Стивън КингРоманът на Лизи

Къде отиваш, когато си самотен?

Къде отиваш, когато си печален?

Къде отиваш, когато си самотен?

Ще те последвам, когато

звездите потънат в печал.

Райън Адамс

Мило

Мило мое

ПЪРВА ЧАСТЛОВЪТ НА БУМИ

„Ако бях луната, щях да знам къде ще падна.“

Д. Х. Лорънс — „Дъгата“

I. ЛИЗИ И AMAHДА(ВСИЧКО Е ПОСТАРОМУ)

1.

Съпругите на известни писатели остават неизвестни за широката публика — Лизи Ландън го знаеше от собствен опит. Мъжът й беше носител на „Пулицър“ и на Американската награда за литература, но самата тя през живота си беше дала само едно интервю, и то за рубриката „Да, аз съм омъжена за НЕГО!“ в едно популярно списание за жени. Половината от текста от петстотин думи се състоеше в обяснения, че името й се римува със Зизи. Другата половина беше посветена на рецептата й за телешко задушено. Сестра й Аманда отбеляза, че на снимката към интервюто Лизи изглежда много пълна.

На всичките й сестри не беше чуждо удоволствието да сплетничат („Умират да бъркат в помията“ — казваше баща им) и да изложат на показ нечии кирливи ризи, но единствената, която Лизи не можеше да се насили да обикне, бе въпросната Аманда. Беше най-голямата (и най-шантавата) от сестрите Дебушър, родени в Лисбон Фолс, и сега живееше в уютна къщичка недалеч от Касъл Вю, където Лизи, Дарла и Кантата можеха да я наглеждат. Лизи й я беше купила преди седем години, пет години преди смъртта на Скот, който бе починал млад. „Спомина се скоропостижно“, както се казваше. Трудно й беше да повярва, че той си е отишъл преди две години. Струваше й се, че от кончината му е изминало много време, същевременно сякаш бе починал съвсем наскоро.

Най-сетне събра сили да започне разчистването на „кабинета“ му — няколко свързани помежду си стаи с прекрасно осветление, бивши тавански помещения над обор; Аманда цъфна на третия ден тъкмо когато Лизи беше приключила описа на стотиците чуждестранни издания на книгите на Скот и започваше описа на мебелите, отбелязвайки със звездички онези, които смяташе да запази. Очакваше неканената гостенка да я попита защо действа толкова мудно, но Аманда не се заяде. Лизи приключи с мебелите и неохотно се захвана със задачата (която щеше да й отнеме цял ден) да прегледа съдържанието на кашоните с кореспонденция, складирани в килера, но вниманието на сестра й остана приковано от внушителните купчини записки, натрупани на полиците, заемащи едната стена на помещението. Движеше се напред-назад, проронваше само по някоя дума, но непрекъснато записваше нещо в малък бележник.

Лизи се въздържа да попита „Какво търсиш?“ или „Какво записваш?“. Както Скот неведнъж бе подчертал, тя притежаваше едно от най-редките качества, присъщи на човека — да не си пъха носа в хорските работи и да не се сърди, когато хората си пъхат носа в нейните. Стига, разбира се, въпросните личности да не изработваха саморъчни бомби за терористични актове — нещо, което спокойно можеше да се очаква от Аманда. Сестра й обичаше да си навира носа навсякъде и не можеше да си държи езика зад зъбите, което означаваше, че рано или късно ще проговори и ще изплюе камъчето. До 1985 година със съпруга й живееха в Ръмфорд („Досущ два плъха, заклещени в канализационна тръба“ — бе казал Скот след едно гостуване на семейството, което той се зарече да не повтори), после господинът си грабна шапката и замина на юг. Четири години по-късно единственото й дете — дъщеря й Интермецо, наричана галено Меци, замина на север в Канада заедно с гаджето си, шофьор на тежкотоварен камион. „Един отлетя на север, друг на юг, остана някой, дето не си затваря устата и все прави напук.“ Стихотворенийцето беше измислено от баща им, а единствената в семейството на Дейв Дий Дебушър, която никога не си затваряше устата, бе Манда, изоставена първо от съпруга си, после от собствената си дъщеря.

Понякога Аманда беше непоносима, но Лизи не желаеше да я остави сама в Ръмфорд — по-точно се страхуваше да я остави сама, и макар Дарла и Кантата да не го признаваха, тя бе сигурна, че и те изпитват същия страх. Поговори със Скот и намери едноетажната къщичка, за която плати в брой деветдесет и седем хиляди долара. Така Аманда заживя наблизо и вече беше лесно да я наглеждат.

Сега Скот беше мъртъв, а Лизи най-сетне беше намерила сили да разчисти работните му помещения. По обяд на четвъртия ден беше прибрала в кашони чуждестранните издания, беше въвела някакъв порядък в кореспонденцията и беше решила от кои мебели да се отърве и кои да остави. Тогава защо се чувстваше така, сякаш не е свършила почти нищо? От самото начало знаеше, че не бива да бърза. Най-важното беше да не обръща внимание на настойчивите писма и обаждания по телефона, последвали смъртта на Скот (също и на посещенията на неколцина досадници). Вероятно хората, които се интересуваха от неиздадените книги на съпруга й, щяха да получат каквото искат, но не и преди да е готова да им го даде. Отначало те не разкриваха намеренията си, „не играеха с открити карти“, както гласеше популярната фраза, ала нервите им вече не издържаха.

Съществуваха много думи за творбите на Скот. Единствената, която Лизи разбираше, беше memorabilia1 но имаше и друга, много особена, нещо като incuncabilla2. Ето какво искаха онези, които я увещаваха или гневно крещяха по телефона — „инкункабилата“ на Скот. Тя започна мислено да ги нарича инкункси.

2.

Онова, което я измъчваше най-силно, особено след появата на Аманда, беше обезсърчението, сякаш или беше подценила задачата си, или бе надценила (и то много) способността си да стигне до неизбежния край, когато мебелите са прибрани в обора, килимите са навити и омотани с тиксо, жълтият ван „Райдър“ стои на алеята и хвърля сянка върху дъсчената ограда между нейния двор и имота на съседите, семейство Галоуей.

О, да не забравяме и печалното сърце на това помещение — трите компютъра. Всеки беше по-модерен и по-лек от предишния, но дори най-новият беше голям и заемаше цялото бюро; и трите още работеха. Разбира се, имаха пароли, които й бяха неизвестни. Бог знае с какви електронни отпадъци бяха задръстени твърдите дискове. Списъци за пазаруване? Стихотворения? Еротика? Беше сигурна, че съпругът й е ползвал интернет, ала нямаше представа кои сайтове е посещавал. „Амазон“? Сайт за песните и живота на Ханк Уилямс? Порносайтове за садо-мазо? Навремето си казваше, че по каквото и да се увлича Скот, то ще е само временно и че ще разбере истината, като види сметките за плащане (или най-малкото липси в парите за ежедневните разходи), но, разбира се, това беше пълна самозаблуда. Ако съпругът й бе искал да скрие от нея хиляда долара месечно, спокойно щеше да го направи, без тя да забележи. А паролите? Най-идиотското беше, че може би й ги беше казал, ала тя забравяше подобни неща. Напомни си да опита, като напише името си. Да, щеше да пробва, но след като Аманда си отиде. Което май нямаше да е скоро.

Приседна на един стол и духна кичура коса, паднал на челото й. „Както съм го подкарала, ще стигна до ръкописите чак през юли — помисли си. — Ако разберат с какво охлювско темпо работя, инкунксите ще откачат. Особено последният.“

Въпросният досадник (беше я посетил преди пет месеца) съумя да говори много любезно и мило и така я подмами, че тя беше склонна да го помисли за по-различен от другите. Обясни, че година и половина след смъртта на съпруга си най-сетне е събрала сили и смелост да влезе в работното му помещение и да започне разчистването и подреждането на стаите.

Посетителят беше професор Джоузеф Удбоди от факултета по английска литература в Питсбъргския университет. Скот беше възпитаник на същия университет, а на лекциите на тема „Скот Ландън и митът за Америка“, водени от Удбоди, присъстваха почти всички студенти. Освен това през тази година курсовите работи на четирима абсолвенти бяха посветени на творчеството на Скот Ландън, ето защо вероятно бе неизбежно поредният представител на инкунксите да стигне до момента, за който Лизи говореше със заобикалки от рода на „ще бъде пo-скоро от очакваното“ и „със сигурност по някое време през лятото“. Ала едва когато тя увери Удбоди, че ще му се обади, когато „нещата се уталожат“, господин професорът показа истинския си лик.

Фактът, че е споделяла леглото с един велик американски писател, не й давал правото да се разпорежда с литературното му наследство — така се изрази той. Било работа за специалист, а бил научил, че госпожа Ландън дори не е завършила университет. Напомни й колко време е изминало от смъртта на Скот Ландън и за все по-настойчиво разпространяваните слухове, че има много негови неиздадени произведения — разкази и дори романи. Молбата му беше госпожа Ландън да му разреши да надзърне в работното помещение на съпруга й, да порови в картотеките и в чекмеджетата на бюрото, ако не за друго, то поне да сложи край на най-безумните слухове. Естествено тя щеше да присъства през цялото време — подразбираше се от само себе си.

— Не! — заяви Лизи и го изпрати до входната врата. — Още не съм готова. — Говореше учтиво и се опитваше (или поне се стараеше) да забрави подлата му тактика, макар вече да й беше ясно, че той е не по-малко луд от другите натрапници. Само дето се беше прикривал по-умело и за малко бе успял да я заблуди. — А когато почувствам, че моментът е настъпил, искам да прегледам всичко, не само ръкописите.

— Но…

Тя кимна:

— Всичко е постарому.

— Не разбирам за какво говорите.

Нямаше как да разбере, фразата беше нещо като семейна парола. Колко пъти Скот се беше втурвал устремно в къщата и бе подвиквал: „Здрасти, Лизи, прибрах се — всичко постарому ли е?“ Което означаваше: „Всичко наред ли е?“ Обаче както във всички ключови фрази (веднъж Скот й го беше обяснил, макар че тя вече го знаеше) и в тази имаше скрит подтекст. Човек като Удбоди никога нямаше да го разбере, та дори тя да му го обясняваше цял ден. Защо? Защото той беше инкункс, а по отношение на Скот Ландън тези хора се интересуваха само от едно.

— Няма значение — промърмори Лизи. — Скот щеше да разбере.

3.

Ако Аманда беше попитала къде са наградите, плакетите и грамотите на Скот, Лизи щеше да излъже (правеше го сравнително умело за човек, който много рядко прибягва до лъжи), че са в склад в Меканик Фолс. Обаче Аманда не попита, само продължи да прелиства бележничето си, очевидно за да предизвика сестра си да заговори на тази тема, но Лизи не се поддаде на предизвикателството. Мислеше си колко пуста изглежда „нишата на славата“ — пуста и безинтересна, след като доказателствата за успехите на Скот в литературното му поприще вече ги няма. Или бяха унищожени, или толкова издраскани и повредени, че показването им щеше да предизвика недоумение, вместо да задоволи любопитството на непосветените.

Накрая Аманда не издържа и отвори бележничето:

— Погледни! Погледни само!

Първата страница беше изпълнена с редици от числа, започващи от телената спирала вляво и стигащи до самия край на листа хартия. „Досущ закодирано съобщение от някой от ненормалниците, на които непрекъснато се натъкваш в Ню Йорк, защото вече няма средства за приютите, субсидирани от държавата“ — с досада си помисли Лизи. Повечето бяха оградени с кръгчета, само няколко — вписани в квадратчета. Сестра й обърна на другата страница, която също беше изписана с числа. На третата обаче числата стигаха до половината. Последното беше 846.

Аманда, чието лице беше пламнало, надменно я изгледа — когато тя беше на дванайсет години, а малката Лизи само на две, това изражение означаваше, че Манда е предприела някаква инициатива, след което тя се разридаваше за някого, най-често за самата себе си. Лизи откри, че очаква с интерес (и с мъничко страх) да разбере какво означава изражението този път. Откакто цъфна неочаквано, сестра й се държеше адски странно. Може би причината беше в мрачното прихлупено небе и необичайната жега. А може би необичайното й поведение се дължеше на внезапната й раздяла с дългогодишния й интимен приятел Чарли Кориво. Лизи си каза, че трябва да се подготви психически, ако поведението на сестра й е предвестник на поредната емоционална буря. Открай време не харесваше Кориво, нито изпитваше доверие към него, макар и да беше банкер. Как да му се довери, след като по време на пролетния благотворителен базар бе чула познатите му, събрали се в кръчмата „Кроткият тигър“, да го наричат Пръдльото? Що за прякор бе това за един банкер? И какво означаваше всъщност? Да не говорим как подло беше зарязал Манда, макар да знаеше, че в миналото е имала психически проблеми…

— Лизи? — подвикна Аманда и се намръщи.

— Извинявай. За момент… се бях отплеснала.

— Все така правиш. Май си го прихванала от Скот. Слушай внимателно. Номерирах всички списания, вестници и други публикации. Ей, онези купчини до стената.

Лизи кимна, сякаш я разбираше.

— Написах цифрите с молив — продължи сестра й. — Гледах да си с гръб към мен или някъде другаде, защото си мислех, че ако ме видиш, ще ме накараш да престана.

— Нямаше. — Лизи взе бележничето, което бе овлажнено от потните длани на Манда. — Осемстотин четирийсет и шест, така ли? Нима са толкова много?

— Даваше си сметка, че печатните издания, струпани до стената, не са от онези, които би прочела и задържала, например „Модерен дом“ и „Мадам“, а списания със странни названия.

— Всъщност са много повече — обясни сестра й и посочи с палец други планини от книги и списания. „Права си. Разбира се, че са много повече“ — помисли си Лизи.

— Почти три хиляди са и се чудя къде ще ги складираш и дали изобщо някой ще пожелае да му ги подариш. Осемстотин четирийсет и шест са броевете, в които има твоя снимка.

Изтърси го толкова неочаквано, че в първия момент Лизи не разбра за какво става дума. След миг обаче се възхити от идеята на сестра си. И през ум не й минаваше, че съществува такъв богат фотоархив, отразяващ съвместния й живот със Скот. Но като се замисли, установи, че това е съвсем логично. Повече от двайсет и пет години бяха живели заедно и през тези години той неуморно пътуваше из цялата страна, изнасяше литературни беседи и четеше лекции (всяка година посещаваше най-малко деветдесет университета), без да секне наглед безкрайният поток от разкази, излизащи изпод перото му. Тя неотлъчно бе до него по време на странстванията му. В колко ли мотели беше гладила костюмите на Скот, докато с едно ухо слушаше диспутите в поредното токшоу по телевизията и тракането на пишещата му машина (през първите години на брака им) или тихото чаткане по клавишите на лаптопа, в чийто екран Скот се взираше, без да отметне немирния перчем, паднал на челото му?

Манда я наблюдаваше намръщено — очевидно не беше възхитена от реакцията й.

— В текста към онези, които са оградени с кръгчета — сигурно са над шестстотин — журналистите се изказват пренебрежително за теб.

— Така ли? — недоумяващо промърмори Лизи.

— Ще ти покажа. — Аманда прелисти бележничето, приближи се до купищата списания и други печатни издания, натрупани до стената, и избра две — луксозно подвързан годишник на университета в Кентъки и списание, наречено „Ритници и пестници“ — едно от онези претенциозни названия, измислени от студентите по английска литература, което привлича вниманието, но не означава нищо. — Разгърни ги, разгърни ги! — добави заповеднически и ги тикна в ръцете на сестра си, при което от пазвата й лъхна киселата миризма на пот. — Страниците са отбелязани с показки.

„Показки!“ Така майка им наричаше парченцата хартия, които пъхаше в книгите, за да отбележи докъде е стигнала. Лизи разгърна годишника, фотографията, на която бяха двамата със Скот, беше заснета от професионалист и много качествена. Съпругът й пристъпваше към подиума, тя стоеше зад него и ръкопляскаше. Присъстващите се бяха изправили на крака и също го аплодираха. Съвсем различна бе снимката в „Ритници и пестници“ — беше отпечатана на долнокачествена хартия и размазана, ала като я погледна, Лизи неволно се просълзи. Скот влизаше в някакво заведение — тъмно мазе, кънтящо от оглушителна музика. Устните му бяха разтегнати в типичната му усмивка, която сякаш казваше: „О, да, тук е жестоко!“ Макар че Лизи се движеше на една-две стъпки зад него, лицето й бе озарено от силната светкавица на фотоапарат. Открояваше се дори блузата й, модел на Ан Клайн — синя, с широка червена ивица отляво. Не се виждаше какво носи надолу (тя изобщо не си спомняше тази вечер), но беше сигурна, че е била с джинси. Когато ходеха на нощно заведение, винаги обуваше избелели джинси. Надписът над снимката гласеше: „Живата легенда Скот Ландън, придружаван от приятелка, миналия месец посети клуб «Концлагер №17» към университета във Върмонт. Остана, докато затвориха заведението — чете откъси от произведенията си, танцува. Човекът умее да се забавлява.“

Да, човекът умееше да се забавлява. Готова беше да го потвърди под клетва.

Погледна купищата периодични издания, внезапно разбра на какви находки може да се натъкне в тях и осъзна, че в крайна сметка Аманда я е наранила, отворила е рана, която дълго щеше да кърви. Само Скот ли знаеше за тъмните местенца? Противните тъмни местенца, в които човек се чувства ужасно самотен и безгласен? Може би не всичко й беше известно, но и онова, което знаеше, й бе предостатъчно. Знаеше например, че той е суеверен и след залез слънце никога не се поглежда в огледало или друга отразяваща повърхност. Въпреки това го обичаше. Защото човекът умееше да се забавлява.

Но вече не. Сега човекът беше покойник. „Беше се споминал“, както казваха хората; нейният живот пък беше преминал към нов етап — етап „соло“ — и вече беше твърде късно за връщане назад.

Фразата я накара да потрепери и да се замисли за неща,

(пурпурното, онова с петната отстрани)

които предпочиташе да забрави, затова побърза да ги прогони от съзнанието си.

— Радвам се, че си намерила тези снимки — каза сърдечно на Аманда. — Бдиш над мен като по-голяма сестра, нали?

Както очакваше (но не смееше да се надява), Манда се слиса дотолкова, че самодоволното й изражение изчезна и тя забрави игричките си. Недоверчиво изгледа сестра си, сякаш да разбере дали не й се подиграва, и след като не установи и сянка от враждебност, полека-лека се превърна в покорната сговорчива Аманда. Взе си бележника и озадачено го изгледа, все едно се питаше как е попаднал в ръцете й. Очевидно беше загубила маниакалния си интерес към числата, което според Лизи беше голяма крачка в правилната посока.

Кимна като че ли си е спомнила нещо важно, което би трябвало да каже в самото начало:

— С числата, неоградени с кръгчета, са обозначени текстовете към снимки, в които името ти поне е споменато — Лизи Ландън, жена от плът и кръв. Най-накрая, но не най-малко — предвид на това как те наричаме открай време, май се получи каламбур, нали? — са няколко числа, отбелязани с квадратчета. На тези снимки си сама. — Изгледа сестра си почти заповеднически. — Ще ти е интересно да ги разгледаш.

— О, да, сигурна съм. — Лизи се постара да изглежда въодушевена, макар да не проумяваше защо трябва да се интересува от свои снимки, направени през онези прекалено бързо отминали години, когато имаше до себе си мъж — истински мъж, не досадник като инкунксите, дързък мъж, с когото да споделя дните и нощите си. Втренчи се в купищата периодични издания и си представи какво ще е да ги прелиства едно по едно, седнала с кръстосани крака на пода в „нишата на славата“ (къде другаде?), търсейки фотографиите, запечатали щастливото й минало със Скот. На онези, които бяха разгневили Аманда, сигурно се вижда как тя върви няколко крачки зад съпруга си и го гледа с обожание. Ако другите го аплодират, и тя ръкопляска. Лицето й изразява само вежлив интерес. Изражение, което казва: „Той не ме отегчава.“ Изражение, което казва: „Той не ме въодушевява.“ Или „Не бих се хвърлила в огъня заради него, нито той заради мен“ (лъжа, лъжа, лъжа), или „Всичко е постарому“.

Аманда ненавиждаше тези снимки. Погледнеше ли ги, виждаше как сестра й „свири втора цигулка“, как е „превърната в деветата дупка на кавала“. Виждаше как сестра й е наричана „госпожа Ландън“ или „госпожа Скот Ландън“, а понякога — о, каква горчилка се трупаше в душата й! — напълно е пренебрегвана. Изглежда, за нея това бе равнозначно на убийство.

— Мандичка-Пандичка?

Аманда я погледна. Светлината беше безпощадна и Лизи се сепна, като си спомни, че през есента сестра й ще навърши шейсет. Шейсет! Внезапно си даде сметка, че мисли за онова, което обсебваше съпруга й през безбройните безсънни нощи — онова, което, ако зависеше от нея, хора като Удбоди никога нямаше да узнаят. Нещо безкрайно и петнисто, което най-добре виждаха пациенти, болни от рак, поглеждайки в празната чаша и осъзнавайки, че до сутринта няма да им дадат повече обезболяващи медикаменти.

„Много е близо, миломое. Не го виждам, но го чувам как се храни.“

„Млъкни, Скот, какви ги говориш?“

— Лизи? — колебливо се обади Аманда. — Каза ли нещо?

— Само си мърморех. — Лизи се насили да се усмихне.

— На Скот ли говореше?

Лизи се отказа от опитите да се усмихне:

— Май да. Понякога още му говоря. Налудничаво, а?

— Не, стига да ти помага. А лудостта не помага. Знам го от опит, нали така?

— Манда…

Ала Аманда се обърна и се втренчи в купищата журнали, годишници и студентски списания. След малко отново погледна сестра си и плахо се усмихна:

— Добре ли направих? Доволна ли си? Исках само да дам своя принос…

Лизи хвана ръката й и я стисна:

— Много ти благодаря. Стига сме се въртели тук. Да хвърлим ези-тура коя първа ще вземе душ.

4.

„Бях в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо — много горещо — и ти ми даде лед.“

Гласът на Скот.

Лизи отвори очи и си помисли, че е задрямала, докато върши някаква досадна работа, и й се е присънило (за кратко, но много ясно), че Скот е умрял, а тя се е заела с Херкулесовата задача да разчисти оборите на неговото творчество. След миг обаче осъзна, че съпругът й наистина е мъртъв; беше заспала в леглото си, след като беше закарала Манда до дома й, и наистина сънуваше.

Сякаш се носеше сред лунна светлина. Долавяше уханието на екзотични цветя, усещаше полъха на летния ветрец — онзи ветрец, който духа късно след полунощ в някое тайно място далеч от дома. И все пак явно си беше у дома, защото виждаше обора и работните помещения на Скот, към които се домогваха инкунксите. А сега благодарение на Аманда тя знаеше, че там се съхраняват снимките, на които беше фотографирана със съпруга си — бяха заровено съкровище, емоционална плячка.

„По-добре да не ги разглеждаш“ — пошепна й вятърът. О, да, несъмнено беше така. Само че тя щеше да ги разгледа. Нещо я човъркаше да го стори, след като вече знаеше за съществуването им.

С почуда установи, че седи върху грамадно парче плат, посребрено от луната, върху което безброй пъти са отпечатани думите „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“, и завързано в ъглите като носна кърпа. Хрумването й се стори много оригинално — усещането бе, като че ли седи върху облак.

Скот! Помъчи се да изрече на глас името му, но не можа. Сънят не й позволяваше. Видя, че алеята, водеща към обора, е изчезнала. Нямаше го и дворът пред къщата. На мястото им се простираше грамадно поле, обрасло с пурпурни цветя и задрямало под призрачната лунна светлина. „Скот, аз те обичах, аз те спасих…“

5.

Събуди се в мрака и се чу да повтаря като мантра:

— Аз те обичах, аз те спасих, донесох ти лед. Аз те обичах, аз те спасих, донесох ти лед. Аз те обичах, аз те спасих, донесох ти лед.

Дълго лежа неподвижно; спомни си (не за пръв път) онзи горещ августовски ден в Нешвил и си помисли колко странно е да е сама, след като толкова години е имала съпруг. Би трябвало през изминалите две години да свикне с тази мисъл, само че беше тъкмо обратното; очевидно времето само притъпяваше острието на скръбта и то кълцаше, вместо да реже. Защото нищо не беше постарому. Нито наглед, нито в действителност… не и за нея. Просната на леглото, на което навремето спяха двама, тя си помисли, че самотата е най-осезаема, когато се събудиш и си кажеш: „Още съм сама в цялата къща.“ Когато си дадеш сметка, че само ти и мишките на тавана още дишате.

II. ЛИЗИ И БЕЗУМЕЦЪТ(ТЪМНИНАТА ГО ОБИЧА)

1.

На другата сутрин седна на пода в „нишата на славата“ и се втренчи в купищата списания, университетски бюлетини и вестници, издавани от студенти в различни учебни заведения, които почти закриваха едната стена на работното помещение. Беше й хрумнало, че като се загледа в тях, ще откопчи съзнанието си от хватката на все още невидените снимки. Ала след като вече беше тук, разбра, че надеждите й са били напразни. И че бележничето, просмукано с потта от дланите на Манда и захвърлено на пода, изобщо няма да й е необходимо. Пъхна го в задния джоб на джинсите си. Отблъскваше я, може би защото бе доказателство за умопомрачението на сестра й.

Повторно огледа купчините печатни издания до стената — змия от прашни книги, дълга почти девет метра. Ако не беше Аманда, вероятно щеше да напъха всичко в кашони от магазини за спиртни напитки, без дори да ги погледне или да се запита защо Скот ги е запазил.

„Не ми се мисли по този въпрос — каза си. — По принцип не обичам да се замислям.“

„Може би, но открай време имаш страхотна памет.“

Така казваше Скот — в подобни мигове бе неустоимо очарователен — ала истината бе, че паметта й много често й изневеряваше. Неговата — също. Но в този момент, сякаш да докаже, че съпругът й е имал право, внезапно си спомни откъс от разговор. Гласът на единия събеседник — Скот — й беше познат. Другият говореше с лек южняшки акцент… претенциозен южняшки акцент.

— Тони ще пише за вас в (как му беше названието… е, няма значение). Желаете ли да прегледате материалите, господин Ландън?

— Ммм? О, да, разбира се.

Около тях звучаха приглушени гласове. Скот слушаше с половин ухо събеседника си; притежаваше умението на политиците да се преструва, че проявява жив интерес към хората, които са дошли да се срещнат с него, същевременно си представя момента на „включване“ онзи миг, когато се свързва с тях, после електрическият поток отново се влива в него с двойна, понякога с тройна сила. Макар да мислеше за друго, все пак си направи труд да отговори.

— Може да изпратите снимки, статия или дописки от студентски вестници… и така нататък. Държа да ги прегледам. Адресът е „«Кабинетът», Шугар Топ Хил Роуд, Касъл Рок, Мейн.“ Лизи знае пощенския код. Аз все го забравям.

Нищо повече за нея, само „Лизи знае пощенския код“. Аманда щеше да побеснее, ако го чуеше. Ала самата Лизи предпочиташе да не й обръщат никакво внимание — да присъства, без да я забелязват. Предпочиташе да гледа.

— Като воайор от порнофилм ли? — попита я веднъж Скот, а тя се усмихна кисело и устните й изтъняха, превръщайки се в лунен сърп, което трябваше да подскаже на мъжа й, че шегата му е безвкусна.

— Ти знаеш най-добре, скъпи — отвърна.

Отидеха ли на подобна академична сбирка, при необходимост той я представяше, но рядко му се налагаше. Университетските преподаватели проявяваха интерес към собствената си сфера, но колкото и да е странно по принцип любопитството им беше чуждо. Повечето бяха във възторг, че общуват с автора на „Дъщерята на моряка“ (Национална награда за литература) и „Реликви“ („Пулицър“). Освен това имаше един период от десет години, през който Скот се беше издигнал прекомерно в очите на другите, дори в собствените си очи. (Не и за Лизи — тя беше онази, която му подаваше руло хартия, ако не му стигнеше, докато беше в тоалетната.) Никой не щурмуваше подиума, на който той стоеше пред микрофона, но дори тя чувстваше единението му с публиката. Онази връзка, напомняща протичане на високоволтов електрически ток. Беше необяснима и може би нямаше нищо общо с писателската му дейност. По някакъв начин бе свързана със самата му същност. Изглеждаше безумно, но беше вярно. И сякаш никога не го променяше много, нито му въздействаше отрицателно, поне докато…

Погледът й престана да се мести и се прикова върху гърба на томче с твърди корици, където със златни букви беше написано: „Алманах на университета в Тенеси“ 1988 г?

1988 — годината на романа за кънтри-рокендрола. Онзи, който Скот така и не написа.

1988 — годината на безумеца.

„Тони ще пише за вас…“

— Не — промърмори Лизи. — Не каза Тони, а Тоней.

Точно така.

„Тоней ша пий са ваа…“

— … ще пише за вас в алманаха за литературна критика на университета в Тенеси — изрече тя. — Каза още…

„Моа да ви го пааатя с експресна поща…“

Само дето Лизи можеше да се закълне, че дребният нереализиран Тенеси Уилямс бе казал „еспееесна поща“. Сякаш още чуваше гласа на южняшкия фукльо… как му беше името? Дашмор? Дашман? Да, беше дашен на информация, но името му й се изплъзваше…

— Дашмиел! — процеди Лизи и стисна юмруци. Втренчи се в книгата със златните букви на гърба, сякаш томчето щеше да изчезне, ако тя извърне поглед. — Дребният южняшки кретен се казваше Дашмиел!

Скот щеше да отхвърли предложението материалите да му бъдат изпратени с експресна поща — смяташе, че подобни изпълнения водят до излишни разходи. Теорията му беше, че кореспонденцията никога не е спешна — все едно стоеше на брега на река и когато писмата доплуваха по течението, той ги изваждаше. Изключение правеха рецензиите за романите му — само относно тях проявяваше нетърпение, а колкото до поканите за представяне пред публика на дадена негова творба, обикновената поща напълно го задоволяваше. Тъй като кабинетът беше със собствен адрес, Лизи едва ли щеше да види изпратените материали. А след като вече бяха тук… просторните, добре осветени помещения принадлежаха само на твореца Скот — нещо като клуб, в който членуваше само той и където, затворен в звукоизолираната стая, наречена от него „Моята тапицирана килия“, той пишеше и слушаше любимата си музика, надувайки „до дупка“ уредбата. На вратата нямаше табелка с надпис „Вход забранен“, Лизи много пъти беше влизала в кабинета, докато съпругът й беше жив, и той винаги я посрещаше радушно, ала тя не осъзнаваше какво се крие в корема на змията от книги, лъкатушеща край стената, докато Аманда не й отвори очите. Докачливата Аманда, мнителната Аманда, която бе убедена, че къщата й ще изгори до основи, ако не слага в кухненската печка само по три кленови цепеници наведнъж — нито повече, нито по-малко. Аманда, която имаше непоносимия навик да се завърта по три пъти на верандата, ако й се наложеше да влезе обратно вкъщи за нещо забравено. Видеше ли я човек да се придържа към идиотските си навици, чуеше ли я да брои колко пъти е прокарала четката по зъбите си, без колебание би я определил като откачена стара мома, на която някой добронамерен лекар трябва да предпише антидепресант. Ала ако не беше тя, щеше ли малката Лизи да разбере, че в стотиците томчета има безброй снимки на покойния й съпруг, които очакват тя да ги разгледа? Стотици спомени, очакващи да възкръснат в паметта й. И повечето — вероятно по-приятни от спомена за Дашмиел, бъзливия и нафукан южняк…

— Престани — прошепна тя. — Престани, Лиза Дебушър Ландън! Отвори шепа и нека мислите за онова, което те чака там, отлетят.

Само че явно не беше готова да го направи, защото стана, прекоси помещението и коленичи пред книгите. Като по магия ръката й сякаш се отдели от тялото и грабна томчето с надпис „Алманах на университета в Тенеси, 1988 г.“. Сърцето й биеше до пръсване, но не от вълнение, а от страх. Съзнанието й диктуваше на сърцето, че неприятният инцидент е приключил преди цели осемнайсет години, но по отношение на чувствата сърцето има свой богат речник. Косата на безумеца беше толкова руса, че изглеждаше побеляла. Беше студент последна година и от устата му се лееха почти неразбираеми думи. Ден след стрелбата, когато лекарите обявиха, че състоянието на Скот вече не е критично, тя го попита дали на безумеца му е стискало, а той прошепна, че не вярва лудите да притежават смелост. Според него смелостта бе проява на воля, а лудите са безволеви… какво е нейното мнение?

„Не знам, Скот. Ще помисля по въпроса.“

Беше го излъгала. Предпочиташе по възможност изобщо да не мисли за случилото се. Ако зависеше от нея, скапаният ненормалник с дамското револверче щеше да бъде забравен като многото факти, които на драго сърце беше заличила от паметта си след запознанството си със Скот.

„Голяма жега беше, а?“

Скот още беше много блед, но по страните му започваше да избива руменина. Лежеше и подхвърляше банални реплики, колкото да поддържа разговора. Сегашната Лизи, Лизи Самотната, вдовицата Ландън, потрепери.

— Не си спомняше — прошепна.

Почти беше сигурна, че е така. Не помнеше как е лежал на асфалта и как двамата с нея са били сигурни, че това е краят. Как е осъзнал, че умира и че няма какво повече да си кажат, макар че досега времето все не им стигаше да споделят всичко, което им идваше наум. Неврологът, с когото тя събра смелост да разговаря, й обясни, че загубата на паметта е често срещано явление при хора, претърпели сериозна физическа или душевна травма — те често откривали прогорено петно върху лентата на спомените си. Случвало се след няколко години, дори след десетилетия в съзнанието им да възкръснат несвързани фрагменти и изображения. Той нарече явлението „защитен механизъм“.

Лизи реши, че обяснението му е съвсем логично. От болницата отиде право в мотела, където си беше взела стая — неприветлива стая с изглед към някаква дъсчена ограда, стая, в която се чуваше само лаят на поне стотина кучета, но на нея изобщо не й беше до такива подробности. Знаеше само едно — че повече не иска да стъпи в кампуса, където бяха простреляли мъжа й. Свали си обувките, просна се на твърдото двойно легло и си помисли: „Тъмнината го обича.“ Дали беше вярно?

Откъде да знае, след като дори не разбираше значението на фразата?

„Знаеш. Татко награждаваше с целувка.“ Тя завъртя глава толкова рязко, сякаш я беше зашлевила невидима ръка. „Млъкни! Нито дума повече!“ Никакъв отговор… никакъв… после иронично процеждане: „Тъмнината го обича. Той танцува с нея като с любовница, луната изгрява иззад пурпурния хълм и онова, което ухае, замирисва неприятно. Мирише на отрова.“

Лизи обърна глава на другата страна. Отвъд мотелската стая кучетата — струваше й се, че са се събрали всички проклети кучета в Нешвил — продължиха да лаят, докато слънцето залезе сред оранжевата августовска мъглица и остави празнота, която щеше да се запълни от нощта. Като малка майка й й каза да не се страхува от мрака и тя й повярва, радваше се на тъмата, дори и раздирана от мълнии. Докато много по-голямата Манда трепереше под завивките, Лизи седеше на леглото, смучеше си палеца и настояваше някой да донесе електрическо фенерче и да й разкаже приказка. Веднъж го сподели със Скот, а той хвана ръцете й и промълви: „Бъди моята светлина. Бъди моята светлина, Лизи.“ Беше се опитала, но…

— Бях в мрака — прошепна тя сега, седнала в неговия кабинет, стиснала алманаха на университета в Тенеси. — Ти ли го каза, Скот? Ти беше, нали?

„Бях в мрака и ти ме намери. Ти ме спаси.“

Може би го беше спасила в Нешвил. Не и накрая.

„Все ме спасяваше, Лизи. Помниш ли първия път, когато останах да спя при теб?“

Тя се усмихна. Можеше ли да забрави онази нощ? Най-натрапчивият й спомен беше за прекомерното количество ментов шнапс, от който получи ужасни стомашни киселини. Скот пък имаше затруднения с ерекцията, макар че накрая се представи на ниво. Тя предположи, че причината е в алкохола. По-късно Скот сподели с кея, че за пръв път е бил в състояние да осъществи полов акт, че тя е първата и единствена жена в живота му и че всички истории, които е разказвал на нея или на други хора за щурите си младежки години, когато е правил безразборен секс с мъже и жени, са пълна измислица. А Лизи? За нея това бе като работа, която трябва да свърши, преди да си легне. Да зареди съдомиялната машина; да накисне в топла вода загорялата тавичка от огнеупорно стъкло; да направи свирка на прочутия млад писател, докато той получи ерекция.

„Накрая, когато ти заспа, лежах буден, вслушвах се в тиктакането на часовника върху нощното шкафче и във воя на вятъра и внезапно разбрах, че наистина съм си у дома, че да съм в леглото с теб означава да съм у дома и че онова, което ме дебне в мрака, ненадейно си е отишло. Не можеше да остане. Беше прогонено. Знаеше как да се върне — бях сигурен, но нямаше да остане и аз спокойно можех да заспя. Толкова бях благодарен, че сърцето ми сякаш щеше да се пръсне. Мисля, че в този миг за пръв път в живота си изпитах благодарност. Лежах до теб, сълзите се стичаха по лицето ми и мокреха възглавницата. Обичах те тогава, обичам те сега, обичах те всяка секунда от съвместния ни живот. Не ме е грижа дали ще ме разбереш. Разбирането е нещо, на което придаваме прекомерно значение, а не се замисляме, че никой не е в пълна безопасност. Никога не ще забравя колко се успокоих и в каква безопасност се почувствах, след като онова вече не ме дебнеше в тъмнината.“

— Татко награждаваше с целувка.

Този път Лизи произнесе на глас фразата и потрепери, макар че в кабинета беше топло. Още не разбираше значението й, но много добре си спомняше кога Скот й каза, че татко го е награждавал с целувка, че му е била първата жена и че нито един човек не е в пълна безопасност — беше малко преди да се оженят. Беше му дала цялата сигурност, на която бе способна, но в крайна сметка се оказа недостатъчна. Накрая „нещото“ се беше върнало за Скот — онова, което той понякога зърваше в огледалата и стъклените чаши. Дългучът.

Огледа се, обзета от страх, и се запита дали то я наблюдава.

2.

Разгърна алманаха на университета. При отварянето гръбчето на томчето изпука — звукът беше като от изстрел с пистолет. Лизи изненадано ахна и изпусна книгата. После се засмя (гласът й леко трепереше) и възкликна:

— Ама че съм загубена!

От томчето изпадна сгъната страница от вестник — пожълтялата хартия беше станала чуплива. Лизи внимателно я разгърна и видя снимка на младеж на около двайсет и три години, който изгледаше потресен и замаян. В дясната си ръка държеше лопатка с къса дръжка. Върху сребърната метална част бяха гравирани думи които не можеха да се разчетат на снимката, но тя ги помнеше: ПЪРВА КОПКА, БИБЛИОТЕКА ШИПМАН.

Младежът се… сякаш се взираше в лопатката, но по изражението му и по странната му поза личеше, че той няма представа какво вижда. Можеше да е артилерийска граната, дръвче-бонзай, детектор за отчитане на радиацията или порцеланово прасенце-касичка; можеше да е камшик, любовен амулет или широкопола шапка от кожа на койот. Можеше да е пенисът на старогръцкия поет Пиндар. Лизи бе готова да се обзаложи, че той не осъзнава как в лявата му ръка се е вкопчил униформен човек, сякаш предрешен като пътен полицай (също запечатан завинаги на неясната фотография) — без оръжие, само с портупей и с уста, която Скот, заливайки се от смях и забелвайки очи, би нарекъл „дяволски грамаданско отверстие“. Усмивката му също беше дяволски грамаданска — усмивка на безкрайно облекчение, която сякаш казва: „Синко, докато имам някой и друг долар в джоба и се засечем в някой бар, никога няма да се ръсиш за пиячката.“ Зад тях се виждаше Дашмиел, дребният южняшки фукльо, който беше прелетял през живота й като метеор.

Беше ли видяла как щастливият служител от охраната на кампуса разтърсва ръката на замаяния младеж? Не, обаче…

Ей, дечица… я кажете… искате ли да видите снимка като илюстрация от детска книжка, например как Алиса пада в дупката на заека или как жабок с цилиндър кара автомобил? Тогава разгледайте онова нещо в десния ъгъл на тази фотография.

Лизи се наведе, докато носът й почти допря пожълтялата снимка от нешвилския „Американ“. В средното чекмедже на бюрото на Скот имаше лупа. Беше я виждала много пъти, заклещена между най-старите на света цигари марка „Хърбърт Тарейтон“ и най-стария на света класьор с неизползвани талони за безплатни стоки от бензиностанциите. Можеше да я вземе, но не си направи труда. Не й трябваше увеличително стъкло, за да потвърди какво вижда — част кафява мокасина. По-точно испанска мокасина с малко по-висок ток. Много добре си спомняше тази мокасини и колко удобни й бяха. Носеше ги всеки ден, нали така? И през онзи ден беше с тях. Не беше видяла щастливото ченге, нито замаяния младеж (сигурно беше Тони — Тоней ша пий са ваа), нито пък южняшкия фукльо Дашмиел, след като започна патърдията. Всички те — цялата банда нещастници — престанаха да съществуват за нея. Интересуваше я само едно и то беше Скот. Разделяха ги не повече от три метра, но тя знаеше, че ако веднага не се добере до съпруга си, хората, скупчени около него, ще й попречат да го доближи… и тогава могат да го убият. Да го убият с пагубната си обич и ненаситното си любопитство. Мамка му, може би така или иначе той вече умираше. Ако наистина бе така, тя трябваше да бъде до него, когато си отидеше. „При преминаването му в отвъдното“, както биха казали хората от поколението на родителите й.

— Бях сигурна, че ще умре — каза Лизи на стаята, обляна от слънцето, на купчините книги до стената, които приличаха на прашна змия.

Изтича до съпруга си, проснат на земята, и вестникарските репортери, дошли да заснемат разните университетски величия и прочутия писател, присъстващи на първата копка със сребърната лопатка, бяха възнаградени с невероятно вълнуваща фотография. Фотография, достойна за първа страница, може би дори за Алеята на славата — от онези, които карат ръката на човека, поднесъл към устата си лъжица с овесена каша, да застине във въздуха, без той да обръща внимание, че храната капе върху вестника, например снимката на Лий Осуалд, притиснал длани до корема си и зейнал в предсмъртна гримаса — застинало изображение, което завинаги остава запечатано в паметта. Само Лизи щеше да знае, че съпругата на писателя също е на фотографията. По-точно част от мокасината й.

Надписът под снимката гласеше:

Капитан С. Хефърнън от охраната на кампуса на университета в Тенеси поздравява Тони Едингтън, който спаси живота на прочутия писател Скот Ландън само секунди преди заснемането на тази фотография. „Той е истински герой — заяви капитан Хефърнън. — Никой друг не беше наблизо, за да се намеси.“ (Подробности на стр. 4 и 9)

Отляво имаше доста дълго послание, написано с непознат почерк. От дясната страна, но обратно, се виждаха два реда думи, написани с неравния почерк на Скот… и малка стрелка, представете си! — посочваща обувката. Лизи знаеше какво означава стрелката — Скот беше разбрал истината. След като знаеше житейската история на жена си — наречете я „Лизи и безумецът“, вълнуващ разказ за невероятни приключения — той бе разбрал всичко. Беше ли вбесен? Не. Защото бе сигурен, че тя няма да се ядоса, дори напротив, ще се разсмее, пък и то си беше смешно, голям майтап, тогава защо сълзите й напираха? Никога досега емоциите не я бяха изненадвали, не бяха вземали надмощие над разума й така, както през последните няколко дни.

Пусна изрезката от вестника върху алманаха, сякаш се страхуваше да не би сълзите й да разтопят хартията, както слюнката разтапя захарен памук. Притисна длани до очите си и зачака. След като се увери, че сълзите й няма да намокрят вестника, отново взе изрезката и прочете написаното от Скот:

Непременно трябва да я покажa на Лизи! Ще се пръсне от смях. Но ще paзбepe ли? (Нашето проучване каза ДА)!

Превърнал беше грамадната удивителна в усмихнато личице като че ли пожелаваше на жена си приятен ден. И тя наистина разбра. Със закъснение от осемнайсет години, но какво от това? Паметта е нещо относително.

„Много зен разсъждение, скакуецо“ — би казал Скот.

— Зен ли? Дрън-дрън! Питам се какво ли е станало с Тони. Тони, спасителят на прочутия Скот Ландън. — Засмя се и сълзите, които още изпълваха очите й, намокриха страните й.

Обърна снимката и прочете другия надпис:

8-18-88

Скъпи Cкот (aко разрешавате да ви нарека така). Реших, че ще искате тази cнимка на К. Антъни (Тони Едингтън) JJJ, кoйтo ви спаси живота. Рaзбиpa се, университетът в Тенеси ще го почете, но си кaзax, че сигурно вие също ще пожелаете да му изкажете благодарност. Адресът му е: „Авеню Колдвю, Нешвил Тенеси 37235.“ Господин Едингтън, „беден, но горд“ е от добро семейство и е отличен студент и поет. Естествено вие ще иcкaтe да му благодарите (и може би да го възнаградите), кaтo намерите за дoбрe.

С най-иcкpeнo уважение:

Ваш Роджър Дашмиел, доцент в Катедрата по английcкa литература в университета в Тенеси, Нешвил.

Лизи прочете текста веднъж, два пъти („Дори триййй пътийй“ — би изтананикал Скот); още се усмихваше, но усмивката й беше предизвикана от нещо друго — съчетание от удивление и осъзнаване (макар и закъсняло) на истината. Вероятно също като охранителя и Роджър Дашмиел нямаше представа какво се е случило в действителност. Което означаваше, че само двама души в целия свят знаеха истината за онзи следобед — Лизи Ландън и Тони Едингтън, който щеше да отрази посещението на прочутия писател в алманаха на университета. Възможно бе дори самият Тоней да не е разбрал какво е станало след официалната първа копка. Може би от страх съзнанието му бе изключило. Каква ирония — нищо чудно самият той да вярваше, че е спасил живота на Скот Ландън.

Не. Едва ли. Според нея изрезката от вестника и бележката отстрани бяха дребнавото отмъщение на Дашмиел за… за какво?

Задето Скот е проявил учтивост ли?

Задето е гледал Monsieur de Literature Дашмиел и не го е виждал?

Задето писателят е нагъл богаташ, който ще изкара хиляда и петстотин долара само за да каже няколко помпозни фрази и да направи първата копка, и то в предварително разкопаната земя ли?

Всичко това беше вярно, ала имаше и още нещо. Дашмиел сигурно бе убеден, че в един по-справедлив свят местата им щяха да са разменени, че той, Роджър Дашмиел щеше да бъде в центъра на общественото внимание, него щяха да обожават студентите, докато Скот Ландън — да не говорим за смотаната му съпруга, дето не би си пуснала душата дори ако животът й зависи от това — щяха да се претрепват от работа, да се подмазват на големите клечки, да се съобразяват с машинациите в катедрата и да се стремят да се докопат до по-висока заплата.

— Каквато и да е причината, той не харесваше Скот и това е дребнавото му отмъщение — каза тя на смълчаната слънчева стая над бившия обор. — Този текст към изрезката, от който сякаш капе злъч.

Позамисли се, после избухна в смях и заудря с длани гърдите си. Като се поуспокои, разлисти алманаха, докато намери статията, която я интересуваше: „НАЙ-ПРОЧУТИЯТ АМЕРИКАНСКИ ПИСАТЕЛ ПРАВИ ПЪРВАТА КОПКА ЗА ОТДАВНА ОТЛАГАНОТО ПОСТОРЯВАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА.“ Автор беше Антъни Едингтън, понякога наричан Тоней. Тя я препрочете и установи, че все пак беше в състояние да се разгневи. Дори да се вбеси. Авторът не споменаваше как е приключило празничното събитие, нито пък собствената си предполагаема геройска постъпка, само в последните редове намекваше, че нещо се е объркало: „Речта на господин Ландън след първата копка и четенето на откъси от произведенията му в студентския клуб бяха отменени вследствие на непредвидени събития, но ние се надяваме много скоро този колос на американската литература отново да бъде сред нас. Може би за тържественото откриване на библиотека «Шипман» през 1991 година.“

Ядът й попремина, след като си напомни, че в крайна сметка томчето с твърди корици, отпечатано на луксозна хартия и вероятно изпращано на бившите възпитаници, е само университетски алманах; нима очакваше шефовете на официалния дописник да допуснат той да възкреси кървавия фарс, разиграл се през онзи отдавна отминал ден? Не, разбира се. Подобно описание нямаше да напълни с пари касичката им. Малко й помогна и мисълта, че Скот също щеше да се развесели от статията…, но само донякъде. Така или иначе него вече го нямаше; нямаше да я прегърне, да я целуне по страната, шеговито да й щипне зърното и да заяви, че за всичко си има определено време — време за сеитба и за жътва, време за смелост и за страх… да, точно така. Скот, проклет да е, си беше отишъл. И…

— Обичаше ви, хора — гневно промърмори тя — стори й се, че сякаш чува гласа на Манда. — Едва не загина заради вас. Цяло чудо е, че остана жив.

Скот отново й заговори. Тя си даваше сметка, че случващото се е плод на въображението й, че в действителност не чува гласа, който обичаше и си спомняше толкова добре, но усещането бе, че той наистина й говори.

„Ти беше моето чудо — каза той. — Не само през този ден, а през целия ми живот. Ти прогонваше тъмата, Лизи. Ти беше моята светлина.“

— Навярно е имало моменти, когато си бил убеден в това твърдение — промълви Лизи.

„Беше горещо, нали?“

Да. Наистина беше горещо. Но и още нещо.

— Влажно — промълви Лизи. — Задушно. И от самото начало имах лошо предчувствие. — Както седеше пред купищата книги, разгърнала на коленете си алманаха на университета в Тенеси, изведнъж с невероятна яснота си спомни как едно време баба Дебушър хранеше пиленцата. — Започнах да се чувствам зле още докато бях в тоалетната. Тогава счупих…

3.

Непрекъснато мисли за чашата, идиотската счупена чаша. По-точно мисли за нея, когато не размишлява колко й се иска да се махне от потискащата жега.

Стои зад Скот, скръстила е ръце и го наблюдава как стърчи на един крак, а другия е сложил върху глупавата лопатка, потънала до половината в пръстта, която е била отрупана тук специално за случая. Времето е влудяващо горещо, влудяващо потискащо, а от струпалата се тълпа сякаш става още по-задушно. За разлика от официалните лица зяпачите са облечени съвсем ежедневно и макар че едва ли джинсите и късите панталони са някакво спасение, Лизи им завижда, докато стърчи сред убийствената жега на този следобед в Тенеси. Старае се да не помръдва, но дори така се чувства ужасно; страхува се, че много скоро под мишниците на светлокафявото й ленено сако, което е облякла над раираната блузка без ръкави, ще се появят петна от пот. Сложила си е сутиен, подходящ за горещини, обаче тъканта жестоко се впива в гърдите й. Щастливи дни, миломое.

Скот продължава да натиска лопатката, нажеженият ветрец, подухващ от време на време, развява косата му, прекалено дълга отзад (на всяка цена трябва да се подстриже; Лизи знае, че когато той застане пред огледалото, вижда рокзвезда, но когато тя го погледне, вижда скитник от песен на Уди Гътри). Той на драго сърце позира на фотографите. От лявата му страна стои някой си Тони Едингтън, който ще отрази знаменателното събитие в университетското вестниче, отдясно стърчи „домакинът“, преподавателят в Катедрата по английска филология Роджър Дашмиел. Той е от онези хора, които изглеждат по-възрастни, отколкото са в действителност, не само защото са изгубили прекалено много коса и са натрупали прекалено много килограми, а поради прекалената си помпозност. Според Лизи дори духовитите му реплики напомнят изреждане на клаузи от застрахователна полица. Като капак на всичко този Дашмиел не харесва съпруга й. Усети го веднага (много лесно, защото повечето хора го харесват) и така намери нещо, за което да мисли, за да забрави безпокойството.

Да, безпокойство, необяснима тревога. Опита се да си внуши, че е потисната от нетърпимата жега и облаците, които бързо се трупат на запад, предвещавайки силна буря, дори торнадо — физическо състояние като онова, предизвикано от падането на барометъра. Ала атмосферното налягане в Мейн не беше паднало, когато сутринта тя се събуди в седем без четвърт; бе прекрасна лятна утрин, току-що изгрялото слънце блещукаше в милиардите капчици роса в тревата между къщата и обора-кабинет на Скот. В небето нямаше нито едно облаче — за такива дни старият Дейв Денди Дебушър казваше, че е само за барбекю на поляната. Въпреки това, щом стъпалата й докоснаха дървения под на спалнята, мислите й се насочиха към пътуването до Нешвил — в осем часа потеглят за летището в Портланд, в девет и четирийсет и пет се качват на самолета на „Делта Еърлайнс“ — и сърцето й се сви от необясним страх. Усещането я учуди, защото по принцип обичаше да пътува, особено със Скот — сядаха един до друг в самолета и отваряха книгите, които си бяха избрали за пътуването. Понякога той й четеше откъси от неговата, друг път Лизи му цитираше пасажи от своята. Случваше се да се обърне към него и да го хване как съсредоточено я наблюдава, сякаш тя още бе загадка за него. Понякога имаше турбуленции, които също й харесваха. Напомняха й на детството й, когато със сестрите й се возеха на влакчето на смъртта на панаира в Топшам. В подобни моменти Скот също не се страхуваше. Тя си спомняше едно ужасно приземяване на летището в Денвър — силни ветрове, гръмотевици, мъничък нестабилен самолет — тогава бе видяла как съпругът й подскача на седалката като момченце, на което му се ходи до тоалетната, и се киска от радост. Не, Скот се страхуваше от други спускания — онези, в които се потапяше посред нощ. От време на време разказваше (съвсем свързано, дори с усмивка) за онова, което се вижда на екрана на изключения телевизор, или в стъклена чашка, ако я наклониш под определен ъгъл. В подобни случаи сърцето й се преобръщаше от страх. Защото беше налудничаво и защото, макар и да не искаше, се досещаше за какво говори той.

И сега безпокойството й не е породено от падането на барометъра, нито сутринта я тревожеше поредното пътуване със самолет. Ала когато отиде в банята и понечи да включи лампата над умивалника, както бе правила безпроблемно ден след ден през осемте години, откакто живееха в къщата на Шугар Топ Хил, тоест приблизително три хиляди дни, минус времето, прекарано в пътувания, с опакото на дланта си закачи стъклената чаша за четките за зъби и я събори на пода, където тя се пръсна на около три хиляди идиотски парченца.

— Мамка му и прасе! — извика и се ядоса на себе си, понеже сърцето й се сви от ужасяващо предчувствие. Не вярваше в поличбите — не и Лизи Ландън, съпруга на прочут писател, нито пък малката Лизи Дебушър, живееща на Сабатъс Роуд в Лисбон Фолс. В поличби вярваха само неграмотните ирландци.

Скот, който се върна в спалнята, понесъл две чаши с кафе и чиния с препечени филийки, намазани с масло, спря като ударен от гръм:

— Какво счупи, миломое?

— Нищо, за което да страдаш — гневно отвърна Лизи и се сепна, фразата бе любима на баба Дебушър, а тя наистина вярваше в поличбите, обаче беше гушнала букета, когато Лизи бе едва четиригодишна. Възможно ли беше да я помни? Изглежда, беше възможно, защото, докато се взираше в парченцата стъкло, чу гласа на баба Д., пресипнал от цигарите, да изрича предсказанието…, което тя си спомня сега, докато наблюдава как съпругът й, издокаран с тънко лятно сако (въпреки това скоро и под неговите мишници ще се появят петна от пот), се вживява в ролята на „готин пич“.

„Счупено стъкло сутринта, разбито сърце вечерта.“

О, да, фразата, патентована от баба Д., беше запомнена поне от едно момиченце и погребана в съзнанието му, преди старицата да се гътне в задния двор, докато хранеше кокошките.

Така.

Причината не е в жегата, в пътуването, нито в досадника Дашмиел, който бе натоварен с почетната задача да посрещне прочутия писател, тъй като предишния ден деканът на факултета по английска филология бе постъпил по спешност в болницата за отстраняване на камък в жлъчката. Причината е в счупването на идиотската стъклена чаша, съчетано с поговорката на старицата-ирландка, която отдавна беше в гроба. Най-идиотското е (както Скот ще изтъкне по-късно), че тези фактори са в състояние да я разтревожат, да я изкарат от релси.

— Понякога — с усилие ще прошепне Скот, проснат в болничното легло (Господи, самият той можеше да е в гроба и вече да не се терзае нощем), — понякога чашата прелива… без причина.

И Лизи ще разбере какво иска да й каже.

4.

Тя си дава сметка, че на Роджър Дашмиел хич не му е лесно, макар че осъзнаването на този факт не намалява безпокойството й. Дори да имаше „сценарий“ за церемонията, професор Хегстром (онзи с камъка в жлъчката) още беше под въздействие на упойката и не беше в състояние да ориентира в обстановката заместника си. В резултат Дашмиел разполагаше само с един ден да се запознае с действащите лица, включващи прочут писател, към когото той начаса беше изпитал неприязън. Когато висшите сановници, придружаващи почетния гост, напуснаха тържествената зала и поеха по краткия път към мястото на първата копка за бъдещата университетска библиотека, Дашмиел обясни на Скот, че ще се наложи да импровизират. Скот добродушно сви рамене. Нямаше нищо против. За Скот Ландън импровизацията беше начин на живот.

— Аз шеее ви представя — каза човекът, когото след години Лизи щеше да нарече „южняшки фукльо“, докато вървяха към нажежената площадка, където щеше да се издига новата библиотека (по дашмиелски думата се произнася „биб-теека“). Фотографът, натоварен със задачата да увековечи събитието, снима, ли снима. Лизи вижда недалеч малък правоъгълник от рохкава пръст, докарана тази сутрин, ако се съди по бързо променящия се цвят. Никой не е съобразил да я закрие с платнен навес, ето защо повърхността вече е посивяла.

— Все някой трябва да го стори — усмихна се Скот.

Говореше любезно, но Дашмиел потръпна, сякаш незаслужено го бяха обидили. Тежко въздъхна и продължи:

— Апоодисменти слееват прееставянето…

— Както денят следва нощта — промърмори Скот.

— … и вий каавате една-две дуи — добави Дашмиел.

Отвъд пустошта, напечена от слънцето и очакваща първата копка, се простираше нов паркинг — гладък асфалт и яркожълти линии. На Лизи й се стори, че вижда в далечния му край въображаеми вълнички, набраздяващи несъществуващата водна повърхност.

— С най-голямо удоволствие — заяви Скот.

Готовността му сякаш обезпокои Дашмиел.

— Наавам се да не се уувечете с реечта — обърна се към Скот, като наближиха мястото за първата копка, оградено с кадифени шнурове, около което се бяха струпали зяпачи — тълпата достигаше паркинга; друга, по-голяма група хора, беше последвала Дашмиел и семейство Ландън на излизане от залата. Скоро двете групи щяха да се слеят и Лизи, която не се страхуваше от човешкото множество, както не се боеше от турбуленцията на височина шест хиляди метра, отново изпита неприятно чувство. Ни в клин, ни в ръкав си помисли, че хората ще погълнат целия въздух и всички ще се задушат. Беше абсурдно, обаче…

— Адски е горещо дори за Нааашвил пеез август, нали, Тоней?

Тони Едингтън само кимна. Досега си беше отворил устата само веднъж, посочвайки неуморно снимащия фотограф, който също бил от випуск 1985 на университета:

— Това е Стивън Куинсланд, господин Ландън. Ако е възможно, съдействайте му.

— Ша си свъъшите реечта — продължи Дашмиел, — пооле ша има още апоодисменти. Накая, госпин Ландън…

— Скот.

Дашмиел се ухили (усмивката напомняше предсмъртна гримаса), сепнато замълча, после добави:

— Накая, Скот, ша нааапавите пъъъта коока.

Пъъта? Коока? Лизи се озадачи? На какъв език говореше този човек? Позамисли се и си преведе фразата, изречена с невероятен южняшки акцент: „Накрая ще направите първата копка.“

— Съгласен съм — отвърна Скот — нямаше време да каже друго, защото стигнаха до мястото на „пъъта коока“.

5.

Може би Лизи още е под впечатлението на глупавия предразсъдък за счупеното стъкло, но правоъгълникът от рохкава пръст й заприличва на гроб, и то размер XL като за гигант. Двете групи хора се сливат и в центъра на човешкото множество сякаш се създава вакуум. В четирите ъгъла на ограденото пространство е застанал по един охранител; Дашмиел, Скот и „Тоней“ Едингтън се провират под кадифените шнурове. Фотографът Куинсланд снима ли, снима със своя голям никон. Лизи осъзнава, че му завижда. Толкова е свободен, пърха като мушица сред непоносимата жега; едва на двайсет и пет е и животът му още е розов. Обаче Дашмиел го наблюдава с нарастващо раздразнение, но Куинсланд се преструва, че не го забелязва, докато не заснема фотография, която му харесва. Лизи смята, че това е онази снимка, на която Скот е сам, с крак върху глупавата сребърна лопатка, ветрецът развява косата му. Така или иначе младокът престава да подскача около гостуващия автор, отстъпва назад и се смесва със зяпачите. Тя го проследява с поглед — завижда му, че не е център на вниманието — и в този момент вижда безумеца. По-късно един местен репортер ще напише: „Приличаше на Джон Ленън през последните дни на любовната му връзка с хероина хлътнали зорки очи, странно контрастиращи с детинското му меланхолично лице.“

На Лизи й прави впечатление само рошавата му руса коса. По принцип обича да наблюдава хората, обаче днес не й е до това. Единственото й желание е глупавата церемония да свърши, тя да намери тоалетната в сградата отвъд паркинга и да свали бикините, които са се впили в задника й. Освен това й се пишка, но това не я измъчва колкото впитите гащи.

— Дами и гоосда — провиква се Дашмиел. — За мен е чест да ви пеедстая Скот Ландън, аатор на „Реликви“ и „Дъщерята на мрака“, донесли му съъответно „Пулицър“ и Националната нааарада за литература. Пиистигнал е чак от Мейн с пеекасканата си съъпуга Лиза за пъъта коока на наата биб-теека. Скот Ландън, дами и гоода, да го поздаавим съъдечно.

Присъстващите започват да ръкопляскат con brio. Пеекасната съъпуга — също; наблюдава Дашмиел и си мисли: „Скот получи наградата «Пулицър» за «Дъщерята на моряка» не за «Дъщерята на мрака», глупак такъв. Бас държа, че сгреши нарочно. Защо не го харесваш, дребнаво човече?“

Погледът й се отмества и този път тя наистина забелязва Герд Алан Коул — младеж с прекрасна руса коса, почти закриваща очите му, и с грамадни бицепси, които се виждат изпод навитите ръкави на прекалено широката му риза. Предницата на ризата е провиснала почти до изтърканите колене на джинсите му. Носи тежки обувки със закопчалки отстрани. Тя си казва, че сигурно му е много горещо с тях. Вместо да ръкопляска, Русокоско е скръстил ръце и ангелски се усмихва (има нещо ужасяващо в тази усмивка), а устните му леко помръдват, сякаш той произнася молитва. Приковал е поглед в Скот и нито за миг не го отмества. Тя веднага го идентифицира. Някои мъже — почти винаги са мъже — тя е нарекла „космическите каубои на Скот“. Космическите каубои винаги са бъбриви дървени философи. Винаги сграбчват ръката на Скот и казват, че разбират тайните послания в книгите му; разбират, че романите му всъщност са напътствия за осъзнаването на Бог, Сатаната или може би на гностическите Евангелия. Понякога имат желание да говорят за сциентология, нумерология или за други светове. Преди две години един от тях бе пътувал на автостоп от Тексас до Мейн, за да изложи пред Скот теорията си за останките от космически пришълци. Според него те се намираха най-често на необитаеми острови в южното полукълбо. Твърдеше, че тъкмо такива пришълци Скот е описал в „Реликви“. Беше подчертал думи, които според него доказваха теорията му. Докато го гледаше, Лизи усети, че я побиват тръпки — очите му бяха безизразни и празни, но Скот го почерпи с бира, поговори с него за монолитите на Великденските острови, надписа му копие от „Реликви“ и го изпрати по живо, по здраво… и най-вече ощастливен. Ощастливен ли? Не. Младежът беше на седмото небе. Когато на Скот му дойдеше вдъхновението, беше неповторим. Да, „неповторим“ беше най-точната дума.

На Лизи и през ум не й минава, че Русокоско е намислил да се увековечи по подобие на Марк Чапман, който застреля Джон Ленън. „Съзнанието ми не е настроено на тази вълна — би казала по-късно, ако я попитаха. — Не ми се поправи начинът, по който онзи мърдаше устни.“

Скот приема аплодисментите (и няколкото бунтарски провиквания) с „патентованата“ си усмивка, която грее на обложките на милиони екземпляри от неговите книги, същевременно не отмества крак от лопатката, потънала до половината в специално докараната пръст. Изчаква десет-петнайсет секунди, подчинявайки се на интуицията си, която никога не го подвежда, после вдига ръка, за да прекрати овациите. И те спират. Толкова внезапно, че дори е страшничко.

Той подхваща речта си; не крещи като Дашмиел, ала Лизи знае, че макар да не са му предоставили микрофон или поне мегафон (липсата им вероятно се дължи на нечие не доглеждане), гласът му ще се чува чак до последните редици от негови почитатели. Присъстващите са наострили уши, за да чуят всяка дума. Прочут човек, философ и писател, ги е удостоил с присъствието си и сега ръси бисери на мъдростта.

„Хвърля бисери на свинете — мисли си Лизи. — И то на потни свине.“ Само дето веднъж баща й беше казал, че свинете не се потят.

Русокосият отмята косата си от високото си бяло чело. Ръцете му също са много бели и тя си казва: „Ето една свиня, която почти не излиза от къщи. Свиня-домашар. И защо не, след като има да наваксва при обмислянето на куп идиотски идеи?“

Премества тежестта на другия си крак и копринените й бикини още по-жестоко се впиват в задните й части. Усещането е подлудяващо. Тя забравя за Русокоско и започва да се пита дали не може да… докато Скот продължава да говори… и то много въодушевено, представете си.

Доброто мамче проговаря. Изрича три думи. Безпрекословно. Не приема възражения.

„Не, Лизи! Остани!“

— Не съм от тия, дето ще ви четат проповеди. Не и моя милост — казва Скот и тя разпознава жаргона на Гъли Фойл, главния герой от книгата на Алфред Бестър „Звездите са моята цел“. Любимият роман на съпруга й. — Прекалено горещо е за разни там проповеди.

— Телепортирай ни, Скоти! — провиква се някой от петия или шестия ред. Всички се разсмиват и заръкопляскват още по-усърдно.

— Не мога, братле — отвръща Скот. — Уредите са повредени, свършихме литиевите кристали.

Присъстващите, които за пръв път чуват духовитата реплика (до болка позната на самата Лизи), гръмогласно изразяват възторга си. Русокосият се поусмихва, хваща тънката китка на лявата си ръка. Пръстите му са дълги и изящни. Скот отмества крака си от лопатката, но не защото позата му е омръзнала, а сякаш му е хрумнало друго приложение на сечивото. Лизи го наблюдава като омагьосана — в подобни моменти той е в силата си, „зарибява“ ги, подготвя ги за кулминацията.

— Годината е хиляда деветстотин осемдесет и осма и светът е потънал в мрак — казва той и обръща наопаки лопатката. За миг металната част проблясва под слънцето, после се скрива в ръкава на Скот. Използвайки дръжката като показалка, той посочва въображаеми точки на конфликти и трагедии:

— През март Оливър Норт и вицеадмирал Джон Пойнтдекстър са обвинени в заговор — това е чудесният свят на иранските контри, в който оръжията диктуват политиката, а парите управляват света.

В Гибралтар хора на британските САС убиват трима невъоръжени членове на ИРА. Може би мотото на командосите трябва да се промени от „Само смелите побеждават“ на „Първо стреляй, после питай“.

Разнасят се откъслечни аплодисменти. Роджър Дашмиел се е изчервил и явно е неприятно изненадан от неочакваната политическа лекция, но Едингтън най-после си води записки.

— И у нас е същото. През юли по погрешка сваляме ирански самолет с двеста и деветдесет цивилни на борда, включително шейсет и шест деца. СПИН убива хиляди, ежедневно се разболяват… не знаем колко, нали? Стотици… хиляди… може би милиони. Светът потъва в мрак. Започва приливът от кръв, описан от Йейтс.

Поглежда надолу към бързо посивяващата пръст и Лизи внезапно изтръпва от ужас, че съпругът й съзира онова — безкрайно и петнисто, което виждат хората, болни от рак; ужасява се да не би той да изпадне в нервна криза, дори да полудее и да се сбъднат най-големите му страхове (също и нейните). Преди сърцето й да стори нещо повече, отколкото да ускори ритъма си, Скот вдига ръка, усмихва се като хлапе в лунапарк, с ловкостта на илюзионист завърта лопатката и отново хваща дръжката. Хората, които са застанали най-отпред, смаяно ахват. Но той не е приключил. Сръчно завърта дръжката между пръстите си и с всяка секунда ускорява въртенето. Гледката е поразяваща и някак трогателна. Макар да са женени от 1979 година, Лизи не е подозирала, че в репертоара му е включен подобен трик. („Колко ли години трябва да минат — ще се пита тя след две вечери, когато лежи сама в мизерната хотелска стая и слуша как кучетата лаят под нажежената оранжева луна, — преди безсмислената тежест на изминалите дни най-сетне да разруши брачната клетва? Колко късмет трябва да имаш, та любовта ти да спечели надпреварата с времето?“) Слънцето се отразява в безумно въртящата се сребърна лопатка и изпраща светлинни сигнали на хората, плувнали в пот и умърлушени от жегата: „Събудете се! Събудете се!“ Внезапно съпругът на Лизи се превръща в Скот Шарлатанина, чиято доволна усмивка сякаш казва: „Миличка, виж ме! Аз съм върхът на сладоледа.“ Взел им е ума, а сега ще се опита да им пробута съмнително лекарство, нещо, с което се надява да ги отпрати по живо, по здраво. И те ще го купят, колкото и да са зашеметени от августовската горещина. Дойде ли му музата, Скот може да продаде хладилници на ескимосите… „Благословено да е езерото на словото, от което всички пием“ — би казал той (и го казва).

— Но ако всяка книга е лъч светлина в мрака — убеден съм, че е така, да, убеден съм, колкото и банално да звучи, защото пиша тези книги, нали? — тогава всяка обществена библиотека е грамаден вечен огън, около който всеки ден и всяка нощ се скупчват десет хиляди души, за да се топлят. Температурата не е четиристотин петдесет и един градуса по Фаренхайт. Представете си четири хиляди градуса, приятели, защото не става въпрос за обикновена кухненска фурна, а за доменни пещи за съзнанието, тигели за интелекта. Днес ознаменуваме разпалването на такъв огън и за мен е чест да присъствам на знаменателното събитие. Днес заплюваме в лицето забравата и сритваме сбръчканите топки на невежеството. Ей, фотографа!

Стивън Куинсланд вдига фотоапарата и се усмихва. Скот също се усмихва:

— Запази си една снимка. Големите клечки може да не я използват, но за теб ще е добра реклама, повярвай.

Хваща лопатката, сякаш отново ще я завърти. Присъстващите затаяват дъх, но този път той само ги дразни. Навежда се, забива в пръстта блестящото сечиво, нажежено от слънцето, и се провиква:

— Обявявам началото на строежа на библиотека „Шипман“!

Този път аплодисментите са толкова бурни, че в сравнение с тях предишните приличат на учтивото ръкопляскане по време на тенисмач в подготвително училище. Лизи не знае дали младия Куинсланд е „хванал“ официалната първа копка, но когато съпругът й победоносно вдига глупавата лопатка, както олимпийски шампион вдига спечелената купа, усмихнатият фотограф увековечава този миг. Скот остава неподвижен още миг (погледът й случайно улавя Дашмиел тъкмо когато той се споглежда с Тоней и театрално забелва очи), после отпуска ръце. Капчици пот са избили по страните и челото му. Ръкоплясканията започват да замират. Присъстващите смятат, че „представлението“ е свършило. Според Лизи то едва сега започва.

Скот изчаква, докато е убеден, че всички отново го чуват, и повторно забива лопатката в рохкавата пръст.

— Тази копка е за невероятния Бил Иейтс! — извиква. — Пълната откачалка. А тази е за Едгар По, известен още като Еди от Балтимор. Следващата посвещавам на Алфи Бестър. Срам за вас, ако не сте му чели романите!

Започва да се задъхва, а сърцето на Лизи се свива от страх. Жегата е непоносима. Опитва се да си спомни какво е обядвал, пита се дали храната не е била прекалено тежка.

— А тази… — Той отново забива лопатата в пръстта. Ризата му е мокра от пот. — Я да видим! Спомнете си автора, написал първата прочетена книга, която ви е харесала. Онзи, който се е превърнал във вашето вълшебно килимче и сте полетели във висините. Сещате ли се за какво говоря?

Сещат се. Личи си по израженията на всички, които го гледат.

— Онази, към която в един съвършен свят най-напред ще посегнете, когато обществената библиотека „Шипман“ отвори врати. Тази копка е за нейния автор. — За последен път забива в пръстта лопатката и се обръща към Дашмиел, който би трябвало да е доволен от представянето на именития гост — помолил го беше да импровизира и Скот се беше справил блестящо, но фукльото изглежда вбесен. — Мисля, че приключихме тук — добавя и му подава лопатката.

— За ваа е — процежда Дашмиел. — За спомен и като иизаз на наата благодаааност. Заедно с ваия чек, аазбиа се. — Пресилената му усмивка повече прилича на мъртвешка гримаса. — Да идем няяде на хаадно.

— С най-голямо удоволствие — промърморва Скот и подава лопатката на Лизи, както през последните дванайсет години й е връчвал толкова много нежелани сувенири: гребни весла, шапки на „Ред Сокс“ в прозрачни пластмасови кубчета, маски на комедията и трагедията…, но най-вече комплекти писалки и моливи. Безброй комплекти. „Уотърман“, „Скрипто“, „Монблан“ и какви ли не още. Лизи поглежда сечивото — озадачена е също като своя възлюбен (все още е нейният възлюбен). Върху гравирания надпис ПЪРВА КОПКА, БИБЛИОТЕКА ШИПМАН са полепнали песъчинки и тя ги издухва. Пита се къде ли ще се озове необичайният сувенир. През това лято на 1988 година „кабинетът“ на Скот още не е готов, въпреки че той е започнал да складира разни неща в бившия обор. Върху повечето кашони е надраскал с черен маркер СКОТ MЛАДОСТ!. Най-вероятно сребърната лопатка също ще се озове в някой кашон, а блясъкът й ще погине в тъмните му недра. Може би самата тя ще я пъхне там, после ще напише върху кашона СКОТ! Средна ВЪЗРАСТ! като шега… или като подарък. От онези глупави и неочаквани подаръци, които той нарича…

Но сега Дашмиел е на ход. Без нито дума повече, сякаш е отвратен от церемонията и желае час по-скоро да приключат, той прегазва правоъгълника от пръст, заобикаляйки мястото, на което Скот почти е успял да изкопае дупка. При всяка стъпка токовете на излъсканите му до блясък обувки (които все едно казват: „Аз съм доцент и скоро ще бъде повишен, не го забравяйте“) затъват в пръстта. Той с усилие запазва равновесие, което според Лизи също допринася за лошото му настроение. Тони Едингтън върви редом с него. Скот се поколебава за миг като че ли не знае какво да прави, после ги настига и закрачва между своя домакин и временния си биограф. Лизи тръгва подир тях, както е свикнала. Докато наблюдаваше Дашмиел, е забравила зловещото предчувствие

(счупено стъкло сутринта)

поне за малко, но сега то се връща

(разбито сърце вечерта)

с пълна сила. Казва си, че може би подробностите й се струват толкова зловещи заради горещината. Сигурна е, че озове ли се в помещение с климатик, светът отново ще придобие нормалните си очертания. Всичко ще си дойде на мястото, когато тя се отърве от идиотските впити бикини.

„Почти свърши“ — напомня си, но — колко странен е животът понякога, тъкмо в този момент денят започва да излиза от релси.

Служител от охраната на кампуса, много по-възрастен от колегите си — след осемнайсет години тя ще научи името му (С. Хефърнън) от текста, придружаващ снимката на Куинсланд, повдига кадифения шнур от далечната страна на правоъгълника от рохкава пръст. Лизи забелязва само, че на униформената му риза в цвят каки е прикрепена грамадна значка. Съпругът и придружителите му се навеждат, за да се промушат под шнура — движат се в синхрон, сякаш предварително са репетирали.

Присъстващите също тръгват към паркинга… с изключение на Русокоско. Русокоско не помръдва. Неколцина души го изблъскват и той е принуден да отстъпи на парцела мъртва земя, напечена от слънцето, където през 1991 година ще се издига обществената библиотека „Шипман“ (разбира се, ако строителният предприемач изпълни обещанието си). После русокосият тръгва напред срещу „прилива“, изблъсква вляво някакво момиче, изтласква вдясно непознат младеж. Устните му продължават да мърдат. Отначало Лизи си казва, че той безмълвно произнася молитва, след това чува накъсаните безсмислени фрази, подобни на текст, написан от неумел подражател на Джеймс Джойс, и за пръв път я обзема паника. Странните очи на Русокоско не се отместват от съпруга й, ала на нея й е пределно ясно, че той няма намерение да обсъжда със Скот останките от космически пришълци, нито религиозния контекст на романите му. Този не е обикновен космически каубой.

— Църковните камбани зазвъняха на Ейнджъл Стрийт — казва Русокоско… казва Гърд Алън Коул, който както се разбира по-късно, е прекарал почти целия си кратък живот в скъпа клиника за душевноболни и е бил изписан, защото тамошните психиатри са преценили, че е излекуван. Лизи чува всичко. Думите се врязват в глъчката на тълпата като нож в пухкав кейк. — Този ужасен звук, все едно дъжд барабани по тенекиен покрив! Мръсни цветя, мръсни и уханни, ето как камбаненият звън отеква в моята изба, ако искаш да знаеш!

Ръка, която сякаш няма длан, а само дълги бледи пръсти, посяга към пешовете на бялата риза и Лизи проумява какво се случва. То достига до съзнанието й чрез откъслечни изображения, нещо като стенографирани образи от детството й. Поглежда Скот, но той говори на Дашмиел. Намръщената физиономия на Дашмиел е достатъчно красноречива: „Писна ми! Стига толкова снимки за днес! Благодаря!“ Куинсланд нагласява обектива на фотоапарата си, Антъни Тоней Едингтън си записва нещо в бележника. Погледът й открива застаряващия охранител — той се взира в тълпата, но не в правилната посока. Невъзможно е тя да вижда тези хора плюс Русокоско, но наистина ги вижда, вижда дори как устните на Скот оформят думите „Мисля, че мина много добре“ — коментар, който съпругът й обичайно прави при подобни събития, и, о, Боже, о, Исусе, Марийо и Йосиф дърводелеца… Лизи се опитва да изкрещи на Скот и да го предупреди, ала от пресъхналото й гърло не се изтръгва нито звук, междувременно Русокоско вече е запретнал дългата си бяла риза, отдолу са празните гайки за колан и коремът му без нито едно косъмче, белезникав корем на пъстърва; до бялата кожа е притисната ръкохватката на револвер, към която той посяга и докато се приближава към Скот, Лизи го чува да казва:

— Ако това заглуши камбаните, значи е свършило работа. Извинявай, татко.

Тя се втурва напред… поне се опитва, но стъпалата й сякаш са залепнали за горещия асфалт и някой й препречва пътя — девойка с конска опашка и широка бяла панделка, на която със сини букви с червени контури е написано НЕШВИЛ (виждате ли колко ясно е всичко пред очите й?) — Лизи я блъсва с ръката, в която стиска лопатката, а непознатата извиква „Хей!“, само че възклицанието прозвучава някак провлечено, все едно е записано на грамофонна плоча 45 оборота, после е възпроизведено на 33 или дори на 16 оборота. Светът се е превърнал в нажежен асфалт и в продължение на цяла вечност наперената девойка с бялата панделка остава пред Лизи; тя вижда само рамото на Дашмиел. И Тони Едингтън, който прелиства идиотския си бележник.

Най-сетне младата жена се отдръпва и Лизи отново вижда съпруга си и Дашмиел — преподавателят по английска литература рязко отмята глава, позата му сякаш крещи: „Тревога! Тревога!“ Случва се за частица от секундата. Лизи вижда същото, което вижда Дашмиел. Вижда Русокоско с револвера (по-късно ще разбере, че оръжието е „Лейдисмит“ двайсет и втори калибър, произведено в Корея и купено за трийсет и седем долара на гаражна разпродажба в Южен Нешвил), насочен към съпруга й, който най-после съзира опасността и спира. Във времето на Лизи всичко се случва на забавен каданс. Тя не вижда как куршумът изхвърча от дулото на револвера, но чува как Скот казва благо, провлачвайки думите в продължение на десет, дори на петнайсет секунди:

— Да поговорим, а, синко?

Сетне вижда как от дулото на револвера изригва пламък, напомнящ раздърпано жълто-бяло букетче за корсаж. Чува приглушено изпращяване, като че ли някой е спукал с длан хартиен плик. Вижда как Дашмиел, дребнавият южняшки фукльо, отскача вляво. Вижда как Скот полита назад, а брадичката му се вирва. Съчетанието от двете движения е странно, но грациозно като стъпка от салонен танц. Черна дупка зейва отдясно на лятното спортно сако.

— Синко, хич не ти трябва да го правиш — провлечено изрича Скот във времето на Лизи, но дори в това време тя чува как след всяка дума гласът му изтънява, докато накрая заприличва на гласа на пилот-изпитател в барокамера. Въпреки това подозира, че мъжът й още не си дава сметка какво му се е случило. Да, почти е сигурна. Спортното му сако се разтваря като порта, когато той заповеднически вдига ръка, сякаш да спре безумеца, и Лизи осъзнава едновременно два факта. Първият е, че ризата под сакото бързо почервенява. И че тя най-после тича към него, макар че при всяка крачка се олюлява.

— Трябва да спра тези камбани — раздразнено изрича Герд Алан Коул. — Трябва да спра този звън за мъртвите фрезии.

Лизи е сигурна, че след като умъртви Скот, Русокоско ще се самоубие или ще симулира опит за самоубийство. Засега обаче му предстои да довърши пъкленото си дело. Леко завърта китката си и насочва димящото дуло на револвера към сърцето на Скот; във времето на Лизи движението е плавно и бавно. Прострелял е белия дроб, сега ще стреля в сърцето. Тя знае, че трябва да го спре. Ако съществува поне минимален шанс съпругът й да оцелее, тя трябва да попречи на ненормалния убиец да го простреля втори път.

Сякаш, за да докаже безсилието и, Герд Алан Коул казва:

— Няма да спрат, докато си жив. Ти си виновен за непрестанния им звън, старче. Ти си ад, ти си зъл дух и сега си моят зъл дух!

За пръв път думите му имат някакъв смисъл и осъзнаването им дава на Лизи достатъчно време да вдигне лопатката — тялото й е предусетило намерението й и пръстите й здраво са стиснали дръжката — и да замахне. Въпреки това за малко не закъснява безвъзвратно.

Ако това беше конно състезание, на таблото за резултатите щеше да се появи надпис: ИЗЧАКАЙТЕ ФОТОФИНИША. Но когато състезанието е между мъж с револвер и жена с лопатка, не е необходим фотофиниш. В своето време, в което всичко става на забавен каданс, тя вижда как сребърната лопатка се удря в оръжието и го отклонява нагоре тъкмо когато отново лумва жълто-белият огън (зърва го бегло, защото дулото отчасти е скрито от сребърното сечиво). Вижда как металната част на лопатката продължава да се движи напред и нагоре, докато вторият куршум се стрелва в безоблачното августовско небе. Вижда как револверът полита във въздуха; има достатъчно време да си каже: „Мама му стара! Яко го фраснах!“ преди лопатката да се вреже в лицето на Русокоско. Ръката му още е вдигната (три пръста ще бъдат прекършени от удара), ала при все това металното сечиво счупва носа на Коул, дясната му скула и костта под облещеното му око, избива му девет зъба. Мафиотски бияч с метален бокс не би се справил по-добре.

Сега — все още бавно, още във времето на Лизи елементите на фотографията, за която Стивън Куинсланд ще получи високо признание, се обединяват.

Капитан С. Хефърнън е видял какво се случва само една-две секунди след Лизи, но и той има проблем с преодоляването на някакъв зяпач — в неговия случай това е пъпчив шишкав младеж с широки бермуди и тениска с щампа на усмихнатия лик на Скот Ландън. Охранителят го изблъсква с мускулестото си рамо и се затичва.

Русокоско пада на асфалта (и излиза от обхвата на фотообектива) — едното му око се взира в една точка, от другото блика кръв. Кръв блика и от отверстието, което в бъдеще вероятно отново ще му служи за уста.

Роджър Дашмиел, който може би изведнъж си спомня, че е „водещ на шоуто“, а не голям и подплашен заек, се обръща към протежето си Едингтън и към почетния гост Ландън (създал му толкова много главоболия) тъкмо навреме, та изненаданата му физиономия да бъде увековечена на фона на знаменателната фотография.

Междувременно Скот Ландън излиза от обсега на обектива. Изпаднал е в шок и крачи уверено, сякаш не забелязва нетърпимата жега, движейки се към паркинга и зала „Нелсън“, където се помещава факултетът по английска литература и за щастие на всички има климатик. Върви изненадващо бързо — поне отначало — и повечето присъстващи сляпо го следват, без да си дават сметка, че пред очите им се е разиграла трагедия. Лизи е вбесена, но не изпитва изненада. В крайна сметка колцина от тях са видели Русокоско, стиснал дамското револверче? Колцина са разбрали, че приглушените изпуквания са от изстрели? Дупката в сакото на Скот може да е петно мръсотия, а кръвта, напоила ризата му, още не се вижда. При всяка вдишване от гърдите му излиза странно свистене, но колко души го чуват? Не, те зяпат нея — ненормалницата, която е превъртяла и съвсем безпричинно е забила глупавата сребърна лопатка в лицето на някакъв младеж. Мнозина се усмихват, сякаш мислят, че случилото се е сцена от представлението, изнесена в тяхна чест — шоуто на пътуващия цирк „Скот Ландън“. Мамка им, мамка му на Дашмиел, мамка му и на тромавия глуповат охранител със забавените реакции. Сега я интересува само Скот. Замахва с лопатката, този път „го отнася“ Едингтън.

После, все още на забавени обороти, тя хуква подир съпруга си, който забавя крачка, стъпвайки върху нажежения асфалт на паркинга. Зад нея Тони Едингтън се блещи в сребърната лопатка, сякаш вижда примерно артилерийска граната, детектор за радиация или останка от състезание на покойници; към него пристъпва капитан С. Хефърнън, явно не е разбрал кой е истинският герой (по-точно героиня) на деня. Лизи ще узнае какво се е случило в този момент едва осемнайсет години по-късно, и то от фотографията на Стивън Куинсланд, но дори да го знаеше, пак нямаше да я интересува; цялото й внимание е съсредоточено в съпруга й, който се свлича върху размекнатия асфалт. Опитва се да излезе от времето на Лизи, да тича по-бързо. Тъкмо тогава Куинсланд натиска копчето на фотоапарата и хваща в кадър само част от мокасината й — факт, който той няма да осъзнае нито тогава, нито по-късно.

6.

Носителят на наградата „Пулицър“, enfant terrible, публикувал първата си книга, когато е бил едва двайсет и две годишен, се свлича на асфалта. „Пада като чувал с картофи“, както гласи популярната фраза.

Лизи прави нечовешко усилие да се изтръгне от влудяващото „свое време“, в което сякаш е впримчена. Трябва да се освободи, защото, ако не стигне до Скот, преди тълпата да го погълне, хората вероятно ще го убият. Ще го задушат с обичта си.

— Той е рааанееен! — изкрещява някой.

Тя си изкрещява безмълвно

(дръж се СЕГА ТРЯБВА ДА ТИ СТИСКА)

и най-сетне успява. Изтръгва се от лепилото, в което са затънали стъпалата й. Стремглаво се втурва напред, без да забелязва шума, жегата, потта, блъскащите се зяпачи. Благославя забързаната действителност и докато тича, измъква проклетите бикини от проклетия си задник. Ох, какво облекчение, поне едно нещо през този идиотски ден е наред.

Девойка с къса блузка, чиито презрамки са завързани на фльонги на раменете, всеки момент ще се изпречи на стесняващата се пътека към Скот, но Лизи се стрелва край нея и се просва върху асфалта. Ще усети болката в наранените си колене едва по-късно в болницата, където любезна медицинска сестра ще ги намаже с мехлем — толкова прохладен и успокояващ, че Лизи ще се разплаче от облекчение. Но това ще стане после. В момента й се струва, че са само двамата със Скот на този нажежен паркинг, на този ужасяващ черно-жълт под на бална зала, където температурата надхвърля петдесет и пет градуса. Във въображението й изникват яйца на очи, които баба Дебушър пържи в големия си тиган, и тя бързо го прогонва.

Скот я гледа.

Лицето му е мъртвешки бледо, под лешниковите му очи са се вдълбали черни сенки, от устата му струи кръв и се стича по брадичката му.

— Лизи! — Пак този изтънял глас. — Онзи наистина ли ме простреля?

— Не говори! — Тя притиска длан до гърдите му. Мили Боже, ризата му е напоена с кръв, сърцето му забързано тупти… не, не тупти, а пърха. Сякаш не бие сърцето на човек, а на птица. „Пулс на гълъб“ — казва си тя, в същия момент девойката с късата блузка се стоварва върху нея. Би паднала върху Скот, но Лизи машинално го прикрива с тялото си („Ей, мама ти стара!“ — извиква изплашената млада жена), за миг поемайки тежестта й върху гърба си. Вижда как непознатата протяга ръце, за да омекоти удара при падането — „Благословени да са рефлексите на младите“ — казва си Лизи, сякаш самата тя е престаряла, не едва на трийсет и една — и девойката успява, ала изпищява, когато след секунда асфалтът парва дланите й.

— Лизи — прошепва Скот и о, Божичко! — дъхът му свисти като вятър в комин.

— Кой ме блъсна? — извиква непознатата с късата блузка с презрамки, завързани на фльонги. Вирнала е задник, конската й опашка се е развързала и косата почти закрива очите й, крещи от страх, болка и срам.

Лизи се привежда към съпруга си. Топлината, излъчваща се от него, я ужасява и я изпълва със съжаление, каквото не е предполагала, че може да изпита. Странното е, че въпреки това той трепери. С една ръка тя си сваля сакото.

— Да, простреляха те — мълви. — Затова мълчи и не се опитвай да…

— Умирам от горещина — казва той и се разтреперва още по-силно. Какво следва — конвулсии ли? Лешниковите му очи се взират в нейните. Кръвта продължава да тече от устата му. Лизи долавя миризмата й. Дори яката на ризата му е обагрена в червено. „Този път неговият метод за изчистване на петна с отвара от чай няма да подейства — мисли си тя, макар да не осъзнава какво й се върти в главата. — Кръвта е прекалено много.“ — Умирам от горещина, Лизи, намери лед, моля те.

— Ей-сега. — Тя навива сакото му и го слага под главата му. „Слава Богу, че носи спортното си сако“ — казва си, в този момент й хрумва нещо. Хваща за рамото хленчещото момиче. — Как се казваш?

Девойката се облещва, сякаш вижда ненормална, но машинално отговаря:

— Лиза Лемке.

„Още една Лиза. Светът е малък“ — мисли си Лизи, но не го изрича на глас, а казва:

— Мъжът ми е прострелян, Лиза. Ще отидеш ли до… — Не си спомня названието на сградата, само функцията й. — До факултета по английска литература. Повикай линейка. Обади се на 911…

— Госпожо? Госпожо Ландън? — Едрият охранител с лакти си пробива път през тълпата. Кляка до нея, коленете му изпукват. „Изпукват по-силно от револвера на Русокоско“ — мисли си тя. Охранителят държи уоки-токи. Говори бавно и предпазливо, сякаш се обръща към изплашено дете. — Обадих се в лечебницата на кампуса, госпожо Ландън. Ще изпратят линейка, която ще закара мъжа ви в Общинската болница. Разбирате ли ме?

Разбира го и признателността й към него почти се равнява на жалостта й към Скот, който лежи върху напечения асфалт и трепери като пребито куче. Кима, избърсва първата от пороя сълзи, които ще пролее, преди да закара Скот в Мейн — не с полет на „Делта“, а с частен самолет с медицинска сестра на борда (на летището в Портланд ще ги чакат линейка и друга медицинска сестра.) Обръща се към младата Лемке:

— Той изгаря от висока температура. Има ли лед, мила? Сещаш ли се къде може да има лед? Където и да било?

Изрича думите, без да се надява на отклик, затова се изненадва, когато Лиза Лемке кимва:

— Ей-там има закусвалня с автомат за кока-кола. Посочва към зала „Нелсън“, която Лизи не вижда. Пред очите й е само гора от крака — някои космати, други — не, някои с тен, други — зачервени от слънцето. Осъзнава, че са обградени от всички страни, че с ранения й съпруг се намират на пространство с размерите на голяма таблетка витамини, и внезапно я обзема усещането, че тълпата я задушава. Дали думата беше агорафобия? Ако можеше да говори, Скот щеше да й каже.

— Моля те, донеси лед — казва на девойката. — И побързай. — Обръща се към охранителя, който измерва пулса на Скот — нещо, което според нея е напълно излишно. В момента всичко се свежда до това дали съпругът й още е жив. — Можете ли да ги накарате да се отдръпнат? — мълви умоляващо. — Толкова е горещо к…

Преди да довърши фразата, той вече е на крака като човече на пружинка и крещи:

— Назад, хора! Отдръпнете се и пуснете момичето! Дайте му малко въздух, приятели, хайде, по-живо!

Зяпачите се отдръпват…, но с нежелание, забелязва Лизи. Явно не искат да пропуснат нищо от кървавата гледка.

Напеченият асфалт излъчва нетърпима горещина. Би трябвало вече да е свикнала, както се свиква с горещ душ, ала това не се случва. Напразно надава ухо за воя на сирената на линейка. След миг обаче чува как Скот изхриптява името й. Същевременно подръпва блузката й, подгизнала от пот (сутиенът й се очертава като татуировка върху тънката коприна). Тя го поглежда и сърцето й се свива от ужас, защото той се усмихва. Кръвта е обагрила устните му в тъмночервено и усмивката му повече прилича на гримаса на клоун. „Никой не обича клоун посред нощ“ — казва си и се учудва откъде й е хрумнала тази дивотия. Едва по-късно, по време на безкрайната и безсънна нощ в мотелската стая, докато слуша как сякаш всички кучета в Нешвил лаят срещу горещата августовска луна, тя ще си спомни, че фразата е от третия роман на Скот, единствения, който и тя, и литературните критици оплюха, онзи, който им донесе цяло състояние. „Стръвни дяволи“.

Скот все така подръпва копринената й блузка, очите му все така трескаво блестят, хлътнали в потъмняващите кухини. Явно иска да й каже нещо и тя неохотно се навежда. Съпругът й отчаяно се опитва да си поеме дъх, мъчителните му хрипове са ужасяващи. Отблизо миризмата е още по-силна. И противна. Миризма на минерали.

„Смърт. Миризмата е на смърт.“

Сякаш да потвърди мисълта й, Скот прошепва:

— Много е близо, мила. Не го виждам, но… — Отново си поема дъх, белите му дробове изсвистяват — звукът напомня зловещ писък. — Чувам го как се храни. И сумти. — Устните му отново се разтеглят в кървава клоунска усмивка.

— Скот, не знам за какво гово…

В ръката, която дърпа блузката й, е останала някаква сила. Пръстите жестоко се впиват в плътта и, а по-късно в мотела, когато тя сваля блузката, ще види мораво петно.

— Ти… — Пак зловещото свистене. — Знаеш… — Пореден хрип, този път по-гърлен. Скот продължава да се усмихва, сякаш двамата знаят някаква страшна тайна. Пурпурна тайна с цвета на синини по тялото. Пурпурна като цветята, които растат на онези

(тихо, Лизи, тихо)

да, на онези хълмове.

— Ти… знаеш…, затова… не се прави…, че не разбираш…

Лизи май наистина се досеща. Скот го нарича „дългото нещо“. Онова, което е безкрайно и петнисто. Тя мислеше да провери в речника значението на думата петнисто, но забрави — забравянето е изкуство, което поради ред причини тя е усъвършенствала през годините на брака си със Скот. Но знае за какво говори мъжът й, да, знае.

Той пуска блузата й, а може би вече няма сили да я дърпа. Лизи леко се отдръпва. Очите му в хлътналите кухини са вперени в нея. Както обикновено са поразително красиви, но са изпълнени с ужас и с (сърцето й се свива от страх) необяснимо веселие. Все така шепнейки — дали да го чува само тя, или защото не може да говори ю-високо — той казва:

— Слушай, малка Лизи. Ще ти покажа какъв звук издава, когато се оглежда.

— Скот, не! Престани! Недей!

Той сякаш не я чува. Отново изхриптява, свива влажните си червени устни, образувайки буквата О, и издава противен звук, напомнящ пуфтене. От стиснатото му гърло изригват капчици кръв и обагрят нажежения въздух. Някакво момиче изпищява. Този път зяпачите не изчакват едрия охранител да ги подкани да се отдръпнат и по своя инициатива отстъпват назад.

За щастие звукът — мили Боже, този звук повече прилича на грухтене — затихва след секунда. Скот започва да кашля, гърдите му се повдигат, от раната блика кръв — всеки изблик е ритмичен като пулс — и с пръст помахва на Лизи да се приближи. Тя се подчинява, подпира длани на нажежения асфалт. Хлътналите му очи и мъртвешкото му хилене впримчват погледа й.

Той завърта глава, изплюва парче съсирена кръв върху горещия асфалт, после пак се обръща към нея.

— Така… мога да го викам — прошепва. — То ще дойде. Ще се… отървеш от вечното… ми дърдорене.

Лизи разбира, че съпругът й не се шегува, и за миг (сигурно под въздействието на настойчивия му поглед) е убедена, че той ще го стори. Отново ще издаде ужасния звук, само че по-силно, и в някакъв друг свят дългото нещо, властелинът на мрака, ще извърне ненаситната си глава. След миг, но в този свят, Скот Ландън ще потрепери и ще умре. В смъртния акт ще бъде посочена някаква разбираема причина, ала Лизи ще знае истината — злото най-сетне го е видяло, намерило го е и го е изяло жив.

Сега се случва нещо, за което по-късно никога няма да говорят — нито пред другите, нито помежду си. Прекалено е зловещо. Всеки брак има две сърца — открито и потайно. Това е потайното сърце на техния брачен съюз, единственият налудничав секрет. Тя се привежда към съпруга си; сигурна е, че той умира, ала при все това е решена да направи нещо. Ако се наложи, с нокти и зъби ще се бори с дългото нещо, да, ще го срази.

— Е… Лизи? — Пак тази отблъскваща лукава усмивка. — Съгласна… ли… си?

Тя се навежда още по-ниско. Навежда се и подушва леката миризма на шампоана „Прел“ и пяната за бръснене, които е използвал сутринта. Навежда се, докато устните й докосват ухото му.

— Млъкни, Скот — прошепва. — Поне веднъж в живота си замълчи.

Вдига глава и вижда, че погледът му не е същият. Ожесточеността е изчезнала. Губи съзнание, но може би така е по-добре, защото отново изглежда нормален.

— Лизи…

Тя пак зашепва, гледа го право в очите:

— Престани да обръщаш внимание на идиотското нещо и то ще си отиде. — За миг се изкушава да добави: „После ще оправиш бъркотията“, ала това е безсмислено — засега единственото, което той може да стори, е да не умре. Затова казва: — И да не съм те чула повече да издаваш този звук!

Той прокарва език по устните си. Лизи вижда кръвта по езика му и стомахът й се преобръща, ала тя не смее да извърне поглед. Предполага, че не може да стори нищо повече, докато не дойде линейката, или той да издъхне на горещия асфалт на стотина метра от мястото на последния си триумф; щом е издържала досега, сигурно ще издържи всичко останало.

— Толкова ми е горещо — шепне Скот. — Да можех да посмуча кубче лед…

— Ей-сега, скъпи — мълви Лизи, без да я е грижа, че обещава невъзможното. — Сега ще ти намеря. — Поне чува в далечината воя на сирените на линейката. Все пак има някаква надежда.

Изведнъж се случва чудо. Девойката с фльонги на раменете и пресни драскотини по дланите си пробива път през тълпата от зяпачи. Задъхва се като маратонец, пот се стича по страните и шията й, но тя държи две пластмасови чашки.

— На връщане излях половината от шибаната кока-кола — изпъхтява тя, — обаче нося лед. Ледът е… — Тя забелва очи и полита назад. Охранителят — Бог да го благослови, да е жив и здрав още сто години — я подхваща да не падне и взема едната чашка. Дава я на Лизи, после кара Лиза да пие от другата. Лизи Ландън не му обръща внимание. По-късно, когато си припомня случилото се, тя ще изпита нещо като страхопочитание към неустрашимостта си. Но в момента единственото, което се върти в главата й, е: „Не й позволявай да се стовари върху мен, ако припадне, полицай Дружелюбко.“ Тя отново се обръща към Скот.

Той трепери, очите му се замъгляват, вече почти не я вижда. Ала все пак прошепва:

— Лизи… Умирам от горещина… лед…

— Имам лед, скъпи. Едно те моля — поне веднъж да си затвориш цапнатата уста.

— Един отлетя на север, друг — на юг — изхриптява Скот, сетне — о, чудо! — той млъква. Може би — за пръв път в живота си — няма какво повече да каже.

Лизи пъха ръка в чашата, течността прелива. Студенината е потресаваща и прекрасна. Тя сграбчва шепа ледени кубчета, внезапно осъзнава иронията на случващото се: когато със Скот спират на някоя от отбивните край магистралата и тя използва автомат, който „пуска“ чаши с безалкохолно вместо кутийки или бутилки, винаги натиска бутона с надпис „БЕЗ ЛЕД“, обзета от задоволство — глупците разрешават на злите компании за безалкохолни напитки да ги лъжат, като им пробутват чаша, пълна до половината с лед, следователно с по-малко безалкохолно, но момичето на Дейв Дебушър не е глупаво. Как се изразяваше старият Денди? „Не съм вчерашен, малката.“ А ето, че сега й се иска да имаше повече лед и по-малко кока-кола… макар че едва ли има голямо значение.

Само че този път я чака изненада.

— Скот, ето ти лед.

Очите му са притворени, но той покорно отваря уста и когато Лизи натрива устните му с шепата лед, после пуска едно кубче върху окървавения му език, треперенето му ненадейно престава. Истинска магия! Тя се окуражава, прокарва по едната му страна, после по другата, накрая по челото му юмрука си, от който се стича червеникава ледена вода и влиза в очите му.

— О, Лизи, божествено е — шепне той и макар гласът му още да е писклив, вече е… по-нормален.

Линейката спира недалеч, сирената за последен път надава вой и затихва, след секунди Лизи чува нетърпелив мъжки глас да крещи:

— Пуснете ни! Хайде, хора, пуснете ни да си свършим работата, хайде, по-живо!

В този момент Дашмиел, скапаният южняшки фукльо, зашепва в ухото й. Загрижеността в гласа му, противоречаща на бързината, с която бе побързал да избяга, я кара да заскърца със зъби:

— Как е той, скъъпа?

Без да го погледне, тя отговаря:

— Опитва се да остане жив.

7.

— Опитва се да остане жив — промърмори тя и прокара длан по лъскавата страница на алманаха, по фотографията на Скот, на която той е заснет с крак върху глупавата сребърна лопатка. Затвори алманаха и го запрати върху прашния гръб на змията от книги. Апетитът й за снимки беше презадоволен за този ден. Болката в лявото й слепоочие все повече се усилваше. Искаше й се да изпие някакво болкоуспокояващр, не глупавия тиленол, а лекарство от онези, които съпругът й наричаше „главоблъскачи“. Две таблетки от неговия екседрин щяха да свършат работа, стига да не бяха с изтекъл срок на годност. После щеше да полегне в тяхната спалня, докато премине проклетото главоболие. Дори можеше да подремне.

„Още наричам спалнята «наша»“ — помисли си, докато слизаше по стъпалата към обора, който вече не беше обор, а склад, разделен на малки помещения, макар че вътре още витаеха упоритите миризми на машинно масло и сено.

Е, и? Какво от това?

Тя сви рамене:

— Нищо, предполагам.

Стресна се от безразличието в гласа си. Вероятно възкресяването на ужасяващите спомени я беше изтощило. Сякаш отново бе преживяла стреса. За едно беше благодарна — в корема на змията от книги нямаше други снимки на Скот, които да отприщят подобни спомени; само веднъж бе прострелян, а нито един университет не би му пратил фотография на ба…

(не говори за това млъкни)

— Правилно — съгласи се тя, без всъщност да осъзнава какво е щяла

(бягай, ти, стар мръснико)

да си помисли. Беше плувнала в пот като човек, който на косъм е избягнал смъртта.

— Млъкни, стига толкова.

В този момент, сякаш гласът й го бе задействал, зад затворената врата вдясно от нея зазвъня телефон. Тя вече беше стигнала до коридора между малките кабинки в обора. Навремето зад тази врата имаше помещение, достатъчно голямо да побере три коня. Сега надписът на табелката гласеше ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ! Закачила я беше на шега. Възнамеряваше да превърне помещението в нещо като кабинет, където да се занимава със семейното счетоводство и уреждането на сметките (още тогава имаха счетоводител, но той живееше в Ню Йорк и не можеше да се занимава с незначителни подробности като например плащането на сметките в бакалница „Хилтоп“). Тя стигна дотам, че обзаведе кабинета с бюро и няколко картотеки, инсталира телефон и факс… после Скот почина. Влизала ли беше там оттогава? Само веднъж. В края на март, когато навън тук-там още се виждаше неразтопен сняг. Възнамеряваше да изтрие съобщенията на телефонния секретар. На екранчето се виждаше цифрата 21. Съобщенията от номер едно до номер седемнайсет бяха от рекламни агенти, които Скот наричаше „телефонни глисти“. Номер осемнайсет (Лизи изобщо не се изненада) бе от Аманда:

— Проверявам дали си включила тъпата машина. Даде номера на мен, Дарла и Канти, преди Скот да почине. — Пауза. — Предполагам, че си. — Пауза. — Че си я включила, де. — Пауза, после поток от думи: Само че имаше прекалено дълга пауза между записа и бибиткането, което означава, че са се събрали страшно много съобщения, малка Лизи. Проверявай ги по-често, че току-виж някой иска да ти подари порцеланов сервиз или нещо подобно. — Пауза. — Е, дочуване.

Сега, докато стоеше през затворената врата на „кабинета“, тя чу как телефонът иззвъня трети, после четвърти път. На петото иззвъняване нещо изщрака, после прозвуча собственият й глас, съобщаващ на човека от другата страна на линията, че той или тя се е свързал с номер 727–5932. Не беше записала лицемерно обещание по-късно да се свърже с обаждащия се, нито покана да остави съобщение след сигнала, който Аманда бе нарекла „бибибиткане“. Нямаше смисъл. Кой би се обадил тук, за да разговаря с нея? След смъртта на Скот „машината беше останала без двигател“. Сега тук живееше само малката Лизи Дебушър от Лисбон Фолс, вдовицата Ландън. Малката Лизи живееше сама в къща, прекалено голяма за нея, и пишеше списъци за пазаруване, не романи.

Паузата между съобщенията и сигнала беше толкова дълга, че Лизи си каза: „Лентата на касетката е свършила.“ Дори да не беше, тя предполагаше, че на човека от другата страна на линията ще му омръзне да чака и ще затвори; тогава през затворената врата тя ще чуе само възможно най-неучтивия глас на телефонистка, която се тросва: „Ако желаете да се обадите, затворете и наберете вашия оператор]“ Не изрича обидни думи по адрес на обаждащия се, но Лизи открай време долавя в подобни записи нещо, което Скот би нарекъл подтекст.

Обаче чу мъжки глас, който произнесе четири думи.

Ненадейно и съвсем безпричинно я побиха тръпки. Мъжът каза:

— Ще се обадя отново.

Последва изщракване.

После настъпи тишина.

8.

„Това настояще е много по-приятно“ — казва си тя, ала знае, че не се намира нито в настоящето, нито в миналото, а сънува. Лежеше на голямото двойно легло в

(нашата нашата нашата нашата)

спалня под бавно въртящия се вентилатор на тавана; беше заспала въпреки сто и трийсетте милиграма кофеин в двата екседрина (срок на годност ОКТ. 07), които взе от намаляващите запаси на Скот, скътани в аптечката в банята. Ако се съмнява, че сънува, трябва само да се огледа — намира се в спешното отделение на третия етаж на Нешвилската окръжна болница и седнала върху парчето плат с надпис „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“. Отново е очарована, като вижда, че краищата на необикновеното вълшебно килимче, върху което седи със скръстени ръце, са завързани като на носна кърпа. Кръжи толкова близо до тавана, че когато „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“ се плъзва под едно от витлата на бавно въртящия се вентилатор (в съня й те изглеждат досущ като онези в спалнята), е принудена да легне, та витлото да не я удари. Лакираните дървени лопатки издават звук „уууп, уууп, уууп“, докато правят бавните си и някак величествени обиколки. Отдолу медицинските сестри идват и си отиват, придружавани от скърцането на гумените си подметки. Някои носят къси престилчици в ярки цветове, напоследък станали популярни сред упражняващите тази професия, но повечето още са със стандартните бели престилки, бели чорапогащници и с касинки, които открай време напомнят на Лизи за препарирани гълъби. Двама лекари — предполага, че са лекари, макар че единият още има жълто около устата, стоят до чешмичката-фонтан. Стените са облицовани с плочки в успокояващо зелен цвят. Жегата сякаш не прониква тук. Тя предполага, че освен вентилаторите има и климатик, но не чува бученето му.

„Не и в съня ми“ — казва си и мисълта изглежда логична. Наблизо е стая 319, в която закараха Скот, след като извадиха куршума. Лизи лесно достига вратата, но открива, че виси във въздуха прекалено високо и не може да влезе в стаята. А толкова й се иска! Така и не й остана време да каже на съпруга си: „После ще оправиш бъркотията“, но толкова ли беше наложително? В крайна сметка Скот Ландън не е вчерашен. Най-важното в момента е да намери вълшебната думичка, която ще накара вълшебното килимче да се сниши.

Изведнъж я осенява прозрение. Страхува се да произнесе тази дума (чула я е от Русокоско), но когато си на зор, не можеш да придиряш, както казваше Денди, затова…

— Фрезии — казва и избелялото парче плат покорно се спуска надолу. Тя поглежда през отворената врата и вижда Скот (вече са изминали пет часа от операцията), проснат на тясно, но изненадващо красиво легло с изящни табли. Мониторите бибиткат като телефонни секретари. Две прозрачни торбички с някакви течности са окачени на стойката между болния и стената. Той сякаш спи. До леглото на дървен стол с облегалка седи Лизи от 1988 година и стиска дланта на съпруга си. В другата й ръка е романчето, което е взела за пътуването до Тенеси — никога не е очаквала, че почти ще го довърши. Скот чете Борхес, Пинчън, Тейлър и Атуд; нейните любими автори са Мейв Бинчи, Колийн Маккълоу, Джийн Оел (въпреки че започва да й писва от похотливите пещерни хора на госпожа Оел), Джойс Карол Оутс и (напоследък) Шърли Конран. Докато е в стая 319, почти преполовява „Дивачките“, най-новия роман на тази писателка, който много й допада. Стигнала е до онази част, в която жените, впримчени в джунглата, се научават да използват сутиените си като прашки. Бог да благослови откривателя на ликрата. Не е сигурна дали американските любителки на романтична литература са узрели да приемат „нововъведенията“ на госпожа Конран, ала според нея в действията на онези жени има нещо смело и красиво. Смелостта винаги е красива, нали?

Лъчите на залязващото слънце нахлуват през прозореца и обагрят стаята в червено и златисто. Светлината е зловеща, но и прекрасна. Лизи от 1988 година е много уморена — изчерпана е емоционално и физически, а най-вече я подлудява самият Юг. Казва си, че ще закрещи, ако още някой се обърне към нея с провлеченото „гооожо“. Но има и нещо хубаво — за разлика от местните хора тя рано или късно ще се махне от тук; надява се да е по-рано, защото…, защото знае, че Скот върви към подобрение.

Скоро ще се върне в мотела и ще помоли да й дадат същата стая, която беше взела сутринта (Скот винаги осигурява „убежище“ дори когато публичната изява е кратка — „Гъз път да види“, както се изразява той.) Подозира обаче, че няма шанс — навсякъде се отнасят по-добре с теб, когато си придружавана от мъж, бил той прочут или не — от друга страна, мотелът е близо и до болницата, и до университета, тоест ако изобщо й дадат стая, няма да й пука дали е същата. Доктор Сатъруейт, който е поел лечението на Скот, й подсказва, че може да избегне репортерите, ако вечерта и през следващите дни използва задния вход. Добавя, че госпожа Маккини, която е на гишето за информация, ще й повика такси, което ще я чака на паркинга до товарното депо. Лизи отдавна да си е тръгнала, ала през последния час Скот е много неспокоен. Сатъруейт я бе успокоил, че съпругът й поне до полунощ ще бъде под въздействието на болкоуспокояващите, ала той не познава Скот колкото нея, затова тя не се изненадва, когато с наближаването на нощта мъжът й започва да идва в съзнание през кратки интервали от време. Два пъти я позна и попита какво се е случило, два пъти тя му отвърна, че е бил прострелян от душевноболен. Вторият път той избърбори нещо несвързано, преди пак да затвори очи, а Лизи неволно се засмя. Сега й се иска Скот отново да се изтръгне от бездната на безпаметността, за да го успокои, че няма да замине за Мейн, а ще отиде в мотела и сутринта ще се върне при него.

Лизи от 2006 година отлично си спомня всичко. Както си седи на вълшебното килимче „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“, изведнъж си казва: Той отваря очи. Поглежда ме. Казва: „Бях в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо — много горещо — и ти ми даде лед.“

Наистина ли обаче го беше казал? Наистина ли се беше случило? И ако тя крие нещо — крие го от себе си — защо го прави?

Скот, проснат в леглото под зловещата и същевременно прекрасна червеникава светлина, отваря очи. Поглежда жена си, която чете книга. Дишането му вече не е придружавано от ужасяващото хъркане, ала все пак когато той си поема въздух, за да произнесе името й, се чува странно свистене. Лизи от 1988 година оставя настрани книгата и го поглежда:

— Здрасти, пак си буден. Ще проведем бърз тест. Помниш ли какво ти се случи?

— Простреляха ме — шепти Скот. — Младеж. Боли.

— След малко ще ти дадат болкоуспокояващо — казва тя. — Междувременно искаш ли да…

Скот й стиска дланта. Сега ще ми каже: „Бях в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо — много горещо — и ти ми даде лед“ — мисли си Лизи от 2006.

Само че онова, което той казва на съпругата си, която спаси живота му, като удари по главата със сребърната лопатка един безумец, е само:

— Беше адски горещо, а?

Подхвърля го небрежно, дори не я поглежда, все едно води най-обикновен разговор. Сякаш изчаква да мине времето, докато червеникавата светлина отвън угасне и апаратите, към които е привързан, започнат да бибиткат; Лизи от 2006 година, която стои на прага, готова да излезе, вижда как през по-младата й „версия“ преминава тръпка, вижда как по-младата Лизи неволно измъква от книгата на Шърли Конран пръста си, с който е отбелязала докъде е стигнала.

Мисля си: „Или той не си спомня, или се преструва, че ле си спомня какво прошепна, докато лежеше на асфалта — че може да повика петнистото чудовище и че ще го призове, ако искам веднъж завинаги да приключа с тази история — и как му казах да млъкне и да не мисли за това…, че ако поне веднъж в живота си замълчи, проклетото нещо ще си отиде. Питам се дали наистина е забравил, както е забравил, че го простреляха, или се мъчи да заличи от паметта си случилото се, сякаш натъпква лошото в сандъче и здраво го заключва. Питам се дали има значение, стига той да не е забравил как да се възстанови.“

Докато е просната на леглото (и докато лети с вълшебното килимче във вечната действителност на съня си), Лизи се опитва да извика на по-младото си „аз“, че има значение, голямо значение. „Не му позволявай да те манипулира! — мъчи се да извика. — Не можеш вечно да забравяш!“ Хрумва й друга фраза от миналото, когато през летата, прекарани край езерото Сабат Дей, по цял ден играеха на карти; когато някой се опитваше да мами или да хитрува, другият се провикваше:

— Недей! Не можеш да изровиш мъртвите от гроба.

Не можеш да изровиш мъртвите от гроба.

Въпреки това тя отново се опитва.

Лизи от 2006 година напряга волята си, навежда се от вълшебното килимче и изпраща на по-младото си „аз“ телепатично внушение: „Той се преструва! СКОТ СИ СПОМНЯ ВСИЧКО!“

За миг я обзема въодушевление, струва й се, че другата разбира посланието й. Лизи от 1988 година се размърдва на стола, книгата се изплъзва от ръката й и тупва на пода. Преди обаче тя да се огледа, Скот Ландън поглежда жената, застанала на прага, онази версия на съпругата му, която по-късно ще стане негова вдовица. Отново свива устни, ала вместо да издаде противния мляскащ звук, той духа. Въздушната струя е слаба — естествено Скот е останал без сили след ужасното преживяване — но все пак запраща назад вълшебното килимче „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“ и то започва да се люлее като сухо листо, подхвърляно от ураганен вятър. Лизи се вкопчва в него, докато стените на болничната стая се люлеят около нея, ала проклетото парче плат се накланя, тя пада и…

9.

Лизи се стресна и седна в леглото; потта засъхваше по челото и под мишниците й. В стаята беше сравнително хладно благодарение на вентилатора на тавана, но тя умираше от горещина, сякаш беше в…

Сякаш беше в доменна пещ.

— Каквото и да е това — каза и се засмя.

Сънят вече избледняваше — единственото, което тя си спомняше сравнително ясно, бе зловещата червеникава светлина на залязващо слънце — ала се беше събудила с една натрапчива мисъл, безумна потребност да намери идиотската сребърна лопатка. Онази сребърна лопатка.

— Защо? — попита, обръщайки се към празната стая. Взе от нощното шкафче часовника и го приближи до очите си с надеждата, че е изминал час, дори може би два. С удивление видя, че е спала само дванайсет минути. Остави обратно часовника и прокара длани по блузата си, сякаш беше пипала нещо мръсно, гъмжащо от микроби. — Защо онова нещо?

„Няма значение. — Беше гласът на Скот, не нейният. Напоследък рядко го чуваше толкова отчетливо, но — леле, братче! — сега беше съвсем ясен. — Не ти влиза в работата. Само го намери и го сложи, където… е, знаеш къде.“

Разбира се, че знаеше.

— Където ми стиска — промърмори тя, прокара длани по страните си и се позасмя.

„Точно така, миломое — съгласи се покойният й съпруг. — При необходимост.“

III. ЛИЗИ И СРЕБЪРНАТА ЛОПАТКА(ИЗЧАКАЙ ВЯТЪРЪТ ДА СЕ ПРОМЕНИ)

1.

Яркият сън не помогна на Лизи да прогони спомените за Нешвил, най-вече онзи, когато Герд Алан Коул обръща револвера, след като е прострелял в белите дробове жертвата си (изстрел, след който Скот може би ще оцелее), и го насочва към сърцето, за да причини смъртоносна рана. Събитията вече се развиват на забавен каданс и онзи спомен, към който паметта на Лизи непрекъснато се връща, както езикът непрекъснато се връща върху счупен зъб, е колко плавно е движението, сякаш оръжието е монтирано на лагери.

Тя почисти с прахосмукачка гостната, която и така си беше чиста, пусна пералнята, макар да не се налагаше; откакто беше сама, кошът с дрехи за пране се пълнеше много бавно. Изминали бяха две години, а тя още не можеше да свикне с този факт. Накрая си сложи вехтия бански костюм и преплува пет, десет, петнайсет дължини в басейна в задния двор; на седемнайсетата се умори и се отказа. Вкопчи се в ръба откъм плитката част задъхваше се, косата й прилепваше към страните, челото и шията й като лъскав шлем — но продължаваше да вижда завъртането на китката на онази ръка с дълги бледи пръсти, виждаше как се обръща лейдисмитът (невъзможно й беше да мисли за револвера като за оръжие, след като вече знаеше женственото му название), виждаше как черната дупчица, предвещаваща смъртта на Скот, преминава вляво, а сребърната лопатка беше толкова тежка. Изглеждаше невъзможно тя да изпревари лудостта на Коул.

Леко си раздвижи краката, върху гладката водна повърхност се образуваха вълнички. Скот харесваше басейна, но много рядко отиваше да плува; предпочиташе да чете книга, да пие бира или да се отдаде на размисли. Разбира се, когато не пътуваше. Или когато се затваряше в кабинета си, надуваше до дупка стереоуредбата и се отдаваше на писане. Или пък, когато седеше с широко отворени очи на люлеещия се стол в гостната, в разбитото сърце на зимната нощ, и загърнат до брадичката с едно от големите плетени одеяла на Доброто мамче, докато отвън зловещо свиреше ураганният вятър, идващ чак от Йелоунайф… онзи беше другият Скот; един отлетя на север, друг на юг и — Господи! — тя еднакво обичаше и двамата.

— Забрави! — измънка. — Успях навреме, да, успях навреме, затова забрави! Ненормалникът простреля Скот само в белите дробове! Ала в спомените си (където миналото винаги е настояще) Лизи видя повторното завъртане на револвера и се изтласка от басейна, опитвайки се да прогони образа. Тактиката подейства, но Русокоско отново се върна, докато тя се загръщаше с хавлията, след като набързо взе душ; Герд Алан Коул се върна, намира се до нея и казва: „Трябва да спра този звън за мъртвите фрезии“, а Лизи от 1988 година замахва със сребърната лопатка, но този път проклетият въздух в проклетото време на Лизи е прекалено плътен, тя ще закъснее със секунда, ще види как от дулото на револвера отново изригва пламък, напомнящ раздърпано жълто-бяло букетче за корсаж, ще види и черната дупка на левия ревер на спортното сако на Скот, сакото, което е последната му дреха като жив…

— Стига толкова! — изстена тя и запрати в коша мократа хавлиена кърпа. — Не го мисли повече!

Пъхна под мишница дрехите си и гола измина разстоянието между басейна и къщата — та нали затова беше високата ограда, заобикаляща задния двор.

2.

След плуването огладня — всъщност изпита вълчи глад — и макар че още нямаше пет часът, реши да си приготви обилна вечеря. От онези, които по-голямата й сестра Дарла би нарекла „храна за успокояване на нервите“, а Скот би я определил като „освинване“. В хладилника имаше половин килограм телешка кайма, на задната полица в килера се таяха сатанински примамливи бурканчета със съставки за приготвяне на хамбургери. Тя изсипа в тенджерка месото с подправките и докато чакаше ястието да заври, си приготви цяла кана куул ейд с двойно количество захар. След двайсет минути апетитният аромат изпълни кухнята, а спомените за Герд Алан Коул изфирясаха от съзнанието на Лизи… поне за известно време. Мислеше само за храната. След втората порция и след втората чаша лимонада (изпи я на един дъх, на дъното остана само малко неразтопена захар) тя се оригна и промърмори:

— Сега да имаше и една цигара…

Много рядко й се допушваше, но сега умираше за цигара. Марка „Сейлъм Лайт“. Скот пушеше, когато се запознаха в Мейнския университет, където той беше едновременно студент последна година и „най-младият в света писател, пребиваващ там“, както сам се наричаше. Тя посещаваше само вечерните лекции (и то не за дълго), денем беше сервитьорка в закусвалнята на Пат в центъра на града и разнасяше пици и хамбургери. Започна да пуши, повлияна от Скот, който беше почитател на цигарите „Хърбърт Тарейтон“. Двамата едновременно ги отказаха и се окуражаваха взаимно. Беше през 1987, една година, преди Герд Алан Коул нагледно да демонстрира, че не само цигарите са пагубни за белите дробове.

Оттогава минаваха дни, без да й се прииска да запали, следваха периоди, през които копнееше за цигара. Все пак фактът, че мислеше за това, бе някакъв прогрес. Поне прогонваше спомените за

(„Трябва да спра този звън за мъртвите фрезии“ — съвсем отчетливо казва Герд Алан Коул и завърта китката си)

Русокоско

(плавно)

и Нешвил

(така че димящото дуло на револвера се насочва към сърцето на Скот)

и мамка му! — ето, че картината отново възкръсна в съзнанието й.

В шкафа имаше маслен сладкиш и цяла кутия течна сметана — връхната точка на освинването, но тя така беше преяла, че не й се посягаше към тях. Най-страшното беше, че спомените се върнаха, макар да се беше натъпкала с топла, висококалорична храна. Едва сега разбираше какво изживяват ветераните от войните. Случилото се през онзи отдавнашен ден бе единствената битка, която бе водила, но…

(не, Лизи)

— Престани! — прошепна и отмести чинията

(не, миломое)

по-далеч от себе си. Господи, как жадуваше да запали

(знаеш, че не бива)

цигара. Но още повече жадуваше отдавнашните спомени да се мах…

„Лизи!“

Беше гласът на Скот — чу го толкова ясно, че машинално отговори:

— Какво, скъпи?

„Намери сребърната лопатка и тази гадост ще престане да те тормози… както вятърът отнасяше неприятната миризма от фабриката, когато задухаше от юг. Помниш ли?“

Разбира се, че помнеше. Живееше в градчето Клийвс Милс източно от Ороно. Въпреки че по това време повечето фабрики бяха закрити, от онези, които още работеха — особено, ако денят беше облачен и влажен — се носеше ужасна смрад. Но когато вятърът сменеше посоката си… Господи! Човек усещаше миризмата на океана и се чувстваше като прероден. „Изчакай вятърът да се промени“ — беше ключова фраза в езика на Лизи и Скот, също като „стиска ли ти?“. ВЕДТСКЕН и думата „идиотски“, заменяща „шибан“. След време престанаха да я използват и тя не се беше сещала за нея от години: „Изчакай вятърът да се промени“ означаваше „Дръж се, мила“. Означаваше „Не се предавай още“. Може би в тази фраза се съдържаше оптимизъм, присъщ само на младите семейни двойки. Тя не знаеше отговора. Вероятно Скот имаше мнение по въпроса — водеше си дневник още тогава, през онези

(РАННИ ГОДИНИ!)

отдавна отминали времена; всяка вечер пишеше по петнайсетина минути, докато Лизи гледаше комедийни сериали или се занимаваше със семейното счетоводство. Понякога вместо да гледа телевизия или да пише чекове, тя го наблюдаваше. Харесваше й как светлината от лампата блестеше в косата му и хвърляше дълбоки триъгълни сенки върху страните му, докато той свеждаше глава над тетрадката. Тогава косата му беше по-дълга и по-тъмна, не прошарена като през последните години от живота му. Лизи харесваше историите му не по-малко от косата му под светлината на лампата. Казваше си, че косата си има собствена история, само че той не я знае. Харесваше й и усещането, когато докосваше кожата му — и на челото, и на пениса. Не би заменила едното за другото. За нея те бяха едно цяло.

„Лизи, намери лопатката!“

Разчисти масата, изсипа в съд от огнеупорно стъкло остатъка от ястието. Сигурна беше, че няма да посегне към него, след като пристъпът на вълчи глад беше преминал, но храната беше прекалено много, за да я изсипе в боклукомелачката в умивалника; Доброто мамче, чиито съвети още населяваха съзнанието й, щеше да се възмути от подобно прахосничество. Предпочиташе да забута съда в дъното на хладилника зад аспержите и бурканчетата с йогурт, където няма да го вижда. Докато се занимаваше с тези елементарни задачи, непрекъснато се питаше как, в името на Исус, Мария и Йо Йо дърводелеца, намирането на глупавата лопатка ще й донесе душевен мир. Може би среброто притежаваше някакво магическо свойство. Веднъж късно през нощта с Дарла и Кантата бяха гледали филм на ужасите за някакъв върколак… само, че тя изобщо не изпита ужас. Според нея върколакът бе пo-скоро жалък, отколкото страшен, освен това беше ясно, че „страшният“ ефект е постигнат, като от време на време са изключвали камерата, нанасяли са още грим върху лицето на актьора и са продължавали снимките. Усилията на гримьора бяха похвални, но желаният ефект не беше постигнат… поне според скромното й мнение. Обаче сюжетът беше интересен. В първата част действието се развиваше в английска кръчма и един от старчоците, седящи на бара, каза, че върколак се убива само със сребърен куршум. А Герд Алан Коул не беше ли нещо като върколак?

— Стига, малката — промърмори Лизи, изплакна чинията и я сложи в почти празната съдомиялна. Може би Скот щеше да използва този елемент в някой от романите си, ала ти не си падаш по небивалиците. Нали така? — Затвори вратичката на съдомиялната. Ако продължаваше да я пълни толкова бавно, щеше да я пусне чак около Четвърти юли. — Ако си решила да търсиш лопатката, действай. Решила ли си?

Преди да отговори на риторичния въпрос, отново чу гласа на Скот.

„Оставих ти бележка, миломое.“

Лизи тъкмо посягаше за кърпата, но се вкамени. Познаваше този глас, разбира се, че го познаваше. Още го чуваше три-четири пъти седмично, когато машинално изговаряше нещо, подражавайки на покойния си съпруг, сякаш неволно търсеше компания в голямата празна къща. Обаче бе стряскащо, че го чу веднага, след като той й беше „казал“ да намери лопатката.

Каква бележка?

Каква бележка?

Избърса си ръцете и върна кърпата на мястото й, после застана с гръб към умивалника. Кухнята беше изпълнена с привлекателната светлина на лятото (и с аромата на подправки, който не беше така привлекателен, след като тя беше задоволила апетита си). Лизи стисна клепачи, преброи до десет и отвори очи. Светлината на късния летен следобед избухна около нея. В нея.

— Скот? — прошепна тя и осъзна, че се чувства като сестра си Аманда. С други думи — откачена. — Не ми се правиш на призрак, нали?

Не очакваше отговор — не и малката Лизи Дебушър, която се радваше на бурите и се подиграваше на върколака във филма на ужасите. Ала внезапният порив на вятъра, който нахлу през отворения прозорец над умивалника, развя завесите и влажната й коса и донесе главозамайващия аромат на цветя, бе по-красноречив от всякакви думи. Отново затвори очи, стори й се, че чува стара кънтрипесен на Ханк Уилямс — „Довиждане, Джо, аз хващам пътя, Джо…“

Побиха я тръпки.

След миг вятърът утихна и тя отново си беше само Лизи — нито Манди, нито Канти, нито Дарла; определено не беше

(един отлетя на юг)

Джоди, която забягна в Маями. Беше Изцяло Съвременната Лизи, Лизи от 2006 година, вдовицата Ландън. Нямаше призраци. Тя беше Лизи Самотната.

Обаче наистина искаше да намери сребърната лопатка — онази, която беше спасила съпруга й, та той да живее още шестнайсет години и да напише седем романа. Да не говорим за корицата на списание „Нюзуик“ от 1992 със сюрреалистична снимка на Скот и написано с грамадни букви заглавие „МАГИЧЕСКИЯТ РЕАЛИЗЪМ И КУЛТЪТ НА ЛАНДЪН“. Лизи се запита как ли дребният южняшки фукльо Роджър Дашмиел е преглътнал този горчив хап.

Реши незабавно да започне търсенето на лопатката, докато още не е изчезнала светлината на дългия летен ден. Може да нямаше призраци, но не й се искаше след падането на нощта да бъде в обора или в кабинета.

3.

Преградените помещения срещу „кабинета“, който така и не беше дообзавела, бяха тъмни и влажни; навремето там се съхраняваха инструменти и резервни части за селскостопански машини, останали от времето, когато домът на семейство Ландън беше фермата „Шугар Топ“. В най-голямото бяха държали кокошки и макар че беше почистено от специална фирма и варосано (от Скот, който по време на работата непрекъснато даваше примери от „Том Сойер“), още се усещаше миризмата на домашни птици. Лизи помнеше от детството си тази миризма и я мразеше… може би защото баба Дебушър беше починала от инфаркт, докато хранеше кокошките.

Две отделения бяха претъпкани с кашони (предимно от магазини за алкохолни напитки), но нямаше лопати, били те сребърни или не. В някогашния курник се мъдреше двойно легло, единственият спомен от деветмесечното им пребиваване в Германия. Купиха го в Бремен и по настояване на Скот платиха безумна цена за доставката му в Щатите. Лизи си даде сметка, че до този момент напълно го беше забравила.

„Ама че гадория!“ — помисли си тя с горчиво ликуване, после изрече на глас:

— Скот, ако си въобразяваш, че някога ще използвам легло, престояло повече от двайсет години в скапан курник…

„… значи ти хлопа дъската“ — искаше да добави, но не можа, защото избухна в смях. Господи, проклятието на парите! Колко струваше леглото? Хиляда долара? Да речем, че бяха хиляда. И колко им беше излязъл транспортът? Още една хилядарка? Може би. А после го бяха зарязали в курника. Където щеше да си остане до свършека на света, ако зависеше от нея. Германският „експеримент“ се оказа пълен провал — Скот не написа поредната си книга, хазяинът им вдигна сандал, който за малко не завърши с размяна на юмручни удари, дори лекциите на Скот се оказаха неуспешни — или на публиката й липсваше чувство за хумор, или не разбираше неговите духовитости, а…

А зад отсрещната врата, онази с надписа ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ! телефонът пак закрещя. Лизи се вкамени, отново я побиха тръпки. Същевременно я обзе усещане за неизбежност, сякаш именно затова беше тук — не да търси сребърната лопатка, а да вдигне слушалката.

Обърна се, след като телефонът иззвъня втори път, и прекоси широката пътека между помещенията. Озова се на прага тъкмо когато звъненето се поднови. Отмести старомодното резе и вратата се отвори лесно, само пантите леко изскърцаха: „Добре дошла в криптата, малка Лизи, изгаряхме от желание да те посрещнем, хаха-ха.“ Лъхна я силно въздушно течение и развя широката й блуза. Тя опипом намери бутона за осветлението и го натисна — противно на очакванията й лампата на тавана се включи. Разбира се, че трябваше да работи. За мейнската електроразпределителна компания това си оставаше обект „Кабинетът, пощенски код №2, Шугар Топ Хил Роуд“; за МЕК всичко си беше постарому.

Телефонът на бюрото иззвъня за четвърти път. Преди следващото иззвъняване да събуди телефонния секретар, Лизи грабна слушалката:

— Ало?

Мълчание. Тя тъкмо щеше отново да каже „ало“, но гласът от другата страна на линията я изпревари. Тонът беше озадачен, но въпреки това тя веднага разбра кой се обажда. Само думичката „ало“ й беше достатъчна.

— Дарла?

— Лизи… ти ли си?

— Разбира се, че съм аз.

— Къде си?

— В кабинета на Скот.

— Не е вярно. Вече звънях там.

Лизи се замисли само за миг. Скот обичаше да работи на силна музика, каквато нормалните хора не биха издържали, а телефонът беше в звукоизолираното помещение, което той на шега наричаше „моят изолатор за душевноболни“. Никак не беше чудно, че не е чула звъненето. Само че нямаше смисъл да го обяснява на сестра си.

— Дарла, откъде взе този номер и защо се обаждаш?

Последва ново мълчание. После Дарла каза:

— Аз съм у Аманда. Взех номера от нейния бележник. Записала е четири. Опитах всички, този беше последният.

На Лизи й прималя. Като деца Аманда и Дарла вечно си съперничеха. Караха се за какво ли не — кукли, книги от библиотеката, дрехи. Последният и най-грозен скандал се разрази за момче на име Ричи Станчфийлд и бе толкова сериозен, че се наложи Дарла да постъпи в спешното отделение на мейнската общинска болница, за да зашият дълбоката рана над лявото й око. Белегът още личеше — тънка белезникава драскотина. Като поотраснаха, двете се „помириха“ дотолкова, че само се караха, но нямаше кръвопролития. Може би защото се стараеха взаимно да се избягват. Най-мъчителни бяха неделните обеди, на които по традиция сестрите се срещаха веднъж-два пъти месечно в ресторантите „Олив Гардън“ или „Аутбек“ — Манда и Дарла седяха далеч една от друга, а Лизи и Кантата бяха нещо като посредници, фактът, че Дарла беше отишла у Аманда, не вещаеше нищо добро.

— Тя добре ли е, Дарла? — Глупав въпрос. Единственият резонен въпрос бе: „Доколко е зле?“

— Госпожа Джоунс я чула как крещи и чупи разни неща.

„Поредното ГБ. Голямо Буйстване. Ясно“ — помисли си Лизи.

— Първо се обадила на Канти, но двамата с Рич са в Бостън. След като чула съобщението на секретаря, госпожа Джоунс телефонира на мен.

Изглеждаше логично. Канти и Рич живееха близо до шосе 19 на около два километра на север от къщата на Аманда; домът на Дарла се намираше на около четири километра, но в южна посока. Малко напомняше стихотворенийцето на баща им: „Един отлетя на север, друг на юг, остана някой, дето не си затваря устата и все прави напук.“ Госпожа Джоунс, чиято къща беше срещу къщичката на Манди, познаваше положението дотолкова, че първо да телефонира на Канти, и то не защото тя живееше най-близо. „Крещяла и чупела разни неща.“

— Много ли е зле този път? — попита Лизи и се учуди колко делово говори. — Да дойда ли? — Което, разбира се, означаваше „Веднага ли да дойда?“.

— Тя… мисля, че засега е добре — отвърна Дарла. — Обаче пак го е направила. На ръцете и на бедрата. Онова… знаеш какво.

Да, Лизи знаеше. Три пъти досега Аманда бе изпадала в състояние, което психотерапевтката й Джейн Уитло наричаше „пасивна частична кататония“ и което бе съвсем различно от случилото се

(мълчи)

(няма да си мълча)

от случилото се със Скот през 1996 година, но въпреки това бе също така ужасяващо. Всеки път кататонията бе предшествана от раздразнителност, последвана от хистерия и самонараняване. По време на един от тези пристъпи Манда се беше опитала да си изреже пъпа. На това място беше останал грозен белезникав белег. Веднъж Лизи й подхвърли идеята да се подложи на козметична операция за отстраняването му, без да се консултира с хирург — така намекваше, че е готова да плати за операцията, ако сестра й склони поне да обмисли тази възможност. Аманда горчиво се засмя и заяви:

— Харесвам си белега. Ако отново реша да се дялкам, може би ще го погледна и ще се откажа.

Изглежда, „може би“ беше ключовата фраза.

— Много ли е зле, Дарла? Бъди откровена.

— Лизи… мила…

Лизи изтръпна от страх (и стомахът й отново се сви), че по-голямата й сестра се мъчи да не заплаче.

— Дарла! Дълбоко си поеми въздух и ми отговори!

— Нищо ми няма. Само че… денят беше ужасен.

— Мат кога се връща от Монреал?

— След две седмици. И не ме карай да му се обадя — много е зает и предупреди да не го безпокоя. Ще се справим и сами.

— Ще можем ли?

— Разбира се.

— Тогава ми кажи с какво трябва да се справим.

— Добре. Така… — Лизи чу как Дарла си пое въздух.

— Раните по ръцете й са повърхностни, ще минат само с превръзка. Онези на бедрата й са дълбоки и ще останат белези, но, слава Богу, вече не кървят. Не са засегнати артерии. Обаче…

— Какво? Стег… Изплюй камъчето. — За малко не каза на сестра си да се стегне, че трябва да й „стиска“ — фраза, която не означаваше нищо за Дарла. По тона й позна, че ще научи нещо неприятно. Опита се психически да се подготви за лошата новина. Подпря се на бюрото, погледът й се зарея… и — Света Божия майко! — попадна на нещо, небрежно подпряно на друга купчина кашони (върху които наистина имаше надпис „СКОТ! Младост!“). В ъгъла се мъдреше сребърната лопатка от Нешвил. Истинско чудо беше, че не я видя, когато влезе — сигурно щеше да я забележи, ако не бързаше да вдигне слушалката, преди да се включи телефонният секретар. От мястото, на което се намираше, спокойно четеше надписа. Счу й се гласът на дребнавия южняшки фукльо, който обясняваше на Скот, че снимката, направена от Тоней, ще бъде включена в годишния алманах на университета, и дали госпин Ландън ще иска да му я изаапят. А Скот отвърна…

— Лизи? — За пръв път в гласа на Дарла прозвуча нотка на истерия и Лизи бързо се върна към действителността. Разбира се, сестра й имаше причина за безпокойство. Преди десетина дни Канти беше заминала за Бостън заедно със съпруга си — докато тя обикаляше магазините, мъжът й Ричи се занимаваше със сделки, свързани с представителството му за продажба на автомобили. Мат, съпругът на Дарла, беше в Канада — изнасяше лекции за миграцията на индианските племена от Северна Америка, за да изкара пари за пътуването им до Сейнт Барт през зимата. Веднъж тя се похвали на Лизи, че това начинание е изненадващо доходно. Сега обаче въпросът не опираше до пари. Налагаше се да се справят сами с поредната инфарктна ситуация. Те, двете сестри. — Лизи, чуваш ли ме? Още ли си на…

— Чувам те — каза Лизи. — За секунди гласът ти заглъхна. Може би причината е в телефона, отдавна не е използван. Инсталиран е в обора… по-точно в помещението, което преди Скот да почине, смятах да превърна в свой кабинет.

— А, да. Сещам се — промърмори Дарла, въпреки че тонът й бе озадачен. „Хабер си няма за какво говоря“ — помисли си Лизи. — Сега чуваш ли ме?

— Много добре.

Докато говореше, Лизи не откъсваше поглед от сребърната лопатка. И мислеше за Герд Алан Коул. Мислеше за „Трябва да спра този звън за мъртвите фрезии.“

Сестра й отново си пое дъх — сякаш вятър задуха в телефонната слушалка.

— Манда не признава, но мисля, че…, ами…, че този път си е пила кръвта — устните и брадичката й бяха окървавени, но в устата й няма рани. Изглеждаше, както когато Доброто мамче ни разрешаваше да си играем с червилото й.

В паметта на Лизи не възкръснаха дните, през които със сестрите й се разхождаха с обувките с високи токчета на майка им, а онзи горещ следобед в Нешвил, когато Скот лежеше върху нажежения асфалт и трепереше, устните му бяха обагрени със засъхнала кръв с цвета на захарен памук. Никой не обича клоун посред нощ.

„Слушай, малка Лизи. Ще ти покажа какъв звук издава, когато се оглежда.“

Ала в ъгъла проблясваше сребърната лопатка… не беше ли вдлъбната! Да, виждаше се лека вдлъбнатина.

Ако я терзаеха съмнения дали е успяла навреме…, ако се събуждаше в мрака, обляна в пот и сигурна, че е закъсняла с частица от секундата и заради това е загубила колкото години оставаха от брака й със Скот…

— Лизи, ще дойдеш ли? Когато е на себе си, тя пита за теб.

В съзнанието на Лизи зазвуча аларма:

— Как така, „когато е на себе си“? Нали каза, че била добре?

— Ами… да… така мисля. — Дарла замълча за миг.

— Попита за теб, поиска чай. Приготвих й една чаша и тя я изпи. Добър признак, нали?

— Да. Знаеш ли какво е предизвикало пристъпа?

— О, да. Предполагам, целият град говори за това, обаче аз разбрах едва когато госпожа Джоунс ми каза по телефона.

— Какво? — попита Лизи, макар да се досещаше.

— Чарли Кориво се е върнал. — Дарла понижи глас: — Добрият стар Пръдльо. Любимият банкер на всички. Довел е една жена. Французойка от Сейнт Джон Вали, красива като картинка.

Лизи се взираше в сребърната лопатка, очаквайки продължението, което несъмнено беше неприятно.

— Женени са! — В слушалката прозвуча гъргорене, което отначало Лизи помисли за сподавено ридание. Секунда по-късно осъзна, че Дарла се задавя от смях, но се опитва да го сдържа, за да не я чуе Аманда, която беше някъде в къщата.

— Ще дойда възможно най-бързо — промърмори. — Ей, Дарл.

Сестра й не отговори, само продължи задавено да се киска — в слушалката звуците напомняха грухтене.

— Ако те чуе да се смееш, следващия път няма да наръга себе си, а теб.

Кискането престана. Лизи чу как Дарла си пое дъх. След няколко секунди каза:

— Психотерапевтката й вече я няма. Онази Уитло, дето все си играеше с броеницата си. Преселила се е другаде… в Аляска, ако не греша.

Според Лизи психиатърката беше заминала за Монтана, но това нямаше никакво значение.

— Е, ще видим какво може да се направи. Знам една психиатрична болница, за която говореше Скот — нарича се „Грийнлон“ и се намира до Градовете близнаци…

— О, Лизи! — Гласът беше като на Доброто мамче.

— Какво „Лизи“? — сопна се тя. — Какво? Ти ли ще се преместиш да живееш с нея и ще я пазиш да не издълбае на циците си инициалите на Чарли Кориво, когато отново я хванат бесните? Или си набелязала Канти за изкупителна жертва?

— Лизи, не исках да…

— Или ще накараш Били да зареже университета и да се грижи за нея? Много важно, че е блестящ студент и ще си провали образованието.

— Лизи…

— Какво предлагаш, а? — Усети, че се заяжда, и се засрами от себе си. Ето още един минус на забогатяването — човек започваше да си мисли, че е господар на другите и че има право да се измъкне с ритници, когато го хванат натясно. Скот казваше, че на хората не бива да им се позволява да имат къщи с повече от две тоалетни, иначе ги обзема мания за величие. Отново погледна лопатката, която проблесна срещу нея, сякаш казваше: „Спаси го… Другото се случи, когато ти не беше на пост.“ Вярно ли беше? Не си спомняше. Дали беше един от фактите, които нарочно беше забравила? И това не помнеше. Каква ирония! Каква горчива ирония!

— Лизи, извинявай… Аз само…

— Знам. — Знаеше само, че е капнала от умора, объркана и засрамена. — Ще измислим нещо. Идвам веднага, чуваш ли?

— Да — с облекчение прошепна Дарла. — Добре.

— Чарли Кориво. Какъв тъпанар! Майната му на този боклук!

— Ела по-бързо, моля те.

— Добре. Дочуване.

Лизи затвори телефона. Прекоси помещението и стисна дръжката на сребърната лопатка. Стори й се, че я хваща за пръв път, което не беше толкова странно. В мига, в който Скот й я подаде, тя забеляза само гравирания надпис върху металната повърхност, а когато замахваше с идиотското сечиво, ръцете й се движеха от само себе си… или така й се беше сторило; предполагаше, че в този момент се е задействал някакъв примитивен защитен механизъм в съзнанието й и е задвижил ръцете й вместо нея.

Плъзна дланта си по гладката дървена повърхност; когато се наведе, погледът й отново попадна върху трите кашона, поставени един върху друг, и веселяшкия надпис „Cкoт! Младост!“. Най-горният, съдържал бутилки джин „Гиблъри“, беше грижливо затворен и залепен с тиксо. Тя бръсна праха, учудвайки се колко дебел пласт се е натрупал, и осъзнавайки, че ръцете, които последни са го докосвали, затворили са го и са го качили върху другите два, вече гният под земята.

Кашонът беше пълен с листове хартия. Вероятно бяха ръкописи. Върху леко пожълтялата заглавна страница имаше центриран надпис с главни букви, отдолу беше напечатано името на Скот, също центрирано. Този начин на представяне й беше познат като усмивката на съпруга й и не се беше променил от времето, когато се бяха запознали. Заглавието обаче й беше непознато:

АЙК СЕ ВРЪЩА У ДОМА
от СКОТ ЛАНДЪН

Роман ли беше? Или разказ? Невъзможно й беше да прецени от пръв поглед. В кашона навярно имаше над хиляда страници — не само голямата купчина под заглавната, но и натъпкани отстрани. Ако беше роман и целият се намираше в кашона, сигурно беше по-дълъг от „Отнесени от вихъра“. Възможно ли беше? Нищо чудно. Скот винаги й показваше завършените си творби, на драго сърце й показваше и другите, все още недовършени, ако тя се поинтересуваше (привилегия, която отказваше на абсолютно всички, включително на дългогодишния си редактор Карсън Форей), но ако Лизи не го попиташе, той не споделяше с нея. Не престана да пише до последния ден от живота си. И когато пътуваше и когато си беше у дома, Скот Ландън пишеше.

„Но роман от хиляда страници? Положително щеше да го спомене. Сигурно е само разказ, и то разказ, който той не е харесвал. Ами страниците, натъпкани в кашона? Вероятно копия от първите му книги. Или коректури, които той наричаше «боклуци, пълни с грешки».“

Само че след като той приключеше работа по дадена книга, Лизи изпращаше „боклуците“ обратно в Питсбърг за колекцията „Скот Ландън“ в тяхната библиотека. С други думи, за да ги четат инкунксите и да се правят на интересни, като дрънкат глупости по време на литературни четения. И ако кашоните съдържаха копия от ранните ръкописи на съпруга й, защо още копия (предимно машинописни останки от памтивека) се пазеха в дрешниците на горния етаж, отбелязани с табелки „Склад“? Да не говорим за помещенията от двете страни на курника. Какво се съхраняваше в тези кашони?

Лизи погледна нагоре, сякаш беше Супержена и можеше да види отговора с рентгеновите си очи; в този момент телефонът отново зазвъня.

4.

Тя се приближи до бюрото и вдигна слушалката, изпитвайки смесица от страх и раздразнение… всъщност раздразнението вземаше превес. Твърде беше възможно Аманда да си е клъцнала ухото а ла Ван Гог или да си е прерязала гърлото, вместо да си дялка ръцете и бедрата, но според Лизи това бе малко вероятно. Дарла имаше навика да телефонира минути след приключване на разговора с някого, започвайки с фразите: „Току-що си спомних“ или „Пропуснах да ти кажа“.

— Какво се сети, Дарл?

Няколко секунди човекът от другата страна на линията не отговори, после мъжки глас, който й се стори познат, каза:

— Госпожа Ландън?

На свой ред Лизи не отговори веднага, докато мислено прехвърляше списъка с имена на мъже, който тези дни беше доста кратък; учудващо бе как смъртта на съпруга ти смалява кръга на познатите. Сети се за Джейкъб Монтано, семейния адвокат в Портланд; Артър Уилямс, нюйоркския счетоводител, който не изпускаше нито един долар, докато орелът на монетата не запищеше за милост (или не умреше от задушаване); Дики Уилямс (който не беше родственик на Артър) — предприемача от Брайтън, превърнал помещенията над бившия обор в кабинет на Скот, и преобразил мрачните стаи на втория етаж в приказни места, изпълнени със светлина; Смайли Фландърс, водопроводчика от Мортън, разполагащ с неограничен запас от всякакви вицове, включително нецензурни; Чарли Хадънфийлд, агента на Скот, който от време на време се обаждаше (най-вече във връзка с авторските права на антологии с разкази), плюс шепа приятели на съпруга й, които още поддържаха връзка с нея. Но нито един не би звънял на този номер, дори да го имаше в указателя. Нали така? Тя не знаеше. Така или иначе нито едно име не пасваше на гласа, който й се стори познат. Да му се не види…

— Госпожа Ландън?

— Кой се обажда? — промълви тя.

— Името ми няма значение, госпожа — отвърна гласът, а Лизи внезапно си спомни как Герд Алан Коул мърдаше устни, сякаш шепнеше молитва. И как дългите му пръсти на артистична личност стискаха револвера. „Мили Боже, дано не е поредният луд — помисли си. — Дано не е друг Русокоско.“ Ала сребърната лопатка в ръката й — машинално беше стиснала дървената дръжка, когато вдигна слушалката, сякаш я опровергаваше, сякаш нашепваше: „Точно такъв е… точно такъв.“

— За мен има! — заяви тя и се изненада от деловия си тон. Как бе възможно такова лаконично и повелително изречение да се изтръгне от внезапно пресъхналото й гърло? След миг в паметта й сякаш избухна споменът за мига, в който беше чула този глас — само няколко часа по-рано, записан на телефонния секретар, свързан с този апарат. Не беше чудно, че веднага не направи връзката, защото тогава непознатият беше произнесъл само четири думи: „Ще се обадя отново.“ — Представете се веднага или ще затворя.

Непознатият въздъхна. Въздишката изразяваше едновременно отегчение и примирение.

— Не ми правете въртели, госпожа; ще ми се да ви помогна. Честно.

Лизи си спомни гъгнивите гласове от любимия филм на Скот „Последната прожекция“; отново си спомни песента на Ханк Уилямс „Джамбалая“.

— Сега затварям. Дочуване, бъдете щастлив — каза, но не отдръпна слушалката от ухото си. Чакаше.

— Можете да ми казвате Зак, госпожа. Щом искате име, на ви го. Става ли?

— Зак кой?

— Зак Маккул.

— О, да. А пък аз съм Лиз Тейлър.

— Искахте име, казах ви го, нали така?

Хванал я беше натясно, но тя не се предаваше лесно.

— Откъде взе този номер, Зак? — попита, преминавайки на „ти“.

— От „Справки“. — Значи номерът беше включен в указателя. Изглеждаше логично… Донякъде. — Сега ще ме изслушате ли?

— Слушам ви. — Слушаше и стискаше сребърната лопатка… и чакаше вятърът да се промени. Може би най-вече последното. Защото промяната бе неминуема. Дори тялото й го подсказваше.

— Госпожа, преди време ви е навестил един човек. Искал да хвърли око на писанията на вашия мъж, дето се е споминал… между другото, моите съболезнования за загубата ви.

Лизи не му благодари, само процеди:

— След смъртта на съпруга ми много хора изявиха желание да прегледат неговите ръкописи. — Надяваше се човекът от другата страна на линията да не разбере, че сърцето й бие до пръсване. — На всички казвах едно и също — ще преценя кога да им предам…

— Онзи е бил от университета на мъжа ви, госпожа. Вика, че е логично да вземе нещата, щото тъй или иначе сте щели да им ги пратите.

Лизи не отговори веднага. Замисли се, че той я наричаше „госпожа“. Със сигурност не беше янки от Мейн, нито пък бе образован, поне не в смисъла, в който Скот би използвал думата; предположи, че „Зак Маккул“ не е посещавал университет. Мислеше още, че вятърът наистина се е променил. Вече не се страхуваше. Чувството, което изпитваше, поне засега, беше гняв. Не, не гняв, а ярост. Беше разярена като стръвница.

Изрече със задавен глас, който едва позна:

— Удбоди. За него говориш, нали? Джоузеф Удбоди. Гадният инкункс.

Новият й „приятел“ помълча, после измънка:

— Нещо не схващам, госпожа.

Лизи усети как гневът й нараства и приветства усещането.

— Не се прави на луд. Много добре ме разбираш. Професор Джоузеф Удбоди, царят на инкунксите, ти е платил да ми се обадиш и да се опиташ да ме сплашиш, за да… какво? Да му връча ключовете от кабинета на съпруга си, за да рови из ръкописите му и да вземе каквото му хареса, така ли? Какво си въобразява този тъпанар, какво… — Лизи се помъчи да се овладее. Не беше лесно. Гневът беше горчив, но и сладък, и я опиваше. Отговори, Зак. Да или не. За професор Джоузеф Удбоди ли работиш?

— Не ти влиза в работата, госпожа. — Онзи също й заговори на „ти“, набързо забравил учтивата форма на обръщение.

Лизи загуби ума и дума. Буквално онемя от нахалството на „Зак Маккул“. Нахалство, което Скот би нарекъл „свръхнаглост“.

— И никой не ми е плащал да опитвам да правя нищо. — Онзи отново замълча. — Нищичко, ясно? Виж сега, госпожа, вземи си затвори плювалника и си отвори ушите. Ясно?

Лизи стоеше неподвижно, притискаше до ухото си слушалката, обмисляше поредния „бисер“ „Отвори си ушите“… и мълчеше.

— Чувам ти дишането, значи слушаш. Екстра. Като платят на моя милост да свърши нещо, госпожа, аз не се опитвам, а го правя. Не ме знаеш, обаче това си е за твоя сметка. Ти губиш, не аз. Тъй си е — не се фукам. Не се опитвам, а го правя. Ще дадеш на моя човек к’вото иска, ясно? Той ще ми звънне по телефона или ще ми прати съобщение по мейла, както сме се разбрали, и ще каже: „Всичко е о’кей, имам, каквото ми трябва.“ Ако туй не стане, ще дойда, където си, и ще ти направя нещо. Ще те нараня на ония места, дето не си давала на момчетата в училище да ти ги пипат.

Лизи бе затворила очи по време на дългата реч, която сякаш беше наизустена. Чувстваше как по страните й се стичат горещи сълзи, но не знаеше дали плаче от гняв или от…

Срам? Възможно ли бе сълзите й да са предизвикани от срам? Да, наистина беше срамно непознат да й говори по тази начин. Почувства се като момиче, което е за пръв ден в ново училище и учителят му прави строга забележка.

„Майната му, миломое — каза Скот. — Знаеш какво да направиш.“

Разбира се, че знаеше. В подобни ситуации човек или се взимаше в ръце, или се предаваше. Досега не беше изпадала в такова положение, но така или иначе беше наясно какво да направи.

— Госпожа? Схвана ли ми мисълта?

Отговорът й беше на върха на езика, но онзи едва ли щеше да я разбере. Затова избра друга тактика.

— Зак? — каза много тихо.

— Да, госпожа. — Той също шептеше — вероятно смяташе, че така звучи по-конспиративно.

— Чуваш ли ме?

— Нещо ми се губиш, но… да, чувам, госпожа.

Лизи дълбоко си пое въздух. За миг го задържа в дробовете си, представяйки си как неграмотният простак притиска слушалката до ухото си и се мъчи да не пропусне ни една нейна дума. След като образът изкристализира в съзнанието й, тя с все сила изкрещя:

— ТОГАВА СИ ГО НАЧУКАЙ ОТЗАД!

Тресна слушалката толкова силно, че от вилката се разхвърча прах.

5.

Телефонът зазвъня почти моментално, но Лизи нямаше желание да чуе гласа на „Зак Маккул“. Предполагаше, че вече няма шанс за онова, което телевизионните водещи наричаха „диалог“. Нито пък го желаеше. Не желаеше и да чуе запис на телефонния секретар, в който противният тип вече не се прави на добронамерен чичко, а я нарича „тъпа овца“, „мръсница“ или „гадина“. Проследи телефонния кабел — розетката на стената беше до кашоните, натрупани един върху друг — и го изтръгна. Телефонът млъкна, преди да секне третото позвъняване. Справила се беше със Зак Маккул… поне засега. Интуицията й подсказваше, че няма да се отърве толкова лесно, но в момента много по-важно беше да разбере какво става с Манда. И с Дарла, която я чакаше и разчиташе на помощта й. Каза си, че ще изтича в кухнята, ще вземе от закачалката ключовете за колата… и ще отдели две минути да заключи къщата — нещо, което много рядко правеше денем.

И не само къщата, а обора и кабинета.

Да, най-вече кабинета, въпреки че нямаше намерение да превърне заключването в цяла церемония, както правеше Скот…

Отново се загледа в най-горния кашон, който така и не беше затворила.

АЙК СЕ ВРЪЩА У ДОМА
от СКОТ ЛАНДЪН

Обзета от любопитство — и без това щеше да й отнеме само секунда — Лизи облегна на стената сребърната лопатка, вдигна заглавната страница и погледна отдолу. На втория лист пишеше:

АЙК СЕ ВЪРНА У ДОМА С ТУМ
И ВСИЧКО БЕШЕ НАРЕД.
БУМ! КРАЙ!

Нищо друго. Тя се взира в листа около минута, макар че времето я притискаше. Отново я побиха тръпки, но този път усещането беше почти приятно… да му се не види, в тази игра нямаше „почти“, нали така? Усмихваше се леко и някак озадачено. Откакто беше започнала разчистването на кабинета — откакто бе изпаднала в амок и беше разпердушинила онова, което съпругът й наричаше „нишата на славата“ — непрекъснато усещаше Скот до себе си, ала никога осезателно като сега. Никога толкова истински. Пресегна се и прелисти страниците в кашона — вече предусещаше какво ще намери. И се оказа права. На останалите листове хартия не беше написано нищо. Прегледа и онези, натъпкани отстрани, но и те бяха празни. В ученическия лексикон на Скот тум означаваше телепортиране, а бум … е, това беше малко по-сложно, но в настоящия контекст със сигурност означаваше шега или безобидна закачка. Вероятно в представите на съпруга й големият „фалшив“ ръкопис беше изключително оригинална шега.

Дали и другите два кашона бяха буми? Както и онези, натъпкани в малките помещения в бившия обор? Възможно ли беше шегата да е толкова сложна, толкова заплетена? И ако наистина бе така, за чия сметка беше? За нейна? За инкунксите като Удбоди? Предположението беше логично — Скот обичаше да се майтапи с онези, които наричаше книгооткачалки, но идеята подсказваше нещо ужасно — че той е предчувствал

(Почина млад)

наближаването на смъртта

(Спомина се скоропостижно)

и не й беше казал нито дума. Което пък водеше към логичния въпрос дали тя щеше да му повярва, ако беше споделил с нея. Първото, което й хрумна, бе: „Не, нямаше. Така или иначе аз бях прагматичната личност в семейството, аз преглеждах багажа му да се уверя, че е взел достатъчно бельо, аз се обаждах да проверя дали самолетът му ще излети навреме.“ Спомни си обаче как кръвта по устните му бе превърнала усмивката му в гримаса на клоун; спомни си как веднъж й беше обяснил (и то толкова убедително, че й се беше сторило напълно логично), че след залез слънце не бива да се консумират пресни плодове и че всякаква храна трябва да се избягва между полунощ и шест часа сутринта, защото „нощната храна“ често е отровна, и как твърденията му й се бяха сторили напълно логични. Защото…

(млъкни)

— Щях да му повярвам и този път — прошепна, наведе глава и затвори очи, за да спре сълзите, които не идваха. Очите, от които се бяха стичали сълзи след обаждането на „Зак Маккул“, сега бяха сухи като пустиня. Глупави идиотски очи!

Ръкописите, натъпкани в чекмеджето на бюрото и в картотеката, не бяха буми — знаеше го със сигурност. Някои бяха копия на публикувани разкази, други — алтернативни версии на същите разкази. В бюрото, което Скот наричаше Дъмбо Джъмбо, тя беше намерила три недовършени романа и ръкопис, който според нея беше завършена новела — ако проклетият инкункс Удбоди знаеше за съществуването им, буквално щяха да му потекат лигите. Открила бе и дузина разкази, които съпругът й явно не беше харесвал и не беше предложил за издаване; повечето бяха отпреди много време, ако се съдеше по това, че ръкописите бяха напечатани на пишеща машина. Не можеше да „отсее зърното от плявата“, тоест да прецени кои материали са боклуци и кои — съкровища, макар да беше сигурна, че всички представляват интерес за изследователите на творчеството на Скот Ландън. Но това тук… този бум, както би се изразил Скот…

Усети, че здраво стиска дръжката на сребърната лопатка. Лопатката беше единственото реално нещо в света, който изведнъж беше станал загадъчен и необясним. Отвори очи и прошепна:

— Скот, шега ли беше или още си играеш с мен?

Отговор не последва. Което беше съвсем логично. Междувременно тя трябваше да се притече на помощ на двете си сестри. Засега отпадаше по-нататъшното разследване на мистерията. Скот със сигурност щеше да я разбере.

Все пак реши да вземе лопатката. Ей, така, за всеки случай.

6.

Включи кабела в контакта и побърза да излезе, преди проклетият телефон отново да зазвъни. Слънцето вече залязваше, излязъл беше силен западен вятър — ето откъде беше въздушното течение, което беше усетила при отварянето на вратата на „кабинета“: тук няма призраци, миломое. Денят й се беше сторил дълъг поне колкото месец, ала този вятър, приятен и някак… гладък… като онзи в съня й предишната нощ, й подейства успокояващо и освежаващо. Тя отиде в кухнята, без да се страхува, че „Зак Маккул“ я дебне отнякъде. Познаваше кога й се обаждат от мобилен телефон — звукът беше слаб и накъсан. Според Скот причината беше в електропроводите, които той наричаше „станции за зареждане на НЛО“. Гласът на „приятеля“ й Зак беше ясен като камбанен звън. Този космически каубой се беше обадил от стационарен телефон и тя дълбоко се съмняваше, че най-близкият й съсед му е услужил с апарата си, за да я заплашва.

Грабна ключовете за колата и ги пъхна в страничния джоб на джинсите си (не съзнаваше, че още носи в задния джоб оплюнченото тефтерче на Аманда, въпреки че след време щеше да се усети); взе и тежкия медальон с ключовете за „царството на Ландън“ — всеки беше с етикет, надписан с четливия почерк на Скот. Заключи къщата, после се върна да заключи плъзгащите се врати на обора и вратата към кабинета на Скот откъм външната стълба. Накрая нарами лопатката и тръгна към колата; дългата й сянка върху отъпканата пръст се движеше редом с нея под угасващата червеникава светлина на юнския ден.

IV. ЛИЗИ И КРЪВНИЯТ БУМ(ЦЯЛАТА ЛОША КРЪВ)

1.

Пътуването по наскоро разширеното и асфалтирано шосе 17 й отне петнайсетина минути, въпреки че намали скоростта на мигащия светофар на кръстовището на шосето и Дийп Кът Роуд към Харлоу. Докато шофираше, въпреки волята си мислеше за бумите, по-точно за последното си откритие. Сигурна беше, че не е шега.

— Обаче малката тъпачка от Лисбон Фолс взе, че се омъжи за него — каза през смях и отмести крака си от педала за газта. Вдясно беше минимаркетьт на Пател — под ослепителната светлина на лампите колонките за бензин на „Тексако“ се открояваха върху черния асфалт и тя изпита непреодолимо желание да отбие на паркинга и да си купи цигари. Марка „Сейлъм Лайтс“. Можеше да вземе и от любимите понички на Аманда — сочни, с много крем.

— Ти не си добре — промърмори и отново натисна газта. Магазинчето остана далеч назад. Беше включила късите светлини, въпреки че още не се беше стъмнило напълно. Вдигна очи към огледалцето за обратно виждане, зърна лопатката на задната седалка, засмя се и повтори: — Не си добре, честно!

И какво, ако беше луда? Какво от това?

2.

Паркира зад колата на Дарла и докато вървеше към къщата на Аманда, Дарла изскочи навън — явно едва сдържаше сълзите си.

— Слава Богу, че дойде! — възкликна.

Лизи видя кръвта по ръцете й и отново се сети за бумите, и как съпругът й излиза от мрака, и й подава ръка, само дето това вече не приличаше на ръка.

— Дарла, какво…

— Пак го направи! Ненормалницата взе, че пак се наряза. Отскочих до тоалетната… Манда пиеше чай в кухнята… Попитах я: „Добре ли си, Манда?“ а тя…

— Чакай малко — прекъсна я Лизи, като се мъчеше да говори спокойно. Открай време умееше да запазва присъствие на духа; тя бе онази, която в кризисни моменти надяваше маската, онази, която изричаше фрази от рода на „Чакай малко“ и „Може би не е толкова страшно.“ Нима това не бе задача на най-голямото дете в семейството? Може би не, ако най-голямото дете беше луда за връзване.

— О, няма да умре, но е пълна гадост. — Дарла не издържа и се разплака.

„Ама, разбира се. Вече съм тук и можеш да се отпуснеш, — помисли си Лизи. — Защо на ни една от вас не хрумна, че и малката Лизи може да има неприятности, а?“

Сестра й шумно си издуха носа — доста недодялана постъпка за една дама — и възкликна:

— Какъв ужас! Може би имаш право, може би мястото й е в „Грийнлон“… поне там ще бъде в добри ръце, за нея ще се грижат професионалисти, пък и ще е по-дискретно… нали така? Не знам… може би ще се справиш с нея, тя се вслушва в съветите ти… открай време се вслушва… аз съм на края на силите си…

— Стига, Дарл — промърмори Лизи и внезапно я осени прозрение — изобщо не й се пушеше. Цигарите бяха лош навик от миналото. Цигарите бяха мъртви като покойния й съпруг, колабирал преди две години по време на едно литературно четене и починал малко след това в болница в Кентъки — бум, край. Не изгаряше от желание да държи цигара, искаше да стиска дръжката на сребърната лопатка.

Лопатката беше средство за отпускане на нервите, което дори не трябва да се пали като цигарата.

3.

„Това е бум, Лизи!“

Отново чу гласа на Скот, когато запали лампата в кухнята на Аманда. И отново го видя как крачи към нея по сенчестата морава зад жилището й в Клийвс Милс. Скот, който можеше да е безумец, Скот, който можеше да е смел, Скот, който при определени обстоятелства можеше да е и двете.

„И не е обикновен бум, а кръвен бум.“

Зад жилището, в което тя го научи да се чука, той я научи какво е бум и тум и двамата взаимно се научиха да чакат, да чакат, да чакат вятърът да се промени. Скот, който крачеше, обгърнат от тежкия главозамайващ мирис на цветя, защото лятото почти беше настъпило, а градската оранжерия беше наблизо и дървените щори бяха отворени, за да прониква нощният въздух. Скот, който излизаше от уханната тъма и се приближаваше към осветената задна врата, където го чакаше тя, Лизи. Беше му ядосана, но не много; всъщност беше готова да се сдобрят. В крайна сметка и преди й бяха връзвали тенекия (не Скот, разбира се), някои нейни гаджета бяха идвали на среща пияни (включително Скот). И когато го беше видяла…

Нейният първи кръвен бум.

А ето, че сега виждаше втори. Кухнята на Аманда беше изпръскана и оплескана с нещо, което Скот понякога наричаше бордо. Червени капчици осейваха жълтия кухненски плот, кърваво петно се мъдреше на стъклото на микровълновата фурна; върху линолеума също се виждаха червени петна, дори една червена стъпка. В умивалника беше захвърлена кърпа, напоена с кръв.

Лизи почувства как сърцето й заби до пръсване. Каза си, че е съвсем естествено — на всекиго прилошаваше, като види кръв. Освен това денят беше дълъг и кошмарен. „Запомни, че положението изглежда по-лошо, отколкото е в действителност. Бъди сигурна, че Манда нарочно е омазала с кръв всичко — единственото, което й е съвсем наред, е вкусът към драматизиране. Освен това си виждала много no-кошмарни гледки. Например онова, което беше направила с пъпа си. Или пък случилото се със Скот в Клийвс Милс. Нали така?“

— Какво? — попита Дарла.

— Какво? Нищо не казах — измънка Лизи.

Стояха на вратата и се взираха в нещастната си по-голяма сестра, която седеше до кухненската маса; навела беше глава, косата закриваше лицето й.

— Каза, пък. Много добре чух. Каза „добре“.

— Добре, добре — с раздразнение промърмори Лизи. — Доброто мамче често повтаряше, че хора, които си говорят сами, имат пари в банката.

Така си беше. Благодарение на Скот тя притежаваше около двайсет милиона долара в зависимост от курса за деня на облигациите и други ценни книжа.

Ала когато се намираш в кухня, омазана с кръв, парите не те интересуват кой знае колко. Лизи се запита дали Аманда никога не е мазала с изпражнения, защото не се е сетила. Ако наистина беше така, имаха страхотен късмет, нали?

— Скри ли ножовете? — прошепна на Дарла.

— Разбира се! — негодуващо отвърна сестра й, но също шепнешком. — Нарязала се е с парчета от шибаната чаена чаша. Докато бях в тоалетната.

Лизи вече се беше сетила какво е използвала Аманда; каза си, че при първа възможност ще купи от „Уолмарт“ нови чаши. По възможност жълти, за да отговарят на кухненските плотове, но всъщност най-важното условие бе да са пластмасови, и то нечупливи.

Клекна до Аманда и понечи да хване ръката й.

— Тъкмо там се е порязала — каза Дарла. — И двете длани.

Много нежно Лизи хвана ръцете на Аманда, отпуснати на скута й. Обърна дланите и потрепери. Кръвта започваше да се съсирва, но при вида на дълбоките рани стомахът й се преобърна. И отново си спомни как Скот излезе от нощната тъма и протегна ръката си, от която капеше кръв, сякаш да изкупи греха, че се е напил и е забравил за срещата им. Проклятие! А казваха, че Коул бил луд!

Аманда беше разрязала дланите си диагонално — от основата на палците до кутретата, разсичайки линиите на сърцето, красотата и всички останали. Ясно беше как е обезобразила едната си длан, но другата? Един Бог знае как го беше направила, но беше успяла, след което беше вършала из кухнята като жена, която поставя глазура върху тортата на лудостта: „Ей, погледни ме! Гледай! Ти не си най-смахнатата! Аз съм номер едно! Манда е най-щуравата и още как!“ И докато Дарла е била в тоалетната да пусне една вода, Аманда реже ли, реже! Браво, Аманда, ти си и най-бързата, маце!

— Дарла, раните са прекалено дълбоки. Няма да минем само с кислородна вода и лейкопласт, миличка. Налага се да я заведем в спешното отделение.

— Да ти се и късметът! — отчаяно изпъшка Дарла и отново заплака.

Лизи се опита да види лицето на Манда, почти закрито от завесата на косата й.

— Аманда!

Нищо! Никаква реакция.

— Манда.

Сестра й не помръдна. Главата й беше клюмнала като на парцалена кукла. „Проклетият Чарли Кориво! — помисли си Лизи. — Скапаният французин Кориво!“ Само че ако не беше Пръдльото, щеше да е някой друг или нещо друго. Защото жените като Аманда си бяха такива. Очакваш ги да превъртят и си казваш: „Цяло чудо е, че това не се случва“, накрая на чудото му писва да се случва, получава удар и умира.

— Мандичка Пандичка.

Прякорът от детството им най-сетне предизвика някаква реакция. Аманда бавно вдигна глава. Онова, което Лизи видя, не беше безизразно и окървавено лице (да, устните на сестра й бяха червени, но не, защото беше използвала червило „Макс фактор“), а физиономия на високомерно и пакостливо дете — изражение, което означаваше, че Аманда е Предприела Нещо по Самоинициатива и че ще последва порой от сълзи.

— Бум — прошепна Лизи Ландън и кръвта й се смрази.

4.

Заведоха Аманда в дневната (беше станала кротка като агънце) и я накараха да седне на канапето, после се върнаха до вратата на кухнята, откъдето можеха да държат под око безумката и да разговарят, без тя да ги чува.

— Какво ти каза, Лизи? Ти пребледня като идиотски призрак.

На Лизи й се прииска сестра й да беше казала „като платно“. Не й се нравеше да чува думата „призрак“, особено сега, след като слънцето беше залязло. Беше глупаво, но вярно.

— Нищо важно — измънка. — Нещо като „ууу“ „Ууу, Лизи, цялата съм в кръв, харесвам ли ти?“ — Виж, скъпа, не само ти си в стрес.

— Ако я заведем в интензивното, какво ще я правят? Ще я поставят под наблюдение като другите самоубийци ли?

— Нищо чудно — промърмори Лизи. Съзнанието й се беше прояснило. Странно, но думата бум й беше подействала като плесница или като вдишване на ароматни соли. А колкото до уплахата… е, тя беше съвсем разбираема, обаче…, ако Аманда искаше да й каже нещо, непременно трябваше да разбере какво е. Подозираше, че всичко, което й се случваше, може би дори обаждането на „Зак Маккул“, по някакъв начин беше свързано с… какво? Призракът на Скот ли? Глупости! Тогава с кръвния бум на Скот? А?

Или с неговия Дългуч. Безкрайно дългото петнисто нещо, така ли?

„То не съществува, Лизи… Имало го е само във въображението му, което понякога съумяваше да омагьоса най-близките му хора. Въображение, въздействащо дотолкова, че да те спира примерно да консумираш плодове след залез слънце, макар да си даваш сметка, че е някакво детинско суеверие, което Скот не е превъзмогнал. Същото беше и с неговия Дългуч. Знаеш го, нали така?“

Да, но тогава защо, когато се опиташе да обмисли тази идея, сякаш мъгла обгръщаше съзнанието й и пречеше на логичните разсъждения? Защо онзи вътрешен глас й заповядваше да млъкне?

Внезапно забеляза, че Дарла я гледа така, сякаш я мисли за умопобъркана. Насили се да се върне към реалността, към реалните хора, реалния проблем. За пръв път забеляза, че сестра й изглежда капнала от умора, видя бръчките, вдълбани около устата й, тъмните кръгове под очите й. Хвана я за раменете и неволно потръпна — колко беше измършавяла! Пръстите й пропаднаха във вдлъбнатините, вкопани в плътта. Спомни си времето, когато със завист гледаше как по-големите й сестри всеки ден пътуват с автобус до гимназията в Лисбон Фолс и обратно. Сега Аманда беше чукнала шейсетте, а Дарла наближаваше тази възраст. Да, бяха се превърнали в стари чанти.

— Не се тревожи, мила — промълви. — Не го наричат „наблюдение на самоубийци“ — некрасиво е. Викат му само „наблюдение“. — Нямаше представа откъде го знае, но така или иначе беше почти сигурна. — Мисля, че ги държат двайсет и четири часа. Най-много четирийсет и осем.

— Имат ли право без разрешение?

— Мисля, че нямат, освен ако лицето не е извършило престъпление и не е било заведено там от полицията.

— Май ще е по-добре да се обадиш на вашия адвокат и да провериш. Онзи… как му беше името… Монтана.

— Казва се Монтано и вероятно вече си е у дома. Номерът му го няма в указателя. Записала съм го в бележника си, който обаче остана у дома. Виж, Дарл, мисля, че няма да имаме проблеми, ако я заведем в „Стивънс Мемориал“ в Но Юпа.

Но Юпа местните наричаха градчетата Норвегия-Южен Париж в съседния окръг Оксфорд, които се намираха на няколко часа път от други градчета с екзотичните названия Мексико, Мадрид, Галилея, Китай и Коринт. За разлика от големите болници в Портланд и Луистън „Стивънс Мемориал“ беше малко здравно заведение, в което не задаваха неудобни въпроси.

— Предполагам, че ще й превържат раните и ще ни позволят да я заведем у дома — продължи Лизи. — Но при едно условие.

— Какво?

— Ако се съгласим да я заведем у дома. И ако тя се съгласи. Мисълта ми е, че не бива да лъжем. Попитат ли — сигурна съм, че ще задават въпроси, ще им кажем истината. Да, правила го е и преди, когато изпадне в депресия, но сравнително отскоро.

— Пет години са „отскоро“?

— Всичко е относително. А тя ще обясни, че човекът, с когото е ходила няколко години, току-що се е върнал, и то женен, затова е изпаднала в това състояние.

— Ами ако откаже да говори?

— В такъв случай вероятно ще я задържат поне за двайсет и четири часа, но първо ще поискат разрешение и от двете ни. Кажи честно, искаш ли я тук, ако още кръжи из междупланетното пространство?

Дарла се позамисли, въздъхна и поклати глава.

— Според мен всичко зависи от Аманда — продължи Лизи. — Първата ни работа е да я изкъпем. Ако се наложи, ще застана под душа с нея.

— Да… — Дарла прокара пръсти през късо подстриганата си коса. — Мисля, че си права. — Тя внезапно се прозина. Отвори уста толкова широко, че да й се видят сливиците, ако не й бяха извадени. Лизи отново погледна тъмните кръгове под очите й и осъзна нещо, което щеше да забележи по-рано, ако обаждането на „Зак Маккул“ не я беше извадило от равновесие. Отново я хвана за раменете — леко, но настойчиво:

— Госпожа Джоунс не ти се е обадила днес, нали?

Сестра й изненадано се ококори и за миг заприлича на бухал.

— Не, миличка. Беше вчера. Късно следобед. Веднага отидох при Манда, превързах я криво-ляво и цяла нощ седях до леглото й. Не ти ли го казах?

— Не. Мислех, че се е случило днес.

— Глупавичката ми Лизи. — Дарла невесело се усмихна.

— Защо не ми се обади по-рано?

— Не исках да те безпокоя. Правиш толкова много за нас…

— Не е вярно — прекъсна я Лизи. Ставаше й неприятно винаги, когато Дарла или Канти (и дори Джодота, но по телефона) изразяваха признателността си. Даваше си сметка, че е налудничаво, но така или иначе й ставаше криво. — Парите са на Скот.

— Не, Лизи. Не отричай. Толкова си грижовна… — Дарла замълча за миг, после поклати глава. — Няма значение. Важното е, че смятах да се справя сама. Обаче не можах.

Лизи я целуна по страната, прегърна я и отиде да седне на канапето до Аманда.

5.

— Манда?

Никаква реакция.

— Мандичка-Пандичка. — Какво пък, преди произнасянето на детинския прякор беше изтръгнало сестра й от състоянието, напомнящо кататония.

И този път магическите думички подействаха. Сестра й вдигна глава:

— Какво? Какво искаш?

— Трябва да те заведем в болницата, Мандичка-Пандичка.

— Аз. Не искам. Да ходя. Там.

Докато Аманда с мъка изричаше всяка дума, Лизи закима и заразкопчава блузата й, изцапана с кръв:

— Знам, но горкичките ти ръце няма да минат само с бинтоване. Двете с Дарла не можем да ти помогнем кой знае колко. Въпросът е дали искаш да се върнеш тук, или да пренощуваш в болницата в Но Юпа. Ако решиш да се върнеш, ще остана с теб. — „И може би ще си поговорим за бумите по принцип и no-специално за кръвния бум.“ — Какво решаваш, Манда? Ще се върнеш ли тук или предпочиташ за известно време да останеш в „Сейнт Стив“?

— Искам. Да. Се върна. Тук.

Аманда не се възпротиви, когато я накараха да се изправи, за да й свалят панталона, но непрекъснато се взираше в тавана, сякаш се интересуваше само от полилея. Дори да не беше изпаднала в състояние, което психиатърката й бе нарекла частична кататония, поведението й беше прекалено странно, ето защо Лизи изпита известно облекчение, когато следващите думи на Аманда повече приличаха на човешка реч, отколкото на речитатив на робот:

— Ако… отиваме… някъде… защо ме събличате?

— Защото трябва да вземеш душ — промърмори Лизи и я поведе към банята. — И да се преоблечеш. Дрехите ти са… изцапани. — Обърна се и видя как Дарла вдига от пода захвърлените дрехи. Аманда покорно тръгна към банята, но сърцето на Лизи се сви — не при вида на измършавялото тяло на сестра й, а заради белите й боксерки. От години Манда носеше мъжки шорти — подхождаха на ъгловатата й фигура и дори й стояха секси. Тази вечер обаче бельото беше изцапано с нещо кафяво.

„О, Манда! — помисли си. — О, скъпа моя!“

След секунда сестра й влезе в банята — безумка, мършава като скелет, само по боксерки, сутиен и три четвърти чорапи. Лизи се обърна към Дарла. За миг сякаш се върна във времето, отново чу гласовете на всички от голямото семейство Дебушър. После се обърна и влезе в банята след жената, която навремето наричаше „голямата сестричка Мандичка-Пандичка“ и която сега стоеше с наведена глава и чакаше да свалят бельото й.

Тъкмо посягаше да разкопчае сутиена й, Манда внезапно се извърна и я хвана за рамото. Ръцете й бяха студени като на мъртвец. Лизи си помисли, че сестра й ей-сега ще избълва всичко за разни там буми, кръвни или не. Ала Манда само се втренчи в нея (очите й бяха съвършено бистри, очи на нормален човек) и каза:

— Моят Чарлс се ожени за друга. — Сетне притисна до рамото на Лизи восъчнобледото си чело и зарида.

6.

Онова, което се случи до края на вечерта, напомни на Лизи теорията на Скот, която той наричаше „правилото на Ландън за лошото време“: когато очакваш ураганът да премине над океана, природната стихия променя посоката си и отнася покрива на къщата ти. Станеш ли рано и се подготвиш за снежна буря, прехвърчат само няколко снежинки.

— Тогава какъв е смисълът? — бе попитала тя. Двамата бяха в леглото — някакво легло, може би първото в съвместния им живот — капнали от умора, след като се бяха любили; Скот пушеше цигара и беше сложил пепелника върху гърдите си, ураганният вятър виеше в стрехите. Кое легло, коя буря… коя година… вече беше забравила.

— Смисълът е ВЕДТСКЕН — отвърна Скот — това тя помнеше, макар отначало да си каза, че или е чула погрешно, или не го е разбрала, затова озадачено повтори съкращението. Съпругът й изгаси цигарата си и премести пепелника върху нощното шкафче. Обгърна с длани лицето й, притискайки ги до ушите й, и за миг сякаш изолира целия свят. Целуна я по устните, сетне отмести дланите си, за да може тя да го чуе. Скот Ландън винаги държеше хората да чуят каквото има да им каже.

— ВЕДТСКЕН, миломое — Важното Е Да Ти Стиска, Когато Е Напечено.

Лизи се замисли — умът й не беше бърз като неговия, но рано или късно тя проумяваше смисъла на казаното. Важното Е Да Ти Стиска, Когато Е Напечено. Харесваше й. Беше глупаво, но именно затова й се понрави още повече. Избухна в смях. Скот също се засмя и след малко отново беше в нея, както двамата бяха в къщата, разтърсвана от поривите на ураганния вятър.

Докато живееше със Скот, тя се смееше много често.

7.

Докато отидоха с Аманда до спешното отделение и после я върнаха в къщата й, намираща се между Касъл Вю и Харлоу Дийп Кът, Лизи няколко пъти си спомни теорията на Скот как снежната буря те отминава, когато си се подготвил за нея. Първо, настроението на Аманда рязко се промени, което донякъде ги облекчи — тя изведнъж стана почти жизнерадостна. Лизи гузно си спомни как понякога електрическите крушки заблестяват по-ярко часове, преди завинаги да угаснат. Промяната започна още в банята. Лизи се съблече и застана под душа заедно със сестра си, която отначало стърчеше неподвижно. В един момент, въпреки че използваше ръчния душ и се стараеше да внимава, Лизи неволно поля с топла вода нарязаната длан на Аманда.

— Ох! Олеле! — извика сестра й и рязко отдръпна ръката си. — Ужасно боли! Внимавай, да му се не види!

Лизи й отвърна със същия заядлив тон — Аманда едва ли очакваше друго отношение, но тайно се зарадва на изблика на гняв. Реакцията беше толкова… нормална.

— Смирено моля да ме извиниш, графиньо, но не аз си накълцах ръцете!

— Нямаше как да нарежа на парчета онзи подлец, нали? — възкликна Аманда, след което избълва зашеметяващ поток от ругатни по адрес на Чарли Кориво и съпругата му. Смесицата от нецензурни думи и детински проклятия удиви Лизи и я изпълни с възхищение.

Използва мига, в който сестра й млъкна, за да си поеме дъх, и вметна:

— Долен скапан пръдльо, нали?

— И ти да го духаш, Лизи — намусено измънка Аманда.

— Ако държиш да те заведем у дома, не използвай тези думи пред лекаря, който ще ти превърже раните.

— Мислиш ме за глупачка, а?

— Не е вярно. Ще е достатъчно да обясниш, че си побесняла заради измяната на Чарли.

— Дланите ми пак кървят.

— Силно ли?

— Не. Май ще ме облекчи, ако ги намажеш с вазелин.

— Сериозно? Няма ли да те заболи?

— От любовта боли — тържествено заяви сестра й… и се позасмя, от което на Лизи й олекна.

Докато пътуваха към болницата с беемвето, Манда я заразпитва докъде е стигнала с разчистването на кабинета на Скот, сякаш нищо особено не се беше случило през този безкраен ден. Лизи не спомена обаждането на „Зак Маккул“, но им разказа за „Айк се завръща у дома“ и цитира единственото изречение от ръкописа: „Айк се върна у дома с тум и всичко беше наред. БУМ! КРАЙ!“ Държеше да използва пред Аманда шантавата дума бум. Искаше да види реакцията й.

Дарла реагира първа:

— Мъжът ти беше странен човек, скъпа.

— Не ми казваш нищо ново. — Лизи надникна в огледалцето за обратно виждане да провери какво прави Аманда, която беше на задната седалка. „Разположила се е като кралица“ — би казала Доброто мамче. — А ти как мислиш, Манда?

Сестра й сви рамене и Лизи си каза, че няма да получи отговор. След миг обаче последва порой от думи:

— Беше себе си, нищо повече. Веднъж ме закара с колата до града — той отиваше до книжарницата, а на мен ми трябваха нови обувки, хубави здрави обувки, подходящи за разходка в гората или за туризъм. Минахме покрай магазина на Обърн — знаете го, онзи, в който се продават шантави и смешни неща. Скот не беше стъпвал там и настоя да влезем. Беше като десетгодишно хлапе! Исках солидни туристически обувки, с които да се разхождам из гората, без да ме е страх от отровни растения, а той искаше само да изкупи целия идиотски магазин. Пърдящи възглавнички, лютива дъвка, близалки, в които накрая се появява гола жена… и какво ли още не. Хвърли повече от сто долара за тия тайвански дивотии. Помниш ли, Лизи?

Разбира се, че помнеше. Помнеше най-вече как Скот се беше прибрал у дома през онзи ден, натоварен с пликове с изрисувани върху тях засмени лица. Как страните му бяха поруменели от радостна възбуда. И как беше нарекъл покупките си „дивотии“ — дума, заимствана от нея, представете си. А тя я беше научила от баща си, цар на странните думи и фрази.

Скот и неговите трофеи от езерото на думите, езерото на сюжетите и на легендите.

Понякога се случваше по цял ден да не се сети или да не скърби за него. И защо не? От една страна, дните й бяха запълнени с работа, от друга, Скот не беше човек, с когото се живее лесно. „Чешит“ — биха казали старомодните янки като собствения й баща. След това идваше ден, дъждовен (или слънчев), през който тя усещаше липсата на Скот толкова осезателно, че се чувстваше изпразнена — вече не беше жена, а мъртво дърво, разклащаш от повеите на студен ноемврийски вятър. И сега това усещане я бе връхлетяло — искаше да изкрещи името му, да го призове да се върне — сърцето й се сви, като си помисли за годините, които й оставаха до края на живота, запита се какъв е смисълът да обичаш, ако някога се чувстваш по този начин… дори само за десет секунди.

8.

Първият положителен признак беше, че Аманда се поразведри. Вторият — че дежурният лекар доктор Мънсингър не беше ветеринар на пенсионна възраст. Не изглеждаше като току-що завършил медицинския факултет като доктор Янцен, който лекуваше Скот при последното му заболяване, но тя щеше да се изненада, ако разбереше, че е на повече от трийсет. Третото, което я зарадва (макар да се почувства и малко гузна), бе, че докараха хора, пострадали при автомобилна катастрофа на пътя за град Швеция.

Когато трите сестри влязоха в чакалнята на спешното отделение на „Стивънс Мемориал“, завариха само десетинагодишно хлапе с обрив и майка му, която непрекъснато го предупреждаваше да не се чеше. Повикаха ги в манипулационната. След пет минути излязоха, ръцете на намусеното хлапе бяха превързани, майката държеше тубички с някакви мазила и продължаваше да му се кара.

Сестрата извика по име Аманда:

— Доктор Мънсингър ще ви приеме, скъпа.

Аманда високомерно изгледа сестрите си, сякаш беше най-малко самата кралица Елизабет, и заяви:

— Предпочитам да бъда насаме с лекаря.

— Ама разбира се, Ваше Височество — промърмори Лизи и й се изплези. Пет пари не даваше дали кльощавата откачена, която само им създаваше неприятности, ще остане в болницата една нощ, една седмица или една година.

Пет пари не даваше и за онова, което Манда й беше прошепнала, когато тя коленичи до нея в кухнята. Може би наистина беше „Ууу!“, както беше казала на Дарла. Дори да беше другата дума, нима искаше да се върне в къщата на Аманда, да спи в една стая с нея и да усеща лудостта, излъчваща се от цялото й същество, след като си имаше удобно легло у дома?

„Случаят е приключен, миломое“ — би казал Скот.

— Не забравяй какво трябва да кажеш — натърти Дарла. — Побесняла си и си нарязала дланите си заради изневярата на бившето си гадже. Сега си по-добре. Вече си се успокоила.

Аманда я изгледа — лицето й беше непроницаемо.

— Точно така! — отсече. — Вече съм спокойна.

9.

Малко след това докараха хората от градчето Швеция, пострадали при пътна злополука. Лизи нямаше да се зарадва, ако някой беше тежко ранен, но всички бяха в сравнително добро състояние, дори двама се шегуваха за нещо. Само някакво момиче на около седемнайсет години плачеше, косата му беше сплъстена от кръв, на горната му устна беше залепнал сопол. Бяха общо шестима души, почти сигурно пътници в две коли, двамата веселяци воняха на бира, ръката на единия беше изкълчена. Придружаваха ги двама цивилни медици с елеци на Спасителния отряд и двама полицаи — щатски и от конната полиция. Внезапно малката чакалня се препълни. Медицинската сестра, която беше нарекла Аманда „скъпа“, открехна вратата и надникна да види какво става, после и лекарят стори същото. След няколко секунди тийнейджърката изпадна в истерия и закрещя, че мащехата й ще я удуши. Сестрата я покани в кабинета (без да я нарече „скъпа“), после Аманда излезе от манипулационната. И тя притискаше към гърдите си няколко тубички с различни мазила, от джоба на торбестите й джинси стърчаха две сгънати рецепти.

— Смятам, че вече можем да си вървим — заяви все така високомерно.

Лизи си каза, че подобен развой на събитията е невероятен, колкото и неопитен да беше младият лекар и колкото и да беше зает с ранените при катастрофата, и се оказа права. Сестрата се подаде от манипулационната също като машинист, надвесващ се от кабината на локомотива, и каза:

— Госпожи, вие ли сте сестрите на пациентката Дебушър?

Лизи и Дарла кимнаха. „Признаваме се за виновни, госпожо съдия.“

— Докторът иска да ви каже нещо, преди да си тръгнете. — Тя влезе обратно в помещението, от което още се разнасяха риданията на момичето.

В дъното на чакалнята двамата мъже, вонящи на бира, отново се разсмяха и Лизи си каза: „Може да са «развеселени» от алкохола, но сигурно не са виновни за катастрофата.“ И наистина ченгетата сякаш гледаха обвинително пребледнял младеж, който изглеждаше връстник на момичето със сплъстената от кръв коса. Друг тийнейджър беше окупирал телефонния автомат. На страната му зееше дълбока рана — явно нямаше да се размине без шевове. Трети, който нямаше видими наранявания, чакаше реда си да телефонира.

Дланите на Аманда бяха покрити с белезникав крем.

— Лекарят каза, че шевовете ще се отворят — гордо обясни тя. — А превръзките сигурно няма да се задържат. Дланите ми непрекъснато трябва да са покрити с тази гадост — ама че вони! — и три дни да правя бани с някакъв дезинфектант. Даде ми рецепти и препоръча да не си свивам дланите, а да вземам нещата ето така. — Тя защипа между пръстите си праисторическо копие на списание „Пийпъл“, леко го повдигна и го пусна.

Сестрата се появи:

— Доктор Мънсингър ви очаква. Влезте и двете, ако желаете. — Тонът й ясно подсказваше, че тя няма време за губене. Лизи и Дарла, които седяха от двете страни на Аманда, се спогледаха. Сестра им сякаш не забеляза колебанието им. Любопитно се взираше в хората в дъното на помещението.

— Ти иди, Лизи — промълви Дарла. — Ще остана при нея.

10.

Сестрата въведе Лизи във втората манипулационна и се върна при ридаещото момиче; толкова силно стискаше устните си, че почти бяха изчезнали. Лизи седна на единствения стол и се загледа в единствената картина, на която беше изобразено пухкаво кученце сред поляна, обсипана с нарциси. Само след няколко секунди (сигурно щеше да чака много повече, ако Аманда не беше досадница, от която бързат да се отърват) доктор Мънсингър забързано влезе в помещението. Затвори вратата към другата манипулационна, заглушавайки риданията на тийнейджърката, и подпря кльощавия си задник на масата за прегледи:

— Аз съм Хал Мънсингър.

— Лиза Ландън. — Тя протегна ръка и лекарят отривисто стисна дланта й.

— Иска ми се да получа повече информация относно заболяването на сестра ви, обаче както сама виждате, нещата се напекоха. Обадих се да изпратят някой колега, но междувременно тук ще е пълна лудница.

— Благодаря, че отделихте време да поговорим — каза Лизи и се възхити от спокойствието си, макар и привидно. Гласът й бе на човек, който владее положението. — Искам да потвърдя, че сестра ми Аманда няма да посегне на живота си, ако това ви тревожи.

— Наистина малко ме притеснява, но ще приема за чиста монета твърдението ви. Също и нейното. Тя е пълнолетна, освен това е ясно, че не се е опитала да се самоубие. — Мънсингър отмести очи от бележника си и погледна Лизи, която се почувства така, сякаш той четеше мислите й. — Нали така?

— Да.

— Така. От друга страна, човек не трябва да е Шерлок Холмс, за да разбере, че сестра ви и друг път е имала подобни… прояви.

Лизи въздъхна.

— Каза ми, че е посещавала психотерапевтка, която обаче се е преселила в Айдахо.

„Айдахо? Аляска? Марс? На кого му пука къде се е пръждосала откачалката?“ — каза си Лизи и промърмори:

— Мисля, че е вярно.

— Налага се сестра ви отново да „работи върху себе си“, госпожо Ландън. И то скоро. Онова, което си е причинила, може да доведе до самоубийство, ако разбирате за какво говоря. — Той извади бележника от джоба на престилката си и написа нещо. — Ще ви препоръчам книга, която трябва да прочетете и вие, не само сестра ви. Озаглавена е „Склонност към самонараняване“, а името на автора е…

— Питър Марк Стийн — прекъсна го тя.

Доктор Мънсингър изненадано я изгледа.

— Съпругът ми я намери след последното… след онова, което авторът нарича…

(нейният бум последният й кръвен бум)

Лекарят я гледаше — явно очакваше тя да довърши изречението.

Лизи здраво хвана юздите на препускащите си мисли.

— След онова, което авторът би нарекъл последното „намиране на отдушник“. Той има отдушник, нали? — Говореше все така спокойно, но по слепоочията й бяха избили ситни капчици пот. Защото вътрешният й глас имаше право — независимо от формулировката — отдушник или кръвен бум, заключението беше едно. Всичко е постарому.

— Мисля, че да — отвърна Мънсингър. — Четох книгата преди няколко години и не си спомням подробности.

— Както казах, съпругът ми я купи, прочете я, после настоя и аз да я прочета. Ще я намеря и ще я дам на сестра си Дарла. Имаме още една сестра, която живее наблизо. Сега е в Бостън, но когато се върне, ще накарам и нея да прочете книгата. Обещавам да държим под око Аманда. Не ни е лесно с нея, обаче я обичаме.

— Добре, съгласен съм. — Мънсингър стана и меката корица на книгата изшумоля. — Ландън… Съпруга сте на прочутия писател, нали?

— Да.

— Моите съболезнования.

Лизи бе открила нещо странно във факта, че е била омъжена за прочут човек — две години след смъртта му хората продължаваха да й изказват съболезнования. Предполагаше, че същото ще се случва и след още две. Може би дори след десет. Доста подтискаща перспектива.

— Благодаря, доктор Мънсингър.

Той кимна и отново стана делови, което до известна степен я облекчи:

— За съжаление информацията, свързана с подобно поведение у зрелите жени, е доста оскъдна. Много по-често наблюдаваме склонност към самонараняване при… Лизи имаше достатъчно време да си представи как той завършва с фразата „…млади хора като скимтящата хлапачка в съседната стая“, но в следващия миг откъм чакалнята се чу силен трясък, последван от викове на изплашени хора. Вратата на манипулационната се отвори, сестрата застана на прага. Изглеждаше някак си по-едра, сякаш неприятностите я бяха уголемили.

— Докторе, елате веднага!

Мънсингър се втурна навън, без да се извини. Лизи се изпълни с уважение към него — ВЕДТСКЕН.

Приближи се до вратата и видя как добрият чичо доктор едва не повали на пода тийнейджърката, която излезе от другата манипулационна да види какво става, после толкова силно блъсна облещената Аманда в прегръдките на сестра й, че и двете за малко не паднаха. Двамата полицаи се бяха надвесили над младежа без видими наранявания, който беше припаднал. Момчето с дълбокия разрез на страната продължаваше да говори по телефона, сякаш нищо не се беше случило. Ни в клин, ни в ръкав Лизи си спомни стихотворение, което Скот веднъж й беше прочел — прекрасно и същевременно зловещо стихотворение за това как животът си продължава, без да го е грижа за страданието, което изпитваш. Кой беше авторът? Елиот? Одън? Човекът, който беше написал и поемата за смъртта на танкиста-мерач? Ако беше жив, Скот щеше да й каже. В този момент тя би дала и последния си цент, стига да можеше да го попита кой е авторът на стихотворението за страданието.

11.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Дарла.

Изминал бе около час след посещението им в спешното отделение. Двете с Лизи стояха до отворената врата на къщицата на Аманда, нощният юнски ветрец кръжеше около глезените им и разлистваше страниците на някакво списание върху масичката в коридора.

Лизи се намръщи:

— Ако още веднъж ме попиташ, ще те фрасна така, че сума време да ти държи влага. Не сме малоумни, ще се оправим. Ще й дам топло какао — разбира се, ще й помогна да го изпие, тъй като ще й е трудно да държи чаша в сегашното й със…

— Добре — прекъсна я Дарла. — Не е препоръчително да й се дават чаши, като се има предвид какво направи с последната.

— После — право в леглото. Само двете стари моми Дебушър, които нямат поне един вибратор.

— Много духовито.

— Утре ставаме при изгрев слънце. Приготвям кафе и закуска с мюсли. Отивам до аптеката за лекарствата, предписани от добрия чичо доктор. Връщам се, накисвам дланите на Аманда в специалната течност. После ти застъпваш на вахта, скъпа ми сестричке.

— Съгласна съм, щом смяташ, че всичко ще мине гладко.

— Да, смятам. Върви си у дома да нахраниш котката.

Дарла я изгледа изпод око, целуна я по страната и я прегърна, после тръгна към малката си кола. Лизи затвори вратата, заключи я и погледна Аманда, която седеше по нощница на канапето и изглеждаше спокойна и невъзмутима. Ненадейно й хрумна заглавието на старомоден готически любовен роман… май го беше чела като тийнейджърка — „Мадам, ще проговорите ли?“

— Манда? — промълви.

Сестра й я погледна; сините й очи (типичните очи на хората от фамилията Дебушър) бяха толкова доверчиви, че Лизи си помисли: „Сърце не ми дава да я насоча към онова, което искам да чуя: Скот и бумите, Скот и кръвните буми.“ Разбира се, съвсем различно щеше да бъде, ако сестра й заговореше на тази тема, например докато двете лежат заедно в мрака. Но да я тласне към налудничавите мисли след всичко, което бе преживяла през този ден?

„И твоят ден беше ужасен, малка Лизи.“ Да, наистина беше така, обаче това не й даваше право да наруши спокойствието, излъчващо се от погледа на Манда.

— Какво има, Лизи?

— Искаш ли преди лягане да изпиеш чаша какао?

Сестра й се усмихна и внезапно се подмлади поне с десетина години:

— Какао преди лягане. Чудесно. — След като видя, че няма как да си държи чашата, Манда намери в кухненския шкаф спираловидна пластмасова сламка, чието място беше на полицата в магазина за шантави неща на Обърн. Преди да я потопи в чашата, тя я показа на Лизи (стискаше я между два пръста, както лекарят й беше показал) и подхвърли: — Виждала ли по-смахнато нещо? И аз съм тънка като сламка.

За миг Лизи изгуби ума и дума — не можеше да повярва, че сестра й наистина се е пошегувала. После прихна. И двете прихнаха.

12.

Изпиха си какаото, разбраха се коя първа ще отиде в банята да си измие зъбите, както им беше навик от времето, когато живееха във фермата, и си легнаха.

Щом лампата на нощното шкафче угасна и мракът превзе стаята, Аманда произнесе името на сестра си.

„Ооо, започва се — помисли си Лизи и едва се сдържа да не въздъхне. — Поредна обвинителна реч по адрес на добрия стар Чарли. А може би… може би ще заговори за бума. Въобразявам ли си, че чух тази дума? И ако не, искам ли да разбера какво ще ми каже тя?“

— Какво, Манда?

— Благодаря, че ми помогнахте. Мехлемът, с който лекарят намаза дланите ми, облекчи болката — промърмори Манда и се обърна на другата страна.

Лизи отново беше поразена. Това ли беше всичко? Май да, защото след секунди сестра й задиша равномерно — явно беше заспала. Може би щеше да се събуди посред нощ и да поиска болкоуспокояващо хапче, но засега се беше пренесла в страната на сънищата.

Лизи не очакваше толкова благоприятен развой на събитията. Не беше спала с никого от нощта, преди съпругът й да тръгне на последното си пътуване, и беше отвикнала. Освен това не й даваше покой мисълта за „Зак Маккул“ и за неговия работодател, гнусния инкункс Удбоди. Много скоро щеше да си поговори с господин професора. Всъщност още утре. Междувременно не й оставаше друго, освен да се примири, че я чака неспокойна нощ и че в крайна сметка вероятно ще й се наложи да дочака утрото на люлеещия се стол във всекидневната… стига, разбира се, да намери в библиотеката на сестра си някакво подходящо четиво, с което да убие времето. „Мадам, ще проговорите ли?“ — помисли си. — Май романът беше от Хелън Макинес. Във всеки случай не е от автора на поемата за танкиста-мерач.

Докато размишляваше, неусетно заспа. Не сънува вълшебното килимче. Нито каквото и да било друго.

13.

Събуди се в най-зловещия час на нощта, когато луната е залязла и времето сякаш е спряло. Почти не съзнаваше, че е будна, че се притиска към топлия гръб на Аманда, както навремето се притискаше до гърба на Скот — в тяхното легло, в стотици хотелски легла. Мамка му! Може би бяха петстотин, дори седемстотин… „Хиляда ли чух? Кой дава хиляда? Кой предложи хиляда, дами и господа?“ Мислеше за буми и за кръвни буми. За ВЕДТСКЕН и как понякога единственият изход бе да наведеш глава и да чакаш вятърът да се промени. Мислеше, че ако тъмата е обичала Скот, то това е била истинска любов, защото и той я обичаше; танцувал бе с нея в балната зала на годините, докато накрая тя го бе отнесла със себе си.

„Ето че пак започвам“ — каза си.

И Скот, който неизменно присъстваше в съзнанието й (смяташе, че е той, но нямаше начин да разбере със сигурност), промърмори: „Къде отиваш, Лизи? Накъде сега, миломое?“

Тя си помисли: „Назад в настоящето.“

А Скот я поправи: „Названието на филма беше «Назад в бъдещето». Гледахме го заедно.“

Тя си помисли: „Това не е филм, а нашият живот.“

А Скот каза: „Мило, стиска ли ти?“

Тя си помисли: „Защо съм влюбена в такъв…“

14.

„Такъв глупак е — мисли си тя. — А пък аз съм още по-голяма глупачка, задето се занимавам с него.“

Все пак не помръдва и гледа към моравата зад къщата; не иска да го повика, защото той още преди десет минути излезе от кухнята и се скри сред дълбоките нощни сенки. Какво ли прави? Там няма нищо освен жив плет и…

Някъде наблизо изскърцват автомобилни гуми, изтрещява счупено стъкло, залайва куче, разнася се пиянски вик. Накратко, звуци, типични за петъчна вечер в университетско градче. Лизи се изкушава да извика Скот, но ако го стори, ако извика дори само името му, той ще разбере, че вече не му е сърдита. Поне не е толкова сърдита.

Всъщност тя не му се сърди. Бедата е, че той е избрал кофти петъчна вечер да цъфне пиян (за шести-седми път) и да закъснее (за пръв път). По негово настояване щяха да гледат някакъв филм на шведски режисьор, а тя тайно се молеше филмът поне да е дублиран, а не със субтитри. Хапна набързо малко салата, като се прибра вкъщи, защото се надяваше след прожекцията Скот да я почерпи с хамбургер в „Мечешката бърлога“. (Ако не я поканеше, тя щеше да го заведе.) Телефонът иззвъня и Лизи обнадеждено посегна към слушалката — може би той е размислил и ще я заведе на филма с Робърт Редфорд в търговския център в Бангор („Моля те, господи, не и на танци в «Котвата», след като днес цели осем часа не съм подвила крак!“) Обаче чу гласа на Дарла, която каза, че е позвънила „само да поговорят“, след което премина към целта на обаждането, а именно да се заяжда (отново), че Лизи се е спасила в Обетована земя (сравнението беше на Дарла) и е оставила нея, Аманда и Кантата да се справят с проблемите (тоест с Доброто мамче, което до 1979 година вече се беше превърнало в Затлъстялото мамче, Сляпото мамче и — най-лошото — Откаченото мамче), докато тя, Лизи, се „забавлява с колежанчетата“. Сякаш да бъдеш сервитьорка и по осем часа дневно да си на крак бе най-голямото удоволствие на света. За Лизи Обетованата земя беше пицария на около пет километра от кампуса на Мейнския университет, а колежанчетата — пъпчиви първокурсници, които все се опитваха да й пуснат ръка. Бог й беше свидетел, че мечтите й да ходи на лекции — може би вечерни — напълно се бяха изпарили. Не й липсваше ум, а време и сили.

Слушаше обвиненията на Дарла и се опитваше да запази спокойствие, но, разбира се, накрая се вбеси и двете си закрещяха — поредният скандал помежду им, само дето този път беше по телефона. Последва размяна на отровни реплики, която Скот би нарекъл „пълна шибания“ и която завърши с дежурната фраза на Дарла:

„Троши си главата. И без това открай време правиш каквото си искаш.“

Естествено след това Лизи загуби апетит и не посегна към парчето чийзкейк, което си беше донесла от ресторанта; още по-малко й се искаше да гледа който и да било филм на Ингмар Бергман…, но искаше Скот. Да! През последните два месеца, особено през последните четири-пет седмици необяснимо защо бе станала напълно зависима от него. Може изразът да беше банален, ала в прегръдките му се чувстваше сигурна — усещане, което не беше изпитвала в обятията на други мъже. Повечето й предишни гаджета предизвикваха у нея или раздразнение, или съжаление. (Понякога мимолетна страст.) От Скот обаче се излъчва доброта, освен това още когато се запознаха, тя усети интереса му към скромната й персона — невероятно е, защото той е по-умен и много талантлив. (За Лизи добротата означава много повече, отколкото други качества.) Освен това Скот говори на език, в който тя жадно се вкопчва от самото начало. Не езика на семейство Дебушър, а друг, който обаче Лизи знае много добре, сякаш го е научила в сънищата си.

Ала какъв е смисълът от особен език, ако няма с кого да разговаряш? Ако няма пред кого да поплачеш? Тъкмо това й се искаше тази вечер. И дума не беше обелвала пред него за ненормалното си прецакано семейство, пардон, на езика на Скот фразата е „откаченото идиотско семейство“ — но днес възнамеряваше да го стори. Налагаше се, иначе имаше опасност да експлодира от мъката, събрана в гърдите й. А той избра именно тази вечер, за да й върже тенекия. Докато го чакаше, мислено се смъмри — така или иначе Скот не знаеше, че е имала ужасен скандал с онази проклетница най-голямата й сестра, обаче след като мина шест часът и седем часът, и осем (девет ли чувам, хайде, някой да вдигне на девет), тя хапна малко от кейка, другото изхвърли, защото бе толкова вбесена, че напълно беше загубила апетит (имаме девет, някой вдигна ли на десет), а когато мина десет часът и пред жилището й на Норт Мейн Стрийт не спря раздрънкан форд, модел 1973 година, с един повреден фар, гневът й се усили.

Както си седеше пред телевизора, без да отпие от чашата с вино и без да гледа природонаучното предаване, което вървеше в момента, гневът й премина в ярост, в същия момент разбра, че Скот все пак ще дойде. „Ще се появи на сцената“, както гласеше популярната фраза. И защо? За да си топне писалката в мастилницата. Поредният бисер на Скот, уловен в езерото на думите, в което всички хвърляме мрежите си. Каква очарователна фраза! Колко очарователни бяха и другите от този род, например „да ръчкаш вълната“, „да направиш двугърба камила“ и много изисканото „да цепнеш сливата“. Елегантни фрази, типични за обитателите на мечтаната Обетована земя. Докато Лизи надаваше ухо за пристигането на форда на „богатото колежанче“ — човек не можеше да сгреши гъргоренето на пробития шумозаглушител — изведнъж си спомни думите на Дарла: „Открай време правиш каквото си искаш.“ Ама, разбира се, ето я малката Лизи, кралицата на целия свят! Прави какво си иска — кисне в скапаното си апартаментче м чака любовника си, който не само закъснява, ами ще се появи пиян до козирката, но пак ще иска да прави секс. Защото всички мъже искаха едно и също. А тя седи на продъненото кресло, купено от вехтошарски магазин, краката й пулсират от умора, главата й — от болка, и гледа по телевизията (образът е „на снежинки“, понеже евтината антена от „Кеймарт“ не подобрява приемането на сигнала) как хиена ръфа мъртва катерица. Лизи Дебушър, кралицата на целия свят, която води интересен и вълнуващ живот.

И все пак наистина ли бе изпитала подличко задоволство, когато стрелките на часовника пълзешком отминаха цифрата десет? Сега, докато със свито сърце се взира в тъмната морава, тя си мисли, че отговорът е положителен. Защото докато измъчвана от главоболието, седеше на продъненото кресло, без да посегне към чашата с евтино вино, и гледаше как хиената разкъсва катерицата, докато дикторът обясняваше: „Хищникът знае, че дълго време няма да има възможност да се нахрани толкова обилно“, беше сигурна, че обича Скот и че знае факти, с които може да му причини страдание.

Например, че и той я обича? Беше ли това сред въпросните факти?

Да, но в случая любовта му към нея бе на второ място. Важното бе как тя го вижда — напълно разголен. Повечето му приятели виждаха таланта му и бяха заслепени от него. Лизи знаеше как понякога той полага усилие, за да погледне в очите непознати хора. Разбираше, че въпреки самоуверените му (и понякога гениални словоизлияния), въпреки двата му публикувани романа, тя има власт да му причини мъка, и то много силна, стига да пожелае. Скот „си просеше бележката“, както би се изразил баща й. Правил го беше през целия си омагьосан идиотски… поправка, през целия си омагьосан шибан живот. Тази вечер щеше да настъпи краят на магията. И кой щеше да я прогони? Тя.

Малката Лизи.

Изключи телевизора, взе чашата си, отиде в кухнята и изля виното в умивалника. Вече не го искаше. Киселееше й. „Толкова си бясна, че дори виното ти се струва кисело“ — помисли си.

На тесния перваз на прозорчето над умивалника едва-едва се крепеше старовремски радиоапарат „Филко“ със счупена кутия. Беше единствената вещ, останала й за спомен от стария Денди. Той държеше радиото в плевнята и го слушаше, докато работеше, а тя го е сложила на перваза на прозореца, защото само там апаратът хваща местните станции. Джодота му го подари за една Коледа и макар да го беше купила от магазин за електроуреди втора употреба, татко засия, като го видя, усмихна се толкова широко, че сякаш лицето му щеше да се разполови, и прочувствено благодари на Джодота. О, как й благодари! Джоди му беше любимката и същата тази Джоди една неделя по време на вечерята обяви на родителите си — мамка му, не само на тях, а на всички, — че е бременна от младеж, който избягал и се записал във флота. Интересуваше се дали леля Синтия от Улфборо, Ню Хемпшир, ще я приюти, докато бебето бъде дадено за осиновяване — тъкмо така се изрази, все едно говореше за разпродажба на ненужни вещи. Новината беше посрещната с необичайно мълчание. Беше един от малкото случаи — може би единственият, останал в паметта на Лизи, когато непрестанното тракане на прибори за хранене и чинии, придружаващо опустошаването на печеното говеждо от седмината прегладнели членове на фамилията Дебушър, внезапно спря. Накрая Доброто мамче измънка:

— Попита ли Бог какво да сториш, Джодота?

А Джоди отвърна, без да й мигне окото:

— Дон Клотиър ми направи дете, не Бог.

В този момент бащата напусна масата и любимата си дъщеря, без да каже нито дума, или да се обърне да я погледне за последно. След няколко минути радиото тихо засвири в плевнята. Три седмици по-късно той получи първия удар.

Сега Джоди я няма (още не се е преселила в Маями, това ще стане след много години) и Лизи, малката Лизи е постоянната жертва на гневните тиради на Дарла. Защо? Понеже Канти е на нейна страна и няма полза да телефонира на Джоди. Джоди не прилича на другите момичета Дебушър. Дарла я обвинява, че е студена, Канти — че е егоистка, и двете я наричат „безцеремонна“, но според Лизи от петте сестри само Джодота притежава способността да оцелее, защото е напълно безразлична към дима на гузната съвест, издигащ се от стария семеен вигвам. Навремето баба Д. го поглъщаше, после майка им, но Дарла и Канти май са готови да я заместят, понеже вече разбират, че ако наричаш „дълг“ този отровен дим, водещ към пристрастяване, никой не ти нарежда да изгасиш огъня. На Лизи пък й се иска повече да прилича на Джоди, та когато Дарла й телефонира, да се засмее и да каже:

— Да го духаш, скъпа моя; на каквото си постелиш, на такова ще легнеш.

15.

Стои на прага на кухненската врата. Взира се в моравата зад къщата. Иска да види как Скот излиза от нощната тъма. Иска да го повика да се върне — да, повече от всичко друго, но упорито стиска устни. Чака го цяла вечер. Ще почака още малко.

Но съвсем малко.

Постепенно я обзема неописуем страх.

16.

Радиото на Денди хващаше само станции на средни вълни. WGUY приключваше излъчването на програмата си в късния следобед, но по WDER предаваха евъргрийни — някакъв изпълнител, популярен през петдесетте, пееше за първата любов, когато Лизи изплакна чашата си, върна се в дневната и… бинго! Скот стоеше на вратата, държеше кутийка с бира и гузно се усмихваше. Може би музиката й беше попречила да чуе приближаването на форда. Или силното главоболие. А може би и едното, и другото.

— Здрасти, Лизи — каза той. — Извинявай, че закъснях. Много извинявай. След семинара с няколко колеги подхванахме спор за Томас Харди и…

Тя безмълвно му обърна гръб и се върна в кухнята, където радиото продължаваше да работи. Сега някаква мъжка вокална група пееше „Ши-бум“. Скот я последва. Тя знаеше, че ще я последва, така ставаха тези неща. Чувстваше как в гърлото й се загнездват всички думи, които й се искаше да изрече — жестоки думи, отровни думи, ала някакво изплашено и самотно гласче й нашепваше да не ги казва, не и на този човек… само, че тя го заглуши. Толкова беше вбесена, че друго не можеше да стори.

Скот посочи с палец радиоапарата и обяви, явно гордеейки се с безполезните си познания:

— Това са „Кордс“. Оригиналната „чернокожа“ версия.

Лизи се извърна към него:

— Смяташ ли, че ми пука кой пее по радиото, след като бях на работа осем часа и те чаках още пет? А ти цъфваш по никое време, носиш си бира, хилиш се като идиот и ми се оправдаваш, че много повече държиш на някакъв мъртъв писател, отколкото на мен, така ли?

Усмивката още грееше на лицето му, но постепенно се смали и помръкна, останаха само устните, изкривени като заврънкулка, и една плитка трапчинка. Очите му се наляха със сълзи. Изплашеното самотно гласче отново се опита да предупреди Лизи, ала тя не му обърна внимание. Сега беше в силата си, сега й беше паднало да реже жива плът. И помръкващата усмивка на Скот, и печалният му поглед й подсказваха, че този мъж лудо я обича, което пък й даваше още по-голяма възможност да го нарани. Но уязвимостта му не смекчи сърцето й. Щеше да му причини болка. Защо? Защото можеше.

Докато стои на прага на задната врата и го чака да се върне, тя не си спомня всичко, което му наговори, знае само, че всяка следваща обида беше още по-жлъчна, още по-жестока. В един момент с потрес си даде сметка, че се заяжда като Дарла (поредната от сестрите Дебушър, проявяваща тиранични наклонности), но по това време усмивката на Скот напълно беше изчезнала. Гледаше я опечалено и тя изтръпна, като видя как очите му, уголемени от сълзите, се разширяват, докато сякаш запълниха цялото му лице. Лизи млъкна по средата на тирадата, с която го обвиняваше, че ноктите му винаги са мръсни и че ги гризе като плъх докато чете. Млъкна и осъзна пълната тишина — не се чуваше рев на автомобилни двигатели, скърцане на гуми, нито дори музиката, изпълнявана от оркестъра, който през почивните дни свиреше в заведението „Четирилистна детелина“. Тишината беше толкова потискаща, че на Лизи й се прииска да си вземе думите обратно…, но не знаеше как. Най-лесно бе да каже: „Въпреки всичко те обичам, Скот, хайде да се любим“, само че това й хрумна по-късно. Едва след бума.

— Скот… аз…

Не знаеше как да продължи, пък и сякаш не беше необходимо. Той вдигна показалец като учител, който иска да подчертае нещо много важно, и устните му отново се разтегнаха в усмивка. Или поне в подобие на усмивка.

— Почакай — каза.

— Да чакам ли?

Скот изглеждаше доволен като че ли тя беше разгадала сложна логическа задача.

— Да, почакай. — Преди Лизи да каже още нещо, той се обърна и закрачи в мрака — вървеше уверено, не залиташе (все едно изведнъж беше изтрезнял), тесният му ханш се поклащаше.

Лизи каза: „Скот?“, но той само отново вдигна пръст. После сенките го погълнаха.

17.

Сега тя стои на прага и тревожно напряга очи в мрака. Изгасила е лампата в кухнята, защото мисли, че така ще й е по-лесно да види Скот, но дори уличното осветление не може да разсее сенките, завладели полегатата морава. От съседния двор се чува дрезгав лай на куче. Лизи знае, че песът се казва Плутон — чувала е как от време на време стопаните му се карат… не че има някаква полза. Мисли за трясъка от счупване на стъкло, който чу преди малко — прозвучал беше съвсем наблизо също като лаят на кучето. По-близо от другите звуци, които изпълват тази неспокойна и злощастна нощ.

Да му се не види, защо се нахвърли върху Скот, защо го обиди? Та нали изобщо не и се гледаше идиотския шведски филм? И защо изпита толкова голямо задоволство от горчивите си думи? Толкова злорадо и подло задоволство.

Не знае отговора на този въпрос. Топлата нощ в края на пролетта я обгръща с ароматния си дъх, тя се пита колко ли време е минало, откакто Скот се изгуби в мрака. Само две минути ли? А може би пет? Струваше й се, че са много повече. И този трясък на счупено стъкло… имаше ли нещо общо с него?

„Оранжерията е там.“

Ни в клин, ни в ръкав сърцето й забива до пръсване. В същия момент тя зърва някакво движение отвъд границата, до която достига светлината. След секунда движещото се петно се превръща в човек. Лизи чувства облекчение, но страхът й не намалява. Не може да забрави трясъка на счупено стъкло. Пък и походката на Скот я смущава — той вече не се движи нито напето, нито уверено.

Иска да го повика, но от гърлото й се изтръгва само немощно гласче:

— Скот?

Същевременно тя плъзва ръка по стената, за да напипа бутона за включване на лампата над входната врата. Мисли си, че Скот едва ли я е чул, но призрачният силует, който се тътри към нея — да, не ходи, а се тътри — вдига глава тъкмо когато изтръпналите и пръсти напипват бутона и го натискат.

— Това е бум, Лизи! — извиква той в същия миг, в който светлината озарява моравата — ефектът едва ли ще е по-театрален, ако Скот е изчаквал тъкмо този момент да се „появи на сцената“. Гласът му изразява ликуващо облекчение, сякаш е оправил нещата помежду им. — И не обикновен, а кръвен бум!

Лизи за пръв път чува думата бум, но не я взема за друга, например буу или дум. Това е една от думите, измислени от Скот, и не е обикновен бум, ами кръвен. Светлината от кухнята се втурва да го посрещне; той протяга лявата си ръка към Лизи като че ли и носи подарък, а тя се моли на всички светии дланта му още да я има, иначе той ще довърши книгата, върху която работи, плюс всички следващи, като печата на пишещата машина само с една ръка. Защото на мястото на дясната му ръка сега се вижда само червеникава влажна пихтия. Кръв се процежда между разперените израстъци, напомнящи морска звезда, които според нея са пръстите му, и докато изтичва надолу по стъпалата на верандата и се втурва да го посрещне, преброява разперените червени израстъци… един, два, три, четири и — о, слава Богу! — петият е палецът. Пръстите му още са си по местата, обаче джинсите му са окървавени и той все така й протяга ръката си, с която е счупил едно от дебелите стъкла на парника. Поднася й своя дар, своето извинение, задето е закъснял, поднася й своя кръвен бум.

— За теб е — казва, когато Лизи сваля блузата си и я омотава около червената пихтия; чувства как кръвта веднага започва да се процежда през тънкия плат, усеща ужасяващата й топлина и разбира — естествено! — защо вътрешното й гласче толкова се страхуваше от ужасните неща, които тя наговори на Скот; този човек е влюбен не само в нея, но и в смъртта, и е готов да понесе злобните обиди, които всеки изсипва върху му.

Всеки ли?

Не, не съвсем. Не е толкова уязвим. Ще понесе да го обиждат само любимите му хора. Ненадейно Лизи си дава сметка, че не само тя предпочита да не говори за миналото си.

— За теб е — повтаря Скот. — Така те моля да ми простиш за закъснението и обещавам да не се повтори. Това е бум. Ние…

— Скот, замълчи. Не ти се сър…

— Наричаме го „кръвен бум“. Татко обясни на двама ни с Пол, че…

— Не ти се сърдя. Честна дума.

Той спира пред разнебитената стълба към задната веранда и озадачено се взира в Лизи. В този момент прилича на десетгодишно хлапе. Блузата, несръчно омотана около ръката му, прилича на рицарска ръкавица; върху жълтата тъкан са разцъфнали грамадни кървави цветя. Лизи стои по сутиен на моравата, тревата гъделичка голите й глезени. Жълтеникавата светлина от лампата в кухнята вдълбана сянка между гърдите й.

— Ще го вземеш ли? — Гледа я като дете, което моли за нещо. В този момент мъжът в него го е изоставил. Лизи вижда мъката в погледа му, изпълнен с копнеж, и знае, че не е предизвикана от наранената му ръка, ала не знае какво да каже. Безпомощна е. Хрумването й да направи превръзка с блузата си, за да спре кръвта, беше гениално, обаче сега сякаш е парализирана. Има ли правилен отговор на въпроса? И още по-важно, има ли погрешен? Защото ако сгреши, със сигурност отново ще го тласне към лудостта.

Скот й помага:

— Ако приемеш бума, особено кръвния бум, значи приемаш извинението на някого. Татко го каза на двама ни с Пол. Разправяше го отново и отново.

Лизи забелязва, че втория път Скот използва думата „разправяше“, както би казало едно хлапе. Пренесъл се беше в детството си. Майчице! Майчице, Луиз!

— Ще го приема — казва тя, — защото поначало не ми се гледаше смотания шведски филм със субтитри. Осем часа бях на крак, капнала съм от умора. Исках само да се любя с теб, а сега ще се наложи да отидем в спешното отделение.

Той поклаща глава.

— Скот…

— Щом не ми се сърдиш, защо ми се разкрещя и ме нарече разни лоши неща?

„Разни лоши неща.“ Още една „пощенска картичка“ от миналото му, забелязва Лизи; сега няма време да я разучи, но непременно ще й отдели внимание.

— Защото вече не можех да крещя на сестра си отвръща; незнайно защо изведнъж фразата й се струва много забавна. Избухва в смях и звукът така я стряска, че тя се разридава. После на сърцето й олеква. Бавно сяда на стъпалата на верандата, струва й се, че ще припадне.

Скот сяда до нея. Двайсет и четири годишен е, косата му стига почти до раменете, брадата му е набола, защото не се е бръснал поне два дни, толкова е слаб, че прилича на вейка. На лявата си ръка носи блузата на Лизи, единият ръкав се е размотал и е провиснал. Скот целува пулсиращата трапчинка на слепоочието й, после се втренчва в Лизи — погледът му е изпълнен с безмерна любов и съчувствие. Заговаря и този път думите му са на нормален човек:

— Разбирам. Кофти е да имаш роднини.

— Точно така — прошепва тя.

Скот я прегръща през кръста с лявата си ръка, която Лизи вече мислено нарича „ръката — кръвен бум“ неговият дар за нея, дарът на един безумец.

— Не е задължително да им обръщаме внимание казва преспокойно като че ли не се е случило нищо необичайно като че ли само преди минути не е превърнал дланта си в кървава пихтия. — Повярвай, човешката памет е къса, хората могат да забравят всичко.

Тя скептично поклаща глава:

— Наистина ли?

— Да. Сега е нашето време. Заедно сме. Ние двамата. Само това има значение.

„Ние двамата.“ Ала иска ли тя да са заедно, след като разбра колко лесно Скот прекрачва границата между нормалното и лудостта? След като вече си представя какъв ще е съвместният им живот. След миг си спомня допирът на устните му до слепоочието й и си казва: „Може би искам. Та нали всяка буря отминава?“

— Наистина ли? — повтаря.

В продължение на няколко секунди Скот мълчи. Само я прегръща. Откъм мизерния център на градчето Клийвс Милс долитат ръмжене на автомобилни двигатели, викове и пиянски смях. Петък вечер е и студентите се забавляват. Но това не е тук. Тук са само миризмата на полегатата морава, застинала в тъмата на тази нощ в началото на лятото, лаят на Плутон в съседния двор и усещането за ръката на Скот, която обгръща кръста й. Успокоява я дори допирът на наранената му длан върху корема й, макар че оставя кървав отпечатък, сякаш я дамгосва.

— Мило — най-сетне казва той.

Пак мълчи.

После прошепва:

— Миломое.

За двайсет и две годишната Лизи Дебушър, на която й е писнало от отношението на роднините й, както и да бъде сама, това е достатъчно. Най-сетне е достатъчно. Скот я е призовал да се върне и тя отстъпва пред същността му. От този миг чак до края никога няма да погледне назад.

18.

Отиват в кухнята и тя маха „превръзката“ от дланта му; като вижда раните, отново й прималява — отначало й се струва, че полита към ярката лампа на тавана, после пропада в мрака; напряга цялата си воля да остане в съзнание и успява, защото си казва: „Необходима съм му. Трябва да го закарам в спешното отделение на болницата в Дери.“

Цяло чудо е, че не е разсякъл вените, които са толкова близо до китката, но дланта е нарязана на няколко места, тук-там кожата виси като разкъсан тапет, три от пръстите, които баща й нарича „дебелите“, също са порязани. „Най-голямата атракция“ е дълбоката рана под лакътя му, от която стърчи триъгълно парче зелено стъкло, напомнящо гръбна перка на акула. Лизи неволно изпъшква, когато Скот го изтръгва (почти небрежно) от плътта си и го хвърля в кошчето за смет. Подлага блузата й под ръката си, за да не изцапа с кръв пода. Все пак няколко капки остават на линолеума, ала нищо повече. Скот придърпва с крак високия бар-стол, на който понякога Лизи сяда, докато мие съдовете (когато си на крак осем часа дневно, гледаш да седнеш при всеки сгоден момент), и се настанява на него, та кръвта от ръката му да капе в умивалника. Казва, че ще й обясни какво да направи.

— Трябва да отидем в спешното отделение — възразява тя. — Бъди разумен. На ръката има какви ли не вени и сухожилия! Искаш ли да останеш сакат за цял живот? Защото може да се случи. Наистина е възможно. Ако се тревожиш какво ще кажат докторите, измисли някаква история — нали това ти се удава най-добре, а пък аз ще я потвър…

— Добре, добре — прекъсва я той. — Ако утре още настояваш да отидем, ще се подчиня. — Безумецът е изчезнал, пред нея стои познатият Скот — разумен, очарователен и почти хипнотично убедителен. — Тази вечер няма да умра от нараняванията — погледни, кръвта почти спря, пък и знаеш ли какво е спешното отделение в петък вечер? Парад на пияниците. Повярвай, за предпочитане е да отидем утре сутринта. — Доволно се усмихва, сякаш казва: „Мила, аз съм върхът на сладоледа“; усмивката му е толкова заразителна, че против волята си тя също се усмихва — знае, че е загубила тази битка. — Освен това раните на всички от семейство Ландън заздравяват бързо. Иначе няма как. Ще ти покажа какво да направиш.

— Държиш се така, сякаш досега си разбил с юмрук поне дузина стъкла на парници.

— Не. — Усмивката му леко помръква. — Тази вечер ми е за пръв път. Обаче имам опит с нараняванията. Също и Пол.

— Пол брат ли ти е?

— Да. Но вече е покойник. Моля те, напълни легенче с топла вода, Лизи. Топла, не гореща.

Тя изгаря от желание да го обсипе с въпроси за Пол (за пръв път чува, че Скот е имал брат), ала моментът е неподходящ. Няма да настоява да отидат в болницата. Първо, защото ако той се съгласи, ще се наложи да го закара, а не е сигурна, че ще може да шофира, защото още е в шок. Пък и кървенето — слава Богу! — наистина започва да спира.

Изважда от шкафа под мивката бялото пластмасово легенче, купено за седемдесет и девет цента от „Мамут Март“, и го напълва с топла вода. Скот потапя ръката си във водата. Отначало Лизи го наблюдава спокойно — тънките струйки кръв, виещи се към повърхността, не я плашат, но той започва леко да разтрива разрезите и водата порозовява; тогава тя обръща глава и го пита какво го прихваща, та отново разкървавява раните.

— За да съм сигурен, че са чисти. Трябва да са чисти, когато отида… — Той се поколебава и смънква: — Когато отида да си легна. Може ли да остана при теб? Моля те, позволи ми.

— Разбира се, че можеш — отговаря Лизи и си мисли: „Друго искаше да кажеш.“

Скот излива кървавата вода в умивалника и си показва ръката. Разрезите вече не изглеждат толкова страшни, същевременно са по-отблъскващи — приличат на кръстосани рибешки хриле, розови отгоре и червени отвътре.

— Може ли да изхабя цяла опаковка чай на пакетчета, Лизи? Ще ти купя друга, честна дума. Очаквам чек за над пет хилядарки. Агентът ми се закле в честта на майка си, че ще го получа. Казах му: „За пръв път чувам, че имаш майка.“ Пошегувах се с него.

— Разбирам, че е шега. Не съм толкова глупава…

— Изобщо не си глупава.

— За какво ти е толкова много чай?

— Донеси го и ще разбереш.

Тя се подчинява. Скот, който още седи на високото столче и борави само с едната си ръка, отново напълва легенчето с топла вода, после отваря кутийката с чай „Липтън“.

— Пол го измисли — казва гордо, все едно е дете, което се хвали: „Виж какъв готин модел на самолет изработих, виж какво симпатично мастило направих с комплекта «Млад химик».“ Хвърля в легена всички пакетчета (може би са осемнайсет); докато потъват, те обагрят водата в кехлибарено-жълто. — Щипе, но помага. Наистина, ама наистина помага, Лизи. Гледай!

„Наистина, ама наистина помага.“ Все едно говори дете.

Скот потапя дланта си в слабия чай и за миг устните му се разтягат и оголват зъбите му — неправилни и леко пожълтели. — Вярно, че малко боли, обаче има полза.

— Да — измънква тя. Нелепо е, но може би наистина предпазва от инфекция или подпомага заздравяването… или и едното, и другото. Чъки Гендрън, който приготвя аламинутите в ресторанта, е голям почитател на „Инсайдър“ и понякога тя прелиства въпросното печатно издание. Само преди две седмици беше прочела статия за лечебните свойства на чая. Разбира се, на същата страница беше поместена и дописка за това как в Минесота бил открит жив праисторически човек. — Добре, може би имаш право.

— Не аз, а Пол. — Скот е въодушевен, лицето му вече не е мъртвешки бледо. „Все едно изобщо не се е наранявал“ — казва си Лизи. Той кима към горния джоб на ризата си: — Дай ми цигара, миломое.

— Трябва ли да пушиш, когато ръката ти…

— Да, да.

Тя изважда цигарите, пъха една в устата му и я запалва. Ароматният дим (Лизи завинаги ще обикне тази миризма) се издига като синкав стълб към олющения таван на кухнята, осеян с петна от влага. Иска й се да научи повече за бумите, особено за кръвните буми, въпреки че е започнала да подозира истината.

— Скот, кой отгледа двама ви с Пол? Родителите ви ли?

— Не. — Той е тикнал цигарата в ъгълчето на устните си и притваря едното си око срещу дима. — Мама умряла при раждането ми. Татко все разправяше, че съм я убил, защото съм бил поспаланко и съм наедрял прекалено много в утробата й. — Засмива се, сякаш разказва много забавен виц, същевременно изглежда леко сконфузен като дете, което се смее на нецензурен анекдот, чието значение не разбира.

Лизи мълчи. Страхува се да проговори.

Скот се взира в легенчето, което вече е пълно с кървав чай. Няколко пъти дръпва от цигарата си „Хърбърт Тарейтон“, пепелта заплашва да падне върху ризата му. Все така примижава с едното око и Лизи си мисли, че сега изглежда различен. Не като непознат, но различен. Прилича…

Да речем, че прилича на по-големия си брат. Онзи, който вече е покойник.

— Обаче татко казваше и още нещо — че не съм виновен, задето съм спял, когато е дошло време да изляза на бял свят. Мама трябвало да ме събуди с плесници, обаче не го сторила, затова съм станал прекалено едър, а тя умряла. Бум и край. — Скот се засмива, пепелта от цигарата му пада върху кухненския плот. Той сякаш не забелязва. Взира се в ръката си, потопена в мътната течност, но не продължава разказа си.

Лизи е изправена пред дилема. Да зададе ли още един въпрос? Страхува се, че няма да й отговори, дори ще я нахока (знае, че е способен на това — веднъж присъства на негов семинар, посветен на съвременната литература). Страхува се и от друго — че ще й отговори. Почти сигурна е, че ще й отговори.

— Скот? — прошепва.

— Мммм? — Цигарата е догоряла почти до онова, което прилича на филтър, но при марката „Хърбърт Тарейтон“ е само мундщук.

— Баща ти правеше ли буми?

— Да, кръвни буми. Когато ни хващаше шубето или за да пусне лошата кръв. Пол правеше хубави буми. Забавни буми. Нещо като търсене на съкровището, когато се съобразяваш с подсказки. „Бум! Край!“ и получаваш награда. Например шоколадче. — Пепелта от цигарата отново пада, ала той не откъсва поглед от кървавата вода в легенчето. — Татко обаче целува.

— Той поглежда Лизи и тя ненадейно разбира, че той предусеща въпросите, които се страхува да му зададе, и се старае да й отговори. Доколкото му стига смелостта.

— Това е наградата на татко. Целувка, след като болката престане.

19.

В аптечката няма достатъчно широк бинт, затова Лизи накъсва на дълги ивици един чаршаф. Стар е, но въпреки това тя скърби за загубата му — със заплатата си на сервитьорка (допълвана от мизерните бакшиши от студентите и малко по-щедрите „лепти“, давани от преподавателите, които обядват в „Пат“), не може да си позволи ново спално бельо. Ала като си помисля за ужасните разрези на дланта на Скот и още по-ужасната рана на ръката му, тя без колебание разкъсва чаршафа.

Скот заспива още щом се просва на прекалено тясното й легло; тя мисли, че ще остане будна под въздействието на изповедта му, ала също заспива веднага.

През нощта се събужда два пъти, първия път, понеже й се пишка. Скот не е в леглото. В полусън тя отива до тоалетната и пътьом запретва прекалено голямата тениска с надпис „Мейнски университет“, която й служи вместо пижама.

— Скот, побързай, че ще се… — Влиза в тоалетната, където нощем не изключва осветлението, и се вцепенява. Скот го няма. И капакът чинията не е вдигнат — той винаги го оставя така, след като използва тоалетната.

В този момент тя забравя, че й се пишка. Изтръпва, като си представя, че болката е събудила Скот, спомнил си е всичко, което й е разказал, и е бил връхлетян от… — Как ги наричаха в „Инсайдър“? А, да — „възкръснали спомени“.

Наистина ли са спомени, изплували от дълбините на съзнанието му, или факти, които не е споделял с никого? Лизи е сигурна само в едно — че тръпки я побиват от детинските фрази, които от време на време се промъкват в речта му. Ами ако се е върнал в парника, за да довърши започнатото и този път вместо ръката да си пререже гърлото?

Лизи се обръща към тъмната паст на кухнята апартаментът се състои само от кухненското помещение и спалнята — и вижда на леглото Скот. Както обикновено спи, свит на кълбо, челото му се опира на стената (когато есента ще напуснат апартамента, на това място ще има следа — следата на Скот). Няколко пъти без резултат му е казвала, че ще му е по-широко, ако спи от външната страна. Сега той леко се размърдва, пружините изскърцват, на светлината от уличната лампа Лизи вижда тъмния кичур коса върху страната му.

„Преди малко го нямаше.“

Глупости — ето го, лежи там, и то откъм стената. Ако не й се вярва, може да повдигне кичура коса, в който се взира.

„Може би съм сънувала, че го няма.“

В това има известна логика, ала когато тя се връща в тоалетната, отново си казва: „Нямаше го. Когато станах, тъпото легло беше празно.“

Като свършва, вдига капака на чинията, защото ако Скот стане през нощта, ще бъде сънен и няма да си направи труда. После отново си ляга и веднага заспива. Сега той е до нея и това е най-важното. Разбира се, че е най-важното.

20.

Втория път не се събужда сама.

— Лизи! — Скот я раздрусва. — Лизи, малка Лизи!

Тя отказва да се събуди — имаше тежък ден… какъв ти ден, цялата й седмица беше тежка — но Скот упорства:

— Мила, събуди се!

Лизи очаква утринната светлина да парне очите й, ала още е тъмно.

— Скот. К’во има? — Иска да го пита отново ли кърви и дали превръзката му се е изместила, обаче тези понятия са прекалено сложни за замъгленото й съзнание.

Той се надвесва над нея. Изглежда развълнуван, но не объркан или измъчван от болка.

— Не можем повече да живеем така — изтърсва.

Тя се стряска и сънливостта изведнъж я напуска. Какво й казва? Нима скъсва с нея?

— Скот? — Лизи протяга ръка, взема от пода часовника си, присвива очи и се взира в циферблата. — Четири и петнайсет е, да му се не види! — Ядосана е, същевременно я обзема страх.

— Лизи, трябва да заживеем в истинска къща. Да си я купим. — Той поклаща глава. — Не, започнах отзад напред. Първо ще се оженим.

О, какво облекчение. Тя се обляга назад, часовникът се изплъзва от пръстите й. Няма страшно — часовник „Таймекс“ в земята удари, той пак ще продължава да върви. Облекчението е последвано от изумление. Току що са й предложили брак като на героиня от любовно романче. Облекчението е последвано и от червеното вагонче на страха. Човекът, който й предлага брак (в четири и петнайсет сутринта, представете си), е същият, дето снощи й върза тенекия, разряза си ръката, след като тя му вдигна скандал за закъснението (и за други неща, да, така е), после й подаде наранената си ръка, сякаш й поднасяше идиотски коледен подарък. Човекът с брата покойник, за когото тя научи едва тази вечер, и с мъртвата майка, чиято смърт уж бе причинил, понеже… как се бе изразил начетеният млад писател? Понеже бил прекалено наедрял в утробата й.

— Лизи?

— Млъкни, Скот, пречиш ми да мисля. — Да, но колко трудно е да мислиш, когато луната е залязла и времето е спряло, независимо какво показва верният таймекс.

— Обичам те — смирено казва Скот.

— Знам. И аз те обичам. Но това не е важно.

— Може и да е. Че ти ме обичаш. Може би това е най-важното. Никой освен Пол не ме е обичал. — Той млъква и едва след няколко секунди добавя: — И татко, разбира се.

Лизи се надига и се подпира на лакът:

— Грешиш. Мнозина те обичат. Когато чете откъси от последната си книга и от онази, която пишеш сега… — Тя сбърчва нос. Новият му роман е озаглавен „Стръвни дяволи“ и онова, което е прочела, не й харесва. — Повече от петстотин души дойдоха на литературното четене! Наложи се да го пренасочат от централното фоайе в най-голямата аудитория, а когато ти свърши, всички се изправиха на крака и те аплодираха.

— Става въпрос за любопитство, не за обич. Между нас казано, това е пълен цирк. Публикуваш ли роман, когато си едва на двайсет и една години, веднага те обявяват за гений, въпреки че само обществените библиотеки купуват глупавата книга и никога няма да има второ издание. Обаче ти не държиш да чуеш историята на детето-чудо, Лизи…

— Напротив — прекъсва го тя. Сънливостта й безвъзвратно е отлетяла.

— Добре, но… Дай ми цигара, миломое. — Лизи му подава пепелника-костенурка, който е купила специално за него, пъха в устата му цигара и я запалва. Той отново подхваща: — Само че ти държиш и да си мия зъбите…

— Точно така…

— И дали шампоанът, който използвам, ще ме отърве от пърхота…

— Купих шампоан „Тегрин“, който толкова рекламират — прекъсва го тя. — В банята е. Пробвай го.

Скот се разсмива:

— Виждаш ли? Виждаш ли? Чудесен пример. Приемаш холистичния подход.

— Каква е тази дума? — мръщи се Лизи.

Скот смачква недопушената си цигара:

— Означава, че ме виждаш като едно цяло, не като отделни части, и за теб всичко е еднакво.

Тя се позамисля и кимва:

— Май имаш право.

— Нямаш представа какво е. Малкият Скот по нищо не приличаше на Скот от последните шест години. Мисля, че промяната е положителна, но за повечето хора тук и в Питсбърг Скот Ландън е само… нещо като идиотски джубокс. Пъхаш няколко долара, излиза тъпашки роман. — Скот не изглежда ядосан и огорчен, но тя знае, че гневът неминуемо ще дойде. След време, ако той няма пристанище, където да се чувства в безопасност, да бъде себе си. Да, тя може да бъде това пристанище. Може да го създаде. Скот ще й помогне. До известна степен вече са го създали. — Ти си различна, Лизи. Разбрах го още, когато те видях за пръв път. Беше в централното фоайе по време на вечерта, посветена на блуса. Помниш ли?

Мили Боже, нима би могла да забрави? Беше отишла в университета да разгледа някаква модернистична изложба, след това чу музиката, надникна във фоайето и реши да остане. Скот влезе след няколко минути, огледа претъпканото помещение и попита Лизи, която седеше на канапето, дали мястото до нея е свободно. Тя спокойно можеше да пропусне концерта и да хване автобуса за Клийв Милс, тръгващ в осем и половина. И сега щеше да е сама в леглото. Завива й се свят, все едно седи на перваза на прозорец на висок етаж. Не споделя мислите си със Скот; само кимва.

— За мен си… — Той млъква и се усмихва. Въпреки неравните му зъби усмивката му е божествена. — Ти си като езерото, от което всички пием. Разказвал ли съм ти за езерото?

Лизи отново кимва и също се усмихва. Не й е разказвал, но го е чувала да говори на тази тема по време на литературните четения и на лекциите си, които тя бе посещавала по негова покана. Подхване ли тази тема, Скот неизменно протяга ръце, сякаш, ако можеше, щеше да ги потопи в езерото или да извади от него разни неща, които вероятно би нарекъл „лингвистичен улов“. Странно, но тя винаги се умилява от този спонтанен жест. Понякога той нарича езерото „митично“, друг път — „езерото на думите“. Твърди, че когато наречеш някого „арабия“ или „гнила ябълка“, пиеш от езерото или ловиш в плитчините попови лъжички, че когато изпратиш сина си да воюва и може би да загине, защото обичаш родината си и си научил детето си да я обича, пак плуваш в същото езеро…, но в дълбокото заедно с големите хищни риби.

— Идвам при теб и ти ме приемаш като едно цяло — продължава той. Обичаш ме с цялото си сърце, и то не само заради романа, който съм написал. Затвориш ли вратата и светът остане отвън, с теб сме очи в очи.

— Много по-висок си от мен.

— Знаеш за какво говоря.

Да, май знае. И е дотолкова затрогната, че посред нощ се съгласява да стори нещо, за което вероятно сутринта горчиво ще съжалява.

— Ще поговорим утре — казва. Взима пепелника и отново го слага на пода. — Тогава пак ме попитай, ако имаш желание.

— О, ще имам — самоуверено отсича Скот.

— Ще видим. А сега гледай пак да заспиш.

Той ляга по хълбок, ала Лизи знае, че когато започне да се унася, ще свие колене към гърдите си и ще облегне на стената челото си, зад което думите и сюжетите плуват като екзотични риби.

„Познавам го. Най-малкото започвам да го опознавам.“

Сърцето й отново прелива от любов към него, тя стиска устни, за да не изрече опасни думи. Думи, от които после ще е трудно да се отрече. Дори невъзможно. Затова само се притиска към него. Няколко закъснели щуреца свирят навън, кучето Плутон залайва, слагайки началото на нощната си „серенада“. Лизи започва да се унася.

— Лизи? — Гласът на Скот сякаш идва от друг свят.

— Хмммм?

— Знам, че не харесваш „Стръвни дяволи“…

— Амиии… — измънква тя — думите й се изплъзват, тя потъва все по-дълбоко в бездната на съня.

— И без просветеното мнение на Карсьн Форей или на моя агент знам, че „Стрънти дяволи“ ще ми донесе купища пари. Край на халтурите, Лизи, вече съм на пътя към успеха, но не искам да го извървя сам. Искам да ме придружиш.

— Мъък, Скот. Запийвай.

Лизи не знае дали той заспива, но като по чудо (чудо на чудесата!) Скот Ландън млъква.

21.

Лизи Дебушър се събужда в неделя чак в девет сутринта (какъв невероятен лукс) и усеща миризмата на пържен бекон. Светлината на слънцето образува златисти ивици върху пода. Тя отива в кухнята. Скот, само по слипове, е надвесен над тигана и Лизи с потрес забелязва, че е свалил превръзката, която така грижливо му беше направила. Прави му забележка, а той преспокойно отвръща, че много го е сърбяло.

— Освен това — добавя и протяга ръката си (Лизи потреперва — жестът й напомня как снощи той изникна от мрака и й протегна ръце) — на дневна светлина раната не изглежда толкова дълбока, нали?

Лизи хваща дланта му, привежда се, сякаш се кани да му гледа на ръка, и се взира, докато Скот не се отдръпва и не подхвърля, че ако не обърне парчетата бекон, ще прегорят. Не е учудена, нито поразена — тези чувства може би са запазени за безлунни нощи и стаи, потънали в сенки, не за слънчеви неделни утрини, когато от старомодното радио на перваза на прозореца звучи песента за човека с бавната кола, чийто текст така и си остана непонятен за нея, но въпреки това й харесва. Не е учудена, нито поразена… ала е много озадачена. Единственото логично обяснение е, че на страха очите са големи — вероятно нараняванията са й се сторили много по-дълбоки, понеже се изплаши. Понеже изпадна в паника. Вижда, че раните — макар и не драскотини, изобщо не са сериозни. Не само, че кръвта се е съсирила, ами е образувала коричка. Ако беше завела Скот в спешното отделение на болницата в Дери, навярно щяха да я изгонят.

„Раните на всички от семейство Ландън заздравяват бързо. Иначе няма как.“

Скот изважда от тигана парчетата бекон и ги слага върху сгъната домакинска хартия, за да се отцеди мазнината. Лизи си казва, че той може да е добър писател, но като готвач е истински виртуоз. Особено когато положи особено старание. Може да е суперкулинар, но му е необходимо ново бельо. Слиповете му са размъкнати, ластикът е пред последно издихание. Лизи се зарича да го накара да си купи бельо, когато му изпратят обещания чек, само че в момента има нещо много по-важно от износените слипове; тя се мъчи да сравни раните му предишната вечер — ужасяващи разрези — с онова, което вижда сега. Мисли си, че ничии рани не заздравяват толкова бързо, освен на Христос, разбира се. Представя си дебелото зеленикаво стъкло, стърчащо от плътта му, което й напомня, че трябва да предприемат нещо, Скот трябва да отиде в…

— Лизи.

Гласът му я връща към действителността. Тя осъзнава, че незнайно кога е седнала до кухненската маса и машинално подръпва тениската си.

— Какво?

— Колко яйца искаш — едно или две?

Тя се позамисля и отвръща:

— Две.

— Бъркани или на очи?

— Бъркани.

— Ще се оженим ли? — пита Скот със същия равнодушен тон, ловко счупва с една ръка две яйца и ги пуска в тигана.

Лизи се усмихва — не заради престореното му равнодушие, а задето е използвал толкова старомодна фраза — и си дава сметка, че изобщо не е изненадана. Очаквала е това… как му казваха… това „възобновяване“; вероятно дори докато е спала, то е будувало в подсъзнанието й.

— Сигурен ли си? — промърморва.

— Абсолютно. Какво ще кажеш, миломое?

— Миломоето приема.

— Чудесно — заявява Скот. — Хубаво. — Поколебава се и добавя: — Благодаря.

За миг двамата замълчават. От старомодния радиоапарат на перваза на прозореца звучи музика, каквато татко Дебушър никога не би слушал. Яйцата пращят в тигана. Лизи е гладна. И щастлива.

— През есента — казва.

Той кимва, посяга за чиния.

— Добре. През октомври?

— Май ще е прекалено рано. Да речем около Деня на благодарността. Има ли яйца за теб?

— Остана едно и ми е предостатъчно.

— Няма да се омъжа за теб, ако не си купиш ново бельо! — заплашва Лизи.

Скот не се засмива, а съвсем сериозно отговаря:

— Непременно.

Слага чинията пред нея. Бекон и яйца. Лизи е толкова гладна, че веднага започва да се храни, а Скот счупва в тигана последното яйце.

— Лиза Ландън — казва. — Харесва ли ти?

— Трепач. То е… как се казва, когато всички думи започват с еднакъв звук?

— Алитерация.

— Точно така. — Този път тя произнася: „Лиза Ландън.“ Услажда й се също като пържените яйца.

— Малката Лизи Ландън. — Скот подхвърля яйцето, което два пъти се превърта във въздуха и пльоква обратно в тигана.

— Ти, Скот Ландън, обещаваш ли да си куражлия и никога да не те хване бъз? — пита тя.

— Куражлия и в болест, и в здраве — кимва Скот и двамата избухват в смях, а радиото продължава да свири от перваза на прозореца, обляно от утринната светлина.

22.

Докато живееше със Скот, често се смееше. След седмица раните на дланите и дори на рамото му заздравяха.

Не останаха никакви белези.

23.

Лизи се събужда отново, без да знае къде се намира — в миналото или в настоящето. Само че през прозореца се прокрадва първата утринна светлина и тя вижда сините тапети и картината с маринистичен пейзаж. Значи е в спалнята на Аманда, което хем е логично, хем не е струва й се, че сънува бъдещето, докато спи на тясното легло в апартаментчето си; легло, което ще споделя със Скот чак до сватбата им през ноември. Какво я е събудило?

Не й се ходи до тоалетната… още може да потърпи, тогава какво…

„Аманда, проговори ли? Искаш ли нещо? Например вода? Или парче дебело стъкло, та да си прережеш китките?“

Тези мисли пробягват през съзнанието й, но тя не ги изразява на глас, понеже й хрумва нещо шантаво. Хрумва й, че макар да вижда прошарената коса на Аманда и къдричките по бието на нощницата й, тя е в леглото със Скот. Точно така! По някое време през нощта Скот е… какво? Изпълзял от спомените на съпругата си и се е прехвърлил в тялото на Аманда? Нищо чудно. Идеята е шантава, няма спор, ала друго поражда нежеланието на Лизи да обели дори една дума — страхува се, че ако каже нещо, Скот ще й отвърне с гласа на сестра й. И какво ще прави тогава? Ще закрещи ли? Ще закрещи ли така, че да събуди дори мъртъвците, както гласи популярната фраза? Разбира се, мисълта е абсурдна, обаче…

„Обаче погледни как спи Аманда — със свити колене и наведена глава. Ако имаше стена, челото й щеше да се опира на нея. Логично е да си помислиш, че…“

В този миг сред призрачната тишина на пет часа сутринта Аманда, която е извърнала глава и Лизи не вижда лицето й, проговаря.

— Мило — казва. Помълчава и добавя: — Миломое. Ако предишната вечер за миг телесната температура на Лизи се беше понижила с двайсет градуса, сега кръвта във вените й буквално се вледенява, защото гласът несъмнено е женски, но е и на Скот. Във всеки миг и по всяко време би познала гласа му.

„Сънувам — мисли си. — Затова не мога да преценя дали е настоящето. Ако се огледам, ще видя в ъгъла на стаята да кръжи вълшебното килимче от чувал с първокачествено брашно «Пилсбъри».“

Само че не може да се огледа. Безкрайно дълго не даже дори да помръдне. Онова, което я окуражава най-сетне да проговори, е усилващата се дневна светлина. Нощта почти е превалила. Ако Скот се е върнал (при положение, че е будна и не сънува), следователно има някаква причина. Със сигурност не е дошъл да й причини зло. Никога не би го сторил. Най-малкото… не и нарочно. Но тя не е в състояние да изрече нито неговото име, нито името на Аманда. Представя си как хваща за рамото сестра си и я обръща към себе си. Чие лице ще види под прошарения бретон? Ами ако е лицето на Скот? Мили Боже, ами ако е неговото лице?

Нощта си отива. Внезапно Лизи разбира, че ако не проговори, докато слънцето изгрее, вратата между миналото и настоящето ще се затвори и тогава въпросите й ще останат без отговор.

„Имената са без значение. Няма значение кое е съществото с нощницата с къдрички на бието.“

— Защо Аманда каза „Бум“? — пита. Гласът й е хриплив, все едно гърлото й е пълно с пръст.

— Оставих ти бум — отвръща съществото, към което тя се притиска.

„Господи, това е лоша кръв, това е лудост… върхът на лудостта… — мисли си тя, после си казва: — Вземи се в ръце! Стегни се, мамка му! Веднага!“

— Кажи… — Гласът й е още по-хриплив. Струва й се, че изведнъж навън става много по-светло. Всеки миг слънцето ще се покаже на източния хоризонт. — Кръвен бум ли е?

— Неизбежно беше да се натъкнеш на кръвен бум — отвръща съществото и в гласа му се прокрадва съжаление. Божичко, гласът е на Скот! Същевременно много напомня и на гласа на Аманда, което още повече плаши Лизи. То отново проговаря, този път много по-оптимистично: — Този е добър бум, Лизи. Намира се отвъд пурпурната завеса. Ти вече премина първите три станции. Още няколко и ще получиш наградата:

— И каква е тя?

— Питие — на мига отвръща съществото.

— Кока-кола ли?

— Тихо. Пречиш ни да гледаме ружите.

В гласа се долавя необясним и безкраен копнеж. Защо думата „ружи“ й е толкова позната? Защо й се струва, че е название на още нещо освен на градинско цвете? Дали е още нещо, скрито зад пурпурната завеса, което понякога пречи на спомените й да възкръснат? Няма време да помисли, камо ли да попита — през прозореца се прокрадва лъч червеникава светлина. Лизи усеща как времето отново идва на фокус и макар да е вцепенена от страх, изпитва почти болезнено съжаление.

— Кога ще е кръвният бум? — пита. Знае, че отговор няма да има, ала раздразнението й нараства, заменяйки учудването и ужаса, които я бяха обзели, преди слънцето да надникне над хоризонта и лъчите му да прогонят страховете на мрака. — Кога ще бъде? Кога, да ти се не види?! — изкрещява, вкопчва се в съществото с нощницата и го разтърсва толкова силно, че косата му се разрошва… но то не отговаря. Гневът й се отприщва като бент. — Не ме дразни, Скот! Кога?

Дръпва за рамото създанието, до което лежи, и то бавно се претъркулва. Разбира се, че е Аманда. Очите й са отворени, тя диша равномерно, лицето й не е мъртвешки бледо, ала Лизи много добре познава този поглед, означаващ, че Мандичка-Пандичка отново е прекъснала връзката си с действителността. Вече не знае дали Скот наистина е идвал при нея, или й се е сторило, докато е лежала в просъница, обаче в едно е абсолютно сигурна — по някое време през нощта Аманда пак си е отишла. Този път може би завинаги.

Загрузка...