Живял някога един дядо. Той имал трима сина: двамата били умни, а третият не бил чак толкова умен и му викали Иванушка Глупака.
Посял веднъж старецът жито. Родило се добро жито, само че някой се научил да го тъпче.
Старецът рекъл на синовете си:
— Мили мои деца! Пазете житото поред всяка нощ, заловете ми крадеца.
Настанала първата нощ.
Отишъл най-големият син да пази житото, но сънят го надвил. Покачил се на сеното и спал до заранта.
На заранта се прибрал в къщи и рекъл:
— Не съм спал цяла нощ, вардех житото! Здравата намръзнах, но крадеца не видях.
Втората нощ отишъл средният син, ала и той проспал цялата нощ на сеното.
На третата нощ дошъл ред на Иванушка Глупака.
Сложил той в пазвата си една баничка взел въже и тръгнал. Отишъл на нивата и седнал върху един камък. Седи, не спи, крадеца чака.
Тъкмо посред нощ дотърчал в житото един кон — едното му косъмче сребърно, а другото златно. Като тича, земята трепери, от ушите му дим на стълбове излиза, а от ноздрите пламъци изскачат. И започнал този кон да яде житото. Не го яде толкова, колкото го тъпче.
Иванушка се промъкнал до коня и мигом метнал въженцето на шията му.
Конят се дръпнал с всички сили — но напусто! А Иванушка се метнал върху него и се хванал за гривата му. Конят го носил-носил по широкото попе, скачал-скачал, но не можал да го изтърси.
Тогава конят започнал да се моли:
— Пусни ме на свобода, Иванушка! Ще ти се отплатя богато.
— Добре — отвърна Иванушка, — но сетне как ще те намеря?
— Излез на широкото попе, свирни три пъти юнашки, надай богатирски вик: „Конче Вихрогонче, застани пред мене като невеста пред свекър!“ Аз тутакси ще дойда.
Иванушка Глупака накарал коня да му обещае, че няма повече да яде и тъпче житото и го пуснал.
На заранта Иванушка се прибрал в къщи.
— Е, какво видя там? — запитали го братята му.
— Хванах коня — рекъл той, — едното му косъмче сребърно, а другото — златно.
— Ами къде е този кон?
— Че той обеща да не ходи повече в житото и аз го пуснах.
Братята не повярвали на Иванушка и от сърце му се присмели. Само че от тази нощ вече никой не тъпчел житото…
Наскоро след това царят пратил пратеници по всички села и по всички градове да разгласят:
— Съберете се, боляри и дворяни, търговци и прости селяни, на сгледа на царската дъщеря Елена Прекрасна! Седи Елена Прекрасна на прозорчето на високата купа. Който скочи с коня до княгинята и вземе от ръката и златния пръстен, той ще се ожени за нея!
И ето, в уречения ден, братята се наканили да идат в царския дворец — не толкова самите те да скачат с конете, колкото да погледат другите А Иванушка Глупака почнал да им се моли да вземат и него:
— Братя, дайте ви каквото и да било конче, да дойда и аз да погледам Елена Прекрасна.
— Къде ще вървиш, глупчо! Хората ли искаш да разсмиваш? Стой си на печката и пресявай пепелта!
Отишли братята, а Иванушка Глупака рекъл на братовите си жени:
— Дайте ми една кошничка, поне в гората да ида — гъби да набера!
Взел кошничката и уж отишъл да бере гъби.
Излязъл Иванушка в широкото поле, на воня и простор, хвърлил кошничката под един храст, свирнал по юнашки, надал богатирски вик:
— Конче Вихрогонче, застани пред мене като невеста пред свекър!
Конят тича, земята трепери, от ушите му дим като стълб се издига, от ноздрите пламъци изскачат. Дотърчал и застанал пред Иванушка като закован:
— Какво искаш, Иванушка?
„Тъй и тъй“ — отвърнал Иванушка.
— Хайде, влез в дясното ми ухо и излез от лявото.
Иванушка влязъл в дясното ухо на коня, излязъл през лявото и се превърнал на чуден юнак — невиждан, нечуван, да гледаш, да му се ненагледаш!
Яхнал кончето и се понесъл право към града.
По пътя настигнал братята си и се изравнил с тях.
Гледат те Иванушка и се чудят — за първи път виждат такъв юнак!
Пристигнал Иванушка на площада тъкмо пред царския дворец. Гледа — народ, колкото щеш, а във високата кула, на прозореца седи княгинята — Елена Прекрасна. На ръката и блести пръстен и този пръстен цена няма! А пък княгинята — хубавица над хубавиците!
Всички гледат Елена Прекрасна, но никой не се решава да скочи до нея: никой не иска да си счупи главата.
Тогава Иванушка ударил коня по коравите хълбоци… Конят запръхтял, зацвилил и подскочил — само че скочил три педи по-ниско от княгинята.
Народът се зачудил, а Иванушка обърнал коня и се понесъл.
Развикал се народът:
— Кой е този? Кой е този?
А от Иванушка и следа не останала. Видели откъде дошъл, но не видели накъде отишъл.
Излязъл Иванушка от града, стигнал с коня в широкото поле, слязъл от него, влязъл в лявото му ухо, излязъл от дясното и отново станал Иванушка Глупака.
Пуснал кончето да си върви, взел кошничката, набрал в гората мухоморки и ги занесъл в къщи.
Братовите му жени се разсърдили:
— Какви гъби си донесъл, глупчо! Яж си ги самичък’.
Иванушка се усмихнал и се покатерил на печката, седи си там.
Братята се върнали и заразправяли на жените си какво видели в града:
— Да знаете, невести, какъв юнак дойде при царя! Такъв юнак не сме виждали, откакто сме се родили. Скочи само с три педи по-ниско от княгинята.
А Иванушка лежи на печката и се подсмива:
— Братя, може пък и аз да съм бил там!
— Откъде накъде ще бъдеш там, глупчо! Стой си на печката и лови мухи!
На другия ден по-големите братя пак отишли в града, а Иванушка взел кошничката и отишъл за гъби.
Излязъл в широкото поле, на воля и простор, захвърлил кошничката, свирнал по юнашки, надал богатирски вик:
— Конче Вихрогонче, застани пред мене като невеста пред свекър!
Конят тича земята трепери, от ушите му дим като стълб се издига, от ноздрите му пламъци изскачат.
Дотърчал и застанал пред Иванушка като закован.
Влязъл Иванушка в дясното ухо на коня, излязъл през лявото и се превърнал на юнак над юнаците. Яхнал коня и литнал към двореца.
Гледа — на площада още повече народ, отколкото преди. Всички се любуват на княгинята, но кой ти мисли да скача; никой не иска да си счупи главата!
Тогава Иванушка ударил коня си по коравите хълбоци. Запръхтяло Конче Вихрогонче, подскочило — и само с две педи не стигнало до княгинята.
Обърнал Иванушка кончето и се понесъл. Видели откъде дошъл, но не видели накъде отишъл.
Иванушка пуснал коня да си върви и се върнал в къщи. Седнал на печката, седи чака да си дойдат братята му.
Прибрали се братята в къщи и заразправяли:
— Невести, оня юнак пак дойде! Скочи само с две педи по-ниско от княгинята.
А Иванушка им рекъл:
— Братя, може пък и аз да съм бил там.
— Стой си на мястото, глупчо, и си трай…
На третия ден пак дошла вест от царя. Братята захванали да се гласят за път, а Иванушка рекъл:
— Братя, дайте ми какво и да е конче, макар и лошо ще дойда и аз с вас.
— Стой си в къщи. И без тебе може там!
Казали и тръгнали.
Иванушка излязъл в широкото поле, на воля и простор, свирнал по юнашки, надал богатирски вик:
— Конче Вихрогонче, застани пред ’мене като невеста пред свекър.
Тича конят, земята трепери, от ушите му дим като стълб се издига, от ноздрите пламъци изскачат. Дотърчал и застанал пред Иванушка като закован.
Влязъл Иванушка в дясното ухо на коня, излязъл през лявото. Превърнал се в юнак над юнаците и се понесъл към царския палат.
Пристигнал Иванушка при високата кула, шибнал коня с камшика… Зацвилил конят по-силно, отколкото преди, подскочил и стигнал до прозореца!
Целунал Иванушка княгинята по алената буза, взел от пръста и скъпия пръстен, обърнал коня и се понесъл.
Тогава всички почнали да викат:
— Дръжте го! Хванете го!
А от Иванушка и следа не останала. Изгубил се от очите им.
Пуснал той коня да си върви и се върнал в къщи. Едната му ръка превързана с мръсна кърпа.
— Какво се е случило с тебе? — запитали го братовите му жени.
— Търсих гъби и се убодох на едно трънче…
И се качил на печката.
Върнали се братята му, започнали да разправят какво станало и как станало.
— Невести, оня юнак, като подскочи днес, стигна чак до княгинята взе пръстена от пръста и!
А Иванушка седи до комина и все едно и също повтаря.
— Братя, може пък и аз да съм бил там!
— Стой си на мястото, глупчо, не дрънкай врели-некипели!
Тогава на Иванушка се дощяло да погледне скъпоценния пръстен на княгинята.
Като развързал парцала, цялата къща светнала!
— Престани да си играеш с огъня! — креснали братята му. — Току-виж, че си запалил къщата. Време е съвсем да те изгоним от дома!
Иванушка не им отвърнал нищо.
След три дена царят отново пратил да разгласят: целият народ, колкото го има в царството, да се събере при него на угощение, никой да не смее да остане в къщи. Който не уважи царската трапеза, ще остане без глава!
Няма що, тръгнали братята на угощение, повели със себе си и Иванушка Глупака.
Пристигнали, седнали на дъбовите маси с покривки шарени, пият, ядат и разговарят.
А Иванушка се покатерил на печката, в къта, седи си там.
Обикаля Елена Прекрасна, гощава гостите. Всекиму поднася вино и медовина и гледа не е ли на ръката на някого любимият и пръстен. Който носи пръстена на ръката си, той ще и бъде годеник…
Но у никого не видяла пръстена си…
Обиколила всички, приближила се най-сетне до Иванушка. А той седи на печката, дрехите му сиромашки, а едната ръка превързана с парцал.
Братята му гледат и си мислят: „Я гледай, княгинята поднася вино и на нашия Иванушка!“
А княгинята подала чаша вино на Иванушка и го запитала:
— Защо ти е превързана ръката, юначе?
— Ходих в гората за гъби и се убодох на едно трънче.
— Развържи я, покажи!
Иванушка развързал ръката си, а на пръста му — любимият пръстен на княгинята. Всички огрял!
Зарадвала се княгинята, хванала Иванушка за ръката, завела го при баща си и рекла:
— Татко, ето моя годеник!
Умил се Иванушка, вчесал се, облякъл се и престанал да бъде Иванушка Глупака, а станал юнак над юнаците, просто да не го познаеш!
А след веселото угощение дигнали сватба.
И аз бях на угощението, ядох и пих, по мустаците ми тече, но в устата ми нищо не влезе.