Сблъсък

1.

Най-лесно щеше да е да се вмъкне през страничната врата и да изнесе кутията през задните стълби, без да издаде нито звук. Къщата беше на двеста години и човек едва ли можеше да направи стъпка, без подът ужасно да се разскърца. Аби Строу притвори леко задната врата и изтича на пръсти по постлания с килим коридор към площадката на стълбището. Чу баща си, който трополеше из кухнята, заслушан в мача на „Ред Сокс“, предаван по радиото.

Тя протегна ръце и сграбчи кутията, после стъпи внимателно на първото стъпало, леко отпусна тежестта си върху него, след това премина на следващото, после на третото… Пропусна четвъртото — то скърцаше като болно банши — и прескочи направо на петото, после шестото, седмото… Тъкмо си мислеше, че вече се е измъкнала, когато последното стъпало изтрещя като изстрел, последван от дълъг, затихващ стон.

„По дяволите.“

— Аби, какво има в кутията?

Баща й стоеше на вратата на кухнята, все още обут с оранжевите си гумени ботуши, карираната му риза беше покрита с нефтени петна и стръв за омари. Обруленото му от вятъра чело се беше сбърчило подозрително.

— Телескоп.

— Телескоп ли? Колко струва?

— Купих го с моите пари.

— Чудесно — рече той с нарастващо напрежение в дрезгавия му глас, — щом не искаш да се върнеш в колежа, а предпочиташ да прекараш целия си живот, работейки като сервитьорка, продължавай да си харчиш заплатата за телескопи.

— Може би искам да стана астроном.

— Знаеш ли колко пари съм похарчил за обучението ти в колежа?

Тя се обърна и започна да се изкачва нагоре по стълбите.

— Казваш ми го поне по пет пъти на ден.

— Кога най-после ще се вземеш в ръце?

Тя затръшна вратата на стаята зад гърба си, дишайки учестено. С едната си ръка помете на пода струпаните върху леглото плюшени играчки, остави кутията върху него и се настани до нея. Защо ли трябваше да бъде осиновена от бели хора в Мейн, най-белият щат, в град само с бели жители? Нямаше ли някъде някой чернокож мениджър на хедж фонд, който да иска да си осинови дете? „И откъде каза, че си?“ — я питаха непрекъснато хората, сякаш току-що беше пристигнала от Харлем, или от Кения.

Тя се търколи върху леглото, вперила поглед в кутията. Измъкна телефона от джоба си и набра номер.

— Джаки? — прошепна тя. — Да се срещнем на кея в девет. Приготвила съм ти една изненада.

Петнайсет минути по-късно, прегърнала сглобения телескоп, Аби открехна вратата на стаята си и се ослуша. Баща й шеташе из кухнята, миеше чиниите, които тя би трябвало да измие сутринта. Играта продължаваше, противният глас на Дейв Гаучър се носеше от дращещите говорители на евтиното радио. От спорадичните подвиквания на баща си разбра, че играят Сокс и Янкис. Добре, значи има какво да му отвлича вниманието. Тя предпазливо се промъкна надолу по стълбите, стараейки се да стъпва внимателно върху скърцащите стари борови дъски, шмугна се край отворената кухненска врата и само след миг се озова на улицата.

Балансирайки внимателно с триножника на рамо, тя се стрелна покрай кръчмата „Котвата“ право към градския кей. Морето беше гладко като огледало, черните му води се стелеха към неясния силует на остров Лаудс, лодките, подредени край шлюзовете, приличаха на бели призраци. Шарената шамандура, която маркираше канала към излаза от малкото пристанище, примигваше със сигналната си лампа. А над всичко това върху небето се вихреха фосфоресциращи светлинки.

Тя свърна през паркинга, подмина сградата на риболовното сдружение и се отправи към кея. От струпаните в единия му край стари капани за омари се разнасяше силната миризма на херингова стръв и водорасли. Рибният ресторант още не беше отворил за летния сезон и външните маси бяха натрупани една върху друга край парапета. Нагоре по хълма се виждаха светлините на града и камбанарията на методистката църква, чиито заострен връх тъмнееше на фона на Млечния път.

— Здрасти. — Джаки излезе от сенките; в ръката й блестеше огънчето на цигара марихуана. — Какво е това?

— Телескоп. — Аби взе цигарата и дръпна силно, разнесе се пропукването на горящи семенца. Тя издиша дима и я подаде обратно.

— Телескоп ли? — попита Джаки. — За какво ти е?

— За какво би могъл да служи, освен за гледане към звездите?

Джаки изсумтя.

— Колко пари даде за него?

— Хиляда долара. Купих го в Ибей, шестинчов Целестрон Касегрен, автоматизирана система за насочване, с камера и всичко необходимо.

Разнесе се тихо подсвиркване.

— Сигурно в „Ландинг“ получаваш доста добри бакшиши.

— Много ме обичат там. Нямаше да получавам по-големи бакшиши дори да им предлагах свирки без пари.

Джаки избухна в смях, глътна дим от цигарата, задави се и се разкашля. Подаде я отново на Аби, която дръпна дълбоко.

— Ще пускат Ранди от щатския „Томастън“ — рече Джаки с нисък глас.

— О, Боже. Ранди може да седне на шамандурата и да си го върти.

Джаки потисна смеха си.

— Каква нощ — каза Аби, вперила поглед в блестящите звезди. — Хайде да направим малко снимки.

— В тъмното ли?

Аби погледна към Джаки, за да види дали не се шегува; но на устните й не играеше подигравателна усмивка. Усети прилив на обич към глупавичката си, но любвеобилна приятелка.

— Ако щеш вярвай — каза тя, — но телескопите работят по-добре през нощта.

— Вярно. Тъп въпрос. — Джаки се плесна по главата. — Ехо, има ли някой там?

Двете се приближиха към края на кея. Аби нагласи триножника и го застопори за дървените дъски. Орион грееше ниско в небето и тя насочи телескопа към него. Използва компютъризираното откриване на звезди, вградено в телескопа, за да го насочи в предварително избраната посока. Предавките му леко зажужаха и той се завъртя на другата страна, насочвайки се към едно петно в основата на меча на Орион.

— Какво ще гледаме?

— Галактиката Андромеда.

Аби залепи очи в окуляра и пред очите й се разкри галактиката, блестящ гигантски водовъртеж от петстотин милиарда звезди. Гърлото й се стегна при мисълта за нейната необятност и за собствената й незначителност.

— Дай да видя — каза Джаки и отметна назад дългата си буйна коса.

Аби отстъпи назад и й предложи окуляра. Джаки залепи очите си за него.

— Колко далеч се намира?

— На два и половина милиона светлинни години.

Джаки погледа известно време мълчаливо, след което се изправи.

— Как мислиш, дали там има живот?

— Разбира се.

Аби нагласи телескопа, увеличавайки зрителното му поле така, че да се види по-голямата част от меча на Орион. Андромеда се беше свила до мъничка пухкава топчица. Натисна бутона за снимане и чу слабото изщракване при отварянето на затвора. Беше определила експонационно време двайсет минути.

Откъм океана полъхна слаб бриз и разклати такелажа на рибарските лодки, които се залюляха в унисон. Усещането беше като за пръв полъх на буря, въпреки пълния покой. От водата се разнесе крясъкът на невидим гмурец, който получи отговор някъде далеч от морето.

— Време е за още един джойнт. — Джаки започна да свива цигарата, облиза я и я лапна. Огънчето на запалката озари лицето й, бледата, луничава кожа, зелените ирландски очи и черната коса.

Аби първо мярна проблясъка, преди да забележи самото нещо. То се появи иззад църквата, пристанището изведнъж бе озарено като в ден; профуча през небето в пълна тишина, като призрак, и чак след това кеят беше разтресен от невероятен звуков удар, последван от гръм като от взривена фурна, докато нещото профуча над океана с невероятна скорост и се изгуби зад остров Лаудс. Последва още един финален проблясък, последван от гръмотевична канонада, която постепенно се изгуби в океана.

Кучетата в града лаеха истерично.

— Какво беше това, по дяволите? — каза Джаки.

Аби виждаше как всички в града излизат от къщите си и се събират на улицата.

— Изхвърли цигарата — изсъска тя.

Пътят, който водеше нагоре към града, се пълнеше с народ, надигаха се гласове, изпълнени с вълнение и тревога. Това беше най-значимото нещо, случващо се в Раунд понд, щата Мейн, от времето на войната през 1812 година, когато едно заблудено гюле беше пробило покрива на конгрегационалистката църква.

Внезапно Аби се сети за телескопа си. Затворът беше отворен и все още снимаше. С трепереща ръка тя намери бутона за изключване и го натисна. Минута по-късно на малкия екран на телескопа се появи образ.

— О, Господи! — Нещото прелиташе през центъра на образа, блестяща бяла линия сред блестящите звезди.

— Съсипало ти е снимката — каза Джаки, която надничаше над рамото й.

— Майтапиш ли се? Та то е направило снимката!

2.

На следващата сутрин Аби бутна вратата на кафене „Кабърд“, понесла цял наръч вестници под мишница, и очилата й веднага се замъглиха от топлината. Тя ги свали, забърса ги с ъгъла на ризата си, сложи ги пак и се огледа. Приветливата закусвалня, построена от необработени дънери, с карирани перденца и мраморни маси беше почти празна, но тя откри Джаки да седи на обичайното си място в ъгъла и да пие кафе. Влажната утринна мъгла се диплеше край прозорците.

Аби се настани срещу нея и тръсна броя на „Ню Йорк Таймс“ върху масата, който при разгъването си разкри заглавието на първата страница.

Аби вдигна глава и се ухили на Джаки.

— Чу ли това? Потънал в океана. Това пише във вестниците. — Тя се облегна назад и скръсти ръце, наслаждавайки се на учудения вид на Джаки.

— Добре — рече приятелката й, — явно си си наумила нещо.

Аби снижи гласа си.

— Двете с теб ще забогатеем.

Джаки завъртя очи с пренебрежение.

— Това съм го чувала и преди.

— Този път не се шегувам. — Аби се огледа. После измъкна сгънато парче хартия от джоба си и го разгъна на масата.

— Какво е това?

— Това е разпечатка на данните от метеорологична шамандура 44032 за периода между 4:40 и 5:40 по Гринуич. Това е шамандурата, която се намира от другата страна на рифа Уебър.

Джаки се втренчи в листа и сбърчи вежди.

— Знам я.

— Погледни към нивата на вълните. Мъртво спокойствие. Никаква промяна.

— И какво от това?

— Стофунтов метеорит се разбива в океана със скорост от сто хиляди мили в час и не причинява никакво вълнение?

Джаки сви рамене.

— Щом не се е приземил в океана, значи е паднал на сушата?

Аби се наведе напред, долепи дланите на ръцете си, гласът и се снижи до шепот и лицето й заблестя триумфално.

— На остров.

— И какво?

— Ами ще вземем назаем лодката на баща ми, ще претърсим острова и ще намерим метеорита.

— Ще вземем на заем? Имаш предвид да я задигнем. Баща ти никога няма да ти заеме лодката си.

— Да заемем, откраднем, конфискуваме, наречи го както искаш.

Лицето на Джаки помръкна.

— Моля те, не искам пак да гоним вятъра. Помниш ли, когато търсехме съкровището на Дикси Бул? И как попаднахме в беда, когато разкопавахме индианските могили?

— Тогава бяхме още деца.

— В залива Мъсконгъс има десетки острови, ще трябва да пребродим десетки хиляди акра. Никога няма да успеем да претърсим всичко.

— Няма да се наложи. Защото аз имам това. — Тя измъкна фотографията на метеора и я сложи върху картата на залива Мъсконгъс. — С помощта на тази снимка може да се екстраполира линията до хоризонта и след това да се начертае втора линия от тази точка до мястото, където е направена снимката. Метеоритът трябва да е паднал някъде по продължение на втората линия.

— Щом казваш.

Аби побутна картата към нея.

— Ето я втората линия. — Тя протегна ръка и прокара пръст по линията, която беше начертала с молив през картата. — Виж. Пресича се само с пет острова.

Сервитьорката се приближи, носейки две огромни парчета орехов пай. Аби бързо покри картата и снимката, и се облегна назад с усмивка.

— Хей, благодаря!

Когато сервитьорката се отдалечи, тя отново извади картата.

— Това е. Метеоритът е паднал на някой от тези острови. — Пръстът й почука по всеки един от тях, като междувременно тя казваше имената им: — Лаудс, Марш, Рип, Ег рок и Шарк. Можем да ги претърсим за по-малко от седмица.

— Кога? Сега ли?

— Трябва да изчакаме до края на май, когато баща ми ще бъде извън града.

Джаки скръсти ръце.

— И какво, по дяволите, ще правим с тоя метеорит?

— Ще го продадем.

Джаки се ококори.

— Че той струва ли нещо?

— Четвърт милион, половин милион. Това е.

— Майтапиш се.

Аби поклати глава.

— Проверих цените в Ибей, говорих с търговец на метеорити.

Джаки се облегна назад и луничавото й лице бавно се разтегна в усмивка.

— С теб съм.

3.

Долорес Муньос изкачи каменните стъпала на едноетажната професорска вила в Глендейл, Калифорния и се спря за миг верандата, дишайки тежко, преди да пъхне ключа. Знаеше много добре, че изщракването му в ключалката щеше да предизвика взрив от бафкания, защото Стамп, малкият ръсел териер на професора, направо полудяваше, когато я усетеше, че идва. Щом отвореше вратата, малката космата топка щеше да се изстреля навън като куршум, да се разлае като побесняла и да започне да се мята насам-натам по малката полянка пред къщата, сякаш за да я прочисти от всякакви диви зверове и престъпници. След това щеше да обиколи познатия маршрут, за да вдигне крак пред всеки храст и изсъхнало цвете. Най-накрая, с чувство за изпълнен дълг, щеше да хукне обратно, да легне в краката й и да се претърколи по гръб, със сгънати лапички и оплезен език, готов за сутрешното почесване.

Долорес Муньос обичаше това куче.

С лека, очаквателна усмивка тя пъхна ключа в ключалката, леко го разклати вътре и зачака изблика на радост.

Нищо.

Тя почака малко, ослуша се и след това завъртя ключа, очаквайки всеки миг да чуе въодушевения лай. Но той не последва. Озадачена, тя пристъпи в малкото коридорче. Първото нещо, което забеляза беше, че чекмеджето на малката масичка е отворено и навсякъде по пода са разпилени писма.

— Професоре? — извика тя и гласът и отекна в празната къща. После: — Стамп?

Никакъв отговор. Напоследък професорът се събуждаше все по-късно. Той беше от онзи тип хора, които пиеха много вино на вечеря, а след това се оттегляше на по чаша бренди, но напоследък положението се влошаваше все повече, особено след като беше спрял да ходи на работа. А да не забравяме и жените. Долорес не беше девственица и въобще нямаше да й прави впечатление, ако момичето беше едно и също. Но то винаги беше различно, понякога дори десет, двайсет години по-младо от него. И въпреки това професорът беше приятен и достоен мъж, който говореше отличен испански и се обръщаше към нея на „вие“, за което тя му беше много благодарна.

— Стамп?

Може би бяха излезли да се поразходят. Тя сви в другия коридор и надникна в хола, внезапно затаявайки дъх. По пода бяха разпилени документи и книги, настолната лампа беше съборена, рафтовете на библиотеката бяха напълно опразнени, а книгите бяха струпани на купчини по пода.

— Професоре!

Усети как я облива студена пот. Колата на професора беше паркирана в алеята, значи той трябваше да си е вкъщи — защо тогава не й отговаря? И къде е Стамп? Почти без да се замисля, тя пъхна пълничката си ръка в джоба на зелената работна престилка и извади мобилния си телефон, за да набере 911. Загледа се в бутоните, неспособна да натисне нито един. Наистина ли искаше да се забърква в това? Те щяха да дойдат тук, да запишат името и адреса й, да я проверят и докато се усети, вече щеше да е депортирана в Ел Салвадор. Дори да се обадеше анонимно от телефона си, щяха да я проследят, защото беше свидетелка на… тя отказа да завърши мисълта си.

Изпълни я усещане за страх и несигурност. Професорът можеше да е на втория етаж, обран, пребит, ранен, може би умиращ. А Стамп, какво ли са направили на Стамп?

Обзе я паника. Тя се огледа диво, дишайки тежко, големият й бюст се повдигаше ускорено. Усети как в очите й напират сълзи. Трябваше да направи нещо, трябваше да се обади на полицията, не можеше просто така да си тръгне — как въобще можа да си го помисли? Той може да е ранен, да умира. Трябва първо да огледа наоколо, да види дали няма нужда от нейната помощ, да се опита да реши какво да прави.

Тя влезе в хола и видя нещо на пода, което приличаше на смачкана възглавница. С ужас в сърцето направи една крачка напред, после още една, пристъпвайки внимателно върху мекия килим, и тихо проплака. С гръб към нея, на персийския килим лежеше Стамп. Може и да спеше, оплезил малкото си розово езиче, но очите му бяха широко отворени и замъглени, а на килима под телцето му имаше голямо тъмно петно.

— Ох, оооох — проплака неволно тя, когато забеляза до малкото куче професора — на колене, заел почти молитвена поза, сякаш беше все още жив, поклащайки се така, сякаш всеки миг ще се строполи на пода, но главата му висеше странно встрани, като глава на счупена кукла, а около врата му беше увита тел, с по едно дървено чуканче на краищата. Стените и тавана бяха опръскани с кръв.

Долорес Муньос изпищя веднъж, после повтори, смътно осъзнавайки, че тези писъци водят към депортирането й, но някак не можеше да се спре и като че ли това вече не я интересуваше.

4.

Уайман Форд влезе в елегантния офис на Седемнайсета улица, който принадлежеше на Стантън Локууд III, научният съветник на президента на Съединените щати. Той помнеше стаята от предишната си задача: телевизорът с огромен екран, снимките на жената и русокосите деца, и антикварното обзавеждане.

Локууд, висок мъж с посивяла коса и бръчки покрай очите, излезе иззад бюрото си, а дебелият килим от Султанабад заглушаваше стъпките му. Той сграбчи ръката на Форд и я разтърси по начина, типичен за политиците.

— Радвам се отново да те видя, Уайман. — За миг напомни на Форд за Питър Грейвс, белокосият мъж, който играеше шефа на екипа „Мисия Невъзможна“ от стария телевизионен сериал.

— И аз се радвам да те видя, Стан — отвърна той.

— Тук ще ни бъде много по-удобно — каза Локууд и махна с ръка към двете кожени кресла до масичката в стил Луи XIV. Форд седна в едното, а Локууд се настани срещу него, леко придръпвайки идеално изгладените пешове на габардиненото си сако. — Колко време мина, година?

— Кажи-речи.

— Кафе? Сан Пелегрино?

— Кафе, благодаря.

Локууд предаде поръчката на секретарката си и се облегна назад. В ръката му се появи старият камък, с който си играеше за успокояване, и Форд го наблюдава известно време как го подмята замислено между палеца и показалеца си. След това Локууд го дари с професионална вашингтонска усмивка.

— Напоследък да са ти попадали интересни случаи?

— Няколко.

— Имаш ли време за още един?

— Ако е като последния — не, благодаря.

Локууд се усмихна.

— Този ще ти хареса, повярвай ми. — Той кимна към една малка метална кутия, която лежеше на масата. — Наричат ги „меденки“. Чувал ли си за тях?

Форд се наведе напред и погледна през дебелия стъклен капак на кутията. Вътре блещукаха два наситенооранжеви скъпоценни камъка.

— Смея да заявя, че не съм.

— Появиха се на пазара в Банкок преди около две седмици. Продават се за много пари — хиляда долара на обработен карат.

Един мъж от персонала се появи, бутайки малка натруфена количка със сребърна кана за кафе, купичка с кафява захар на бучки, сметана и мляко в отделни канички и чашки за кафе от китайски порцелан. Малката табличка потракваше и поскръцваше, докато я побутваха напред. Мъжът се спря до Форд.

— Сър?

— Черно, без захар, ако обичате.

Мъжът му наля кафе. Форд се облегна назад с вдигащата пара чаша кафе и отпи.

— Ще оставя каната тук, в случай, че господинът желае да повтори.

Господинът ще пожелае, помисли си Форд, като пресуши на една глътка съдържанието на миниатюрната чашка и отново я напълни.

Локууд продължаваше да прехвърля камъка в ръцете си.

— Събрал съм екип от геофизици в „Ламонт-Доърти“ в Ню Йорк, опитват се да разберат какво е това. Структурата на камъните е много необичайна, индексът на пречупване на светлината е по-висок от този на диаманта, относително им тегло е 13.2, твърдост — 9. Плътният меден цвят е уникален. Прекрасен камък — с една особеност. Примесен е с америций 241.

— Който е радиоактивен.

— Да, с период на полуразпад от 433 години. Радиацията не е достатъчно силна, за да те убие веднага, но при продължително излагане може да създаде проблеми. Ако носиш огърлица от такива камъчета, след две седмици ще започнеш да губиш косата си. Ако два месеца ги разнасяш в джоба си, можеш да станеш баща на чудовището от черната лагуна.

— Прекрасно.

— Камъните са твърди, но чупливи и лесно се разпадат на прах. Можеш да вземеш няколко фунта такива камъни, да ги стриеш, да ги смесиш с C-4 в колан на самоубиец атентатор, да ги взривиш в Батъри парк, когато духа вятър от юг, и ще пратиш едно хубаво радиоактивно облаче над финансовия квартал — за половин час да затриеш няколко трилиона долара от американските капиталови пазари и да направиш долен Манхатън необитаем за двайсетина века.

— Добра работа, стига да можеш да се сдобиеш с тях.

— Във Вътрешна сигурност са се побъркали.

— Търговците в Банкок знаят ли, че са радиоактивни?

— Почтените дилъри не се занимават с тях. Промъкнали са се през нелегалния пазар за скъпоценни камъни.

— Знае ли се как се образуват тези камъни?

— Работим по въпроса. Америций 241 не се среща в природата на Земята. Единственият познат начин за получаването му е като страничен продукт на ядрен реактор, който произвежда обогатен плутоний. Тези „меденки“ може да се окажат доказателство за незаконна ядрена дейност.

Форд изпразни и втората чаша и си наля трета.

— Всичко сочи, че камъните идват от един-единствен източник в Югоизточна Азия, най-вероятно Камбоджа — каза Локууд.

Форд пресуши и третата чаша и се облегна назад.

— И каква е задачата?

— Искам да отидеш под прикритие в Банкок, да проследиш радиоактивните меденки до източника им, да откриеш местоположението му, да го документираш и да се върнеш.

— А след това?

— Ние ще елиминираме проблема.

— Защо аз? Защо не ЦРУ?

— Това е чувствителна материя — Камбоджа е съюзник. Ако те хванат, ще отричаме всичко. ЦРУ не се справя добре с подобен тип операции — незначителни и бързи, влизаш-излизаш. Работа за един човек. Страхувам се, че този път Агенцията няма да ти пази гърба.

— Благодаря за предложението. — Форд остави чашата и се надигна да си върви.

— Лично президентът е одобрил операцията.

— Отлично кафе. — Той тръгна към вратата.

— Обещавам, че няма да те оставим съвсем без помощ.

Той замълча.

— Просто е: влизаш, намираш мината, излизаш. Не правиш абсолютно нищо друго. Не пипай мината. Все още анализираме камъните — може да се окажат много важни.

— Нямам интерес да се връщам в Камбоджа — каза Форд, отпуснал ръка върху дръжката на вратата.

— Не почиташ паметта на жена си, като бягаш от миналото.

Форд беше изненадан от това неочаквано и болезнено прозрение от страна на Локууд. Той въздъхна и отпусна ръце.

— Заплащането е добро — каза Локууд, — ЦРУ няма да ти се месят, ти ще ръководиш всичко, сам ще командваш хората си. Имаш подкрепата на Овалния кабинет — какво повече искаш?

— А прикритието ми?

— Нечестен търговец от незаконния американски пазар на диаманти.

Форд поклати глава.

— Не върши работа. Един търговец не би се интересувал какъв е източникът — той предпочита да купува от посредници. Ще бъда интригант, който търси бърз начин за забогатяване — от онзи тип хора, които си мислят, че ще спечелят повече, като заобиколят посредниците и се свържат директно с източника.

— Да разбирам ли, че си съгласен?

— Осигури ми углавно обвинение за контрабанда на кокаин, свалено поради липса на доказателства.

— Да не искаш да те убият?

— И две обвинения за брутални убийства, оправдан. Това ще ги накара да се замислят.

— Щом така предпочиташ да бъде, добре.

— Ще ми трябва и малко злато, с което да направя впечатление. Американски орли.

— Готово.

— Искам преводач на разположение двайсет и четири часа дневно, да владее най-разпространените южноазиатски езици, най-вече тай. Ще ми трябват и няколко високотехнологични уреда.

— Няма проблем.

— Ако се проваля, искам да ме погребете в гробището „Арлингтън“, с двайсет и един топовни салюта и почести.

— Сигурен съм, че няма да се стигне до това — заяви Локууд и разтегна тънките си устни в безрадостна усмивка. — Да разбирам ли, че приемаш?

— Каква е компенсацията?

— Сто хиляди. Също като миналия път.

— Направете ги двеста, за да мога да платя здравната осигуровка на секретарката ми.

Локууд протегна ръка.

— Така да бъде.

Двамата разтърсиха ръце. Когато Форд излизаше от кабинета, той забеляза, че ръцете с грижливо поддържани нокти вече не подхвърлят толкова нервно камъчето.

5.

Марк Корсо влезе в скромния си апартамент и затвори вратата. Остана известно време неподвижен, сякаш за пръв път го виждаше. През стената се чу плач на бебе, а застоялият въздух беше просмукан от тежката миризма на пържен бекон. Външното тяло на климатика, което закриваше една трета от прозореца, туптеше и се тресеше, издавайки немощно бучене. Отвън проникваше слабият вой на сирени. Панорамният прозорец на стаята гледаше към оживена пресечка с автомивка, ресторант за бързо хранене и магазин за коли втора употреба.

За пръв път Корсо почувства отблъскващо удовлетворение от опърпания си апартамент, от тънките като хартия стени, петната по килима, умрелия фикус в ъгъла, потискащата гледка през прозореца. Година по-рано го беше наел чрез интернет, подмамен от възторженото описание на уебстраницата и купчината умело заснети фотографии. От Грийнпойнт, Бруклин, това местенце изглеждаше като истинска калифорнийска мечта: огромна спалня, озарена от светлина, с частна градина, басейн, палмови дървета и — най-доброто от всичко — подземен паркинг с негово лично място.

Сега най-сетне щеше да каже сбогом на това бунище.

Последните няколко месеца бяха пълна лудост — неговият някогашен професор и ментор Джейсън Фрийман беше непрекъснато пиян, а съвсем скоро беше и убит по много откачен начин при обир в дома му. След смъртта на баща му нищо не беше разтърсвало Корсо толкова силно. От известно време Фрийман вървеше по наклонена плоскост, закъсняваше за работа, пропускаше събранията на екипа, спореше с колегите. Корсо чуваше слухове за жени и тежко пиянство. Това силно го потресе, защото Фрийман, който му беше преподавател и в Масачузетския технологичен институт, беше човекът, довел го в Лабораторията за реактивно движение и мисиите до Марс.

Сутринта бяха съобщили на Корсо, че ще бъде повишен на мястото на Фрийман. Това беше гигантска крачка напред, с ново звание, повече пари и престиж. Той дори нямаше навършени трийсет, беше по-млад от повечето си колеги, истинска изгряваща звезда. Въпреки това фактът, че градеше успеха си върху провала на любимия си учител, го изпълваше със смесени чувства.

Той обърна гръб на прозореца и изтласка усещането за вина някъде дълбоко в съзнанието си. Случилото се с Фрийман беше голяма трагедия, но беше случайност, все едно е ударен от мълния, и Корсо беше направил всичко, което зависеше от него. Беше подкрепял Фрийман пред колегите им и се беше опитал да го предупреди за онова, което се случваше. Фрийман изглеждаше обсебен от някаква мащабна сила, която го влечеше към дъното, въпреки всички усилия на Корсо.

Повишението означаваше, че най-накрая ще разполага с достатъчно пари, за да прекрати договора за наем, да се сбогува с депозита и да си намери нещо по-добро. Нямаше да има проблеми; Пасадена не беше като Бруклин и тук се предлагаха хиляди апартаменти под наем. Живееше тук повече от година и беше достатъчно добре запознат с района, знаеше къде да търси и кои райони да избягва.

Мислите му бяха прекъснати от плахо почукване по вратата. Корсо се приближи и надникна през шпионката. Видя домоуправителя на сградата, който държеше нещо в ръка. Отвори вратата и пълничкият дребосък протегна косматата си ръка, в която държеше малка картонена кутия.

— Имате пратка.

Корсо я взе, благодари на човека и затвори вратата. Като че ли беше нещо от „Амазон“… но когато се вгледа отблизо, внезапно усети как го побиват тръпки. Пакетът беше изпратен от Джейсън Дж. Фрийман.

В един налудничав момент Корсо си помисли, че може би все пак Фрийман не е мъртъв, че старият негодник е избягал в Мексико или някъде другаде, след което забеляза датата на изпращане, която беше отпреди десет дни, с печат „Обикновена поща“ върху кутията. Десет дни… Фрийман беше изпратил пратката два дни преди да го убият и оттогава тя беше в движение.

Сърцето му се разтуптя. Корсо взе ножа от кухнята и разряза опаковката на пратката. Махна нарязания вестник, сложен вътре за уплътняване, и видя едно писмо, под което лежеше твърд диск с логото на марсианската мисия. Щом го извади, почувства нещо като гадене, забелязвайки щампата „строго секретно“.

С треперещи ръце Корсо го постави върху масата и разряза плика с нокът. Вътре имаше писмо, написано на ръка.

След писмото, в долния ъгъл на листа беше написана паролата за достъп.

За миг, докато се взираше в писмото, Корсо не можеше дори да мисли, а после осъзна, че ръката му трепери.

Това беше кошмар. Невероятна катастрофа. Пробив в сигурността, който ще опетни всички замесени. Това щеше да прецака всичко. Изнасянето на секретни твърди дискове извън сградата беше незаконно, но дори само това, че Фрийман беше успял да го изнесе тайно, щеше да вдигне голям шум. Защитата на класифицираната информация им беше набивана в главите още от първия ден. Без никакви изключения. Той си спомни скандала в Лос Аламос през деветдесетте, когато беше изчезнал един твърд диск със секретна информация. Новината излезе на първа страница в „Ню Йорк Таймс“, директорът беше изгонен, а десетки учени — уволнени. Беше същинска касапница.

Той седна на стола, подпря глава в ръцете си и зарови пръсти в косата си. Как беше успял Фрийман да го изнесе? Тези дискове се прибираха в пликове и се запечатваха, след което се заключваха в сейф. Бяха шифровани до дупка и свързани с алармена система. Всяко тяхно използване се отбелязваше в личното досие на потребителя. Ако дискът бъдеше преместен на по-голямо от определеното разстояние от сървъра, алармата се включваше.

Фрийман беше успял по някакъв начин да преодолее всичко това.

Корсо разтърка очите си с длани и се опита да се успокои. Ако съобщи за това в лабораторията, щеше да избухне скандал, който ще злепостави цялата мисия на Марс и ще дамгоса всички — особено него. Двамата с Фрийман се познаваха отдавна. Фрийман го беше довел, беше го покровителствал, Корсо беше известен като негово протеже. Беше се опитал да помогне на Фрийман по време на пропадането му през последните месеци. А той му беше изпратил твърд диск, за Бога!

Разбира се, че трябваше да постъпи правилно и да докладва за това. Нямаше друг избор. Трябваше.

Или пък не? Правилно ли трябваше да постъпи, или умно?

Той започна да разбира защо Фрийман му е пратил пакета по пощата, а не по друг начин. Така ставаше непроследим. Не трябваше да се подписва никъде и нямаше никакви товарителници.

Най-мъдрото решение би било да унищожи диска и да се престори, че никога не го е получавал. Все някога щяха да разберат, че дискът е изчезнал, и че Фрийман го е взел, но той беше мъртъв и това щеше да сложи край на всичко. Никога нямаше да проследят диска до него.

Корсо започваше да се успокоява. Това не беше непреодолим проблем. Щеше да постъпи умно, да унищожи диска, да се престори, че никога не го е получавал. На следващия ден ще отиде в планината, ще се поразходи, ще го разбие на парчета, които ще изгори, ще натроши на пепел и ще зарови някъде.

Внезапно го заля облекчение. Това беше правилният начин за решаване на проблема.

Той се изправи, отиде в кухнята, взе си бира от хладилника, отвори я и се върна в хола. Втренчи се в диска, който лежеше на масата. Фрийман беше раздразнителен, малко ненормален, но с брилянтен ум. Какво ли беше това важно нещо, това гама-излъчване? Корсо усети как у него се заражда любопитство.

Преди да се отърве от диска, можеше да хвърли един поглед върху съдържанието му — да види за какво, по дяволите, говори Фрийман.

6.

Хванала руля, Аби насочи рибарската лодка покрай плаващия док, хвърли фенера и леко я приближи. „Видя ли това, татко — помисли си тя, — справям се идеално с управлението на лодката ти“. Баща й беше заминал за Калифорния, за ежегодното си посещение при овдовялата си по-голяма сестра и щеше да отсъства цяла седмица. Тя беше обещала да се грижи за лодката, да я наглежда, всеки ден да проверява за пробойни.

Това и възнамеряваше да направи — плавайки.

Тя си спомни летата, когато беше на тринайсет, четиринайсет — докато майка й още беше жива; сутрините, когато излизаше с баща си на лов за омари. Тя беше неговият помощник, зареждаше капаните със стръв, измерваше и сортираше омарите, изхвърляше обратно във водата по-малките. Дразнеше я това, че никога не й позволяваше да хваща кормилото — никога. А след смъртта на майка й, когато отиде в колеж, той си нае нов помощник и когато тя се върна, отказа да я вземе обратно.

— Няма да е честно спрямо Джейк — каза той. — Така си изкарва прехраната. А ти се връщаш в колежа.

Тя се отърси от тези мисли. Океанът беше гладък като огледало и тъй като беше неделя, когато риболовът беше забранен, наоколо не се забелязваха рибарски лодки. Пристанището беше тихо, градът — смълчан.

Тя хвърли две въжета на Джаки, която привърза лодката. Припасите им бяха струпани върху дока: хладилни чанти, малка бутилка пропан-бутан, две бутилки „Джим Бийм“, две брезентови торби, кутии със суха храна, спални чували и възглавници. Започнаха да товарят нещата в кабината. Докато работеха, слънцето се издигна над хоризонта, сипейки хиляди златни лъчи върху водата.

Когато Аби излезе от рулевата рубка, тя чу боботенето на автомобилен двигател и скърцането на спирачки. Миг по-късно една фигура се появи на рампата.

— О, не, погледни кой е дошъл — изпъшка Джаки.

Рандъл Уърт се спусна надолу по рампата, облечен само по тениска без ръкави, въпреки че температурата бе едва десет градуса над нулата, разголил нескопосните си затворнически татуировки.

— Я виж кой бил тук. И това ако не са Телма и Луиз1.

Той беше висок и мускулест, с мазна коса до раменете, струпеи по лицето и наболи косъмчета по брадичката. Беше обут в черни кожени рокерски ботуши с висящи по тях синджири, въпреки че през живота си не се беше качвал на мотоциклет. Той се ухили, разкривайки два реда почернели прогнили зъби.

Аби продължи да товари припасите, без да му обръща внимание. Познаваше го от дете и все още не можеше да повярва колко беше пропаднало симпатичното, мълчаливо, луничаво момче, което беше най-слабият играч в Малката лига, но не спираше да се опитва. Може би вина за това имаше и прозвището2 му, което всички скандираха по време на бейзболните мачове: „Смо-та-няк. Смо-та-няк.“

— На почивка ли отивате? — попита Уърт.

Аби метна едната раница върху планшира и Джаки я хвърли в ъгъла на кокпита.

— Не си ме посещавала, откакто излязох от „Томастън“. Чувствата ми са наранени.

Аби метна и втората раница. Почти бяха приключили. Нямаше търпение да се махне от него.

— На тебе говоря.

— Джаки — каза Аби, — хвани хладилната чанта за дръжката.

— Веднага.

Те вдигнаха кутията и тъкмо се наканиха да я преметнат върху планшира, когато Уърт пристъпи напред и им препречи пътя.

— Казах, на теб говоря! — Той размърда мускули, но ефектът върху похабеното му тяло беше смехотворен. Аби пусна кутията на земята и го погледна. Внезапно изпита дълбока тъга.

— О, да не би да ти преча? — подсмихна се Уърт.

Аби скръсти ръце и зачака, вперила поглед встрани.

Уърт пристъпи напред, наведе се към нея и зловонната миризма на тялото му я обгърна. Напуканите му устни се разтеглиха в крива усмивка.

— Да не би да си мислиш, че можеш да ме зарежеш?

— Не мога да те зарежа, просто защото между нас никога не е имало нищо — отвърна Аби.

— Така ли? Ами за това какво ще кажеш тогава? — Той заобли неприлично устни започна да охка с фалцет. — По-дълбоко, по-дълбоко!

— Да бе, как ли не. Повтаряй си го по-често, защото само с тоя мерак ще си останеш.

Джаки прихна.

Мълчание.

— Какво означава това?

Аби му обърна гръб, изгубила всякакво съжаление.

— Нищо. Просто се разкарай от пътя ми.

— Когато чукам момиче, значи я притежавам. Това не го знаеше, нали, негро такова?

— Хей, затваряй си устата, тъп расистки задник! — сопна му се Джаки.

Защо, защо постъпи толкова глупаво и се захвана с него? Аби хвана дръжката и повдигна хладилната чанта.

— Ще се отместиш ли, или да повикам полиция? Ако си нарушил гаранцията си, веднага ще те върнат в „Томастън“.

Уърт не помръдна.

— Джаки, обади се по радиостанцията. Канал 16. Викни ченгетата.

Джаки скочи в лодката, хлътна в рулевата кабина и вдигна микрофона.

— Майната ти — рече Уърт, като се отмести. — Остави ченгетата на мира. Върви, не те спирам. Само още нещо ще ти кажа: ти не можеш да ме зарежеш. — Той вдигна ръка и й показа среден пръст. — Защото си чернилка. А нали знаеш какво казват, „ако търсиш лесно дърво за цепене, намери си черно“.

— Я си гледай работата! — Аби профуча край него с пламнало лице и прехвърли последната хладилна чанта върху палубата, след което влезе в кабината, хвана руля и положи ръка върху скоростния лост.

— Отвързвай, Джаки.

Джаки развърза въжетата, хвърли ги в лодката и скочи в нея. Аби даде на заден ход, обърна и пое напред.

Уърт стоеше на дока, кльощав като плашило, опитвайки се да изглежда твърд.

— Знам какво си намислила — извика той. — Всички знаят, че пак си тръгнала да търсиш старото пиратско съкровище. Никого не можеш да заблудиш.

Щом „Марея“ подмина цветната шамандура и излезе от пристанището, Аби зави надясно, даде газ и навлезе в открито море.

— Ама че задник! — изпухтя Джаки. — Видя ли му напуканите устни?

Аби не каза нищо.

— Расистка свиня. Не мога да повярвам, че те нарече негро. Бяло лайно.

— Ще ми се… Ще ми се наистина да бях негро.

— Какви са тия глупости пък сега?

— Не знам. Чувствам се толкова… бяла.

— Ами донякъде си бяла. Имам предвид, че хич те няма в танците. — Джаки се засмя неловко.

Аби завъртя очи.

— Сериозно, нищо в теб не е черно, нито начина, по който говориш, нито приятелите ти, нито семейството… не искам да те обидя, но… — Гласът й заглъхна.

— Точно това е проблемът — рече Аби. — Нищо в мен не е мое. Фенотипът ми е негърски, но във всяко друго отношение съм бяла.

— На кого му пука? Ти си си ти, майната им на другите.

След минута неловко мълчание, Джаки попита:

— Наистина ли си спала с него?

— Не ми напомняй.

— Кога?

— Преди две години, на прощалното парти на Лоулър. Преди да започне да се друса.

— Защо?

— Бях пияна.

— Да, но защо с него?

Аби сви рамене.

— Той беше първото момче, което целунах в шести клас… — Тя забеляза усмивчицата на Джаки. — Добре де, много съм глупава.

— Не, просто нямаш вкус за мъжете. Всъщност имаш много лош вкус.

— Благодаря. — Аби отвори прозореца на рулевата кабина и вятърът духна в лицето й. Лодката цепеше кристално гладкия океан. След известно време усети как настроението й се оправя. Това беше истинско приключение — и те щяха да забогатеят.

— Хей, първи помощник! — тя протегна ръка. — Дай пет!

Те плеснаха с ръце и Аби изсвири с уста.

— Ромео Фокстрот, да потанцуваме ли? — Тя пъхна кабела на своя айпод във високоговорителя на лодката, избра „Ездата на валкириите“ и усили звука до дупка. Лодката летеше по водите на залива Мъсконгъс и се тресеше под музиката на Вагнер.

— Първи помощник? — каза тя. — Запишете в дневника. „Марея“, 15 май, 6:25 часа, гориво 100%, вода 100%, бърбън 100%, трева 100%, обороти 9114.4, вятър незначителен, море първи стадий, всички системи работят, ход 12 възела в час, посока остров Лаудс в търсене на метеорита от залива Мъсконгъс!

— Тъй вярно, капитане. Дали да не свия първо един джойнт?

— Грандиозна идея, първи помощник! — Аби отново изсвири. — Няма накъде по-добре от това!

7.

Форд плати на таксито и тръгна по тротоара. Диамантеният квартал на Банкок се простираше от двете страни на Сайлъм роуд, недалеч от реката — пъстра смесица от грамадни, подобни на складове магазини се редуваше с евтини работилнички за обработка на диаманти. Улицата беше претъпкана с народ, тесните тротоари бяха блокирани от незаконно паркирани автомобили, от двете й страни се издигаха евтини и безвкусни сгради. Банкок беше един от най-омразните на Форд градове.

Приближи се до една ниска тухлена сграда на ъгъла на Бамруунмуанг роуд. На табелата над вратата пишеше „Пияманее ООД“ — той се огледа в зацапаните прозорци.

Форд приглади назад косата си и опъна коприненото си сако. Беше облечен като търговец на наркотици, с разкопчана на гърдите копринена риза и златни ланци, слънчеви очила „Боле“, тридневна брада. Пъхнал едната си ръка в джоба на панталона, той отвори вратата, влезе вътре и се огледа. В стаята беше сумрачно, за да не се виждат скъпоценните камъни твърде добре, а въздухът миришеше слабо на хлор. Стъклени щандове с анемично осветление образуваха гигантски отворен квадрат. Двама млади американци, очевидно дошли на меден месец, разглеждаха разпръснатите върху черно кадифе сапфири.

Към него веднага се приближиха две продавачки, които едва ли бяха повече от шестнайсетгодишни.

— Sawasdee!3 Здравейте, скъпи приятелю! — Едното момиче му подаде коктейл със сок от манго, с цветенце и чадърче. — Дошъл сте, за да си купите скъпоценни камъни?

Форд не им обърна никакво внимание.

— Сър?

— Искам да говоря със собственика. — Той говореше на въздуха, главата му стърчеше поне един фут над техните, с ръце в джобовете, без да сваля очилата си.

— Господинът иска ли питие?

— Господинът не иска питие.

Момичетата се скриха, разочаровани, а само след миг от една задна стаичка се появи мъж, облечен в безупречен черен костюм, с бяла риза и сива вратовръзка, който се поклони няколко пъти, докато се приближаваше.

— Добре дошъл, специални приятелю! Добре дошъл! Откъде идвате? От Америка?

Форд го изгледа изпитателно.

— Идвам да се видя със собственика.

— Таксин, Таксин, на вашите услуги, господине.

— Стига глупости. Няма да разговарям с някакъв си лакей! — Форд се обърна и тръгна към изхода.

— Само един момент, сър. — Няколко минути по-късно се появи дребничък мъж с изморен вид. Той беше облечен с омачкан костюм и имаше торбички под очите; вървеше изправен, без да се суети като останалите. Когато стигна до Форд, той се спря и го огледа отгоре до долу с непроницаемо спокойствие.

— Вашето име, ако обичате.

Без да отговори, Форд извади един оранжев камък от джоба си и го показа на мъжа.

Той отстъпи назад.

— Да отидем отзад, в кабинета ми.

Кабинетът беше малък, стените му бяха облечени в ламперия от фалшиво дърво, която се беше нацепила и олющила от влагата. Вътре смърдеше на цигари. Форд и преди се беше занимавал с бизнес в Югоизточна Азия и знаеше, че опърпаният външен вид на мъжа и на офиса му не значат нищо; и най-запуснатите кабинети можеха да се окажат бърлога на някой милиардер.

— Аз съм Адираки Буунми. — Мъжът протегна малката си ръка и се здрависа с Форд.

— Кърк Мандрейк.

— Може ли отново да видя камъка, господин Мандрейк?

Форд извади камъка, но мъжът не посегна да го вземе.

— Можете да го оставите на масата.

Форд го остави. Буунми го разглежда известно време, приближи се до него, подуши го, взе го в ръка и го поднесе под мъждивата лампа, която светеше в ъгъла на стаята.

— Фалшив е — каза той. — Опушен топаз.

За миг Форд замръзна от изненада, но бързо се съвзе.

— Всъщност съм наясно с това — отвърна той.

— Всъщност да. — Буунми остави камъка върху бюрото си. — Какво мога да направя за вас?

— Имам голям клиент, който иска да купи много такива камъни. Меденки. Истински. И е готов да плати много. В златни монети.

— Какво ви кара да мислите, че продаваме точно такива камъни?

Форд бръкна в джоба си и измъкна шепа американски златни орли и започна да ги пуска един по един върху масата. Те падаха с глухо звънтене. Буунми като че ли дори не ги погледна. Но Форд видя, как вената на шията му запулсира бясно. Странно, как видът на златото винаги води до този ефект.

— Това е, за да започнем разговор.

Буунми се усмихна и мъничкото му лице грейна от странно невинна, сладка усмивка. Ръцете му сграбчиха монетите и ги плъзнаха в джоба му. Той се облегна назад в стола си.

— Господин Мандрейк, мисля, че ни очаква хубав разговор.

— Клиентът ми е търговец на едро от Щатите, който търси поне десет хиляди карата нешлифовани камъни, които да обработи и продава. Самият аз не съм дилър, не бих могъл да различа диамант от парче стъкло. Такива като мен могат да бъдат наречени „спомоществователи при внос“, когато стане въпрос за прекарване на стоки през американските митници. — Форд позволи в гласа му да се промъкне нотка на самохвалство.

— Разбирам. Но десет хиляди карата е невъзможно да се доставят. Поне не веднага.

— Защо?

— Тези камъни са много редки. Копаят се бавно. А и аз не съм единственият търговец на скъпоценни камъни в Банкок. Като за начало мога да ви осигуря няколкостотин карата. След това можем да продължим.

Форд се размърда в стола си и се намръщи.

— Нищо няма да продължаваме, господин Буунми. Това е еднократна сделка. Десет хиляди карата или си тръгвам.

— Каква цена предлагате, господин Мандрейк?

— Двайсет процента по-висока от сегашната: шестстотин американски долара на нешлифован карат. Това прави шест милиона, ако математиката не е силната ви страна. — Последното беше придружено от подходящата идиотска усмивка.

— Ще се обадя по телефона. Имате ли визитка, господин Мандрейк?

Форд измъкна една впечатляваща визитка в азиатски стил с щамповани златни букви, английски от едната страна, тайландски от другата. Той я подаде на Буунми със замах.

— Един час, господин Буунми.

Буунми наведе глава.

След едно последно ръкостискане, Форд излезе от магазина, изправи се на ъгъла, огледа се за такси, отпъждайки с ръка такситата триколки „тук-тук“. По улицата минаха и две незаконни таксита, но той отпъди и тях. След като десетина минути повървя раздразнено напред-назад, той извади портфейла си, потърси нещо в него и се върна обратно в магазина.

Продавачките мигом се втурнаха към него. Той ги подмина и отиде направо в задния офис. Почука на вратата. След миг се появи дребният мъж.

— Господин Буунми?

Той го погледна изненадано.

— Проблем ли има?

Форд се усмихна смутено.

— Дал съм ви погрешната визитка. Тази е стара. Може ли…

Буунми се върна до бюрото си, взе старата визитка и му я подаде.

— Много се извинявам. — Форд му предложи нова визитна картичка, пъхна старата в джоба на ризата си и се измъкна отново навън, на жегата.

Този път веднага си намери такси.

8.

Странно, как всички подобни места ужасно си приличат, помисли си Марк Корсо, докато вървеше по дългия, лъснат коридор в Лабораторията за реактивно движение. Въпреки че се намираше на другия край на континента, коридорите на ЛРД миришеха по същия начин, като онези в МТИ — или в Лос Аламос, или Фермилаб, като се замислиш, — все същата смесица от паркетин, нагорещена електроника и прашни книги. И всички те изглеждаха по един и същи начин, с протрити балатуми, евтина чамова ламперия и жужащи флуоресцентни лампи по таваните.

Корсо докосна блестящата си нова идентификационна карта, която висеше на найлонова корда около врата му, сякаш беше талисман. Като дете си беше мечтал да стане астронавт. Луната беше покорена, но го имаше и Марс. Дори Марс беше по-добре. И ето го сега, на трийсет години, най-младият старши лаборант в марсианската мисия, в един неповторим момент от човешката история. За по-малко от две десетилетия — преди да навърши петдесет — той ще стане част от най-великото събитие в аналите на космическите проучвания: първите стъпки на човешки същества на друга планета. И ако си изиграеше картите както трябва, можеше дори да стане директор на мисията.

Корсо се спря пред стъклените врати в края на коридора и се огледа: идеално чиста лабораторна манта, небрежно разкопчана, огладена бяла памучна риза и копринена фуларена вратовръзка, панталони от габардин. Той внимаваше изключително много как се облича, за да избегне всякакво сравнение със зубрачите. Взирайки се в отражението си, той се престори, че се вижда за пръв път. Косата му беше късо подстригана, (разбирай благонадежден), с брада (нестандартен), но добре поддържана (не чак толкова нестандартен), със слабо и атлетично тяло (не хилаво). Той изглеждаше добре, мургав по италиански, с изсечени скули, големи кафяви очи. Скъпите очила „Армани“ и ушитите по поръчка дрехи подсилваха впечатлението: тук няма нищо просташко.

Корсо си пое дълбоко дъх и почука тихо по затворената врата на кабинета.

— Влез — чу се отвътре.

Корсо отвори вратата, влезе в кабинета и застана прав пред бюрото. Нямаше място за сядане; кабинетът на новия му супервайзър Уинстън Дирквайлер беше малък и претъпкан, въпреки че водачът на екип можеше да получи много по-голям офис. Но Дирквайлер беше от онези учени, които парадираха с презрението си към привилегиите и показността; безцеремонното му поведение и небрежен външен вид афишираха тотално отдаване на науката.

Дирквайлер се облегна назад в стола, разплул дебелото си тяло.

— Свикваш ли, Корсо? Сдоби се с нова титла, с нови отговорности.

Не обичаше да го наричат Корсо, но вече започваше да привиква.

— Свиквам.

— Добре. Какво мога да направя за теб?

Корсо си пое дълбоко дъх.

— Преглеждах данните за марсианското гама-лъчение…

Дирквайлер се намръщи.

— Гама-лъчение ли?

— Ами да. Запознавах се с новите си отговорности и докато преглеждах старите данни… — той млъкна, тъй като Дирквайлер продължаваше да се мръщи. — Нещо не е наред ли, доктор Дирквайлер?

Директорът на проекта гледаше в него, вместо в разпечатката, която Корсо беше оставил на бюрото пред него. Ръцете му се бяха свили в юмруци.

— Откога разглеждаш тези стари данни?

— От миналата седмица. — Корсо внезапно почувства безпокойство; може би Дирквайлер и Фрийман бяха имали спорове заради тези данни.

— Всяка седмица получаваме по половин терабайт радарни и видео данни, които трябва да бъдат прегледани и сортирани. Данните за гама-излъчването са най-малката ни грижа.

— Разбирам, но има едно нещо. — Корсо се развълнува. — Доктор Фрийман, преди да напусне лабораторията, работеше върху анализа на тези данни. Аз наследих работата му в тази област и докато я преглеждах, открих някои аномалии…

Дирквайлер плесна с ръце и наведе напред.

— Корсо, знаеш ли каква е мисията ни тук?

— Мисия? Имате предвид… — Корсо усети, че се изчервява като ученик, който си е забравил урока. Това е смешно, така да се отнася със старши лаборант! Фрийман непрекъснато му се беше оплаквал от Дирквайлер.

— Имам предвид — Дирквайлер разпери ръце с широка усмивка и огледа кабинета си. — Намираме се в красивите предградия на Пасадена, Калифорния, в Лабораторията за реактивно движение. На почивка ли сме? Не, не сме. Тогава какво правим тук, Корсо? Каква е мисията ни?

— На картографиращия сателит около Марс или на лабораторията като цяло? — Корсо опита да запази неутрално изражение.

— На сателита! Тук не отглеждаме органични пилета, Корсо! — Дирквайлер се захили на собствената си духовитост.

— Да наблюдава повърхността на Марс, да търси подземни води, да анализира минерали, да картографира терена…

— Отлично. В подготовка на бъдещи наземни мисии. В случай, че още не си разбрал, ние навлизаме в нова космическа надпревара, този път с китайците.

Корсо беше изненадан от представянето на ситуацията с такива груби термини от епохата на студената война.

— Китайците са много назад.

— Така ли смяташ? — Дирквайлер едва не скочи от стола си. — Техният сателит Ху Цзинтао се намира на няколко седмици от орбитата на Марс!

— Ние имаме орбитиращи сателити от десетилетия, приземявали сме сонди, проучвали сме повърхността с всъдеходи…

Дирквайлер му махна да замълчи.

— Имам предвид в дългосрочен план. Китайците заобиколиха Луната и се насочиха директно към Марс. Не подценявай способностите им — особено когато Щатите се колебаят относно своята космическа програма.

Корсо кимна любезно.

— А ти тук ми се занимаваш с разни гама-лъчи. Какво общо има разсеяното гама-лъчение с мисията към Марс?

— На картографиращия сателит има детектор за гама-лъчи — отвърна Корсо. — Анализирането на тези данни е част от работната ми характеристика.

— Този детектор беше монтиран в последната минута — каза Дирквайлер — от доктор Фрийман, въпреки моите възражения, без някаква ясна причина. Гама-лъчите бяха малкото хоби на доктор Фрийман. Виж, не те виня. Опитваш се да оправиш кашата, която доктор Фрийман е оставил след себе си, и още не си наясно с приоритетите си. Мога ли да ти предложа да посветиш вниманието си на мисията — на данните, събрани от радара SHARAD?

Опитвайки се да докара възможно най-приветлива усмивка на лицето си, Корсо взе листата с данните за гама-лъчите и ги прибра в кафявия плик. Щеше да направи всичко, за да се сработи с Дирквайлер.

— Веднага ще се заема с това — каза решително той.

— Отлично. Първата ти презентация е след една седмица — искам да се представиш добре. Първите впечатления са най-важни. Разбираш ли?

— Да. Благодаря ви.

— Не ми благодари. Работата ми е да досаждам. — Ново изхилване.

— Прав сте.

Когато Корсо се обърна, за да излезе от стаята, Дирквайлер го спря:

— Само още едно нещо.

Той се обърна.

— Това може да ти се стори интересно. — Той хвърли няколко защипани с кламер листа, които паднаха на бюрото пред Корсо. — Окончателният полицейски доклад за убийството на доктор Фрийман. Било е обир — изглежда, доктор Фрийман се е прибрал вкъщи точно когато не трябва. Откраднати са куп неща: ролекс, бижута, компютри… Мислех, че ще искаш да го видиш. Знам, че бяхте близки.

— Благодаря ви — отвърна Корсо и взе листата.

Върна се в кабинета си, седна зад бюрото, хвърли записките на Фрийман за гама-лъчите в чекмеджето и го затръшна. Фрийман беше прав, Дирквайлер беше ужасен шеф. Въпреки това аномалиите в гама-лъчението, които беше открил на твърдия диск, и които беше продължил да разследва и на работното си място, бяха поразяващи. Даже нещо повече. Фрийман се беше оказал прав: това може би беше голямо откритие, истински удар. Колкото повече размишляваше върху изводите си, толкова повече се плашеше. Просто трябваше да си наляга парцалите, да обработи данните и след това да ги представи по възможно най-безпристрастния начин. На Дирквайлер можеше и да не му хареса, но от значение беше единствено мнението на директора на мисията, Чарлз Чодри, който беше пълна противоположност на Дирквайлер.

Корсо взе доклада за смъртта на Фрийман и го прегледа. Беше написан на полицейски жаргон, използваше фрази като „извършителят е използвал агресия спрямо жертвата, удушавайки я със струна от пиано“ и „извършителят е претърсил помещенията и е осъществил бързо напускане на местопрестъплението пеша“. Докато четеше, усети как тъгата и ужаса от убийството на Фрийман се смесват с облекчението, че все пак става въпрос за случайно престъпление. Дори бяха хванали престъпника — някакъв наркоман, който търсел пари. Обичайната тъжна и безсмислена история. Той затвори папката и потрепери при мисълта, че всеки е смъртен. Беше се възмутил от това, че на погребението бяха дошли само двайсетина души, като той беше единственият от лабораторията. Това беше едно от най-тъжните преживявания в живота му.

Отхвърляйки всички тези мрачни мисли, Корсо се обърна към работната си станция и отвори файла с данните от SHARAD — проникващият радар, с помощта на който орбиталният апарат картографираше подпочвения релеф на Марс. Продължи да работи върху тях без прекъсване до края на деня, обработвайки данните и изчиствайки образите. Твърдият диск все още беше в апартамента му и той щеше да се върне към гама-излъчванията, когато се прибере у дома. Въпреки двете проверки по сигурността все още никой не беше усетил липсата му; по някакъв начин Фрийман беше успял да заобиколи всички проверки и процедури по сигурността. Ако някога забележеха липсата на диска, Корсо имаше план как веднага да се отърве от него. Но дотогава беше изключително удобно да го държи вкъщи, където можеше спокойно да работи до късно през нощта.

Беше осъзнал, че с това откритие ще направи кариера.

9.

Уайман Форд влезе в апартамента си в „Ройъл Оркид“ и се облегна с благодарност на стената под хладните струи на вентилатора, който се въртеше в средата на тавана. През гигантския панорамен прозорец в дъното на стаята се виждаха плоскодънните лодки, които пътуваха нагоре-надолу по река Чао Фрая. Беше обед, слънцето беше в зенита си, над нажежения град се беше спуснала кафява мараня, обезцветяваща всичко наоколо. Дори по стандартите на Банкок днес беше унищожително горещ ден.

За последно беше посетил града преди четири години заедно със съпругата си, точно преди убийството й. Бяха отседнали в „Мандарин Ориентал“, в изключително екстравагантен апартамент, със стратегически разположени огледала — той побърза да потисне спомена, насочвайки потока на мислите си в друга посока. Погледът му се зарея над градския пейзаж под нозете му и се спря върху островърхите кули на Храма на зората, които в мъртвия, мръсен въздух приличаха на сноп позлатени клечки за зъби, стърчащи от кафява маса.

С дълга въздишка той се приближи до сейфа, отключи го и извади нетбука си и един необичайно изглеждащ четец на карти. След като пусна компютъра, той извади оригиналната си визитна картичка, онази, която беше взел от Буунми, и я пъхна в четеца. На екрана се отвори един прозорец и той свали информацията от микрочипа, вграден в дебелия картон на картичката. Архивира я като аудиофайл и я изпрати по електронната поща във Вашингтон.

Петнайсет минути по-късно компютърът му звънна и той отвори получената поща.

Форд изключи компютъра и се облегна замислено назад. Сисофон беше хаотичен голям град по пътя от Тайланд до Сием Риап, Камбоджа, истински рай за контрабандисти, фалшификатори и измамници. Той отвори телефона си и набра един номер от паметта. Не беше сигурен дали номерът е все още актуален, нито дори дали мъжът от другата страна е все още жив.

Почти веднага се чу жизнерадостен глас, който говореше английски със слаб акцент, смесица между британски и китайски.

— Ало, Кхон е на телефона.

Форд почувства истинско облекчение, щом чу жизнерадостния глас. Той беше още жив, и съдейки по тона му, се чувстваше много добре.

— Кхон? Обажда се Уайман Форд.

— Форд? Ах ти, старо куче! Къде се губиш, по дяволите, и каква проклетия те води отново в кралство Камбоджа? — Кхон обожаваше английските ругатни, но не винаги успяваше да ги вмъкне на точното място.

— Имам задача за теб.

От другата страна се разнесе стон.

— О, не!

— О, да — каза Форд, — и тази е доста добра.

10.

„Марея“ се плъзгаше през прохода между островите Марш и Лаудс, водата беше зелена и спокойна и в нея се отразяваха тъмните дървета от острова. Аби Строу се взря в усамотеното заливче, изключи от скорост и леко даде на задна, за да накара лодката да спре.

— Първи помощник, пусни котва!

Джаки отиде на носа, освободи веригата на котвата и я пусна във водата.

— Съвсем сами сме — извика тя. — Наоколо няма никакви лодки.

— Чудесно. — Аби погледна към часовника си. — Разполагаме с шест часа дневна светлина да търсим метеорита.

— Умирам от глад.

— Ще хапнем по пътя.

Те спуснаха малката гумена лодка във водата и загребаха към покрития с камъчета бряг. След като стигнаха, издърпаха лодката над приливната линия и застанаха на пустия бряг, оглеждайки се наоколо. Намираха се в най-запустялата част на острова, плажът беше обсипан с напукани от зимния студ скали, начупени капани за омари, плавей и въжета. Приливът се оттегляше, разкривайки обрасли с водорасли скали, които се подаваха над водата като косматите глави на някакви морски чудовища. Влажният, студен въздух беше пропит със смесената миризма на сол и вечнозелени дървета. Там, където свършваше плажът, започваше гъста гора от черни смърчове.

— Леле, колко е гъста — каза Джаки, съзерцавайки стената от дървета. — Как ще успеем да намери метеорита в нея? — По това време на годината Лаудс беше напълно пуст, няколкото летни лагера бяха затворени. Никой нямаше да ги безпокои.

— По кратера и съборените дървета. Повярвай ми, скала, която тежи сто фунта и която лети със сто хиляди мили в час, ще остави след себе си доста голяма бъркотия. — Аби измъкна картата, разгъна я на пясъка и затисна ъглите й с камъчета. Линията, която беше начертала, минаваше през острова под ъгъл, който се пресичаше с брега, върху който бяха слезли. Тя постави компаса върху картата, ориентира се и си избра посока.

— Ще вървим натам — каза тя, като посочи с пръст.

— Щом казваш.

Аби тръгна към гъстата смърчова гора. Спомни си едно стихотворение, което трябваше да научи наизуст и да го изрецитира една вечер пред всички родители и цялото училище. Тя се задави и то направо и изхвръкна от главата — остана смълчана на сцената цяла една дълга, мъчителна минута, преди да побегне, обляна в сълзи — но сега то просто изскочи неканено в мислите й.

Винаги така ставаше: всичко — в най-неподходящия момент.

Тя навлезе дълбоко в гората, следвайки стрелката на компаса. През високите дървета проникваше слаба, зеленикава светлина, а във високите им корони шепнеше вятърът. Усещането беше като че пристъпва по пътеката на някаква огромна зелена катедрала, дърветата се издигаха като масивни колони, а земята, покрита с мек мъх, пружинираше под краката й. Аби вдъхна наситения с боров аромат въздух и си припомни десетките пъти, когато като малка беше къмпингувала по поляните в северния край на острова заедно с майка си и баща си. Те лежаха в спалните си чували под нощното небе и наблюдаваха падащите звезди. В онези години островът беше абсолютно необитаем, старите ферми постепенно се рушаха. Сега градските пенсионери бяха започнали да ги изкупуват и да ги превръщат във вили, островът започна да се променя. Скоро, помисли си тя, девствената гора, всичката тази атмосфера на старост и занемареност ще изчезне, заменена от симпатични летни вилички, дантелени перденца и злобни бабки, които гонят хлапетата от градинките си.

Гората ставаше все по-гъста и накрая вече трябваше да пропълзяват под нападалите стъбла.

— Не виждам никакви кратери — каза Джаки.

— Едва сега започваме.

Скоро се озоваха на разчистено място, една каменна стена заграждаше групичка надгробни камъни. Старото островно гробище.

— Време за обяд! — изкрещя Джаки, прескочи стената, хвърли раницата си и се тръшна на земята. Облегнала гръб на един надгробен камък, тя започна да си свива джойнт.

Аби обиколи гробището, четейки надписите по надгробните камъни. Странните древни имена звучаха като инвентарен списък от някакъв изгубен свят: Зебедая Лауд, Хирам Картър, Ора Мей Полънд, Нехемая Сует. Мислите й се отнесоха към погребението на майка й. Аби си спомни как разблъска тълпата, която се беше събрала край отворения гроб, и тръгна нагоре по хълма, четейки надписите по надгробните камъни в опит да запази разсъдъка си. Когато стигна до върха, погледна надолу към скупчените около черната дупка хора, към оголените дървета, замръзналата трева и яркозелените изкуствени чимове, натрупани около гроба.

Все още не можеше да повярва, че майка й я няма. Никога нямаше да забрави онзи ден в болницата, когато попита лекаря: как така се случи точно на нея? Той я погледна с ужасна тъга в очите — добър човек, победен от науката.

— Наистина не знаем как — отвърна той, — но по някаква причина преди пет или десет години клетките й не са се разделили както трябва и оттам е тръгнало всичко…

„Клетките не са разделили както трябва.“ Странно как тези толкова малки неща могат да оказват такова гигантско влияние.

— Хей, мамче! — разнесе се гласът на Джаки между гората от камъни. — Ще спреш ли да се кланяш на предците си и да дойдеш да споделиш тази цигара с мен?

Аби се върна на мястото, където Джаки седеше, облегната на надгробния камък.

— Моите предци? Говори за себе си, бяло момиче.

— Не ми ги пробутвай такива, и ти си толкова мейнчанка, колкото и аз. Нищо лично.

Тя седна с кръстосани крака, дръпна от цигарата, вдиша дълбоко и издиша. Докато пламенното усещане се простираше от дробовете към главата й, тя разопакова сандвича си и го захапа. Двете се хранеха безмълвно, а след това Аби легна по гръб в тревата, подложила ръка под главата си и вперила поглед в небето.

— Забеляза ли? — попита тя. — Почти половината от хората, погребани тук, са по-млади от нас.

— Винаги те налягат такива мрачни мисли — промърмори Джаки.

— Ще ме налягат по-малко, след като намеря метеорита — отвърна тя.

Двете се засмяха, легнали в тревата, с лица към небето.

11.

Рандъл Уърт приближи остров Тръмкап със своята двайсет и четирифутова моторна лодка, наречена „Морски вълк“, дизеловият двигател избумтя веднъж и изпусна медночервен облак от ауспуха си. Късовълновото радио беше настроено на рок станцията, но пращеше толкова силно, че Уърт можеше само да гадае каква песен върви в момента.

Той ловуваше омари сам, без помощник, защото никой не искаше да работи с него. Толкова по-добре, нямаше да се налага да дели печалбата. Преди известно време едно копеле беше нарязало половината му корди, защото го излови, че мами с парите. „Майната им, майната им на всичките.“

Той хвърли последния капан, рязко зави надясно и спря, без да изключва двигателя. Кордата се опъна, плувката се скри под водата, следвана от шамандурата. Уърт допи остатъка от бирата и хвърли кутийката зад борда. Избърса устата си и погледна към двигателния отсек. Моторът кашляше, инжекторите бяха скапани, от мокрия ауспух пръскаше гориво и оставяше пъстроцветни следи във водата. На всеки няколко минути трюмната помпа кашляше и изхвърляше мазна вода. Той отново се изплю и храчката му залепна на палубата като мида без черупка. Той ритна маркуча, от който течеше студена вода, и отми противната слуз от дъските.

Надяваше се скапаната лодка да изкара и тоя сезон. След това щеше да я застрахова и да я потопи. Достатъчно беше да сложи скапан предпазител на помпата, да я закотви и да изчака ден-два.

Лодката постепенно подмина остров Тръмкап и на хоризонта се появи остров Кроу — огромният бял купол на старата измервателна станция се издигаше над него като балон. Фериботът тъкмо излизаше от пристанището и пенеше водата, завивайки към Френдшип. Когато отново погледна към сушата, той забеляза с изненада една лодка, която леко се поклащаше закотвена в малкото заливче на остров Марш. Той присви очи.

„Марея“. Лодката на Аби Строу.

Той намали оборотите и се вторачи в нея. Заля го вълна от гняв, която се просмука до мозъка на костите му, като вода в гъба. Шибаната кучка; той не можеше да забрави какво му беше отговорила при споменаването на „по-дълбоко“. И то точно пред онази курва Джаки Спан! И ето ги къде бяха двечките, на остров Лаудс, търсеха съкровището на Дикси Бул. Из града се носеха слухове, че Аби е успяла да се докопа до някаква карта.

Докато лодката се носеше по течението, Уърт извади последната кутийка бира и хвърли найлоновата обвивка във водата. „Може пък някой тюлен да се задави с нея.“

Отпи от кутийката и я сложи в поставката за бира, монтирана върху капака на двигателя. Започваше да чувства напрежение, раздразнение, кожата му настръхна. Нуждаеше се от дрогата си. Той задрапа нервно по бузата, разчеса по невнимание един струпей и усети мократа кръв по пръстите си.

Изруга. Мушна се в малката каюта, извади малка стъклена лула иззад рибарските принадлежности, сипа в нея малко кокаин, запали с трепереща ръка запалката си и поднесе огънчето под главата. Внезапно се разнесе бълбукащ звук и той дръпна силно, изпълвайки дробовете си с дим. Облегна се на корпуса, затвори очи и зачака да го връхлети вълната и да го изпълни онова въодушевление, което, поне за миг, го караше да се чувства човешко същество.

Пъхна лулата и дрогата обратно зад рибарските такъми и се понесе към щурвала, чувствайки се като краля на света. Видя отново „Марея“, която хвърляше дълга сянка върху водата и в него отново се надигна мрачна ярост. Те копаеха за съкровището и щом имаха карта, току-виж го намерили.

Внезапно го озари една идея. Добра идея. Всъщност най-добрата, която някога му беше хрумвала.

Уърт погледна към часовника си; часът беше четири. Момичетата, изглежда, смятаха да прекарат нощта на лодката. Което щеше да му даде достатъчно време да отиде до Раунд понд, да зареди, да купи бира и говежда пастърма от „Кинг Ро“. Можеше да посети дилъра си, да се запаси с още дрога и да си прибере парите за нещата, които беше задигнал от оная къща на остров Рип. Щеше да се върне на Лаудс към зазоряване.

Той се изсмя, даде газ, завъртя кормилото и потегли обратно покрай остров Тръмкап към пристанището на Раунд понд.

С парите от съкровището щеше да си купи нова лодка — и щеше да я кръсти „Череп и кръстосани кости“.

12.

— Прилича на прасенцето Скуилър — каза Марк Корсо. — Виждала ли си го някога? Голямо, меко, дебело и розово.

Марджъри Ланг се облегна назад и се засмя, разлюлявайки дългата си черна коса, след което вдигна чашата с мартини към свитите си устни. Корсо наблюдаваше как едрите й гърди опъват прилепналата памучна блуза. Седяха в един от онези тематични барове в Калифорния, обзаведени с мебели от бамбук и тис, с покрив от гофрирана ламарина и цветни лампи, натруфени точно като някоя дупка по бреговете на Ямайка. Звучеше реге музика. Защо всичко в Калифорния трябваше да прилича на нещо друго? Той си спомни какво беше казала Гертруд Стайн за Калифорния: „Там няма там.“ Колко вярно беше това.

— Фрийман ме предупреди за него — продължи той.

— По дяволите, как подобен тип е успял да се издигне до такъв пост?

Ланг остави питието си и се наведе заговорнически към него, слабото й, атлетично тяло се огъна като пружина.

— Знаеш ли защо държи вратата си затворена?

— Често си задавам този въпрос.

— Сърфира из порносайтове.

— Наистина ли?

— Онзи ден почуках на вратата и чух внезапно шумолене отвътре, сякаш се беше стреснал. И после, когато влязох, той трескаво си запасваше ризата, а мониторът му беше изключен.

— На бас, че си е прибирал оная работа. Повръща ми се дори само от мисълта за това.

Ланг се засмя звънливо, завъртя се на стола си към него, косата й отново се разлюля, а коляното й докосна неговото. Чашата й беше почти празна.

Той също пресуши своята и махна на бармана за второ питие. Коляното й продължи да се притиска към неговото. Ланг работеше като специалист по метеорология, стаята й се намираше малко по-надолу по коридора. Тя беше забавна и непочтителна, приятно разнообразие след контактите с грубияните, които обитаваха кабинетите в неговия край на сградата. Освен това беше умна. Първо поколение американска китайка, тя беше израснала в задния двор на пералнята, която държаха двамата й родители. Те не говореха английски, а тя беше отишла да учи в Харвард. Корсо харесваше такива истории. Тя приличаше на собствения му дядо, който беше избягал от дома си в Сицилия и беше отишъл в Америка съвсем сам, на четиринайсетгодишна възраст. Корсо се чувстваше някак свързан с нея.

— Прочете ли доклада за Фрийман? — попита той.

— Да. — Барманът плъзна питиетата към тях и тя взе чашата си. — Толкова е зловещо. Двамата идвахме от време на време тук да пием по едно.

Корсо беше чувал, че между Ланг и Фрийман беше имало нещо. Надяваше се да не е вярно.

— Наистина е ужасно да го убият така. — Тя поклати глава и косата й се развълнува. Корсо се възползва от момента и притисна по-силно коляното си към нейното. В отговор усети нейния натиск. Усещаше как мартинито препуска из капилярите му. — Сигурно си го преживял много тежко.

— Така е. Той беше много добър човек. Малко луд.

— Знаеш ли защо го уволниха? — попита тя.

— Не съвсем. Със сигурност не е заради влошаването на работата му. Сигурно е имал някакъв спор с Дирквайлер заради онези данни.

— Какви данни?

— За гама-лъчите. — Корсо осъзна, че нарушава разпоредбите, разговаряйки за данните извън сградата, и то с човек от друга секция. Той отпи от питието си; майната им на правилата.

— А, да — рече тя. — Той говореше нещо за това, но не можах да го разбера съвсем. Та какво за гама-лъчите?

— Като че ли някъде на Марс има източник на гама-излъчване. С постоянно местоположение. И доколкото успях да разбера, след като изчистих страничните шумове, със слаба цикличност.

Тя се наведе напред.

— Чакай малко. Шегуваш се, нали?

Веднага го разбра, помисли си Корсо.

— Не, не се шегувам. Цикълът се повтаря през двайсет и пет до трийсет часа. Което е доста близко до марсианския ден.

— Че какво в слънчевата система би могло да излъчва гама-лъчи? Дори слънцето няма достатъчно енергия за това.

— Космически лъчи.

— Да, но космическите лъчи карат всяко едно тяло в слънчевата система да излъчва слаба, разсеяна светлина. Ти каза, че сигналът е цикличен. Това означава определен източник, който се намира на повърхността на планетата.

Корсо се изуми още повече от скоростта, с която беше разгадала всичко.

— Точно така. Проблемът е, че детекторът за комптъновия ефект на борда на спътника не може да бъде насочван и няма начин да се разбере откъде идват лъчите. Може да бъде навсякъде по повърхността на планетата.

— Имаш ли представа какво би могло да бъде? — попита Ланг.

— Първоначално си мислех, че може да е някой ядрен реактор, който се е разбил на планетата — може би от някой таен правителствен проект. Но когато направих някои изчисления се оказа, че този реактор трябва да е с размерите на планина.

— И какво още?

Корсо отпи още една глътка. Сърцето му биеше ускорено от натиска на коляното му, този път върху вътрешната част на бедрото й. Тя отвръщаше на натиска.

— Направо не ми го побира акъла! Та високоенергийното гама-излъчване се получава само при мащабни астрофизични процеси — свръхнови, черни дупки, неутронни звезди, — такива неща. Или при взрив на ядрен реактор или атомна бомба.

— Това е невероятно. Надушил си нещо голямо.

Той се обърна към нея.

— Според мен може да е миниатюрна черна дупка или много малко неутронно тяло, уловено по някакъв начин на повърхността на Марс или орбитиращо около него.

— Майтапиш се.

Той се взря в греещите й черни очи.

— Не, не се майтапя. „Когато елиминирате невъзможното…“

— „… Онова, което остава, колкото и невероятно да звучи, най-вероятно е истината“ — завърши тя познатия афоризъм вместо него, с широка усмивка на лицето си.

Той снижи глас.

— Ако това е миниатюрна черна дупка или мъничка неутронна звезда, тя може да се разрасне, да погълне Марс и да стерилизира Земята с убийствените си гама-лъчи или дори да избухне. Това не е някакво научно упражнение. Това се случва наистина!

Ланг въздъхна напрегнато.

— Боже Господи.

Той постави ръка на крака й и леко го стисна.

— Да. Истина е.

Тя се наведе напред и приближи лицето си към неговото. Той усети аромата на шампоана й.

— Какво смяташ да направиш по въпроса?

— Това ще бъде темата на моята презентация. — Той плъзна ръка съвсем леко под полата й, която при всяко нейно движение на стола се повдигаше все по-нагоре. След миг тя раздвижи хълбоците си, позволявайки на ръката му да се плъзне още по-нататък. Той усещаше топлината на бедрата й.

Тя се наведе още по-близо към него и промърмори „Ммммм“ в ухото му, а ментовият й дъх погъделичка лицето му.

— Още едно питие? — попита той.

Тя се намести на стола, така че ръката му да хлътне още по-навътре и да усети ръба на бикините й. Тя я стисна между бедрата си.

— Искаш ли да отидем вкъщи? — прошепна в ухото му.

— Да — отвърна той. — Да, искам.

13.

Сисофон си оставаше все същият грозен град, какъвто си го спомняше Форд, с боядисаните в бяло бетонни сгради, разположени нарядко между опърпани палми и хилави смокинови дървета. Улиците бяха прашни и по много от фасадите все още стояха дупките от шрапнели от войната. Щом шофьорът на Форд влезе в града, край тях профуча един джип на ООН, претъпкан със сини каски. На вратите му бяха нарисувани емблемите на Службата на ООН за обезвреждане на мини.

Хотел „Турист А-1“ се издигаше на същото място като преди, по-занемарен от всякога, улицата пред него беше претъпкана с деца търговци. Сивата тухлена сграда приютяваше най-вече служители от различни неправителствени организации и през цялото си съществуване едва ли беше виждала и един истински турист. Форд нае стая и остави куфара си при управителя, като му даде банкнота от 10 000 риела с обещанието да добави още 50 000, ако го намери непокътнат, когато се върне.

Той напусна хотела пеша и се отправи към една работилница за антики в покрайнините на града. Бетонените сгради по пътя постепенно отстъпиха пред гори и наколни сламени колиби, малки оризища и водни бикове, впрегнати в дървени талиги. В работилницата, която се простираше на доста голяма площ и всъщност беше цял комплекс, цареше суетня и оживление. В отворени палатки, подредени в дълги редици, сред веселия звън на стоманени длета, се трудеха каменоделци. Това беше една от най-прочутите антикварни работилници в Камбоджа; тук цели батальони от талантливи занаятчии превръщаха купчините натрошени камъни във фалшиви антики от времето на Ангкор Ват, които се продаваха в Банкок и по цял свят.

Докато вървеше през оживения външен двор на работилницата, Форд наблюдаваше как под умелите ръце на каменоделците каменните блокове се превръщат във фигури на танцуващи апсари4, буда, лингами5 и нага6. Откъм намиращата се наблизо метална барака, захранвана от собствен генератор, се чуваше жуженето на високотехнологичен принтер — там фалшификаторите създаваха удостоверенията за автентичност на антиките и им осигуряваха убедителен произход. От другата страна се нареждаха току-що изработените скулптури, които се пръскаха с киселинни спрейове, подлагаха се на кални бани, обработваха се с различни тинктури, с яйчени белтъци и дори се заравяха в земята, за да придобият древен вид.

Форд огледа тълпата от работници, продавачи и купувачи, търсейки познатата фигура на стария си приятел Кхон. И го видя, просто нямаше как да сбърка гладко обръснатата глава и закръглената фигура, която обикаляше между занаятчиите, спираше се да поговори с всеки един от тях, почукваше по скулптурите с бастуна си, смееше се шумно и очевидно ужасно се забавляваше.

— Кхон! — Форд изтича до човека и приятелски го тупна по рамото.

— Уайман, добри ми приятелю! Мамка му, колко се радвам да те видя!

— Името ми е Кърк — рече Форд и му намигна.

Без дори да трепне, Кхон обяви:

— Кърк, добри ми приятелю! — Засмя от сърце, отметнал глава назад, след което изведнъж лицето му прие сериозно изражение. — Не вярвах, че ще те видя отново след… — Гласът му секна.

— Е, тук съм.

— Кърк, по дяволите, колко си отслабнал! И косата ти е посивяла! Но има една древна камбоджанска поговорка: „Това, че покривът е покрит със сняг, не означава, че в камината няма огън.“ — Той отново се засмя.

— Малко ме съмнява това да е древна камбоджанска поговорка.

Кхон безгрижно махна с ръка.

— Донесох ти подарък. — Той бръкна в джоба си и извади малка каменна глава на Гаруда, митичното крилато същество. — Фалшива е, естествено. Добре дошъл отново.

Форд бръкна в джоба си, доволен, че навреме се беше сетил за стария камбоджански обичай за размяна на подаръци.

— Ето нещо и за теб.

Кхон се втренчи в изваяния зелен камък през кръглите си очилца.

— Не ми казвай, че си купувал скъпоценни камъни в Банкок!

— Това е смарагд и е истински. Ниско качество, разбира се, но ми хареса обработката. И повярвай ми, не са ме прецакали.

Кхон присви очи, свали очилата си, избърса ги с пеша на ризата си и отново ги сложи.

— Леле, и това е Гаруда!

— Великите мозъци мислят еднакво. — Форд кимна с глава към полето отвъд палатките. — Хайде да се поразходим.

Двамата тръгнаха натам. Кхон каза:

— Досега нямах възможността да ти кажа колко много, много съжалявам…

Форд го прекъсна с леко движение на ръката.

— Моля те, недей.

Кхон кимна и двамата продължиха да вървят по полето. Той махна с ръка.

— Добър бизнес е това, как мислиш?

— Отличен бизнес — каза Форд. — Сега вече не се събарят храмове, за да се крадат истински неща. Одобрявам от сърце.

— Добре дошъл в новата Камбоджа!

Докато вървяха през полето, Форд се възползва от възможността да огледа стария си приятел с периферното си зрение. Той ни най-малко не се беше променил; въпреки че Кхон трябваше да е навършил поне петдесет, той изглеждаше неостаряващ. Облечен със спретнато маслиненозелено ленено сако, бяла риза, вратовръзка с разхлабен възел, панталони с цвят каки и с бастунче в ръка, той приличаше на статист от филм за Индиана Джоунс. Но външността лъжеше; той беше рядко безстрашен мъж, спокоен и самоуверен. Такъв става човек, помисли си Форд, когато порасне под управлението на червените кхмери.

— И така, Кърк, каква е задачата?

— Меденки.

— Мацки или камъни?

— Камъни. Дойдох да открия източника. Мината.

Кхон се спря и се обърна към него.

— Да не си се върнал в ЦРУ?

Форд поклати глава.

— На свободна практика съм.

Ръката на Кхон се отпусна върху дръжката на бастуна.

— За кого работиш?

— Няма значение. Работата ми е да намеря координатите, да я фотографирам и заснема с камера и да предам информацията.

— А те какво ще правят с нея?

— Не знам и не ме интересува.

Кхон поклати глава замислено и се почеса по ухото.

— Има един дилър средна ръка на име Прам Форганг — каза Форд. — Познаваш ли го?

Кхон кимна с глава.

— О, да. Той е един от най-едрите брокери на скъпоценни камъни в града. Антики, скъпоценни камъни и ориз — трите стълба на нашата икономика.

— Има ли семейство?

— Един син. На осемнайсет години. Умно хлапе. Учи в университета в Пном Пен.

— Прам сам ли живее?

— Да.

— Довечера двамата ще го посетим.

Очите на Кхон грейнаха.

— Ще има ли тупалки?

— Не.

Лицето на Кхон увехна.

— И как смяташ да получиш онова, което ти трябва?

Форд погледна към металната сграда в другия край на полето, откъдето се чуваше жуженето на принтера.

— Нали каза, че има син в университета? Може би ще ми трябват само няколко листа хартия.

И той закрачи бързо към сградата с принтера.

14.

Рандъл Уърт завърза надуваемата лодка за плаващия док, метна раницата на гърба си и тръгна с наведена глава по рампата към кея. Часът вече беше пет — може пък и никой да не го види. На колана си усещаше тежестта на стария револвер 44-ти калибър, който обикновено държеше на лодката.

— Здрасти, Уърт.

„Шибана каръщина.“ Уърт вдигна глава и видя човека, който най-малко би желал да срещне — Ърни Джура, собственика на магазина за рибарски такъми, висок метър и деветдесет и три, тежък сто килограма, който стоеше пред него облечен с непромокаеми рибарски дрехи и гумени ботуши. Джура беше започнал да го тормози още в училище и досега не се беше спрял.

— Трябват ми онези триста и двайсет долара, дето ми ги дължиш за нафтата. Няма да те заредя, докато не ми се издължиш.

— Нали ти казах, че ще ти платя. — Уърт усещаше, как крайниците му треперят от яд. Беше повече от сигурен, че Джура беше един от ония гадове, които му бяха нарязали капаните.

Джура го погледна твърдо, с присвити очи.

— Дано да е така.

Уърт профуча край него, импулсивно блъскайки го с рамо. Джура го хвана за яката, завъртя го и завря лицето си в неговото.

— Слушай, негоднико. Излъга ме, когато купуваше нафтата, каза, че имаш пари. Така че плащай, духач такъв, или ще ти отрежа топките, ще ти ги вържа на врата и ще те пратя на балетно училище. — Той блъсна Уърт, обърна му гръб и каза през рамо. — Искам си парите. Утре, преди обяд. Ясно ли е, смотаняк?

Уърт пъхна ръка под якето си и сграбчи дръжката на револвера. Джура не му обърна никакво внимание, наведе се върху единия от въртящите се повдигачи и започна да развива някакъв болт.

— Задник — каза Уърт.

Джура не му обърна никакво внимание. Уърт понечи да извади пистолета, но после размисли. По-късно щеше да се разправя с Джура. Сега трябваше да улови една по-голяма риба. И по някакъв начин трябваше да се сдобие с нафта.

Тръгна надолу по кея към пикапа си, оставен на паркинга, и бръкна в джоба си, за да извади ключовете. В Ню Харбър и Мъсконгъс вече го бяха отрязали. За да намери гориво, трябваше да отиде с лодката си чак до Бутбей и дори там можеше да не получи нищо на кредит. Трябваше да намери нафта тук, сега, в този миг, ако искаше планът му да успее.

Той пъхна ключа в стартера и го завъртя, двигателят изхриптя, застърга и най-накрая запали. Погледна да види колко бензин му е останал; щеше да стигне до Уолдоборо.

Бялата дъсчена къща се издигаше край главния път, верандата й беше хлътнала, боята се лющеше, на поляната отпред имаше стара кола на трупчета. Падаше здрач и лампите, закачени на долепения хамбар, светеха. Уърт паркира до входа, излезе и отиде до страничната врата на хамбара. Почука два пъти. След като изпуши малко дрога по пътя, се почувства по-добре. Краката му бяха спрели да треперят и усещаше ума си по-чист, по-силен.

— Кой е? — чу се глас.

— Уърт.

Чу се звук на завъртащ се в ключалката ключ. Вратата се отвори и на прага се появи Девин Дойл, с бояджийски гащеризон, с бира и цигара в ръце. Косата му стърчеше на всички страни, не беше се бръснал; той бе от онези трийсетгодишни, които изглеждаха като на осемнайсет. И се държаха като такива.

— Здрасти, Ранди, шибана маймуно, к’во става?

Уърт влезе вътре и Дойл затвори вратата и заключи зад него. Задната част на хамбара беше претъпкана догоре с откраднати мебели, покрити с мръсни капани.

— Бира?

Уърт грабна кутийката „Будвайзер“ и се тръшна върху опърпания диван. Отпи голяма глътка, пресушавайки кутията наполовина. Остави я на масата и затвори очи.

Дойл се строполи в разтегателното кресло.

— Хей, Ранди, виждал ли си ония снимки на Бритни с обръснатата катеричка? Имам ги на компютъра, няма да повярваш…

— Дойдох за моя дял — рече Уърт.

— Хей, човече, какви са тия глупости? Твоят дял?

— Чу какво ти казах. — Той отвори бавно очи и го погледна.

— Аз пък ти казах: когато ми платят и аз ще ти платя. — Дойл дръпна силно от цигарата, издиша и загаси фаса в черупката от рапан до стола му. Опипа наоколо за бирата си, намери я и надигна кутийката.

— Домъкнах ти боклуците от остров Рип още преди една седмица — каза Уърт. — Рискувах. Свърших си работата. Сега си искам моя дял. — Той усети как един мускул на врата му започна да пулсира.

— Дори няма как да разберем колко е твоят дял, докато не косна стоката. Антиките не са като плазмите. Казах ти, че ще ми трябва време, и ти се съгласи.

Отново затворил очи, преструвайки се на спокоен, Уърт каза:

— Съжалявам. Не разполагам с време. Донесох ти антики поне за сто хиляди долара и си искам парите. — Той отвори очи и тропна с обутия си в ботуш крак по пода. — Капиш?

— Хей, Ранди, не ми ги приказвай тия. Ако извадя късмет, ще изкарам десет — и ти ще получиш половината, както се разбрахме. След като ми платят. Ясно ли е?

— Не е ясно, задник.

Дойл мълчеше. Ранди взе бирата, пресуши я, смачка кутийката в ръка и метна към Дойл като фризби. Тя отскочи от рамото му.

— Чу ли ме?

Мускулът на врата му подскачаше като кенгуру.

— Виж какво, Ранди — каза Дойл, — ние имаме споразумение. Работя по въпроса. До понеделник ще имам нещо за теб.

Уърт видя, че Дойл е започнал да се поти. Беше се уплашил.

— Десет хиляди ли каза? Добре. Искам си половината. Сега. Като предплата.

Дойл протегна ръце.

— Мамка му, откъде да ги взема тия пет хиляди?

Уърт се надигна от дивана, изпълнен със самоувереност от въздействието, което оказваше върху Дойл. Вратът му вече се друсаше, друс, друс, друс, изкара му акъла на Дойл. Виждаше как очите на мъжа се стрелкат напред-назад в търсене на оръжие.

— Дори не си го помисляй — каза Уърт, като пристъпи към него и го заклещи в стола.

— Дай ми срок до понеделник.

— Искам си петте бона. Сега. — Той се приближи още по-близо, като почти навря чатала си в лицето на Дойл.

— Нямам толкова. — Дойл се облегна колкото можеше по-назад.

Уърт го плесна силно по главата веднъж, два пъти.

— Мамка му! Ранди, какво правиш, по дяволите? — Той се опита да се изправи, но Уърт го блъсна назад. Надвеси се над него с разкрачени крака, заклещвайки го в креслото. По дяволите, започваше да се чувства като Тони Сопрано. Бръкна под якето, измъкна револвера и тикна дулото му в ухото на Дойл.

— Дай ми шибаните пари!

— Ранди, полудя ли? Надрусал си се до уши…

Уърт отново го плесна, този път по лицето, по едната и по другата буза.

— Престани! — Дойл се опита да го отблъсне, после закри лице с кльощавите си ръце и се сви треперещ в стола. — Моля те!

— Къде ти е портфейла? Дай си портфейла! — Той отново го удари.

Все още закриващ лицето си с една ръка, Дойл бръкна с другата в джоба на гащеризона и измъкна портфейла си. Педалът направо плачеше. Уърт го отвори и измъкна отвътре пачка пари. Бяха само петдесетачки. Пусна портфейла на пода и преброи банкнотите.

— Я виж ти, осемстотин долара.

Той рязко замахна и удари Дойл, мъжът проплака и отпусна ръцете си. Уърт се засмя.

— Духач. — Той сгъна парите и ги пъхна в задния си джоб. Насочи дулото на пистолета към челото на Дойл и леко натисна. — Чуй ме, шибаняк. Ще се върна в понеделник. Искам да ме чакат четири хиляди и двеста долара, ясно ли е?

— Имахме уговорка — отвърна плачливо Дойл. Лицето му беше омазано със сълзи и сополи.

— Сега имаме нова уговорка.

15.

Форд изчака Кхон да излезе от бара и тръгна заедно с него по калната улица.

— Прам е човек на навика — каза Кхон. — Ще излезе от бара точно в един часа, ще се качи в новия си мерцедес и ще пропътува тристате ярда до дома си точно за пет минути.

— Той труден клиент ли е?

— Сече му пипето, да.

— Ще бъде ли пиян?

— Не. Вечер пие точно по две бири, нито повече, нито по-малко.

Двамата приближиха до къщата на Прам Форганг — нова, боядисана в бяло тухлена сграда, която, както изглежда, се издигаше до някогашния му дом, традиционно камбоджанско наколно жилище, под което дремеше воден бик. Оризища обграждаха къщата от три страни, а в предния двор растяха кокосови палми.

— Ще се приближим отзад — каза Форд. Те слязоха от пътя и поеха по една пътечка, която минаваше по дигата между оризищата. Нощта беше топла и ясна, от изток се показваше пълната луна, обляна в кървавочервено. Форд вдъхна дълбоко миризмата на Камбоджа: кал, зеленина, влага.

— Прекрасна нощ за разходка — каза Кхон, като си пое дълбоко въздух и разпери ръце.

Те продължаваха да вървят по дигата, криволичейки между оризищата. Боядисаната в бяло къща на Прам Форганг постепенно изникна от мрака като призрачна постройка. Приближиха се до задната врата и Форд бързо отключи елементарната ключалка. Двамата влязоха в къщата.

Вътре миришеше на сандалово дърво. Те се придвижиха към всекидневната, без да светват лампите. Форд зае стратегическото място в един фотьойл вляво от вратата, а Кхон се настани на дивана вдясно.

— Дванайсет и четирийсет — прошепна Форд. Той измъкна своя валтер 32-ри калибър от джоба и го положи в скута си.

В определеното време, точно в 1:05 сутринта, фаровете на новия мерцедес на Прам осветиха прозорците и минута по-късно Форд чу ключа му да се завърта в ключалката. Вратата се отвори, пламна кибритена клечка — по това време на нощта нямаше ток — и Прам влезе в стаята, стъписвайки се при вида им.

Той веднага се опита да избяга обратно през вратата, но бърз като светкавица, Форд се хвърли напред и подложи крак на вратата, като я блокира. Той опря пистолета в главата на мъжа и постави пръст на устните си. Шшшт!

Прам просто го гледаше.

Форд затвори внимателно вратата и махна с пистолета към него.

— Suor-sdei7, господин Прам. Ще поседнем ли?

Прам остана прав и напрегнат. Кхон се появи от сенките и запали един фенер, който изпълни стаята с немощна жълта светлина.

— Казах да поседнем.

Прам седна предпазливо, като животно, готово всеки миг да хукне.

— Какво искате?

— Дойдохме при вас на приятелско посещение, с отлично бизнес предложение.

— Проникнали сте в къщата ми на приятелско посещение?

— Позволихме си да влезем през задния вход заради вашата собствена сигурност, не за нашата.

Прам се размърда неловко. Форд изучаваше мъжа. Той беше на средна възраст, кльощав и дребен, с шкембе и неспокойни маниери. Беше облечен с хавайска риза, незапасана, с широки панталони и джапанки, и миришеше слабо на бира и евтин парфюм. Големите му, влажни очи бяха нащрек. Той запази мълчание.

Форд се усмихна.

— Господин Прам, дойдохме при вас, за да научим местоположението на мината за скъпоценни камъни.

Прам не каза нищо.

— Готови сме щедро да заплатим за тази информация.

— Не знам за какво говорите.

— Не искате ли да чуете нашето предложение?

— Няма какво да ми предложите — нито пари, нито жени — което да ме накара да променя мнението си. — Прам се усмихна. — Огледайте се: имам всичко, от което се нуждая. Хубава кола, красива къща, телевизор с плосък екран, компютър. Все хубави неща. И не знам нищо за никаква мина.

— Те няма да разберат, че сме получили информацията от вас.

— Нищо не знам.

— Не сте ли поне малко любопитен какво предлагаме?

Прам не каза нищо.

Форд стана и се приближи до Прам, завъртя пистолета с дръжката към него и му го подаде.

— Вземете го.

След кратко колебание Прам го грабна. Извади пълнителя и пак го пъхна обратно.

— Зареден е — каза той на отличен английски и насочи пистолета към Форд. — Бих могъл още сега да ви убия. Предлагам да си вървите.

— Това не е много добра идея.

Прам се усмихна широко. Ставаше точно така, както се беше надявал Форд: с пистолет в ръка той се чувстваше много по-уверен. Не знаеше, разбира се, че Форд беше извадил предварително патроните, беше изпразнил барута, и ги беше върнал обратно.

— Ето какво е предложението ни. — Форд бавно бръкна в джоба си и извади малък документ. Постави го на масата на светло. Това беше студентска виза за посещаване на университет в Америка.

Прам изсумтя.

— Това не ми е нужно. Аз съм на петдесет години! Богат съм, уважаван. Бизнесът върви и всичко, което правя, е законно. Не нарушавам никакви закони и не крада нищо от никого.

— Тази виза не е за вас.

Прам го погледна озадачено.

— Хайде… погледнете.

Прам се поколеба, след което протегна ръка и взе книжката. Разгъна я и се втренчи във фотографията на първата страница.

Форд измъкна плик от джоба си и го сложи до визата. На плика имаше пурпурно лого с една-единствена дума в него, „Veritas“, и обратен адрес Кеймбридж, Масачузетс.

— Прочетете писмото.

Прам остави паспорта и взе плика. Извади едно писмо, написано на луксозна кремава хартия, присви очи и зачете съдържанието му на слабата светлина, а хартията леко трепереше в ръцете му.

— Това е приемно писмо от университета в Харвард за вашия син, подписано от заместник-ректора.

Последва продължително мълчание. Прам бавно остави писмото на масата и го погледна безизразно.

— Явно това е примамката. А къде е уловката?

— След минутка ще стигнем и до там.

— Не мога да разчитам на обещанията ви. Тези листове хартия не означават нищо. Всеки може да ги подправи.

— Така е. Трябва просто да приемете честната ми дума. Тук, в този момент. Втори път няма да ви се удаде тази възможност.

— Защо ви интересува местонахождението на мината?

— Това ни води до уловката. Къде мислите, че се озовават най-накрая меденките, господин Прам? На шиите на разни дами.

— И какво от това?

— Една от най-големите меденки се озова на шията на една от най-важните дами, съпруга на високопоставен американски сенатор. Възхищаваше й се цял Джорджтаун, докато изведнъж тя не изгуби косата си и на гърдите й не се появиха язви от радиоактивно заразяване. Проследихме този камък до вас.

След минута тишина Прам въздъхна тежко.

— Mhn sruel kluen tee!

Форд разпозна кхмерската ругатня.

— Мамата си трака, както казваме ние.

Прам избърса лицето си с носна кърпичка.

— Не знаех за това. Дори представа нямах. Аз съм бизнесмен.

— Знаел сте, че са радиоактивни.

Мълчание.

— Уловката е, че сенаторът знае, че вие сте причинили това на жена му. Имате ли представа какво ви чака?

— Ако ви кажа за мината, те ще ме убият.

— А ЦРУ ще ви ликвидира, ако не го направите.

— Моля ви, не ми причинявайте това.

— Вижте какво, собствениците на мината няма да разберат, че вие сте ни казали. Точно по тази причина дойдохме тук посред нощ, през задната врата.

Прам разклати яростно глава. Пистолетът, напълно забравен, висеше от отпуснатата му ръка.

— Трябва ми време да помисля.

— Съжалявам. Сега е времето, господин Прам.

Той отново попи лицето си.

— Този път става въпрос за живота ми.

— Доста сте си поживели.

— Освен Харвард за сина ми искам и пари.

— Не прекалявайте, Прам.

— Сто хиляди долара.

Форд погледна Кхон. Любовта на камбоджанците към пазарлъците не спираше да го изумява. Той се изправи и взе визата и писмото.

— ЦРУ ще се погрижи за вас, Прам. — Той се обърна и тръгна да излиза.

— Чакайте! Петдесет хиляди!

Форд дори не се спря.

— Десет хиляди.

Форд почти беше стигнал до вратата.

— Пет хиляди.

Форд се спря и се обърна.

— Ще получите парите ако и когато местоположението на мината бъде успешно засечено. — Той се върна назад. — Сега ми върнете пистолета.

Прам му го подаде. Той се изправи на треперещите си крака, отиде до един дървен скрин в ъгъла, отключи го и извади отвътре една навита на руло карта. Разви я върху масата и постави маслената лампа до нея.

— Това — каза той, — е карта на Камбоджа. Ние се намираме тук, а мината е… тук. — Мъничкият му пръст почука върху един див, високопланински район в далечния северозапад. Камбоджанецът вдигна влажния си поглед към Форд. — Но ви казвам, за ваше собствено добро: отидете ли там, няма връщане.

16.

Марк Корсо усети нечие присъствие на входа на стаичката си и тайничко прибута с лакът встрани графиките с гама-лъчение, върху които работеше.

— Здравейте, доктор Дирквайлер — каза той, налагайки маска на почтителност върху лицето си.

Дирквайлер влезе.

— Просто проверявам как върви обработката на снимките от SHARAD.

— Почти съм готов.

Супервайзърът надникна над рамото му, изхъмка и погледна към листата и разпечатките, спретнато подредени на купчинки върху бюрото му.

— Къде са?

— Точно тук. — Корсо не беше съвсем сигурен къде ги е пъхнал, някъде в купчината разпечатки, но не смееше да рови из тях, за да не се покажат графиките на гама-лъчението. — До края на деня ще бъдат на бюрото ви.

Дирквайлер протегна ръка и разбута с кебапчестите си пръсти натрупаните листа.

— Бюрото ти е чистичко и подредено, не е като на повечето мърлячи тук. Браво на теб. — Дъхът му миришеше на портокалови бонбонки тик-так.

Отново разбута листите.

— Какво е това? — Той се протегна и измъкна една компютърна разпечатка от купчинката — графика на гама-излъчванията. — Ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че още работиш върху гама-лъчите. А снимките от SHARAD ми бяха обещани за вчера.

— Все още не съм приключил с тях. Ще бъдат на бюрото ви преди пет часа. Доктор Дирквайлер, трябва да отбележа, че работата ми е да анализирам всички електронни данни, а това включва и гама-лъчите.

Ново изсипване на бонбонки в устата.

— Господин Корсо, според мен тук сме свидетели на съществено разминаване в разбиранията за това, как се ръководи този отдел. Ние работим в екип, а аз съм ръководителят на този екип. Съжалявам, но мисля, че бях пределно ясен, когато ви казах, че снимките от SHARAD са задача от първостепенна важност. Искам да бъдат обработени — всичките — и да бъдат представени на срещата следващата седмица.

Корсо не каза нищо.

— Разбрахте ли, господин Корсо?

— Разбрах — отвърна той.

Корсо изчака, докато Дирквайлер излезе от стаята, след което се свлече треперещ в стола си. Този човек беше непоносим, незнайно как посредствен тип като него се беше издигнал до надзорен пост и сега се наслаждаваше на властта си при всеки удобен случай. Той хвърли уморен поглед към графиката на гама-излъчванията, която лежеше върху останалите листа. Трябваше да се напъне здраво и да завърши обработката на снимките до пет часа. Защо ли му трябваха толкова много? Марс нямаше да избяга никъде. А в същото време данните за гама-лъчите бяха наистина странни. Той беше напреднал доста в разработката на Фрийман. Ако Дирквайлер не можеше да оцени стойността им, Чодри би го направил със сигурност.

По вратата се почука леко. Той се обърна и видя Марджъри Ланг, която стоеше там, грациозна като газела, с един изпънат и един леко подгънат крак, облегната на касата с усмивка на лице, изпъната като лък.

— Здрасти — каза тя.

Корсо се усмихна и поклати глава.

— Отиде ли си?

— Тъкмо завива зад ъгъла.

Той прокара пръсти през косата си.

— Влизай.

Тя лениво се отпусна върху стола в ъгъла и отпусна главата си назад, разпилявайки гъстата си черна коса върху облегалката.

— Обяд?

Той поклати глава.

— Трябва да довърша обработката на тези данни.

— Как върви?

— Не върви. През цялото време се занимавах с гама-лъчите.

— Някакъв напредък?

Корсо погледна към отворената врата, тя разбра посланието, протегна се и я затвори.

— Малък. Сигурен съм, че каквото и да е това, то се намира някъде на повърхността. Цикличността му съвпада твърде много с периода на завъртане на планетата, за да е нещо друго. Сравних всички снимки, с надеждата да открия някакво визуално потвърждение за наличието на излъчвател. Марс е доста голям и трябва да се прегледат над четиристотин хиляди снимки с висока резолюция. Все едно да търсиш игла в купа сено.

Тя се изправи и Корсо я проследи как се протяга и тениската й се изпъва нагоре, разкривайки плоския й корем. В съзнанието му изникна много подробна картина от прекараната заедно с нея нощ.

— Щом няма да е обяд — каза тя, отмятайки косата си, — какво ще кажеш за вечеря?

— С удоволствие.

— Удоволствието ще бъде изцяло мое — усмихна се тя.

17.

Форд паркира лендкрузъра до редичката очукани мотоциклети и погледна към написаната на ръка табела над малкия правителствен офис. На френски и кхмерски надписът обясняваше, че това е офисът на заместник-областния управител на Кампонг Крабей, комуна Свей Пор. Форд се измъкна от колата и веднага се озова в адска жега, маранята се стелеше на пластове във въздуха.

— Бог да ни е на помощ — въздъхна Кхон, като погледна с присвити очи занемарената бетонена сграда. — Дано носиш със себе си много долари.

Форд се потупа по джоба.

Те почукаха по дървената врата. Отвътре се чу глас, който им извика да влизат. Офисът на заместник-областния управител се състоеше от една стая с гол циментов под и стени, наскоро боядисани в бяло, едно голямо бюро в центъра, обърнато към вратата и две малки секретарски маси от двете му страни. Пред бюрото бяха поставени два метални стола. Задната врата водеше към външната тоалетна в двора. Стаята вонеше непоносимо на долнопробни цигари.

Заместник-областният, симпатичен мъж с белязано лице, се изправи с широка усмивка на лицето, разкривайки най-големите и бели зъби, които Форд беше виждал през живота си, които рязко контрастираха с маслиненозелената му раздърпана риза, провисналите сини панталони и джапанките. Вратът му беше дебел и мазен, а лицето му грееше ентусиазирано.

— Добре дошли! Добре дошли! — извика заместникът на английски, разперил приветствено ръце. Изглеждаше така, сякаш току-що е спечелил от лотарията. Което не беше далеч от истината, помисли си Форд, като се сети за неизбежните подкупи, които щяха да последват съвсем скоро.

Кхон го поздрави на кхмерски. Форд замълча както винаги, за да скрие факта, че разбира езика.

— Ние говорим английски! — извика мъжът. — Моля, специални приятели, седнете!

Форд и Кхон седнаха на твърдите метални столове.

— Hre min gnam sa! — извика мъжът към едната секретарка, която скочи и хукна навън, покланяйки се два пъти, когато мина край тях.

— Чудесен ден, нали? — каза мъжът, усмихна се отново и скръсти ръце. Форд забеляза, че и двата му палеца липсват.

— Да — отвърна Кхон.

— Много здраве тук, в Кампонг Крабей.

— Да, много е здравословно — рече Кхон. — Веднага забелязах адски добрия въздух.

— Добър въздух! Област Кампонг Крабей добре!

Форд и Кхон се усмихнаха и кимнаха в съгласие.

Секретарката се върна, носейки три кокосови ореха, отрязани с мачете откъм единия край, откъдето стърчаха сламки.

— Моля! — каза чиновникът. Те изпиха кокосовото мляко, което все още беше топло от висенето на слънце. Форд си помисли, че през живота си не беше пил нещо толкова вкусно.

— Отлично — каза Кхон. — Тук, в област Кампонг Крабей, сте ужасно гостоприемни.

— Най-добрите кокосови орехи! — изкрещя мъжът, който засмука сока толкова стръвно, че сламката избълбука. Той тръсна празната черупка върху бюрото и се оригна. — Какво ви трябва, приятели? — попита той, протягайки ръце. — Ще ви дам всичко.

— Това е господин Кърк Мандрейк — отвърна Кхон, — и той е турист авантюрист. Аз съм Кхон, неговият преводач.

— Аванта турист! — повтори чиновникът и закима усърдно, като очевидно нямаше представа какво означава това. — Добре!

— Той иска да посети разрушения храм, известен като Нокор Феас.

— Не знам този храм.

— Намира се дълбоко в джунглата.

— Къде е този храм? В област Кампонг Крабей?

— Не. Извън границите на областта. Трябва да преминем през североизточните райони на вашата област, за да стигнем до там.

Усмивката на лицето му охладня.

— Отвъд моята област нищо! Никой! Няма храм!

Кхон се изправи и разви картата върху бюрото на чиновника.

— Храмът е тук, в хълмовете Пном Нгуе.

Този път усмивката изчезна напълно.

— Това е лош район. Много лош.

— Клиентът ми, господин Мандрейк, иска да види храма.

— Не може да отиде там. Много е опасно.

Кхон невъзмутимо продължи да говори, сякаш не беше получил отказ.

— Господин Мандрейк ще плати добре за разрешението. Освен това се нуждае от помощта ви при маркирането на пътя върху картата. Естествено искаме да избегнем противопехотните мини. Вие познавате областта и имате карти с прочистените от мини райони.

— Много опасно. Ще говоря на кхмерски, за да разберете. Господин Мандрейк, може ли да говоря на кхмерски? — Усмивката му отново грейна.

— Разбира се.

Той започна да обяснява на кхмерски и Форд се заслуша внимателно.

— Да не си полудял? — попита чиновникът. — В този район е пълно с червени кхмери. Те са станали бандити, контрабандисти на скъпоценни камъни и отвличат хора за откуп. Ако докопат клиента ти, това ще ми създаде огромни проблеми. Разбираш ли ме?

— Разбирам — отвърна Кхон на кхмерски. — Но клиентът ми много иска да види тези руини. Дошъл е в Камбоджа само заради това. Само влизаме и излизаме — няма да се мотаем наоколо. Повярвай ми, знам какво правя. И преди съм бил водач. Миналия месец водих едни американци до Бантей Чхмар.

— Не мога да го позволя.

— Той ще ти плати добре.

Чиновникът разпери ръце.

— За какво са ми парите му, ако трябва да се разправям с отвличане? И то на американец? Отиде ми работата. Сега областта е спокойна, няма проблеми, всички са доволни. Не винаги е било така, нали знаеш.

— Може би една по-голяма сума пари ще компенсира неудобствата…

Настъпи кратко мълчание.

— Колко голяма?

— Сто долара.

Чиновникът махна с ръка.

— Шегуваш ли се? Нека бъдат хиляда.

— Хиляда? Ще се консултирам с клиента ми.

Кхон се обърна към Форд и каза на английски.

— Разрешителното струва хиляда долара.

Форд се намръщи.

— Това са много пари.

— Да, но… — Кхон сви рамене.

Форд повдигна ядосано вежда и си пое дъх да възрази, но после рязко кимна.

— Добре, ще платя.

Чиновникът продължи бързо на кхмерски:

— И още сто долара за картите с разчистените от мини територии.

Кхон се обърна.

— Още сто долара? Сега вече ти се шегуваш.

— Петдесет да бъдат тогава.

Кхон каза на Форд:

— Още петдесет за картите.

— А мотоциклети? Ще имаме нужда от мотоциклети — рече Форд, преструвайки се на ядосан. — Те колко ще ни струват?

Пазарлъкът продължи ще петнайсетина минути и накрая всичко беше договорено. Хиляда долара и още сто и четирийсет за разрешително, карти, наем за два мотоциклета, бензин, провизии и съхранение на лендкрузъра, докато ги няма. Форд извади парите и ги подаде на чиновника, който почтително ги взе с две ръце и ги заключи в чекмеджето на бюрото си.

Форд и Кхон излязоха навън и седнаха на сянка под едно хлебно дърво и зачакаха пристигането на мотоциклетите от близкото село.

— Каза ми да нося пет хиляди — каза Форд. — Тоя нещастник нямаше представа колко сме готови да платим.

— Този човек току-що спечели двугодишна заплата. Той е доволен, ние сме доволни — защо да подлагаме на съмнение щедростта на боговете?

По пътя със силно бръмчене се зададоха двата мотора, карани от кльощави тийнейджъри, изхъхриха, закашляха се и спряха.

Форд се втренчи в древните возила, които се крепяха цели само на изолирбанд и жица. Единият имаше бамбукова кошница, превързана отзад, омазана със съсиреци и засъхнала свинска кръв.

— Сигурно се шегуваш.

Кхон се разсмя.

— А ти какво очакваше, Харли Дейвидсън?

18.

Сините хълмове в далечината бяха първото нещо, което Форд забеляза, когато пътеката стигна до едно малко сечище. През последните пет часа бяха следвали гъстата мрежа от пътечки в джунглата и той беше ужасно изморен, боляха го всички кости. Спря мотора и изключи двигателя. Кхон се спря до него. Форд наблюдаваше как камбоджанецът изважда картата от раницата си и я разгъва, но въпреки всичките му усилия да я запази цяла, тя бе започнала да се разпада от влагата и честата употреба. Кхон се взря в картата през дебелите стъкла на очилата си, след което погледна към Форд.

— Това са хълмовете Пном Нгуе, които поставят началото на планините покрай границата с Тайланд.

— Човеко, тук е адска жега. Как го постигаш, Кхон?

— Кое?

— Да запазиш такова спокойствие и такъв добър вид.

— Човек винаги трябва да има приличен вид — отвърна той, като сгъна картата с пълничките си, добре поддържани ръце. — Селото Трей Нхор се намира в подножието на тези хълмове. Това е последния аванпост на камбоджанската държава. След това започва ничия земя.

Форд кимна. Той попи потта от лицето си и избърса ръце, прехвърли крак през мотора, запали двигателя, даде газ и двамата отново поеха по криволичещата набраздена пътека. През следващите няколко километра те минаха покрай няколко селца — групички от тръстикови наколни жилища, воден бик, който теглеше двуколка, деца в тръстикова училищна колиба, които рецитираха заедно стихотворение на висок глас — след което пътеката започна да се изкачва нагоре. В далечината се изникна планински хребет, над върховете на дърветата се виеше пушек.

— Трей Нхор — каза Кхон.

Те продължиха да карат през гората, двата мотоциклета жужаха като чифт комари. Форд изпита благодарност към вятъра, въпреки че той въобще не разхлаждаше. След няколко мили се появиха колибите на селото, разпръснати сред гигантски дървета капок с ръбести стволове и чудовищни коренища, които изпълзяваха от земята като змии. Миг по-късно се озоваха на прашен площад, заобиколен от бамбукови заслони с тръстикови покриви. В центъра на площада, като група мършави демони, стърчаха свещените стълбове на предците. Форд се огледа; селото изглеждаше пусто.

Двамата паркираха мотоциклетите, пуснаха подпорките им и слязоха от тях. Около малкото разчистено пространство се издигаше необятната, стенеща гора, всички следи от човешко присъствие се губеха между дърветата.

— Къде са всички? — попита Форд.

— Като че ли са избягали. Без един. — Кхон кимна към единия заслон и Форд забеляза една съсухрена старица, която седеше върху плетена рогозка. Кхон измъкна едно пакетче бонбони от раницата си и двамата тръгнаха към нея. — Този район пострада много по времето на Полетата на смъртта8 — каза Кхон, — и тези хора все още се страхуват от непознатите.

— Попитай я за пътека към хълмовете Пном Нгуе.

Тя изглеждаше по-стара, отколкото беше възможно да доживее човек, купчина кокали, покрити с увиснала, набръчкана кожа. И въпреки това беше учудващо жизнена. Седеше с кръстосани крака върху рогозката, пушеше пура откъм обратната страна и се усмихна на Форд, разкривайки единствения си зъб. Кхон й предложи отвореното пакетче с бонбони и тя бръкна вътре, отмъквайки поне половината с едно хищническо сграбчване.

Кхон заговори на местния диалект. Тя му отговори оживено, кимайки енергично с глава, костеливите й пръсти жестикулираха и сочеха.

— Казва, че е по-добре да не ходим там.

— Кажи й, че отиваме и се нуждаем от помощта й.

Кхон поговори известно време с жената.

— Тя каза, че на около два километра северно оттук има будистки манастир, до който може да се стигне само пеша. Монасите, казва тя, са очите и ушите на гората. Първо трябва да отидем там и те ще ни покажат пътя. Тя ще пази моторите ни срещу остатъка от бонбоните.

Пътеката продължи да лъкатуши нагоре между разкривени хлебни дървета, след което се заизкачва по един горист хълм. Горещината беше толкова силна, че Форд усещаше как прониква в дробовете му при всяко вдишване. След половин час стигнаха до порутена стена от гигантски землисто-ръждиви дялани камъни, обвити в лиани, и древни стъпала, които водеха нагоре по хълма. Те се изкачиха до върха и се озоваха на гъсто обрасъл с трева терен, върху който бяха разхвърляни заровени наполовина каменни блокове; от другата им страна пет полуразрушени кули се извисяваха над гъстата джунгла; върху всяка кула се забелязваха четирите лица на Вишну, загледани в четири различни посоки. Това беше древен кхмерски храм.

Сред руините, върху тревисто сечище, се издигаше изкорубената сграда на един по-съвременен будистки манастир. Останали без покрив, голите му каменни стени се открояваха на фона на небето. Зад тях Форд виждаше позлатените кули на ступа, или гробница, които се издигаха над зеленината. В задушния въздух жужаха пчели и се носеше мирис на горящо сандалово дърво.

На входа на манастира, изправен до портала без врати, стоеше един монах, увит в оранжева роба, с гладко избръсната глава. Дребният и съсухрен мъж обърна към тях жизненото си лице и блестящите му черни очи, скрити сред хиляди бръчици, се втренчиха в пришълците. Двете му мънички ръчици стискаха здраво краищата на робата.

Кхон се поклони и монахът му се поклони в отговор. Започна разговор, но Форд отново не можа да разбере диалекта. Монахът посочи към Форд.

— Ти си добре дошъл тук — каза той на кхмерски. — Ела.

Те влязоха в храма без покрив. Подът беше покрит с ниско окосена трева, гладка и грижливо поддържана като игрище за голф. В единия й край се издигаше статуя на Буда в поза лотос с полузатворени очи, почти затрупан от свежи цветя. Пръчици от китайски тамян горяха на снопове около статуята, изпълвайки въздуха с аромат на сандалово дърво и меринтан. Десетина облечени в роби монаси стояха скупчени зад статуята, повечето от тях бяха още деца. Стените на храма бяха издигнати от камъните, събрани от древните руини, и понякога Форд виждаше части от скулптури да надничат от натрошените, измазани с хоросан плочи — ръка, торс, половин лице, извит крайник на танцуваща апсара. По стената минаваха две неравни линии от дупки, направени от куршумите на автомат. Форд реши, че на това място някога е била извършена екзекуция.

— Моля, седнете — каза монахът и махна с ръка към няколко тръстикови рогозки, постлани на тревата. Следобедното слънце надничаше през счупения покрив, оцветяваше в златно рисунките по източната стена, а димът от ароматните пръчици се прокрадваше покрай слънчевите лъчи. След няколко минути мълчание се появи един монах, който носеше стар чугунен чайник с чай и няколко нащърбени чаши, които постави на рогозката и напълни с течността. Те отпиха от силния зелен чай. Когато го изпиха, игуменът се изправи.

— Говорите ли кхмерски? — обърна се той към Форд с чуруликащ глас.

Форд кимна.

— Какво ви води на края на света?

Форд бръкна в джоба си и извади фалшивия меден камък. Игуменът ахна и бързо отстъпи назад, а останалите монаси се скупчиха край него.

— Махни дяволския камък оттук.

— Фалшив е — отвърна кратко Форд.

— Да не сте търговци на скъпоценни камъни?

— Не — каза Форд. — Търсим мината, откъдето изкопават медните камъни.

За пръв път по лицето на монаха се изписа някаква емоция. Той като че ли се поколеба и прокара ръка по сухия си обръснат скалп. Преминавайки по наболата му коса, пръстите му издадоха лек хрущящ звук.

— Защо?

— Изпраща ме правителството на САЩ. Искаме да я намерим и да я затворим.

— Там има много бивши войници на червените кхмери, въоръжени с пистолети, минохвъргачки и РПГ. Избухливи хора. Как очаквате да стигнете там и да оцелеете?

— Ще ни помогнете ли?

Монахът отговори без колебание.

— Да.

— Какво знаете за хората, които управляват мината?

— Преди около месец в гората имаше силна експлозия. Малко след това се появиха те. Нападнаха планинските села, подбраха хората и ги накараха да копаят дяволските камъни. Изтормозват ги до смърт и след това отиват и хващат други.

— Можете ли да ни кажете нещо за разположението на мината, броя на войниците, кой управлява мината.

Игуменът направи жест с ръка и един от монасите се изправи и излезе. Малко по-късно се върна, водейки едно сляпо дете на около десет години, облечено в монашеска роба. Лицето и скалпът му бяха покрити с мрежа от белези, носът и едното му ухо липсваха, а очните му ябълки представляваха огненочервени ями. Телцето под робата беше малко, слабо и изкривено.

— Това дете избяга при нас от мината — каза игуменът.

Форд погледна към детето отблизо и осъзна, че това е момиче, облечено като момче.

Монахът продължи:

— Ако разберат, че я крием тук, всички ще умрем. — Той се обърна към нея. — Ела тук, дете мое, и разкажи на американеца всичко, което знаеш, дори най-ужасните неща.

Детето заговори с равен, безчувствен глас, сякаш рецитираше стихотворение в класна стая. Тя разказа за експлозията в планината, за идването на бившите войници на червените кхмери; за това как нападнали селото й, убили майка й и баща й и подкарали оцелелите през джунглата към мината. Тя описа как постепенно ослепяла, докато ровела из натрошената скала в търсене на скъпоценните камъни. След това с ясни и точни думи описа с подробности разположението на мината, къде патрулират войниците, къде живее шефът и как работи мината. Когато свърши, тя се поклони и отстъпи назад, също както ако беше рецитирала стихотворение в училище.

Форд остави бележника си на земята и дълбоко въздъхна.

— Разкажи ми за експлозията. Каква беше тя?

— Като бомба — отвърна момичето. — Облакът се издигна високо в небето и заваля кален дъжд, който продължи с дни. Много дървета нападаха.

Форд се обърна към монаха.

— Вие видяхте ли експлозията? Каква беше?

Игуменът го прогледна с проницателните си очи.

— Като демон от дълбините на ада.

19.

Аби наби щифта на котвата и скочи в рулевата кабина.

— Махаме се оттук — каза тя, сграбчи руля и форсира двигателя, отдалечавайки лодката от остров Марш.

— Това беше пълен провал — рече ядосано Джаки.

— Минахме два, още три остават — каза Аби, опитвайки се да звучи весело. — Не се тревожи, ще го намерим.

— Дано да е така. Пълзенето из онези храсти направо ме довърши. Все едно ме бяха затворили в сак с диви котки. Погледни колко съм надрана! — Тя тикна ръката си под носа на Аби.

— Бойни рани. Ще можеш да се хвалиш с тях пред внуците си. — Тя насочи „Марея“ покрай северния нос на остров Марш. Залязващото слънце хвърляше оранжеви лъчи върху отдалечения континент, а във въздуха се носеше лека омара. Тя провери картата и пое курс към следващия остров в списъка й: Рип. Виждаше очертанията му на хоризонта, на няколко мили зад старата станция на Кроу. Тя винаги й беше изглеждала някак не на място, големият бял мехур се издигаше над скалистия остров като грамадна гъба пърхутка. Над водата се носеше малка групичка светлинки — фериботът от остров Кроу се беше отправил към пристанище Тенънт.

— Помниш ли, когато отидохме там на излет? — попита Джаки, проследявайки погледа й. — Онези тримата откачени, които живеят на острова и се грижат за станцията?

— Тогава се опитваха да изпратят сигнали до сондата около Сатурн.

— А ти се чудеше що за луди типове трябва да са, за да приемат подобна работа на остров, която се намира на майната си. Помниш ли онзи с конските зъби, дето ни се хилеше? Пфу! Какво си мислиш, че правят по цял ден?

— Може би са заети да звънят на Извънземното.

— Йо-о, Извънземното, има ли още от ония марсиански мацки? — рече Джаки.

Аби се разхили.

— Като говорим за размътващи съзнанието субстанции, забелязвам, че слънцето е слязло под нока. — Тя държеше в ръка бутилка „Джим Бийм“.

— Тъй вярно.

Аби отпи една глътка и подаде бутилката на приятелката си. Джаки отпи на свой ред. Слънцето се килна зад хоризонта и над спокойния залив се спусна здрач.

— О-хо — рече Аби, гледайки напред. Тя взе бинокъла от таблото и се взря в острова пред тях. — Прозорците на къщата на Рип светят. Изглежда, адмиралът вече е дошъл от Джърси за лятната си ваканция.

— Мамка му.

Когато наближиха острова, пред погледите им се появи дървената къща, със своите кули и фронтони, огряна от външните лампи.

— Тоя адмирал е един луд кучи син — каза Джаки. — Казват, че по време на Корейската война убил сума ти жени и деца.

— Градски легенди.

— Имам предвид, че може би ще е добре да пропуснем Рип.

— Джаки, линията минава през средата на острова. Ще го претърсим през нощта — тази нощ.

Джаки изпъшка.

— Ако метеоритът е паднал на Рип, адмиралът сигурно вече го е открил.

— Тогава той още не е бил тук. А и островът е доста голям.

— Казват, че имал охрана.

— Да бе, точно така, двама, дето седят в кухнята и плюскат понички, докато гледат „Американски идол“.

Островът изникна пред тях, голямата къща грееше, осветена като затвор. Аби огледа пристанището и къщата с бинокъла. Малката лодка с извънбордов двигател на адмирала беше завързана за плаващия док, а голямата моторна яхта беше пуснала котва в залива. Край прозорците на къщата се виждаха сенки.

— Ще хвърлим котва от другата страна.

— Внимавай за течението край западната страна — каза Джаки. — Доста е коварно. Най-добре е да се приближиш от югозапад.

— Добре. — Аби завъртя руля и промени курса така, че да се приближат към острова откъм другия му край. Спряха се на около стотина фута от брега и пуснаха котва. Светлината от небето беше почти изчезнала и започваха да се появяват звездите. Аби остави да светят само светлините на котвата и електрониките и лодката потъна в мрак, а Джаки натъпка в раницата си най-важното: „Джим Бийм“ в една метална манерка, водолазен нож, бинокъл, манерка с вода, кибрит, фенерчета, батерии и един спрей със сълзотворен газ.

Двете се прехвърлиха в надуваемата лодка. Водата се простираше гладка и тъмна, пред тях се мержелееше островът, потънал в мрак. Аби предпазливо гребеше към брега, като се стараеше да избегне плясъка на веслата. Лодката застърга в пясъка и те изскочиха от нея. Светлините на къщата се виждаха едва-едва през дърветата.

— И сега какво? — прошепна Джаки.

— Просто върви след мен. — Аби тръгна напред с компас в ръка, прекоси брега, проправи си път през гъстите шипкови храсти и най-накрая стигна до гората. Чуваше тежкото дишане на Джаки зад гърба си. Сред дърветата беше тъмно като в гроб. Тя включи фенерчето си и леко прикривайки го с ръка, продължи да върви напред сред обраслите с мъх дървеса, насочвайки го наляво и надясно в търсене на кратер. От време на време Аби спираше и проверяваше местонахождението им с компаса.

Минаха десет минути, а те не бяха открили нищо. За да достигнат до другия край на острова, преминаха през едно тресавище и прекосиха бавно течащ поток, газейки във вода до гърдите, като Аби държеше раницата над главата си. След потока се ширеше голо поле. Аби се сви до едно дърво и го огледа през бинокъла, докато Джаки си събуваше обувките и изливаше от тях калната вода.

— Умирам от студ.

Полето заобикаляше хълма и стигаше до грижливо поддържана морава и тенис корт, отвъд които се издигаше грамадната къща. Тя забеляза движение край един от прозорците.

— Трябва да прекосим това поле — прошепна Аби. — Кратерът може да е там.

— А може би трябва да го заобиколим.

— Няма начин. Тръгваме напред.

Но никоя от тях не помръдна.

Аби я смушка.

— Страх ли те е?

— Да. И съм мокра.

Аби измъкна манерката от раницата и я подаде на приятелката си. Джаки отпи една голяма глътка и Аби побърза да направи същото.

— Ободри ли те?

— Не.

— Дай да приключваме с това. — Аби усети как топла вълна залива стомаха й, надигна се и запълзя към полето. Светлините на къщата бяха достатъчни и тя пъхна фенерчето в раницата. Придвижвайки се бавно на лакти и колене, те пълзяха през мъртвата, сплъстена трева.

Когато стигнаха някъде по средата на полето, отнякъде се разлая куче. Двете инстинктивно се проснаха в калта. От къщата се разнесе слабият глас на Франк Синатра, който след миг се изгуби — някой беше отворил и затворил вратата. Те зачакаха.

В далечината отново се разнесе лай. Аби усети леденостудената вода да се стича по гърба й и потрепери.

— Аби, моля те. Дай да се махаме оттук.

— Шшт!

Аби се накани да се надигне, но забеляза две сенки, които се появиха иззад ъгъла на къщата и хукнаха към моравата, навели ниско глави и забили носове в тревата.

— Кучета — каза тя.

— О, Боже, не.

— Трябва да се махаме оттук. На три хукваме към потока.

Джаки изскимтя.

— Едно, две, три. — Аби се надигна и хукна през полето, а Джаки я следваше по петите. За тях се разнесе бесен лай. Те долетяха до потока и мързеливото, но мощно течение ги повлече надолу към гората. Аби се скри изцяло под водата, като остави само лицето си на повърхността, опитвайки се да диша през стиснатите си устни. Лаят се приближи и тя видя светлината на фенерчетата, която танцуваше по хълма — към тях тичаха двама мъже.

Лаят се разнесе от горната част на потока, където бяха навлезли във водата. Виковете на приближаващите се мъже се чуваха все по-близо.

Потокът навлезе в гората и дърветата скриха небето от погледа й. Тя се опита да намери Джаки, но беше твърде тъмно. Потокът криволичеше покрай големи заоблени скални блокове и дебелите коренища на смърчове. Тя чу силно бучене на вода и потокът я повлече напред.

„Водопад.“ Тя протегна ръце, за да се залови някъде, сграбчи един камък, но той беше много хлъзгав и водата отново я повлече напред. Бученето се засили. Тя надигна глава и забеляза в тъмнината тънка бяла линия. Опита се да се вкопчи в друг камък, но водата отново я изблъска встрани и я отнесе надолу.

— Джаки! — избоботи тя, преди да усети как потокът я всмуква; за миг се почувства като в безтегловност, белият тътен я погълна и тя изведнъж се озова в студен, вихрещ се мрак. За миг застина неподвижно, объркана къде е нагоре, след което заплува бясно, ритайки с крака и пляскайки с ръце, опитвайки се да постигне баланс — и главата й изведнъж изскочи над повърхността. Тя си пое дълбоко дъх и запляска лудо, опитвайки се да задържи главата си над изливащата се отгоре вода, след което се метна встрани, с няколко замаха на ръцете се откъсна от водовъртежа и само след миг вече плуваше в спокойни води. Видя нощното небе и океана — намираше се съвсем близо до брега. Потокът я носеше между чакълени наноси и Аби започна да рита бясно към тях. Кракът й потъна в дребните камъчета и тя се опита да се изправи, кашляйки и плюейки вода. Огледа се наоколо, но всичко беше тихо. Мъжете и кучетата не се виждаха никъде.

— Джаки — изсъска тя.

След минутка Джаки изскочи над водата, изправи се на колене и започна да плюе вода.

— Джаки? Добре ли си?

След миг се чу дрезгав глас:

— Да, мамка му.

Притичвайки покрай дърветата, те стигнаха до лодката, издърпаха я в морето, натовариха се вътре и загребаха. Малко по-късно вече седяха в „Марея“. След минута мълчание и двете избухнаха в истеричен смях.

— Така — рече Аби, след като се поуспокои. — Да вдигаме котва и да се махаме оттук, преди да са тръгнали да ни търсят с оная тяхната голяма яхта.

Съблякоха мокрите си дрехи и ги провесиха по парапетите, след което чисто голи подкараха лодката към нощния океан, подавайки си бутилката с „Джим Бийм“.

20.

Форд се смяташе за бързоходец, но будисткият монах се придвижваше през гората с гъвкавостта на прилеп, шляпаше чевръсто с малките си чехли, развявайки оранжевата си роба. Те вървяха четири часа мълчаливо, без почивка, докато не стигаха до един голям камък на входа на стръмна клисура. Монахът рязко спря, загърна се с робата си и седна, навеждайки глава в молитвена поза.

След кратко мълчание той ги погледна и посочи с пръст към клисурата.

— Шест километра. Вървете по главния каньон към хълма и се изкачете по него. Ще се озовете над мината, погледнете надолу към долината. Но внимавайте — по хълма се движат патрули.

Кхон притисна длани и се поклони с благодарност.

— Нека Буда да благослови пътя ви — каза монахът. — А сега вървете.

Кхон отново се поклони.

Оставиха монаха да седи на камъка с наведена глава, потънал в медитация. Форд вървеше пръв, промъквайки се покрай огромните камъни, довлечени тук и излъскани от древните наводнения. Когато каньонът се стесни в клисура, дърветата, които растяха по стръмните склонове, се сгъстиха над главите им, оформяйки тунел. В тежкия въздух жужаха насекоми и се носеше мирис на сладка папрат.

— Тук е ужасно тихо — изпухтя Форд.

Кхон кимна с кръглата си глава.

От време на време Форд забелязваше будистки молитви, изсечени в скалите, почти заличени от времето. Веднъж минаха покрай цял лежащ Буда, дълъг четирийсет фута, изсечен от излязъл на повърхността камък. Кхон се спря, за да се помоли и да направи дар от цветя.

В края на клисурата започваше тясна пътека, която се изкачваше нагоре по стръмния хълм. Когато приближиха върха му, през гъстите корони на дърветата проникнаха слънчеви лъчи. Рушаща се стена обграждаше върха и през разбитите й бойници Форд видя руините на скромен храм, който се издигаше над виещите се лозници. Едно изгоряло и изкорубено противовъздушно оръдие, останало от Виетнамската война, се мъдреше в единия край на храма, в другия се намираше картечно гнездо.

Форд махна с ръка на Кхон да не мърда, промъкна се през гъсталака и се прехвърли през разрушената стена. Чу се шумолене и пърпорене, той измъкна валтера си, но единственото, което видя, беше гущер, който пълзеше върху купчина сухи листа. Форд продължи напред, без да прибира пистолета в кобура, стигна до разчистеното място, огледа се и чак тогава махна на Кхон да се приближи. Двамата продължиха по пътеката до картечното гнездо, което беше разположено на самия ръб на пропастта и предлагаше отлична гледка към разположената отдолу долина.

Форд пропълзя до ръба на каменната платформа и надникна.

Гледката, която се разкри пред очите му, беше толкова невероятна, че той не можа да разбере съвсем какво вижда. Дърветата в центъра на долината бяха съборени на земята в идеален радиален модел, насочени в противоположната на кратера страна, като спици на гигантско колело. Над терена, на който се развиваше трескава дейност, се виеше гъст облак дим. От централния кратер излизаха дълги колони от дрипави хора, които носеха на гърбовете си пълни с камъни кошове, привързани с ленти към челата им. Те изсипваха кошовете върху голяма купчина, която се намираше на около петдесет ярда и се затътряха обратно към мината с приведени гърбове, за да напълнят отново кошовете. Върху купчината камъни пъплеха жени и деца, които с малки чукчета натрошаваха камъните, търсейки „меденки“.

Очевидно централният кратер беше самата мина.

В долината, която се простираше над мината, бяха разчистили един терен от нападалите дървета и бяха издигнали груби бараки и разкривени плетени колибки, а целият лагер беше обграден с бодлива тел. Над десетината готварски огнища се издигаше пушек. В двата края на лагера беше паркиран по един стар танк и тежковъоръжени войници патрулираха по периметъра на долината. Други войници подканяха миньорите да се движат по-бързо и ръчкаха бавните и слабите с дълги остени — но винаги от разстояние.

Форд бръкна в раницата си и извади бинокъл, за да погледне по-отблизо. Кратерът се ширна пред погледа му — дълбока, отвесна шахта, която несъмнено беше резултат от мощен метеоритен сблъсък. Той огледа колоните с миньори; всички бяха в ужасно физическо състояние — косите им бяха опадали, изтощените им тела бяха покрити с рани, кожата им беше потъмняла и съсухрена, гърбовете изкривени, костите изпъкнали. Много от тях бяха проядени до такава степен от радиацията — плешиви, беззъби и измършавели — че Форд не можеше да различи мъжете от жените. Дори войниците, които ги охраняваха, изглеждаха апатични и болни.

— Какво виждаш? — прошепна Кхон зад гърба му.

— Разни неща. Ужасни неща.

Кхон допълзя до него със собствения си бинокъл в ръка. Той го вдигна към очите си и остана така дълго време, смълчан.

Докато наблюдаваха, един от миньорите, които носеха руда, се спъна и падна, а рудата се разсипа по земята. Човекът беше дребен и слаб, Форд реши, че сигурно е тийнейджър. Един войник издърпа момчето извън линията и започна да го рита, опитвайки се да го накара да се изправи. Момчето се опита да се надигне, но беше твърде слабо. Най-накрая войникът опря пистолет в главата му и стреля. Останалите дори не обърнаха глави. Войникът махна с ръка към една каруца с магаре, тялото беше хвърлено вътре и Форд я проследи с поглед, докато магарето я изтегли до края на долината. Там тялото беше изхвърлено в един ров, който изглеждаше като прясна рана в червеникавата почва на джунглата — масов гроб.

— Видя ли това? — попита тихо Кхон.

— Да.

Форд обърна бинокъла към патрула и с изненада установи, че повечето от войниците също са тийнейджъри, а някои дори и по-малки деца.

— Погледни нагоре в долината — промърмори Кхон, — към онези големи дървета, които не са паднали.

Форд се обърна натам и веднага забеляза дървената къща, която се криеше между дърветата в началото на долината. Беше построена в класически френски колониален стил, с насмолен тенекиен покрив, прозорци с капандури и стени от боядисани в бяло дъски и дюшеме. Покривът се спускаше надолу над широка веранда, закрита от цъфнали хеликонии с ярки оранжеви и червени цветове. Той забеляза стар, птицеподобен мъж, който ситнеше напред-назад по верандата с питие в ръка. Косата му беше снежнобяла и беше ужасно прегърбен, но лицето му беше гладко и будно. Той обясняваше нещо на други двама мъже и оживено ръкомахаше със свободната си ръка. Двама тийнейджъри, въоръжени с автомати „Калашников“, охраняваха къщата от двете страни.

— Виждаш ли го?

Форд кимна.

— Сигурен съм, че този мъж е Брат номер шест.

— Брат номер шест ли?

— Дясната ръка на Пол Пот. Носеха се слухове, че копелето контролира голям район край тайландско-камбоджанската граница. Като че ли току-що открихме малкото му феодално имение. — Кхон свали бинокъла и го прибра в раницата. — Като че ли намерихме всичко, което ни трябва.

Форд не каза нищо. Усещаше с гърба си погледа на Кхон.

— Да направим няколко снимки, да го заснемем с камерата, да свалим данните от джипиеса и да се махаме оттук.

Форд свали бинокъла от очите си, но не каза нищо.

Внезапно Кхон се намръщи. Той забеляза нещо в тревата под краката си; пресегна се, взе го и го показа на Форд. Беше фас от ръчно свита цигара, скорошен и сух.

— Ох, ох — каза Форд.

— Трябва да се махнем оттук.

Те пропълзяха обратно покрай картечното гнездо. Форд забеляза някакво движение в гората и се притисна към земята. Кхон го последва.

— Патрул — даде му знак Форд.

— Със сигурност идват насам.

— Тогава ще се спуснем от другата страна.

Форд пропълзя по корем до обграждащата ги стена и се сви до нея, Кхон го последва.

— Не можем да останем тук. Трябва да се прехвърлим през стената.

Кхон кимна.

Форд откри удобно място, където да се захване, надигна се леко над ръба и се прехвърли от другата страна. Остана да лежи в тревата, дишайки тежко. Не го бяха забелязали. След минута и Кхон се появи на върха. От джунглата се разнесе оглушителен взрив от автоматична стрелба, куршумите се забиха в стената, пръскайки на всички страни каменни отломки като шрапнели.

— Hon chun gnay! — извика Кхон, хвърли се от стената и тупна тежко до Форд, като продължи да се търкаля надолу. Автоматичният огън продължи, разкъса гъсталака над главите им и ги посипа с листа и клонки.

Стрелбата спря също толкова рязко, както и беше започнала. Форд чу виковете на скритите войници, които тичаха през гората в ниското. Опитвайки се да се снижи колкото може повече, той се прицели в посока на гласовете и стреля веднъж. Отговорът беше дъжд от куршуми, които все още се забиваха високо над главите им.

— Да се махаме оттук — каза Форд.

Кхон измъкна деветмилиметровата си берета.

— Щом казваш, янки.

Над главите им прелетя граната и се взриви върху хълма. Взривната вълна събори Форд. Ушите му звъннаха, той разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си.

— Спусни се надолу, аз ще те прикривам. След това ти ще ме прикриваш.

— Добре.

Форд стреля по войниците, а Кхон скочи и хукна надолу по хълма. Форд продължи да стреля, докато Кхон не стигна до подножието на хълма и не се покри.

След миг Форд чу отчетливото бум-бум на пистолета му — Кхон му осигуряваше прикриваща стрелба. Той скочи и се затича надолу по хълма към прикритието му. Зад него се взриви нова граната и го отхвърли напред — тъкмо навреме, защото автоматичната стрелба направи на сол растителността на мястото, където беше стоял допреди минута.

Той запълзя надолу, а върху него се сипеха листа и клонки. Войниците продължаваха да стрелят нависоко, от своята позиция просто не можеха да постигнат правилния ъгъл. Миг по-късно се озова пред Кхон.

— Бягай!

Двамата се втурнаха надолу, проправяйки си път през храсталаците и лозниците. Около тях летяха куршуми, но постепенно започнаха да изостават и да се разреждат.

Десет минути по-късно двамата се озоваха в горната част на клисурата и се спряха край бреговете на потока, за да си поемат дъх. Форд коленичи и наплиска лицето и врата си, опитвайки се да се охлади.

— Тръгнаха след нас — каза Кхон. — Не трябва да спираме.

Форд кимна.

— Нагоре по потока. Няма да очакват да тръгнем натам.

Влязоха във водата и тръгнаха нагоре по бързеите. След половин час изморително изкачване, те се озоваха при извора, където водата бликаше от една цепнатина. Хребетът минаваше на стотина ярда над главите им, а надясно продължаваше сухо дере.

Те прекосиха дерето и се изкачиха върху хребета, минаха от другата му страна и стигнаха до друг хълм, покрит с гъсти храсталаци. Минаха два часа и започна да се спуска здрач. Гората потъна в зелен сумрак.

Кхон се хвърли върху снопчетата малка зелена папрат, обърна се по гръб и подложи ръце под главата си. Спокойното му лице се разтегна в усмивка.

— Прекрасно. Да си направим лагер.

Форд седна върху един паднал пън, дишайки тежко. Извади манерката си и я подаде на Кхон, който отпи жадно. След това самият той пи от топлата, зловонна вода.

— Нали намери мината — каза Кхон, като седна и се загледа в маникюра си. Извади от джоба си малка пиличка и започна да почиства и пили ноктите си. — Вече знаеш местоположението й. Можем да се връщаме.

Форд не каза нищо.

— Нали така, господин Мандрейк? Връщаме ли се обратно?

Отново никакъв отговор.

— Повече не искам да спасявам света, моля те!

Форд се почеса по врата.

— Кхон, знаеш много добре, че имаме проблем.

— Който е?

— Защо ме изпратиха тук?

— За да намериш мината. Сам ми го каза.

— Ти я видя. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ЦРУ вече не знаят точното й местоположение? Няма начин шпионските ни сателити да са пропуснали онова място.

— Хмм — промърмори Кхон. — Много си прав, да знаеш.

— Тогава каква е тая шарада с изпращането ми тук?

Кхон сви рамене.

— Неведоми са пътищата на ЦРУ.

Форд разтри лицето си, приглади косата си назад и въздъхна дълбоко.

— Има още един проблем.

— Който е?

— Нима ще оставим онези хора да умрат?

— Онези хора вече са мъртви. Освен това ми каза, че са ти заповядали нищо да не предприемаш. Да не пипаш мината. Нали така, господин Мандрейк?

— Там имаше деца, малки деца. — Форд вдигна главата си. — Видя ли как застреляха онова момче, просто ей така? Ами масовия гроб? Там вече има поне двеста трупа, а ямата не беше пълна дори наполовина. Това е геноцид.

Кхон поклати глава.

— Добре дошъл в страната на геноцида. Зарежи тая работа.

— Не. Няма просто така да си отида.

— Какво можем да направим?

— Да взривим мината.

21.

Марк Корсо стискаше здраво компактдиска в ръка, усещайки как потта от пръстите му се стича по пластмасовата кутийка. За пръв път влизаше в конферентната зала, светая светих на марсианската мисия. Тя изглеждаше доста разочароващо. Застоялият въздух миришеше на кафе, стари килими и препарат за почистване на мебели. Стените бяха облечени в изкуствена ламперия, някои от плоскостите се бяха изкривили, други бяха нападали. Върху пластмасовите маси покрай стените бяха подредени компютърни монитори, осцилоскопи и други електронни уреди. В единия край на стаята висеше голям екран, спуснат от тавана, а в центъра беше разположена най-грозната съвещателна маса, която беше виждал през живота си, направена от кафява пластмаса с алуминиеви ъгли и метални крака.

Корсо седна на стола пред малката пластмасова табела с неговото име. Измъкна лаптопа си, сложи го на масата, включи го в контакта и го пусна. Междувременно стаята се пълнеше с лаборанти, които разговаряха, шегуваха се и се наливаха със слабо калифорнийско кафе от автомата в ъгъла.

Марджъри Ланг седна до него и включи компютъра си. Той усети парфюма й с аромат на жасмин. Тя се беше издокарала в много добре изглеждащ черен костюм и Корсо остана много доволен, че сутринта беше решил да облече най-доброто си сако с една от най-скъпите си копринени вратовръзки. Никъде в стаята не се виждаха бели лабораторни престилки.

— Нервен ли си? — попита тя.

— Малко. — Това беше първото събрание на Корсо като член на висшия персонал и от десетимата души, които щяха да изнасят презентации, той щеше да говори трети. Всеки разполагаше с пет минути да направи изложението си, след което следваха въпросите.

— Скоро ще започне да ти се струва като нещо обичайно.

Директорът на мисията Чарлз Чодри се изправи от своето място начело на масата и в стаята настъпи тишина. Корсо харесваше Чодри — той беше млад, елегантен, с преждевременно посивяла коса, която носеше опъната назад и вързана на опашка, с брилянтен ум и въпреки това невероятно земен тип. Всички знаеха историята му: роден в Кашмир, Индия, той беше пристигнал в САЩ още като бебе с вълната бежанци по време на Втората война за Кашмир през 1965 г. Той се беше издигнал от нищото, класическа история за успеха на имигранта — получи титлата доктор по планетарна геология в Бъркли, а дисертацията му спечели наградата Стоктън. Сякаш за да компенсира чуждия си произход, Чодри се държеше като чист американец — калифорниец дори: падаше си по алпинизъм, маунтинбайк и сърфинг, и покоряваше зимните вълни на Маверикс, който се смяташе за най-опасното място за сърф в света. Носеха се слухове, че произхожда от богато браминско семейство от нисшата аристокрация и в родината си има титла, паша или набоб, но никой не знаеше със сигурност дали е така. Беше донякъде суетен, но това беше простим недостатък, доста често срещан сред персонала на ЛРД.

— Добре дошли — каза той с фамилиарен тон и им се усмихна, разкривайки белите си зъби. — Мисията е постигнала голям прогрес. — Той изброи някои от последните им постижения, спомена впечатляващата статия в научната секция на „Ню Йорк Таймс“, цитира друг материал в британското списание „Ню сайънтист“, подметна с известно злорадство за предполагаемите проблеми с китайския орбитален спътник „Ху Цзинтао“, пусна няколко шеги.

— А сега — каза той, — нека преминем към презентациите. — Той погледна в един списък. — По пет минути за всеки, след това преминаваме към въпросите. Ще започнем с климатичния доклад. Марджъри?

Ланг се изправи и започна да говори, като същевременно проиграваше пауър пойнт презентация на марсианския климат и показваше инфрачервени изображения на екваториалните ледени облаци, които бяха заснети наскоро от спътника. Корсо се опитваше да се концентрира, но съзнанието му блуждаеше другаде. Редът му приближаваше със страшна бързина — пет минути, в които ще формира първите впечатления за себе си като главен лаборант. Той се готвеше да направи рискова стъпка, което не беше типично за него, но се чувстваше спокоен. Беше го преговорил стотици пъти. Може и да беше нестандартно, но щеше направо да ги отвее. Че как иначе? Това беше зашеметяваща загадка, очевидно открита от доктор Фрийман малко преди смъртта му, която не бе успял да разгадае. Корсо беше поел щафетата от него. За него това беше начин да почете паметта на своя професор, като в същото време стимулира и собствената си кариера.

Той погледна към другия край на конферентната маса и видя Дирквайлер, който седеше, поставил дебела кожена папка пред себе си. Когато види накъде духа вятърът, сигурно щеше да доприпка веднага при него.

Корсо слушаше първите доклади, но едва-едва чуваше нещо от тях. Той усети как стомахът му се свива, когато приключи и последният доклад преди неговия.

— Марк? — каза Чодри и го погледна. — Ти си наред. — Той се усмихна окуражително. Дирквайлер успя да докара нещо като усмивка. Той плъзна компактдиска в плейъра. Мина известно време докато зареди, след което на екрана се появи първото изображение от неговата презентация.

— Благодаря ви, доктор Чодри — каза Корсо. — Подготвил съм ви малка изненада — едно откритие, което според мен има огромно значение.

Лицето на Дирквайлер помръкна. Корсо се опита да не гледа към него. Не искаше да бъде изхвърлен от играта.

— Вместо данните, получени от SHARAD, бих искал да обърна вниманието ви към данните, събрани от сцинтилатора за гама-излъчване на „Комптън“.

В стаята беше настъпила гробна тишина. Той се осмели да погледне към Чодри. Човекът изглеждаше заинтригуван.

Той премина към следващото изображение, което показваше Марс с нарисувани множество орбитални траектории около него.

— Това е траекторията на Марс Мапинг Орбитър през последния месец, той е събирал данни от почти полярна орбита… — Прехвърли набързо няколко изображения, докато не стигна до нужния кадър. Той показваше графика с периодични пикове. — Ако на Марс има източник на гама-излъчване, това е теоретичната му сигнатура, както би трябвало да бъде видяна от Марс Мапинг Орбитър.

Кимания, мърморене, размяна на погледи.

Той премина към следващото изображение, две графики, една върху друга, чиито пикове почти съвпадаха.

— А това, дами и господа, са действителните данни за гама-излъчването, събрани от спътника, наложени върху теоретичната графика. — Той изчака реакцията им.

Мълчание.

— Бих искал да обърнете внимание на доста показателното съответствие — продължи той, като се опитваше да запази умерен, неутрален тон.

Чодри присви очи и се наведе напред. Останалите просто гледаха.

— Знам, че стандартната грешка е доста голяма — продължи Корсо, — и съм наясно, че фоновият шум е доста силен. Освен това сцинтилаторът не отчита посоката. Не може да се фокусира върху самия източник. Но аз направих статистически анализ и стигнах до извода, че вероятността е само едно на сто това съответствие да е чисто съвпадение.

Мълчанието продължаваше. Хората в стаята започнаха да се размърдват нервно.

— И какво е вашето заключение, доктор Корсо? — попита Чодри с преднамерено неутрален тон.

— Че на Марс има източник на гама-излъчване. И то конкретен източник.

Тишина на изумление.

— И какъв трябва да е този източник? — попита Чодри.

— Точно това е въпросът, на който трябва да намерим отговор. Според мен следващата стъпка е да се проучат визуалните и радарните изображения и да се намери съответстващият артефакт.

— Артефакт ли? — попита Чодри.

— Имах предвид обект. Артефакт не беше точно подбрана дума, благодаря ви, че ме поправихте. Нямам предвид, че търсим нещо неестествено.

— Някакви теории?

Корсо си пое дълбоко дъх. Чудеше се дали да не сподели мислите си. „Ако ще е гарга, да е рошава.“

— Това е чисто предположение, разбира се, но имам няколко догадки.

— Да ги чуем.

— Може да бъде природен геоложки реактор, какъвто е откриван и на Земята. При него движението на скали или вода води до концентрацията на уран и се създава подкритична маса, която при разпадането си изпуска гама-лъчи.

Кимване.

— Но в тази теория се вижда един значителен проблем. За разлика от Земята, на Марс няма тектонични плочи или големи водни маси, които да причинят това. Сблъсък с метеорит ще разпръсне материала, няма да го концентрира.

— Какво друго би могло да бъде?

Корсо си пое дълбоко дъх.

— Миниатюрна черна дупка или голям къс от неутронно изродена материя биха могли да изпускат изобилие от високоенергийни гама-лъчи. Подобен обект може да попадне на Марс при сблъсък с метеорит и по някакъв начин е бил захванат на повърхността, откъдето е започнал да изпуска гама-лъчи в космоса. Всъщност този обект може все още да е активен, да изяжда планетата, така да се каже — така се генерира и гама-излъчването. Това би могло да бъде… — той замълча за миг, след което отново продължи. — … потенциална кризисна ситуация. Ако Марс бъде погълнат от черна дупка или раздробен до неутронна материя, потокът от гама-лъчи може да стерилизира Земята. Напълно.

Той млъкна. Беше го казал. Когато се огледа, забеляза само недоверчиви погледи. Това не беше проблем — данните не лъжеха.

— А данните от SHARAD? — попита Чодри.

Корсо го погледна невярващо.

— Ще бъдат готови след няколко дни. Надявам се, че ще се съгласите с мен, че гама-излъчването е много по-важно.

Дирквайлер заговори с изненадващо приятелски, предварително модулиран глас.

— Доктор Корсо, моля да ме извините, но аз останах с впечатлението, че на днешната среща ще презентирате данните, събрани от SHARAD.

Корсо отмести погледа си от Дирквайлер към Чодри и обратно. Всеки можеше да разбере какъв мръсник е Дирквайлер.

— Имах чувството, че това е много по-важно — каза най-накрая той. Погледна отново към Чодри, надявайки се, молейки се за подкрепа.

Чодри се прокашля.

— Доктор Корсо, не бих могъл прибързано да заявя, че споделям вашия ентусиазъм. Стандартната грешка обезсмисля до голяма степен вашето „съответствие“, а едно от четири отклонения във фоновия шум не може да се приеме като нещо категорично.

— Доктор Чодри, голяма част от космологичните данни едва надвишават фоновия шум — отвърна тихо Корсо.

— Така е. Но Бога ми, дори не мога да си представя какво би могло да изпуска гама-лъчи от повърхността на мъртва планета, без скорошна тектонична активност и без магнитно поле. Тези приказки за черни дупки или… — скептичният му глас заглъхна.

Корсо прочисти гърлото си и отново заговори:

— Бих препоръчал да прегледаме повърхността на планетата за обект, който да е подходящ за емитер на гама-лъчи. Ако определим точно източника на гама-лъчи върху повърхността, ще можем да го заснемем с камерата HiRISE9. Или пък, което е по-вероятно, възможно е вече дори да сме го заснели, но да не сме осъзнали значимостта му.

Чодри като че ли размишляваше. Той гледа известно време изображението на екрана, а всички останали го чакаха да заговори.

— Тук откривам един проблем.

Корсо чакаше изтръпнал, сърцето му биеше в гърлото.

— Предполага се, че цикличността на този ваш източник на гама-излъчване е около трийсет часа — според вашата графика. Но Марс се завърта около оста си за двайсет и пет часа. Как ще обясните несъответствието?

Корсо беше забелязал разликата, но тя му се струваше незначителна.

— Пет часа влизат в границите на допустимата грешка.

— Извинете, доктор Корсо, но ако екстраполирате диаграмата си, двете периодичности ще излязат от скалата. И то много. А това не влиза в границите на допустимата грешка.

Корсо се загледа в графиката. Чодри беше прав, веднага го разбра. Елементарна, глупава, непростима грешка.

Настъпи мъртва тишина.

— Разбирам какво имате предвид — каза Корсо с пламнало лице. — Отново ще прегледам данните и ще се опитам да ги изчистя. Но цикличността съществува. Може да се намира в орбита около планетата.

Дирквайлер отново се обади:

— Доктор Корсо, дори всичките ви изчисления да бяха точни, в което се съмнявам, това все пак си остава неуместно отклонение от основната ни мисия. Предпочитам да се концентрирате върху данните от SHARAD — които и без това са доста закъснели.

— Но… Ние определено трябва да проучим тази аномалия — отвърна Корсо със слаб глас. — Тя може да представлява значителна заплаха за живота на Земята.

— Не съм сигурен дали въобще подобна аномалия съществува — каза Чодри. — Освен това въобще не съм склонен да толерирам подобни тревожни слухове, базирани върху толкова несигурни данни. Трябва да сме изключително внимателни.

— Но дори да съществува и най-малката вероятност…

Чодри го прекъсна:

— Когато дълго време гледате фоновия шум, започват да се виждат неща, които не са там. Човешкият мозък често се опитва да си наложи модели, които не съществуват. — Той продължи да говори спокойно, почти съчувствено. — За нас са важни данните от SHARAD. Покойният доктор Фрийман също направи грешката да изгуби голяма част от времето си за тези гама-излъчвания. Не ми се иска да направите същата грешка.

Дирквайлер се обърна към Чодри.

— Чък, сам ще довърша анализа на SHARAD. Утре до пет ще бъде на бюрото ти. Съжалявам за това.

Чодри кимна с глава.

— Значи до утре в пет. Благодаря, Уинстън.

До края на събранието Корсо стоеше със скръстени ръце, с изписан на лицето престорен интерес, без да вижда нищо, без да чува нищо, с усещането, че нещо в него умира. Дори успокоителното потупване на Марджъри Ланг не му помогна. Как можа да допусне толкова елементарна грешка?

Фрийман се беше оказал прав: всъщност Чодри се беше оказал още по-голям идиот и от Дирквайлер. Но какво всъщност означаваше това? Че той беше тотално прецакан.

22.

Форд седеше на земята с кръстосани крака, гледаше в огъня и слушаше звуците на нощната джунгла. Тъмната гора ги обграждаше като влажно подземие.

Кхон се пресегна, вдигна капака на тенджерата, която къкреше върху огъня и разбърка съдържанието й с пръчка. След това каза с натежал от скептицизъм глас:

— И така, какво следва? Как смяташ да взривиш мината?

Форд въздъхна и хвърли една съчка в огъня, без да каже нищо.

— В годините на полетата на смъртта — продължи Кхон, — видях как застрелват чичо ми в главата. Знаеш ли какво беше престъплението му? Притежаваше готварска тенджера.

— И защо са го наказвали със смърт?

— Такива са били червените кхмери. Такъв е бил начинът им на мислене. Щом притежава тенджера, значи не е приел духа на колективизма, на комунизма. Въобще не ги интересуваше, че той има петгодишен син, който умира от глад. Затова първо екзекутираха детето пред очите му, а после убиха и него. Разбираш ли, срещу какви хора се изправяш, Уайман?

Форд счупи още една съчка и хвърли парчетата в огъня.

— Разкажи ми за Брат номер шест.

— Той участвал в студентската група на Пол Пот в Париж през петдесетте. Станал член на Централния комитет по време на полетата на смъртта, известен е под името Та Прак.

— Произход?

— Образовано семейство от Пном Пен. Гаднярът заповядал убийството на собствените си роднини — братя, сестри, майка, баща, баба и дядо. Приемаше го като дело на честта, което доказва чистотата на неговите идеали.

— Симпатяга.

— След смъртта на Пол Пот през 1998 г., той изчезна някъде на север и започна да се занимава с контрабанда на наркотици и скъпоценни камъни. „Революционните му идеали“ се изродиха в престъпност.

— И какво го мотивира сега?

— Оцеляването. Чисто и просто.

— А не парите?

— За да оцелееш, ти трябват пари. Какво иска шибаният Брат номер шест? Сега ще ти кажа какво иска: да изживее последните си дни в мир и спокойствие и да умре от естествена смърт. За това мечтаят масовите убийци: да умрат от старост, заобиколени от децата и внуците си. Той е почти на осемдесет години, но се е вкопчил в живота като младеж. Всички тези ужасии в долината, мината, робите — всичко това е само за да успее да изцеди още някоя и друга годинка живот. Защото, разбираш ли, ако копелето отслаби дори за миг контрола, той е мъртъв и го знае. Дори собствените му войници няма да го подкрепят.

— И тогава астероидът пада в скута му.

Кхон го погледна през пламъците.

— Астероид ли?

Форд кимна.

— Експлозията, за която говорят монасите, кратерът, повалените дървета, радиоактивните скъпоценни камъни — всичко това свидетелства за сблъсък с астероид.

Кхон сви рамене и хвърли една съчка в огъня.

— Нека правителството ти се погрижи за това.

— Видя ли онези деца, които ровеха из купчината камъни? Това ги убива. Ако не унищожим мината, те ще умрат.

След миг мълчание Кхон бръкна в раницата си и измъкна една бутилка.

— „Джони Уокър“, черен етикет — каза той. — Прояснява съзнанието. — Той му подхвърли бутилката.

Форд я хвана, разви капачката и вдигна бутилката.

— Наздраве. — Отпи една глътка, после още една, след което я върна обратно. Кхон също пи и остави шишето между двамата. Вдигна капака на тенджерата, погледна ориза, кимна одобрително, махна тенджерата от огъня и разсипа в две купички.

Форд взе ориза и двамата започнаха да се хранят мълчаливо, докато огънят постепенно угасваше.

„Да изживее последните си дни в мир и спокойствие и да умре от естествена смърт.“ Ако наистина само това го мотивираше, може би нямаше да е чак толкова трудно да се разправи с Брат номер шест.

— Кхон, хрумна ми една идея.

23.

Рандъл Уърт завърза лодката си за кея на остров Харбър и угаси осветлението. Момичетата бяха напуснали бързешката острова на адмирала и бяха хвърлили котва в заливчето на остров Отър. Щяха да останат там през нощта.

Луда работа, да слязат на острова, когато адмиралът си е у дома — особено след като старият пръдльо беше открил, че половината от антиките му са изчезнали. Уърт зацвили от кеф, като си представи как старият адмирал намира къщата си обрана до шушка, с едно голямо лайно на пода в хола. Вълните се блъскаха в корпуса и лодката леко се поклащаше. Помпата в трюма се включи и започна да изхвърля вода. Проклетата лодка се разкапваше все повече.

Уърт измъкна една кутийка будвайзер от хладилника, отвори я и отпи яка глътка. За да поемат такъв риск, сигурно са попаднали на сигурна следа към съкровището. Представи си как оправя двете кучки в пиратски стил, една след друга, и се надърви. Само че първо ще прибере съкровището.

Мислите му се върнаха към срещата с Аби на дока. „По-дълбоко, по-дълбоко.“ Каква кучка, да го каже точно пред оная клюкарка Джаки Спан. Джаки щеше да го разнесе из целия град. Изпълни го дива ярост. Мразеше тоя град. Хлапетиите, които навремето го бяха тормозили в училище и го бяха наричали „смотаняк“, сега бяха станали треньори, застрахователни агенти, механици, рибари, счетоводители — все същите гадни копелета, само че пораснали. Ще им го начука на всичките, начело с Аби и Джаки, а после ще ги убие. Аби му напомняше за майка му, която се чукаше с всеки шкембелия в града, стенеше и пъшкаше, а той беше принуден да чува всичко през хартиените стени на караваната. Най-хубавия миг в живота му беше, когато тя се заби с колата си в едно дърво и трябваше да я вадят на части.

Уърт хвърли празната бирена кутия през борда и с треперещи пръсти си отвори друга. Отпи голяма глътка, след това още една, пресуши я за по-малко от минута и я хвърли. Отвори трета, оригна се и я изгълта. Усети замайването от алкохола, но той не можеше да му помогне за сърбежа. Не можеше да потуши онова нервно усещане за мравки и червеи, които пъплят по кожата му. Започна да му се повдига и мускулът на врата му отново се разигра. Един от струпеите му беше започнал да кърви.

Очите му се спряха на револвера, който лежеше върху таблото. Той го взе и завъртя барабана. Може би трябваше да го простреля няколко пъти, да види дали още работи. Той извади неизползваните патрони и ги огледа. Бяха малко потъмнели, но изглеждаха наред. Върна ги обратно, затвори барабана и излезе на палубата. Пое си дълбоко дъх и се огледа. След като прибере парите от съкровището, повече нямаше да му се налага да се разправя със задници като Дойл, никакви кражби, никакъв затвор. Щеше да отвори кръчма, както винаги си беше мечтал, с голям широкоекранен телевизор, дървена ламперия, маса за билярд, английска наливна бира. Докато лежеше в затвора, той прекарваше часове в обмисляне на това как ще изглеждат покритият с дървени стърготини под, миризмата на бира и пържени картофки, дъбовият бар, сервитьорките с минижупи, игриво въртящи задничета.

Поредното неприятно пробождане в гръбнака прогони видението. Но той нямаше да се подчини на нуждата. Все още не. Нямаше да позволи на дрогата да го контролира.

По какво би могъл да стреля? Луната се беше издигнала високо в небето и той виждаше шамандурата на около седемдесет и пет фута навътре в морето, подхвърляна нагоре-надолу от вълните. Някога беше добър стрелец, но револверът беше пълен боклук, а и седемдесет и пет фута бяха голямо разстояние за четирийсет и четвърти калибър.

Ръцете му бяха мръсни и той ги избърса в ризата си, усещайки кльощавите си ребра. Боже, колко беше отслабнал. Отново усети сърбежа, сякаш под кожата му пълзяха червеи.

Хвана револвера с двете си ръце, прицели се в шамандурата, запъна ударника и стреля.

Разнесе се оглушителен гръм и на три фута от шамандурата плисна фонтанче вода.

— Мамка му — извика Уърт. Прицели се отново, отпусна се, опита се да овладее треперенето на ръцете си и стреля. Този път фонтанчето плисна отляво. Той отпусна ръце, изчака раздразнението да отмине, след което се прицели за трети път, затаи дъх, стегна се и бавно натисна спусъка. Този път шамандурата подскочи във въздуха и навсякъде се разхвърчаха парчета стиропор.

Той свали пистолета, изпълнен със задоволство. Това заслужаваше да се отпразнува. Уърт слезе в кабинката, премести рибарските такъми и измъкна лулата и дрогата. С треперещи ръце си приготви дозата. Също като давещ се човек, който се опитва да си поеме въздух, той засмука здраво мундщука, изпълвайки дробовете си с горещ „мет“.

Отпусна се назад, усещайки как вълната се устремява от дробовете към продълговатия мозък и достига до главния мозък, и изпъшка силно от неповторимото удоволствие, от абсолютното блаженство, а шибаният свят се сви на топка и потъна в езеро от спокойно, безчувствено задоволство.

Аби се тръшна в брезентовия сгъваем стол, вдигна крака върху парапета и погледна нагоре. Полунощ. „Марея“ беше пуснала котва в дълбокия залив на остров Отър. Небето беше обсипано със звезди, арката на Млечният път се извиваше над главите им. Водата се плискаше в корпуса на лодката, а на грила цвърчаха пържоли.

— Ами метеорита? — попита Джаки. — Не успяхме да претърсим целия остров. Може да сме пропуснали кратера.

— Там не се връщам. — Аби отпи една глътка от единствената бутилка с истинско вино, която беше купувала през живота си, „Брунело“ от Ил Маронето, реколта 2000. Великолепно вино. Не посмя да признае на Джаки, че е платила почти сто долара за него.

— Дай да сръбна. — Устата на Джаки беше временно затворена от бутилката. — Малко е сухо за моя вкус. Имаш ли нещо против да му сложа малко лед?

Аби се усмихна.

— Моля, заповядай.

Тя отново погледна към нощното небе. Всеки път, когато вдигнеше поглед нагоре, я обземаше някакво приповдигнато чувство, което можеше да се сравни единствено с религиозно преклонение.

— Какво огромно място — каза тя.

— Кое?

Аби посочи с пръст нагоре.

— Дори не мога да си го представя.

— Човешкият мозък не може да си го представи. Числата са твърде големи. Вселената се простира на 156 милиарда светлинни години в диаметър — и това е само нашата част, онази, която можем да видим.

— Хмм.

— Преди няколко години космическият телескоп „Хъбъл“ е бил насочен за единайсет дни към едно място в нощното небе, не по-голямо от прашинка. Нощ след нощ той събирал и най-слабата следа от светлина от тази точка в небето. Целта на този експеримент била да се разбере какво има там. И знаеш ли какво е видял?

— Лявата ноздра на Господ?

Аби се разсмя.

— Десет хиляди галактики, които не са били виждани преди. Всяка една с по пет трилиона звезди. И това е била само една точка в небето, избрана наслуки.

— Наистина ли вярваш, че някъде във вселената има разумен живот.

— Според математиката — би трябвало.

— А Бог?

— Ако Бог съществува — истинският Бог — то той няма да има нищо общо с онзи нещастник Йехова, за който бленуват овчарите, докато вардят стадата си. Бог, който е създал всичко това, трябва да е… нещо неописуемо величествено. — Аби отпи още една глътка. Виното започна да се разлива по вените й. Можеше и да свикне да си пийва от време на време. Можеше пък да се върне в колежа и наистина да стане доктор. При тази мисъл настроението й веднага се скапа.

— А като намерим метеорита, какво смяташ да го правиш?

— Ще го продам по Ибей. Виж месото да не прегори.

Джаки свали пържолите от огъня, сложи ги в картонени чинии и подаде едната на Аби. Двете започнаха да се хранят мълчаливо.

— Хайде, Аби, не се заблуждавай. Наистина ли смяташ, че ще го намерим? Това са напразни надежди, също както когато търсехме съкровището на Дикси Бул.

— Има ли значение — нали се забавляваме?

Джаки отпи малка глътка от виното с лед.

— Досега само пъплехме из горите. А онова преследване на остров Рип направо ми изкара акъла. Въобще не си представях така нашето приключение.

— Не можем да се откажем точно сега.

Джаки поклати глава.

— Баща ти ще побеснее, когато разбере, че си му отмъкнала лодката.

— Взета назаем.

— Ще те изхвърли от къщи и можеш да забравиш за колежа.

— Кой казва, че искам да се върна там? — сопна й се Аби.

— Стига, Аби, разбира се, че искаш. Та ти си най-умният човек, когото познавам.

— Достатъчно подобни глупости слушам от баща ми, че и ти да ми ги повтаряш сега.

— Няма никакъв метеорит — озъби й се предизвикателно Джаки.

Аби вдигна бутилката, довърши виното и устата й се напълни с утайка. Тя я изплю настрани.

— Има метеорит и ние ще го намерим.

До ушите им достигнаха три равномерни изстрела, след които отново настана тишина.

— Изглежда, тази вечер откачалките са плъзнали навсякъде — каза Аби.

24.

Когато стигнаха до края на долината, Форд усети странна тишина в джунглата. Горите край зоната на взрива бяха напуснати от всякакви живи същества. Между дърветата плуваше лека омара, която носеше със себе си мирис на бензин, динамит и гниеща човешка плът. Горещината нарастваше с приближаването им към сечището и Форд вече чуваше, без още да вижда, оживената активност отпред: дрънченето на желязо върху камък, виковете на войниците, спорадични изстрели и плач.

Гората се разреди и блесна светлина. Бяха стигнали до сечището. Пред тях лежаха стотици дървета, повалени от експлозията, изтръгнати и разхвърляни наоколо, напълно обезлистени. Районът на мината беше сцена на най-активния, най-долен кръг на ада… кошер на зверска активност.

Форд се обърна към Кхон и го погледна за последно. Камбоджанецът приличаше на миньор — мръсно лице, парцаливи дрехи, със струпеи и рани по ръцете, които бяха сътворили с помощта на кал и червена боя от кора на дърво. Беше си все така дебел, но сега това изглеждаше повече като резултат от някаква болест.

— Добре изглеждаш — каза Форд с приповдигнат тон.

Мрачното лице на Кхон омекна. Форд протегна ръка и сграбчи неговата.

— Пази се. И… благодаря.

— Щом веднъж съм оцелял при червените кхмери — каза бодро Кхон, — пак ще го направя.

Малкият закръглен мъж тръгна между повалените дървета, излезе на разчистения терен и закуцука към колоната от миньори. Един войник му извика нещо и го блъсна към останалите с оръжието си. Кхон залитна напред, като дрогиран, и се изгуби сред едва влачещите се хора.

Форд погледна часовника си: шест часа, преди да направи своя ход.

През следващите шест часа Форд обикаляше лагера, наблюдавайки установения ред. Когато настъпи обяд, той внимателно се придвижи към края на долината, избягвайки патрулите, и се настани на близкия нисък хълм, за да наблюдава бялата къща, където седеше Брат номер шест. Мъжът беше прекарал цялата сутрин на верандата в люлеещия се стол, пушеше лула и наблюдаваше цялата сцена с усмивка на доволство, също както някой стар дядо, който гледа играещите в задния двор внуци. Непрекъснато идваха и си отиваха войници, носеха доклади, приемаха заповеди и подменяха стражата. Вниманието на Форд беше привлечено от един слаб, намръщен мъж с торбички под очите и виновно изражение на лицето, който като че ли никога не напускаше мястото си до Брат номер шест. Изглежда, беше нещо като секретар, от време на време се навеждаше и шепнеше нещо в ухото му, слушаше и си водеше записки.

По обяд се появи един облечен в бяло сервитьор и поднесе питиета. Форд наблюдаваше как двамата мъже, Шест и неговият съветник, си пийват и разговарят като гости на градинско парти. Времето течеше бавно. Настъпи времето за обяд на миньорите и парцаливите групички хора се събраха около готварските огньове, като всеки получи по една топка ориз в бананово листо. След пет минути всички отново се върнаха на работа.

Докато Форд наблюдаваше лагера, той осъзна, че една елитна групичка бойци като че ли охранява останалите войници. Десетина от тях патрулираха из периметъра на лагера, тежковъоръжени с калашници китайско производство, РПГ, М-16 и шейсетмилиметрови леки минохвъргачки от виетнамската война. Пазачи пазят пазачите. Може би, помисли си Форд, всичко тук беше като при магьосника от Оз: трябва само да убиеш неколцина — или дори само един — и всичко си влиза в крачка.

Точно в един часа Форд се измъкна от скривалището си и тръгна по пътеката към долината, вдигайки силен шум и подсвирквайки. Когато се приближи на стотина ярда от бялата къща, картечен залп го засипа с листа и клонки и го накара да се хвърли на земята. Минута по-късно се появиха трима войници и започнаха да му крещят. Единият опря автомата в главата му, а другите бързо го претърсиха. След като откриха, че не е въоръжен, те го накараха да се изправи, завързаха ръцете зад гърба му и го блъснаха напред по пътеката. След няколко минути той стоеше на верандата пред Брат номер шест.

Ако Шест беше изненадан да го види, той не го показваше по никакъв начин. Стана от люлеещия се стол и се приближи към него, оглеждайки го така, сякаш Форд беше някаква интересна скулптура, и клатейки птицевидната си глава нагоре-надолу. Форд на свой ред го огледа. Мъжът беше облечен като френски колониален офицер, с бродирана бяла копринена риза, къси панталони в цвят каки, черни чорапи до коленете и официални обувки. Пушеше латакия10 със скъпа английска лула, над която се виеше ароматен син пушек. Лицето му беше деликатно, почти женствено, с набръчкан белег над лявата вежда. Докато обикаляше Форд, той сви червените си, момичешки устни и приглади назад бялата си коса.

След като приключи с огледа, Шест се приближи до една от колоните на верандата, чукна в нея лулата, за да изсипе недопушения тютюн, след което се облегна на парапета и отново я напълни. Процесът му отне пет дълги минути.

— Tue parle francais?11 — каза най-накрая той с неочаквано нежен глас на елегантен френски.

— Oui, mais je prefere…12 да говоря на английски.

Усмивка.

— Не носиш лични документи. — Английският му не беше чак толкова добър, с носов кхмерски акцент.

Форд не каза нищо. На вратата се появи прегърбена фигура — съветникът, когото беше забелязал по-рано. Той беше облечен със свободни панталони в цвят каки, оредяващата му сива коса беше залепнала по челото, имаше тъмни кръгове под очите, сигурно беше около петдесетгодишен.

Шест се обърна към него на стандартен кхмерски.

— Намерихме един американец, Тък.

Тък погледна Форд със сънливите си очи.

— Името ти? — попита Шест.

— Уайман Форд.

— Какво правиш тук, Уайман Форд?

— Търся вас.

— Защо?

— За да поговорим.

Шест извади нож от джоба си и каза тихо:

— Първо ще ти отрежа топките. После ще говорим.

Тък протегна възпиращо ръка и се обърна към Форд на много по-гладък английски с британски акцент.

— Откъде точно идвате? — Сънливите очи се затвориха, останаха затворени за момент и после отново се отвориха.

— Вашингтон, окръг Колумбия.

Шест леко махна с ножа и заговори на кхмерски:

— Губиш си времето. Остави ме да го обработя с ножа.

Тък не му обърна никакво внимание и продължи:

— Работите за правителството, нали?

— Много правилно.

— С кого сте дошли да разговаряте?

— С него. Брат номер шест.

Настъпи внезапна, смразяваща тишина. След миг Шест замахна с ножа към лицето му.

— Защо искаш да говориш с мен?

— За да приемете условията за вашето предаване.

— Да се предам? — Шест се наведе към него. — На кого?

Форд вдигна поглед нагоре.

— На тях.

Двамата мъже погледнаха към небето.

— Разполагате с… — Форд се усмихна и погледна към часовника си — … около сто и двайсет минути, преди да пристигнат безпилотните самолети и крилатите ракети.

Шест се втренчи в него.

— Искате ли да чуете условията? — попита Форд.

Шест опря острието на ножа към гърлото на Форд и леко натисна. Той усети как то леко започва да прониква в плътта му.

— Ще ти прережа гърлото!

Тък леко докосна Шест по ръката.

— Да — каза той спокойно. — Искаме да чуем условията.

Шест свали ръката, с която държеше ножа, и отстъпи назад.

— Имате две възможности. Вариант А: не се предавате. След два часа мината ви ще бъде изравнена със земята от безпилотните самолети и крилатите ракети. След това ЦРУ ще дойде да почисти — да ви очисти. Може и да умрете, може и да избягате. Във втория случай ще бъдете преследвани до края на живота си. На стари години няма да имате никакъв покой.

Мълчание.

— Вариант Б: Предавате се в мои ръце, изоставяме мината и си тръгваме. След два часа тя ще бъде взривена от американските бомби. ЦРУ ще плати един милион долара за вашето съдействие. Ще изживеете последните си дни в мир, като приятели на ЦРУ. Старостта ви ще премине спокойно.

— Защо ЦРУ не харесва тази мина? — попита Шест. — Тук всичко е законно.

— Не знаете ли кой купува вашите камъни?

— Продавам ги в Тайланд, всичко е законно.

Тък бавно кимна със затворени очи, като че ли за да потвърди думите му.

— Да. Всичко е законно. Продавате „меденки“ на търговски компании като „Пияманее ООД“.

— Всичко е законно! — повиши тон Шест.

— Знаете ли на кого ги продава тайландският търговец?

— Какво ме интересува? Не нарушавам закона.

— Това, че не нарушавате закона, не означава, че не можете да ни ядосате.

Шест замълча.

— Нека ви обясня нещо — продължи Форд. — Търговците в Банкок продават камъните на брокери в най-различни държави в Близкия изток, които са прикритие на един саудитски дилър. Той продава големи количества на клиенти в град Куета, Пакистан, които наемат мулета, за да ги откарат при Ал Кайда в Южен Вазиристан. Знаете ли какво прави Ал Кайда с тези камъни?

Шест продължаваше да го гледа. Тази мисъл изглежда не му беше минавала през ума.

— Ал Кайда стрива камъните на прах, за да концентрира радиоактивността им, и да произвежда мръсни бомби.

— Аз не знам нищо за това. Нищо! — гневно изпищя Шест и втренчи във Форд налудничав поглед.

Форд се усмихна.

— Да, вие и сержант Шулц.

— Кой е тоя сержант Шулц?!

Форд замълча, изчаквайки да се натрупа напрежение.

— И така: вариант А или вариант Б?

— Ти си просто някакъв си тип, който се появява тук с глупавата си история, нищо повече — изплю се Шест.

— Задай си следния въпрос, Брат номер шест: дали щях да дойда тук без подкрепа?

— Не носиш със себе си никакво доказателство, нито дори лична карта!

— Доказателство ли искате?

Шест присви очи.

Форд кимна към хълма.

— Ще ви дам доказателство. Ще дам заповед на един от безпилотните самолети да изстреля ракета към онзи хълм. Това достатъчно доказателство ли ще бъде?

Шест преглътна и голямата му адамова ябълка подскочи. Той не каза нищо. Очите на Тък останаха затворени.

— Развържете ми ръцете — каза Форд.

Шест измърмори някаква заповед и ръцете на Форд бяха развързани.

— Прибери ножа.

Камбоджанецът прибра ножа в калъфа му.

Форд посочи на запад.

— Виждате ли онзи хълм с двойното било? Него ще ударим с ракета.

— Как ще дадеш заповед?

Форд се усмихна. Той знаеше, че най-старите камбоджанци изпитват свръхестествен страх от ЦРУ и се надяваше да извлече изгода от него.

— Имаме си начини.

Шест беше започнал да се поти.

— След половин час ще имате вашето доказателство. Междувременно искам да се отнасяте с мен като с почтен гост, а не като с престъпник. — Той махна към въоръжените мъже.

Шест каза нещо и оръжията бяха свалени.

— Над главите ви се носят толкова много неща, които не можете да видите. Ако ми направите нещо, над главите ви ще се изсипе ужасно много смърт и унищожение още преди да успеете да се напикаете.

Лицето на Шест остана безизразно. Той се наведе настрани и се изплю на верандата.

— Имаш половин час. След това умираш. — Той се върна при стола си, седна в него и се залюля.

25.

Ег Рок беше най-пустият остров, който Аби беше виждала, малко по-голям от купчина скални блокове, обливани от вълните на Атлантическия океан. За по-малко от пет минути се увериха, че на острова няма никакъв кратер. След като го обиколиха, те поседнаха да починат на най-високия камък. Над главите им крещяха чайки, а в краката им вълните се разбиваха гръмотевично в скалите.

— Е? — каза Джаки, отпусната до нея. — Това си беше чист провал.

Аби преглътна тежко.

— Все пак ни остава Шарк.

— Да бе, точно така.

— Мъглата настъпва — каза Аби. От юг настъпваше тъмен облак, ниска, сива линия на хоризонта. Докато го наблюдаваха, той започна да поглъща остров Монеган, който посивя и постепенно изчезна. Малко по-късно изчезна и по-малкият остров Маняна, който се намираше близо до него. На всеки няколко секунди се чуваше сирената за предупреждение за мъгла.

Погледът и се премести към остров Шарк, парче земя с ширина около осем мили, не повече от два акра, незалесен и пуст. Той беше последен в списъка им. Ако метеоритът не беше паднал там… Тя хвърли едно камъче, тъжно размишлявайки върху шансовете им да открият кратера на Шарк. Облаците над главите им започнаха да се сгъстяват, изведнъж притъмня и замириса на студени мокри водорасли.

— Ще вали — каза Джаки. — Да се връщаме в лодката.

Аби кимна. Двете слязоха надолу по скалите, качиха се в гумената лодка и отплаваха. Океанът се беше успокоил, както често се случваше при мъгла. Аби загреба обратно към „Марея“ и след малко двете вече бяха на палубата. Аби отиде в рулевата кабина и провери нивото на горивото, акумулаторите и трюма. Запали двигателя и той тихо забоботи. Докато включваше електрониките, Джаки влезе при нея.

— Дай да си намерим някое хубаво заливче, да хвърлим котва и да се напоркаме.

— Отиваме на остров Шарк.

Джаки изстена.

— Само не и в мъглата, моля те. Главата още ме боли от онова вино, дето го пихме снощи.

— Чистият въздух ще те оправи. — Аби прегледа картата. Остров Шарк се намираше на около осем мили навътре в океана, заобиколен от подводни скали и рифове и изложен на опасни течения. Щеше да е адски трудно да слязат на него. Тя настрои станцията на климатичния канал и странно равният компютърен глас започна да чете прогнозата.

— Дай да останем известно време тук и да изчакаме мъглата да се разнесе — предложи Джаки.

— Сега ни е паднало. Морето е сравнително спокойно.

— Да, но мъглата!

— Имаме си радар и карта.

С приближаването на мъгливия облак над лодката се разпростря зловеща светлина.

Джаки се тръшна на стола до щурвала.

— Хайде, Аби, не може ли да починем за малко? Имам страшен махмурлук.

— Времето ще се разваля. Ако сега не използваме спокойното море, може да чакаме с дни. Виж — веднъж да стигнем там, за пет минути ще го обходим целия.

— Не, моля те.

Аби сложи ръка на рамото на приятелката си.

— Джаки, метеоритът ни чака.

Джаки изсумтя саркастично.

— Вдигни котва, първи помощник.

Докато Джаки се препъваше към носа, мъглата погълна лодката и светът им се сви до няколко ярда сивкав здрач.

Джаки вдигна котвата и я застопори.

— Ти си капитан Блай, знаеш ли го?

Без да сваля очи от картата, Аби леко завъртя кормилото и насочи носа на „Марея“ към остров Шарк.

— Ибей, дръж се, идваме!

26.

Минутите минаваха, а Форд чакаше на верандата. Войниците стояха наоколо в готовност. Шест седеше в леко поскърцващия люлеещ се стол, вперил поглед в равнината. Въздухът беше безпощадно горещ дори и в сянката на верандата. От мината отекваше какофония от звуци, парцаливите колони от миньори се движеха в безкраен ужасяващ кръг, а откъслечни изстрели бележеха края на поредния жизнен път. Децата пъплеха по купчината камъни, а пушекът от готварските огньове се издигаше към побелялото от жега небе. Тък стоеше, без да помръдва, затворил очите си сякаш спеше. Войниците помръдваха нервно, вперили погледи в небето над хълма.

Равномерното скърцане секна. Шест погледна към златния ролекс на китката си и вдигна бинокъла към очите си, за да огледа хълма.

— Четирийсет минути. Нищо. Ще ти отпусна още десет.

Форд сви рамене.

— Да влезем в къщата — каза Шест на Форд и се надигна от стола си. — Там е по-хладно.

Войниците изблъскаха Форд към къщата. Близо до свинарника, долепена до кухнята, се издигаше пристройка. Стаята, построена от сурови дървени трупи, беше съвсем празна, с изключение на дървени стол и маса. Щом влязоха в стаята, прасетата в кочината се разквичаха и загрухтяха очаквателно.

Форд забеляза изсъхналата кръв по стола и няколкото големи петна по пода, които бяха замазани с парцал. В смърдящия горещ въздух бръмчаха мухи. Една кървава следа водеше до задната врата, през която се стигаше директно в свинарника.

Войниците блъснаха Форд върху стола и завързаха ръцете му зад облегалката. Залепиха глезените му с тиксо към краката на стола и увиха стара ръждясала верига около кръста му и облегалката, заключвайки я отзад с катинар.

Войниците действаха с експедитивност, родена от практиката. Тък влезе в стаята и се изправи в единия ъгъл със скръстени ръце.

Отвън прасетата започваха да квичат от нетърпение.

— И така — каза Шест, изправен срещу Форд. Той измъкна изпод ризата си един стар нож ка-бар и се усмихна. Подпъхна острието под най-горното копче на ризата му и леко натисна. Копчето хвръкна. Нагласи ножа под следващото, откъсна и него, после следващото и така, докато ризата не се разтвори.

— Ти си бил голям лъжец.

Ножът откъсна и последното копче, после Шест го пъхна под тениската на Форд с острието нагоре и я разряза бързо. Опря върха в брадичката му, почака минутка и лекичко натисна. Форд усети ужилването и събирането на капките кръв, които падаха в скута му.

— Опа — каза Шест.

Ножът проблесна, отваряйки малък разрез върху гърдите на Форд, последва нов проблясък и нова рана. Форд се стегна, когато усети как топлата кръв потича надолу. Ножът беше изключително остър и досегът му не беше причинил никаква болка.

— Мястото е маркирано с X — просъска Шест.

— Това ти доставя голямо удоволствие, нали? — попита Форд.

Тък наблюдаваше, застанал до вратата.

Върхът на ножа начерта линия от гърдите до корема му. Острието сочеше към копчето на панталона.

В долината се разнесе едно дълбоко бум, което отекна между хълмовете.

— Опа — каза Форд.

Шест прибра ножа в калъфа и размени бърз поглед с Тък. Без да бърза, високият мъж излезе от стаята и се запъти към къщата. След малко се върна и кимна на Шест. Камбоджанецът излая някаква заповед на войниците, които развързаха Форд от стола, дадоха му парцал да попие кръвта от раните и го поведоха обратно към верандата. Над близкия хълм се носеше тъмен змиеподобен облак от дим и прах.

— Объркали сте хълмовете — каза Шест, оглеждайки облака и небето с бинокъла си.

Форд сви рамене.

— Хълмовете много си приличат.

— Не виждам самолета.

— Естествено, че няма да го виждаш.

Форд забеляза, че Шест, който досега изглежда, че не обръщаше никакво внимание на горещината, беше започнал да се поти.

— Разполагате с шейсет минути преди този лагер да бъде унищожен и всички вие да бъдете подгонени и избити като кучета. Затова решавайте по-бързо — каза Форд.

Шест се втренчи в него с малките си черни очички.

— Как ще получа тези един милион долара?

— Вземете раницата ми.

Шест изкрещя някаква заповед и един от войниците изчезна, завръщайки се след малко с раницата на Форд в ръка.

— Подай ми я — каза Форд.

Той я взе и извади един плик. Той вече беше отварян и преглеждан. Подаде го на Шест.

— Какво е това?

— Това е бланка на „Атлантик Фермьогенсфервалтунгсбанк“ в Швейцария. На нея са написани банкова сметка и код за потвърждение. Моля, забележете сумата на депозита: 1,2 милиона швейцарски франка или около един милион долара. С тези пари ще можете да се установите някъде, далече от враговете си, и да изживеете последните си дни в спокойствие и комфорт, заобиколен от деца и внуци.

Шест извади една ленена кърпа от джоба и бавно я прокара по челото си.

— За да приберете парите си трябва само да представите това писмо и кода — продължи Форд. — Приносителят на писмото и кода взема парите, разбрахте ли? Независимо кой е той. Но има и една уловка.

— Каква?

— Ако до 48 часа не се върна в Сием Риап, за да докладвам, парите ще изчезнат от сметката.

Шест отново попи челото си. Форд погледна към Тък. Той не се потеше; мръщеше се и се взираше в облака, който се разнасяше в небето над хълма. После се обади:

— Това беше малка ракета. Може би трябва да изпратим някой на хълма, за да провери. — Обърна се към Форд и се усмихна широко.

Форд погледна часовника си.

— Както желаете. Разполагате с петдесет минути.

Тък го погледна с присвити очи.

— Времето е достатъчно.

Той се обърна към Шест и му каза нещо на диалект. Камбоджанецът се обърна към един от войниците, малко, жилаво момче на не повече от осемнайсет години, и му заповяда нещо, също на диалект. Момчето остави автомата си, свали патрондаша и съблече униформата, като остана само по черни платнени панталонки и свободна риза. Шест измъкна един деветмилиметров пистолет от колана си, провери пълнителя и му го подаде, заедно с едно уоки-токи. Момчето изчезна като дим в джунглата.

— Той ще стигне хълма за петнайсет минути — каза Тък. — И тогава ще разберем дали това е било ракетно нападение или измама. — Той се усмихна и за пръв път погледна Форд с широко отворени очи, които му придаваха комично, изненадано изражение на лицето.

Те зачакаха. Външно Форд оставаше напълно спокоен. Очевидно Кхон не беше успял да стигне до хълма с двете била. И както изглежда, не беше успял да се докопа до голямо количество експлозиви — експлозията наистина беше доста анемична.

Напрежението на верандата се засилваше.

— Десет минути — каза Тък с отвратителна усмивка.

Раменете се размърдаха неспокойно. Шест се потеше. Той отново прегледа писмото, сгъна листа, прибра го в плика и го пъхна под ризата си.

— Пет минути — каза Тък.

Ново бум отекна над долината и над дърветата се издигна страховит облак. Шест измъкна уоки-токито от колана си и извика нещо в него, опитвайки се да се свърже с войника. Не се чуваше нищо, освен статичен шум. Той захвърли радиото и огледа празното небе през бинокъла.

— Не виждам самолет! — изкрещя той.

Форд наблюдаваше внимателно Тък. Старецът вече не гледаше към хълма, а се беше обърнал към Форд и го пронизваше с хитрите си кафяви очи.

— Който и да представи писмото, вие или ваш пълномощник — повтори бавно Форд, — той получава парите. — Докато говореше, той гледаше към Тък и видя разбиране в порочно интелигентния му поглед.

С едно-единствено гладко движение Тък измъкна деветмилиметровия пистолет от колана си, насочи го в челото на Шест и стреля. Главата на белокосия отскочи назад, на лицето му се изписа искрено удивление, а мозъкът му се разпиля по пода. Той се строполи на верандата и остана да лежи там с широко отворени очи.

Войниците подскочиха при изстрела и насочиха оръжията си към Тък, ококорили уплашено очи.

Тък заговори спокойно на кхмерски:

— Сега аз командвам. Вие работите за мен. Разбирате ли? Всеки един от вас ще получи веднага по сто американски долара бонус за вашето съдействие.

Моментът на объркване премина за миг. Всеки войник събра длани пред гърдите си и се поклони на Тък.

Високият камбоджанец се наведе и леко измъкна писмото от вътрешния джоб на Шест, тъкмо навреме преди разширяващата се локва кръв да го залее. Пъхна го в своя джоб и се обърна към Форд с лека усмивка.

— А сега какво?

— Заповядай на войниците си да опразнят лагера. От всичко: охрана, затворници, миньори. Ако ЦРУ разбере, че бомбардира работници, които са били оставени в лагера, няма да получиш парите си. Бомбите ще започнат да падат след… — той погледна часовника си, — трийсет минути.

Тък тихичко влезе в къщата и минутка по-късно се върна с пачка двайсетачки, увита в найлон. Той преброи по пет банкноти на всеки войник, след това им добави по още една и им каза да опразнят лагера и да подкарат всички към джунглата — американците ще започнат бомбардировката след трийсет минути.

Докато те тичаха надолу по пътеката, стреляйки във въздуха, Тък подаде ръка на Форд.

— Винаги съм обичал да правя бизнес с американците — каза той със слаба усмивка.

Форд се насили да отвърне на усмивката.

27.

Аби не сваляше очи от зелената точка на радара, докато „Марея“ се влачеше през гъстата мъгла със скорост от пет възела.

— Горката ми глава — каза Джаки. — Не ме карай да го правя.

— Почти стигнахме.

— Направо си истински Блай. — Джаки изсипа в шепата си две хапчета от пластмасова тубичка с парацетамол и ги изпи с бира. После подаде кутийката на Аби. — Искаш ли да сръбнеш?

Аби поклати глава, без да сваля поглед от радара.

— Онази лодка пак се появи.

— Лодка ли? Каква лодка?

— Ето я. — Тя посочи към зелената точка на радарния екран, на около една морска миля зад тях.

— Каква е тази лодка?

— Не знам. Малка е. Мисля, че ни следи.

— Откъде знаеш, че не е някой рибар?

— Кой ще тръгне да лови омари в тая мъгла? — Аби си поигра с настройките на радара. — Нищо не виждам.

— Угаси двигателя — каза Джаки.

Аби го направи и двете се заслушаха.

— Чуваш ли я?

— Да — каза Джаки.

— Движи се подир нас от два часа.

— Че защо му е на някой да ни следи?

Аби отново пусна двигателя.

— За да ни открадне съкровището?

Джаки се изсмя.

— Може би прикритието ти е било твърде добро.

Аби даде газ, без да сваля очи от малката зелена точка, очаквайки да помръдне. Но тя просто си стоеше там.

Аби въведе курс към подветрената страна на остров Шарк и подкара бавно натам. Проучването му нямаше да им отнеме много време. Островчето представляваше просто един хълм без дървета насред океана, с полегат склон от едната страна и стръмни канари от другата, които, погледнати отдалеч, създаваха впечатление за перка на акула. Тя никога не беше идвала тук, нито пък познаваше някой, който да е бил. Мъглата беше толкова гъста, че Аби едва виждаше носа на лодката си.

— По дяволите, Аби, ти май наистина мислиш, че ще намерим метеорита?

Аби сви рамене.

— Когато се съмняваш в нещо — каза Джаки, — пушни си някой джойнт за прочистване на мислите.

— Не, благодаря.

Джаки започна да си свива цигара.

— Чака ни работа — каза сприхаво Аби. — Не можеш ли да изчакаш малко?

— Джаки не се ли забавлява, от работа ще почне да затъпява.

Аби въздъхна, а Джаки започна да щрака със запалката, която отказваше да работи във влажния въздух.

— Слизам долу.

Намираха се на около половин миля от острова. Аби намали скоростта, поглеждайки непрекъснато към картата и дълбокомера. Около острова имаше безброй рифове и опасни подводни скали и тъй като скоро щеше да настъпи отлива, Аби не искаше да рискува и да се приближава твърде много. След малко спря двигателя.

— Джаки, пусни котвата.

Джаки излезе на палубата с цигара в ръка и се огледа.

— Гъстомъглец, както обичаше да казва дядо ми. — Тя остави цигарата върху кутията с трева, отиде до носа и извади застопоряващия клин. — Готова ли си?

— Пускай.

Джаки пусна котвата през борда и разви веригата й докрай. Аби завъртя лодката и я заклещи. Приятелката й се върна.

— А островът къде е?

— На около двеста ярда в южна посока. Не посмях да се приближа повече.

— Двеста ярда? Отказвам да греба.

— Аз ще греба.

Аби хвърли в надуваемата лодка една кирка, лопата, кофа, намотано въже, раничка със сандвичи и кола, както и обичайните кибрит, фенерчета и манерка с вода.

— За какво са ти кирката и лопатата? — попита Джаки.

— Защото метеоритът трябва да е тук. — Опита се да прозвучи убедително, но самата тя изпитваше съмнения. Кого заблуждаваше? Такъв беше целият й живот — поредица от тъпи идеи.

Аби скочи в лодката и заклини греблата, докато Джаки се настаняваше на кърмата.

— Ти дръж компаса и ни насочвай — каза Аби.

Джаки развърза лодката и Аби започна да гребе. „Марея“ се изгуби в мъглата. Скоро подминаха една скала, стърчаща над водата като черен зъб и обрасла с водорасли. След нея подминаха още една и още една. Не подухваше никакъв вятър. Аби усещаше как косата й натежава от мократа мъгла, как влагата потича по лицето й и попива в дрехите.

— Сега вече разбирам защо не искаше да докараш лодката дотук — каза Джаки, оглеждайки скалите, които изникваха от мъглата. Някои от тях достигаха до шест фута височина и се издигаха над водата почти като човешки фигури. — Страшничко.

Аби гребеше.

— Ние може би сме първите хора, които някога са стъпвали на остров Шарк — каза Джаки. — Трябва да забием знамето си.

Аби мълчаливо продължаваше да гребе. Усещаше как сърцето й се свива. Това беше краят. Нямаше да намерят никакъв метеорит.

— Хей, Аби, съжалявам, че се заядох с теб на лодката. Дори и да не намерим метеорита, това си беше интересно приключение.

Аби поклати глава.

— Не спирам да мисля за онова, което каза, че съм прецакала живота си, като напуснах колежа. Баща ми толкова години спестяваше пари, за да ме прати да уча. И ето ме сега, на двайсет и една години, живея с нашите и работя като сервитьорка в Дамарискота. Неудачница.

— Стига, Аби.

— Дължа осем хиляди долара, които баща ми трябва да изплаща.

— Осем хиляди? Леле. Не знаех.

— Баща ми става в 3:30 сутринта, за да заложи капаните, работи като куче. Отгледа ме сам-самичък, след като мама умря. И ето, виж ме, крада му лодката. Защо съм такава ужасна дъщеря?

— От родителите се очаква да се скъсват от работа заради децата си. Това им е задачата. — Джаки се опита да се засмее. — Опа, стигнахме.

Аби погледна през рамо. Зад нея се издигаше тъмната сянка на острова. Нямаше никакъв бряг, само обрасли във водорасли враждебни и тъмни скали.

— Бъди готова да се намокриш — каза Аби.

Лодката се блъсна в най-близката скала, Аби направи няколко маневри, слезе и я завърза. Джаки й хвърли кирката, лопатата и раницата и също скочи на скалата. Двете издърпаха лодката на сухо и се огледаха.

Край тях се ширеше пустош. Масивна купчина от натрошени гранитни скали, покрити с начупени дървета, накъсани мрежи, натрошени шамандури и протрити въжета. Камъните бяха побелели от курешките на чайките, а над главите им се виеха невидими птици, които крещяха гневно.

Аби метна раницата на гръб. Те прекосиха полето от плавеи, изкачиха се по хлъзгавите скали и най-накрая се озоваха в началото на обрасла с режещ кладиум поляна. Островът преминаваше под ъгъл във висока скала, увенчана с гигантски гранитен клин като долмен, останал след разтопяването на глетчерите. Тревата отстъпи пред ниски храсталаци. Те стигнаха до гранитната плоча, заобиколиха я и продължаваха до стръмния край на острова.

Аби подмина плочата, спря се и се втренчи невярващо.

— Боже Господи!

Пред нея се ширеше наскоро образуван кратер с ширина пет фута.

28.

Форд тръгна по пътеката след войниците и се озова в миньорския лагер, потънал в прах и хаос; войниците тичаха на всички страни, миньорите се суетяха насам-натам, объркани и уплашени, неспособни да разберат какво става. Останалите, сред които цели семейства, бягаха, подскачаха или куцукаха към горите, носейки или подкрепяйки болните и ранени роднини.

Той се огледа за Кхон и най-накрая забеляза познатата закръглена фигура да се появява тичайки откъм гората, с раница на гръб. Стигна до Форд запъхтян и с обляно в пот лице.

— Господин Мандрейк! Привет!

— Добра работа, Кхон. — Форд отвори раницата и измъкна отвътре един радиационен дозиметър. Включи го и погледна към скалата. — Четирийсет милирема на час. Не е зле.

Кхон забеляза кървавите петна по ризата на Форд.

— Какво ти направиха?

— Малко закъсня с фойерверките, приятелю. Почти фатално.

— Имах малко проблеми при отмъкването на динамита от бараката. Едва успях да стигна до най-близкия хълм.

— Как се оправи с войника, който дойде да провери?

— Досетих се, че могат да изпратят. Разделих заряда и заложих половината в един замаскиран капан. Горкото момче.

— Хитро. — Форд извади един цифров фотоапарат и един джипиес от раницата. Подхвърли го на Кхон. — Ти засечи координатите. Аз ще направя снимки.

— Дадено, шефе.

Форд се приближи до ръба на минната шахта с дозиметър в ръка. Това определено беше метеоритен кратер, пластовете изхвърлени вещества бяха разпръснати радиално, предимно късове брекча и вулканичен камък.

— Осемдесет милирема — каза Форд. — Тук горе е сравнително ниско. Можем да останем поне час, преди да започна да се тревожа.

Той надникна внимателно в ямата. Стените на кратера ставаха все по-стръмни и преминаваха във вертикална шахта с диаметър около десет фута, със стени от стопен стъклоподобен материал. По стените бяха закачени кабели със светещи крушки, а надолу се спускаха две бамбукови стълби — изглежда, там се намираше пластът със скъпоценните камъни. Генераторът в близкия навес, който произвеждаше електричеството, все още работеше. Към масивната бамбукова конструкция над ямата беше монтирана лебедка и товарна мрежа за издигане и спускане на различно оборудване.

Форд се взираше в шахтата все по-заинтригуван. Кратерът беше невероятно дълбок — като че ли бездънен; сякаш обектът беше продължил да дълбае надолу. Той направи няколко снимки на шахтата, после се обърна и направи една панорамна серия на околностите. Направи и няколко измервания с дозиметъра.

След известно време се появи и Кхон с джипиеса.

— Готово.

Лагерът беше почти напълно обезлюден, наоколо лежаха само трупове.

— Давай да взривяваме, преди нашите приятели да са се усетили, че сме ги изиграли — каза Форд. — Защото ако не го направим, те ще се върнат. И всичко това ще започне отначало. — Той огледа мъртвите тела и усети как гневът го задушава. Някои от тях дори не бяха съвсем мъртви и се опитваха да изпълзят надалеч.

Форд и Кхон разбиха вратите на бараката с динамита и натовариха с експлозиви изоставената талига, заедно с детонатори, таймери и жици. Откараха динамита до мината и напълниха товарната мрежа с касите динамит. Форд пъхна по един детонатор във всяка каса и ги свърза с таймера. След което го настрои на трийсет минути.

Двамата спуснаха мрежата на около сто фута дълбочина. Форд блокира моторната лебедка като счупи пулта за управление с един метален прът и изтръгна жиците отвътре.

— Двайсет и пет минути — каза той, поглеждайки към часовника си. — Да се махаме оттук.

Двамата хукнаха към гъстата джунгла и продължиха да тичат, докато не стигнаха до познатата пътека, по която бяха дошли. По пътя си подминаваха парцаливи групички от бавно движещи се селяни. Никой не им обръщаше внимание. Войниците бяха изчезнали.

— Близо сме — каза Форд, усещайки как стомахът му се свива. Никога през живота си не беше ставал свидетел на такава адска сцена на човешко нещастие, жестокост и експлоатация. Какво толкова имаше в камбоджанските гени, че да изроди до такава степен тези по природа мили, спокойни и деликатни хора със силна будистка вяра?

Те се спряха да починат до големите камъни в пресъхналото речно легло. Експлозията дойде точно навреме.

29.

Рандъл Уърт угаси двигателя и се спря в мъглата, загледан в радара си. Ярката точка, която пулсираше на екрана на няколкостотин ярда на юг сигурно беше „Марея“. Малко по-далеч се намираше една по-голяма точка, която представляваше остров Шарк.

Остров Шарк. На осем мили в открито море, без пристанище, заобиколен от рифове, на който можеше да се слезе само при мъртво вълнение. Идеалният остров на съкровищата. Как не се беше сетил досега!

Той пусна котва, като внимаваше да не дрънчи много с веригата. Когато приключи с нея, започна да пълни раницата си. Сложи малка кутийка с инструменти, клещи секачи, тел, изолирбанд, нож, револвера и една кутия патрони с кух връх.

След това седна и зачака, ослушвайки се в мъглата. Островът се намираше на около четиристотин ярда и мъглата поглъщаше всички звуци. Не се чуваше нищо. Усети как сърцето му бие все по-силно и се опита да не обръща внимание на сърбежа под кожата му. Не още, не сега! Трябваше да запази ума си ясен.

След това чу нещо: слаб вик. Наведе се напред. Викът беше последват от слаби, но ясно различими ликуващи писъци. Ликуващи!

Той се изправи с разтуптяно сърце. Това бяха триумфални викове. Бяха го намерили. „Мамка му, невероятно!“ Той грабна раницата си, хвърли я в надуваемата лодка, сам скочи вътре и започна да гребе като полудял към „Марея“. Морето беше гладко като огледало, а с мъглата щеше да се справи.

След няколко минути пред него се появиха очертанията на „Марея“. Той вдигна греблата и се заслуша напрегнато. Беше се приближил доста до острова и вече можеше да чува призрачните им гласове по-ясно, като и отчетливите звуци на копаене, потракването на лопата и звънтенето при удрянето на кирка в камък. Приближи се до кърмата на „Марея“, завърза лодката си, хвърли раницата на борда и се покатери след нея.

Застана до рулевата кабина и се опита да диша по-спокойно и да овладее треперенето на ръцете си. Метамфетаминът си играеше с него, правеше го неспокоен. Като се подсигури до края на живота си, ще го спре окончателно. Вече нямаше да има нужда от него. Чуваше сърцето си как бие лудо, усещаше кръвта да пулсира в ушите му. Забеляза бутилка „Джим Бийм“ до конзолата в кабината, грабна я, отпи яка глътка, последвана от още една. Постепенно започна да се успокоява.

Опитвайки се да се съсредоточи, той взе една отвертка и разви капака на генератора. Пред очите му се разкриха купчина кабели, чинно подредени и боядисани в различни цветове.

Той знаеше точно какво да прави.

30.

Към три часа следобед Марк Корсо вече дишаше по-леко. Когато онази сутрин, след кошмарното събрание, се беше прибрал в офиса си, той с облекчение видя, че на бюрото му няма розов плик. Цял ден обработва като пощурял данните от SHARAD и беше успял да завърши всичко. И то много добре, не можеше да не си го признае: графиките и всичко останало бяха прегледно подредени, подвързани, прибрани в отделни джобчета и защипани в отделни папки, изображенията бяха кристално ясни, изчистени от всякакви странични шумове и дигитално обработени.

Дирквайлер не го беше посещавал да го мъмри, нито му се беше обаждал, за да му отправя последно предупреждение. Въобще не го беше виждал. Беше направил грешка при изчисляването на цикличността, но определено не беше сбъркал с гама-излъчването. То съществуваше, той беше убеден в това, и се надяваше все пак Чодри да помисли върху презентацията му и да реши, че си заслужава по-сериозно проучване.

Марк Корсо пъхна папките под мишница, преглътна тежко и тръгна по коридора към кабинета на Дирквайлер. Почука леко, чу неговото „влез“ и отвори вратата с трепет. Дирквайлер седеше зад бюрото си, на мантата под мишниците му бяха започнали да се образуват потни петна.

— А, ти ли си, Корсо…

— Нося данните от SHARAD — каза Корсо колкото се може по-хладнокръвно. Потупа по папките под мишницата му и преглътна тежко, повтаряйки изреченията, които беше упражнявал цял следобед. — Бих искал да се извиня за случилото се на събранието. Наистина се увлякох по гама-излъчванията. Искам да ви уверя, че това няма да се повтори.

Дирквайлер го гледаше. Не се беше вторачил в него, а просто го наблюдаваше със зачервени очи. Изглеждаше така, сякаш не е спал цяла нощ.

— Господин Корсо… Съжалявам, че трябва да ви го съобщя. — Дирквайлер въздъхна и сложи ръцете си върху бюрото. — Вчера подготвих всички документи… за прекратяване на трудовия ви договор с нас. Много съжалявам.

Корсо се почувства като ударен от гръм и просто не знаеше как да реагира.

— Ние сме полуправителствена организация и е необходимо известно време, за да може прекратяването на трудовото правоотношение да премине през цялата система. Съжалявам, че се наложи да чакате. Но мисля, че и двамата сме наясно, че това няма да се получи. — Погледът му се задържа върху Корсо, неподвижен и студен.

— Но доктор Чодри…

— Двамата с доктор Чодри сме напълно единодушни по въпроса.

Корсо отново се опита да преглътне. Чувстваше се неспособен да помръдне. Беше като закован оловен войник.

— И така — каза Дирквайлер, потупвайки по масата за последен път. — Това е всичко. До края на деня трябва да опразните кабинета си. Съжалявам, но смятам, че така е по-добре.

— Но… вие все пак искате данните от SHARAD, нали? — попита Корсо, осъзнавайки колко глупаво звучи въпросът му.

На лицето на Дирквайлер се изписа раздразнение, той се пресегна и взе папките.

— Предполагам, че не сте чули какво казах на събранието: че сам ще обработя данните от SHARAD. Цяла нощ не съм спал, за да успея да приключа с тях. — Той протегна ръка над кошчето за боклук и пусна папките вътре. — Нито имам нужда от тях, нито ги искам.

Корсо усети как се изчервява от безпардонния му жест. Дирквайлер продължи да го гледа.

— Има ли още нещо или приключихме с това?

Корсо се обърна вдървено и тръгна да излиза.

— Моля, затворете вратата зад себе си.

Корсо я затвори и остана треперещ в коридора. Първоначалният шок и отказ да повярва в случилото се преминаха в гадене, а след това и в ярост. Това не беше правилно. Беше несправедливо. Да изхвърли работата му в кошчето… Това беше своеволие. Не можеше да го позволи.

Той се обърна и отвори вратата — само за да хване Дирквайлер наведен над кошчето да вади папките му.

— Ти… Ти, дебел плъх такъв.

— Моля?

— Чу ме много добре. — Всъщност кой говореше в този момент? Какви ги говореше? Нито веднъж през живота си не беше изпитвал такава ярост.

Дирквайлер почервеня и остави папките да паднат обратно в кошчето, след което се облегна назад и постави ръце зад главата си, разкривайки изцяло потните си подмишници.

— Тръгваш си с гръм и трясък, ясно. Искаш ли да добавиш още нещо?

— Да, по дяволите, искам. Изненадан съм, че въобще си бил приет на работа тук, камо ли да ти поверят контролен пост. Та ти си самата посредственост. Ти и Чодри, и двамата. Дадох ви доказателства за това, че нещо опасно, дори катастрофално може да се случи на Марс. Пред очите ви е, а дори не го забелязвате. Не сте по-различни от Инквизицията, която осъди Галилео.

— А, значи сега си Галилео? — Студена усмивка изкриви лицето на Дирквайлер и изчезна за миг. — Виж какво, Корсо, след като вече си изля яда върху мен, веднага отивай в кабинета си и остани там. Имаш петнайсет минути да си събереш нещата. След това охраната ще те отведе до изхода. Ясно ли е?

Той се завъртя на стола, обърна дебелия си гръб към Корсо и започна да пише нещо на клавиатурата.

Петнайсет минути по-късно Корсо вървеше към изхода на лабораторията, придружаван от двама охранители. Той носеше малка картонена кутия, в която беше събрал оскъдните си принадлежности: поставените в рамка дипломи от „Браун“ и МТИ, голяма друза, която му служеше за преспапие и снимка на майка му.

Когато излезе под горещото слънце и тръгна към морето от блестящи автомобили, наредени на гигантския паркинг, Марк Корсо получи прозрение. Той се спря рязко и едва не изпусна кутията. Спомни си един малък, привидно незначителен факт: Деймос, едната от луните на Марс, обикаляше около планетата за трийсет часа. Това обясняваше цикличността на аномалията.

Източникът на гама-излъчване не се намираше на Марс — беше на Деймос.

31.

Докато Аби трескаво изкопаваше камъните от кратера и ги изхвърляше навън, мъглата премина в ситен дъждец. Метеоритът се беше забил на около един фут навътре в скалата под пръстта, изхвърляйки навън смесена купчина от натрошени камъни и кал. Тя беше изненадана от малките размери на кратера — само около три фута дълбочина и пет фута ширина. Дъждът постепенно се засилваше и дъното на кратера започна да се превръща в каша, кална локва смесена с натрошена скала.

Аби изкопа едно доста голямо парче, избута го до ръба на кратера, Джаки го пое и го извади навън.

— Толкова камънаци се събраха тука — каза Джаки. — Как ще разберем кой е метеоритът?

— Повярвай ми, веднага ще разбереш. Той е направен от метал — метеоритно желязо.

— Ами ако е много тежко и не успеем да го вдигнем?

Аби откърти още един камък от дъното, повдигна го и го изхвърли отвън.

— Ще измислим нещо. Във вестника пишеше, че е сто фунта.

— Във вестника пишеше, че може да е около стотина фунта.

— Колкото по-голям, толкова по-добре. — Аби почисти няколко дребни камъка и изхвърли навън три-четири лопати лепкава кал. Докато работеха, ръмежът се превърна в постоянен дъжд. Дори дъждобранът не успя да я запази и скоро стана вир-вода. Студена кал влизаше в ботушите й и накрая краката й вече жвакаха звучно при всяка стъпка.

— Донеси кофата и въжето от лодката.

Джаки изчезна в мъглата и се върна след пет минути.

Аби завърза въжето към дръжката на кофата и я напълни я кал, която Джаки издърпа и изхвърли, след което спусна кофата обратно за следващото пълнене.

Аби изпъшка, след като изпрати нагоре следващата кофа. Взе лопатата и я заби в калта. Ръбът й удари в камък.

— Това отдолу е твърда скала. — Продължи да сондира. — Метеоритът трябва да е тук долу, някъде сред натрошените камъни.

— Значи колко е голям?

Аби се замисли за миг, пресмятайки на ум. Каква беше относителната плътност на желязото? Седем хиляди и нещо.

— Един стофунтов метеорит — каза тя, — ще бъде около десетина, дванайсет инча в диаметър.

— Само толкова ли?

— Достатъчно е голям. — Аби заби кирката между двете половини на един разцепен камък, раздели ги под жвакащите звуци на калта, и ги изтика нагоре. Беше омазана до ушите с кал, а дъждът се стичаше във врата й, но на нея не й пукаше. Тя беше на път да направи откритието на живота си.

Ранди Уърт зави обратно капака на двигателя и избърса мазните си пръсти. Обърна се на другата страна и освети с фенерчето си двигателния отсек — всичко изглеждаше нормално, нямаше никаква следа от работата му. Той постави люка на мястото му и го притисна добре, след което забърса всички следи от пръстите си.

Прибра инструментите в раницата, закопча я и я метна на рамо. Изправи се и се огледа внимателно, търсейки някоя забравена следа от присъствието му. Всичко беше чисто. Той провери настройките на двигателя, прекъсвачите и часовника, за да се увери дали всичко е така, както го беше намерил.

Измъкна се от рулевата кабина и се ослуша за звуци откъм острова. Дъждът барабанеше по покрива и пляскаше по водата на океана, но въпреки това той можеше да ги чуе как копаят, звънтенето на желязо при удара в камък, развълнуваните гласове. Като че ли щяха да бъдат заети още доста време.

Той отиде на кърмата, развърза лодката си и скочи в нея. Кожата го сърбеше, по скалпа му пъплеха разни работи и нещо странно се случваше с очите му. Спешно имаше нужда от дрога. Беше работил здраво — беше си я заслужил. Натисна здраво греблата, толкова силно, че те изскочиха от гнездата си. Проклинайки, с треперещи ръце, той ги пъхна обратно и загреба. Скоро „Марея“ изчезна в мъглата и след няколко минути собствената му лодка изскочи през очите му, покрита с ръжда и омазана с масло.

Той се качи на борда и се спусна в малката каюта, където държеше лулата и метамфетамина. Извади една бучица с треперещи пръсти, опита се да я пъхне в лулата, изпусна я, изруга, наведе се да я вземе и най-накрая успя да я натъпче и да я запали.

Ох, мамка му, колко беше хубаво. Той се излегна назад със стон, усещайки члена си толкова твърд от притока на кръв, и в главата му се завъртяха картини на това, което щеше да причини на двете кучки, когато ги спипа.

Аби продължаваше да пълни кофата с кал и да изхвърля навън камъни, постепенно изчиствайки дъното на кратера, където беше пропуканата скала. Дъждът не спираше, дори се засилваше, и тя започна да чува вълните, които се разбиваха в камъните в подножието на хълма. Надигаше се буря — трябваше да свършат по-бързо.

Тя изкопа един изключително голям камък и Джаки слезе при нея, за да й помогне да го изтикат от дупката. Заби лопатата няколко пъти, след което падна на колене и бръкна с ръце в студената кал.

— Тук наистина е голяма каша, но мисля, че приближаваме.

— Изглеждаш много страховито — рече Джаки през смях.

— И ти не изглеждаш като абитуриентка на бала си.

Последваха още камъни, изхвърли се още много кал. Студеният дъжд се стичаше по врата й. Тя отново спря и зарови ръце в калта.

— Аби, никакъв метеорит не намираме.

— Тук е. Трябва да е тук.

Остана на колене и започна да изгребва с ръце калта от гранитната скала. Дъждът започна да я измива. С нарастващо въодушевление Аби забеляза радиално разположените пукнатини в скалата, но калта отново ги засипа.

— Не може да не е тук — каза тя настоятелно на висок глас, сякаш за да го накара да се случи. Хвърли още камъни и кал в кофата. — Къде се е заврял, по дяволите?

— Да не е някой от камъните, които изхвърлихме? — попита Джаки.

— Нали ти казах, трябва да е метеоритно желязо!

— Хей, просто попитах.

Ядосана и премаляла от умора, Аби се свлече на дъното на кратера. Може би метеоритът се беше вклинил толкова здраво, че се беше превърнал в част от скалата. Тя изгреба с ръце колкото можа от калта и чакъла, напълвайки кофата още няколко пъти.

— Джаки, напълни кофата с морска вода, за да измием всичко.

Джаки грабна кофата се изгуби надолу по хълма. Върна се след няколко минути, носейки я пълна с вода. Аби я взе и я плисна върху калната, напукана скала.

Чу се бълбукащ звук и водата се изтече през една дупка в скалата като в мивка.

— Какво, по дяволите… — Тя бръкна с пръсти в дупката.

— Ще донеса още вода.

Джаки хукна обратно с пълна кофа, плискайки водата по хълма. Аби я грабна и я изля в дупката. Тя отново изчезна, този път разкривайки една идеално кръгла дупка в скалата, широка около четири инча в диаметър, която продължаваше надолу в земята. Около нея се простираше мрежа от пукнатини.

Аби свали ръкавицата си и пъхна пръсти в дупката, опитвайки се да стигне колкото се може по-надълбоко. Стените бяха гладки като стъкло, цилиндричната дупка беше толкова перфектна, сякаш бе издълбана със сонда.

Тя взе едно камъче и го пусна в дупката. След миг чу слабо чукване отдолу.

Аби погледна към Джаки.

— Няма го. Метеоритът не е тук.

— А къде е?

— Просто е продължил надолу. — И въпреки всичките опити да потисне сълзите си, тя избухна в ридания.

32.

Порутеният манастир беше претъпкан с бегълци, монасите отвеждаха болните хора в бомбардирания храм и им даваха храна и вода. Звуците на плачещи деца и хлипащи майки се смесваха с брътвежите на объркани и ужасени гласове. Когато Форд се огледа, търсейки игумена, той с изненада забеляза, че облечените в оранжеви роби монаси, тежковъоръжени и препасали патрондаши, обикалят наоколо, явно охраняваха пътеките, които слизаха от планината. В далечината, над хълмовете, се забелязваше черен стълб от пушек, които се издигаше към нажеженото небе.

Най-накрая откри игумена, коленичил до едно болно момче, да го утешава и да му дава вода от стара бутилка от кока-кола. Мъжът го погледна.

— Как успя да го направиш?

— Дълга история.

Игуменът кимна с глава и каза просто:

— Благодаря.

— Нуждая се от усамотено място, за да проведа един разговор — каза Форд.

— В гробището. — Той махна с ръка към обраслата с трева пътека. Форд тръгна към мястото, където гората беше пооредяла, загърбвайки хаоса в манастирския двор. Сред дърветата бяха пръснати десетки будистки ступи, малки кули, в които се съхраняваше прахът на почитани монаси. Някога ступите са били позлатени и боядисани, но с времето цветовете бяха избледнели, някои от кулите се бяха срутили и образуваха малки купчинки. Форд откри едно тихо местенце сред гробниците, извади сателитния си телефон, включи го в нетбука си и набра номера.

Миг по-късно се чу плътния глас на Локууд. Във Вашингтон сега беше два сутринта.

— Уайман? Успя ли?

— Ти си проклет лъжец, Локууд.

— Хей, чакай малко, успокой се. Какво имаш предвид?

— През цялото време си знаел къде се намира мината. Тя е огромна, не може да бъде пропусната от космоса. Защо ме излъга? Каква беше целта на цялата тази шарада?

— За всичко си има причини — отлични причини. Сега: събра ли данните, които ти поръчах?

Форд овладя гнева си.

— Да. Всичко. Снимки, радиационни измервания, джипиес координати.

— Отлично. Можеш ли да ми ги пратиш?

— Ще си получиш данните, след като аз получа обяснение.

— Не си играй с мен.

— Никакви игрички. Просто обмяна на информация. В твоя кабинет.

Последва дълга пауза.

— Много глупаво от твоя страна да следваш такава линия на поведение спрямо нас.

— Аз съм глупав човек. Вече го знаеш. А, и между другото, взривих мината.

— Какво си направил?!

— Взривих я. Няма я. Сайонара.

— Да не си полудял? Нали ти казах да не я докосваш!

Форд се опита да потисне гнева си. Той си пое дълбоко дъх и преглътна.

— Те са поробили цели села, жени и деца. Стотици хора умираха. Имаше един масов гроб пълен с мъртъвци. Не можех да позволя това да продължава.

След кратка пауза Локууд каза:

— Стореното — сторено. Ще се видим в кабинета ми веднага, щом пристигнеш.

Форд прекъсна връзката, изключи телефона и го угаси. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да възвърне самообладанието си. В гробището беше тихо, здрачаваше се и последните слънчеви лъчи прозираха през върховете на дърветата, изпъстряйки гробището със златнозелени точици. Той постепенно се успокояваше. Никога нямаше да забрави онова, което беше видял — той добре знаеше, че до края на живота си често щеше да си мисли за него.

Освен това имаше нещо, свързано с мината, което беше пропуснал да съобщи на Локууд. Нещо толкова невероятно, толкова фантастично, че не се поддаваше на никакъв анализ. Но последствията от него щяха да бъдат ужасни.

33.

Застанал зад руля на собствената си лодка, Уърт си отвори една бира и се загледа в дъжда, който се стичаше на вадички по прозореца. Момичетата бяха на острова от близо два часа. „Проклетото съкровище сигурно е огромно“ — помисли си той.

Той отново провери револвера си, същия, с който на петнайсет беше обрал бакалията на Харисън, и наведе дулото надолу, балансирайки го в ръката си. Неотдавна беше опитал да го заложи, за да изкара малко пари за дрога, но никой не искаше да го вземе. Казваха, че е пълен боклук. Какво ли разбираха пък те? Предишната вечер се беше представил чудесно и Уърт се усмихна при мисълта за всичките жаби, които двамата с чичо му бяха превърнали в малки розови облачета с тоя пистолет.

Той вдигна дулото и се престори, че се цели в чайката, която се поклащаше във водата зад кърмата. Щеше му се да я гръмне — хубаво облаче пера щеше да вдигне — но не смееше да рискува и да вдига шум.

— Бум-бум — каза той. Чайката отлетя.

Уърт остави пистолета на таблото до четирите кутии с патрони, острия нож, телта, клещите секачи и изолирбанда. Точно той едва ли щеше да му потрябва за нещо, но го беше взел за всеки случай. Извади си още една кутийка с бира и се заслуша. Откъм острова не се чуваше нищо, само плющенето на дъжда и пресекливия крясък на невидима чайка. Започна да усеща първите движения на подкожните буболечки, но не им обърна внимание. Когато настъпеше моментът да дръпне спусъка, в никакъв случай не трябваше да бъде надрусан.

Усети как лодката му леко се помръдна, кърмата се полюляваше под поривите на освежаващия бриз. През последния половин час се бяха появили вълни, предвестници на наближаващата буря. Той погледна часовника си. Пет часа. Ставаше късно. Знаеше, че с настъпването на прилива те нямаше да могат да се приберат от острова до падането на нощта — щяха да са твърде изложени на стихията. Щяха да натоварят съкровището на борда и да се скрият в някой залив на вътрешните острови, най-вероятно щяха да се върнат до Отър, където се бяха покрили след случката на адмиралския остров.

Той чу нещо и се ослуша. Дочу слаби гласове и пляскане на гребла. Връщаха се обратно. Чу как откачат греблата и разтоварват багаж в лодката, чу тупването на въжетата и издрънчаване на лопата. Гласовете им бяха тихи, много тихи. Със засилването на дъжда мъглата беше започнала да изтънява, но въпреки това видимостта не надвишаваше сто ярда.

Уърт набързо прегледа всичко. Беше готов.

Чу как двигателят на „Марея“ заработи на празни обороти, докато вдигнат котва. Сигурно проверяваха радиото и радара, и се чудеха защо не работят. Ако бяха достатъчно умни, щяха да си носят ръчна радиостанция и джипиес за всеки случай, но след като претърси „Марея“, не откри нито едното от двете.

Двигателят на „Марея“ изръмжа и Уърт впери поглед в зелената точка, която се размърда на радара му. Погледна към часовника си и си отбеляза часа. Пет и девет.

Нагласи обхвата на радара на две мили и проследи „Марея“, която се отдалечаваше на запад, към вътрешните острови, точно както беше очаквал. Когато „Марея“ измина една морска миля, Уърт запали собствения си двигател, вдигна котва и ги последва от разстояние. За да се приютят край вътрешните острови, те трябваше да изминат шест мили в открито море, и лодката им плаваше с шест възела. С всяка изминала минута морето ставаше все по-бурно.

След около една миля той забави скоростта. „Марея“ беше спряла. Той бързо изключи двигателя си и остана на дрейф, ослушвайки се. Нищо. Двигателят на „Марея“ определено не работеше: лодката стоеше неподвижна във водата, обгърната от мъгла, на седем мили от брега, без никакви комуникации.

Той запали своя двигател и даде газ към „Марея“. Изображението й се появи на радара, като се приближаваше все повече, половин миля, четвърт миля, триста ярда…

На сто ярда той осъществи визуален контакт, „Марея“ изплува от мъглата. Едното от момичетата бърникаше из радиото, другото беше отворило капака на двигателя и надничаше вътре, светейки си с фенерчето. И двете вдигнаха глави и се обърнаха към него.

„Здрасти, кучки.“

Когато стигна на двайсет фута от „Марея“, той обърна лодката си на деветдесет градуса дясно на борд, изключи двигателя, завъртя внезапно кормилото и лодката рязко спря. Сред това сграбчи револвера с две ръце, прицели се в двете момичета и започна да стреля.

34.

Марк Корсо затръшна и заключи вратата на апартамента си, остави кутията на кухненската маса и трескаво започна да пребърква шкафчето под умивалника в търсене на отвертка. Бебето отново плачеше, климатикът продължаваше да бръмчи и сирените виеха по улицата, но Корсо не им обръщаше никакво внимание, защото се беше съсредоточил върху работата си. Той пъхна отвертката в задния си джоб, вдигна кухненския стол и го премести в средата на стаята, качи се върху него и разви аплика на тавана. Свали го, бръкна в разкрилата се дупка и извади твърдия диск.

Само след минута дискът беше монтиран и компютърът му работеше. С трескава решимост той написа паролата, обърквайки я два пъти поред, преди да успее да се успокои. Бързо провери точното време, за което Деймос правеше една пълна обиколка — което се оказа точно 30.4 часа, сравнено с 24.7 часовото марсианско денонощие. След това отвори данните от гама-излъчването и провери цикличността: 30.4 часа.

Беше прекарал стотици часове в преглеждане на снимки с висока резолюция от повърхността на Марс, в търсене на нещо различно, нещо странно, нещо, което може да се окаже източник на гама-излъчване. Но орбиталният спътник беше направил снимки на четиристотин хиляди квадратни километра от марсианската повърхност с най-висока резолюция, и преглеждането им беше като да търси игла в купа сено в поле, пълно с купи сено. Деймос беше различен. Деймос беше мъничък — скала с формата на картоф и размери петнайсет на дванайсет километра. Каквото и да генерираше гама-лъчи на Деймос, той щеше лесно да го открие.

Със затаен дъх той прегледа папките и файловете върху 160 терабайтовия диск и откри една не много голяма, озаглавена „ДЕЙМОС“. Веднага се сети, че три или четири месеца по-рано орбиталният спътник беше преминал близо до Деймос, беше го сондирал с георадара и беше направил снимки с изключително висока резолюция. Това бяха първите му снимки след онези, направени от „Викинг I“ през 1977 г.

Отвори папката и видя, че вътре има само трийсет снимки във видимия спектър и дванайсет радарни изображения на Деймос.

Той отвори първата снимка, уголеми я, наложи координатната мрежа върху нея и огледа всяко едно квадратче поотделно, търсейки нещо, което да изглежда странно. Деймос имаше доста гладка, безинтересна повърхност, покрита с дебел слой прах, който не се беше пръснал из космоса само благодарение на немощното привличане на луната. Имаше пет-шест кратера, от които само два имаха имена, Суифт и Волтер.

Опитвайки се да действа по-бавно, по-методично, той огледа всяко квадратче в мрежата. Резолюцията беше достатъчна, за да показва отделните камъни на повърхността, някои от които бяха три фута в диаметър.

След като завърши с първата фотография, той премина на друга, после на следващата. Мина един час, после два и най-накрая Корсо приключи. Не беше намерил нищо: само няколко големи, дълбоки кратера, скали, фрагменти от изхвърлени при метеоритните сблъсъци вещества и безкрайни полета и наноси от реголит.

Той се изправи, внезапно затиснат от умора и отчаяние. През главата му мина мисълта, че преследва някаква илюзия: може би просто беше видял пречупеното в космическите лъчи сияние на луната, която бе достатъчно малка, за да се появи то в събраните данни като единичен източник.

С тази обезкуражаваща мисъл в главата, той си сложи кафе в кафеварката. Докато го чакаше да се процеди през филтъра, размишляваше върху настоящото си положение. А то беше бедствено. Финансово беше съсипан. Вече беше прекратил договора за наема за апартамента, губейки депозита и наема за последния месец; беше платил депозит за друг, по-скъп апартамент, който вече не можеше да си позволи. Не му бяха останали достатъчно пари, за да пренесе багажа си в новия апартамент, камо ли да се върне в Бруклин. А трябваше да направи точно това. Не можеше да си позволи да остане тук, докато си търси нова работа, изплаща студентския си заем и покрива сумите по кредитните карти. Така или иначе не му се оставаше в Южна Калифорния; той мразеше всичко тук — освен Марджъри. Марджъри. Толкова бързо го бяха изритали, че дори не му оставиха възможност да се сбогува с нея, да й обясни, да се ободри от остроумните й забележки и забавни коментари.

Единственото нещо, което можеше да го спаси, бяха осемте хиляди долара обезщетение за предсрочното прекратяване на трудовия му договор.

Той си наля чаша кафе, изсипа вътре неприлично количество сметана и захар и отпи. Оставаше му да прегледа радарните изображения на Деймос, но се съмняваше, че ще открие нещо в тях, заради ниската им резолюция. Поне не бяха много.

С неохота се върна на бюрото си и започна да ги разглежда. Изображенията бяха компютърно обработени в дълги вертикални разрези на повърхността на Деймос, радарът беше успял да проникне до около стотина метра в дълбочина. Образите приличаха на дълги, черни ленти, наподобяващи панделки, като повърхността и теренът под нея бяха оцветени съответно в червено и оранжево.

Почти веднага забеляза нещо странно. Под кратера Волтер някаква плътна, симетрична шупла блестеше в ярко оранжево. Той присви очи, опитвайки се да я види по-добре. След това се облегна назад: това, разбира се, беше просто метеоритното тяло, създало кратера. Тук нямаше никаква загадка. Учените в лабораторията сигурно вече го бяха проучили и бяха стигнали до същия извод.

Въпреки това той отвори снимката на кратера Волтер и отново я разгледа подробно. Това беше най-дълбокият и най-скорошен кратер на Деймос, толкова дълбок, че дъното му се криеше в сянка.

Той се наведе напред и присви очи. В сянката се забелязваше нещо.

Използвайки софтуер за повишаване качеството на образа, Корсо се опита да изчисти сянката. Той засили контраста, наслага спомагателни цветове, изостри преходните ръбове и обработи почти всеки пиксел, за да извади максимално количество информация и от най-слабите и неясни данни. Корсо се занимаваше с това повече от година и знаеше отлично как да съживи едно изображение, стига то да беше истинско, а не резултат от дефект в камерата. Процесът беше труден и пипкав, и му отне почти цял час. С всяка промяна в образа изненадата му преминаваше в учудване, смайване и най-накрая в изумление. Защото нещото, което видя в сенките на Волтер, съвсем не беше природен обект. В това нямаше никакво съмнение. Това не беше дефект, не беше софтуерна грешка.

Беше структура, изкуствен обект, машина.

Той се изправи и дишайки тежко, се приближи до прозореца, облегна се на перваза и подложи главата си под студената струя, която лъхаше от климатика, опитвайки се да овладее дишането си. Слънцето висеше над пресечката и сипеше кафеникави лъчи върху колоната от автомобили, светофарите, електрическите жици и сградите, които бяха пръснати сред хилавите палмови дръвчета.

Машина. Извънземна машина.

Изведнъж го обзе спокойствие. Изумително спокойствие. Това беше много по-важно от незначителните му лични проблеми. Той си припомни защо изобщо се беше захванал с наука. Точно заради това.

След като беше останал без работа, той щеше да разполага с достатъчно време, за да обмисли нещата и да реши какво да прави. Тези данни бяха секретни и притежанието им беше престъпление, така че той не можеше просто да отиде и да обяви откритието си. Ако съобщеше за него в лабораторията, те със сигурност щяха да намерят начин да му отнемат авторството и може би дори щяха да го пратят в затвора. Затова трябваше да действа предпазливо, да обмисли всичко внимателно, а не да направи нещо прибързано. Нуждаеше се от време, място и спокойствие, за да вземе правилното решение. Защото от това как ще постъпи зависеше не само неговото бъдеще, но и бъдещето на цялата планета.

Той отново си пое дълбоко дъх, изправи се и започна да събира багажа си, за да се върне в Бруклин.

35.

Прозвуча гръмотевичен рев, веднъж, два пъти, куршуми пробиха фибростъклото на рулевата кабина, засипвайки Аби с остри тресчици. Тя се хвърли с писък на пода, изпаднала в паника. От мъглата внезапно се материализира лодка, устреми се към тях с пълна скорост, и докато завиваше и даваше на заден ход с мощен рев на двигателя, пред очите й се появи Рандъл Уърт, който стреляше по тях с огромния револвер в ръката си.

— Какво става, мамка му? — изпищя Джаки, свита на палубата.

Бум! Бум! Още два куршума пробиха прозорците, а трети отвори дупка с размера на топка за тенис в стената до главата й.

— Джаки! — изпищя тя. — Джаки!

— Тук съм — чу се задавен глас.

Аби се обърна и видя приятелката си свита зад ъгъла, прикрила главата си с ръце.

— Слизай долу! — изкрещя тя, пълзейки към стълбата, която водеше до каютата. — Под ватерлинията! — Тя стигна до стълбата и се търкулна надолу, падайки на пода в каютата. След миг върху нея се строполи Джаки, която пищеше, покрила главата си с ръце.

— Джаки, ранена ли си? — извика Аби.

— Не знам — проплака Джаки.

Аби я огледа отвсякъде, но не видя никаква кръв освен от одраскванията, причинени от начупеното фибростъкло.

— Какво беше това, мамка му? — изкрещя Джаки, без да сваля ръце от главата си. — Какво беше, мамка му?

— Уърт стреля по нас.

— Защо? — проплака тя.

Аби я разтърси силно.

— Хей! Слушай ме внимателно.

Джаки преглътна тежко.

Поредният залп от куршуми се заби в лодката, разкъсвайки корпуса и стените на каютата. Един от куршумите проби дупка под ватерлинията и водата започна да нахлува вътре.

Джаки изпищя и отново покри главата си.

— Слушай ме, по дяволите! — Аби се протегна и се опита да махне ръцете на Джаки от главата й. — Намираме се под ватерлинията, тук не може да ни уцели. Но той ще се качи на борда. Трябва да се защитим. Разбираш ли ме?

Джаки кимна и отново преглътна тежко.

Аби се огледа. В каютата беше хаос, захвърлени спални чували, мръсни чинии в умивалника, всичко посипано с натрошено фибростъкло. Водата нахлуваше през дупката и тя чу как автоматичната помпа се включи.

„Кутията с инструменти под мивката.“ Тя протегна ръка и отвори шкафчето.

Над водата се разнесе глас.

— Хей, момичета! Татко е вкъщи! — Последваха нови шест изстрела, които разкъсаха кабината над главите им. Аби издърпа навън кутията, отвори я и инструментите се разпиляха по пода. Тя ги огледа, грабна ножа за чистене на риба и чука.

— Къде е спреят?

Джаки изпъшка.

— В раницата в задното отделение.

— Мамка му. — Аби пъхна ножа в колана си и подаде чука на Джаки. — Дръж това.

Джаки го взе.

Бум! Бум! Бум! Бум! Бум! Бум! Още един изпразнен барабан. Из каютата хвърчаха трески от натрошеното фибростъкло, а из въздуха се носеше ситен, задушаващ прах. Аби пропълзя по стълбата, дръпна резето на капандурата и се върна обратно.

— Потъваме — каза Джаки.

— Това е най-малкия ни проблем.

Тя чу двигателя на лодката на Уърт, която се приближаваше към тяхната. Моторът угасна и след миг тя почувства сблъсъка. Краката му изтрополяха върху палубата.

— Мамка му, мамка му — каза разтрепераната Джаки. — Той се качи на борда.

Аби се опита да успокои дишането си. Нуждаеха се от план.

— Легни на пода — каза тя. — В средата. Престори се на простреляна. Аз ще се скрия отпред. Когато влезе през вратата, ще изскоча и ще го пронижа с ножа.

— Да не си полудяла? Той има пистолет!

— И се е надрусал до козирката. Прави каквото ти казвам и лягай там.

Джаки се сви на пода, безпомощна и хълцаща.

Аби се сви до стената и притвори вратата на каютата така, че да остане съвсем тесен процеп, през който да вижда стълбата. Тя се напрегна, готова за скок.

Чу тежкото тропане на ботушите на Уърт по палубата.

— Татко е вкъщи!

Аби стисна ножа и надникна през процепа. Той се придвижи бавно по палубата и влезе в рулевата каюта. Опита се да отвори капандурата.

— Сега вече наистина ще разбереш какво означава по-дълбоко, кучко! Както и твоята шибана приятелка! Ще ви взема съкровището и ще ви дам такъв урок, че никога няма да го забравите!

„Съкровище?“ Тоя идиот беше повярвал на историята им. Тя можеше да чуе накъсаното му, тежко дишане, треперенето на гласа му. Това я уплаши дори повече от изстрелите.

— Ние… нямаме никакво съкровище — каза Джаки, свита на пода, трепереща от страх.

Дрезгав смях.

— Да не мислиш, че съм толкова прост, гадино? Не смей да ме лъжеш! Дойдох да взема съкровището — и да ви науча на малко уважение.

— Кълна се, че нямаме…

Думите й бяха прекъснати от силен ритник по капандурата, който едва не я разполови. Джаки изпищя.

— Не! Недей!

Аби се напрегна.

Нов ритник — и капандурата се разцепи на две, увисвайки на рамката. Уърт се появи на стълбата, наведе се и погледна надолу с големия си пистолет в ръка.

— Уенди, прибрах се! — Ритна парчетата на капандурата и стъпи на най-горното стъпало, после на следващото, и на следващото, докато не слезе по късата стълба. Джаки се беше свила на пода и плачеше. Той се прицели в нея.

— Къде е съкровището?

— Моля те, заклевам се… няма никакво съкровище… — Джаки плачеше, покрила главата си с ръце, свита на кравай. — Няма съкровище… Моля те… Само един кратер…

— Глупости! — изкрещя той, размахвайки пистолета. — Не се бъзикай с мен!

„Още една стъпка.“

Той пристъпи напред.

Аби изскочи и замахна с всичка сила към гърба му. Но той я чу и замахна със свободната си ръка, отблъсквайки нейната. Ножът излетя настрани и той стреля по нея, без да се цели, пробивайки нова дупка в корпуса, много под ватерлинията.

В каютата нахлу морска вода.

Аби се хвърли върху него, но той я удари в стомаха и тя падна на колене, останала без въздух. Тя кашляше, давеше се и се опитваше да възстанови дишането си, а около нея се плискаше студената вода.

— Къде е съкровището, кучко! — Той я сграбчи за косата, дръпна главата й назад и заби дулото на пистолета в ухото й.

Тя размаха ръце, едва успявайки да си поеме дъх. Той дръпна главата й още повече и завря дулото в устата й.

— Хей, Джаки! Кажи къде е съкровището или ще дръпна спусъка!

— Съкровището беше измислица — изпъшка Джаки. — Моля те, повярвай ми, просто измислица…

Той запъна петлето.

— Не ме лъжи, кучко, или ще я убия! Къде сте го скрили, по дяволите? Веднага ми го донеси!

Аби се опита да каже нещо, но не можа. Водата нахлуваше бързо.

— Последен шанс!

— Добре, добре, ще ти кажа! — изкрещя Джаки. — Спри и ще ти кажа!

— Къде е? — изпищя Уърт с фалцет.

— На кърмата, под задния люк. Натъпкано е под палубата, върху кутията на щурвала.

— Бързо, донеси го! Лодката потъва!

Джаки се изправи. Беше вир-вода. Водата се беше вдигнала до шест инча.

— Ти! Аби! Върви с нея! — Той измъкна дулото от устата й, счупвайки един зъб, и я повлече по стълбата през рулевата кабина към кърмата.

— Отваряй! — извика Уърт на Джаки, без да сваля пистолета от главата на Аби.

Джаки се опита да отвори люка, повдигна ръчката и я завъртя.

— По-бързо или ще я застрелям!

Тя натисна ръчката с всичка сила, после опита отново.

— Не мога! Заяла е, трябва ми помощ!

Уърт изблъска Аби на палубата.

— Върви й помогни! — Лицето му беше изкривено, почервеняло, жилите на врата му бяха изпъкнали, мазната му коса беше залепнала за черепа, а беззъбата му уста вонеше.

Аби запълзя по палубата и сграбчи единия край на ръчката, а Джаки хвана другия. Погледите им се срещнаха и двете започнаха да се преструват, че се опитват да отворят люка. Но ръчката не искаше да се освободи.

— По-силно!

Нов опит.

— Вървете в другия край на лодката — каза Уърт. — И двете. Ей там. — Той махна с пистолета.

Аби и Джаки отидоха в другия край на лодката. Те се притиснаха една към друга, Аби смушка Джаки и посочи с поглед към чука, който все още беше в нея. Джаки го плъзна в ръката й.

Бавно, без да сваля очи от тях, Уърт остави пистолета, сграбчи ръчката и с лекота я завъртя. Люкът се отвори.

— Хилави кучки — каза той, отмествайки го настрани. Поколеба се, загледан нетърпеливо в тъмната дупка. Накрая не се сдържа, наведе се и пъхна главата си вътре, за да огледа.

Аби изтича по палубата и нанесе удар с двете си ръце точно когато той изваждаше главата си. Чукът се заби в темето му с противен звук, като бухалка, която удря кух пън. Уърт залитна настрани. Кръв бликна от дълбоката дупка, оплиска палубата и се смеси с дъждовната вода. Кутрето на дясната му ръка потрепна гротескно и застина. Джаки отвори раницата, измъкна спрея и напръска неподвижното му тяло.

Настъпи тишина и после Джаки каза със страхопочитание в гласа:

— Мили Боже, той е мъртъв.

Аби го гледаше. Струваше й се нереално, като във филм. Не можеше да помръдне, нито да диша.

— Аби? — каза Джаки. — Потъваме.

„Лодката на баща й потъваше.“ Тя стоеше като парализирана. Изпусна чука на палубата и хукна към двигателния отсек. И двете помпи работеха с пълна пара, но още докато проверяваше за повреди, се чу цвъртящия звук на залетите от морската вода акумулатори, които дадоха на късо. Електрическата система излезе от строя и помпите в трюма заглъхнаха.

Джаки се захвана за работа. Тя хукна към долната каюта, шляпайки през прииждащата вода и започна да оглежда дупките. След това грабна едно одеяло и едно въже и се върна на палубата.

— Аби, помогни ми! — Тя й подхвърли въжето. — Нарежи го на четири парчета и ги вържи за краищата на одеялото!

Аби се захвана за работа, а Джаки събу обувките си, пое си дълбоко въздух и скочи във водата. След миг изскочи на повърхността.

— Подай ми края на одеялото! Ще го завържем около лодката и ще запушим дупките!

Аби й хвърли единия край, Джаки го хвана и се гмурна под лодката, прекара го над дупките и излезе от другия край. Подаде краищата на въжетата на Аби.

— Дръж!

Аби ги хвана и ги завърза за парапета, след което издърпа Джаки на борда. „Марея“ започна да се накланя.

— Дали ще свърши работа? — попита Аби.

— Поне ще ни спечели малко време. Ще използваме лодката на Уърт, за да я изтеглим до най-близкия остров — каза Джаки. — Ела с мен. — Тя прескочи от „Марея“ на „Морски вълк“, чийто двигател все още работеше на празни обороти, хвана щурвала и даде пълна газ. Двигателят изрева и лодката се стрелна напред, дърпайки деветтонната „Марея“ след себе си.

— Какво правим? — проплака Аби.

— Франклин. Ще откараме и двете лодки до брега. Това е единственият начин. Аби, погрижи се за онези клинове, гледай да издържат.

Докато Аби проверяваше, Джаки включи радиото и започна да излъчва сигнал за помощ.

— Тук „Марея“, „Марея“, „Марея“, позиция 43 50 север, 69 23 запад. Лодката ми потъва, имаме тежко ранен пасажер. Втора лодка ме тегли. Нуждая се от незабавна помощ. Край.

Тя спря да говори и зачака. След минута дойде отговорът.

— „Марея“, тук бреговата охрана от Тенънт харбър. Най-близко до вашата позиция се намира рибарската лодка „Мисти Сю“, на юг от Френдшип лонг айлънд, която идва към вас със скорост от десет възела. „Мисти Сю“ ще се свърже с вас по канал 6. Край.

— Няма ли някой по-близо? — изкрещя Джаки. — Потъваме!

— В морето няма много лодки, „Марея“. Изпращаме катера на бреговата охрана „Адмирал Фич“ с медицинско лице на борда, край.

— Ще се опитам да акостирам край Франклин — каза Джаки.

— „Марея“, каква е раната на пострадалия?

— Той е мъртъв, мисля. Разбихме му главата с чук.

Мълчание.

— Повторете това, моля.

— Казах, че е мъртъв. Рандъл Уърт. Стреля по лодката ни и се качи на борда. Опита се да ни обере. И ние го убихме.

Пауза.

— Има ли други ранени?

— Не много.

— В такъв случай това е сцена на местопрестъпление и ще бъде третирана като такава. Моля, имайте предвид… — човекът продължи да говори монотонно. Те се движеха едва-едва, със скорост от три възела, а „Марея“ поемаше все повече вода и ги забавяше допълнително. Аби погледна надолу; одеялото беше забавило притока на вода, но не го беше спряло. Франклин се намираше на четири мили от тях — с тази скорост ще им трябваше повече от час, за да стигнат до него.

— Мамка му! — извика Джаки, прекъсна връзката с бреговата охрана и превключи на шести канал. — Тук „Марея“, викам „Мисти Сю“, каква е позицията ви?

— Преминаваме през пролива край остров Алън. Какво става?

— Тегля потъваща лодка. Трябва ми още мощност. Искам да я докарам до брега на Франклин.

— Ще стигна до вас след… четирийсет минути.

Лодката на Уърт се опитваше да плава напред, теглейки след себе си потъващата „Марея“. Тя се беше наклонила силно на една страна и Джаки срещаше трудности с управлението заради допълнителния товар отстрани.

— Трябва да отрежем въжетата — каза тя. — Когато потъне, ще повлече и нас със себе си.

— Не! — каза Аби. — Моля те. Ще я отвържем от страничните перила и ще я завържем за кърмата, така ще се движим по-бързо.

— Да опитаме.

Аби развърза „Марея“ и отиде отзад, завързвайки котвеното въже за кърмовия кнехт на лодката на Уърт.

— Тоя кнехт няма да издържи — каза Джаки.

— По-здрав е от другия.

Джаки даде газ и започна бавно да ускорява. „Марея“ се беше наклонила толкова много, че водата започна да нахлува през кърмовите водостоци. Лодката на Уърт изръмжа и дръпна напред, въжето се опъна като струна, но скоростта им не се увеличи.

— Аби, за Бога, лодката потъва! Ще повлече и нас!

— Не, моля те, това е единствената лодка на баща ми! Продължавай напред!

Джаки ускори докрай. Двигателят изпищя от натоварването, чу се гръм като изстрел от пушка и кнехтът се откъсна, отнасяйки част от кърмата със себе си. Лодката на Уърт се устреми напред, освободена от товара си. Джаки рязко завъртя щурвала наляво и насочи лодката към потъващата „Марея“. Но вече беше твърде късно. Лодката полегна настрани и въздухът със свистене излезе навън. Постепенно тя се скри под вълните и изчезна, оставяйки след себе си едно маслено петно.

— О, Господи! — каза Джаки. — Уърт остана там.

Аби гледаше петното с ужас, без напълно да осъзнава случилото се.

— Лодката на баща ми… Тя току-що потъна.

36.

Шамандурата на входа на пристанището Раунд понд изникна в дъжда, полюшвайки се напред-назад в надигащата се вода. Аби държеше щурвала на лодката на Уърт, следвайки катера на бреговата охрана „Адмирал Фич“. Беше ги засякъл на около миля оттук — твърде късно, за да бъде от някаква полза, — и сега величаво изпълняваше безсмислената роля на „почетен ескорт“. Мъглата почти се беше разнесла, потапяйки света във влажен, потискащ здрач. Когато очертанията на кея се появиха в далечината, Аби видя цял куп светещи фарове на паркинга над брега.

— Изглежда, комитетът по посрещането се е събрал.

След като влязоха в пристанището, тя изключи двигателя и се обърна към Джаки. Приятелката й изглеждаше ужасно, мократа й коса висеше на мръсни кичури, по очите й бяха очертани тъмни кръгове, ръцете, лицето и дрехите й бяха потънали в кал.

— Какво ще им кажем? — попита Джаки.

— Всичко, освен за метеорита. Търсели сме съкровището на Дикси Бул. Точно каквото си мислят.

— Ъъъ, защо да не им разкажем за метеорита?

— Все още можем да изкараме пари от него.

— Как?

— Не знам. Дай ми малко време да го обмисля.

Последва дълго мълчание.

— Може би те ще успеят да извадят лодката на баща ми и да я поправят — каза най-накрая Аби.

— Разбира се, че ще я извадят — отвърна Джаки. — Тя е сцена на местопрестъпление, на борда й има труп. Но с нея е свършено, Аби. Тя потъна на сто фута под водата. Съжалявам.

Аби погледна към приятелката си и я видя да плаче.

— Хей, Джаки, спокойно… Ти направи всичко възможно, за да я спасиш. — Тя я прегърна. — Господи, извинявай, че те въвлякох в това. Също както и за хилядите други лудории. Просто не знам защо още продължаваш да си ми приятелка.

— Нито пък аз — отвърна Джаки.

— Обичам те, Джаки. Ти ми спаси живота.

— А ти спаси моя и аз също те обичам.

Аби избърса сълзите си.

— О, майната му, и това ще го преживеем.

Когато се приближиха до дока, Аби забеляза, че на паркинга имаше поне шест полицейски коли, сгъчкани една до друга, с пуснати сигнални лампи. А зад тях, на моравата пред „Анкър ин“ като че ли се беше струпал половината град, за да ги гледа как се прибират. Заедно с новинарските екипи и неизбежните телевизионни камери, разбира се.

— Мили Боже, видя ли колко народ се е събрал? — каза Джаки, като побърза да си избърше лицето и да си издуха носа. — На нищо не приличам.

— Приготви се за своите петнайсет минути слава.

Вече се чуваше врявата, която тълпата вдигаше, виковете на ченгетата, пращенето на полицейските станции. Дори доброволците от пожарната команда бяха тук — „Самосет №1“, с тяхната чисто нова пожарна кола. Бяха навлекли дъждобрани и държаха шлангове в ръце. Всички ужасно се забавляваха.

— Катер „Фич“ до „Морски вълк“, обадете се — чу се глас по радиостанцията.

— Тук „Морски вълк“. — На Аби й се повдигаше дори само от споменаването на скапаната лодка на Уърт.

— „Морски вълк“, от щатската полиция искат да хвърлите котва на търговския док и да слезете от лодката, без да взимате нищо от нея. Не спирайте двигателя и не я връзвайте. Полицията ще се качи и ще се заеме с това.

— Ясно.

— Катер „Фич“, край.

„Фич“ спря до градския док и крайбрежната охрана наскача от него, привързвайки го към кнехта с невероятна експедитивност. Аби откара „Морски вълк“ до търговския док. Там вече се бяха струпали щатските полицаи, които веднага скочиха на борда. Аби отстъпи встрани, Джаки застана до нея. Към тях се приближи един полицай с бележник в ръка.

— Госпожица Аби Строу и госпожица Жаклин Спан?

— Това сме ние.

Аби погледна към паркинга. Като че ли целият град се беше струпал зад кордона от полицаи и я зяпаше. А от другата страна бяха наредени камерите. Тя чу вик, звуци от борба.

— Това е дъщеря ми, идиот такъв! Аби! Аби!

Баща й. Беше се върнал по-рано.

— Пусни ме!

Той хукна надолу по тревистия хълм, развявайки незакопчаната си карирана риза, изтрополя по дървените стълби, притича край магазина за стръв и хукна по кея. Стигна до края на рампата, спусна се по стълбата и се озова пред нея с разрошени коса и брада.

— Татко…

Полицаят отстъпи в страни, баща й я сграбчи в прегръдките си, хълцайки.

— Аби! Те казаха, че се е опитал да те убие!

— Татко… — Тя се опита да се отдръпне, но той не я пускаше. Прегърна я още по-силно, а тя стоеше мирно, изпълнена с унижение. „Какъв цирк разиграват пред целия град.“

Той я хвана за раменете и отстъпи назад.

— Толкова се притесних. Олеле, зъбът ти! И устната ти е цепната. Тази отрепка направи ли…

— Татко… забрави за зъба… Лодката ти потъна.

Той я погледна като ударен от гръм.

Тя наведе глава и заплака.

— Съжалявам.

След дълго мълчание той преглътна тежко, поне се опита, и адамовата му ябълка подскочи. След миг отново я прегърна.

— Е, какво да се прави. Все пак това е само една лодка.

Откъм града се разнесоха ликуващи викове.