Ръце

По прогнилата тераса на малка паянтова къща, кацнала на ръба на дерето край градчето Уайнсбърг в Охайо, един нисък и пълен старец крачеше неспокойно напред-назад. Отвъд дългата нива, засята с детелина, но родила само гъсти жълти синапени бурени, той виждаше шосето, по което вървеше каруца, натъпкана с връщащи се от полето берачи на ягоди и малини. Берачите, момци и девойки, се смееха и весело крещяха. Момче в синя риза скочи от каруцата и се опита да смъкне след себе си едно от момичетата, което запищя и шумно запротестира. От краката на момчето се вдигна облак прах и се понесе нагоре към залязващото слънце. Над дългата нива се разнесе тънък момичешки глас: „Хей, Уинг Бидълбаум, я си оправи косата! Пада ти в очите!“ Този глас заповядваше на стареца, който беше плешив и чиито неспокойни ръце шареха по голото бяло чело, като че ли подреждаха гъсти объркани къдрици.

Уинг Бидълбаум, вечно уплашен и обзет от призрачни съмнения, въобще не се смяташе за част от живота на градчето, където живееше вече двадесет години. От всички жители на Уайнсбърг се бе сближил само с един. С Джордж Уилърд, сина на Том Уилърд, собственика на „Ню Уилърд Хаус“, той бе завързал нещо като приятелство и понякога вечер Джордж Уилърд, репортер в „Уайнсбъргски орел“, отиваше по шосето до къщата на Уинг Бидълбаум. И сега, като крачеше напред-назад по терасата с неспокойно движещи се ръце, старият човек се надяваше, че Джордж Уилърд ще дойде да прекара вечерта с него. След като каруцата с берачите отмина, той прекоси нивата с високите синапени бурени, покатери се на дъсчената ограда и неспокойно се загледа към шосето за града. Постоя така, като триеше ръце и гледаше ту нагоре, ту надолу по шосето, а после, обзет от страх, изтича обратно и отново закрачи по верандата на къщата си.

В присъствието на Джордж Уилърд Уинг Бидълбаум, който от двадесет години представляваше загадка за градчето, загубваше част от своята плахост и неясната му личност, потънала в морето на съмненията, се подаваше из черупката си, за да погледне околния свят. Редом с младия репортер той се осмеляваше да мине денем по главната улица или възбудено да разговаря, крачейки по паянтовата веранда на своята къща. Гласът му, до преди това тих и треперещ, ставаше рязък и силен. Прегърбената фигура се изправяше. С рязка извивка, подобно на риба, хвърлена обратно в река, мълчаливият Бидълбаум започваше да говори, като се опитваше да облече в думи идеите, натрупали се в главата му през дългите години на мълчание.

Уинг Бидълбаум говореше много с ръцете си. Дългите му изразителни пръсти, винаги в движение, винаги търсещи да се скрият в джобовете или зад гърба му, се разперваха открито и се превръщаха в лостове на неговия механизъм за изказ.

Историята на Уинг Бидълбаум е история на едни ръце. Неспокойните им движения наподобяваха плясък на крила на птица, затворена в тясна клетка, и оттук идеше и прозвището му1. Измислил го беше някой от неизвестните градски поети. Ръцете плашеха притежателя си. Искаше му се да ги няма и той с удивление наблюдаваше спокойните, обикновени ръце на другите хора, които работеха редом с него на полето или пък караха сънливи впрягове по селските пътища.

Когато разговаряше с Джордж Уилърд, Уинг Бидълбаум стискаше юмруци и тропаше с тях по масата или по стените на къщата. От това сякаш му поолекваше. Ако пък го връхлиташе желанието да приказва, когато двамата се разхождаха из полето, той намираше някой пън или дъска от ограда и като удряше по тях, заговаряше отново с лекота.

За историята на ръцете на Уинг Бидълбаум може да се напише отделна книга. Ако се напише с добро чувство, тя би разкрила много нови и красиви качества у обикновения човек. Но това е работа за поет. Тук, в Уайнсбърг, тези ръце правеха впечатление единствено със своята енергичност. С тях Уинг Бидълбаум можеше да набере до 140 кварти ягоди на ден. Те станаха негова отличителна черта, източник на славата му. Те прибавиха нова загадъчност към неговата и без това странна и неясна личност. Градчето се гордееше с ръцете на Уинг Бидълбаум така, както се гордееше с новата каменна къща на банкера Уайт и с Тони Тир, дорестия жребец на Уесли Мойър, спечелил есенните надбягвания в Кливлънд.

Що се отнася до Джордж Уилърд, той много пъти бе искал да попита за тези ръце. Понякога го обземаше почти мъчително любопитство. Чувстваше, че има някаква причина за неестествената им енергичност и за желанието им да се скрият от света и затова само растящото му уважение към Уинг Бидълбаум го възпираше да изтърси въпросите, които често се въртяха в главата му.

Веднъж за малко не се изпусна. Един летен следобед двамата се разхождаха из полето и спряха да поседнат на един тревист рид. Целия следобед Уинг Бидълбаум бе говорил вдъхновено. Беше спрял до една ограда и блъскайки по дъските като огромен кълвач, той беше корил Джордж Уилърд заради склонността му да се влияе прекалено много от хората около него. „Съсипваш себе си — викаше той. — Обичаш да бъдеш сам и да мечтаеш, а се страхуваш от мечтите. Искаш да бъдеш като другите в града. Слушаш ги какво говорят и се опитваш да им подражаваш.“

На тревистия рид Уинг Бидълбаум пак се опита да го накара да разбере най-главното. Гласът му стана мек и носталгичен и с въздишка на доволство той се впусна в дълъг и несвързан разказ, подобно на потънал в мечтания човек.

Като в сън Уинг Бидълбаум изрисува пред Джордж Уилърд една картина. На тази картина хората живееха в някаква пасторална златна ера. През просторно, потънало в зеленина поле идваха красиви млади хора, някои пеша, някои на коне. Младите хора се тълпяха около старец, който седеше под едно дърво и им говореше.

Уинг Бидълбаум така се вживя, че забрави ръцете си. Бавно, крадешком те легнаха върху раменете на Джордж Уилърд. В гласа му се появи нова смела нотка. „Трябва да се опиташ да забравиш всичко, което си научил досега — говореше старецът. — Трябва да започнеш да мечтаеш. От днес нататък трябва да запушиш уши за чуждите гласове.“

Уинг Бидълбаум замълча и дълго и настойчиво се вгледа в Джордж Уилърд. Очите му горяха. Повдигна отново ръце, за да погали момчето, и тогава върху лицето му се изписа ужас. За миг конвулсивна тръпка разтърси тялото му. Той скочи и напъха ръцете си дълбоко в джобовете. Сълзи премрежиха очите му. „Трябва да си вървя. Не мога да говоря повече с теб“ — смутено каза той.

Без да погледне назад, старият човек забърза надолу по склона, прекоси ливадите, като остави Джордж Уилърд объркан и изплашен на тревистия рид. Вълна от страх накара момчето да стане на крака и да поеме по шосето към града. „Няма да питам за тези ръце — помисли си той, все още под впечатлението на ужаса, който бе видял в очите на стареца. — Има нещо, но то не ме интересува. Ръцете му го карат да се страхува от мен и всички останали.“

Джордж Уилърд имаше право. Нека за малко надникнем в историята на тези ръце. Може би разказът ни ще вдъхнови поета да възпее забулената чудата истина за въздействието, на което ръцете бяха само трептящи предвестници.

Като млад Уинг Бидълбаум бил учител в някакво градче в Пенсилвания. Тогава не се казвал Уинг Бидълбаум, а носел по-малко звучното име Адолф Майърс. Като Адолф Майърс той бил много обичан от момчетата в неговото училище.

Природата създала Адолф Майърс да бъде учител на младостта. Бил от онези рядко срещани, недоразбрани хора, които властват с такава мекота, че тя отстрани изглежда простима слабост. Чувствата на такива хора към поверените им питомци не се различават от най-нежния вид женска любов.

И все пак сравнението е грубо. За това е нужен поет. Адолф Майърс се разхождал вечер с момчетата от своя клас или по здрач седял и унесено разговарял с тях на стъпалата пред училището. Ръцете му непрекъснато се движели, галели раменете на момчетата, играели по рошавите им глави. Когато им говорел, гласът му ставал нежен, мелодичен. В него също се усещала ласката. Всичко това, гласът и ръцете, галенето на раменете и докосването на косите представлявало част от усилието на учителя да научи младите глави да мечтаят. Чрез ласката на своите пръсти той изразявал себе си. Бил от онези хора, у които животворната сила не била съсредоточена в едно място. Под ласката на неговите ръце съмнението и безверието напускали главите на момчетата и те започвали също да мечтаят.

После дошло нещастието. Едно слабоумно момче от училището се влюбило в младия учител. Нощем в леглото то си представяло неописуеми неща, а сутрин разказвало за тях като за станали. Неестествени, отвратителни обвинения се сипели от отпуснатите му устни. Пенсилванското градче било потресено. Скритите, неясни подозрения към Адолф Майърс, които хората таяли в себе си, прераснали в убеждение. Трагедията не продължила дълго. Събуждали треперещите момчета и ги разпитвали. „Той ме прегръщаше“ — казвало едно. „Пръстите му винаги играеха с косите ми“ — казвало друго.

Веднъж следобед градският кръчмар Хенри Бредфорд дошъл в училището. Извикал Адолф Майърс на двора и започнал да го налага с юмруци. Докато ударите му се сипели върху уплашеното лице на учителя, гневът му растял. Децата пищели от ужас и тичали като уплашени насекоми наоколо. „Ще те науча аз тебе как се прегръща синът ми, животно такова!“ — крещял с прегракнал глас кръчмарят и уморен от ударите, започнал да го рита из двора.

Изгонили Адолф Майърс от пенсилванското градче през нощта. Десетина мъже застанали с фенери пред къщата, където Майърс живеел сам, и му заповядали да се облече и излезе. Валяло и един от мъжете носел въже. Искали да обесят младия учител, но нещо във фигурата му, малка, бяла и нещастна, ги умилостивило и те го оставили да избяга. Когато изчезнал в тъмнината, те съжалили за своята слабост, подгонили го, ругаели и хвърляли пръчки и буци кал по фигурата, която плачела и все по-бързо тичала в мрака.

Вече двайсет години Адолф Майърс живееше сам в Уайнсбърг. Беше само на четиридесет години, а изглеждаше на шестдесет и пет. Името Бидълбаум си присвои, видял го изписано на един кашон на някаква товарна гара, когато прекосявал едно градче в Източен Охайо. Имаше леля в Уайнсбърг, старица с черни зъби, която отглеждаше пилета, и живя с нея до смъртта й. Цяла година след станалото в Пенсилвания лежал болен. Когато оздравял, хванал се като надничар из полетата, движел се плахо и винаги криел ръцете си. Макар и не разбрал какво се бе случило, той чувствал, че за всичко са виновни ръцете. Бащите на момчетата непрекъснато говорели нещо за ръцете му. „Пази си ръцете за себе си!“ — крещял кръчмарят, докато буйствал из училищния двор.

Уинг Бидълбаум продължи да крачи напред-назад по верандата на своята къща, докато слънцето се скри и шосето оттатък нивата потъна в сиви сенки. После влезе вътре, отряза си няколко филии хляб и ги намаза с мед. След като заглъхна шумът от вечерния влак, чиито вагони отнасяха дневната беритба на ягоди, и отново се възцари тишината на лятната нощ, той отново излезе на верандата. В тъмното не виждаше ръцете си и те се успокоиха. Макар още да копнееше за присъствието на момчето, чрез което изразяваше любовта си към хората, копнежът отново стана част от самотата и очакванията му. Сетне запали лампата, изми няколкото изцапани от скромната храна чинии и като разпъна походното легло до вратата за към верандата, се приготви за сън. Няколко разпилени трохи от бял хляб лежаха на измития под край масата. Той постави лампата на ниско столче и започна да събира трохите, като ги слагаше една по една в устата си с невероятна бързина. В яркото светло петно под масата приклекналата фигура приличаше на свещеник по време на църковна служба. Неспокойните, изразителни пръсти, които проблясваха на светлината, приличаха на пръсти на набожен фанатик, който отброява бързо на десетици зърната на броеницата си.