместо възглавница и се зави с одеялото.

Гледаше през отвора на палатката как огънят припламва от нощния вятър. Нощта бе тиха. Съвършено тихо беше и блатото. Ник удобно се протегна под одеялата. До самото му ухо изсвири комар. Той се изправи и запали клечка кибрит. Комарът бе кацнал на брезента над главата му. Ник бързо приближи клечката и с удоволствие чу как комарът изсъска в пламъка. Клечката угасна. Ник отново се вмъкна под одеялото. Обърна се настрани и затвори очи. Спеше му се. Почувствува, че заспива. Сгуши се под одеялото и заспа.