Лоис Макмастър БюджолдРицарят на Шалион

На Силвия Келсо,

майстор на синтаксиса

и първа почитателка на Иста.

1.

Иста се наведе напред между бойниците върху кулата при портата и грапавият камък се впи в бледите й длани. Тя впери уморен до изтръпване поглед в последните опечалени, които се изнизваха през портата долу. Копитата на конете стържеха по стария калдъръм под свода на портата. Посърналият й брат, провинкарът на Баошия, си тръгваше последен със семейството и свитата си, цели две седмици след като свещените бяха приключили със заупокойните ритуали и церемониите по погребението.

Ди Баошия все още говореше нещо със сериозен тон на кастелана на замъка сер ди Ферей, който вървеше до стремето му, вдигнал съсредоточено лице и заслушан в потока от последни указания, каквито без съмнение се съдържаха в думите на провинкара. Верният ди Ферей, който беше служил на покойната вдовстваща провинкара през двете десетилетия на дългото й управление тук, във Валенда. Ключовете за замъка и крепостта проблясваха на колана на понатежалата му талия. Ключовете на майка й, които Иста беше прибрала и пазила, а после ги беше предала на по-големия си брат заедно с всички други документи, инвентарни списъци и инструкции, които остават след смъртта на такава велика жена. Той пък ги беше предал за постоянно съхранение не на сестра си, а на добрия стар честен ди Ферей. Ключове, които да удържат портите срещу всяка външна заплаха… и ако се наложи, да задържат Иста в стария й затвор.

„Това е просто навик, между другото. Вече не съм луда“.

Не че искаше ключовете на майка си, нито живота й, който вървеше с тях. Всъщност не знаеше какво иска. Знаеше от какво я е страх — да не я затворят в някое тъмно, тясно място. Да не я затворят там хора, които я обичат. Един враг би могъл да си затвори очите, да обърне гръб, заплеснат по своите си грижи; обичта — никога. Пръстите й се впиха неспокойно в камъка.

Кавалкадата на ди Баошия се проточи надолу по хълма през града и скоро се скри от погледа й сред скупчените червени покриви. Ди Ферей се обърна, мина уморено през портата и също се скри от очите й.

Хладният пролетен въздух се заигра с кичур от посребрялата кестенява коса на Иста и го духна в лицето й. Тя се намръщи и го затъкна обратно в спретнатата плитка, завита около главата й. Беше сплетена толкова стегнато, че чак я болеше кожата.

Времето се беше позатоплило през последните две седмици, позакъсняло да донесе утеха на старата жена, повалена на легло от нараняване и болест. Ако майка й не беше толкова стара, счупените кости щяха да заздравеят по-бързо и възпалението на дробовете може би нямаше да пусне корени толкова надълбоко в гърдите й. Ако не беше толкова крехка, може би въобще нямаше да пострада при падането от коня. Ако не беше толкова дяволски самонадеяна, може би въобще нямаше да се качи на кон на тези години… Иста сведе поглед, видя, че пръстите й са се разкървавили, и побърза да ги скрие в диплите на полата си.

На погребалната церемония боговете бяха дали знак, че душата на старата дама е поета от Майката на лятото, както се очакваше и както беше редно. Дори и боговете не биха посмели да нарушат възгледите й за протокола. Иста си представи как старата провинкара раздава заповеди на небето и се усмихна криво.

„Ето че най-после съм сама“.

Замисли се за празните пространства на тази самотност, за страховитата й цена. Съпругът й, баща й, синът й и майка й бяха легнали в гроба, всеки по реда си, преди нея. Царската власт на Шалион си бе присвоила дъщеря й и я държеше по-здраво и от гроб и вероятността Изел да се върне от висините на престола беше толкова нищожна, дори с благословията на всичките петима богове, колкото другите да се върнат от дълбините на земята. „Дотук бях“. Задълженията, определяли същността й, бяха изпълнени до едно. Първо беше мислила за себе си като за дъщеря на родителите си. После като за съпруга на великия злощастен Иас. За майка на децата си. Най-накрая — за болногледачка на майка си. „Е, сега вече не съм нито едно от тези неща“.

„Коя съм сега, когато не ме ограждат стените на живота ми? Когато до една са се сринали на прах и пепел?“

Е, все още беше убийцата на лорд ди Лютез. Последната жива от тайната им групичка. Това беше постигнала сама и това й оставаше.

Наведе се отново между бойниците, камъкът се закачи за виолетовите ръкави на официалната й траурна рокля и им издърпа нишки. Проследи с поглед пътя в утринния светлик, от камъните долу, по склона, през града, покрай реката… накъде? Всички пътища водели в една посока, казваха хората. Сложна мрежа, разстлана връз земята, която разделя и събира. Всички пътища имали две посоки. Така казваха. „Трябва ми път, който не се връща назад“.

Някой ахна уплашено зад нея и тя изви рязко глава. Една от придворните й дами стоеше с ръка на устата, с ококорени очи и дишаше тежко, уморена от изкачването на стълбите. Усмихна й се с фалшива бодрост.

— Милейди. Търсих ви навсякъде. Бихте ли… бихте ли се отдръпнали от парапета, моля ви…

Устните на Иста се изкривиха иронично.

— Успокой се. Точно днес не копнея да се срещна лице в лице с боговете. — „Нито някой друг ден. Повече не“. — С боговете не си говорим.

Позволи на жената да я хване за ръка и да я придружи уж небрежно покрай бойниците към вътрешното стълбище, макар че тя не пропусна, както си отбеляза наум Иста, да се намърда между нея и парапета. „Успокой се, жено. Камъните долу не ме влекат“.

„Влече ме пътят“.

Мисълта беше като откровение, което я стресна, едва не я задави. Беше нещо ново. „Нещо ново, при мен?“ Всичките й стари мисли изглеждаха изтънели и опърпани като плетиво, което е плетено и разплитано, плетено и разплитано, докато преждата се е разрошила и изтънявала все повече, без да стане по-дълга. Но как би могла тя да тръгне по пътя? Пътищата са направени за млади мъже, не за жени на средна възраст. Бедното осиротяло момче метна торба на рамо и тръгна по пътя да си търси късмета… хиляди приказки започваха така. Тя не беше бедна, не беше момче, а надежда за късмет не й беше останала, беше оглозгана така, както само животът и смъртта могат да го направят. „Само че сега и аз съм сираче. Не стига ли това да ме класира?“

Завиха зад ъгъла на път към кръглата кула, където тясното виещо се стълбище се спускаше към вътрешната градина. Иста хвърли последен поглед на проскубаните храсталаци и разкривените дръвчета, които се катереха по външната стена на замъка. По пътеката откъм плиткото дефиле някакъв слуга водеше към задната порти магаре, натоварено с дърва за огрев.

В цветната градина на покойната си майка Иста забави крачка въпреки настоятелната ръка на придворната си и упорито я задърпа към една пейка в беседката с розите, които още не се бяха разлистили.

— Уморена съм — заяви тя. — Ще си почина тук малко. Можеш да ми донесеш чаша чай.

Направо виждаше как придворната й прехвърля наум евентуалните рискове, ако я остави сама. Смръщи чело и жената направи реверанс.

— Да, милейди. Ще кажа на някое от момичетата. Връщам се веднага.

„Не бих и очаквала друго“. Иста изчака жената да завие зад ъгъла на кулата, после скочи и хукна към задната порта.

Стражът тъкмо беше отворил да минат слугата и магарето му. Иста, вдигнала високо глава, мина покрай тях, без да се обръща. Престори се, че не е чула неувереното „Милейди…“ на стража, и бързо тръгна по стръмната пътека. Широката й пола и развяващото се наметало от черно кадифе се закачаха в трънаците, които се протягаха като алчни ръце, опитващи се да я спрат. Щом се скри от поглед зад първите дървета, ускори крачка още повече, дори подтичваше от време на време. Беше тичала по тази пътека към реката като малка. Преди да стане нечие нещо.

Трябваше да признае, че вече не е момиче. Когато водата най-после проблесна измежду клонаците, Иста едва си поемаше дъх и трепереше от умора. Зави и тръгна покрай брега. Пътеката все още водеше, както и преди години, към стария въжен мост над реката и оттам към един от главните околовръстни пътища към — или от — Валенда.

Пътят беше разкалян и надупчен от копита — може би братовата й свита бе минала оттук на път към столицата Тарион. През последните две седмици той бе положил искрени усилия да я убеди да тръгне с него, обещавал й бе лични покои и прислуга в двореца си, под доброжелателното му и покровителствено око, сякаш тук си нямаше достатъчно стаи, слуги и очи, които да я следят постоянно. Пое в обратната посока.

Официалната траурна одежда и копринените пантофки не бяха подходящо облекло за път. Полите на роклята се замотаваха в краката й, сякаш газеше в дълбока вода. Калта придърпваше леките й обувки. Катерещото се все по-високо слънце нагря гърба й под кадифето и тя се обля в непристойна за една дама пот. Продължи да върви, като се чувстваше все по-неприятно и глупаво. Лудост беше това. Точно заради такива неща затваряха жените във високи кули под надзора на глуповати помощнички, а тя вече го беше търпяла достатъчно. Нямаше дрехи за смяна, нямаше план, нито пари, и една медна вайда нямаше. Вдигна ръка към колието на врата си. „Ето ти пари“. Да, само че твърде много — кой селски лихвар би могъл да й плати и половината от стойността му? Колието не беше източник на средства, а мишена — стръв за разбойници.

Трополенето на каруца я накара да откъсне очи от локвите по пътя, които се опитваше да заобикаля. Един селянин крачеше до нисък здрав кон, теглещ товар оборска тор за нивите. Човечецът обърна глава и зяпна невярващо привидението, изправило се на пътя му. Тя му отвърна с царствено кимване — в края на краищата какво друго можеше да направи? Едва не се изсмя на глас, но успя да преглътне непристойния звук и продължи да върви. Без да поглежда назад. Не смееше.

Вървя повече от час преди уморените й крака да се подгънат окончателно под тежестта на роклята. Беше на крачка от сълзите, толкова унизително й се струваше всичко. „Не става така. Не знам как се прави. Нямало е откъде да се науча, а сега съм твърде стара“.

Пак коне, този път галопиращи, и нечий вик. Мина й през ум, че и оръжието е сред многото неща, с които не се беше запасила — дори малък нож на колана нямаше, за да се защити от нападение. Представи си се срещу въоръжен с меч мъж, и най-неумелия, самата тя размахала каквото там оръжие би имала сили да вдигне, и изсумтя. Сценката би била толкова краткотрайна, че не си струваше усилието да си я представя докрай.

Хвърли поглед през рамо и въздъхна. Сер ди Ферей и един коняр препускаха по пътя след нея, калта се плискаше под копитата на конете им. Не беше чак толкова глупава или луда, че да предпочете разбойници вместо тях. Може би точно в това беше проблемът — може би не беше достатъчно луда. Истинските душевни разстройства не се спираха пред нищо. Достатъчно луда да си мечтае за онова, което не е достатъчно луда да направи — виж, това е рядко безполезно умопомрачение.

Клъвна я вина при вида на червеното, ужасено, потно лице на ди Ферей, когато той дръпна юздите току до нея.

— Царина! — извика той. — Милейди, защо сте дошли чак тук? — Едва не падна от седлото, когато се наведе да хване ръката й и да я погледне в лицето.

— Досади ми се от тъгите на замъка. Реших да се утеша с разходка под пролетното слънце.

— Милейди, отдалечили сте се на повече от пет мили! Този път е крайно неподходящ за вас…

„Да, а и аз съм крайно неподходяща за него“.

— Без придружител, без стража… богове пет, помислете за положението си, за безопасността си! Помислете за белите ми коси! От тази ваша разходка съвсем побеляха.

— Искрено се извинявам на белите ви коси — каза Иста с известна доза искрено разкаяние. — Те с нищо не са заслужили неприятностите, които им създадох, нито останалите части от тялото ви, добри ми ди Ферей. Просто… исках да се поразходя.

— Другия път ми кажете и аз ще се погрижа да…

— Сама.

— Вие сте вдовстващата царина на цял Шалион — твърдо заяви ди Ферей. — Вие сте майката на царина Изел, в името на всичките петима богове. Не можете да се шляете по пътя като някое селско девойче.

Иста въздъхна при мисълта, че е шляещо се селско девойче, а не трагичната Иста. Макар да не се съмняваше, че селските девойчета също си имат свои трагедии и получават много по-малко поетично съчувствие за тях от царините. Само че нищо нямаше да постигне, ако тръгнеше да спори с кастелана насред пътя. Той нареди на коняря да й отстъпи коня си и тя прие да я натоварят на гърба му. Полите на роклята й не бяха срязани за езда и се омотаха неприятно около краката й, докато наместваше стъпала в стремената. Иста пак се намръщи, когато конярят пое юздите и понечи да поведе коня.

Като видя сълзите в очите й, ди Ферей се наведе от седлото си и стисна утешително ръката й.

— Знам — мило прошепна той. — Смъртта на нейна милост майка ви е голяма загуба за всички ни.

„Вече от седмици не плача за нея, ди Ферей“. Преди време се беше заклела повече да не плаче и да не се моли, но беше престъпила и двете си клетви през онези ужасни последни дни в стаята на болната. След това нито плачът, нито молитвите изглеждаха смислени. Реши да не затормозява кастелана с обяснението, че сега оплаква себе си и не от горест, а от гняв някакъв. По-добре да смята, че малкото й отклонение се дължи на дълбока скръб. Скръбта преминава.

Ди Ферей, уморен не по-малко от нея след седмиците на траур и гости, не продължи разговора, а конярят не смееше. Тя седеше на поклащащия се конски гръб, оставила пътя да се навива под нея като килим, който прибират, след като е изпълнил предназначението си. Каква беше ползата от нея сега? Засмука долната си устна и впери поглед между ушите на коня.

След известно време ушите му потръпнаха и животното изпръхтя. Иста проследи погледа му — група конници се приближаваше към тях по друг път, който се пресичаше с техния, двайсетина ездачи на коне и мулета. Ди Ферей се изправи на стремената и примижа, но после се отпусна в седлото при вида на четиримата конници, които яздеха напред, облечени в сините туники и сивите плащове на рицари от ордена на Дъщерята, в чиито правомощия бе и грижата за безопасността на поклонниците по пътищата. Когато групата приближи, стана ясно, че сред пътниците има и мъже, и жени, всеки облечен в цветовете на своя бог, или поне доколкото го позволяваше гардеробът им. Носеха и цветни панделки на ръкавите като символ на богоугодната им цел.

Двете групи стигнаха едновременно до кръстопътя и ди Ферей си размени любезни кимвания с рицарите от братството, стабилни, съвестни мъже като самия него. Поклонниците оглеждаха любопитно фините траурни дрехи на Иста. Една набита румена възрастна жена — „та тя не е по-стара от мене“ — я поздрави с мила усмивка. След миг на несигурност Иста изкриви устни в отговор и кимна. Ди Ферей беше спрял коня си между поклонниците и Иста, но функцията му на жив щит пропадна, когато набитата жена дръпна юздите на коня си, а после го пришпори в тръс и го заобиколи.

— Боговете да ви дадат добър ден, милейди — изпухтя жената. Дебелият й петнист кон беше натоварен с издути до пръсване дисаги и други торби, завързани с канап за тях, които се полюшваха опасно също като ездачката. Животното намали съвсем ход, а жената си пое дъх и нагласи сламената си шапка. Беше със зеленото на Майката, в тъмни вдовишки нюанси, които не се връзваха особено, но оплетените панделки по ръкава й се редяха във всичките пет варианта — синьо, оплетено с бяло, зелено с жълто, червено с оранжево, черно със сиво и бяло с кремаво.

След кратко колебание Иста кимна отново.

— И на вас.

— Ние сме поклонници от цяла Баошия — разговорливо подхвана жената. — Пътуваме за Тарион, към светилището на чудотворната смърт на канцлер ди Жиронал. Е, с изключение на добрия сер ди Брода ей там. — Тя кимна към един възрастен мъж в убито кафяво с ширит в червено и оранжево, който беше знак за вярност към Сина на есента. До него яздеше млад мъж в по-ярки дрехи, който проточи врат над коня на спътника си да се намръщи предупредително на жената в зелено. — Води сина си, ей този. Хубав момчурляк, нали?

Младежът се дръпна отвратено и впери поглед право напред, като се изчерви силно, сякаш за да е в тон с панделките на ръкава си. Баща му пък не успя да скрие усмивката си.

— Води го в Кардегос да го приемат в ордена на Сина, като татко му някога, тъй де. Церемонията ще я извърши свещеният генерал, самият царевич-консорт Бергон! Така ми се ще и аз да можех да го видя. Казват, че бил красавец. То по ония ибрийски брегове, отдето дойде, се раждат хубави мъже. Ще трябва да си намеря някаква причина и аз да се помоля в Кардегос, та да си оплакна старите очи.

— Така е — неангажиращо каза Иста по повод на това колоритно, но като цяло вярно описание на зет й.

— Аз съм Кариа от Палма. Там бях сарашка съпруга, последно де. Сега съм вдовица. Ми вие, милейди? Тоз намусен господин сигурно ви е съпруг?

Кастеланът, който следеше с очевидно неодобрение фамилиарния тон на жената, понечи да обърне коня си и да прогони досадницата, но Иста вдигна ръка.

— Спокойно, ди Ферей. — Той вдигна вежди, но после сви рамене и не каза нищо.

Иста се обърна към поклонничката:

— Аз съм вдовица на… от Валенда.

— А, тъй ли? Че то и аз съм такава — бодро отвърна жената. — Първият ми мъж беше оттам. Аз съм погребала трима съпрузи общо де. — Обяви го така, сякаш е постижение. — Е, не в общ гроб, разбира се. Поотделно. — Тя килна любопитно глава, измервайки с поглед траурните дрехи на Иста. — Вий вашия да не би наскоро да сте го погребали? Жалко. Нищо чудно, че изглеждате толкова тъжна и бледна. Е, мила, трудно е, особено първия път, да знаеш. В началото ти се иска да умреш — при мене така беше, — но това си е само от страх. Нещата пак ще се наредят, не се притеснявай.

Иста се усмихна за миг и поклати леко глава в знак на несъгласие, но не си направи труда да поправи заблудата й. Ди Ферей явно го сърбеше да тури край на разговорливостта на жената, като обяви ранга и положението на Иста, и по подразбиране своите собствени, и навярно да я прогони, но Иста с известно учудване си даде сметка, че й е приятно да разговаря с Кариа. Бърборенето на вдовицата не я дразнеше и не й се искаше жената да млъкне.

Такава опасност явно не съществуваше. Кариа от Палма сочеше един след друг спътниците си, като засипваше Иста с безкрайни подробности за положението им в обществото, произхода им и към кое свещено място са тръгнали, а ако въпросните личности яздеха достатъчно далеч от тях, добавяше и коментари относно маниерите и моралността им. Освен възрастния посветен на Сина на есента и изчервеното му момче, групата включваше четирима мъже от едно тъкаческо братство, тръгнали да се помолят на Бащата на зимата за благоприятен изход от някакво съдебно дело; мъж с панделки на Майката на лятото, поел на път да се помоли за дъщеря си, която скоро щяла да ражда; и една жена със синьото и бялото на Дъщерята на пролетта, която бе тръгнала да измоли съпруг за своята щерка. Тъничка жена в хубава зелена роба на дякон от ордена на Майката, в компанията на камериерка и двама слуги, най-неочаквано се оказа ревизор, а не акушерка или лекарка. Търговец на вино пътуваше, за да изкаже благодарност и да изпълни клетвата си към Бащата заради успешното завръщане на кервана си, който почти се бил изгубил предната зима в снежните планински проходи към Ибра.

Поклонниците, които бяха достатъчно близо да ги чуват и които явно бяха яздили заедно с Кариа през последните дни, току завъртаха очи към небето, докато тя продължаваше да бъбри. Изключение правеше един дебел млад мъж в бялата, сега зацапана от пътя одежда на свещен на Копелето. Той яздеше мълчаливо, отворил книга, подпряна на шкембето му — юздите на окаляното му бяло муле висяха отпуснати, — и вдигаше очи само когато отгръщаше на нова страница, примигваше късогледо и се усмихваше замаяно.

Вдовицата Кариа примижа срещу слънцето, което вече грееше в най-високата си точка.

— Нямам търпение да стигна до Валенда. Там ще ядем в една известна странноприемница, която се слави с най-вкусното печено от малки прасенца. — Тя измляска, предчувствайки угощението.

— Има такава странноприемница във Валенда, да — каза Иста. Едва сега си даваше сметка, че никога не е яла там, през всичките години, откакто живееше в града.

Ревизорката на Майката, която беше сред най-недоволните неволни слушатели на вдовицата, нацупи неодобрително устни.

— Аз месо няма да ям — заяви тя. — Дала съм обет никаква мъртва плът да не влиза в устата ми, докато съм на това поклонение.

Кариа се наведе над седлото си и прошепна на Иста:

— По̀ щеше да подхожда на едно поклонническо пътуване, ако беше дала обет да преглъща гордостта си вместо разните там салати, мен ако питат. — Изправи се ухилена, а ревизорката на Майката изсумтя и се направи, че не е чула.

Търговецът със сиво-черните панделки на Бащата отбеляза сякаш на въздуха пред себе си:

— Сигурен съм, че боговете не одобряват безсмислените приказки. Би трябвало по-добре да оползотворяваме времето си — в дискусии за високодуховни неща, които да подготвят умовете ни за молитви, а не стомасите ни за вечеря.

Кариа го изгледа похотливо.

— Ъхъ, или по-долните ни части за неща още по-приятни? И ти ми яздиш с цветовете на Бащата на ръкава, моля ти се! Срамота.

Търговецът изправи гръб, сякаш бе глътнал бастун.

— Не към тази страна на бога възнамерявам — или имам нужда — да отправя молитвите си, госпожо, уверявам ви!

Свещеният на Копелето вдигна очи от книгата си и измърмори помирително:

— Боговете управляват всичките ни части, от главата до краката. Има бог за всеки и за всяка част.

— Долнопробните вкусове на вашия бог са печално известни — отбеляза търговецът, все още засегнат.

— Никой, който отваря сърцето си за когото и да било от Светото семейство, не ще бъде отхвърлен. Дори и най-превзетият. — Свещеният се поклони над шкембето си към търговеца.

Кариа се разсмя от сърце, а търговецът изсумтя възмутено, но се въздържа да отвърне. Свещеният се върна към книгата си.

Кариа прошепна на Иста:

— Шишкото ми харесва, да знаете. Не говори много, ама каквото каже, все е на място. Начетените хора обикновено ме намират за досадна, аз пък тях въобще не ги разбирам. Тоз обаче е възпитано момче. Макар че според мен един мъж трябва да си завъди жена и дечица и да ги храни с честен труд, вместо да ходи да гони боговете. Е, трябва да призная, че обичният ми втори съпруг не такова… не работеше де… но той пък пиеше. Накрая от това си и умря, от пиенето, за облекчение на всички, които го познаваха, петимата богове да дадат покой на душата му. — Тя направи свещения знак, като докосна с пръсти челото, устните, пъпа, слабините и сърцето, накрая разпери ръка върху пищната си гръд. Нацупи устни, вдигна брадичка и викна високо: — Сега се сещам, просветени, че така и не си ни казал за какво си тръгнал да се молиш.

Свещеният отбеляза с пръст страницата и вдигна очи.

— Да, не съм го споменавал.

Търговецът каза:

— Всички вие, посветените, се молите да се срещнете със своя бог, нали така?

— Лично аз често съм се молила богинята да докосне сърцето ми — рече ревизорката от ордена на Майката. — Най-висшата ми духовна потреба е да я видя лице в лице. И честно казано, вярвам, че съм я усещала, от време на време.

„Всеки, който иска да види боговете лице в лице, е голям глупак“, помисли си Иста. Макар че, според личния й опит, това не беше пречка.

— Не е нужно да се молиш за това — каза свещеният. — Трябва просто да умреш. Не е трудно. — Потърка двойната си гуша. — Всъщност е неминуемо.

— Да бъдеш докоснат от бога приживе — хладно го поправи ревизорката. — Това е великата благословия, за която всички копнеем.

„Не, не е. Ако сега, в този миг, видиш лицето на Майката, жено, ще се проснеш хълцаща в калта и няма да станеш с дни“. Иста си даде сметка, че свещеният се взира примижал в нея с дълбоко любопитство.

Беше ли той докоснат от бога? Иста имаше известен опит в разпознаването на такива хора. Обратното също беше вярно, за съжаление. А може и този кравешки поглед да се дължеше единствено на късогледството му. Притеснена, тя го изгледа намръщено.

Той примигна сякаш в знак на извинение и каза:

— Всъщност пътувам по работа. Един посветен, за когото отговарям, случайно открил малък отклонил се демон, вселил се в полуопитомен пор. Нося го в Тарион архисвещеният да го върне на бога с подходящата церемония.

Завъртя се настрани към големите си дисаги, отвори едната, прибра книгата и извади малка плетена клетка. Пъргаво сиво телце се въртеше в кръг вътре.

— Аха! Ето значи какво криеш там! — Кариа приближи коня си, сбърчила нос. — На мен ми прилича на обикновен пор. — Животинката се изправи на задните си крака до предната страна на клетката и размърда мустачки към вдовицата.

Дебелият свещен се завъртя и вдигна клетката, така че Иста да я огледа. Както се въртеше, животинчето изведнъж замръзна под смръщения й поглед. За миг в лъскавите му като мъниста очи просветна и нещо друго освен обикновена животинска интелигентност. Иста го изгледа спокойно. Порът сниши глава и заотстъпва, докато задничето му не опря в задната стена на клетката. Свещеният хвърли кос любопитен поглед към Иста.

— Сигурен ли си, че бедната животинка не е просто болна нещо? — със съмнение попита Кариа.

— Вие какво ще кажете, госпожо? — обърна се свещеният към Иста.

„Много добре знаеш, че в него има истински демон. Защо питаш мен?“

— Е… ще кажа, че архисвещеният със сигурност ще знае какво му е и какво трябва да се направи по въпроса.

Свещеният се усмихна леко при този предпазлив отговор.

— Разбира се, не е кой знае какъв демон. — После прибра клетката в дисагите. — Бих казал малък, неоформен и стихиен. Отскоро е на света, ако трябва да гадая, така че едва ли би изкушил някой човек към магьосничество.

И определено не изкушаваше нея, но тя разбираше необходимостта на свещения да запази някаква дискретност. Сдобиването с демон правеше един човек магьосник толкова, колкото сдобиването с кон го правеше ездач, но дали умел, или некадърен беше въпрос с далеч не толкова категоричен отговор. Също като коня, демонът можеше да избяга заедно с господаря си. За разлика от коня, демонът не ти позволяваше да скочиш в движение. Беше заплаха за душата — оттам и загрижеността на Храма.

Кариа отвори уста да каже нещо, но тук пътеката към замъка се отделяше от пътя и ди Ферей дръпна коня си встрани. Вдовицата от Палма преглътна думите си и вместо това махна бодро за довиждане, а ди Ферей решително поведе Иста по пътеката.

Хвърли поглед през рамо, докато се спускаха по брега към дърветата.

— Проста жена. Бас ловя, че няма и една благочестива мисъл в главата! Използва поклонението само да маскира изплъзването си от неодобрението на роднините и да си осигури евтин въоръжен ескорт по пътищата.

— Мисля, че сте напълно прав, ди Ферей. — Иста погледна през рамо към групата поклонници, които продължаваха да се точат бавно по пътя. Вдовицата Кариа се беше заела да убеждава свещения на Копелето да пее химни заедно с нея, макар че химнът, който предлагаше да изпеят, повече приличаше на кръчмарска песен.

— И тръгнала сама, моля ви се, без ни един мъж от семейството за подкрепа — продължаваше да се възмущава ди Ферей. — Вярно, няма съпруг, но поне някой брат или син, или племенник поне можеше да намери. Съжалявам, че трябваше да изтърпите това, царина.

Не съвсем хармоничен, но изключително сърцат дует долетя иззад тях, приглушен от разстоянието.

— Аз пък не съжалявам — каза Иста. Бавна усмивка се изписа по устните й. „Аз не съжалявам“.

Загрузка...