Само неприятности

Нашият Лемуел има три крака, затова и го нарекохме Великолепния. Когато започна войната между Севера и Юга, той вече беше поотраснал и се наложи да крие третия си крайник зад гърба — за да не предизвиква подозрения и клюки. Кракът под дрехата изглеждаше като гърбица, а самият Лемуел приличаше на камила. Понякога крайникът изтръпваше от умора, друг път шляпваше братовчед ми по гръбнака, но това не го притесняваше много. Тъй де, приемаха го за най-обикновено двукрако! И той беше щастлив.

Ние, Хогбените, сме обречени да налитаме на бели. Но сега кашата се разбърка съвсем. И то заради нехайството на Великолепния. Към всичко той се отнасяше пет за четири.

След раздялата не бяхме се виждали с Лемуел цели шестнайсет години. Той живееше в горите на Юга, а нашето семейство — в Северно Кентъки. В началото бяхме решили да идем до него по въздуха, но когато прелетяхме над Пайпървил, кучетата побесняха, хората наизскачаха от къщите си и се зазяпаха към небето. Принудихме се да се върнем. Татковият татко рече, че ще трябва да идем на гости при роднината по нормалния начин, като хора. Аз не обичам да пътешествам нито по суша, нито по вода. Когато през 1620 година плавахме към Америка, излезе ми душата. Колко по-приятно е да се хвърчи! Но с дядото не спорехме, татковият татко си е глава на семейството.

Ето защо татковият татко взе под наем един камион и ние нахвърляхме в каросерията цялата багажерия. Е, за бебето не се намери веднага местенце — то тежи сто тридесет и шест килограма, пък и коритото му е бая голямо. Затова пък с дядото мина без проблеми: напъхахме го в една ютена торба и го мушнахме под седалката. Стягането на багажа, разбира се, легна върху моите плещи. Татето цапардоса шише пшенична водка и заподскача на главата си, припявайки: „Лети планетата през глава, през глава, през глава…“ Чичо пък изобщо не рачи да тръгва. Опъна се върху сламата в яслата и каза, че ще поспи десетина години.

— И защо не си седите вкъщи? — мърмореше той. — От половин хилядолетие насам всяка пролет тръгвате нанякъде. Като мухи без глави. Стига! Повече няма да ви се връзвам на номерата…

Тъй и си тръгнахме без него.

Чувал съм, че когато нашите се нанесли в Кентъки, там било голо и пусто. Трябвало здравата да се изпотят, за да се устроят. Ама на Великолепния хич не му се бачкало на строежа. И отхвърчал на юг. Заживял си там тихо и безбурно, събуждайки се веднъж на година-две — за да се натряска до козирката. Само тогава осъществявахме телепатична връзка с него.

Когато пристигнахме в планините над Пайпървил, видяхме, че Лемуел се е настанил в една порутена воденица. Всъщност първото нещо, което съзряхме на балкона, бяха Лемуеловите бакенбарди. Самият той похъркваше в един фотьойл. Очевидно сънуваше нещо приятно, защото не се събуди, дори когато падна на пода. И ние не го събудихме. С общи усилия вмъкнахме коритото с бебето, а подир това татко и татковият татко разтовариха пиячката.

В началото имахме грижи до гуша — в къщата не се намери нито троха. Великолепния го бе подкарал съвсем тузарски, дори чорба не си вареше. Беше се изтарикатил да хипнотизира живеещите в околните гори миещи се мечки и те сами му се сервираха за обяд. Докъде ли не води мързелът! Миещите се мечки са доста чевръсти в лапите и Лемуел ги караше първо да застелят масата, а после сами да се изпържат. Беше интересно да се научи дали поне ги корми? А когато му се припиваше вода (просто е срамно да се говори!), той събираше над главата си малко дъждовно облаче, което се изваляваше направо в неговата уста.

Ала на нас не ни беше много-много до Лемуел. Мама разопаковаше багажерията, тате прилапа стомната с пшеничена, а на мен пак се падна да мъкна тежестите. Това обаче се оказа половината беда, защото скоро се разбра, че във воденицата няма никакъв генератор за ток! А нашето бебе не можеше без електрическа енергия. Татковият татко също сърбаше тока като камила. Великолепния, естествено, не си бе мръднал пръста, за да има поне вода във вира. Тъй че реката кажи-речи беше пресъхнала. С мама здравата се измъчихме, докато направим огнището в бараката.

Истинските неприятности обаче започнаха, след като за нашето идване надушиха местните власти. В един прекрасен ден, когато мама си переше на двора, се появи някакъв гадняр и страшно се изненада от нашето присъствието (аз също току-що се бях измъкнал на двора).

— Хубав ден, нали? — казва мама. — Искате ли да пийнете, господине?

Непознатият отвръща, че няма нищо против, и аз му подавам кратунка с нашата пшенична. Едва не издъхна от първия гълток, но после си изпи дажбата и не поиска повече. Само каза, че щом сме толкова гостоприемни, можем да го нагостим и с нажежен гвоздей. Но и него щял да глътне с удоволствие.

— Отскоро ли сте тук? — попита.

— Да — отвърна мама. — Гостуваме на наш роднина.

Гаднярът вдигна очи към балкона, където Великолепния спеше своя каменен сън.

— А според вас, той жив ли е?

— Бъдете сигурен — рече мама, — жив е като краставичка.

— Ние пък си мислехме, че отдавна е умрял — отвърна гаднярът. — Даже и изборен данък не сме му вземали. Сега, надявам се, вие ще си плащате данъците, щом сте се заселили тук. Колцина сте?

— Шестима.

— Все пълнолетни?

— Значи таткото, после този — Сонк, после бебето…

— На колко е бебето?

— Съвсем мъниче е, още няма и четиристотин, нали, мамо? — намесих се аз.

Но мама ми зашлеви един шамар и рече да не се бъркам в приказките на възрастните. Гаднярът ме посочи с пръст и каза, че не може да определи възрастта ми. А аз потънах в земята от срам, защото още по Кромуелово време бях объркал сметките и сам не знаех на колко години съм. В края на краищата лигльото реши да взема изборен данък от всички с изключение на бебето.

— Това обаче не е всичко — продължи той, отбелязвайки си нещо в тефтерчето. — Трябва и правилно да гласувате. Ние си имаме тука един началник, Ели Генди се казва. Организацията му е като по часовник… Значи за всички — двайсет долара.

Мама ме прати да търся пари. У татковия татко се оказа един денар и той ми рече, че го бил завлякъл още от някой си Юлий Цезар. Беше му скъп като спомен и затова не си го даваше. Тате опустоши стомната с пшенична и въпреки това не откри нищо. У бебето пък се намериха едва три долара. Пребърках и джобовете на Великолепния — там имаше само старо гнездо на скворци с две яйца в него.

— Нищо не открих — казах, като се върнах. — Но нали утротото е по-мъдро от вечерта. — Сетне неочаквано попитах гадняра: — А злато може ли, господине?

Мама пак ми зашлеви един, а гаднярът се развесели и рече, че със злато е още по-добре. Накрая си тръгна през гората. В началото вървеше най-спокойно, но внезапно хукна така, че петите му заплющяха. След миг видях и причината за тази промяна. Покрай бягащия премина миеща се мечка с наръч съчки в лапите си. Това означаваше само едно — нашичкият Лемуел пак бе огладнял.

Започнах да търся отпадъци, които да превърна в злато. Нямаше смисъл — на другия ден ние вече бяхме зад решетките.

Всички Хогбени умеехме да четем мислите на обикновените хора. Ето защо предварително си знаехме за ареста, но не предприехме нищо. Татковият татко сбра всички ни на чардака (освен бебето и Великолепния) и ни обясни, че трябва да пазим в тайна способностите си, за да не събудим подозренията на местните жители.

По време на речта му аз се опитвах да погледна към паяжината в ъгъла, ала татковият татко заставяше очните ми ябълки да се обръщат към него. Едва след това продължаваше:

— Срам ме е за тукашните мошеници, но по-добре да не ги дразним. Инквизиция вече няма и нищо не заплашва здравето ни.

— Не е ли по-добре да скрием огнището? — попитах аз, но вместо отговор получих поредния шамар от мама, гарниран с препоръката да не прекъсвам възрастните.

— По-лошо ще стане — поясни тя действието си с думи. — Сутринта тук тършуваха детективи от Пайпървил и огледаха всичко.

— Издълбахте ли пещера под къщата? — попита татковият татко. — Чудесно. Скрийте ме там с бебето, пък вие отивайте. — И добави в любимия си старчески маниер: — Колко тъжна е съдбата на човек, попрехвърлил дните си на този грешен свят и дочакал мрака на времената, осветявани единствено от сиянието на долара. Дано им приседнат тия пари в гърлото… О, не, не така, Сонк! Казах го на шега, не им внушавай да гълтат долари. И нека се постараем, чада мои, да не привличаме излишно внимание върху себе си. Ще се измъкнем някак.

Татковият татко се скри с бебето в пещерата, а нас ни арестуваха, откараха в Пайпървил и настаниха в сграда с множество клетки. Приличаше на птичарник. Отведоха също и похъркващия Лемнуел, но той така и не се събуди.

В птичарника тате използва любимия си номер и пак успя да се натряска. Неговото даже не беше номер, не беше фокус, а си беше направо магия. Сам тате никога не успя да даде никакво логично обяснение, затова пък непрекъснато намекваше за някаква дяволия. Казваше например, че в човешкото тяло алкохолът се превръща в захар. Но как ще става в тялото захар, след като попада не в тялото, а в корема? Явно имаше някаква магия. Нещо повече — тате разправяше, че с помощта на ензими изхитрил кръвната си захар да се превръща обратно в алкохол и тъй да си остава нальокан колкото си иска. Ясно, тези негови приятели, ензимите, бяха абсолютни факири! Е, иначе той си предпочиташе натуралния алкохол, но тези страхотни номера на магьосниците с ензимите направо ми взеха акъла!

От затвора ме отведоха в някакво пълно с хора помещение, дадоха ми стол и започнаха да ме разпитват. Аз се правех на тапа и твърдях, че нищо не знам. Но внезапно някакъв субект рече:

— Тези горски жители са съвсем първобитни, но в бараката им има атомен реактор! Те, разбира се, не са си го построили сами!

Публиката направо остана като гръмната. Пак започнаха с всякакви въпроси, но нищо не откопчиха и ме върнаха обратно в птичарника. А там леглото ми гъмжеше от дървеници. За да ги унищожа, пуснах из очите си тъничък сноп лъчи. Едва след това забелязах някакъв никакъв човечец с небръснати бузи, опнал се на горния нар. Погледна ме изумено и запремига на парцали.

— Втасвал съм във всякакви пандизи, с кого ли не съм кесил по кафезите, ама с дявола съм за пръв път. Викат ми Амбрустър, Стинки Амбрустър. Бездомник съм, лежа за скитничество. А ти за какво, приятелче? Да не си преджобвал?

— Радвам се да се запознаем — отвърнах. — Сигурно сте много образован. Досега от никого не съм чувал такива изискани думи… Нас ни прибраха без никакви обяснения. Всички ни прибраха, даже спящия Лемнуел и пияния тате.

— И аз бих гаврътнал някоя и друга чашка — отбеляза господин Амбрустър. — Може би тогава нямаше да ми изхвърчат зъркелите от някакъв си простичък факт, че ходиш, без да докосваш земята.

Толкова се бях объркал от разпита, че не знаех какви ги върша. В чуждите очи излизаше, че се правя на идиот. Олях се от извинения.

— Нищо де, нищо. Отдавна го чакам — завопи господин Амбрустър и се почеса по брадата. — Поживях си, налудувах се в удоволствия, нищо чудно, че дъската ми е взела да хлопа… Ама вас за какво все пак ви арестуваха?

— Казват, заради някакъв реактор, в който цепим урана! Но това са глупости. За какъв дявол ще цепим урана? Виж, да цепиш борина си е друго.

— А бе дай им го този реактор, иначе няма отърване. Това е голяма политическа игра, изборите са след седмица. Ще заговорят за реформи и старчето Генди ще им запуши устите.

— Всичко това е интересно, но ние трябва бързо да се приберем.

— А къде живеете?

Казах му и господин Амбрустър се замисли.

— Сигурно вашата къща е на оная река, по-скоро рекичка… На Голямата Мечка?

— Даже не рекичка, а ручей.

— Генди я нарича Голямата Мечка — разсмя се господин Амбрустър. — И изкара от това име купчина мангизи! Ручеят е пресъхнал от петдесет години, но преди десет Генди направи там дига и лапна голямата баница. Така и се казва — „дигата Генди“.

— Че как се правят пари от дига?

— Има неща, момчето ми, които значи и самият дявол не ги може. Пък Генди ги може. Има си вестник, пък това днес означава да имаш все едно открита банкова сметка! Ха-ха-ха!

Влезе човек с връзка ключове в ръка и отведе Амбрустър. Скоро дойдоха и за мен. Окопитих се чак в една голяма и ярко осветена стая. Там бяха и тате, и мама, и Великолепния, и мистър Амбрустър, и някакви мъжища с патлаци. Освен това имаше и някакво сбръчкано джудже с голо теме и подли очички. Него, гологлавия де, всичко го слушаха. Казваше се Генди.

— Ако питате мен, момчето си е доста глуповатичко — започна господин Амбрустър. — Може и да е направил нещо, но не е нарочно.

Скочиха отгоре му и го цапардосаха по главата. А господин Генди ме погледна змийски и попита:

— Кой ви помага бе, момче? Кой построи атомната електроцентрала в бараката? Кажи истината, иначе не отговарям.

Така го погледнах, че и мен мигом ме фраснаха. Чудни хора! Не знаят какви здрави тикви имат Хугбенови. Мен цяло племе диваци ме удряха с колове по главата и така се умориха, че дъх не можеха да си поемат… И тогава аз ги почнах! Но моят съкафезник се развълнува.

— Вижте, господин Генди… Разбирам каква сензация ще бъде, ако успеете да се докопате до тоя, дето е измайсторил реактора де. Само че вие и без това ще победите на изборите. Ами ако там няма никакъв реактор?

— Има, има. И аз знам кой го е направил — каза господин Генди. — Избягали нацистки престъпници, а може би евреи физици. Няма да се успокоя, докато не намеря виновниците!

— Охо, значи искате да вдигнете шум, искате за това да узнае цяла Америка! — възкликна господин Амбрустър. — Сигурно се целите в губернатори или сенатори, пък може и в самата върхушка?

— Момчето каза ли ти нещо? — изсъска господин Генди.

Амбрустър рече, че нищо не съм му казвал. Тогава се захванаха за Лемнуел, но само си загубиха времето. Великолепния обичаше и умееше да спи. За капак по време на сън той не си правеше труда да диша и хората на Генди продължаваха да се съмняват дали въобще е жив.

Тъкмо по туй време тате успя да направи шашмата със своите приятели ензимите, тъй че и от него не изкопчиха нищо. Опитаха се да го вразумят с парче маркуч, но в отговор на ударите той само хихикаше глупаво. Направо ме досрамя за него.

Затова пък мама никой не пипна с пръст. Щом някой се приближеше към нея, тя цялата пребледняваше, покриваше се с пот и започваше да трепери. И нахалникът бягаше като ударен. А един хитряга рече, че тя сигурно има в организма си нещо като ултразвуков лазер. Но това са лъжи и интелигентски номера! Мама просто изпуска свистене, неуловимо за ухото, и го праща право в целта. Както ловецът праща сачми в окото на катерица. Това и аз го мога.

Накрая шефът Генди нареди да ни върнат обратно в пандиза и заплаши, че тепърва ни чакат неприятности. Великолепния повлякоха, останалите си тръгнахме сами.

Господин Амбрустър стенеше върху нара, а една малка лампичка с абажурче от патешко яйце осветяваше темето му. И буцата на него. Трябваше да облъча главата му с невидими лъчи, които действаха като мехлем (изобщо не знам що за лъчи са това, но мога да ги пускам от очите си). Буцата се стопи и господин Амбрустър спря да стене.

— Ама и ти, Сонк, се набута в една далавера — рече той. — Генди си има планове, и то какви! Той вече мушна в джобчето си Пайпървил, сега му се ще да прилапа щата, дори цялата държава… Ето защо иска да прогърми из цяла Америка. Хем и кметското място ще намаже, макар че градът и така си му е в кърпа вързан… Я кажи честно, да не би все пак да сте имали реактор?

Опулих се.

— Генди е повече от сигурен — продължи господин Амбрустър. — Изпрати физици и аз с ей тези уши чух, че те са намерили при вас уран-235 и графитови пръчки. Послушай ме и си признай кой ви е помагал. Иначе ще те натъпчат с лекарства, от които почваш да говориш истината.

В отговор посъветвах господин Амбрустър да се наспи. Беше ми писнало от съвети, а и ме викаше татковият татко. Заслушах се в гласа му, звучащ направо в мозъка ми. Но тате вече се беше нальокал и само ни прекъсваше.

— Ей, момчето ми, удари едно, намокри си гърлото — подкачаше ме тате.

— Затвори си глупавата човка! — сопна му се татковият татко. — Стига с твойте глупости, я се откачи. Сонк…

— Да, татков тате.

— Трябва да измъдрим план за действие.

— А бе ти защо все пак не му метнеш едно? — упорстваше тате.

— Стига де! — не издържах. — Уважавай по-старите, баща ти е. Пък и как да му метна, като сме в различни килии.

— Много просто! Ще свържа вените ни, по които тече една и съща кръв, в затворена верига. По нея мога да прехвърлям произведения в мен спирт към теб. На това учените му викат „телепатична трансфузия“. Скивай само к’во става!

Пред погледа ми се появи изпратената от тате схема. Наистина се оказа просто. Е, за Хогбенови, разбира се. Но аз още повече се ядосах.

— Татенце, защо искаш твоят любящ син да изгуби и последната си капка доверие към теб. Не го принуждавай да те нарече „дърт тъпак“. Не ме будалкай с тези купешки лафове! Та нали много добре знам, че никога не си хващал книга в ръце. Просто четеш чуждите мисли, и то отгоре-отгоре.

— Пийни де, пийни! — настояваше тате.

— Кражба на мъдрости направо от чуждите глави! — хихикаше татковият татко. — И аз съм го правил. Но пък и мога да избачкам в себе си такъв мигреновъзбудител, който ще те побърка, ако ти го пробутам, бъчво такава! Сонк, този непрокопсаник повече няма да ни прекъсва.

— Слушам те. Как е при вас?

— Наредихме се отлично.

— А бебока?

— И той. Но ти, Сонк, ще трябва да се поразмърдаш. Оказа се, че всичките ни бели идват от огнището. Или както сега му казват — ядрения реактор.

— Досетих се.

— Кой можеше да предположи, че ще ни разбрицат огнището! Такива оджаци ние правим от времето на дядо ми, аз се научих от него. Та нали от тези ядрени огнища се появихме и ние, Хогбеновите! Защото в тях… Как сега му казваха? Тук, в Пайпървил, има доста учени глави. Ще трябва да се поразровя в тях…

— Хората се научили да цепят атома — продължи след време татковият татко, — когато моите деди били още млади. Появила се радиация, подействала на гените и в резултат на някакви си „доминантни мутации“ се пръкнало нашето семейство. Всички Хогбенови сме мутанти.

— Май още Роджър Бейкън бе споменавал за нас, нали?

— Ъхъ. Но той беше наш човек и не разправяше за тия работи наляво и надясно. Ако тогава бяха разбрали за способностите ни, щяха да ни хвърлят на кладата. Всички! Времето беше такова. То и сега не е много безопасно да им се мяркаме пред очите… С годините, разбира се, все нещо ще трябва да предприемем.

— Знам — прекъснах го аз. Наистина знаех — ние, Хогбенови, нямаме тайни един от друг.

— Сега обаче се появи истински проблем. Хората отново се научиха да цепят атома и се досетиха за нашето огнище в бараката. За да ни оставят на мира, трябва да го разрушим. Но бебето и аз не можем без енергия. Ще трябва да получаваме електричество не от ядрено огнище, а по някакъв друг начин. С това ще се заемеш ти.

Скоро се захванах за работа. Притежавам една способност, която ми позволява да виждам същността на нещата. Извъртях си очите, както аз си знам, и погледнах към решетката на прозореца. Какво да видя? Ами че тя се състояла от малки смешни топчици, които се тресяха, удряха се едно в друго по най-тъпанарски начин и изобщо се суетят като вярващи, тръгнали за неделна молитва. Някои наричаха малките смешни топчици — атоми. Приспах за всеки случай господин Амбрустър и взех да преподреждам атомите. Строях с тях нужните ми комбинации, като да бяха тухли. Е, в началото се пообърках и превърнах желязната решетка в златна. Но мигом се поправих и тя се разтвори във въздуха. Измъкнах се и пак върнах атомите по старите им места — на прозореца отново се появи решетка.

Килията ми се намираше на седмия етаж в сграда, половината от която беше кметството, а другата половина — пандизът. Вече се бе стъмнило, затова излетях, без да ме видят. Една нахална сова се лепна за мен, но я свалих с плюнка.

Нашето огнище се пазеше от ченгета. Имаха фенери и нямаше как да се стигне до него. Затова застинах във въздуха и свърших цялата работа от разстояние. В началото изпарих черните работи — „графитите“, както им викаше господин Амбрустър. После се захванах за дървата, които пък той наричаше „уран-235“. Превърнах кютюците в олово, а него — на прах, който вятърът издуха.

Като свърших с огнището, отлетях към извора на реката. Водата едва струеше, а татковият татко казваше, че ни трябва пълноводно русло. Точно в този момент той ми съобщи, че бебето хленчи. Не биваше да развалям оджака, докато не бях намерил надежден източник на енергия. Оставаше само едно решение — дъжд.

Преди това обаче се върнах във воденицата, където монтирах сътворен набърже от мен електрогенератор. После се вдигнах към облаците и охладих един от тях. Взе да святка и рукна такъв дъжд… Да, ама ручейчето пак си остана сухо. След продължителни търсения открих отвор, в който водата се губеше под земята. Така си обясних, защо от тая река и птичка не можеше да се напие! Набързо запуших дупката, като за всеки случай изкарах на повърхността няколко подземни рекички, които сам открих. Накрая се върнах при воденицата.

Дъждът се сипеше като из ведро, затова си помислих, че ченгетата се бяха изпокрили нейде на сушина. Но татковият татко рече, че когато бебето се размъркало, те запушили ушите си с ръце хукнали ужасени. Където им видят очите. Каза ми също да огледам мелничарското колело. Трябваше мъничко да се пипне, пък и дървото за тези няколко века се беше изкорубило. Ама каква хитра работа е това търкало! Тече си водата, а то се върти ли върти, без да му пука от нищо. Можели са да строят някога!

След като се убедих, че бебето и татковият татко са се сгушили уютно като пиленца в гнездо, полетях към Пайпървил. Този път пък ми се лепна гълъб. Трябваше и него да заплюя. По всички етажи на пандиза-кметство търчаха чиновници с объркани мутри. Мама ми обясни ситуацията. Тя, тате и Лемнуел станали невидими и се сбрали на съвещание в една голяма килия. Останалите просто ги търсеха. Забравих да кажа, че аз също се направих на невидим и надникнах в моята килия. Господин Амбрустър все още не се беше събудил.

— Дядо ти ни обади, че всичко е наред — рече мама. — Струва ми се, че вече можем да си тръгнем за вкъщи. Дъждът силен ли е?

— Направо порой. Направих всичко така, както ми нареди татковият татко…

Не успях да завърша, защото точно тогава в края на коридора се чуха възгласи на изумление. След това към решетката на нашата килия тичешком се приближи едно задъхано и тлъсто миещо се мече, носещо наръч съчки в предните си лапички. Върху задните то клекна и започна да кладе огън. Очичките на зверчето блестяха от изненада. Нашичкият го бе хипнотизирал, без изобщо да се събуди. Край решетката се насъбра любопитна тълпа. Хората, разбира се, гледаха не нас, ние си оставахме невидими, а мечока. Дори и аз надникнах с интерес — исках да видя дали Великолепния кара зверчетата сами да си свалят кожите. Но тъкмо когато хайванчето се приготвяше да се самосготви, едно от ченгетата го сграбчи за врата, мушна го в торба и го замъкна нанякъде.

Вече беше съмнало. Отнякъде се чуха викове, а след това сред тях се извиси глас, който ми се стори познат.

— Мамо — казах, — трябва да видя какво правят с бедничкия господин Амбрустър.

— Стой тук, време е вече да измъкнем бебето и дядо ти от пещерата. Казваш, воденичният камък се върти, а?

— И още как! Имаме достатъчно електричество.

Мама сръчка татко и му нареди:

— Хайде, по-бързо!

— А не е ли по-добре първо да му цапнем по едно? — заинати се тате, но мама го вдигна и му каза, че трябва да си тръгваме.

Трябваше да унищожа и тази решетка. Дъждът не спираше, но мама каза, че не сме от захар, няма да се стопим. Те с тате подхванаха хъркащия Лемнуел от двете страни и полетяха.

— Тръгвай с нас! — кресна мама. — Иначе ще те напляскам!

— Ей сегичка! — отвърнах, но останах.

Оказа се, че отново бяха замъкнали господин Амбрустър в залата за разпити. До прозореца стърчеше господин Генди, който пронизваше бедничкия човечец със змийските си очички. Други двама бяха навили ръкава на господин Амбрустър и се мъчеха да боднат ръката му с някаква игла, която се надебеляваше в някаква стъклена джаджа. Гадни типове! Измъкнах се от състоянието на невидимост и им креснах:

— Не пипайте човека!

В отговор — друг вик:

— Хогбеновото копеле, дръжте го!

Позволих им да ме хванат. Натикаха ме в креслото и взеха да ми навиват ръкава.

— Няма какво да си играем с тях. Вкарайте им по малко от серума на честността — хищно се усмихна в лицето ми господин Генди, като допълни: — И майчиното си мляко ще изпееш!

Господин Амбрустър вече го бяха натъпкали с нещото, но той продължаваше да настоява на своето:

— Не знам къде се дяна това момче. Вече ви казах. Беше там, а после го нямаше…

Цапардосаха го по главата да млъкне, а господин Генди лепна носа си о моя и просъска:

— Ей сегичка ще разберем откъде имате ядрен реактор. Едно боцване и ще си развържеш човката. Разбра ли?

В същия миг усетих нещо като ужилване. Онези двамата вкараха иглата на стъклената джаджа в ръката ми и впръснаха серума. Но аз продължих да повтарям, че нищо не знам. Генди нареди да ми инжектират още, но нямаше никаква полза от това.

Неочаквано някой се втурна в стаята и закрещя:

— Бентът е рухнал! Водата е заляла половината от фермите!

Господин Генди подскочи като ужилен.

— Лъжете! Не може да бъде! В река Голяма Мечка не е имало вода от сто години!

Скоро всички се разпръснаха на групички, заговори се за някакви образци и за сбор пред парадния вход.

— Успокойте се, господин Генди — посъветва го някой. — Само се пенят…

— Ще поговоря с тях и ще оправя нещата. Още нищо не е сигурно, а изборите са след седмица.

И господин Генди хукна, останалите — след него. Тогава започнах да се чеша, адски ме сърбеше. О, господин Генди, започвам да се ядосвам!

— Дай да изчезваме — предложи Амбрустър. — Друг такъв случай няма да ни падне.

Изскочихме през задния вход, заобиколихме сградата и отпред налетяхме на огромна тълпа. Най-горе на стълбището стърчеше Генди, а към него пристъпваше широкоплещест момък, понесъл в ръце огромно каменно парче.

— Аз не знам бент, който да няма граница на издръжливост — обяви господин Генди.

Момъкът вдигна камъка над главата си и кресна:

— А какво е кофти бетон знаеш ли? Че това е само пясък! Един галон вода може да събори такъв бент.

— Не е честно! — тръсна глава господин Генди. — Възмутен съм повече от вас и ви уверявам, че от страна на властите договорът е изпълнен безупречно. Но ако компания „Аякс“ е вложила некачествени материали, ще й видим сметката.

А мен адски ме сърбеше, направо не можеше да се търпи. Трябваше нещо да предприема. През това време здравенякът направи крачка напред, мушна пръст в ребрата на Генди и попита:

— Знаеш ли какво се говори? Че ти си собственикът на „Аякс“. Вярно ли е?

Господин Генди зяпна, поклати глава и неочаквано отсече:

— Да, „Аякс“ ми принадлежи.

Господи, как зарева тълпата! А момъкът направо се задъхваше от възмущение.

— И го признаваш открито?! Значи си знаел от какви лайна е направен бентът! Кажи колко прилапа.

— Единайсет хиляди — призна господин Генди. — Останалото отиде за шерифа, за членовете на градския съвет, за…

Но разбеснялата се тълпа хукна нагоре и не чухме повече нито дума от кмета.

— Виж ти! За пръв път в живота си виждам такова чудо — рече господин Амбрустър. — Какво ли го чака, а? Да върви по дяволите! Затова пък сега ще изхвърлят всички мошеници и най-после в Пайпървил ще си поживеем царски. Освен ако не тръгна на юг. Зимата винаги гледам да съм по-близо до слънцето… Не, днес наистина е ден на чудесата. Оказа се, кой знае как, че в джоба ми са се пръкнали няколко монети. Да пийнем по този случай.

— Благодаря, но мама сигурно се притеснява — отвърнах. — Как мислите, господин Амбрустър, ще бъде ли вече спокойно в Пайпървил?

— Имах си хас… Е, няма да стане веднага. Я виж, стария Генди го мъкнат към пандиза. Попадна си на мястото… Не, това трябва да се отпразнува, Сонк! Къде изчезна бе, момче?

А аз вече бях станал невидим. И летях към къщи, за да опъна жиците. Нали вече бяхме осигурени с енергия.

Оттогава заживяхме спокоен живот. На нас, Хогбените, спокойният живот и безопасността са най-скъпи. След време татковият татко разправяше, че сме организирали прекрасно наводнение, макар и не такова, за каквото му е разказвал неговият татков татко. В Атлантида по времето на прататковия прататко също правели атомни огнища. Но атлантите се оказали абсолютни хапльовци — набухали в пещите цели планини с уран! Накрая всичко хвръкнало във въздуха и работата свършила с всемирен потоп. Атлантида потънала и днес никой дори не си спомня за нея. А прататковият прататко едва се измъкнал…

Господин Генди влезе в затвора, ала никой така и не разбра как той най-неочаквано стана толкова откровен пред хората. Казваха, че сигурно е нещо мръднал. Истината обаче е съвсем друга. Помните ли дяволската шашма на тате — телепатичната трансфузия на алкохол от неговата кръв в моята? Та тъй. Когато започна да ме сърби от тоя пусти серум на правдивостта, аз взех, че направих същия номер с господин Генди. Включих го във веригата — той започна да си изплюва камъчетата, а моят сърбеж веднага изчезна. Такива идиоти само с магия можеш накара да говорят истината…