С иронията на невероятното

То е твърде особено понятие — невероятното. Може би най-напред затова, че е различно за всекиго от нас. За някои е строго формулирано в математическата дефиниция, за други минава през научни принципи и обяснения, родее се с философски категории или стига до чисто житейски постановки. Но невероятното винаги, още от деца, ни обгръща на всяка крачка. Ние цял живот вникваме в него и се стараем да го осмислим.

Фантастиката между другите й възможности е един чудесен инструмент за изследване на невероятното. Защото тя може да строи всякакви негови модели, да ги проследява във всякаква обстановка. Нейното класическо „Какво би станало, ако…?“ е всъщност врата към лабиринтите на невероятното. При това фантастиката като литература има голямо предимство — нейните модели са емоционални, те въздействуват силно, като живи.

Ерик Симон също строи фантастични модели за изследване на невероятното. Те също са емоционални и живи, но са обагрени в различните отсенки на иронията. Понякога тя е леката, закачлива ирония към нашите дребни човешки хитрости, усмихва се разбиращо на слабостите ни, искрѝ от тънък, интелигентен хумор или прелива от скепсис, когато се вглежда в лицемерието, подлостта и предателството. Това е в стила на Ерик Симон.

„Пиша такива разкази, каквито сам бих желал да чета! — заявява той и добавя: — Пиша ги с празната надежда, че ще намеря читатели, които донякъде да приличат на мен!“

Разбира се, че няма да приличат на писателя, защото са много и различни. Ерик Симон е един от добре известните фантасти в ГДР. Четат го и гимназисти, и възрастни, и още по-възрастни. А той самият е от т.нар. средно поколение фантасти в ГДР. Роден е през 1950 година в Дрезден, работил е като специалист електромонтьор. След това е следвал физика, дипломирал се… и се отдал на литературна работа. Впрочем първите си разкази започнал да пише още като студент в младежки клуб за научна фантастика. Нищо необичайно. Симон просто принадлежи към онзи голям поток от писатели фантасти, който се вля в литературата от специалните научни дисциплини.

Ако търсим науката физика в неговите разкази, едва ли ще я открием. Тя е по-скоро фон, ерудираност, здравото стъпване по Земята (и по далечните планети!). И съвсем не се връзва тази физика с поезията. Защото — една любопитна подробност! — Симон пише и публикува книги със стихове. Тези стихове са близки по тоналност с неговата фантастика — оцветени са в мека, малко тъжна ирония.

Писател, който има предпочитания към разкази и поезия, едва ли ще напише роман. Много са писателите с такава нагласа на творческото виждане, които не обичат тази форма. И Симон няма романи.

„Според мен — казва той — романите са пълни със страшно много баласт: описания, отклонения, излишни размишления и въобще странични неща. Не съм достатъчно трудолюбив, за да напиша подобно произведение!“

Може да е прав, може и да не е. За голямата литература е важна не толкова формата, колкото човешките проблеми. Има миниатюри, които са останали в историята на литературата!

А какви са проблемите, в които се вглежда Симон?

Неговата любима област са нашите погрешни оценки за самите нас и за явленията, които ни заобикалят. Дори първият му печатан разказ, „Марсиани, разбира се, няма“ (превеждан и у нас), третира чисто човешката ни слабост да се смятаме за венец на природата. Така е. Отначало мислехме нашата Земя за център на Вселената, после — нашето Слънце, а когато разбрахме, че сме само нищожна прашинка в Талактиката, решихме, че точно човекът е съществото, което прави чест на Космоса! Антропоцентризмът не е нищо повече от мания за величие в галактически мащаби.

Погрешните ни оценки за явленията имат най-различни корени. Може да е ограниченост в мисленето, при която инопланетният живот минава покрай нас, без да го забележим („Нощем на чуждата планета, на дванадесет парсека от Дзира“). Или — абсолютизирането на съжденията ни за възможното и невъзможното (краткият разказ „Е“). Или — липсата на въображение. Впрочем за Симон това е една от най-досадните човешки слабости и той често се връща към нея. Най-забавното и най-насмешливо нейно представяне е навярно в „Колекционерът“. Проекцията на тази слабост е е компютрите. Щом съществуват хора, лишени от въображение, толкова повече ще са компютрите без въображение, които ще вземат конника за странен двуглав разумен вид! Свикнахме да говорим, че компютрите нямат и никога няма да имат човешкото творческо въображение, гледаме ги отвисоко… Но кого всъщност гледаме отвисоко?

Точно от тези позиции изследва Симон и една друга област от човешките отношения и етични оценки — геройството. Той не дегероизира своите образи. Напротив, те са класическите романтични космически навигатори, надарени с богатството на характерите. Симон черпи от традиционния резервоар на научнофантастични мотиви и образи и съвсем не се старае да изнамира странни, неразработвани сюжети. Новото у него е другаде. Той изследва относителността на гледната точка, сложното съотношение между видимост и действителност. Целият негов цикъл „Звезди“ носи в оригинала подзаглавието „Разкази за космически герои“ и е панорама на привидния и истинския героизъм. Единият от героите всъщност не е герой. Друг остава съвсем неизвестен. Трети е извършил истинско геройство, но не онова, заради което го чествуват. А понякога категорията „героизъм“ е въобще неприложима — както в разказа „Диорама“, защото става дума за компютър. За читателя е ясно — Симон нарочно избира традиционни мотиви, за да ни ги поднесе в нови психологични и етични измерения. Но неочаквани, будещи размисъл, запомнящи се.

И прави това по своя маниер — с тънка усмивка, сякаш иска да ни каже:

— Невероятното е в нас самите. Кога ще се научим да го разбираме?