Ф. Пол УилсънРокаджийско

Пак Марти Грийнбърг. За пети път тази година. Само че отново аз си го изпросих. Беше шеснайсети ноември, поредната годишна сбирка на Световната организация по научна фантастика на редакторите-издатели. Седях си с някои от мистъри писателите, които се бяха отбили — Боб Рандизи, сред тях и Майкъл Сайдмън — когато Хедър Ууудс от „Тор“ спомена за една антология посветена на Дик Трейси, която била в процес на разработване, с краен срок — края на декември, така че времето на издаването й да съвпаднело с филма на Уорън Бийти на следващата година.

Поизправих се в стола си. Дик Трейси ли? Кой е редактор? Тя ми каза за Макс Алън Колинс и Марти Грийнбърг. Занимавах се с „Отплата“, пипках се с един разказ за „Шок Рок“ на Джеф Гелб, а до крайния срок за Трейси оставаха само шест седмици. Няма значение. Просто трябваше да участвам в това.

В цялата дълга история на драматичните комикси две заглавия стоят рамо до рамо начело на останалите. „Малкото сираче Ани“ е върхът. Дали сте съгласни с политиката на Харълд Грей или не, няма никакво значение. Поредицата за МСА от трийсетте е представена по народному хроника на Голямата депресия, истинско предизвикателство спрямо Дикенс, в начина си на изобразяване на полюсите на човешката продажност и благородство. С ограничен набор от думи поради възрастта на читателите, свит до ограниченото пространство от четири малки кутийки, разполагащ единствено с абсолютните цветове на вестникарското черно и бяло, Харълд Грей някакси е успявал ежедневно да създава минатюрни шедьоври, изпълнени с драматичен експресионизъм.

Поставям „Дик Трейси“ на второ място. Въпреки, че Честър Гулд също умело използва светлосенките, неговите герои не могат да постигнат тази задълбоченост, която се наблюдава при Грей. Само че, на фона на галерията от гротескни лоши герои, които той изправяше срещу добрите в продължение на толкова години, на кого му пукаше за подобни дреболии. Плоския, Веждата, Хвъркатия, Кафеджията, Шейки, Къртицата, Сливата… всеки от нас си има по някой любимец. Моят винаги е бил Мъмбълс1

Просто трябваше да напиша разказ за Мъмбълс.

Не познавах лично другия редактор, Макс Алън Колинс, въпреки че ми бяха известни творбите му — мистъри романите му и сценариите на настоящата поредица за Дик Трейси. Така че се обадих на Марти и заявих, че искам да участвам. Той ми отговори: „Няма проблеми, само че побързай“ и ми даде телефона на Колинс.

Ал (така предпочита да го наричам) и аз обсъдихме Мъмбълс. Беше се изгубил някъде в средата на петдесетте, но по-късно Ал го беше съживил. Каза ми, че Мъмбълс ще е част от филма, изпълнен от Дъстин Хофман или някой от неговия ранг. Никой друг не се натискаше да пише разказ за Мъмбълс, така че бях добре дошъл.

Само че трябваше да бързам.

И аз бързах. За пореден път отложих донаписването на „Отплата“ (учудващо е, че книгата изобщо излезе) и се гмурнах сред персонажите на Честър Гулд. Моят разказ се развиваше през октомври 1956. Поозорих се, но поне вкарах малък урок по социология за тези под трийсет, които приемат за даденост това, че рокът открай време си се върти по радиостанциите, които не са наясно с расовите бури, които се вихреха покрай музиката в онези дни.

А аз бях там. През 56-та може да съм бил едва десетгодишен, но вече бях през моята рокендрол дванайста нощ (виж Soft & Others) и си спомням, как си купих плочата с „Хрътка“/ „Не бъди жестока“ — на десетинчова 78-а, ехее. (Ще ми се да си я бях запазил.) Помня, че рокендролът бе наричан „расова“ музика в политическите среди и „музика за чернилки“ на улицата. Но всичко това бе допълнение към разказа. Най-важното бе да остана верен на усета на Гулд към грандиозното и необичайното.

Ал бе много доволен, когато получи разказ с класически Честър Гулд-овски смъртоносен капан.

* * *

Детективите Хелмсли и Де Салво сформираха двучленен комитет, с идеалната цел да спрат Шума.

— Тази дандания трябва да бъде преустановена, Трейси — тъкмо казваше Де Салво.

— Да бе — допълни Хелмсли.

Всеки път като ги погледнеше тия двамата, Трейси се сещаше за Абът и Костело — Хелмсли в ролята на първия, а Де Салво — като втория. Всъщност те дори изиграха сценката от „Кой е пръв“ на едно от самодейните представления в Полицейската академия. Бяха добри полицаи, въпреки че си падаха малко недодялани.

— Знаеш, че и ние не по-малко от другите харесваме хлапето — каза Де Салво, — но или ще си разкара маймунските музики, или един от нас ще отиде там и без да иска ще му седне на пискливия фонограф.

Трейси остави вестника. Новините не бяха никак обнадеждаващи: военно положение и масови арести в Унгария след нахлуването на Съветите, а в къщи — скучна президентска кампания — Айк и Никсън бяха точно от типа „мижи да те лажем“.

Той се втренчи в Де Салво. Не му хареса забележката за „маймунските музики“, но си замълча. Доста хора се впрягаха заради новата рокендрол вълна, която слушаха младите, набеждаваха я за „джига-джайв“ и „негърска“. Дори беше чувал по радиото разни преподаватели и проповедници да я заклеймяват като „дяволска“. Трейси не ги разбираше тия работи. Това просто не бе неговият тип музика и туй то.

Проблемите започнаха, когато Младши донесе своя малък, тумбест фонограф в съблекалнята към служебната стая и започна да пуска от онези смешни на вид, големи колкото палачинка плочи, с големите дупки в средата — той им викаше „четирийсет и пет оборот-ки“. Имаше моменти, в които музиката, звучаща от миниатюрния говорител събуждаше в Трейси желание да изпробва нещо свое „четирийсет и пети“ на това чудо — например четирийсет и пети калибър.

Очевидно Трейси не беше единственият, който бе изнервен. Де Салво продължаваше с речта си.

— Не стига, че сме принудени да слушаме това, докато работим по цял ден върху делото „Уондър Рекърдс“, но не можем и да си починем, като влезем в служебната.

— Добре — каза Трейси. — Изпрати ми го. Ще говоря с него.

— Благодарности, Трейси — каза Хелмсли. — Пак ще настъпи мир и спокойствие, а?

— Небивало спокойствие — каза Трейси.

Трейси се замисли за Младши, докато чакаше появата му. Бе леко обезпокоен по повод някои от промените, които бяха настъпили във външния му вид. Най-очевидна бе тази с косата му. Младши бе заприличал на някой от диджеите, които бяха бивши крадци на коли или махленски побойници от севера. Каква щеше да е следващата изненада — черно кожено яке с кабзи и кубинки? Трейси трябваше да тегли чертата, докато не е станало късно.

Не че Младши не беше свястно хлапе — беше върхът. Но Трейси не можеше да потисне неудобството, което изпитваше, като го видеше с тоя външен вид на млад хулиган.

И слушаше хулиганска музика.

Бог му беше свидетел, че този рокендрол може да изправи всеки здравомислещ човек на нокти! Младши непрекъснато го въртеше дори вкъщи. Нямаше начин да минеш покрай стаята му на втория етаж и да не чуеш отвътре жици, гръмовни барабани и виещи гласове. Тес като че ли приемаше всичко това по-леко, дори твърдеше, че на места й харесва. Но Трейси направо скърцаше със зъби. Особено като чуеше оня тип Литъл Ричърд.

— Гепи, Трейси — каза Младши, от вратата на кабинета. — Искал си да ме видиш?

— Да, Младши. Поседни за малко.

Трейси бе едновремненно запленен и отврятен от косата на Младши. Това, което допреди бе дива червена вихрушка, сега бе грижливо сресан шедьовър на… какво? Този хлапак я бе оставил да порасне и сега беше намазана с гел до корените. Бе разделена високо по слепоочията, засресана към средата и леко напред, така че няколко къдрици с цвят на морков висяха над челото; отстрани бе зализана зад ушите и се събираше отзад на тила, в така наречената р. а. — което изобщо не означаваше районен адвокат.

На Трейси хич не му се понрави.

— Абе тази музика, дето я слушаш. Много ли ти харесва?

Покритото с лунички лице на Младши светна ентусиазирано.

— И още как! Всички хлапета я харесват.

— Със сигурност не всички.

Усмивката на Младши цъфна още по-широко.

— Нали я знаеш оная песен на Елвис Престли, дето я мразиш — „Хрътката“?

Трейси потрепери.

— Как да не я знам? Пускаш си я по хиляда пъти на ден.

— Ами, в момента е номер едно в страната.

— Айдеее, отиде си тази страна. И би ли ми обяснил защо?

— Готина е. Надъхана.

Трейси се засмя:

— Ааа! Това обяснява всичко. Затова ли я слушаш по цял ден?

— И по цяла нощ. Е, поне докато заспя, де.

На Трейси му хрумна нещо.

— Ти смяташ ли се за разбирач по рокендрол, Младши?

Хлапето сви рамене.

— Ами да. Дори за експерт.

— Добреее. Искам да хвърлиш едно око на това.

Трейси се обади на Де Салво да му донесе веществените доказателства по делото „Уондър Рекърдс“. Детективът влезе, мъкнейки един кашон.

— Ей, Младши — каза той, докато го поставяше на бюрото на Трейси. — Това е от ония, дето ги слушаш. Може пък да ти ги подарим, когато делото приключи.

Очите на Младш светнаха като надникна в кашона. Той хвърли един поглед към Трейси.

— Може ли?

— Давай — каза Трейси. — Гледай ги колкото си искаш.

Младши измъкна цял наръч „четирийсет и пет оборот-ки“ и ги разгледа като колода карти. Трейси видя, че ентусиазмът на хлапето помръква.

— Уфф, ама те всичките са фалшиви.

Ако това изявление бе ненадейно за Трейси, то за Де Салво бе направо шокиращо.

— Как позна? — попита детективът.

— Ами погледни обложките. „Лонг Тол Сали“ на Марк Бътлър, „Блубери Хил“ и „Срамота“ на Кевин Койл, „Мейбълийн“ на Бъстър Скуилъс, „Чух да чукаш на вртата“ на Елеонор Робинсън, „Еди, моя любов“ на Дайян Гормли, „Ш-бум“ на Флет топс? Това не са оригинални плочи. Имам оригиналните плочи, ония, дето са записани първи — и те са върхът — пеят ги Литъл Ричърд, Фетс Домино, Чък Бери, Смайли Люис, „Дъ Тен Куийнс“ и „Дъ Хордс“.

Изведнъж на Трейси му се изясни за какво говори Младши.

— Ааа, ясно. Казваш, че са фалшиви, защото ги пеят други изпълнители.

— Точно така. Записани са по поръчка на разни радиостанции, дето искат да пускат най-големите хитове, но не искат да пускат оригиналните.

Де Салво прокара пръсти през оредяващата си коса.

— Защо по дяволите биха постъпили така?

— Защото всичките оригинали ги изпълняват разни чернилки — каза Младши, гледайки Де Салво право в очите. — Някои я наричат маймунски джайв, така че големите радиостанции не искат да я пускат, докато не бъде изсвирена нота по нота от бели музиканти.

Трейси ясно съзнаваше, че чувството за справедливост на Младши е сериозно накърнено и трябваше да признае, че хлапето имаше право.

— Тук не става дума за този род фалшифициране — вметна Трейси, преди Де Салво да успее да каже нещо. — Президентът на „Уондър Рекърдс“, господин Уилиям Б. Кавър, дойде при нас с оплакването, че някой произвежда съвършени дубликати на неговите плочи и ги продава на всички магазини в града.

— Ако са толкова съвършени — попита Младши, — как е разбрал?

— По данните за продажбите — каза Де Салво. — Прочел, че някакъв магазин реализирал продажби, далеч надхвърлящи бройката, с която ги е снабдил. Проверил и останалите и разбрал, че такова е положението в целия град.

— Така му се пада — измърмори под носа си Младши.

— Да не чувам такива работи, разбрано? — скара му се Трейси. — Дали одобряваш дейността на „Уондър Рекърдс“ или не, си е твоя работа, но всичко при тях е законно. Да се пиратстват техни продукти — не е.

Младши сведе поглед:

— Съжалявам. Прав си.

— Знаем, че е дело на някой вътрешен човек — каза Де Салво. — Господин Кавър е убеден, че някой „заема“ матриците му и печата копията.

— Заема? — попита Младши.

— Да — каза Трейси. — Нито една от матриците не липсва, но Кавър смята, че някой ги взема една по една, печата копията в някой таен цех и после ги връща. Казва, че това е единственият начин, по който мошенникът може да произвежда такива перфектни копия.

Де Салво щракна с пръсти:

— Ей! Ами ако внедрим Младши в завода и…

Хелмсли нахълта, преди Трейси да успее да каже на Де Салво просто да забрави за тази си идея.

— Току що се обадиха от „Уондър Рекърдс“. Намерили са Уилиам Б. Кавър мъртъв в кабинета му.

Трейси бе скочил на крака:

— Играта загрубя, а?

— Удушен.

— Намери Сам — нареди Трейси. — Кажи му, че ще се срещнем в сградата на „Уондър“.


Докато паркираше пред „Уондър Рекърдс“, Трейси за пореден път изпита удивление пред външното оформление на сградата, което я бе превърнало в една от забележителностите на града. Горните две трети на северната стена бяха построени така, че да приличат на фонограф. Най-впечатляващ бе огромният черен диск, който би трябвало да представлява грамофонна плоча. До нея лежеше рамото с иглата; на всеки пет минути се повдигаше и заставаше върху плочата. Самият диск не се движеше, но яркият оранжев надпис „Уондър Лейбълс“ в средата се въртеше, създавайки илюзията, че цялата гаргантюанска плоча свири.

Сам Кетчъм го чакаше на последния етаж. Кабинетът на Кавър заемаше голяма част от площта му. На излизане от асансьора човек попадаше в малко предверие, където входът към двете дъбови двойни врати се пазеше от миниатюрна рецепция. Зад двойните врати се намираше богато обзаведен апартамент. В най-отдалечения кабинет хората от съдебната покриваха с прашец всичко наоколо, докато няколко санитаря от моргата чакаха знак, за да натоварят покритото с чаршаф тяло на носилката и да го отнесат в линейката.

Трейси коленичи до трупа и дръпна чаршафа. Преди това бе виждал Уилям Б. Кавър само веднъж, в Щаба. Прям, съдечен човек, около петдесетте, с гъста кестенява коса и бузи с ябълкова руменина.

— Цветът на лицето му не се е променил особено след удушването — каза Кетчъм с обичайната за него лаконичност, говорейки през запалената цигара, която висеше от ъгълчето на устата му.

Трейси нямаше друг избор, освен да изрази съгласието си. Големите розови бузи бяха мораво сини, изпъстрени с малки пурпурни подкожни кръвоизливчета.

— С какво разполагаме, Сам?

— Един рокендрол звукозаписен магнат, на който са му светили маслото с кабела на собствения му телефон.

— Преди колко време?

— Все още е леко топъл. Бих казал, че е станало преди около два часа. Ти какво ще кажеш?

Трейси допря обратната страна на пръстите си към гърлото на Кавър. Все още не бе напълно студено. Той хвърли едно око на часовника си.

— Ще се съглася с теб — което ще рече, че смъртта е настъпила точно по средата на обедната почивка. Някакви свидетели?

— Никакви.

— Посетителите не се ли приемат първо от някоя секретарка?

— Да, но не ни върши работа, защото в дъното апартамента има частен асансьор. Според секретарката му — която между другото е открила тялото — той често превозвал своите нови открития с него. Явно е имал обичая да ги пази в тайна, докато не се яви с тях пред широката публика.

— Не е ли чула нещо?

— Не знам. Когато пристигнах, все още беше доста истерична. На долния етаж е. Може пък вече да се е взела в ръце.

Трейси метна белия чаршаф обратно и кимна на санитарите от моргата, че вече могат да го отнесат.

— Да видим какво ще ни каже.

На рецепцията беше Карълин Тайпо, хубавичка брюнетка, млада, едва що завършила секретарските курсове. Трепереше като човек с тотално премръзване. След няколко закачливи подмятания и уверения, Трейси стигна до същината на въпроса.

— Карълин, разбрах, че не сте видяла никой да влиза в кабинета на господин Кавър.

— Точно така — каза тя, кимайки и хлипайки. — Сигурно са се качили с частния асансьор.

— Спомняте ли си да сте чула нещо странно, някакви звуци, като от борба?

— Нямаше борба, но говореха доста високо. Всъщност се караха.

— Чухте ли нещо конкретно?

— Господин Кавър каза нещо от рода на: „Никога повече няма да работиш в този град или в който и да е, ако това те интересува!“

— Чухте ли другия глас?

— Да, но не разбрах какво каза. Предполагам, че и господин Кавър не успя, защото все повтаряше: „Какво казава той?“. Предполагам, че е бил чужденец или нещо такова. Винаги, когато другият заговаряше, господин Кавър питаше: „Какво казва той?“

В дълбините на съзнанието на Трейси глухо зазвъня камбанка, възвестяваща нещо познато. Той я прогони.

— Бихте ли разпознали този глас, ако го чуете отново?

— О, да.

— Добре. Може би ще дойде определен момент, в който ще ви потърсим за целта. А сега бих желал да отидете до полицейското управление и да дадете пълни показания.

След като изведоха рецепционистката, Трейси се обърна към Кетчъм.

— Кой е втория след шефа тук, Сам?

Кетчъм прегледа списъка.

— Хайръм Фай. Кабинетът му е на…

— Някой не спомена ли името ми току що? — каза един нисък, тънък, напет човек, който стоеше наблизо. Явно бе към средата на двайсетте.

— Аз съм детектив Трейси, това е детектив Кетчъм, господин Фай.

— Наричайте ме Хай. Всички го правят.

— Добре, Хай. Сещате ли се за някой, свързан с господин Кавър, който да не говори английски?

— Не. За нито един.

— А наскоро прослушвал ли е нови таланти? — попита Кетчъм.

— Ами, да ви кажа беше много развълнуван във връзка с един нов рокаджийски квартет, който тайно репетираше в едно от звукозаписните му студиа.

— Какво по дяволите, е „рокаджийски“? — попита Сам.

— Мммммм — Той се почеса по брадата. — Предполагам, че най-сполучливо може да се опише като едно хлапе от провинцията, което пее ритъм енд блус на фона на рокендрол ритъм.

— Уф. Мерси. Това изясни всичко.

— Пак заповядайте. Всъщност У.Б. — наричаме го У.Б. — състави този квартет, за да издаде първия оригинален запис в историята на „Уондър Рекърдс“. Все казваше, че ключа към успеха на неговата рокаджийска плоча е текстът да се изпее неразбираемо. Каза ми, че е намерил певец, на който никой не му разбира. Каза също, че хлапетиите ще луднат, само и само да разберат за какво се пее. Ще пускат песента пак и пак в джубоксовете из цялата страна, опитвайки се да разгадаят текста. Беше много развълнуван.

Отново в главата на Трейси задрънча предупредителен сигнал, този път по-силно.

Той хвърли един поглед на Кетчъм, който поклати глава.

— Знам какво си мислиш, но просто не е възможно.

Трейси се обърна пак към господин Фай.

— Благодарности, Хай. Бяхте ни от голяма полза. Моля ви, не напускайте града през следващите няколко дни. Може да възникнат нови въпроси.

— Всичко, с което мога да ви бъда полезен. Всичко. Просто ми се обадете.

Когто главния изпълнителен директор се насочи към кабинета си надолу по коридора, Трейси се обърна към Кетчъм.

— Това като кого ти звучи, Сам?

— Мъмбълс — каза Кетчъм, палейки си нова цигара. — Кой друг? Но Мъмбълс е мъртъв, забрави ли? Удави се преди година и почти те повлече със себе си.

— Знам, знам. Само дето всичко съвпада съвсем точно. Човек, на който никой не му разбира: такъв беше Мъмбълс. Пее с квартет: пак Мъмбълс. Достатъчно голям мошенник, за да „заема“ матриците от „Уондър Рекърдс“ и да прави нелегални копия на техните хитове…

— Знам — каза Кетчъм. — Мъмбълс. Само че се удави, беше погребан, а нито един от двама ни не вярва в духове.

— И достатъчно брутален, за да извърши убийство, когато го притиснат в ъгъла — продължи Трейси. Това също съвпада. — Трейси надигна жълтата си филцова шапка и се почеса по главата. — Мдаа. Щура работа.

— Без коментар — отбеляза Кетчъм. — Но докато Мъмбълс изскочи от някъде, какво ще кажеш да се върнем на местопрестъплението и да се опитаме да намерим нещо, което да ни насочи към някой жив заподозрян.


Трейси не успя да заспи. Убийството на Уилям Б. Кавър не му даваше мира. Най-накрая се отказа да се опитва. Остави Тес мирно да дреме в леглото им и се помъкна по коридора към стаята на Младши. Допря ухото си на вратата и се заслуша. Радиото тихичко бръмчеше. Почука и мушна глава в притъмнялата стая.

— Да имаш някакви рокаджийски плочи?

Младши светна лампата и седна в леглото.

— Разбира се. Искаш ли да ги преслушаш?

— Само няколко парчета, да добия представа. Ама много тихо. Да не будим спящите, камо ли мъртвите.

Младши изскочи от завивиките и измъкна отнякъде кутията си с плочи. Показа на Трейси обложките със заглавията и изпълнителите и му пускаше по малко от всяка.

На Трейси всичките му звучаха еднакво. Младши бе подбрал „Блу суейд шуус“ на Карл Пъркинс, „Танг Тайд Джил“ на Чарли Федърс, „Ууби-дууби“ на Рой Орбисън, „Би-бап-а-лула“ на Джийн Винсънт…

— Достатъчно — каза Трейси. — Повече не изтрайвам. Все пак, благодаря за урока, Младши.

Разроши с обич косата на хлапето, както правеше едно време, но омаза ръката си с гел. Бършейки дланта си в долнището на пижамата, той се върна в собствената си спалнята.

И пак не успя да заспи.

Мъмбълс… нима бе възможно да е жив?

Трейси се върна в мислите си към юли миналата година, когато двамата с Мъмбълс бяха попаднали в едно солено блато по време на прилив. Трейси оцеля, но Мъмбълс се бе удавил, защото не искаше — или не можеше — да изостави плячката, с която се бе награбил. Трейси си напъваше мозъка да се сети дали той или Сам, или който и да е друг, бе индентифицирал тялото официално. Бяха го открили привързано към един сандък с бижута, бяха поклатили глави и бяха заключили, че в крайна сметка алчността на Мъмбълс го е затрила,след което бяха изпратили тялото на патолога — обозначено като „Мъмбълс“.

Трейси се насили да се върне в настоящето. Това, което правеше бе безплодно. Само го отвличаше от набелязването на истинския убиец в делото „Кавър“.

И все пак… рокаджийската музика, с всичките онези хълцащи вокали и безсмислени текстове, бе почти второто аз на Мъмбълс, нали така? Ако беше жив, като нищо можеше да се окаже човекът, репетирал в студиото на „Уондър Рекърдс“…

Трейси рязко се изправи в леглото.

Репетиции! Сигурно тези репетиции са записани? Или поне част от тях? Все пак, въпросият квартет са го гласяли за нещо сензационно. Сигурно У.Б. би искал да чуе как ще звучи на плоча?

За пореден път Трейси изскочи от леглото, само че сега вече започна да се облича. Тези записи бяха в състояние да докарат случая до нов обрат.


Нощният пазач на входа пусна Трейси в сградата и го съпроводи до звукозаписните студиа на десетия етаж.

— Като идвах насам забелязах, че големият грамофон не работи — каза Трейси.

— Сутринта го изключихме в памет на господин Кавър. Голямата плоча няма да свири до погребението.

— Сигурен съм, че щеше да оцени жеста.

Трейси се отправи директно към студията. Всички записи и матрици от таванския кабинет на У.Б. Кавър вече бяха описани днес следобяд, така че според Трейси записът от репетицията на мистериозния квартет, ако изобщо съществуваше, може би все още се намираше в студиото.

Да, но в кое? На етажа имаше четири.

Дойде му на ум, че трябваше да повика Сам, за да му помогне да прегледат стотиците, може би хиляди записи, които се пазеха тук. Не, по-добре да остави Сам да поспи, за да е свеж на сутринта. Трейси и без това не го ловеше сънят.

Откъде да започне? Реши да тръгне от края. Докато вървеше към студио Ж надолу по коридора, чу шум. Спря да се движи и шумът се повтори. Трополене… много слабо. Идваше от студио В.

Трейси извади чипоносия 357-и и открехна вратата.

В студиото цареше хаос. Навсякъде се търкаляха празни кутии от ролки; цялото помещение бе украсено с навити гирлянди от магнетофонна лента. Трейси стана безмълвен свидетел как една десетинчова ролка, повлякла зад себе си опашка от бляскава кафява лента, прекоси стаята и се блъсна в отсрещната стена.

Вляво, някой извън полезрението му изкрещя:

— Намрети шибнтъ лнтъ!

По кожата на Трейси пролази ледена тръпка. Този глас му бе познат. Само дето бе невъзможно. Без да му мисли много, той бутна вратата и влезе.

В стаята бяха четирима. Трима от тях — единият носеше сива филцова шапка, втория — плетена, а третият — гологлав и плешив — тършуваха из хранилището за ленти. Този, който привлече вниманието на Трейси, четвъртият, стоеше в центъра на студиото. Нисък, сравнително едър, с късо подстригана руса коса, тежки клепачи, тъмни вежди и малка уста с тънки устни.

— Мъмбълс!

Мъжът се ококори:

— Глейти!

Трейси се отърси от шока, че Мъмбълс е жив и покри стаята с пистолета си. Осъзна, че се е издънил като новак: нямаше подкрепление. Само че ги беше изненадал, така че бе възможно и да се справи.

— Вдигнете ръцете си във въздуха и застанете в средата — всички!

Те се колебаеха, поглеждайки към Мъмбълс, за да им каже какво да правят.

— Напртеквто кзва — избълва Мъмбълс.

— Какво каза той? — прошепна оня с плетената шапка.

— Кво става? Оглуша ли? — отвърна му плешивият. — Каза: „Направете каквото казва“. Така че, давай.

Те се присъединиха към Мъмбълс.

— А сега — всички по лице на пода.

Когато всички легнеха, щеше да повика подкрепление по радиото. Щеше да се получи добра акция, макар и да не беше като по книга.

Трима от тях се проснаха на килима. Само предводителя им отказа да се подчини.

— Ти също, Мъмбълс — каза Трейси.

Мъмбълс пристъпи наляво, зад един микрофон, поставен на хромиран статив. Остана прав.

— Знахси чищспявиш, Трси.

— Какво каза? — попита плетената шапка.

Плешивият отговори:

— Каза: „Знаех си, че ще се появиш, Трейси.“

Трейси се поинтересува:

— Как така оживя след оня прилив? Това искам да знам, Мъмбълс. И кого погребахме, след като не си бил ти?

— Кгашпраснш, чнге.

— Какво каза?

— Млъквай — шътна му филцовата шапка.

— Лягай долу, Мъмбълс — каза Трейси.

Мъмбълс се взираше в него с хладна предизвикателност.

— Збрви, чнге.

Трейси предпазливо се приближи към Мъмбълс, като продължаваше да държи останалите трима на пода под око.

— Предупреждавам те, Мъмбълс. Стига глупости. В момента си главния заподозрян в убийството на У.Б. Кавър. Ако това не ти стига, ще те набутаме и за това на Цин и за съучастничество в това на Джордж Озон. Така че лягай на пода!

Мъмбълс се придвижи странично, като внимаваше стойката на микрофона да е между него и Трейси.

— Цни мигза, чнге.

Трейси се пресегна да бутне стойката настрана. В момента, в който я докосна, разбра че се е прецакал. Чу жуженето, усети електричеството по ръката си, видя насмешливата физиономия на Мъмбълс да се изпарява в каскада от ослепително бели, жълти, сини и оранжеви експлозии.

После всичко потъмня.


Трейси се разбуждаше бавно, под хладната милувка на октомврийския бриз, пропит с миризмите на града, с далечни гласове и тропота на едно пулсиращо главоболие. Отвори очи и моментално ги затвори, тъй като получи пристъпно и много мощно виене на свят.

Пое си дълбоко дъх. „Там вътре, за малко да…“ помисли си той.

Отново отвори очи. Вляво от него слънцето тъкмо изгряваше. Тъмният, все още спящ град се простираше около него…

Не — под него. Беше надолу с главата — висеше на дълго въже, завързано през глезените му, омотан като суджук, от покрива на сградата на „Уондър“. Усещаше с гърба си извивките на гигантския надпис, така че явно висеше откъм северната стена.

Някъде над него се чуваха гласове. Веднага разпозна този на Мъмбълс.

— Стга тлкова

— Какво каза?

— Каза, че стига толкова. Айде. Ще го завържем за ей оня отдушник.

— Ей, Мъмъбълс, доста наперено го даваш. В момента е точно там, където пада иглата. Когато рамото се прехвърли, направо ще го закове!

— Дгвдим кшвнсът ржтнпрстъплнтовсдбнтъзлъ!

— Какво каза той?

— Каза: „Да ги видим как ще внесат оръжието на престъплението в съдебната зала“

Отгоре се разнесе смях.

— Чкаси рдъ! — каза Мъмбълс и гласовете заглъхнаха.

Ръцете на Трейси бяха завързани зад гърба му. Опипа вдлъбнатината в повърхността на гигантската плоча, където „иглата“ се забиваше дванайсет пъти всеки божи час. Беше дълбочка. Той хвърли едно око на металното копие, което играеше ролята на игла. Не беше остро, но сигурно се стоварваше със значителна сила, за да издълбае подобна неравност. Достатъчно силно, за да направи дупка в корема на Трейси.

Само дето Мъмбълс щеше да стане за смях. Огромният фонограф бе спрян.

И тогава Трейси почувства бучене зад тила си. Гигантската плоча завибрира, когато надписът в центъра започна да се върти. Отдясно на Трейси, рамото с иглата потрепери като живо.

Мъмбълс бе включил шалтера!

Когато рамото започна да се издига, Трейси се залюля наляво-надясно. Скоро успя да постигне някакво махалоподобно движение. Дъгата, която описваше бе малка, но се надяваше да е достатъчна, за да си опита късмета и да се окаже извън обсега на рамото, когато последното се спусне надолу.

В момента то се движеше към него, надвесваше се отгоре му. Той увеличи махаловидното си движение с около една четвърт завъртане надясно, точно когато иглата се стовари върху плочата.

Не ме уцели!

Имаше няколко минути на разположение, за да направи нещо с въжетата, които пристягаха китките му. Лявата не бе толкова стегната, колкото дясната. Напрегна се с всички сили да я освободи, стискайки зъби от болка, тъй като повърхностният слой кожа се отдели от подлежащите тъкани. Изръмжа и по тялото му изби студена пот, когато нещо изпука вътре в костта, но изведнъж лявата му ръка се оказа свободна. След няколко секунди освободи и дясната.

Използвайки основно дясната си ръка, Трейси се настани във вътрешността на рамото. Изви се, така че да не е с главата надолу и запъна тялото си в металните подпори на поддържащата конструкция. Краката и глезените му все още бяха овързани като суджук, но засега ги остави както си бяха. Принуди се да затвори очи и да изчака, докато прилошаването отмине. Чувстваше се добре от това, че пак е в нормално положение спрямо земята, само дето лявата му китка бе оттекла и подута, и пулсираше като слонска мигрена. Е, поне не бе загубил радиопредавателя на китката си. Щракна бутона на „предаване“.

— Щаба, тук е Трейси. Намирам се в сградата на „Уондър Рекърдс“. Имам нужда от незабавно подкрепление. Повтарям: нуждая се от незабавно подкрепление. Приехте ли?

Но когато превключи на „приемане“, чу само пукането на статичното електричество. Повтори опита си със същия резултат. Може би го е повредил, докато се е измъквал от въжетата. Може би просто приемникът е неизправен. Надяваше се да е това.

Защото започваше да става напечено.

Гласове… някъде от отдолу. Гневни викове. Трейси надзърна към жестикулиращите силуети долу на паркинга. Отбеляза с ухилване, че оттам не могат да го видят. Дори не можеха да забележат въжето. Сигурно си мислеха, че е избягал.

Е, само след минути щяха да се окажат прави!

Залови се с въжето около краката си, правейки каквото може, без да товари много-много лявата си китка.

И тогава рамото започна да се издига. Чу как моторът ръмжи, в опитите да се справи с допълнителния товар. Тъкмо се насочи към началната си позиция, когато нещо в основата прещрака. Двигателят изскърца пронизително и спря, а рамото частично се откачи от поддържащите го механизми и се кривна на една страна.

Трейси увисна на пръсти, след което пак успя да подпре краката си на рамката. От отдолу виковете се подновиха и той разбра, че скривалището му е разкрито в засилващата се утринна светлина.

Видя два силуета, един русоляв и един плешив да се затичват към задната страна на сградата. Явно Мъмбълс и още някой от бандата му идваха, за да довършат започнатото — най-вероятно щяха да се възползват от частния асансьор на У.Б. Кавър.

Трейси удвои усилията си, но въжетата му се опъваха. Само ако можеше да използва и двете си ръце!

Няколко мига по-късно чу над себе си издрънчаване. Беше Мъмбълс, който хилейки се маниакално се надвеси над ръба на покрива и започна да блъска по поддържащите механизми на рамото с един метален прът.

Трейси почувства как съоръжението се гъне и хлътва още по-надолу. Всеки момент щеше да го повлече надолу. А възлите по краката му все още се съпротивляваха. Само да успееше да се освободи, щеше да се изкатери по рамото и поне да опита да се бие за живота си.

Точно тогава Трейси дочу звуци, които галеха ухото му: сирени.

Явно и спътникът на Мъмбълс ги чу.

— Ченгетата, Мъмбълс. Да се махаме оттук!

— Ндктутй нлтне!

— Да не си полудял, Мъмбълс? — каза Плешивият. — Какви ги вършиш?

Трейси вдигна поглед и видя как Мъмбълс провесва крак през ръба на покрива и започва да рита основата на рамото.

— Нмдпрпсна слдвщияпт! — каза Мъмбълс.

Звукът на сирените се усилваше, но всеки нов ритник караше рамото да трепери все по-опасно. Още няколко силни подритвания…

Трейси се метна към въжето, което водеше от глезените му нагоре към покрива. Все още беше вързан. Изведнъж се зарадва, че не е успял да се справи с възлите.

Далеч под себе си, видя другите двама от членовете на бандата да тичат към колата си. Погледна пак нагоре, към покрива, където Мъмбълс висеше от ръба на ръце и с двата си крака нанасяше удари по основата на рамото.

Внезапно то се изтръгна, закачайки крака на Мъмбълс. Той се изпусна от парапета. Плешивият се пресегна да хване ръката му, но беше прекалено късно. Трейси отскочи от рамото, когато то полетя надолу. Металът скърцаше пронизително, но виковете на Мъмбълс го заглушаваха, докато бъркотията от човек и метал летеше надолу.

Трейси пак висеше надолу с главата, кръвта пълнеше мозъка му. Видя как рамото се разбива в покрива на колата с бегълците, видя как Мъмбълс отскача от капака и се приземява в безформена купчина върху багажника.

— Откаченото му копеле! — каза Плешивият от отгоре. — И всичко това само заради теб.

Трейси изкриви врат, за да види как гневното лице на мъжа се взира надолу към него. В ръката му проблесна нож.

— Не виждам защо да не се присъединиш към него, ченге.

Плешивият започна да реже въжето и Трейси мушна ръката си във вдлъбнатината, която иглата бе издълбала, а с лявата сграбчи една от извивките на плочата, надявайки се, че ще се задържи, но знаейки дълбоко в себе си, че няма начин да успее.

Внезапно прокънтя изстрел. Трейси погледна нагоре и видя част от скалпа на Плешивия да експлоадира в червено. След което тялото увисна през парапета. По Трейси започна да капе топла кръв.

През ръба на покрива се подаде лицето на Сам Кетчъм.

— Добре ли си, Трейси?

— Всичко е наред, Сам. Наслаждавам се на гледката.

Кетчъм си запали цигара.

— Мдааа. И аз. Знаеш ли, слушах един свещенник по новините снощи. Предупреди хлапетата, че висенето покрай тези рокендрол плочи няма да им донесе нищо друго, освен ядове. Като те гедам, започвам да си мисля, че е бил прав.

— Издърпай ме, Сам. Веднага.

— Дадено, шефе.

Докато го теглеха нагоре по извитата повърхност на огромната плоча на „Уондър“, Трейси се втренчи надолу към неподвижните останки на Мъмбълс…

Не… не бяха неподвижни. Ръцете и краката му мърдаха — не особено енергично, но все пак мърдаха. Беше жив. Трейси поклати глава с мълчаливо учудване. Явно късметът на Мъмбълс никога не му изневеряваше напълно.

Е, поне сега имаха възможност да узнаят кой всъщност е погребан на мястото на Мъмбълс: можеха да попитат самия него. Иначе Трейси щеше да се принуди да издаде заповед за есхумация. Но това можеше да почака.

Поне до следобяд.

Загрузка...