РУР

Но нали не бяхме роботи! Като роботите на Чапек от „Р.У.Р.“. Също не и миньори от Рурския въглищен басейн. Нашият Рур беше рота с усилен режим, затвор в затвора, лагер в лагера… Не, не бяхме роботи. В металната безчувственост на роботите е имало нещо човешко.

Впрочем кой от нас е мислил през тридесет и осма година за Чапек, за въгледобивния Рур? Едва двадесет-тридесет години по-късно взеха да се появяват сили за сравнение в опитите да се възкреси времето, цветовете и чувството на онази епоха.

Тогава усещахме само смътна, болезнена физическа радост, радостта на изсушените от глада мускули, които поне за миг, поне за час, поне за един ден се отърваваха от златните изкопи, от проклетата работа, от омразния труд. Трудът и смъртта бяха синоними, и то синоними не само за затворниците, за обречените „врагове на народа“. Трудът и смъртта бяха синоними и за началниците на лагерите, и за Москва — в противен случай не биха писали в „специалните указания“, в московските командировъчни за смъртниците: „да се използват само за тежък физически труд“.

Доведоха ни в РУР като безделници, като кръшкачи, като хора, които не са си изпълнили нормите. Но не и като отказали се от работа. В лагера отказът от работа е престъпление, което се наказва със смърт. След три отказа от работа, след три неявявания разстрелваха. След три акта. Излизахме от зоната на лагера и се довличахме до мястото, където работехме. За самия труд вече нямахме сили. Но не бяхме отказали се.

Изведоха ни за работа. Дежурният надзирател замахна към гърдите ми, аз се олюлях и едва се задържах на краката си — ударът с револвера ми беше счупил едно ребро. Болката не ме остави на мира няколко години. Впрочем оказа се, че това не било счупване, както по-късно ми обясниха специалистите. Той просто ми бе разкъсал надкостницата.

Поведоха ни към РУР, но там не заварихме нищо. Видях все още живата земя, черна, камениста почва, покрита с овъглени корени на дървета, с корени на храсти, полирани от човешките тела. Видях черен правоъгълник овъглена земя, еднакво контрастиращ и с буйната зеленина на краткото, бурно колимско лято, и с мъртвата белота на безкрайната зима. Черна яма от огньовете, следа от топлина, следа от човешки живот.

Ямата беше жива. Хората търкаляха греди, бързаха, псуваха и пред очите ми се издигаше възстановяваното помещение на РУР, стените на дисциплинарната барака. Обясниха ни. Снощи затворили в общата килия на РУР пияния лавкаджия-„битовак“. Той, естествено, разпердушинил стените на РУР, греда по греда — целия затвор. Часовият не стрелял. Развихрилият се беше „битовак“ — часовите прекрасно познаваха Наказателния кодекс, лагерната политика и дори капризите на властите. Хванали лавкаджията и го затворили в карцера, в бараката на охраната. Но даже лавкаджията-„битовак“, явен герой, не посмял да напусне тази черна яма. Само сринал стените. И ето, сто души по петдесет и осми член, с които беше натъпкано помещението на РУР, старателно и бързо възстановяваха своя затвор, издигаха стените му, като се пазеха да не прекрачат края на ямата, да не стъпят по невнимание на белия, недокоснат от човека сняг.

Петдесет и осми член бързаше да възстанови затвора си. Нямаше нужда от подкани и от заплахи.

На наровете, на скелето от изпочупените нарове се бяха приютили сто души. А самите нарове ги нямаше — всички дебели греди, всички дъски, от които се правеха, бяха без нито един гвоздей — на Колима пироните ха голяма ценност. Наровете ги бяха правили апашите, които са лежали в РУР. Тези по петдесет и осми не биха посмели да отчупят дори едно парченце от своите нарове, за да стоплят вкочанените си тела и мършави мускули, напомнящи някакви върви.

Близо до РУР имаше също такова опушено помещение — на отреда за охрана. Тази барака външно не се различаваше от жилището на арестантите, а и отвътре разликата не беше голяма. Мръсен пушек, по прозорците — зебло вместо стъкла. И все пак — това беше бараката на охраната.

РУР ходеше на работа. Но не в златните забои, а за дърва или да копаят канавки, да прокарат пътища. В РУР всички ги хранеха еднакво и това също пораждаше радост. Работният ден тук свършваше по-рано, отколкото в забоя. Неведнъж бяхме гледали със завист, вдигнали очи от количката, от изкопа, от кирката и лопатата, как разбърканите колони на РУР се запътваха за нощувка. Конете ни цвилеха, когато виждаха руровците — подканваха и тяхната работа да свършва. А може би конете дори знаеха по-добре от хората, че вече е време, и не им трябваше да виждат никаква РУР…

Сега вече самият аз подскачах, като влизах в крак с всички, и ту не попадах в общия такт, ту изпреварвах, ту изоставах… Исках само едно — РУР никога да не свърши. Не знаех за колко денонощия — за десет, за двадесет, за тридесет — съм „въдворен“ там.

„Въдворен“ — добре познавах този затворнически термин. Струва ми се, глаголът „да въдворя“ се употребява само в местата за лишаване от свобода. За сметка на това оборотът „да изселя“ излезе на широкия дипломатически друм — „да се изсели извън пределите“ и така нататък. Искаха да се придаде на този глагол заплашително-издевателски оттенък, ала животът променя мащабите и в нашия случай „да се въдвори“ звучеше почти като „да се спаси“.

Всеки ден след работа пращаха руровци за дърва „за себе си“, както казваше началството. Впрочем правеха го и забойните бригади. Ходеше се с шейни, които имаха телени приспособления за хората — примки, които се надяват през главата и раменете, наместват се и можеш да влачиш и да влачиш. Шейните трябваше да се замъкнат на един хълм на около четири километра, където имаше насечен през лятото клек. Шейните се товареха и се спускаха по склона. Отгоре им се мятаха апашите — онези, които все още имаха сили — и със смях се пързаляха надолу. А ние се свличахме на гръб, понеже нямахме сили да тичаме. Но се плъзгахме бързо, като от време на време намалявахме скоростта, вкопчвайки се за замръзналите, изпочупени клони на върбите и елхите. Беше ни радостно — денят свършваше.

С всеки изминал ден се принуждавахме да търсим все по-надалеч затрупаните от снега дърва, но не мърморехме — ходенето за дърва беше нещо като удар по релса или рев на сирена — сигнал за храна, за сън.

Разтоварихме дървата и започнахме радостно да се строяваме.

— Кръ…гом!

Никой не се обърна. В очите на всички прочетох ужасна мъка, несигурност на хора, които не вярват в късмета — винаги ще ги излъжат в сметките, ще ги преметнат, ще ги ударят в кантара. Макар дървата да не са камъни, а шейните — колички…

— Кръ…гом!

Никой не се обърна. Арестантите са извънредно чувствителни към нарушаването на обещанието, въпреки че за никаква справедливост не може да става дума.

От бараката на охраната излязоха двама души — началникът на лагера, един по-възрастен лейтенант, и началникът на отреда на охраната — също лейтенант, но по-млад. Няма нищо по-лошо от това, когато двама началници с приблизително еднакви чинове творят заедно. В такива случаи у тях замира всичко човешко и всеки иска да прояви „бдителност“, „да не се покаже слаб“, да изпълни държавната повеля.

— Впрягайте се в шейните.

Никой не се обърна.

— Та това е организиран бунт!

— Диверсия!

— Няма ли да тръгнете с добро?

— Не го щем вашето добро.

— Кой се обади? Да излезе!

Никой не излезе.

По заповед от бараката на охраната изскочиха още няколко войници и ни наобиколиха, като затъваха в снега и щракаха затворите на пушките си, задъхани от злоба срещу хората, които бяха нарушили почивката им, смяната им, графика на службата.

— Легни!

Легнахме в снега.

— Стани!

Станахме.

— Легни!

Легнахме.

— Стани.

Станахме.

— Легни!

Легнахме.

Лесно се нагодих към този прост ритъм. И много добре си спомням: не ми беше нито студено, нито горещо. Сякаш всичко, което ставаше, не беше с мен.

Отекнаха няколко изстрела, бяха предупредителни.

— Стани!

Станахме.

— Който ще тръгва, да мине наляво.

Никой не помръдна.

Началникът се приближи плътно до мъката в тези безумни очи. Приближи се и почука гърдите на първия:

— Тръгваш ли?

— Тръгвам.

— Мини наляво.

— Тръгваш ли?

— Тръгвам.

— Впрягай се! Конвоят да преброи хората.

Дървените плазове на шейните заскърцаха.

— Заминавайте!

— Ето как се върши тази работа — рече по-възрастният лейтенант.

Но не всички бяха потеглили. Останахме двама: Серьожа Усолцев и аз. Серьожа Усолцев беше апаш. Всички младоци-апашорчета вече отдавна влачеха шейните си по пътя заедно с тия по петдесет и осми член. Ала Серьожа не можеше да допусне някакъв смотан левак да издържи, а той, потомственият апаш — да отстъпи.

— Сега ще ни приберат в бараката… Ще постърчим малко и хайде вътре — намръщено се усмихна Усолцев. — На топло.

Но не ни пуснаха.

— Доведете куче! — нареди по-възрастният лейтенант.

— Вземи това — рече Усолцев, без да се извръща, и пръстите на апаша пъхнаха в дланта ми нещо много тънко и леко. — Разбра ли?

— Разбрах.

Държах в ръката си парченце от ножче за бръснене и без да ме види конвоят, го показах на кучето. То го виждаше, разбираше какво значи това. Ръмжеше, скимтеше, мяташе се, но не направи опит да се нахвърли нито върху мен, нито върху Серьожа. Усолцев стискаше другото парче от ножчето.

— Младо е още — каза всезнаещият и много опитен началник на лагера, по-възрастният лейтенант.

— Младо е! Да беше тук Валето — щеше да направи показно̀. Досега да са останали голи!

— Марш в бараката!

Отключиха вратата и дръпнаха тежкото резе. Сега ще ни стане топло, топло.

Ала по-възрастният надзирател каза нещо на дежурния надзирател и той изхвърли на снега тлеещите главни от ламаринената печка. Те започнаха да съскат, покриха се със син дим и дежурният с крака ги затрупа със сняг.

— Влизайте в бараката.

Седнахме на скелето на наровете. Не усещахме нищо освен студ, внезапен студ. Навряхме ръце в ръкавите си, сгушихме се…

— Не се бой — рече Усолцев. — Сега ще се върнат момчетата с дървата. А дотогава ще потанцуваме. — И взехме да подскачаме.

Бученето на гласовете, радостното бучене на приближаващите се гласове беше прекъснато от нечия рязка заповед. Нашата врата се отвори, отвори се не към светлината, а към също такъв мрак.

— Излизайте!

В ръцете на войниците от конвоя проблясваха газени фенери.

— Влезте в строя.

Не можахме веднага да видим, че завърналите се от работа бяха строени наблизо. Че всички стоят и чакат. Кого ли чакаха?

В тъмната бяла мъгла виеха кучета, движеха се факли, които осветяваха пътя на група бързо приближаващи се хора. По движението на светлината можеше да се разбере, че това не са затворници.

Начело, изпреварващ телохранителите си, вървеше с бърза крачка шкембест, но подвижен полковник, когото аз веднага познах — неведнъж беше оглеждал златните забои, в които работеше бригада ни. Това беше полковник Гаранин. Като дишаше тежко и разкопчаваше яката си, той спря пред строя, заби мекия си, чист пръст в мръсните гърди на затворника пред него и попита:

— За какво си тук?

— По член…

— За какъв дявол ми е това. Защо си в РУР?

— Не знам.

— Не знаеш ли? Ей, началника!

— Ето книгата със заповедите, другарю полковник.

— За чий ми е книгата ти. Ех, гадове.

Гаранин продължи край строя, като надзърташе в лицето на всеки.

— А ти, старче, защо си в РУР?

— Аз съм следствен. Изядохме един умрял кон. Пазачи сме.

Гаранин плю.

— Слушайте моята заповед! Всички — по бараките! Всеки в бригадата си! И утре — в забоите!

Строят се пръсна, хората затичаха по пътя, по пътеката, по снега към бараките, в бригадите. Помъкнахме се и ние с Усолцев.