Ще се смея последен. Айсберг

I

Днес, като се обърна назад, виждам, че семената на онзи кошмар, който ме връхлетя, са били посети някъде преди около четири години: семена, от които в края на краищата се родиха шантаж, две убийства и едно самоубийство.

Преди четири години работех като зле платен сервизен техник в „Бизнес Екуипмънт и Електроникс“. Баща ми, който беше там главен счетоводител, ми намери тази работа. След като завърших училище, той ми подметна, че бих могъл да следвам електроника, и ме изпрати в местния университет, където получих диплома за висше образование. Още докато бях ученик също така, ми намекна да се науча да играя голф.

— Повечето сделки се сключват на игрището за голф, Лари — рече той, — а не в заседателната зала.

Открих, че съм природно надарен за играч на голф, а по-късно станах и фанатик на тема електроника.

През цялата седмица, включително и в съботите, мъкнех тежка чанта с инструменти, а след като денят превалеше, отивах на вечерен университет и учех електроника. В неделите играех голф.

Бях се споразумял със собственика на Кресуелското игрище за голф, че всяка неделя сутрин от 8:30 мога да изиграя безплатно една игра, като в замяна след това трябваше да обслужвам магазина му до обед. Това беше споразумение, което уреждаше и двама ни, тъй като аз не можех да си позволя членската такса, а той можеше да прекара сутринта извън игрището.

В тази гореща юнска утрин бях решил да се съсредоточа върху точността на удара си и да не играя. Сега, обръщайки се назад, си давам сметка, че това е било съдбоносно решение. Ако не бях решил да усъвършенствам удара си, нямаше да срещна Фаръл Бранигън и последвалият кошмар нямаше да ме сполети.

Тъкмо бях запратил една топка на около шест метра, когато някакъв дрезгав глас се обади:

— Дяволски добър удар.

Обърнах се.

В самия край на затревената площ стоеше грамаден мъж някъде около шейсетте. Беше над метър и осемдесет висок и почти толкова широк. Всичко по него подсказваше, че е много богат: екипировката му за голф беше крещящо скъпа. Топчестото му, загоряло от слънцето лице, агресивната му брадичка, порцелановосините му очи говореха, че е някаква важна личност.

— Можеш ли да повториш този удар, синко?

Отстъпих назад, поставих друга топка на земята, хвърлих един поглед към дупката, която този път се намираше на девет метра разстояние, после, като ударих с пълна сила, придавайки й въртеливо движение, я запратих по пътя й. Тъй като познавах всеки сантиметър от игрището, знаех, че топката ще падне в целта, и така стана.

— Исусе Христе! Какво ще кажеш аз да опитам?

— Заповядайте, сър.

Той започна да се върти на място, както правят повечето слаби играчи на голф, след това, прицелвайки се в дупката, изстреля топката, но тя спря на метър и половина от нея.

— Все така става — отбеляза. — Трябва да има някакъв трик в тая работа.

— Така е, сър.

Погледна ме.

— Окей, ще ми кажеш. В какво бъркам?

— Първо, вашият стик е много къс за ръста ви. Второ, погледнахте нагоре, докато удряхте топката. И, трето, стойката ви е съвсем неправилна.

— Стикът ми е много къс? По дяволите! Играл съм… — Той млъкна, после продължи: — Какъв стик би трябвало да използвам?

— Мога да ви избера, сър.

— Тогава да вървим да изберем.

Заведох го в специализирания магазин, отворих и му продадох стик, който беше подходящ за неговия ръст. После го върнах обратно на игрището и му обясних как да се ориентира в терена. Нещо, за което никога не беше чувал. След час го бях научил да вкарва топките с три удара вместо с пет. Беше във възторг.

— Имам и друг проблем, синко — рече. — Само ти можеш да го разрешиш. Косият ми удар е дяволски лош.

— Ами нека да отидем до мястото за стрелба, сър.

Отидохме. Той натъкми топката за удар и точно се беше приготвил да замахне, когато го спрях. Нагласих краката му както трябва и смешно изкривената му ръка със стика се оправи. Изпрати чудесна топка в средната дупка.

— Само дръжте краката и ръката си както сега, сър, и всичко ще е наред.

Вкара три топки в средната дупка, после сияещ погледна към мен.

— Благодарен съм ти за това, синко — рече. — Тази сутрин имам мач. Ти се явяваш като спасител.

— Радвам се, че ви бях полезен, сър. Ще се върна към моето занимание.

— Почакай. Как се казваш?

— Лари Лукас.

— Радвам се, че се запознахме. — Протегна огромната си ръка. — Фаръл Бранигън.

Стиснах я притеснено. Името Фаръл Бранигън беше толкова известно, колкото това на Джералд Форд. Той беше президент на Националната калифорнийска банка с клонове из целия щат.

— Удоволствието е мое, сър — рекох, докато си стискахме ръцете.

Ухили се, явно доволен, че името му ме е впечатлило.

— С какво се занимаваш, Лари?

— Сервизен техник съм в „Бизнес Екуипмънт и Електроникс“.

— Така ли? — Изгледа ме. — Разбираш ли от компютри?

— Имам диплома за това.

— От университета ли?

Казах му името на моя университет.

— Окей, Лари. Върви да се упражняваш. Утре ела при мен в банката в десет. — После, като ми кимна, взе стика си и се върна при пясъчната купчинка за удари.

Преди четири години това беше велик момент в живота ми. Имах чувството, че Бранигън ще направи нещо за мен. Сега, поглеждайки назад, виждам, че съм направил първата стъпка към въпросния кошмар.

В понеделник сутринта точно в 10:00 се появих в просторен офис с огромно бюро между два огромни прозореца с панорамен изглед към града.

Фаръл Бранигън се упражняваше на пода с топката за голф, като използваше стика, който му бях продал.

— Влизай, Лари — рече той. — Спечелих онзи мач благодарение на теб.

— Поздравления, сър.

— Продаде ми чудесен стик. — Остави стика, отправи се към бюрото, настани се зад него и ми посочи един стол.

— Имаш ли нещо предвид за следващата неделя? Какво ще кажеш за една игра с мен? Бих искал да чуя мнението ти за близките ми удари. Е, какво ще кажеш?

Едва можах да повярвам на ушите си: да играя голф с Фаръл Бранигън!

— Би било чудесно, сър.

— Окей. Жена ми иска да съм вкъщи за обяд. Какво ще речеш да се срещнем в клуба в осем. Добре ли е?

— Да, сър.

— Тази сутрин говорих с твоя декан. Защо, по дяволите, си губиш времето като сервизен техник? Ако се вярва на думите му, ти си първокласен компютърен и електронен инженер — най-добрият студент, който някога е имал.

— Баща ми искаше да постъпя в „Б. Е. и Е.“. Той си имаше теория, че е по-добре да си голяма риба в малко езеро, отколкото малка риба в голямо езеро. Баща ми почина преди няколко месеца. Сега кроя планове. Получих предложение от „Ай Би Ем“.

— На колко години си?

— На двайсет и седем.

— Колко печелиш?

Казах му.

— Забрави за „Ай Би Ем“ — рече. — С твоите умения, синко, съвсем погрешно направляваш бъдещата си кариера, но няма значение. Аз ще оправя това. — Той спря, за да запали пура, след това продължи: — Знаеш ли какво, Лари, когато човек е с моето положение, забавно е да си играе на Господ. От време на време го правя, когато някой е направил нещо за мен. Досега не съм допускал грешка, не мисля, че ще допусна и с теб. Чувал ли си някога за Шарнвил?

— Да, сър. — Сърцето ми започна да барабани. — Той е разрастващ се град на половината път за Фриско1.

— Правилно. В момента откриваме там банка. Тази банка ще има голямо бъдеще, тъй като след някоя друга година Шарнвил ще се появи на картата като значителен град. Искам последната дума на компютрите, последната дума на бизнес пултовете и калкулаторите, които могат да се купят с пари. Мислиш ли, че ще успееш да оборудваш банката?

Сега сърцето ми блъскаше в ребрата.

— Да, сър — отвърнах, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно.

Той кимна.

— Ще ти дам възможност да свършиш тази работа. Разполагаш с малко време. До шест месеца банката трябва да бъде отворена. Оставям ти три седмици да ми представиш предложения и изчисления. Ако не отговарят на това, което искам, ще опитам другаде. Какво ще кажеш?

— Съгласен съм, сър.

Той пъхна едър палец в контактния бутон и секретарката му се появи.

— Заведи г-н Лукас при Бил — нареди Бранигън. После се обърна към мен: — Бил Диксън е моят архитект. Ще работите заедно. — Вече бях станал, когато додаде: — Ще се видим в неделя — и с широка усмивка, махвайки с ръка, ме изпрати.

Още от пръв поглед харесах Бил Диксън. Беше възнисък, яко сложен мъж с широка, непринудена усмивка. Въпреки тук-таме сребреещата му коса изглеждаше само с няколко години по-възрастен от мен.

— Научих всичко за теб — каза, докато се здрависвахме. — Значи Ф. Б. пак е влязъл в ролята си на Господ.

— Така изглежда.

— И при мен беше същото. Появи се като заслон при пороен дъжд и аз спрях и промених посоката. Така че ето ме тук. — Засмя се. — Направи нещо за него и той ще направи нещо за теб… Голяма работа е! — Вдигна пръст. — Но не се заблуждавай: толкова е опасен, колкото и благороден. Ако не си полезен или нарушиш правилата, изхвърля те.

След това ми разказа за банката.

— По-добре ще е да дойдеш с мен в Шарнвил и да се видиш с Алек Мансън, който ще ръководи банката. Ето плана. Можеш да се запознаеш със структурата й. Твоята работа ще е да доставиш цялото офис оборудване, а Мансън ще те осведоми какво иска. Нека се срещнем утре в хотел „Екселсиор“ в Шарнвил, какво ще кажеш?

Когато се върнах в едностайното си жилище, проучих плановете. Нямаше да е малка банка. Щеше да е голяма, внушителна. Щеше да се разпростира на четири етажа, с подземни трезори и сейфови отделения.

Това, казах си, е неповторим шанс в живота на човек. Чувствах се напълно сигурен, че ще мога да се справя.

Спомних си за баща си.

Голяма риба в малко езеро или малка риба в голямо езеро. А защо не голяма риба в голямо езеро?

Взех решение.

Имах около пет хиляди долара в банката. Можех да изкарам няколко месеца с тях. Ако Бранигън отхвърлеше предложенията ми, щях да имам все пак от какво да живея.

И така, обадих се в „Б. Е. и Е.“ и съобщих на началник администрацията, че напускам. Не си направих труда да чуя какво ми отговори. Просто затворих телефона.

Нямаше никакво съмнение, че Шарнвил беше разрастващ се град. Навред никнеха високи сгради и блокове за офиси.

Срещнах се с Диксън в хотел „Екселсиор“ и той ме представи на Алек Мансън, бъдещия управител на банката. Беше някъде в началото на четирийсетте, висок, мършав и твърде различен от мен, но си допаднахме. От време на време се усмихваше и, изглежда, нищо друго не го интересуваше, освен банковото дело.

— Сега топката е във вашето игрище, г-н Лукас — завърши той, след като ми обясни от какво се нуждае банката. — Искаме най-доброто и трябва да сте готов да ни осигурите най-доброто.

През следващите четири дни не мръднах от жилището си. Разполагах с достатъчно време. Хазайката ми носеше храна и до събота вечерта бях готов със сметките и предложенията, изложени писмено за Бранигън, бях си направил и планове за вероятното бъдеще, като при всички случаи предвиждах, че Бранигън ще остане доволен.

Следващата сутрин чаках отвън пред специализирания магазин за голф, когато Бранигън се зададе с кадилака си.

— Здравей, синко — рече, като ми се усмихна лъчезарно. — Денят предвещава да бъде чудесен. — Той извади от багажника си количката и сака за голф.

— Хайде да вървим да започваме.

Отбелязването на първите девет точки премина като урок по голф. Бранигън беше нетърпелив да се усъвършенства в играта. Удари една след друга осемнайсет топки. Близките му удари бяха твърде недодялани, все едно че удряше с тояга. На деветия вече бях оправил това. Беше във въодушевление и със сигурност имаше напредък. Предложи да му дам първия удар и започнахме да играем истински голф.

Исках да спечели мача, затова от време на време умишлено провалях ударите и когато вече бяхме на осемнайсетия, изравнихме резултата. Той беше на метър и нещо от дупката, докато аз бях на близо пет. Можех да вкарам топката, но отново съзнателно я проиграх и тя се изтърколи на шейсетина сантиметра отвъд дупката.

— Мисля, че те победих, синко — обяви сияещ, после се приготви за следващия си удар.

Позабави се и започнах да се притеснявам, че може да не улучи, но не стана така. Топката хлътна в дупката и той се обърна, ухилен от ухо до ухо.

— По дяволите, най-хубавият мач, който някога съм играл. Да вървим да го полеем.

Аз сипех похвали и той още повече се ухили. Настанихме се в ъгъла на уютния бар клуб, той поръча бири, запали пура, отпусна се назад и ме загледа.

— Как върви работата, Лари?

— Вие ще прецените, сър — отвърнах. — Готов съм. Нося изчисленията и списъка на компютрите, апаратурата и т.н.

— Бързо действаш. Дай да видя.

Измъкнах написаните на машина листове и му ги подадох. Той бързо пробяга с поглед по изчисленията, като дърпаше от пурата. Чаках напрегнато да стигне до последната страница, от която щеше да разбере колко ще струва всичко. Дори не премигна.

— Изглежда чудесно, синко — каза.

— Мисля, че трябва да ви съобщя, сър — напуснах „Б. Е. и Е.“ миналия понеделник. Сега работя за собствена сметка.

Той ме погледна, отново хвърли поглед на изчисленията, после се ухили.

— От сумата, синко, разбирам, че възнамеряваш да се захванеш сам с тази работа и да вземаш комисиона за всяко нещо, което ще ни продадеш.

— Точно така, сър.

— Голяма риба в голямо езеро, а?

— Нали казахте, че си пилея времето като сервизен техник за някой и друг долар.

Засмя се.

— Така казах. — Доизпи бирата си и стана. — Трябва да се прибирам за обяд. Окей, Лари, нали ще ми оставиш листовете. Утре имаме съвет. Ще накарам моя човек да ги прегледа, ще поговоря с Мансън, а после с директорите. Къде можем да те намерим?

— Адресът и телефонният ми номер са написани на гърба на изчисленията.

— Благодаря за мача… най-хубавия, който съм играл. — После, като кимна, ме остави.

След три дяволски дни, прекарани в едностайното жилище в очакване да ми се обадят, получих зелена светлина от Диксън.

— Смяташ ли, че нещата са решени — попитах, като едва можех да повярвам на онова, което ми говореше.

— Одобриха всичко. Имам разпореждане, подписано от Ф. Б., с което ти се разрешава да закупиш всичко за тяхна сметка. Ела утре да го вземеш от офиса ми и си в бизнеса. — Той спря за малко, после продължи: — Моите поздравления, Лари.

Бяха ми нужни четири седмици непрестанна работа, докато подготвя закупуването на банковото оборудване. Името на Фаръл Бранигън действаше като „Сезам, отвори се“. „Ай Би Ем“, „Алекс“, дори „Б. Е. и Е.“ направиха непосилното, за да ми предоставят кредит. Нямах никакви проблеми. Комисионата ми, щом веднъж работата бъдеше приключена, щеше да е внушителна.

Веднага след като подготвих за доставяне цялото оборудване на банката, се преместих в Шарнвил. Наех двустаен мебелиран апартамент в скромен квартал. Мансън, Бил и аз работехме без прекъсване и бяхме добър отбор.

Една вечер, докато Бил и аз си поделяхме хамбургерите, той попита:

— Какво знаеш за електронното обезопасяване, Лари?

— Всичко, което може да се знае. Това ми беше специалността в университета.

— Мисля, че Ф. Б. ще ти възложи да поставиш системата за сигурност, ако успееш да го убедиш. Той е като някое голямо дете, затова се постарай предложенията ти да бъдат привлекателни. Подготви му добре свършена работа… Парите са без значение.

Така че това бе следващата ми задача. Направих изчисленията, предложенията и се посъветвах с най-добрите специалисти. Когато приключих и изложих идеите си писмено, бях сигурен, че ще снабдя банката с най-съвършените машинки за сигурност, които можеха да се поставят.

Бранигън ми се обади.

— Бил ми каза, че имаш предложения за охранителната система, синко. Бих искал да ги чуя. Хайде да поиграем голф.

След играта — този път не го оставих да ме победи, но направих играта оспорвана — седнахме в бар клуба и аз му изложих предложенията си.

— Г-н Бранигън — завърших, — ако се съгласите с такова оборудване, гарантирам ви, че никога няма да имате неприятности със системата за сигурност. Вашата банка в Шарнвил ще бъде най-сигурната в света.

Той се вгледа в мен и лицето му се оживи.

— Най-сигурната банка в света! — възкликна, после удари с юмрук по дланта на ръката си. — Най-сигурната банка в света! Това ми харесва. За бога! Харесва ми. Трябва да го използваме като девиз! Най-сигурната банка в света! Това наистина е нещо. Ще ударим в земята най-прочутите банки! — После млъкна и строго ме изгледа. — Нали не са празни приказки, синко? Ако го обявим и наистина отидем в града с подобен девиз, ще можем ли да го защитим?

— Г-н Бранигън — отвърнах спокойно, — банка „Шарнвил“ ще бъде най-сигурната банка в света.

— Утре има съвет. Ела и изложи всичко. По дяволите, нищо не разбирам от електроника, но онова, което ми каза, звучи прекрасно.

Така се озовах на съвета на банковата управа и изнесох урок пред десет каменолики директори как да бъде направена банката сигурна. Описах съоръженията, проектите и ги осведомих колко ще струва.

Те ме изслушаха и когато свърших, Ф. Б. кимна, дари ме с широка усмивка и рече, че ще ми съобщят решението си.

Докато напусках съвета, чух дрезгавия му глас да казва: „Най-сигурната банка в света. По дяволите! Каква реклама!“.

Три дни по-късно Диксън ми се обади и узнах, че имам зелена светлина.

— Изглежда, си им направил голямо впечатление, Лари. Очаровани са. Ще има реклами по цял свят. Най-сигурната банка в света! Ф. Б. отбелязва точка. — Замълча за миг, след което продължи: — Осъзнаваш ли какво значи това, а? Ф. Б. планира да открие нови клонове и ти автоматично ще поемеш работите по оборудването и по охранителните им системи, а аз ще поема построяването им. Запознах се със сметките. Твоята комисиона…

— Вече съм я изчислил — отвърнах.

— Какво ще кажеш да поговорим за всичко това, Лари. Ти и аз можем да работим заедно. И аз имам пари.

Така че поговорихме. Разбрахме се да станем партньори, но преди да предприемем каквото и да било, отидохме при Бранигън и му изложихме намерението си. Идеята му хареса и ни даде благословията си с множество пожелания. Каза, че ще ни помогне да пробием в бизнеса. Така основахме фирма, наречена „Бетър Електроникс Корпорейшън“2, и решихме да установим главното си седалище в Шарнвил. Наехме малък офис. Работехме по цял ден и през половината от нощта. Наехме и малоброен персонал от специалисти.

Шест месеца по-късно „Най-сигурната банка в света“ отвори вратите си шумно, благодарение на световната преса и телевизионните камери, които предаваха от мястото на събитието пристигането на важни личности. Президентът на Съединените американски щати се появи за десетина минути, кацайки на покрива на банката с хеликоптер. Всичко беше, както трябва. Ф. Б. и неговите директори бяха щастливи.

След това събитие Шарнвил бързо се разрасна. Аз бях в този град, за да доставям оборудването и съоръженията за сигурност, а Диксън — за да строи. Преместихме се в по-големи офиси. Името на Фаръл Бранигън ни осигуряваше зелена светлина и все повече и повече индустриални корпорации отваряха врати в Шарнвил. Техният девиз беше „Което е достатъчно добро за Ф. Б., е достатъчно добро и за нас“. Държахме в ръцете си целия бизнес, а такъв имаше в изобилие.

И така в началото на четвъртата година се преместихме в още по-големи офиси и при нас работеха вече петдесет души. Бяхме станали големи риби в голямо езеро. Въпреки това аз работех по девет часа дневно в офиса, а си носех работа и в апартамента. Запазих неделите си свободни за голфа. Записах се в местния клуб и всяка първа неделя от месеца Бранигън пристигаше, за да играем заедно. Не ми представляваше трудност да намеря партньор за останалите недели. Всички в клуба бяха приятелски настроени към мен, а това, че играех голф с Бранигън, ме поставяше на определено социално равнище.

Но семената на нещастието, посети в онази юнска неделя преди четири години, бяха покълнали и докато аз бях жънал успех, кълновете им бяха пораснали бързо, за да родят кошмара на изнудване и убийства.

През тази юнска неделя утринта беше пак така гореща, но дяволският плод беше узрял, за да бъде откъснат. Тъкмо се канех да тръгвам за игрището, когато Бранигън ми се обади, за да ми съобщи, че колата му се е повредила.

— Един бог знае какво му стана на това дяволско нещо, не иска да потегли. Позвъних в гаража, но днес е неделя. Докато дойде някой, ще стане много късно.

Въпреки всичко реших да играя голф и да заложа на късмета си в намирането на партньор. Пристигнах малко преди 8:15 и попитах собственика без особена надежда дали има някой желаещ да играе.

— Една млада лейди търси партньор, г-н Лукас. Не е от членовете, но внимавайте! — Той се ухили. — Като я гледам, изглежда ми добър играч.

Така се запознах с Гленда Марш: висока, стройна, червенокоса жена с големи зелени очи, чиято личност като че ли беше цялата наелектризирана. Направи ми огромно впечатление, докато се представях.

— Я виж ти! — възкликна тя, като се здрависа с мен: добро, силно ръкостискане. — Точно щях да ви се обаждам утре. — И продължи да обяснява, че е фотограф на свободна практика и че е в града, за да направи фоторепортаж за Шарнвил. — Чух, че сте голям специалист по електроника, и се надявам да ви снимам, а също и вашата фирма.

Поласкан бях, когато ми обясни, че е изпратена от „Ди Инвестър“, голям финансов месечник с огромен тираж.

Тъй като си спомних, че имам натоварена програма за следващия ден, казах й, че ще се радвам да се видим, ако може да дойде в офиса ми в 18:00. Тя отговори, че ще дойде.

Изиграхме една игра и тя се оказа добра. Трябваше да се потрудя, за да я победя. Докато играехме, я оглеждах и колкото повече погледът ми я обхождаше, толкова повече ми харесваше онова, което виждах. Наистина беше забележителна жена!

Бях се размотавал с доста момичета, но през последните няколко години не ми беше оставало никакво време за подобни удоволствия. Сега, когато работата не ме притискаше толкова, се чувствах зажаднял за жена. Докато вървяхме един до друг надолу по игрището, се питах какво ли не за нея. Имаше нещо в личността й, което ми подсказваше, че не е от обикновените лесни случаи. Имаше някакво недостъпно изражение, което я правеше по-интригуваща от всяко друго момиче, което бях познавал.

След играта предложих да отидем да пийнем в клуба и да й представя на някои от важните членове, но тя завъртя глава.

— Благодаря ви, но имам среща. Благодаря и за играта, г-н Лукас. Ще се видим утре. — Усмихна се и си тръгна.

Наблюдавах походката й, докато се отправяше към своя миниминър.

Преди да си тръгне, денят беше като цветен филм, сега, когато си беше отишла, той беше станал черно-бял.

II

— Това е всичко — рече Гленда. — Благодаря ви. Надявам се, че не съм отнела прекалено много от времето ви.

Пристигнала беше в офиса ми в 18:00, а сега беше 19:35. Беше снимала изложбената ни зала, малката ни фабрика и нашите четирима инженери в едър план, както се усмихваха щастливо, докато работеха зад масите си. И на мен направи около двайсет кадъра, седнал зад бюрото. Докато снимаше, изглеждаше експедитивна и безлична. Но сега, след като бе върнала никона в чантата и се бе отпуснала, ме дари с приятелска, ослепителна усмивка.

— Не се притеснявайте — рекох, като гледах в краката си. — Бях приключил с работата, преди да дойдете. Надявам се, че получихте това, което желаехте.

— Не съвсем. Бих искала и някаква лична информация за вас, но може би ще ми определите друг ден. Известно ми е, че Фаръл Бранигън ви е помогнал в началото, и бих желала да науча нещо за това. Ще стане чудесен репортаж.

— Можем да поговорим, докато вечеряме — предложих. Имаше нещо в нея, което неудържимо ме привличаше. Исках да я задържа до себе си колкото може по-дълго. — Недалеч от тук има едно местенце, където сервират сносна храна.

Тя кимна в съгласие.

— Тогава да вървим.

Откакто бяхме играли голф и после си беше заминала с колата, не ми излизаше от ума. Обикновено след голфа хапвах в клуба и бъбрех с другите членове, но онзи път не бях в настроение и бях поел надолу покрай брега, бях плувал, а след това се бях излегнал в усамотение да се попека и бях мислил за нея.

Съществува някаква тайнствена химическа реакция, която протича, когато даден мъж и дадена жена се срещнат. Някои я наричат любов от пръв поглед. Каквото и да беше, тя представляваше внезапно сливане и като специалист по електроника се мъчех да си я обясня, търсейки вярната електронна връзка при включването на шалтера.

Ето това се беше случило сега с мен. Гленда Марш още при първия поглед се беше оказала жената, която съм чакал. Орис, съдба, както щете го наречете, ни беше събрала и за мен шалтерът беше включен.

Но дали той оказваше някакво въздействие и върху нея? Вероятно нейната химия не отговаряше на моята. Това беше нещо, което трябваше да разбера.

Крачех редом с нея към ресторант „Мирабо“, където често вечерях. Тя се оказа една от малкото жени, които не се двоумяха, докато проучваха менюто. Хвърли бърз поглед, след което каза, че би желала задушени миди. Добър избор. Присъединих се на драго сърце.

— А сега ми разкажете за себе си — рече тя, като се облакъти на масата и ме загледа с онези свои големи зелени очи.

И така, разправих й за баща си, за голфа, за „Бизнес Екуипмънт Електроникс“ и за Бранигън. Докато привърша с историята на моя живот, почти бяхме приключили с яденето.

— Женен ли сте, г-н Лукас?

— Не — усмихнах й се. — Но щом напрежението в работата понамалее, възнамерявам да се оженя.

— Имате ли предвид някое момиче?

— Има някаква смътна вероятност да съм го открил, но все още не съм сигурен.

Изгледа ме, после премести погледа си встрани. Устните й се разтеглиха в лека усмивка. Мина ми през ума, че може и да е разбрала намека ми. Поръчах кафе, тя запали цигара, а когато келнерът се отдалечи, рече:

— Истинска история на успеха, г-н Лукас. Моите поздравления.

— Така се случи. Имах знанията, а после имах и късмет.

— Но е трябвало да имате знанията… Кажете ми… вярно ли е, че банка „Шарнвил“ е най-сигурната банка в света, или е само рекламна шумотевица?

— Най-сигурната банка в света е, уверен съм в това. Аз монтирах цялата охранителна инсталация… не е рекламна врява.

Изгледа ме впечатлена.

— От това може да стане сензационна история. Разкажете ми по-подробно.

— Съжалявам, но не ми е позволено да говоря. Преди да получа работата, подписах декларация за поверителност. Ако искате да научите нещо, приказвайте с Алек Мансън, управителя на банката, но не смятам, че и той ще ви каже кой знае какво. Охранителната инсталация на банката се пази в строга тайна.

— Е, добре, все пак ще опитам. — Тя пусна ослепителната си усмивка. — Бихте ли ми уредили среща с г-н Мансън?

— Разбира се. А сега разкажете ми нещо за себе си. Къде сте отседнали в Шарнвил и колко дълго ще останете?

— В „Екселсиор“ съм и ще остана тук най-малко месец.

— Харесва ли ви „Екселсиор“?

Тя направи гримаса.

— Има ли човек, на когото да му харесва да живее в хотел?

— А ще ви заинтересува ли двустаен обзаведен апартамент с кухня?

Зелените й очи светнаха.

— Защо не! Би било чудесно!

— В такъв случай мога да уредя един празен апартамент в моя блок. Мога да уредя да го наемете за този месец. — Направих знак на келнера да донесе сметката. — Искате ли да го разгледате?

— Ами да, благодаря, г-н Лукас.

Погледнах право в големите зелени очи.

— Наричайте ме Лари, Гленда. Ще бъдем съседи. Моят апартамент е на отсрещната страна на коридора.

На следващата сутрин тя се премести в апартамента. Позвъних на Алек Мансън, казах му за Гленда, обясних, че прави репортаж в Шарнвил за „Ди Инвестър“ и би искала да поговори с него.

Със сухия си глух глас той отвърна, че може да го посети по всяко време. Обадих се на Гленда, че съм й уредил среща, и предложих, ако няма запланувано нещо по-добро, да вечеряме заедно.

Този път я заведох в ресторант за морски храни. Докато пътувахме по крайбрежния път, попитах я как се е оправила с Мансън. Тя повдигна в безпомощност нежните си ръце, после ги отпусна в скута.

— Все едно да интервюираш стрида. Позволи ми да снимам банката отвън, както и фоайето. Когато го попитах за охранителната система, онемя. Разказът ми няма да стане, Лари.

— Предупредих те. В края на краищата, Гленда, ако те въведе в тайните на обезопасяването на банката, тя не би останала за дълго най-сигурната банка в света, нали така?

Засмя се.

— Бележиш точка, но каква история пропуснах! — погледна ме. — Все пак можеш да ми кажеш.

— Мога, но не искам. Бранигън има планове да открие още четири клона по крайбрежието и аз ще поема работата по обезопасяването им. Искам този договор. Бранигън е много хитър. Веднага ще научи, че съм се разприказвал. Съжалявам, Гленда.

— Е, добре. — Тя присви рамене.

Пристигнахме в ресторанта и се настанихме на запазената за нас маса. След като прегледахме менюто, и двамата се спряхме на омари.

Докато чакахме, тя попита:

— Как е с престъпността в Шарнвил?

— Нямам представа. Обърни се към шерифа Джо Томсън. Ще се радва да те осведоми. От време на време играя голф с него. Истинска лисица е.

След като привършихме с вечерята, реших, че е време и аз да науча нещо за личния й живот.

— Е, Гленда, сега е мой ред да те поразпитам. Омъжена ли си? — С вълнение зададох този въпрос.

— Да… но нищо не излезе. — Понамръщи се. — Аз съм жена, която работи. Сбърках, че се омъжих за него.

— Всички бъркаме.

— Предполагам. — Погледна ме и се усмихна. — Но ще ти призная, понякога се чувствам уморена от работата си: някаква вечна надпревара, някакво вечно ловуване. Живот по хотели, по мотели. Има удовлетворение, но… — Присви рамене.

— Някога мислила ли си отново да се омъжиш? — попитах, като гледах право в нея.

Тя настръхна, а зелените й очи изгубиха блясъка си.

— Нищо не може да спре човека да си мечтае, не е ли така? — Бутна чинията настрани. — Храната беше хубава.

— Кафе?

Кимна с глава.

Последва дълга пауза, през която и двамата останахме вгледани в океана и в блещукащата луна. Изгарях от желание да я прегърна, но знаех, че това би било грешка. Искаше ми се да й кажа, че я обичам. Искаше ми се да й кажа, че имам куп пари, че мога да й осигуря дом и желая да бъде с мен до края на живота ми, но си рекох, че трябва да почакам, докато самата тя не ми даде някакъв знак. Трябваше да бъда търпелив. Разполагах с цял месец.

Върнахме се в жилищния блок, изкачихме се с асансьора до десетия етаж и спряхме в нерешителност пред нейната врата.

— Благодаря ти, Лари. Беше чудесна вечер.

— Искаш ли да излезем и утре?

Тя ме изгледа замислено, после поклати глава.

— Не. Утре ела на вечеря при мен. Аз ще приготвя. — После се усмихна. — Странно е как хората се срещат. — Сложи длан върху рамото ми. — До утре в осем — и като се наведе към мен, допря леко устни до бузата ми, усмихна се и изчезна в апартамента, затваряйки тихо вратата.

За един доста дълъг момент останах неподвижен, втренчен във вратата, като знаех, че сега нашите химически елементи се бяха слели. Едва можех да го повярвам.

Седяхме един до друг на канапето. Една-единствена лампа хвърляше сенки в стаята. Ядохме най-хубавото ядене, което някога ми е предлагано: супа от раци и пуешки гърди с ориз в соев сос. Изпихме по три обилни дози мартини и си поделихме бутилка „Божоле“. Никога не съм се чувствал толкова приятно, така доволен.

Много приглушено Бинг Кросби3 пееше „Мракът на нощта“ от касетата, която беше пусната.

Чувствайки я до себе си, сред цялата тази атмосфера, при този прекрасен глас, който се лееше, след храната и питиетата — ето това беше моят върховен момент. Усещах, че никога няма да бъда толкова щастлив, никога няма да ми е така леко. Беше паметен момент, който не трябваше да се изпуска и за който щях да си спомням цял живот.

Не ми се говореше. Не ми се щеше и тя да говори. Искаше ми се единствено да си седя тук, да си пия полека, да слушам този глас, да я гледам, както се беше отпуснала назад със затворени очи, със сенките от лампата, които правеха лицето й да изглежда още по-прекрасно, отколкото беше.

Песента свърши и настъпи неочаквано празнота в доста мизерно обзаведената, но уютна стая. Тя отвори очи и ми се усмихна.

— Всяко нещо накрая свършва — пресегна се и изключи касетофона.

— Великолепно беше — рекох. — Храната беше великолепна. — Погледнах към нея. — Ти също си великолепна.

Тя си взе цигара, облегна се пак назад, но беше далеч от мен.

— Миналата вечер ме попита дали понякога си мисля отново да се омъжа. Искам да знаеш за Алекс, моя съпруг.

Вниманието ми се изостри.

— Твоят бивш съпруг?

— Все още съм омъжена за него.

Усещането ми за пълнота се изпари. Поприведох се напред и се втренчих в нея.

— Още си омъжена за него? Мислех, че си се развела.

— Ще ми се да беше така. — Тя се загледа в пламъчето на цигарата си. — Господи, колко ми се иска да беше така!

— Но защо не си го направила? — Сега вече се бях привел напред с ръце, свити в юмруци. — В какво е проблемът?

— Не познаваш Алекс. С него винаги има проблеми. Не иска да ми даде развод.

— Не разбирам, Гленда. Той ли те напусна, или ти го напусна?

— Аз го напуснах. Не можех повече да остана при него. Жените не го интересуват. Той от нищо не се интересува, освен от пари и от себе си.

— Кога го напусна?

— Преди около шест месеца.

— Трябва да съществува някакъв начин да се отървеш от него.

Тя сви рамене.

— Мога да се откупя. Срещу 20 000 долара ще ми даде развод. Толкова е жалък и долен.

— Смяташ, че за 20 000 долара можеш да се отървеш от него?

— Защо да говорим за това? — Размърда се припряно и изтръска пепелта в пепелника. — Исках да знаеш, Лари, защото съм влюбена в теб. — Сложи длан върху ръката ми. — Мислех, че мога да вървя през живота сама, но ето че срещнах теб и нещата се промениха. Странното е, по-скоро е страшно, как една жена среща даден мъж и тогава нещо се случва. Това може да е нашата последна среща, Лари, и мисля, че е така. Знам, че имаш пари, и знам, че ме обичаш, но не мога да бъда купена. — Тя погледна право в мен. — Не ми казвай, че ще дадеш на Алекс пари, за да ми върнеш свободата. Това би било неприемливо за мен! Ще работя и сама ще се откупя. Надявам се, че до две години ще успея да му платя, но не искам да те карам да чакаш толкова време.

— Мога да ти дам парите на заем, Гленда! Няма да е подарък, ще бъде заем, а когато ти е възможно, ще ми ги върнеш.

— Не! — Тя скочи на крака. — Става късно.

Аз също се изправих, обвих ръце около нея и я притеглих към себе си.

— Добре — рече тя с лице, съвсем близо до моето. — Само този път, Лари. Копнея за тебе. — Тялото й се притисна към моето.

И в този момент звънецът на входната врата иззвъня. Издрънчаването ни подейства като електрически ток. Отскочихме един от друг и погледнахме и двамата към вратата, от която се влизаше направо във всекидневната.

— Не отваряй — прошепнах.

— Трябва. — Посочи към дръпнатите встрани пердета. — Все пак, който и да е отвън, знае, че съм вкъщи.

— Ще се скрия. — Бях в паника и беше обяснимо. Сега в Шарнвил на мен гледаха като на един от неговите първи граждани. Бях на равна нога с всички важни клечки в „Кънтри клъб“. Ако ме завареха в апартамента на омъжена фоторепортерка, това щеше да предизвика вълна от клюки, които можеха да опетнят сегашния ми облик.

— Не! — рече тя рязко.

Скован от страх, с барабанящо сърце я видях да прекосява дневната и да отваря входната врата.

На прага стоеше последният човек, който бих искал да видя — шерифът Джо Томсън.

Както бях казал на Гленда, аз играех голф с Томсън. Разбирахме се отлично, но докато се придвижвахме по игрището и разговаряхме, бях установил, че този човек е ченге по призвание. На възраст около четирийсет и пет, той беше висок, мършав, жилав и работеше в полицията от близо двайсет години. Имаше лице на настървен орел: малки полицейски очи, закривен нос и тънки като цигарена хартия устни. Докато играехме голф, личеше, че е изоставил грижите си, но му липсваше всякакво чувство за хумор. Приемаше голфа на сериозно и имах усещането, че когато е на работа, може да бъде напълно безмилостен.

Той надникна в слабо осветената стая. Малките му очи се спряха на мен и веждите му подскочиха нагоре. После хвърли поглед към масата за хранене, която недвусмислено свидетелстваше, че Гленда и аз бяхме вечеряли заедно. Свали шапката си „Стетсън“4.

— Извинявайте за късното посещение, г-жа Марш, но като видях да свети, помислих, че мога да се отбия и да ви оставя данните за вашия разказ за престъпността, след като е толкова спешно. — После вдигна към мен ръка за поздрав. — Привет, гражданино.

— Здравей, Джо — отвърнах с дрезгав глас.

— Колко мило от ваша страна, шерифе — каза Гленда напълно спокойна. — Влезте. Г-н Лукас тъкмо си тръгваше. Намина, за да ми разкаже своите интересни истории за Шарнвил.

— Така ли? — Погледът на ченгето се насочи към мен, след което се върна към нея. — Лари с положителност познава този град. Можете да го считате за един от създателите му. Няма да влизам. Жена ми ме чака за вечеря. — Той й подаде плик. — Ще намерите тук всички сведения, г-жа Марш. Ако ви е нужна допълнителна информация, знаете къде да ме откриете. — Махна ми с ръка. — Доскоро, гражданино. — После, като си сложи стетсъна, се отправи към асансьора.

Останахме неподвижни, лице в лице, докато не чухме да се затваря вратата на асансьора, след което вдигнахме очи един към друг.

Разговорът ни беше окончателно прекъснат.

Само три минути преди това до болка исках да се любя с нея, а и тя желаеше същото. Не и сега.

— Ще тръгвам — рекох неуверено. — Този човек държи пръста си върху пулса на града. От сега нататък трябва да бъдем много по-внимателни, Гленда.

Тя вдигна ръце в жест на отчаяние, после ги отпусна.

— За момент помислих… — извърна поглед. — Никога не ми върви… никога!

— Ако Бранигън или Мансън, или кметът разберат, че съм се навъртал около омъжена жена, Гленда, ще имам неприятности, а те ще се отразят на моя бизнес. Имам и партньор, с когото трябва да се съобразявам. На всяка цена се налага да бъда внимателен.

Тя леко потръпна, след това се обърна и впери поглед в мен.

— Да се навърташ ли? Така ли наричаш чувствата ни?

— Гленда! Разбира се, че не! Но те това ще си помислят.

Тя се усмихна насила.

— Не се тревожи толкова. Казах ти, че се виждаме за последен път. Обещах, че няма да преча на възхода ти към благополучие. — Горчивината в гласа й ми подейства като удар с камшик, но все пак трябваше да си вървя. Сигурен бях — Томсън чака долу в колата, за да се увери, че съм си тръгнал.

— Ще ти се обадя, Гленда. Трябва само да бъдем по-предпазливи, нищо повече. — Пристъпих към нея, но тя отстъпи назад, като поклати глава. — Гленда, нужно е само да действаме по план! В никакъв случай не мога да оставя нещата на случайността.

— Разбрах го. — И отново се усмихна насила. — Сбогом, Лари. — Обърна ми гръб, влезе в стаята си и захлопна вратата.

В този момент всичките ми мисли бяха насочени към това дали Томсън, седнал в колата си, чакаше да види ще се появи ли светлина в апартамента ми.

Бързо прекосих коридора, отключих входната врата и влязох. Преди да запаля осветлението, отидох до прозореца и предпазливо погледнах надолу към улицата. Колата му беше още пред сградата. Запалих осветлението, после, без да бързам, за да му дам време да ме види, бавно дръпнах пердетата.

Той запали колата и си замина.

Два дни по-късно, когато тъкмо бях прибрал сутрешната поща, Бил Диксън връхлетя в кабинета ми. Не го бях виждал от предишната седмица. Занимаваше се със строежа на сграда на около сто километра от Шарнвил.

— Здравей, Бил — рекох. — Кога се появи отново?

— Снощи. — Остави на пода тежката си чанта за документи и тръгна право към мен. — Обаждах ти се, но те нямаше в офиса.

По това време трябва да съм бил долу на брега, търсейки усамотение, за да се опитам да реша какво да правя занапред с Гленда. Знаех, че се намирам в трудно положение. След като дълго бях крачил в размишления напред-назад из всекидневната в нощта, когато се бяхме разделили, а в мен все още звучеше гласа й, който казваше „Копнея за теб“, накрая бях отхвърлил предпазливостта, бях прекосил коридора и бях натиснал звънеца й. Тогава трябва да е било 1:30. Тя не отвори вратата. Отново позвъних и в този момент чух асансьорът да се изкачва. Върнах се, озъртайки се, в апартамента си. На следващата сутрин, преди да тръгна за офиса, пак позвъних на вратата й, но не последва никакъв отговор. В офиса, щом успях да се освободя от пощата, й се обадих. Никой. По обед, след като безуспешно се бях опитвал да се свържа отново с нея, вече бях луд за връзване. Трябваше да говоря с нея! Но трябваше да разговаряме на място, където никои любопитни очи нямаше да могат да ни видят. Ако беше разведена, нямаше да има никакъв проблем, но аз започвах да си мисля, че може би нейният съпруг беше нагласил да я следят, и ако ме посочеше като мъжа съперник, това силно щеше да навреди на представата за мен в Шарнвил, както и на бизнеса ми. Бил и аз щяхме да застроим всичко наоколо, стига да получехме финансова подкрепа. Това звучи смахнато в днешни дни, но аз познавах Шарнвил: от известните му граждани се очакваше да се държат прилично, а сега аз бях известен гражданин.

Опитах се да се свържа с Гленда вечерта и отново на следващия ден, но без успех. Слязох долу в гаража и открих, че колата й я няма. Запитах се с чувство на болка, от което чак ми прилоша, дали окончателно е напуснала Шарнвил и никога ли повече нямаше да я видя.

Същата вечер слязох долу на брега и започнах да обмислям какво да правя. Гленда беше жената, за която бях мечтал. Сега вече знаех това! Бях готов дори да я чакам две години, стига след това да можех да се оженя за нея, но, разбира се, само ако не успеех да открия някакво по-бързо решение. След като дълго мислих, реших, че трябва да узная повече неща за нейния съпруг. Струваше ми се, че ако намерех начин да се срещна и поговоря с него и му предложех пари, без Гленда да знае за това, той щеше да се съгласи да й даде свободата. За мен тя беше далеч по-ценна от парите. Въпреки че по-голямата част от средствата ми бяха обвързани с бизнеса, знаех, че няма да представлява никаква трудност да взема на заем 20 000 долара от Мансън.

Накрая реших, че трябва да говоря с нея и някак си да й измъкна адреса на съпруга. Но къде беше тя? Къде беше отишла?

На сутринта, докато паркирах колата си пред сградата, където се намираше офисът ми, видях шерифа Томсън да се задава към мен по тротоара.

Той спря и ми кимна.

— Здравей, гражданино. — Това беше обичайният му поздрав към всички негови приятели.

— Здравей.

— Много умна млада жена е тази… госпожа Марш, която ми изпрати. — Изгледа ме с очите си на ченге. — Надявам се, че статиите, които ще напише, няма с нищо да навредят на Шарнвил.

Ухилих се насила.

— Затова й предложих да си поприказва с теб.

— Да.

Настъпи кауза, след което предпазливо попитах:

— Тя прави репортаж за моята работа, Джо. Това е важно за мен. Събрах още някои сведения, които я интересуваха, но не мога да я открия.

Той бутна стетсъна си назад към тила.

— В момента е извън града, но ще се върне. Каза ми, че прави репортаж за магазина на Гримън и е успяла да си издейства покана от стария Гримън в Лос Анджелис. — Погледна ме замислено. — Ще се върне. Иска да снима в затвора. — После се начумери на някакъв моторист, който се готвеше да открие втора лента за паркиране. Забелязвайки го, мотористът продължи. — Имаш ли време за една игра голф тази неделя?

— Съжалявам, Джо, но в неделя ще играя с г-н Бранигън.

Той кимна.

— С г-н Бранигън, а? Чух, че играеш голф с него. Сигурно ще влезеш в най-висшите кръгове.

Опитах се да обърна думите му на шега:

— Между нас да си остане, Джо, играе с мен, защото го тренирам. Вече намалих хандикапа5 му от осемнайсет на дванайсет.

Той оправи шапката си, потърка нос с опакото на ръката, после кимна.

— Е, ти имаш работа. Аз имам работа. Доскоро. — И продължи по пътя си.

И така Гленда беше в Лос Анджелис. Не беше отишла далече от Шарнвил. Щях да имам възможност да поговоря с нея при завръщането й.

— Спечелихме договора, Лари — рече Бил сияещ. — Не е ли прекрасно? Мисля, че ще ни донесе най-малко сто хиляди долара!

През следващите два часа проучвахме подробно договора за строежа на фабриката за производство на мебелни елементи. На Бил се падаше най-тежката работа: проектирането и строежа й. Моето участие в проекта се свеждаше до доставката на пишещите, изчислителните и фотокопирните машини и монтирането им.

Когато приключихме, Бил се отпусна назад в стола си и ме погледна.

— Чудесно е, нали? Бързо растем, но се нуждаем от повече капитал. Ще трябва да крепим фирмата още шест месеца, докато получим парите им. В момента търсят кредит, но иначе са платежоспособни.

— В неделя ще играя голф с Ф. Б. Ще говоря за това с него. Той ще ни отпусне кредит.

Тогава изневиделица Бил спокойно попита:

— Коя е Гленда Марш?

Ако ми беше налетял през бюрото и ме беше фраснал по ченето, нямаше да остана по-изумен. Зяпнах насреща му.

— Гленда Марш — повтори той и сега гласът му стана по-остър.

Направих усилие да се съвзема.

— Да… Гленда Марш. Тя пристигна тук тази седмица. Прави репортаж в Шарнвил за „Ди Инвестър“. Вече се запозна с работата ни. — Осъзнах, че говоря прекалено припряно, затова направих усилие да позабавя темпото. — Има нужда и от твоето изявление за статията си, както и да направи снимки. Вече разговаря с Мансън и Томсън, а в момента взема интервю от Гримън. Разработва репортажа си в дълбочина. Това много ще ни помогне.

— Чудесно — поколеба се, после продължи: — Виж, Лари, ние сме партньори. Точно сега сме пред успеха. Намираме се в големия бизнес. Шарнвил е доста особено място. Въпреки че се разраства бързо, той все още е по дух малък град.

Почувствах, че ме побиват тръпки по гърба.

— Не съм съгласен с теб, Бил.

— Остави ме да се доизкажа. След като снощи се опитах да се свържа с теб, отидох в бара на „Екселсиор“ да хапна и пийна нещо. Там всички шушукаха за теб и тази жена Марш. Фред Маклейн беше съвсем пиян. Като заместник-шериф и той надава ухо за мълвата. Разправяше, че си извеждал дамата два пъти на вечеря и че шерифът Томсън те е заварил късно една вечер в апартамента й. Маклейн твърди, че е омъжена — макар да е настоявала да получи развод. Тя разправила всичко това на Томсън. Някои жители тук сега мислят, че между тази жена и теб има нещо. До няколко дни целият град ще клюкарства.

Това беше моментът да му призная, че съм влюбен в Гленда, но от глупост не го направих.

— За бога! — рекох. — Изведох я на вечеря два пъти, защото исках да получи пълна представа за онова, което работим с теб. Не успяхме да изчерпим темата и тя предложи да поприказваме в апартамента й, като ме покани на вечеря. Сега ми казваш, че в този така наречен малък град нещо съм сбъркал, но ние през цялото време говорехме за работа.

— Това са добри новини, Лари. След всичките приказки, които чух, бях започнал да се питам дали не си хлътнал здравата по тази жена. За наше добро и заради твоя партньор ще бъдеш ли по-предпазлив?

— В цялата история няма нищо лошо, Бил! Окей, приемам, не премислих нещата — никога не ми е минавало през ума, че хората ще започнат да клюкарстват. Госпожа Марш ни прави услуга. Тя ще ни представи в „Ди Инвестър“. Какво лошо има, че съм я извел на вечеря?

— Нищо. Грешката ти, Лари, е, че си отишъл на вечеря в апартамента й.

— Да… глупаво беше от моя страна, но не помислих. — Усмихнах се насила. — Няма да се повтори.

За един доста дълъг момент той остана вторачен в маникюра си, после погледна право в мен.

— Когато имам нужда от жена, намирам си някоя във Фриско. Подсигурил съм се слуховете да не стигат дотук. В Шарнвил е различно. Ти и аз сме като на сцена. За бога, бъди внимателен!

— Няма за какво да внимавам! — отвърнах раздразнено. — Това са само злостни клюки.

— Да, но клюките могат да ни създадат куп неприятности. — Той прокара пръсти през късо подстриганата си коса. — Не е нужно да ти припомням, че разчитаме на Бранигън. Ние бързо се разгръщаме, и то с негова помощ, защото според твърденията му големият заем ни е сигурен. Без този заем, Лари, ако продължим да разгръщаме дейността си, както досега, ни заплашва банкрут. Освен това има нещо, което може и да не си разбрал. Бранигън е квакер. Предупредих те, когато се срещнахме за първи път: той може да е благороден, но направиш ли погрешна стъпка, ще бъдеш изхвърлен. Преди няколко години имаше секретарка, която направо му робуваше. Той беше изключително доволен от нея. Тогава тя се забърка с женен мъж, започнаха клюки и Бранигън я изрита. За него нямаше значение, че беше най-добрата секретарка, която някога е имал. Фактът, че се е впуснала в блудство, я превърна в прокажена. За Бранигън, изглежда, важи следното правило: забърка ли се някой в история със семейни жена или мъж, той неизбежно е вън от играта. Така че в интерес и на двама ни, Лари, стой настрана от Гленда Марш. Ако Бранигън надуши, ще спре заема ни и ще потънем.

— Нищо подобно няма да стане, Бил — излъгах. — Окей, допуснах грешка. Успокой се… няма да се случи повече.

Той се ухили.

— Чудесно. А сега, утре те искам на строежа. Всичките тези хора са отседнали във Фриско и ще бъде умно от наша страна да се настаним в същия хотел и да приключим със сделката. Какво ще кажеш?

Поколебах се. Искаше ми се да бъда в града, когато Гленда се върне. Но като зърнах изпитателния поглед на Бил, кимнах в съгласие.

— Окей, Бил. В такъв случай ще довърша работата си тук. До утре…

Когато пое към офиса си, седнах и се загледах през прозореца. Предупреждението беше изписано на стената, но аз копнеех за Гленда. Копнеех, както никога не бях копнял за никоя друга жена. Трябваше да говоря с нея! Трябваше да я убедя, че я обичам и тя е всичко за мен. Можех да я убедя да ми позволи да я откупя от съпруга й. След като това бъдеше сторено и тя получеше развода си, вече нямаше да съществува никакъв проблем. Сигурен бях, че щом Бранигън научеше, че ще се женя за нея, нямаше да има никакви възражения.

Но как да се свържа с нея? Сега ми предстоеше да прекарам няколко дни във Фриско. През това време тя щеше да се е върнала в Шарнвил, вероятно още утре. Не исках да си помисли, че съм заминал, понеже я отбягвам.

Известно време се борих с този проблем. След това извърших най-тъпото нещо, което някога съм правил. Втурнах се за лист хартия и й написах следното:

Сложих писмото в плик и когато се върнах същата вечер в апартамента си, пъхнах писмото под вратата й.

Ферис Пойнт е много малък залив, заграден от пясъчни дюни и шубраци, и предлага идеални условия за плуване. Често отивах там, когато исках да съм сам. Шарнвил още не го беше открил.

Спуснах се надолу по песъчливия неравен път към залива, оставих колата под сянката на едно дърво, запроправях си път през храстите и излязох на ивицата златист пясък.

Щеше ли да дойде тя?

Бях прекарал два изнурителни и все пак полезни дни във Фриско. Работата беше потръгнала, но щяхме да имаме нужда от още един заем от банката. Уверен, че ще го получим, бях казал на Бил, че днес ще разговарям с Бранигън, докато играем голф заедно.

Но първо Гленда.

И тогава я видях.

Беше седнала на пясъка в смарагдовозелени бикини, с колене, присвити към брадичката, прихванала с ръце глезените си, а слънцето се отразяваше в червената й коса.

Спрях и я загледах и в този момент си помислих, че е най-привлекателната, най-прекрасната жена на света.

Тя погледна към мен и се усмихна.

Когато стигнах до нея, спокойно рече:

— Както виждаш, Лари, изкушението беше прекалено голямо. Всичките ми добри намерения да не се виждам повече с теб… — Направи гримаса. — Постоянно беше в ума ми, ден и нощ. — Пусна глезените си и се излегна. — Хайде да не говорим, скъпи… Хайде да се любим.

Захвърлих настрана ризата и приседнах, докато тя се изхлузваше от бикините си. Приведох се над нея, като се любувах на тялото й, нетърпелив да целуна всеки милиметър от него.

— Не… бързо, Лари. Ела в мен.

Имаше някаква припряност в гласа й, от която целият пламнах. Както бях отгоре й и тя ми помагаше да проникна в нея, нададе приглушен вик. Краката й се увиваха около мен. Пръстите й се забиваха в плътта ми.

Слънцето, шумът от морето и шумоленето на листата създаваха идеален фон, докато ние трескаво стигнахме до кулминацията. Пръстите й се спуснаха надолу по гърба ми, притискайки ме.

— Още — изпъшка тя. — Моля те… още!

И тогава някъде отдалеч един глас каза:

— Прекрати това, кучи сине — и някаква обувка ме ръгна и ребрата.

Ударът беше толкова силен, че ме отхвърли встрани. Когато се претърколих по гръб, погледнах нагоре. Нисък тантурест мъж се беше надвесил над мен. Видя ми се като вампир, чийто образ беше съвсем ясен: брадат, загорял, с очи като стафиди, лепкав, подобно на медена питка. Панамената му шапка беше дълбоко нахлупена и хвърляше сянка върху рунтавите вежди. Беше облечен с омачкан, замърсен бял костюм.

Когато Гленда успя да се надигне на крака, той я перна с опакото на ръката си: злобен удар, който я просна на земята.

Такава ярост ме обзе, че бях готов да го убия. Хвърлих се отгоре му, ръцете ми се вкопчиха в гърлото му. Строполихме се на пясъка и известно време се боричкахме като животни. Беше ужасно силен. Въпреки че го стисках за гърлото, той успя да се освободи от хватката ми. Юмрукът му се заби в лицето ми, коляното му ме ръгна в слабините. Яркото слънце изведнъж притъмня, като че ли неочаквано беше настъпило затъмнение. Хванах се здраво за сакото му, а юмрукът му отново се стовари върху лицето ми. Все пак бясната ярост ми даде сили да го оттласна. Докато се строполяваше по гръб, аз се надигнах и като използвах и двата си юмрука, го заналагах по лицето. Тялото ми виеше от болка, но не ме беше грижа. Всичко, което исках сега, беше да го убия. Когато вдигнах юмруци, за да го фрасна отново, някаква светкавица експлодира отзад в главата ми и слънцето се разсипа като разтопено зарево.

Изплувах от безсъзнанието, усещайки песъчинките по кожата си. Помръднах и нетърпима болка ме преряза в главата. Чух се да простенвам. Продължих да лежа. Стонът ми беше болезнен. Ребрата ме боляха. Болеше ме и лицето. Слънцето прежуряше над мен. Дочувах лекото плискане на морските кълни по брега и шумоленето на бриза в листата.

Много внимателно напрегнах всичките си сили и като придържах с ръце главата си, успях да седна. Потиснах болката, която блъскаше в черепа ми, като се насилих да отворя очи, и започнах да оглеждам пустия бряг.

Нито следа от Гленда. Нито следа от тантурестия мъж. Целият Ферис Пойнт беше мой.

Почаках, като се държах все така за главата, после започнах да отдръпвам ръцете си, чувствайки, че лепнат, и с тръпка на ужас ги свалих и погледнах към тях. Бяха целите в съсирена кръв. Тъй като всеки миг очаквах спазъм на болка в тялото си, продължих да се взирам неподвижен в изцапаните си с кръв ръце.

Вероятно бяха изминали десет минути, докато мозъкът ми отново заработи.

Къде беше Гленда? Какво се беше случило?

Погледнах часовника си. Сега беше 8:45. Бил съм в безсъзнание някъде около трийсет минути. Направих усилие и се изправих на крака. Морето и брегът се завъртяха пред очите ми и отново се наложи да седна. Зачаках. После пак направих усилие и този път, олюлявайки се като пиян, успях да остана прав.

Болката в главата ми беснееше. Поех бавно: запристъпвах, като че ли бях нахлузил плавници, докато стигнах до морето. Коленичих, измих кръвта от ръцете си, а след това с шепи плиснах от солената вода върху лицето си. Солта щипеше, но това ме върна към живот. Изправих се на крака и погледнах нагоре и надолу по пустия бряг, после тромаво тръгнах назад към дрехите си.

Отне ми известно време, докато се облека. На два пъти се наложи да седна и да си почина, но в края на краищата успях и сега се почувствах повече или по-малко живнал.

Какво се беше случило? Къде беше Гленда? Къде беше тантурестият мъж с мръсния бял костюм?

Като в някакъв кошмар запристъпвах мъчително по горещия пясък към мястото, където бях оставил колата. Отворих вратата и с благодарност се отпуснах на шофьорското място. Завъртях към себе си огледалото за обратно виждане и се погледнах. Дясното ми око беше отекло, а около него се очертаваше тъмен кръг. Лявата страна на лицето ми беше подута и червеникаво-зеленикава там, където тантурестият мъж ме бе фраснал. Тогава, въпреки адското главоболие, което ме цепеше, мозъкът ми започна да действа по-живо. След два часа трябваше да играя голф с Бранигън и докато играехме, трябваше да го помоля да увеличи нашия кредит. Това беше невъзможно. Налагаше се да му телефонирам и да отменя играта. Първото нещо, което щях да направя. После Гленда… но първо Бранигън.

Потеглих с колата, напускайки Ферис Пойнт. Имаше кафе-бар на върха на крайбрежния път и аз намалих, но като се погледнах отново в шофьорското огледало, осъзнах, че щях да предизвикам сензация, ако влезех вътре, за да използвам телефона. Така че продължих пътя си.

Имах късмет с трафика, който беше слаб по това време. Главата ме цепеше, лицето ми продължаваше да се подува. Ако някое пътно ченге ме забележеше, докато изминавах седемте километра обратно до апартамента си, сигурно щеше да ме спре, но не се появи никой. Докато вкарвах колата в подземния гараж, почти не знаех какво щях да правя нататък. Люшнах се вън от колата и погледнах към клетката, където Гленда държеше своята. Празна беше.

Пет минути по-късно, макар и с труд, вече говорех с Бранигън. Хванах го точно когато се канеше да тръгва за Шарнвил. Казах му, че съм имал автомобилна злополука и ако може, да ме извини.

— Ранен ли си, момче? — попита той със загриженост в гласа.

— Ударих си лицето в предното стъкло на колата. Иначе съм добре. Трябва само да се погрижа за натъртените си части.

— Как се случи?

— Някакъв смахнат. Опитах се да отбия и тогава лицето ми се заби в стъклото.

— Много лошо. Мога ли с нещо да ти помогна?

— Не, благодаря. Ще се оправя. Съжалявам за играта.

— Ще се уговорим за друг ден. Не се тревожи, момче. — И той затвори.

Главата продължаваше да ме цепи, но аз прекосих коридора и натиснах звънеца на Гленда.

— Тя напусна, г-н Лукас.

Бавно се извърнах. Възрастната чистачка стоеше в края на коридора с бърсалката си за под и кофата.

— Напуснала ли?

— Ами да, г-н Лукас. Тръгна си около седем тази сутрин. Изглежда, ужасно бързаше, докато носеше чантите. Предложих да й помогна, но тя направо мина през мен, сякаш ме нямаше. — После чистачката зяпна насреща ми. — Какво се е случило с лицето ви, г-н Лукас!

— Имах автомобилна злополука — обясних и се върнах в апартамента си.

Стоварих се върху леглото и притиснах с ръце цепещата ме глава. Какво ставаше? Какво, по дяволите, ставаше?

Направих усилие да се задържа на крака, отидох в кухнята и извадих лед от хладилника. Увих кубчетата в една кърпа и ги долепих до тила си. Като се движех бавно, се върнах в дневната. Продължавах да притискам леда към главата си. Много ми помогна. След няколко минути го преместих върху подутото си лице. И там също помогна. Ужасната болка започна да намалява.

И тогава телефонът иззвъня.

„Гленда?“

Грабнах слушалката.

— Г-н Лукас? — рече енергичен мъжки глас.

— Кой е? — Справих се с фъфленето, като преместих кърпата върху тила си.

— Казвам се Едуин Клаус. — Той повтори отчетливо буква по буква: — К-л-а-у-с. — Последва пауза, след което продължи: — Имаме общи интереси. Ще бъда при вас след десет минути, г-н Лукас, но преди това искам да ми направите малка услуга. Хвърлете един поглед в багажника на колата си. Сигурен съм, че имате главоболие, но направете това усилие. Хвърлете един поглед. — И той затвори.

Шега ли беше? Или може би беше някой откачен?

Седях неподвижен. Не, не беше шега. Ледени тръпки ме побиха по цялото тяло. Изправих се тежко и тръгнах бавно към асансьора. Спуснах се надолу към гаража. Стигнах до колата и отключих багажника.

Вдигнах капака.

Свит като някакъв отвратителен зародиш, с кръв по омачкания си бял костюм, с брада, сплъстена също от кръв, вътре лежеше тантурестият мъж. Празният му поглед ме гледаше втренчено, както само мъртви очи могат да гледат.

III

Когато отворих вратата на апартамента си и влязох несигурно в хола, го видях. Седеше в любимия ми фотьойл, краката му — преметнати един връз друг, а ръцете — в скута, съвсем свойски и като у дома си.

Вероятно беше между петдесет и пет и шейсет и пет. Гъстата му снежнобяла коса беше безупречно сресана. Всичко по него беше безупречно: пепелявосивият му костюм, бялата копринена риза, вратовръзката „Пиер Карден“ и лъскавите черни обувки. Лицето му сякаш беше изваяно от тиково дърво: лешниковокафяво, тънък клюнест нос, цепнатина вместо уста, големи тъмносиви очи и плоски остри уши.

От шока, че бях намерил тантурестия мъж мъртъв в багажника си, главата ми се въртеше. Чувствах се, като че ли бях попаднал в някакъв въображаем ужасен кошмар, но само след няколко минути, за мое най-голямо облекчение, щях да разбера, че всичко е било сън и е още една неделя сутрин.

Мъжът, който седеше срещу мен обаче, беше реална добавка към кошмара. Затворих вратата и се облегнах на нея, като го зяпнах.

— Намерих вратата ви отворена — каза той. — Извинете ме, че си позволих да вляза. Казвам се Едуин Клаус: К-л-а-у-с.

Усетих капки пот да се стичат по наранената ми буза. Това не беше въображаем кошмар, това беше наистина.

— Какво искате?

Тъмносивите му очи, безизразни като бучки лед, се вгледаха в мен.

— Искам да ви помогна. — Махна с ръка към един стол. — Виждам, че ви боли. Бях поръчал на Бени да бъде внимателен. — Повдигна малките си ръце в жест на безпомощност. — Не си знае силата. Седнете, г-н Лукас.

Тъй като главата пак ме заболя и усещах краката си нестабилни, отидох до стола и седнах.

— Имате проблем, г-н Лукас. Изглежда, и вие самият не си знаете силата — рече Клаус с мекия си, нежен глас. — Но нашият проблем може да бъде уреден, ако се съгласите да приемете моята помощ.

— Кой сте вие? — попитах, втренчен в него.

— Засега няма да се занимаваме с това. Проблемът е Алекс Марш, когото вие убихте. Какво ще правите с трупа, г-н Лукас?

Притворих клепачи. Сцената отново се появи пред очите ми. Искал бях да го убия. Спомних си как забивах юмруците си в извърнатото му лице. Бях ги вдигнал, за да го ударя отново, когато получих удара по главата. Наранил го бях, може би бях счупил носа му, но със сигурност не го бях убил. Само тази болка в главата ми да отминеше, за да можех да мисля трезво!

— Не съм го убил — казах, като срещнах тъмносивите очи на Едуин Клаус.

— Това ще решат съдията и съдебните заседатели, нали така, г-н Лукас?

Изправих се на крака и с несигурни стъпки се запътих към банята. Там изпих четири хапчета „Аспро“. Пуснах водата и с една гъба измих лицето си. Сега започнах да мисля по-ясно.

Не знаех кой е този безупречно облечен мъж, но инстинктите ми подсказваха, че е изнудвач. Опрях се с ръце на мивката и се изправих трудно. Погледнах отражението си в огледалото. Зяпнах срещу някакъв непознат: някой, който бегло приличаше на мен, но имаше подута разцепена буза и диви уплашени очи. Останах зазяпан за около пет минути, а после хапчетата започнаха да действат и болката в главата ми намаля до тъпо пулсиране.

Алекс Марш! Значи тантурестият мъж е бил съпругът на Гленда!

А кой беше човекът, който си седеше в хола ми толкова спокойно, толкова свойски и ми предлагаше помощта си?

Изчаках, все още опрян с ръце на мивката и все още зазяпан в отражението си в огледалото, докато пулсирането в главата ми стана поносимо. Беше ме попитал какво ще правя с трупа, който се намираше в багажника на колата ми.

Какво щях да правя наистина?

Първата ми мисъл беше да се обадя на шерифа Томсън и да оставя всичко в негови ръце. Ако го направех, щеше ли той — или изобщо някой — да повярва на моята история. Да предположим, че по истинска случайност ми повярваха, знаех обаче, че в Шарнвил съм свършен. Щеше да се наложи да призная, че съм правил любов с омъжена жена, че в този момент е пристигнал мъжът й и ни е изненадал. Щяха ли да повярват, че някой — между другото кой? — ме беше ударил по главата, докато съм се борил с мъжа й?

Помислих за тялото, свито в багажника ми. За момент ми хрумна налудничавата мисъл да закарам колата до някое безлюдно място, да измъкна трупа и да го заровя. Шантава идея! Знаех, че не бих могъл да направя това.

„Вашият проблем може да бъде уреден, ако се съгласите да приемете моята помощ.“

Защо ли този мъж предлагаше да ми помогне? Каква щеше да е неговата полза? Ето това трябваше да разбера. Вече донякъде дошъл на себе си, се върнах в хола. Едуин Клаус все още седеше в любимия ми фотьойл, отпуснат, с преметнати крака и с ръце в скута. Притежаваше безкрайно търпение.

— По-добре ли се чувствате, г-н Лукас? — попита. — Не искам да ви притеснявам, но сто на сто сте чували за вкочанясването при мъртъвците. След около час ще стане много трудно да се отървете от Марш.

Усетих, че ме побиват студени тръпки. Не бях се сетил за това, но сега мисълта ми заработи. Марш беше натъпкан в багажника ми съвсем свит. Тялото му можеше да се заклещи, когато се вкочанеше. От мисълта ми се догади.

Седнах срещу него.

— Не съм го убил аз — рекох. — Докато се борехме, някой ме удари по главата. Същият този някой сигурно го е убил, докато съм бил в безсъзнание.

— Г-н Лукас — възрази той търпеливо, — в момента няма значение кой го е убил. Фактите са, че той се намира в багажника на вашата кола и че не може да остане там още дълго. Искате ли моята помощ или не?

— Кой сте вие? Защо ми предлагате помощта си?

— Името ми е Клаус: К-л-а-у-с — изрече го отново буква по буква. — Причината, поради която искам да ви помогна, е, че съм запознат с кариерата ви и намирам, че е забележително колко много сте преуспели. Мисля, че ще бъде твърде жалко, ако трябва да загубите всичко, което сте изградили и за което сте работили.

— Не ми казвайте, че ми предлагате вашата помощ за нищо. Какво ще искате в замяна?

Той повдигна малките си кафеникави ръце, после ги отпусна обратно в скута.

— Нещо, разбира се, но това можем да обсъдим по-късно. Неотложният проблем е отърваването от трупа на Марш. Имам организация, която е екипирана за подобни аварийни ситуации. Вие обаче можете да откажете моята помощ. Можете да повикате шерифа или да се опитате да се отървете от тялото сам. Имате свобода на избор, г-н Лукас. Уверявам ви, че ако откажете моята помощ, повече няма да чуете нищо за мен. Всичко зависи изцяло от вас.

— Какво искате? Трябва да знам!

— Една услуга, но не съм готов да я обсъждаме предварително, а след това.

— Все пак трябва да знам! Нима ме смятате за толкова тъп, та бих могъл да сключа сделка с вас, без да ми е известна цената? — рекох, като повиших глас.

Той отново повдигна малките си кафеникави ръце.

— В такъв случай приемам, че не желаете моята помощ. — Стана на крака. — Щом е така, оставям ви. Ще трябва да побързате, г-н Лукас. Много скоро вече няма да можете да се оправите с трупа. Не забравяйте да си набавите лопата, въпреки че откъде ще я купите в неделя, си е ваш проблем. Мисля, че най-безопасният начин е да заровите трупа във Ферис Пойнт, но трябва да побързате. Пожелавам ви късмет. — И той се отправи към вратата.

Мисълта ми течеше като електрически ток. Докато той вървеше към вратата, аз си припомних всичките изтощителни часове на работа, за да създам „Бетър Електроникс“. Помислих си и за своето положение на един от първите граждани в Шарнвил. Помислих си и за Бил Диксън. После си представих, как бих закарал колата си до Ферис Пойнт, как бих изкопал гроб, ако успеех да намеря лопата, как бих замъкнал тялото от багажника до гроба. От самата мисъл да докосна тумбестото окървавено тяло ми се заповдига.

„Уверявам ви, че ако откажете моята помощ, повече няма да чуете нищо за мен.“

Възможно беше и да не чуя нищо повече за него, но беше достатъчно само да се обади анонимно на шерифа и хубаво щеше да ме подреди.

Услуга?

Какво ли означаваше това? Вече така се бях объркал, че не ми пукаше.

— Почакайте — рекох възбудено.

Трябваше да се отърва от тялото! Трябваше да използвам неговата помощ. След като веднъж се отървях от тялото, щях да бъда в по-добра позиция, за да се справя с този мъж. Когато разберях каква услуга иска, можех да измисля някакъв начин да го изиграя. Необходимо ми беше време да помисля!

Той спря до вратата и се обърна към мен.

— Съгласен съм. Имам нужда от вашата помощ — казах с писклив глас.

— Много разумно, г-н Лукас. — Върна се обратно до стола и седна. — Разполагам с три момчета, на които може да се има доверие и които ще свършат работата за вас, но вие ще трябва да отидете с тях. Сам трябва да видите онова, което смятат да направят, и да се уверите, че веднъж заровено, тялото никога няма да бъде открито. Ако слезете долу в гаража, ще ги видите да чакат там. Цялата операция може да приключи за около час. Предлагам ви да тръгнете веднага. Колкото повече се бавите, толкова повече затруднявате операцията.

Бях го зяпнал.

— А кога ще си приберете етикета с цената?

— За това има достатъчно време. Нека първо разрешим този проблем. Тръгвайте, г-н Лукас. — Той погледна джобния си часовник. — Вече съм закъснял за една среща.

Подпирайки се, излязох навън и се спуснах с асансьора до гаража. Часът сега беше 10:15, все още тих час. Хората, които живееха в сградата, рядко се размърдваха преди обед.

Когато излязох от асансьора, ги видях да стоят до колата ми.

Трима мъже.

Приближавайки към тях, внимателно ги огледах.

Мъжът, който привлече вниманието ми, се беше облегнал на шофьорската врата. Той беше висок, жилав и на около двайсет и пет години. Имаше руса коса и брада. Чертите на лицето му бяха красиви като на второкласна филмова звезда. Очите му излъчваха хитра самоувереност и бяха небесносини. Беше със загар и изглеждаше така, както че ли прекарва дни наред в бездействие на слънце, най-вероятно оглеждайки влюбено момичетата. Облечен беше със зелена фланелка и стегнати бели дънки.

Вторият мъж стоеше при предницата на колата. Имаше телосложение на бияч от някой бар: мургав, космат, със сплескано лице, малки очи и дълги тъмни ръце като колове. За ролята на някой г-н Мускул от второразреден филм беше направо идеален. Носеше изтъркано кожено яке и черни памучни панталони.

Третият мъж беше чернокож. Той беше толкова висок, че си беше отпуснал лактите върху покрива на колата. Масивните му раменни мускули очертаваха релефа си изпод бяла тениска. Напомняше ми за Джо Луис6 в разцвета на силите му.

Брадатият мъж излезе напред с хитра, дяволита усмивка.

— Аз съм Хари, г-н Лукас — представи се той. — Това там е Бени — изви палеца си към втория мъж, — а онзи е Джо.

Лицето на Джо светна в ослепителна усмивка, но мъжът на име Бени остана да ме зяпа враждебно.

Бени! Мъжът, който ме беше ударил по главата!

— Да тръгваме, г-н Лукас — предложи Хари. — Аз ще карам. Вие само се отпуснете.

Другите двама се качиха отзад, а Хари заобиколи колата, за да ми отвори вратата. Тази учтивост не ме заблуди нито за миг. Усещах заплахата в тези трима мъже така, както някои усещат бурята по душната атмосфера.

Качих се в колата. Хари отново заобиколи, седна зад волана, подкара по наклона, а след това по главната улица на Шарнвил.

Църковните камбани биеха, хората се бяха раздвижили. Хари сви в една пресечка и следвайки малките улички, продължи към магистралата. Движеше се със скорост на границата на допустимата и при това караше добре.

Джо, който седеше зад мен, започна да свири на хармоника. Мелодията, беше тъжна, отчаяна. Може би някоя негърска религиозна песен.

Докато пътувахме към Ферис Пойнт, умът ми работеше. Инстинктът ми подсказа, че Бени е бил този, който е убил Марш. Той притежаваше враждебността и бруталния поглед на човек, който би убил без мисъл и чувства. Главата и лицето все още ме боляха. Разумът ми все още не беше съвсем бистър, за да мога да си дам сметка за пълната картина на това, което ми се случваше. Чувствах се така, като че ли все още се намирам сред кошмар, но вече започваше да ми просветва, че съм попаднал в смъртоносен капан. Като разрешавах на Клаус да ме отърве от трупа на Марш, аз му се предлагах на тепсия.

Хари отби от магистралата и пое по песъчливия път към Ферис Пойнт. Паркира под сянката на група палмови дръвчета.

— Изчакайте за момент, г-н Лукас — каза. — Ще поогледам.

Излезе от колата и тръгна между високите пясъчни храсти. Джо спря да свири на хармониката. Той и Бени също излязоха от колата. Седях неподвижен и чаках. След няколко минути Хари се върна.

— Всичко е наред. Да тръгваме, г-н Лукас. Трябва малко да покопаем.

Джо отвори багажника и извади две лопати. Оставихме Бени при колата, а Хари, Джо и аз поехме през джунглата от храсти.

Когато стигнахме до място, откъдето вече се виждаха пустият плаж и морето, Хари спря.

— Какво ще кажете да бъде тук, г-н Лукас? Ще го заровим надълбоко.

Измерих с поглед мястото, огледах наоколо, после завъртях очи към пустата ивица пясък, оградена от храсти.

— Добре — чух се да произнасям.

Джо започна да копае. Беше трудна работа. Пясъкът постоянно падаше обратно в дупката, която той правеше. Слънцето вече напичаше.

Аз си стоях там сред кошмара и чаках.

Когато Джо беше изкопал една ивица, дълга около седем стъпки и дълбока около стъпка, Хари започна с другата лопата да разчиства пясъка, който Джо изхвърляше. Работата тръгна по-бързо.

Двамата мъже се потяха. Наблюдавах как мускулите на Джо изпъкват при напрежението и как от брадата на Хари се стича пот. Цялата сцена беше нереална. Може би се шашвах.

Когато ивицата стана около метър и половина дълбока, Хари каза:

— Добре, Джо, стига толкова.

Джо се усмихна, избърса потта от лицето си с опакото на ръката и изскочи от дупката.

Хари се обърна и се вгледа в мен.

— Е, г-н Лукас, това си е ваше погребение, нали? Трябват още трийсетина сантиметра на дълбочина. — Той ми предложи своята лопата. — Покопайте малко!

Внезапно появилата се злоба в гласа му ми подсказа, че нямах избор. Свалих си якето, взех лопатата и слязох в дупката.

Хари и Джо се отдръпнаха.

Все в същия кошмар започнах да копая. Бяха изминали само две-три минути, когато Хари рече: „Добре, г-н Лукас. Джо ще довърши. Той обича да копае“. Изсмя се. После се наведе, хвана ме за китката и ме издърпа. Джо зае мястото ми и след няколко минути дупката беше дълбока около метър и осемдесет.

— Смятате ли, че това е достатъчно, г-н Лукас? — попита Хари. — Не мога да си представя някое дете или куче да рови толкова надълбоко. Веднъж като го вкараме вътре, ще си остане там завинаги. Как мислите?

Преметнах якето си през рамо, а потта се стичаше по нараненото ми лице.

— Добре е.

Хари погледна към Джо.

— Иди го донеси.

Чернокожият се затича към колата.

Аз чаках.

Хари, който държеше лопатата за желязото, се беше зазяпал към плажа и морето.

— Хубаво местенце — вметна той. — Не бих имал нищо против да бъда погребан тук. По-добре е от онези отвратителни гробища с кръстове и цветя.

Нищо не казах.

Появиха се Джо и Бени, които носеха трупа на тантурестия мъж. Обърнах се настрани, защото ми се доповръща. Чух едно тупване, когато пуснаха тялото до отворения гроб.

— Г-н Лукас, елате само да погледнете, за да сте сигурен — рече Хари.

Обърнах се.

Джо и Бени се отдръпнаха назад. Тантурестият мъж, окървавен и съвсем мъртъв, лежеше на пясъка.

Хари изведнъж ме блъсна силно и аз залитнах напред, така че се озовах точно над тялото. Погледнах надолу с ужас. Лицето му беше смачкано навътре. Виждах бялото на мозъка му през пробитото чело.

— Добре, г-н Лукас — каза Хари, като пристъпи напред и ме хвана под мишница. — Хайде да се върнем в колата. Бени и Джо ще го оправят. Доволен ли сте? Искам да бъдете доволен от работата.

Отскубнах се от ръката му и с несигурни стъпки се отправих обратно към колата. Той вървеше до мен. Когато стигнахме, ръката му отново ме хвана под мишницата и той ме забута към задницата й. Отвори багажника.

— Тук е голяма кочина, г-н Лукас, но не се притеснявайте. Ние ще го оправим вместо вас.

Погледнах към оцапаната с кръв гумена постелка на багажника и се извърнах.

— Влезте в колата и се отпуснете, г-н Лукас. Вече няма за какво да се тревожите.

Отворих вратата и седнах на мястото до шофьора. Смазаното, окървавено лице на Марш се появи в замъгленото ми съзнание. Останах така, докато Джо и Бени не се върнаха. Те се качиха в колата. Хари се вмъкна зад кормилото.

— Ще ви закарам у вас, г-н Лукас — подхвърли той, — после Джо ще почисти колата. Следобед ще ви я докарам обратно в гаража. Няма абсолютно нищо, за което да се тревожите.

„Абсолютно нищо — помислих си аз, — докато Едуин Клаус не дойде да си прибере етикета с цената.“

Останалата част от неделята прекарах в апартамента, като притисках кърпа с лед към лицето си и размишлявах върху положението.

Убеден бях, че Клаус възнамерява да ме изнудва. Но колко беше силна неговата позиция? Тялото беше заровено. Никой не беше видял нито Гленда, нито мен във Ферис Пойнт. Или поне аз не бях забелязал никого нито по пътя, нито на плажа. Да предположим, че когато Клаус дойдеше да прибере етикета с цената, му кажех да върви по дяволите. Какво щеше да направи той? Нещата ми изглеждаха така: след като беше уредил да погребат тялото, хватката на неговото изнудване се беше затегнала. Да предположим, че той се обадеше на шерифа и му съобщеше къде може да открие трупа, като обвинеше мен. Какви доказателства имаше, че аз съм убил Марш? Трябваше само да ми издържат нервите и да отричам всичко, а това за момента ми се струваше доста силна позиция.

Осъзнах, че историята с катастрофата, която бях разказал на Бранигън, за да прикрия откъде се бяха появили раните по лицето ми, беше доста опасна. Всяка катастрофа, колкото и да е била незначителна, трябваше да се докладва на полицията в Шарнвил. Бяха много стриктни в това отношение. Трябваше да измисля нещо по-добро от историята с катастрофата и в края на краищата, след като помислих известно време, ми хрумна по-приемлива версия. После мисълта ми се прехвърли към Гленда. Беше ли тя замесена във всичко това? Въпреки чувствата ми към нея, трудно ми беше да приема, че тя не е била примамката, нанизана на кукичката. Имаше една възможност да разбера. Макар да беше неделя, сигурен бях, че в „Ди Инвестър“ работят двайсет и четири часа в денонощието. Пресегнах се към телефона и помолих телефонистката да ме свърже с Ню Йорк. Казах, че искам да говоря с редакцията на „Ди Инвестър“. След известна пауза ме свързаха. Поисках да говоря с дежурния редактор. Последва нова пауза, след което строг глас се обади:

— Тук е Харисън. Кой е на телефона?

— Извинявам се, че ви безпокоя, но се налага спешно да се свържа с г-жа Гленда Марш, която, доколкото знам, е на хонорар при вас.

Той повтори името и отвърна:

— Грешите. Нямаме сътрудник с такова име, а на хонорар не наемаме.

— Благодаря ви — отвърнах и затворих.

Станах и отидох до кухнята, изстисках кърпата, увих в нея нови кубчета лед и се върнах във фотьойла си. В мен се бе отворила някаква празнина. Значи Гленда е била стръвта на куката. Дали все още беше в Шарнвил? Съмнявах се. Е, това поне ме поставяше в по-силна позиция и можех да пратя Клаус по дяволите. Ако отново се опиташе да ме забърка, можех да замеся не само него, но и Гленда, а когато шерифът започнеше да я разпитва, тя може би щеше да каже истината. Трудно ми беше все пак да повярвам, че тя не ме обича.

Към 16:00 подутините по лицето ми вече бяха спаднали. Беше останала само една тъмна синина на бузата. Главата ми спря да пулсира. Чувствах се като пиян, но по-уверен, че бих могъл да се справя с Клаус, ако и когато решеше да си поиска отплатата.

Като си спомних за колата, слязох долу до гаража.

Колата ми си беше в клетката. Измита и лъсната. След миг колебание отворих багажника. Беше снабден с нова гумена постелка: нямаше кръв, нямаше пясък, нямаше труп.

Докато затварях багажника, Фред Джебсън, който живееше под мен, пристигна с колата си.

Джебсън работеше като счетоводител и беше един от онези сърдечни, словоохотливи мъже, винаги готови да заговорят някого.

— Здравей, Лари — поздрави ме той, излизайки от колата. — Не те видях в клуба. — После се зазяпа в мен. — За бога, да не би да те е сгащил с жена си? — След което се изсмя гръмко.

Почувствах как всичко в мен потъва, но се насилих да се усмихна.

— Малка злополука с топката за голф — отвърнах. — Прицелих се към дупката с топка №5, а тя рикошира в някакво дърво и ме цапна, преди да успея да се наведа.

— Исусе! — Той изглеждаше загрижен, докато ме зяпаше. — Можеше да си извадиш окото.

— Да, но извадих късмет.

— Благодари се на Бога, че е така. Имам страхотно лекарство за подобни натъртвания. Ела горе, Лари. Ще ти го дам. Синът ми се записа да тренира бокс и от време на време се връща с насинено око.

Качих се с него и той ме вкара в апартамента си. Добре че жена му и синът му ги нямаше, защото жена му беше още по-приказлива от него. Откри една тубичка с мехлема.

— Разтривай това през два часа. Обзалагам се, че след два дни няма и да си спомняш, че си имал синина.

Благодарих, извиних се, че имам работа, стиснах му ръката и се върнах в апартамента си. Намазах се с мехлема, после, като видях, че наближава 17:00, а аз през целия ден не бях ял, отворих консерва със супа и си я стоплих.

Прекарах дълга, напрегната безсънна нощ, през която ме обсаждаха всевъзможни въпроси. На сутринта забелязах, че синината е избледняла до жълтеникаво, но главата все още ме болеше.

Предстоеше ми тежък ден и пристигнах в офиса си малко след 8:30. Щом се озовах зад бюрото, вече нямах време да мисля нито за Клаус, нито за Гленда, нито за Марш. Имах среща по обед с един клиент и му продадох пет скъпи калкулатора. Следобед, доволен от продажбата, подкарах обратно към офиса. Когато излизах от колата, видях насреща ми да се задава шерифът Томсън.

— Здравей, гражданино!

— О-о, Джо!

Той ме изгледа с очите си на истинско ченге.

— Злополука ли си имал?

— Топката за голф — отговорих кратко. — Забравих да се наведа. Как върви животът, Джо?

— Средно. — Потърка върха на носа си с опакото на ръката. — Виждал ли си г-жа Марш?

Опитах се да си придам безразличен вид.

— Не. Целия уикенд си лекувах синината.

— Имаше среща с мен, за да снима в затвора. Не се появи.

— Може да е забравила.

— Изглежда, се е отказала. — Томсън заби в мен очи. — Отидох до апартамента й, който е точно срещу твоя, а портиерът ми каза, че вчера сутринта към седем заминала заедно с багажа си.

— Така ли? — Опитах се да го погледна в очите, но не можах. Зареях поглед надолу по улицата, търсейки нещо друго, в което да гледам. — Изненадващо е. Може да са я извикали по спешност или нещо такова.

— Да. Е, ти имаш работа. Аз имам работа. Доскоро. — И като кимна, той си тръгна.

В продължение на един дълъг момент зяпах след него, после се забързах към офиса си. Имах някакво предчувствие, възможно беше и да е страх, но нищо не можех да сторя, освен да изчакам Клаус да направи своя ход.

Чаках в продължение на пет дълги тежки дни. Напрежението ме налягаше всеки път, щом свършех работа и се върнех сред самотата на апартамента си. Усещах се как снова напред-назад с мудно биещо сърце, а мисълта ми се мята като някоя мишка, която се опитва да избяга от котка. Как желаех Гленда през тези часове!

На петия ден пристигна спешна доставка точно когато отключвах вратата на апартамента си. Пликът беше дебел и докато се разписвах за него, осъзнах, че чакането е приключило.

Затворих и заключих вратата. След това отидох до фотьойла, седнах и разкъсах плика. Той съдържаше осем цветни снимки съвсем на фокус, направени явно с фотоапарат с много мощен телеобектив.

Първата снимка показваше Гленда по бикини и моя милост, както вървях към нея.

На втората снимка Гленда беше легнала по гръб гола, а аз, също гол, бях коленичил над нея.

На третата снимка аз бях върху нея, а Марш, с лице, изкривено в жестока маска, се задаваше откъм пясъчните храсти.

Четвъртата, петата и шестата ни показваха с Марш как се бием като подивели.

На седмата снимка аз стоях надвесен над Марш: на моето лице беше изписан ужас, а неговото беше цялото в кръв. Осмата снимка ме показваше как копая дупката. Докато гледах снимките, сякаш ме отвя сибирски вятър. Смъртоносният капан беше внимателно заложен, аз бях влязъл в него, а след мен челюстите се бяха затворили.

Сега разбрах защо Хари ме беше бутнал към тялото — за да може скритият фотограф да направи снимката си — и защо ме беше накарал да копая няколко минути, преди Джо отново да се заеме.

Надеждите ми да надхитря Едуин Клаус и да го пратя на майната изведнъж се бяха изпарили.

Докато зяпах снимките, чух някакъв звук, който ме накара не само да се стегна, но и да изпусна снимките в краката си в уличаваща бъркотия: тъжната, отчаяна мелодия на негърска религиозна песен, свирена на хармоника. Онзи, който я изпълняваше, се намираше пред външната ми врата.

Изправих се неуверено на крака. Съзнанието ми се беше замъглило от паника. Отворих вратата. Джо, който ми се видя огромен и носеше все същата бяла тениска и черни памучни панталони, се беше облегнал на отсрещната стена. Той ми се усмихна с широката си замайваща усмивка и пъхна хармониката в джоба на тениската.

— Добър вечер, г-н Лукас. Шефът иска да си поговори с вас. Да тръгваме.

Като оставих вратата отворена, върнах се обратно вътре, вдигнах снимките, вкарах ги в плика, а след това заключих плика в чекмеджето на бюрото си. Нито за миг не ми мина през ум да откажа да тръгна с този чернокож. Бях хванат в капан и го знаех.

Слязохме долу с асансьора. Прашно и потрошено шеви7 чакаше, паркирано пред входа на блока.

Джо си тананикаше под носа. Отключи колата, пресегна се и издърпа бутона, с който се отключваше вратата към седалката до шофьора. Аз заобиколих и влязох.

Подкара. По това време на вечерта улиците бяха почти безлюдни. Караше внимателно, като продължаваше да си тананика под носа, но неочаквано попита:

— Доволен ли сте от колата, г-н Лукас? Доста се трудих по нея. Бая четкане падна.

Седях неподвижен, с юмруци, стиснати между коленете. Всичко у мен се противеше да разговарям с него.

Той ми хвърли един поглед.

— Знаете ли какво, г-н Лукас? Преди да ме прибере г-н Клаус, аз бях само още един негър. Сега всичко е различно. Имам си собствена бърлога. Получавам добри пари. Имам си момиче. Имам време да свиря на хармоника. Правете каквото ви каже г-н Клаус. Това е най-разумното. Той е много властен човек. — Изкиска се. — Властта означава пари, г-н Лукас. Ето това обичам — големите пари. Не дребни монети, а дебели пачки.

Все още не продумвах нищо.

Той се наведе, вкара касетка в касетофончето на колата и тя се изпълни с пронизителни негърски ритми.

Пътувахме така около петнайсет минути, след което отби от магистралата и се насочи извън града. Когато касетката свърши, отново ме погледна.

— Г-н Лукас, сър, знам, че имате проблеми. Приемете съвета ми, г-н Лукас, не се противопоставяйте. Не си копайте сам гроба. Ако правите това, което шефът ви каже, ще бъдете щастлив.

— Върви на майната си — отсякох, тъй като не бях в настроение да приемам съветите му.

Той се изхили.

— Точно така, г-н Лукас. Точно това ми казват всички, но този негър знае какво говори. Не си копайте сам гроба.

Сви по някакъв тесен път и продължи до къща с вид на ранчо, наполовина скрита от дървета. Спря пред някаква порта, каквито обикновено имат фермите, и от сенките изникна фигура. Това беше Хари. Той отвори портата и когато Джо продължи навътре, ми махна за поздрав. Направих се, че не съм забелязал. Джо приближи до входната врата и там спря.

Зад шест от прозорците се виждаше светлина.

Джо излезе, заобиколи и ми отвори вратата.

— Пристигнахме, г-н Лукас.

Докато излизах от колата, се появи Бени.

— Хайде, издайнико — каза Бени, стисна ме под мишницата с ръка като менгеме и ме забута грубо към отворената външна врата. После ме повлече по някакъв коридор и ме вкара в голяма всекидневна.

От прозореца на всекидневната се виждаха далечните светлинки на Шарнвил. Имаше удобни фотьойли и голям диван пред празно огнище. Отдясно се намираше добре зареден бар. Имаше и телевизор и стереоуредба. Три хубави килима застилаха пода, но като цяло стаята приличаше на временно наета, а не на постоянно обитавана.

— Искаш ли питие, издайнико? — попита Бени, когато бях стигнал до средата на стаята. — В момента шефът е зает. Ще пийнеш ли едно уиски, а?

Отидох до един от фотьойлите и се отпуснах в него.

— Нищо не искам — отговорих.

Той сви рамене и излезе, като затвори вратата зад себе си.

Седях си в стола, сърцето ми барабанеше, а ръцете ми бяха влажни. След известно време чух Джо да свири на хармониката си: същата тъжна мелодия.

Бяха изминали около десет минути, когато вратата се отвори рязко и влезе Клаус. Той затвори, спря, за да ме огледа, после приближи и се настани в един фотьойл срещу мен. Издяланото му сякаш от тиково дърво лице беше безизразно.

— Извинявам се, че ви накарах да чакате, г-н Лукас. Имам много работа. — След това, понеже не отвърнах нищо, продължи: — Как намирате снимките? — Повдигна въпросително вежди. — Мисля, че са изненадващо добри. Само те са достатъчни, за да убедят всеки съдия, че вие сте убили Марш, не смятате ли?

Погледнах го с омраза в погледа.

— Какво искате?

— След малко ще стигнем и до това. — Облегна се назад и отпусна малките си кафеникави ръце в скута. — Нека първо ви обясня точно вашето положение, г-н Лукас. Вие бяхте достатъчно глупав, за да пишете на Гленда. Това писмо, в което й определяте среща, е у мен. У мен е и лопатата с отпечатъците ви по нея. У мен е и потъналата в кръв гумена подложка от вашия багажник. Трябва само да предоставя снимките, вашето писмо, лопатата и подложката от багажника на шерифа Томсън, за да ви вкарат в затвора доживотно.

— Гленда знае ли за всичко това? — наложих си да попитам.

— Разбира се. Тя изпълнява абсолютно всичко, което й кажа, както и вие ще правите същото. Тя ще е главната свидетелка на вашето дело, ако сте достатъчно глупав да не ми съдействате. Ще се закълне, че ви е видяла как убивате съпруга й. Не си правете никакви илюзии по този въпрос, г-н Лукас. Така че ще е по-добре да вършите съвсем точно това, което ви кажа.

— И какво искате да направя? — Приведох се напред, като прехвърлих отново в ума си думите, които беше изрекъл: „Тя изпълнява абсолютно всичко, което й кажа“. А това означаваше, че Гленда, която обичах, също бе жертва на изнудването на Клаус. Когато го осъзнах, ми поолекна. Принудена е била да ме предаде!

— Нека първо ви разкажа една история — поде Клаус. — Преди около четирийсет години вашият шеф Фаръл Бранигън и аз бяхме дребни касиери в малка банка в Средния запад. Бяхме близки приятели. Споделяхме тясно апартаментче и двамата бяхме амбициозни. Бранигън обаче се оказа фарисей. Докато той работеше нощем над банковите закони и други такива, аз скитах из града. Забърках се с една жена. — Спря и ме погледна замислено. — Нужно е да узнаете всичко това, за да можете да разберете защо сте тук и защо искам да направите това, за което ще ви кажа.

Не отвърнах нищо.

— Трябваха ми много пари за тази жена — продължи Клаус. — Бях млад. За да я задържа, трябваше да харча по нея, а като дребен банков касиер получавах много малко. Открих начин, за който си мислех, че е сигурен: да взема пари от банката. Заради тази жена взех незаконно шест хиляди долара. Чувствах се в безопасност, тъй като финансовата ревизия на банката беше след шест месеца. Изхарчих петте хиляди да я забавлявам, а месец преди ревизията заложих последните хиляда долара на един сигурен победител, който бягаше в дербито в Кентъки. Спечелих десет хиляди. Нямаше да има никакъв проблем да върна шестте хиляди, които бях откраднал, но когато си бях правил сметките, не бях включил в тях Бранигън. Без да знам, Бранигън беше провел собствена ревизия на банката. Нямах никаква представа защо седеше нощ след нощ в банката, пък и не ме интересуваше. Мислех, че се готви за следващия си изпит по банково дело. Той беше направил ревизията, защото искаше да натрупа опит. Не му е трябвало много време, за да разбере, че съм откраднал шест хиляди долара. Въпреки че са минали около четирийсет години оттогава, все още го виждам как като абсолютен фарисей ме обвинява в незаконно деяние. Бяхме добри приятели. Аз му имах доверие. Признах му, че съм откраднал парите, но ще ги върна. Когато разбра, че съм заложил на кон — нещо, което още повече го отвращаваше — той заяви, че съм не само крадец, но и комарджия и че нямам право да работя в банка. Не ми остави никаква възможност да върна парите. — За миг в тъмносивите очи на Клаус проблесна ужасна злоба. После искрата й изчезна. За мен това бе предупреждение, че е опасен. — И тогава беше, и все още продължава да е фарисей. Бранигън отиде при директорите на банката и ме предаде. Тикнаха ме в затвора за пет години.

Слушах внимателно. Започнах да се досещам по вманиачения поглед, с който сега гледаше, че може би имам работа с психопат.

— Когато излежите петгодишна присъда в затвор с тежък режим, г-н Лукас, придобивате нова гледна точка за живота — продължи той вече със спокоен, добре контролиран глас. — Бях свършен като банков служител. Трябваше да мисля за нова кариера. Докато се намирах в затвора, сприятелих се с всякакви хора. На трийсетгодишна възраст все още бях много амбициозен и когато излязох, опитах с една измама, която щеше да ме направи много богат, ако заради съдружниците ми не се оказа твърде горчива — така се върнах в затвора този път за петнайсет години. Животът в затвора, г-н Лукас, прави човека жесток. През всичкото време, в което бях държан като животно в клетка, аз постоянно мислех за Фаръл Бранигън. Ако не беше такъв фарисей, можех да върна парите обратно и да бъда банкер: не от класата на Бранигън, защото той никога не спря да работи и да учи, за да стане големият банкер, който е сега. Не притежавах неговия талант, нито пък силата, която го движеше, но можех да си изкарвам добри пари като управител на някой клон, ако ми беше дал тази възможност. Когато излязох от затвора, Бранигън вече беше президент на Националната калифорнийска банка. Имал бях петнайсет години на разположение, за да мисля за бъдещето си. Бях завързал известни полезни познанства с други затворници. Бях събрал полезен опит. Благодарение на връзките си и на опита направих много пари. Сега смятам да се оттегля. Възнамерявам да заживея в разкош някъде, където има много слънце. — Той млъкна за момент, после продължи: — Но преди да направя това, имам да уредя една сметка с Бранигън. Много години съм чакал тази възможност и това ще е последното нещо, преди да се оттегля.

Продължавах да слушам внимателно, като изучавах този човек, наблюдавах движенията му и долавях нотките на ярост в гласа му.

— Е, г-н Лукас, ето тук се намесвате вие — заяви Клаус. — Чрез пресата и другите медии Бранигън в момента разгласява, че притежава най-сигурната банка в света. Това са измишльотини на фарисей и предизвикателство, което възнамерявам да приема. Възнамерявам да проникна в неговата най-сигурна банка в света и да обера трезора й, в който има пари и бижута, поверени му от неговите клиенти: скрити пари в брой, за да могат да се избегнат данъци, и незастраховани бижута. Въпреки че Бранигън е фарисей, той е и много горд. Онова, което може да го удари така, както нищо друго не би успяло, е да стане за посмешище на целия свят. Като ошушкаме неговата най-сигурна банка, той ще се смали до размерите на джудже. — Тъмносивите очи отново присветнаха. Клаус се наведе напред и се загледа в мен с изкривена уста. Насочи малкия си кафеникав пръст към мен. — Вие направихте тази банка сигурна, г-н Лукас, а сега ще я направите несигурна!

Значи това било: една невъзможна задача, но сега поне знаех какви са условията на изнудването му.

С дрезгав глас се обадих:

— Аз я направих сигурна и тя си остава сигурна. Нищо не мога да направя, за да променя положението. Уверявам ви в това. Електронните уреди, които охраняват трезора, са абсолютно надеждни. Това не са празни приказки: банката е най-сигурната в света. Ако искате да си уредите сметките с Бранигън, ще трябва да просънувате някоя друга маниашка идея.

Клаус погледна надолу към малките си ръце.

— Петнайсет години са много време за млад и амбициозен мъж като вас, г-н Лукас, за да гние в затвора. Знам го от опит. Уверявам ви, че ако не измислите някакъв стопроцентов план за проникване в трезора, аз ще изпратя всичките доказателства, които имам срещу вас, на шерифа Томсън и вие не само ще бъдете провален в Шарнвил, но и почти сигурно ще получите доживотна присъда. — Той се изправи. — Разполагате със седем дни, г-н Лукас. В девет часа следващия петък ще ви се обадят по телефона. Или ще кажете „да“, или „не“. Ако е „да“, то тогава ще се срещнем отново. Ако е „не“, ще ви потърси шерифът. — Напусна стаята и в нея влезе Бени.

— Раздвижи си краката, издайнико — рече той. — Джо ще те откара до вас.

По обратния път ми беше невъзможно да мисля. Колата се тресеше от оглушителна негърска музика, която беше усилена докрай и идваше от вечната касетка. Докато караше, Джо все викаше:

— Да бе, човек! Да бе, човек! Бачкай, бачкай, бачкай!

Спря пред блока ми и изключи касетофона. В този момент на настъпила тишина ме връхлетя цялото въздействие от разговора ми с Клаус.

Докато излизах от колата, Джо се наведе и ме хвана за ръката.

— Използвайте главата си, г-н Лукас — каза той откровено. — Ако не се противопоставяте на шефа, ще се намерите във влакчето на богатството. Не си копайте сам гроба.

Отскубнах се и необезпокояван прекосих тротоара, мушнах се в блока и се качих в асансьора.

Докато отключвах апартамента си, отсрещната врата се отвори.

— Бързо! — промълви Гленда, почти изгубила дъх, и като се шмугна покрай мен, изтича във всекидневната ми.

Влязох вътре, затворих вратата и се обърнах с лице към нея.

Тя стоеше по средата на стаята в черни ластични панталони и червена тениска. Големите й гърди се издигаха и спускаха в такт с учестеното дишане. Лицето й беше бяло като тебешир, а очите й — широко отворени.

Докато се гледахме, през отворения прозорец чух някаква кола да пали и да потегля.

IV

Седяхме един до друг на канапето, ръката ми я обгръщаше, а главата й беше опряна на рамото ми. Меката нежност на нейното тяло, притиснато към моето, ме увери така, както нищо друго не би могло, колко много я обичам. Ръцете й стискаха моите. Червената й коса падаше върху избледняващата ми синина.

Шумът от уличното движение, който нахлуваше през отворения прозорец, звукът от телевизора на Джебсън, долитащ отдолу, виенето на асансьора, докато минаваше между етажите, всичко това създаваше фон, на който почти не обръщах внимание.

Ръцете й ме стиснаха по-силно.

— Чувствам се ужасно! — промълви тя. — Откъде можех да зная, че ще срещна някой като теб! О, Лари, толкова съжалявам!

Тя повдигна глава, а ръката й се уви около врата ми. Заедно с устните й, силно прилепени към моите, и с езика й, който шаваше в устата ми, Клаус изчезна от мислите ми. Пръстите ми напипаха горната част на ластичните й панталони, дръпнах и ги смъкнах надолу. Изхлузих ги от нея, а тя леко въздъхна и измърка.

Претърколихме се от канапето на пода. Ръцете ми се вмъкнаха под тялото й.

Като се изви цялата, тя ме прие в себе си. Всичко в мен експлодира, докато ме притискаше здраво и се галеше в мен.

След известно време, което ми се стори цяла вечност, долових звъна на църковната камбана, която отбиваше десет: тежки, резониращи удари.

После тя ме погали по лицето и се претърколи встрани, стана и ме остави да лежа на пода преситен и осъзнаващ единствено миризмата на прах, идваща от мокета. Бях абсолютно отпуснат.

Чух в банята да тече вода. Като се насилих да се изправя, нахлузих слипа и докато тя излизаше от банята, бавно се запътих към канапето.

— Едно питие, Лари — помоли. — Голямо.

Сипах две обилни дози уиски и като не си направих труда да слагам лед, се върнах и седнах до нея. Тя изпи чистото уиски на две глътки, после пусна чашата на пода.

— Лари, скъпи! — Обърна се и впери поглед в мен, а големите й очи блестяха. — Обичам те! Моля те, повярвай! — Вдигна ръка. — Не, не казвай нищо… само ме изслушай. Кълна ти се, ако имах и най-малката представа какво е намислил този сатана, не бих направила това, което се случи! Кълна ти се! Моля те, изслушай ме! Остави ме да ти обясня!

Сложих ръката си върху нейната.

— И ти си в същия капан, в който съм аз. Нали?

— О да, но е друг вид капан. — Облегна се назад и притвори очи. — Лари, аз съм едно нищо. Никога не съм била друго, освен едно нищо. Няма да ти разправям за средата си. Господи! Беше отвратително. Това е единствената дума. Избягах от родителите си. За десет години смених дузина работи и всички те приключваха в някоя жалка спалня, докато се борех да се измъкна от лапите на човека, който ме бе наел. Преди година получих работа в мотел. Само какво бъхтене беше! Там срещнах Алекс. Той имаше пари. Караше кадилак. Когато ми предложи брак, веднага приех… готова на всичко, само и само да се отърва от опипващи ръце и от необходимостта постоянно да изхвърлям по някой от онези боклуци от стаята си. По свой смахнат и порочен начин той беше лудо влюбен в мен. Виждах в него единствено купона за храна и нищо повече. Имаше голям бизнес, оправяше хубави коли. Не ми пукаше. Бях скитала достатъчно дълго, за да не ми пука от коя страна на закона съм. Всичко, което исках, беше подслон. Алекс беше маниак на тема голф. Той ме научи да играя. Играехме всеки ден. Имахме си хубаво бунгало. Докато той работеше, аз само се разплувах някъде. Имахме чернокожа прислужница, която чистеше. После един ден той се прибра по-рано, а видът му беше като че ли през него бе минал камион. Състоянието му беше ужасно. Лицето му беше премазано, очите му насинени, а ризата му напоена с кръв. Обработили го бяха здраво. Цялата воля на характера му, а той имаше достатъчно такава, се беше изпарила. Каза ми, че се налага да работим за Клаус. Не знаех какво има предвид, но видът му ме плашеше. Обясни ми, че Клаус го посетил в гаража и му заявил, че иска от нас двамата да свършим една работа за него. Алекс му отвърнал да върви на майната си. После влезли трима мъже и едва не го убили. Пребили го като последен глупак. Изтръгнали волята на характера му така, както хирургът изтръгва апендикс. Беше се превърнал в дебелак, който циври, и това ме ужасяваше. Развиках се, че никой няма да ми заповядва какво да правя и го напускам. След това влязоха Бени и Джо. Докато Алекс седеше и плачеше, те ми запушиха устата и изтръгнаха и моята воля с един каиш. Когато свършиха, бях съсипана като Алекс. — Тя спря, за да вдигне от пода чашата си. — Ще пийна още едно питие, Лари.

Чувствах се гадно и ми беше студено. Налях й уиски.

— Ето как стана всичко, Лари — привърши тя и отпи. — Клаус каза ли ти за плана си да проникне в банката на Шарнвил?

— Каза ми.

— Той е сатана. Недей да си правиш илюзии по този въпрос. Разбра, че ти и Бранигън играете голф заедно. Изпрати Джо да сипе вода в резервоара на Бранигън, за да можем ние двамата да се срещнем. Негова беше идеята да дойда в Шарнвил с фалшивата история за списанието. Смяташе, че ще мога да те убедя да ми разкажеш за охранителната система на банката. — Тя прокара пръсти през червената си коса. — Ако само ми я беше описал, Лари! Алекс можеше още да е жив.

— Трябвало е да го предвидиш — рекох.

Тя вдигна ръце в отчаяние.

— Беше само далечна стрелба, с която Клаус не уцели. След това ми съобщи, че ще те изнудва, за да му дадеш информацията и какво трябва аз да направя. Когато ме заплаши отново с побой, нямах смелост да откажа. Мислех, че само ще направят снимки на двама ни как се любим и с това ще се свърши. Кълна се, нямах представа, че ще намесят Алекс и ще го убият. — Тя погледна право в мен. — Сигурно ме мразиш за това, което ти сторих, но ако и теб те бяха пребили като мен, може би щеше да ме разбереш.

— Естествено, че не те мразя! Никога не бих могъл — уверих я аз. — Това е нещо, с което и двамата трябва да се справим. Ти си единствената жена, която някога е имала значение за мен. — Хванах я за ръцете. — Разполагаме със седем дни, за да реша дали да отговоря „да“, или „не“. Всичко се стовари върху мен като лавина. Мозъкът ми не работи както трябва, но нека все пак да погледнем ситуацията, в която се намираме двамата. Клаус има намерение да ограби банката, като се възползва от мен, за да му кажа как да го направи. Той има достатъчно доказателства срещу мен, за да ме набута в затвора доживотно. Това е неговата карта асо, но и аз имам карта асо. Бих могъл да отида при Бранигън и да му разкажа цялата история. Той е, според Клаус, фарисей, но няма да се поддаде на изнудване. В това съм сигурен. Знае, че Клаус е лъжец и крадец. Би могъл да използва властта си, за да тикне Клаус зад решетките и да ме отърве. С мен ще е свършено в Шарнвил, но поне няма да отида в затвора. Ние двамата можем да заминем някъде и аз бих могъл да започна отначало. Така както виждам нещата, се налага веднага да отида да говоря с Бранигън.

Гленда притвори очи и потръпна.

— Забрави ли, че си имаш работа със сатаната, Лари? Този човек не се поколеба да убие Алекс, за да може да те изнудва. Няма да успеем и двамата да се измъкнем заедно. Как ми се ще да беше толкова просто. — Тя спря и после продължи: — Ако не направиш това, което той иска, ще нареди да ме убият, както нареди да убият Алекс.

Вгледах се в нея и не можех да повярвам на чутото.

— Да те убият? Как така?

— Клаус вече предвиди, че ще отидеш при Бранигън. Защо си мислиш, че съм тук, Лари? Защо мислиш ми позволи да те видя отново? Поръча ми да ти предам съобщението. Ще нареди да ме убият и ще направи така, че да изглежда, сякаш ти си го извършил, както беше с Алекс.

Отново имах чувството, че ме връхлита сибирски вятър. Отново бях мишката, която подскача насам-натам, опитвайки се да избяга от челюстите на котката.

— Ако ще бягаме заедно от тази клопка, Лари — продължи Гленда, — трябва да кажеш на Клаус как да проникне в банката, но това зависи от теб. — Тя стана и започна да снове из стаята. — Той е сатана! Толкова съм изплашена! Не искам да умирам, Лари! Искам да споделя живота си с теб. Не ми пука дали ще имаме пари… стига само да сме заедно. Толкова ли те е грижа дали тази банка ще бъде ограбена? Всеки ден ограбват банки и на кой му пука? Трябва само да му кажеш как да го направи и ще сме свободни!

Поколебах се, като я гледах.

— Но, Гленда, аз направих тази банка сигурна! Трябва да го разбереш! Ако Клаус проникне в нея, всичко, за което съм работил, положението ми в Шарнвил, тежкият труд година след година, всичко това отива по дяволите.

Тя закри с ръце очите си.

— Е, добре, Лари. Да, разбирам, в такъв случай моят живот отива на второ място.

Като по даден знак външната врата се отвори и вътре нахълтаха Бени и Джо. Джо хвана Гленда и я заблъска към вратата. Бени се приближи и ме цапна с разперена длан, като ме запрати настрани.

— Добре, издайнико — изръмжа той. — Сега вече знаеш каква е картинката. Следващия път, когато видиш това котенце, то ще представлява само кървава каша, освен ако не правиш каквото ти се казва. — Те поеха навън, като тласкаха Гленда, притисната помежду им. Вратата се затръшна зад тях.

С несигурна ръка отидох до прозореца и ги наблюдавах, докато натикаха Гленда в шевито и после подкараха.

Седнах. Кошмарът продължаваше и аз мечтаех за момента, когато щях да се събудя и да разбера, че всичко е било недействително, че е било само един ужасен сън.

Часовникът на църквата удари единайсет. Телевизорът на Джебсън неочаквано замлъкна. Настъпи тишина, нарушавана единствено от далечното бучене на уличното движение, и както си седях, осъзнах: изправен бях пред факта, че това не беше никакъв кошмар.

В мен прозвуча гласът на Гленда: „Толкова ли те е грижа дали тази банка ще бъде ограбена?“.

Спомних си за Фаръл Бранигън и за всичко, което беше направил за мен. Спомних си какво беше казал Диксън. „Бранигън няма милост към онзи, който излезе от правия път.“ Той беше фарисей. Нямаше да има никаква милост и към мен, ако отидех при него и му разкажех за тази изнудваческа история. Първата ми реакция беше да отида, но сега, като размислих, осъзнах, че щеше да се отнесе и с мен така, както се беше отнесъл с Клаус преди четирийсет години.

Трудно ми беше да повярвам, че Клаус ще нареди да убият Гленда, но, рекох си, в края на краищата той безмилостно беше уредил убийството на мъжа й. Неговата заплаха можеше да стане реалност, а това беше нещо немислимо.

„Трябва само да му кажеш как да го направи и ще сме свободни!“

Можех да се поддам на изнудването на Клаус и да му открия как да проникне в банката. Това беше възможно. Само Бранигън, Мансън и аз знаехме къде е ахилесовата пета в охранителната система. Ако Клаус успееше в обира, Бранигън, Мансън и аз щяхме да попаднем под ударите на полицейското разследване. Бранигън веднага щеше да бъде зачеркнат. След това разследването щеше да се съсредоточи върху Мансън и мен. Бранигън никога не би избрал Мансън да ръководи „Най-сигурната банка в света“, ако не беше уверен, че е безупречен. Полицията щеше да поразпита за средата на Мансън. Хората й щяха да открият онова, което и аз знаех — че живее простичко и е напълно отдаден на работата си като банкер — така че разследването щеше да се насочи към мен. Аз бях този, който беше направил банката сигурна. Знаех по-добре от Мансън как действат електронните машинки. Тези машинки бяха толкова сигурни, че никой крадец не би успял да проникне в банката, без да има информация от вътрешен човек. Тази информация се знаеше от Бранигън, Мансън и моя милост. След като зачеркнеха Бранигън и Мансън, аз щях да стана заподозрян №1.

Клаус ме заплашваше с доживотен затвор заради убийството на Марш. Според Гленда, ако не му съдействах, той щеше да нареди да я убият и то така, че да изглежда, сякаш аз съм го извършил. От друга страна, ако му съдействах и не успеех да издържа на полицейския разпит, пак щяха да ми лепнат тежка присъда.

Трябваше да има някакъв начин да се измъкна от този капан!

Разполагах със седем дни.

За седем дни трябваше да измисля някаква възможност да се спася!

Още един понеделник!

Бюрото ми беше затрупано с документи. Телефонът постоянно звънеше. Бил Диксън, който се обади от Фриско, ми съобщи последните уточнения за нашата нова сграда.

— Това ще бъде голяма работа, Лари — рече той въодушевено. — Одобриха допълнителното разширение. Този път наистина успяхме.

Слушах, водех си бележки, уверих го, че ще се справя с моята част от работата, и след това затворих. Напрежението беше такова, че изобщо не можех да мисля за Клаус, но той се беше загнездил някъде в мозъка ми, скрит в подсъзнанието, готов всеки момент отново да се появи, щом ми останеше време да спра и да си поема дъх.

Мери Олдам, секретарката ми, пълна жена на средна възраст, която беше самата изпълнителност, надзърна през вратата.

— Г-н Лукас, шериф Томсън пита за вас.

Изтръпнах и сърцето ми прескочи един удар, когато Томсън нахълта в кабинета ми.

— Здравей, гражданино — поздрави той. — Полицейски работи. Ти си зает. Аз съм зает, но полицейската работа е важна.

— Добре, Джо, карай направо. За какво става дума?

Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката. Беше доставчикът на строителите. Говорихме известно време за цени, след което му препоръчах да се свърже с Бил Диксън и затворих.

— За какво става дума, Джо? — попитах припряно.

— За Гленда Марш — отвърна Томсън. — Напуснала е града. Тя е фалшива.

— Какво означава това и какво общо имам аз? — Насилих се да срещна изпитателните му очи.

— Тази жена дойде тук, за да направи репортаж за „Ди Инвестър“… нали така?

— Така ми каза — отвърнах.

— Да. И на мен също. Порови се наоколо, направи снимки, щеше да снима и в затвора, но не се появи и е напуснала града. — Той извади смачкан пакет цигари и запали. — „Ди Инвестър“ е важно издание. Така че се запитах, защо ли тази жена е напуснала изведнъж града? Свързах се с „Ди Инвестър“, а те ми отговориха, че не я познават и не наемат фотографи на хонорар. Какво ще кажеш по въпроса?

Трябваше да играя сдържано, така че с усилие свих рамене, като махнах с ръка нетърпеливо.

— Виж, Джо, до гуша съм затънал в работа. Всичко, което знам и за което, честно казано, пет пари не давам, е, че тя е от хората „не изпускам случая“. Много журналисти, които работят на хонорар, правят едно и също — представят се, че са от известно списание, за да могат да вземат интервюта. После написват статии и се опитват да ги продадат. Случва се постоянно.

Томсън се наведе напред, за да изтръска пепелта в пепелника.

— Да, възможно е. — Дръпна от цигарата си и продължи: — Аз съм шерифът на Шарнвил. Моята работа е да защитавам този град. В Шарнвил се намира „Най-сигурната банка в света“ и има много богати жители. Моята работа е да бдя над тях и над банката. Затова ми плащат. Когато на сцената се появи жена като Марш, която прави снимки и разговаря с най-богатите ни граждани, а те, мислейки, че е от „Ди Инвестър“, й разправят всичко, защото да получиш обемна статия в списание на такова равнище е символ на обществено положение, и когато освен това разбера, че тя е фалшива, започвам да очаквам неприятности. Разговарях с някои от най-богатите граждани на града и научих, че те са бръщолевили пред тази жена какви пари държат в Националната калифорнийска банка. — Направи гримаса. — Когато имаш насреща си човек, който печели големи пари, накарай го да изпие няколко мартинита, пусни една хубава жена да му разправя приказчици и той ще си развърже езика. — Дребните му очички на ченге бяха като гранити. — Когато тя говори с теб, пита ли те нещо за охранителната система на банката?

Като запазих лицето си безизразно, казах:

— Не, но ме помоли да я представя на Мансън, което и направих.

— Знам. Вече говорих с Мансън. — Той продължаваше да ме зяпа. — Значи не те е питала за охранителната система на банката? Ти знаеш повече за нея от Мансън, нали?

— Така е. — След това звънна телефонът. Това ми даде възможност да си поема дъх. Беше Бил Диксън, който питаше за един компютър, поръчан от мен. Употребих повече време, отколкото беше нужно, за да му обясня точните размери и къде трябва да се включи електрическият кабел.

Томсън продължаваше да седи и да ме зяпа, но когато свърших да говоря с Бил, вече се бях овладял.

— Виж, Джо, разбираш, че работя под напрежение — рекох. — Г-жа Марш не ме е питала за охранителната система на банката. Това ли е всичко, което искаш да знаеш?

— Колко сигурна е охранителната система на банката? — Той не проявяваше никакви признаци, че ще си тръгва.

— По-сигурна не би могла да бъде.

— Да предположим, че няколко умни крадци решат да проникнат в банката. Мислиш ли, че биха успели?

Ледът, по който стъпвах, беше много тънък. Не трябваше да се издавам. Клаус може би щеше да ме принуди да му кажа как да проникне в банката.

— Според мен шансовете им са сто към едно — заявих.

— Така ли? — Томсън изтръска още пепел в пепелника. — Мансън твърди, че не биха имали дори призрачен шанс да успеят. Той твърди, че охранителната система е повече от сто процента сигурна.

— Затрудняваш ме, Джо — отвърнах. — Какво точно ти каза Мансън за охранителните електронни системи, които съм монтирал в банката?

— Съвсем нищо. Просто, че е доволен и никой не би могъл да проникне в банката. Само това.

— Донякъде е прав, но винаги би могла да съществува малка възможност, за която да не сме се сетили.

— Чуй ме, гражданино. Бях избран за шериф на Шарнвил преди три години. Благодарение на това, че винаги гледам напред, предвиждам нежеланото, а имам и доста умни подчинени, равнището на престъпността в този град е най-ниското в целия щат и смятам да го задържа такова. Тази жена Марш ме притеснява. Възможно е да е изпратена от някоя банда, която е хвърлила око на нашата банка. Не твърдя, че е така, но би могло да бъде, а моята работа е да проверявам хора като нея. Здраво е понатиснала Мансън, за да получи информация за охранителната система, но не е успяла, което не означава, че бандата — ако има такава — ще се откаже. Да предположим, че тя осъществи нападение над банката. Аз няма да бъда избран за шериф за следващия мандат, а това ще ме удари по болното място. Разбираш ли?

— Мисля, че можеш да се успокоиш, Джо — отвърнах. — Разбирам положението ти и твоята отговорност, но банката е толкова сигурна, колкото би могла да бъде.

— Точно това каза и Мансън, но от теб чувам за сто към едно. Какво крие този един процент?

— Не знам, но винаги може да се появи някое умно момче, което да измисли някоя умна идея — отвърнах. — Неочакваното винаги трябва да се взема под внимание.

Той загаси цигарата си и запали друга.

— Точно така. Засега Мансън и ти сте единствените в този град, които знаят как работи охранителната система… нали така?

Секретарката ми влезе.

— Г-н Хариман чака, г-н Лукас.

— Само няколко минути — рекох, погледнах към Томсън и додадох: — И г-н Бранигън знае.

— Да предположим, че някоя умна банда отвлече теб или Мансън, или и двамата и хората й ви притиснат? Може да се случи. Ще успеят ли да проникнат в банката, ако един от двама ви проговори?

— Не.

Погледна ме замислено.

— Дори ако ви принудят да се разприказвате?

— Може би ще ни принудят да им кажем как действат електрониките, но те пак няма да знаят как да ги накарат да проработят.

— И все пак според теб някое умно момче може да измисли някоя умна идея. Какво имаш предвид?

Усетих, че по лицето ми се търкаля капка пот.

— Винаги съществува възможност някой с изключително големи познания в електрониката да съумее да разгадае моите машинки, но това е много, много малко вероятно.

Той помисли за момент, след това кимна и се изправи.

— Благодаря за отделеното време. В момента чакам данни от Вашингтон. Ако тази жена има досие, пак ще ти досаждам. Никоя умна банда няма да проникне в нашата банка, докато аз съм шериф. Ще поискам разрешение от г-н Бранигън двамата с Мансън да ми обясните точно колко е сигурна банката, за да мога да я охранявам. — Той потърка дългия си орлов нос. — Мога да надуша неприятностите от километри и сега ги надушвам. — После с отсечено кимване си тръгна.

Отне ми три нощи усилено мислене, докато открия как да се справя с Клаус. Заплахата за Гленда и заплахата от доживотен затвор за мен бяха прекалено убийствени, за да предприема необмислен блъф, но това не означаваше, че имах намерение да се предам под натиска на Клаус. Знаех, че когато хората му проникнат в банката, аз щях да бъда заподозрян №1. Натискът от страна на полицията щеше да бъде непоносим. С мен щеше да е свършено в Шарнвил дори да не ме арестуваха, така че трябваше да правя планове за бъдещето. Ако не успеех да измисля някакъв начин да удържа на това изнудване и в края на краищата се окажех принуден да направя онова, което Клаус искаше, в такъв случай трябваше да мисля за ново бъдеще не само за себе си, но и за Гленда. Въпреки че дните ми бяха заети, сега нощите ми минаваха в изготвянето на двупосочен план: или по някакъв начин трябваше да изиграя този безмилостен бандит, или, ако той ме изиграеше, поне трябваше да си осигуря безпроблемно бъдеще с Гленда далеч от Шарнвил.

На седмия ден сутринта, когато излизах от колата, отново се появи шерифът Томсън.

— Здрасти, гражданино!

— Здравей, Джо!

Той потърка края на носа си с опакото на ръката и каза:

— Гленда Марш няма досие. Може и да си познал: възможно е да е била от хората „не изпускам случая“ и да е използвала „Ди Инвестър“, за да вземе интервютата, а накрая нервите й да не са издържали и да се е оттеглила.

— Хубаво — отвърнах, като запазих безизразно лице.

— Да, но от друга страна, аз ще продължа да наблюдавам банката.

— Г-н Бранигън ще е много доволен.

— Можеш да му го предадеш следващия път, когато играеш голф с него. — Той се втренчи за момент в мен и после продължи: — Онази моя идея, че е възможно ти или Мансън да бъдете отвлечени, си остава. Затова ме чуй: усетиш ли, че те наблюдават или следят, предупреди ме. Ще изпратя човек да те пази. Същото съм казал и на Мансън.

— Благодаря. — После, като използвах собствените му лафове, рекох: — Е, ти си зает. Аз съм зает. Доскоро. — И се качих в офиса си.

За момента, помислих си, се бях отървал от Томсън, но знаех, че щом Клаус проникне в банката, ченгето ще се втурне по петите ми.

Този седми ден някак успях да се справя с работните си задължения. Към 19:00 в ресторант „Хейуард Джонсън“ изядох един стек, а после се прибрах в апартамента си. Седнах и зачаках.

В 21:00 телефонът иззвъня. Вдигнах. От слушалката се разнесоха звуците на негърска религиозна песен, свирена на хармоника.

— Отговорът е „да“ — казах.

— Добре, човече — зарадва се Джо. — Ще се видим отвън след пет минути.

Прашният шевролет чакаше пред входа, когато излязох от блока. Джо се пресегна, отвори дясната врата и аз се мушнах в мястото до шофьора.

— За бога, човече! Да знаете, че постъпвате правилно — подхвана той. — Страхувах се, че ще опитате да се правите на хитър. Знаете ли какво, г-н Лукас? Аз съм само един негър, но г-жа Гленда със сигурност ми допада. Наистина щеше да ми е много мъчно да видя как Бени я разкъсва, а точно това щеше да се случи, ако бяхте опитали да се правите на хитър.

Поколебах се за момент, но като осъзнах, че ще трябва да работя с този човек, реших да си трая.

— Нямам избор, Джо — отвърнах. — Трябва да изпълнявам това, което ми се казва.

— Така си е, г-н Лукас, но не се притеснявайте, и вие като мен ще си пъхнете пръста в меда.

— Това го твърдиш ти. Може би Клаус не е толкова умен, за колкото се мисли.

Джо отново се изсмя.

— Е, г-н Лукас, не е така. Не бих си вирил носа, ако не бях сигурен. Вече две години работя за него. Той никога не е стъпвал погрешно. Преди да започна да работя за него, постоянно ту влизах, ту излизах от затвора, а да знаете как мразя пандиза, братко. Да… г-н Клаус е умен… много умен.

— Винаги има момент, в който човек може да направи погрешна стъпка — рекох. — Ограбването на Националната калифорнийска банка може да се окаже точно такъв момент.

— Не и като се има предвид, че вие ще ни кажете как да го извършим, г-н Лукас. Шефът ни обясни. Ако нещо се провали, вие и г-жа Гленда вече не съществувате. От вас зависи да стане. — Той се изсмя. — Сигурен съм, че не бихте искали Бени да очисти г-жа Гленда, нито пък вас.

— И да кажа на Клаус как да влезе в банката — възразих, — нещата пак могат да се объркат, Джо. Може да отидеш в затвора за двайсет години.

Джо ме погледна и вече не се усмихваше.

— Стига сте бръщолевили. Ако аз отида в затвора за двайсет години, вие и г-жа Гленда ще отидете два метра под земята. — Наведе се напред и вкара касетката. Колата се изпълни с оглушителни звуци на джаз и това беше краят на разговора.

Пристигнахме в ранчото. Хари ни чакаше, за да отвори портата. Бени също чакаше и ме вкара в голямата всекидневна.

— Искаш ли питие, издайнико? — попита. — Шефът е зает.

— Не. — Седнах.

Почаках около десет минути и после влезе Клаус. Той отиде до бюрото и се настани зад него.

— Моите поздравления, г-н Лукас. Не бихте били тук, ако не сте решили да съдействате. Добри новини. Това ми подсказва, че сте толкова умен, за колкото ви мислех.

— Надявам се, че и вие сте толкова умен, за колкото ви мисли вашето чернокожо момче — рекох. — Имате неприятности. Глупав ход беше от ваша страна да изпратите Гленда в града като репортерка. Нейното прикритие е разкрито. След като е разговаряла с Мансън за охранителната система на банката, Томсън е бил предупреден, че в банката може да стане обир. Червената светлина е включена. Томсън е опасен… — Продължих, като му разказах за подозренията на шерифа относно Гленда, за това как той се беше свързал с ФБР, как беше разбрал, че тя няма досие, и за неговата идея, че е възможно Мансън или аз, или пък и двамата да бъдем отвлечени, за да бъде измъкната информация от нас за охранителната система.

Клаус седеше неподвижен, дребните му кафеникави ръце лежаха отпуснати върху бюрото, а тъмносивите му очи, подобни на кубчета лед ме наблюдаваха.

— Забравете за шерифа — обади се той. — И друг път ми е създавал неприятности. Ще се погрижа за него. Вашата работа, г-н Лукас, е да ми кажете как да проникна в трезора на банката.

— Да предположим, че проникнете в трезора. Двамата с Мансън ще бъдем заподозрени. Мансън ще бъде зачеркнат, след като проверят досието му, но за Томсън, който знае, че сътрудничех на Гленда, аз ще бъда заподозрян №1. Така че, преди да ви съдействам, искам да знам какво ще получа от обира?

Тънките му устни се разтегнаха в усмивка.

— Очаквах да попитате за това, г-н Лукас. Разбира се, че вие ще бъдете заподозрян №1. Вие ще трябва да напуснете Шарнвил незабавно след обира. Вече ви казах, че аз съм богат човек. Не се интересувам от парите, които ще приберат моите хора от банката. Всичко, което искам, е да сразя Бранигън. От трезора ще се измъкнат поне три милиона долара. Предупредил съм моите хора, че вашият дял трябва да бъде един милион, за да можете вие с Гленда да заминете и да се наслаждавате на пътуването. Бих ви препоръчал Южна Америка. Там двамата ще бъдете в безопасност. С един милион ще можете да живеете много добре.

Вярвах му толкова, колкото вярвам, че съществува Дядо Мраз.

— При тези условия — рекох — ще ви кажа за банковата охранителна система.

Кубчетата лед отново ме погледнаха.

— Точно това искам да знам.

— Били ли сте в банката?

Той поклати глава.

— Слабото място на всяка банка са заложниците, които една банда, вмъкнала се в нея, взема — подех. — В тази банка това не може да се случи. Всички операции с пари за внасяне и теглене се управляват чрез компютри. Клиентът влиза във фоайето, подписва чека си с компютърна писалка, пуска го в една пролука и оттам излизат парите. Ако внася, той попълва специална бланка, пуска парите и от пролуката излиза разписката. Персоналът на банката се вижда само на телевизионни екрани. Никоя банда не може да се добере до персонала. Служителите са на втория етаж, където се намират парите, и няма как външен човек да стигне до там. На редовните клиенти се дават специални електронни карти, които им позволяват да се качат на втория етаж. Ако такава карта обаче бъде изгубена или открадната, телевизионните камери ще предупредят пазача, че това не е клиентът, и асансьорът няма да проработи.

Клаус повдигна ръце.

— Не ме интересува вземането на заложници, г-н Лукас. Искам моите хора да влязат в трезора и да го опразнят. А сега ми кажете как може да се направи това.

— Банката се затваря в петък вечер в 16:00. Персоналът напуска около 17:50. Банката отваря в понеделник сутринта в 9:00 — обясних аз. — Тъй като има електронна охранителна система, остава само един пазач. Той работи на смени с още трима. Патрулира около банката. Има си отоплена кабинка до входа, но на всеки час излиза и обикаля банката. Входът се охранява от стоманени врати, които се управляват с фотоелектрическа клетка. Да се влезе във фоайето на банката не представлява никаква трудност. Имам неутрализатор, с който ще отворя тези врати. Всичко е въпрос на точно изчисляване на времето. Когато пазачът се намира на гърба на банката, вашите хора ще влязат и ще се изправят пред вратата на трезора. Тази врата е направена от огнеупорна стомана. Никой, та дори да работи цяла седмица със специални уреди, не би успял даже да я нащърби.

Клаус направи нетърпелив жест.

— Пропуснете подробностите. — В гласа му прозвуча остра нотка. — Как да вкарам моите хора вътре?

— Вратата на трезора се управлява чрез гласов отпечатък — отговорих му.

Малките му очи се присвиха.

— Какво означава това?

— Точно в 8:30 всяка сутрин освен в съботите и в неделите човек от главния офис в Лос Анджелис набира няколко цифри по специален телефон, който е директно свързан с банката в Шарнвил. Като направи това, той задейства един компютър и отключва три от ключалките на трезора. Точно в 8:35 Мансън от неговия офис казва няколко цифри по един микрофон и гласът му задейства друг компютър, който отключва останалите три ключалки. Тогава вратите на трезора се плъзват.

Клаус се загледа в мен, но лицето му беше останало безизразно, докато мислеше.

— Може ли някой, който знае цифрите, да ги каже по микрофона и да освободи ключалките?

— Точно това имах предвид, когато споменах за гласов отпечатък. Трябва да бъде гласът на Мансън, иначе компютърът няма да се задейства.

— Били сте гениален, г-н Лукас. — В гласа му пак долових острота.

— Това е най-сигурната банка в света.

Той помисли за момент и попита:

— А какво ще стане, ако Мансън е на екскурзия или пък умре?

— И за това е помислено: има един касетъчен запис с гласа на Мансън, който компютърът ще приеме, в случай че той е заминал или пък му се е случило нещо, и на специален човек е възложено да използва тази касета. Всичко, което този човек трябва да направи, е да я вкара тайно в едно място и вратата на трезора ще се отвори.

— И кой е този човек?

Изгледах го продължително.

— Тъй като аз измислих тази система, решено бе, че следва аз да направя това.

Клаус се наведе напред.

— Във вас ли е касетата?

— В банката е. В случай на спешност аз отивам до банката, вкарвам касетата и отключвам трите ключалки. Заместникът на Мансън ще запише нова касета. Аз ще наглася компютъра така, че да приема неговия глас, и всичко се връща на план А.

— Както изглежда, банката ви има доверие, г-н Лукас.

— Трезорът има шест ключалки. Аз мога да отворя само три от тях. Забравяте, че останалите три ключалки се освобождават по телефон от главния офис. — Извадих пакет цигари. — Нещата изобщо не са на доверие.

— А какво ще се случи, ако вие умрете или пък отидете в затвора с доживотна присъда, г-н Лукас?

— Бранигън знае къде се намира касетата.

Той се загледа надолу към ръцете си, докато мислеше. Запалих цигара и зачаках.

— Кодът от Лос Анджелис ми изглежда труден — рече той.

— За вас да, но не и за мен. С това мога да се справя. Мога да вкарам хората ви в трезора, но изчезването с плячката е на границата на невъзможното.

Той сви рамене.

— Това е ваш проблем, г-н Лукас. Срещу един милион долара и всичките уличаващи доказателства, които имам против вас и които ще ви дам, мисля, че при вашите знания ще намерите изход.

— Значи принудително оставяте цялата операция в мои ръце?

— Такова е положението. Аз ще финансирам операцията и ще намеря хората, които да я извършат, а вие ще бъдете отговорен за плана.

Това беше моят момент за блъф. Последните пет нощи бях прекарал в размисли как да надхитря този човек и бях достигнал до едно възможно решение.

— Приемам, но при известни условия.

Налудничавият блясък в тъмносивите му очи се появи отново.

— Вие не сте в положение да поставяте условия!

— Тук грешите. Понеже Бранигън ви е разкрил, когато сте били дребен злосторник, вие искате отмъщение. Като опразните трезора на неговата „Най-сигурна банка в света“, знаете, че ще го ударите по ахилесовата пета. За да осъществите намерението си, не се подвоумихте да наредите да убият Марш и да ме принудите да вкарам вашите хора в трезора. Това, че убихте човек, ме навежда на мисълта, че сте си поставили за цел да унищожите Бранигън. Слабото място на този ваш план е, че може да сте ме подценили и аз да предпочета да се изправя пред съда, обвинен в убийство, което не съм извършил. Вие имате криминално досие и сте известен на полицията. Ако нямахте досие, нямаше да се намирам в тази силна позиция, в която съм в момента. Ако предпочета да се изправя пред съда, ще проговоря. Ще разкажа историята на Бранигън и на полицията, фактът, че съм спасил неговата „Най-сигурна банка в света“, а и репутацията му ще поставят Бранигън на моя страна. С неговото огромно влияние може и да ме признаят за невинен, но не си въобразявайте, че Бранигън няма да ви погне, а освен него и полицията. Може и да се върнете обратно в затвора. — Спрях за момент и после продължих: — Така че не ми казвайте, че не съм в състояние да поставям условия.

Гледахме се един друг доста време. После Клаус кимна, а устата му се беше изкривила.

— Имате право, г-н Лукас. Виждам, че съм ви подценил. Какви са вашите условия?

Запазих изражението си на безразличие, но вътре в себе си ликувах от победната мисъл, че блъфът ми беше проработил. Наведох се напред и изгасих цигарата.

— Вие с лека ръка обещавате, че ще ми платите един милион долара. Нима ме смятате за такъв глупак, че да повярвам на думите ви? Нима смятате, че не съм наясно — ще наредите да ме убият, така както наредихте да убият Марш, щом вкарам вашите хора в трезора и им кажа как да изнесат плячката.

Клаус ме изгледа, после мрачното му лице се разведри от насилена усмивка.

— Колко сте подозрителен, г-н Лукас. И какво предлагате?

— Мога да вкарам вашите хора в трезора, а след като поразмисля известно време, смятам, че бих могъл да им кажа и как да изнесат плячката оттам — продължих, — но първо ще ми дадете държавни облигации за двеста и петдесет хиляди долара. Един милион долара е хубава сума, но съм сигурен, че след операцията няма да я получа, така че съм готов да се примиря и с четвърт милион. Ако не сте готов да ми дадете тези облигации, тогава и двамата вероятно ще започнем да блъфираме. Аз ще трябва да се изправя пред съда за убийство, което не съм извършил, а вие няма да си получите отмъщението срещу Бранигън, но затова пък той и полицията ще ви погнат по петите. След шест дни ще дойда при вас с готов план за влизането в трезора и изнасянето на плячката. После всичко зависи от вас. Или ще трябва да сте ми приготвили облигациите, или аз няма да ви представя плана на операцията.

— А откъде да знам, г-н Лукас, че няма да духнете с облигациите, когато ви ги дам?

— Не съм много готов да направя това, докато Гленда е пленничка при вас. — Изправих се. — Помислете. В четвъртък вечерта в девет часа ще чакам Джо да дойде, за да ме доведе тук. Дотогава ще съм приготвил моята част от сделката. Вие пригответе вашата.

Усещах, че вече имам много повече власт над това кошмарно положение, и с това чувство излязох от стаята в преддверието.

Бени се беше облегнал на стената и си чистеше зъбите с клечка. Когато ме видя, се отдръпна. Минах покрай него, отворих външната врата и излязох в горещата нощ.

Джо седеше в шевито и свиреше на хармониката си. Качих се в колата.

— Да тръгваме, Джо — рекох. — И не хаби конете.

Той изхихика и запали колата.

V

В понеделник сутринта, когато влязох в офиса, секретарката ми Мери Олдам вдигна иззад бюрото поглед към мен.

— Добро утро, г-н Лукас.

— Здрасти, Мери! Как е пощата?

— Доста е. Чака на бюрото ви. — После, след кратка пауза, додаде: — Ужасно е това за шерифа Томсън, нали?

Спрях, сякаш се бях ударил в тухлена стена.

— Томсън ли? — Обърнах се и се загледах в нея. — Какво се е случило?

— Съобщиха по радиото, г-н Лукас. Не сте ли чули?

— Какво се е случило? — Осъзнах, че гласът ми е станал писклив.

— Късно снощи някакъв шофьор, от онези, дето удрят и бягат. Горкият човек отивал към колата си, когато другата умишлено го блъснала. Трима души са видели как колата се е качила на тротоара. Шерифът Томсън не е имал никакъв изход.

Сякаш сибирският вятър отново връхлетя върху мен.

— Той — той мъртъв ли е?

— Много е зле. В болница е. Казват, че състоянието му е критично.

В мен прозвуча сухият глас на Клаус, който казваше: „Не се притеснявайте за шерифа, вече ми създаде неприятности, така че ще се погрижа за него“.

Значи той се беше погрижил за него. Стоях там и усещах как кръвта се отдръпва от главата ми, после се овладях, измънках, че много съжалявам, и влязох в кабинета си. Седнах зад бюрото. Нямах време дори да помисля, когато Бил Диксън нахълта.

— Заминавам за Фриско, Лари — рече той и остави купчина листове на бюрото ми. — Още работа за теб. От „Лоусън“ искат да ги снабдим с офис оборудване. От обичайните спешни работи е. Всички подробности са тук. — Погледна ме. — Бранигън даде ли ни кредит?

— Нямах възможност отново да се видя с него — отвърнах, — но ще даде. Не се тревожи за това.

Усмихна се.

— То си е твоя грижа. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Жалко за Томсън. Харесваше ми. Беше ченге, посветило се на професията.

Изстинах.

— Знаеш ли нещо повече? Чух, че бил прегазен.

— И аз чух същото по радиото, докато карах насам — рече Бил. — Починал е преди половин час. Това, което съвсем ме срази, е, че трима тъпаци са видели как колата го е прегазила и нито един от тях не е записал номера й, нито пък може да я опише. Някакъв скапан пияница. Томсън наистина беше овладял престъпността тук. Маклейн, заместникът му, е направо ненужен. Е, аз тръгвам. Доскоро, Лари. — И излезе.

Стоях вцепенен, зазяпан в пространството.

„Аз ще се погрижа за него.“

Първо Марш, а сега и Томсън. Двама мъртви мъже, за да постигне злото си отмъщение. Спомних си какво беше казала Гленда: „Той е сатана“. Освен това си спомних, че и двамата, и тя, и аз, бяхме еднакво под заплахата от жестока разправа.

След това иззвъня телефонът и от там нататък до края на деня бях непрекъснато зает с работа.

В 18:00 малката фабрика, която се намираше зад блока, където беше офисът, затвори за деня. Тъй като бях приключил с всичко на бюрото си, слязох долу и влязох в просторното помещение, където държахме инструментите за поправки, както и онези, с които изпробвахме новите машини. Тримата ми инженери точно си тръгваха. Франк Додж, главният инженер, ме погледна въпросително.

— Нещо извънредно ли, г-н Лукас? — попита. — Не бързам. Мога ли да помогна?

— Не, Франк. Искам да поработя над една идея. Тръгвай си.

Когато си заминаха, седнах зад масата. До полунощ работих над една джунджурийка, която щеше да отдели директния телефон на банката в Лос Анджелис от този на банката в Шарнвил. Щом свърших, знаех, че всичко, което оставаше да направя, е да свържа тази джунджурийка към телефона в офиса на Мансън и след това можех да отворя трите ключалки на трезора.

Взех джунджурийката със себе си и се прибрах в апартамента. Вече се бях съвзел след шока от смъртта на Томсън. Той беше опасен и аз имах чувството, че бе неприятелски настроен към мен. Заместник-шерифът Фред Маклейн щеше да заеме мястото му до следващите избори. Нямаше защо да се притеснявам от него. Беше едър, грубоват, дебел пияница и не го биваше за нищо друго, освен да ругае нарушителите на движението. Не би се справил с взлом на банка по-добре и от шестгодишно дете.

Червената ми лампичка обаче светеше. Сега вече знаех, че Клаус е абсолютно безмилостен и че нищо не би го спряло да съсипе Бранигън. Сигурен бях, че и мен ще убие, ако не успеех да вкарам хората му в трезора. Освен това бях уверен, че повече нямаше да продължава с изнудването. Бях го предупредил, че ако ме арестуват за убийството на Марш, ще проговоря, а на него му беше повече от ясно каква власт притежава Бранигън. Тъй като бях отклонил изнудването му да сътруднича, сега той щеше да спре със заплахите и щеше да убие Гленда и мен, ако не вкарах хората му.

Следващите два дни минаха бързо. Имах толкова много работа в офиса, че не ми остана време да мисля за Клаус, но нощем, когато бях сам, напрягах ума си и кроях планове, така че на третата сутрин разполагах с безпогрешно решение как да вкарам хората на Клаус в трезора и как да се измъкнат от него с плячката. Бях намислил също как да се погрижа за Гленда и за себе си.

През тези дни местният вестник непрестанно бълваше по повод смъртта на шерифа Томсън. Издателят твърдеше, че случилото се е безобразие, и питаше какво прави полицията по въпроса. Дори кметът се беше намесил. Във вестника се появи снимка на заместник-шерифа Маклейн с неговото пълно, подпухнало лице. Той обещаваше, че полицията в Шарнвил няма да спре с издирването, докато не открие пияния шофьор. Никой не можел да убие добър човек като шерифа Томсън и да се отърве безнаказано… Това бяха само думи, които не означаваха нищо.

На погребението на Томсън се стекоха повече от две хиляди души. Тук беше всеки издигнал се гражданин, включително Диксън и моя милост. Преживяване, което никога няма да забравя. Имаше дълга опашки от важни личности, които чакаха, за да стиснат ръката на г-жа Томсън и да й изкажат съболезнованията си. Аз не можех да направя това. Поръчах на Диксън да ни представлява и напуснах. Той ме изгледа особено, опита се да ме спре, но аз си тръгнах.

Същата вечер в 21:00 се позвъни на вратата ми. Очаквах го. Взех си куфарчето, отворих и видях Джо до асансьора. Заедно слязохме до долу и се качихме в шевролета. Сложих куфарчето си помежду ни.

— Значи ще действаме, г-н Лукас? — рече, докато палеше колата. — Всичко ли сте обмислили?

— Нямаше да съм тук, ако не беше така — отвърнах.

— Да бе, човек. Скоро всички ще сме в царството на безгрижието. Човече! Само ако знаехте какво означава това за мен! Имам момиче, което ме чака. Аз и тя ще заминем. Всичко съм обмислил. Ще бъдем в царството на безгрижието до края на дните си!

— Бени ли уби шерифа?

Джо кимна.

— Той беше. Аз не го харесвам много, но не може да се отрече, че върши страшна работа. Тоя кучи син, шерифът, ми беше като трън отзад. Знаете ли, г-н Лукас? Както си карах съвсем полека и кротко, тоя кучи син ми вдигна слънчогледа. Искаше да знае какво правя в Шарнвил. Веднага усетих, че мрази чернокожи. Казах му, че само минавам оттук, а той ми рече в такъв случай да си продължавам по пътя. — Джо се изхили. — Правеше се на много умен. Когато някой нещастник се прави на много умен, Клаус го слага на мястото му, а тоя кучи син беше поставен точно на мястото му. — Последва пауза, след което продължи: — Нали наистина сте обмислили цялата операция, г-н Лукас?

— Да, но въпреки това нещата може да се объркат и ти да получиш двайсет години затвор, но това си е твое погребение.

— Така е, човече — той се изсмя кратко, — но със сигурност ще бъде и ваше погребение. — Измъкна колата от градското задръстване и пое по магистралата. — Шефът каза, че в трезора ще има три милиона. Не мога да спя, като си помисля за всичката тази пара.

Ето че се бе явил случаят, който чаках.

— Какво те кара да си мислиш, че изобщо ще получиш нещо, Джо? — попитах.

Можех да виждам черното му лице на светлината от таблото. Мускулчетата под кожата му се стегнаха.

— Какво искате да кажете, г-н Лукас?

— Само си размишлявах на глас… забравѝ.

— Какво искахте да кажете с това, че няма да си получа дяла? — Изведнъж се беше появило някакво ръмжене в гласа му.

— Забравѝ. Ако си късметлия, ще си го получиш… ако си късметлия.

Известно време кара, без да проговори. Запалих цигара. Не бях прекарал нощта да мисля и да кроя планове за тоя, дето духа.

Най-накрая попита с любопитство:

— Какво ще рече това — късметлия?

— Ти късметлия ли си, Джо?

Той помисли по въпроса, а лицето му изглеждаше притеснено.

— Късметлия ли? Мисля, че не. Никога не съм бил късметлия. По-голямата част от живота си дотук прекарах в затвора. А и от шефа получавам най-мръсната работа. Не, не мисля, че съм късметлия.

— Три милиона долара! — леко подсвирнах. — Цяла камара пари. Не знам какво са ти обещали, Джо. Може би половин милион. Това са много пари за едно чернокожо момче, но може и да извадиш късмет.

Той намали скоростта и отби в аварийната лента. Обърна се и ме зяпна.

— Какво искате да кажете? — запита, а в гласа му личеше тревога.

— Констатирам един факт, Джо. Това са много пари. Какво ще спре Бени да ти пусне един куршум в главата, след като вземе плячката?

Той ме зяпаше: бялото на очите му се беше разширило, дебелите му устни потреперваха.

— Хари не би му позволил! Какво имате предвид?

— Само те предупреждавам, Джо. Ще ти кажа нещо: Бени ме тревожи. Той е убиец. Обмислил съм операцията, но на мен ще ми платят предварително. Аз съм се уредил, а ти не си. Помисли си, Джо: можеш ли да си представиш, че убиец като Бени ще остави едно чернокожо момче да си тръгне с петстотин хиляди долара? Задай си този въпрос.

По лицето му потече пот.

— Хари ще се погрижи за мен. — Той стовари големите си юмруци върху волана. — Аз имам доверие на Хари.

— Това е добре, но е нещо ново за мен. Не знаех, че чернокож мъж може да вярва на бял, когато са замесени големи пари. Ако можеш да вярваш на Хари, че ще се погрижи за теб, значи няма от какво да се притесняваш. Аз само размишлявах на глас. Хайде, дай да тръгваме.

Той избърса потното си лице с опакото на ръката.

— Да не би да искате да ме метнете, г-н Лукас?

— Това са много пари. Помисли по този въпрос. Ако наистина можеш да се довериш на Хари, значи няма никакъв проблем… с малко късмет може би. Хайде да тръгваме. Шефът ти ни чака.

— Ако Бени опита нещо с мен — измърмори той, — ще му дам да се разбере.

Бях посял зрънцето на съмнение и точно това исках да направя.

— Разбира се, но го наблюдавай, Джо. Когато вие тримата вземете плячката, не си обръщай гърба към него. А сега да тръгваме.

Той остана доста дълго неподвижен, като си мърмореше нещо под носа, след това запали колата и продължи по магистралата. Не исках повече да приказваме и затова вкарах касетата и колата се изпълни с негърски ритми.

Хари чакаше до портата. Махна ми, когато Джо мина покрай него. Вдигнах ръка за поздрав. Сега предстоеше да обработя Хари. Той беше съвсем различен от Джо, но бях обмислил и това.

Докато излизах от колата, на входната врата се появи Бени.

— Здрасти, издайнико — рече. — Шефът те чака.

Огледах го, като съзнавах, че той е опасността. От бруталното му лице гледаха цинични очи. Знаех, че при него нищо не мога да постигна. Заобиколих го и влязох във всекидневната.

Клаус седеше зад бюрото си, а дребните му кафеникави ръце лежаха върху попивателната.

— Заповядайте, г-н Лукас, седнете.

В същото време влезе Хари и се настани на един отдалечен стол. Завъртях се и го погледнах. Не знаех какво да мисля за него. Той беше неизвестен фактор. Както си чешеше брадата, изглеждаше нахакан и жилав, но нямаше злобата на Бени.

— Това е Хари Брет — представи го Клаус. — От сега нататък, г-н Лукас, с него ще работите заедно. Вие ще го осведомявате какво ви трябва, а той ще го урежда. — Отпусна се назад в стола си. — Предполагам, че можете да ми кажете как да вляза в трезора и как да изнеса парите?

Гледах право в него.

— Нужно ли беше да убивате шерифа Томсън?

Ръцете му се оформиха в юмруци, а тъмносивите му очи блеснаха с онзи вманиачен поглед.

— Нека ви служи за урок — отсече. — Когато някой ми пречи или се опитва да ми пречи, премахвам го. Запомнете това! А сега ми отговорете на въпроса: можете ли да ми кажете как да вляза в трезора и как да изнеса парите?

— Мога, но при моите условия.

— Това вече го разисквахме. — Гласът му изсвистя като камшик. — Ще го обсъждаме по-късно.

Погледнах към Хари, който слушаше внимателно.

— Вие ме заставяте да изменя на оказаното ми доверие — рекох. — Изнудвате ме заради убийство, което не съм извършил. Доказателството, което имате, би могло да ме вкара за дълго в затвора, само че, както знаете, то е фалшиво. Но и аз имам коз. Бих могъл да разкажа на Бранигън и той ще тръгне по петите ви, не си правете никакви илюзии, със сигурност ще ви окошари. Ако не сте готов да изпълните моите условия, аз съм готов да бъда съден и съм сигурен, че вие също ще се озовете в затвора. Искам да ми бъде платено предварително, ако ви кажа как да влезете в трезора.

— Това вече сме го обсъждали — нетърпеливо повтори Клаус. — Ще ви платя предварително, ако успеете да ме убедите, че можем да проникнем в трезора и да изнесем парите.

— Ние ли казахте? — поклатих глава. — Не си представям, че вие ще участвате. Вие ще си седите тука на сигурно, докато вашите хора ще поемат рисковете.

Клаус се вгледа в мен.

— Какви рискове?

— От неочакваното. Ако неочакваното се случи, вашите хора ще влязат в затвора за двайсет години.

Видях как Хари се изопна притеснено. Като се приведе напред с лице, подобно на озъбена маска, Клаус рече:

— А вие и вашата мадама ще бъдете мъртви, както Марш и Томсън са мъртви!

Гледах го и сега вече бях сигурен, че той е психически неуравновесен: истински психопат. Почувствах как по гърба ме побиха тръпки.

— В такъв случай нека се надяваме, че неочакваното няма да се случи — отвърнах, като се опитах да запазя гласа си спокоен. Пресегнах се надолу и вдигнах куфарчето, което бях донесъл със себе си.

Хари се спусна с бързината на гущер и се озова до мен. Той изтръгна куфарчето от ръцете ми, постави го на бюрото, щракна ключалките и го отвори. Само един поглед върху съдържанието му беше достатъчен, за да остане доволен. Кимна към Клаус, след което се върна на мястото си.

Предполагам, си бе помислил, че съм донесъл пистолет със себе си, или само искаше да покаже експедитивност, за да впечатли Клаус. Но каквото и да беше, светкавичното действие на този човек ме предупреди, че не трябва да го подценявам.

Извадих от куфарчето джунджурията, която бях направил, два фотоелектрически неутрализатора и плана на банката. Разтворих плана върху бюрото.

— Ето го входа на банката. Двойните врати се управляват чрез фотоелектрически клетки. Това е единична клетка, а неутрализатори за нея имаме само Мансън, главният касиер и аз. Сигурността е пълна. Ако някой успее да се докопа до неутрализатора, той ще успее да влезе единствено във фоайето на банката. Няма да може да проникне в трезора, нито да се качи на втория етаж, където се намира персоналът. Този неутрализатор ще вкара хората във фоайето. Влизането трябва да стане точно в момента, когато пазачът е на обиколка. Вратите се отварят, вашите хора влизат вътре и вратите автоматично се затварят. Не би трябвало да им отнеме повече от трийсет секунди. Ще трябва да носят със себе си малък оксижен за рязане. Чрез него ще проникнат в самите депозитни кутии. Няма да има проблеми да се отреже ключалката. Ще отнеме време, но оксиженът ще свърши работа. Проблемът, естествено, е самото влизане в трезора. — Посочих плана. — Тука е офисът на Мансън. Във фоайето има три камери, които се активизират и започват да снимат, ако някой от лазерите бъде прекъснат. Ето го лъча — начертах с молив през фоайето линията на лъча. — Чрез лазене хората ви могат да стигнат до асансьора, без да активизират камерата. Като използват този втори неутрализатор, ще могат да задействат асансьора и да се качат на втория етаж в офиса на Мансън. — Взех в ръце джунджурийката, която бях изработил. — На бюрото на Мансън има един червен телефон. Главната жица на телефона трябва да бъде отрязана и да бъдат оголени жичките, след което трябва да се свържат с тези двете. — Показах му двете жички, които висяха свободно от джунджурийката. — След това чрез циферблата на червения телефон трябва да бъдат набрани четири цифри. Цифрите са 2-4-6-8. Тези числа ще освободят три от ключалките на трезора. После, като се използва касетата с гласа на Мансън, ще бъдат освободени останалите три ключалки и трезорът ще бъде отворен. Касетата се намира в една тухла, която изскача, когато се натисне, и е точно зад бюрото на Мансън. От вашите хора зависи за колко време ще разбият депозитните кутии. Ако предположим, че влязат в банката около 2:00 в събота, би трябвало до края на нощта да са опразнили кутиите. — Спрях и погледнах Клаус. — Дотук има ли някакви въпроси?

Клаус погледна към Хари, който поклати глава.

— Вие с Хари ще обработите подробностите по-късно — прекъсна ме Клаус. — А сега ми кажете как да измъкнем парите.

— В началото това ми се струваше огромен проблем, но го разреших. В трезора има около четиристотин депозитни кутии. Не всичките са в употреба, но за всеки случай вашите хора ще трябва да ги отварят подред. Тези, които се ползват, ще съдържат пари, бижута, договори, документи. Трябва да носите кашони, в които да сложите плячката. Пазачът обикаля банката за около три минути, след което се връща в караулното до входа. Така че вашите хора ще трябва да влязат вътре не само с оксижена, но и с известно количество сгъваеми кашони. В неделя сутринта смяната на охраната става в 8:00. Тогава трябва да се изнесе плячката. Това е приемлив риск, защото на улицата има малко хора, а охраната ще се заговори пред банката. Точно в 7:55 бронирана камионетка трябва да спре до задната страна на банката. Всеки понеделник сутрин такава камионетка пристига около 8:00, за да докара парични резерви, пари за заплати и т.н. Всеки в Шарнвил е виждал тази камионетка в един или друг момент. Може да се каже, че е позната в местността. — Посочих с молива си към плана. — Камионетката пристига в банката ето тук, минава по този наклон и стига до едно подземие. Щом влезе вътре, вратите, които водят към подземието, се затварят автоматично. Шофьорът на камионетката има неутрализатор, с който тези врати се отварят. Веднъж влязъл в подземието, той изчаква служителят да отвори една стоманена врата с директен достъп до трезора. Този служител няма да отвори вратата, преди шофьорът да се е легитимирал. Аз мога да отворя вратите към подземието и стоманената врата от вътрешната страна към трезора. Вие ще трябва да намерите досущ подобна камионетка и двама души, които да носят униформата на служители от охраната. Натоварвате кашоните в камионетката и заминавате. Ако вашите хора не допуснат грешка, няма да има тревога до понеделник сутринта, когато ще отворят банката, така че те вече ще бъдат достатъчно далече.

Клаус погледна Хари.

— Можеш ли да уредиш камионетката и униформите?

— Разбира се. Ще ми трябва само снимка на камионетката и на униформите. Познавам един човек, който ще свърши работата. Няма проблеми.

Като се обърна към мен, Клаус попита:

— Мислите ли, че този ваш план ще успее?

— Ако не успее, то няма друг план, който би успял. — Посочих към джунджурийката и към чертежа на банката. — Нагласил съм нещата възможно най-сигурно. Всичко сега зависи от вашите хора.

— Не, г-н Лукас, всичко зависи от вас. Вие ще отидете с тях. — Той се наведе напред и се вгледа в мен, а очите му блеснаха. — Ако нещо се обърка, вие ще бъдете застрелян. Бени уби Марш, уби и Томсън. Заповядал съм му да ви застреля, ако операцията се провали или пък ако реши, че се опитвате да хитрувате. Запомнете това. — Лицето му отново заприлича на злобна маска. — Има още нещо, което не трябва да забравяте. Аз лично ще застрелям вашата мадама, г-н Лукас! Тази операция трябва да завърши с успех!

— Разбрах ви — рекох.

Клаус се обърна към Хари.

— Раздвижи се, Хари: камионетката, униформите, оксиженът и кашоните. Искам операцията да започне следващата седмица в събота в 3:00 сутринта. Ще обсъдите всички необходими подробности с г-н Лукас утре вечер. Кога ще се срещнете с него?

Хари се почеса по брадата, като размисляше.

— Утре в девет вечерта в мотел „Златната роза“ на магистралата по пътя за Фриско. — Погледна ме. — Знаете ли къде се намира?

— Ще го открия.

— Питайте за шеста стая. — Хвърли ми хитра закачлива усмивка. — Там ме познават.

Той стана и напусна стаята.

— Доволен ли сте? — попитах Клаус.

— Ако Хари не срещне проблеми, ще ви платя, както се уговорихме. — Извади от едно чекмедже обемист плик. Отвори го и измъкна от него държавни облигации. — Двеста и петдесет хиляди долара, г-н Лукас. Огледайте ги. — Бутна облигациите към мен през бюрото. — Те трябва да ви бъдат стимул.

Взех облигациите. Всяка беше на стойност двайсет и пет хиляди долара. Бяха десет: изглеждаха така, сякаш бяха минали през много ръце. Върнах ги обратно и Клаус ги подреди.

— Тези облигации ще ви бъдат донесени в офиса следващата седмица, ако съм доволен и ако Хари сметне, че няма да има проблеми.

Взех си куфарчето и станах.

— Няма ли пари… няма и операция — заявих.

— Ако няма проблеми, ще си получите парите. След това, което ми казахте, не очаквам усложнения. Когато получите парите, внимавайте. Ако решите да жертвате живота на мадамата си и да изчезнете, все пак не го правете. От сега нататък ще бъдете под наблюдение. Аз имам организация: не са само трима души. Ако се опитате да духнете, няма да стигнете далеч, а краят ви ще бъде неприятен. — Тъмносивите очи пламнаха. — Ще ви отрежат ръцете, ще ви ослепят и ще ви изтръгнат езика. После ще ви оставят да умрете от кръвотечението. Така че недейте да опитвате никакви хитрости, г-н Лукас.

Тогава се убедих, че той е напълно луд.

— Разбрах — измърморих и като го оставих, излязох в преддверието.

Бени, който стоеше до входната врата, се усмихна подигравателно.

— Ще се видим, издайнико — подхвърли.

Отправих се към Джо, който седеше в шевито и свиреше на хармоника.

Когато влязох в колата, си помислих с благодарност, че Клаус не беше толкова умен, колкото твърдеше Джо. Бях поел риск. Нито Клаус, нито Хари, нито Джо имаха най-малка представа, че бях вградил миниатюрен касетофон в капака на куфарчето и че сега имах запис на всяка дума, която бяха казали.

Джо остана мълчалив, докато караше към магистралата. Хвърлих един поглед към слабо осветеното му от таблото потно черно лице. Той изглеждаше така, както се надявах, че ще изглежда: човек с товар на раменете, за който трябва да мисли. Когато влязохме в магистралата и се отправихме към Шарнвил, рекох:

— Шефът ти е доволен, Джо. Ще проникнем в банката в три часа събота сутринта.

Той изпуфка, тревогата се изписа още по-ясно на лицето му, но продължи да мълчи.

Не пророни нито дума по целия път до жилищния ми блок и когато наближихме, аз се обадих:

— Качи се горе да пийнем по едно питие, Джо, или може би имаш среща?

Той продължително ме изгледа. Виждах бялото на очите му.

— Каните ме да пийна с вас, г-н Лукас? — В гласа му личеше изненада.

— Виж, Джо, всички сме в кюпа. С малко късмет всички ще станем богати. — Наблегнах на думата късмет. — И престани с тези глупости, не ме наричай господин… наричай ме Лари.

Той спря пред блока.

— Хари никога не ме е канил да пием заедно — измънка.

— О-о, стига, Джо. — Излязох от колата. — Не се дръж като Чичо Том.

Махнах му да ме последва и пресякох тротоара. Докато отварях стъклената врата към фоайето, той се появи до мен. Качихме се с асансьора. Отключих входната врата и се отдръпнах, за да го пусна да мине. Той стоеше неловко, докато затварях и заключвах.

— Уиски и кола добре ли е? — попитах и се отправих към барчето.

— Да бе, човече. — Огледа стаята и избърса потта от лицето си с опакото на ръката. — Не мога да разбера. Защо искате да ме черпите питие?

— Стига си се държал като прислужник, Джо — казах нетърпеливо. — Ти си мъж и аз съм мъж и ще работим заедно. Седни, за бога!

Като си мърмореше нещо, той се настани в един фотьойл и подпря лакти на коленете си.

Приготвих му едно питие, което би могло да прекатури и муле. Като продължавах да стоя с гръб към него, си сипах кола и пропуснах уискито. Подадох му чашата и седнах насреща.

Започнах безгрижно да му разказвам как ще влезем в банката, разправих му всичко за неутрализаторите и устройствата и как Хари ще уреди камионетката, с която ще се измъкнем. Въведох го във всички подробности, а той седеше приведен напред с напрегнато черно лице, слушаше и отпиваше от питието.

— Е, това е, Джо — приключих, като забелязах, че чашата му беше вече почти празна. — С късмет до следващия понеделник сутринта ще бъдеш богат.

Очите му присветнаха.

— Не ти ли обясних бе, човек, че никога нямам късмет? Мислих си за това, което ми казахте. Сега и в Хари не съм сигурен.

— Е, стига глупости, Джо. Ти рече, че можеш да се довериш на Хари.

— Да. — Той допи питието си и направи гримаса. — Хари и аз прекарахме в една и съща килия три години. Това е доста дълго време. Разбирахме се чудесно. Той ме уреди при шефа.

— За какво го бяха вкарали, Джо?

— Хари ли? Неговият старец бил най-добрият фалшификатор на облигации. А Хари ги пускал на пазара. Неговият старец станал обаче небрежен, така че хванали и двамата. Хари излежа шест години.

Най-добрият фалшификатор на облигации!

Истината изплува.

Сега разбрах защо Клаус се беше съгласил да ми плати в облигации. Сега вече бях сигурен, че облигациите са фалшифицирани от бащата на Хари!

Наблюдавах Джо и виждах как питието го хваща. Погледът му беше станал някак си замъглен, той постоянно и безцелно триеше устата си с опакото на ръката.

— Хари ми изглежда свестен — рекох, — но Бени ме плаши. Имам чувството, че влязат ли веднъж парите в камионетката, той ще ме убие. Би могъл да убие и теб, също и Хари.

Джо поклати глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си. Взря се в мен.

— Да бе, човек. И на мен Бени ми е неприятен.

— Имаш ли пистолет, Джо?

— Разбира се, че имам пистолет.

— Господи, как бих искал и аз да имах. Заедно — ти и аз — бихме могли да се справим с Бени, ако се опита да направи нещо.

Джо ме зяпна.

— Какво искате да кажете, човече?

— Ако имах пистолет, никой от нас двамата не би трябвало да се безпокои заради Бени. Бих могъл да го наблюдавам, докато ти вършиш твоята работа, а ти би могъл да го наблюдаваш, докато аз върша моята.

Той си потърка очите, като размишляваше.

— Но Хари и без това ще го наблюдава.

— Ще говоря и с Хари, Джо. Ако тримата наблюдаваме Бени, той няма да има никаква възможност да ни прецака.

Помисли известно време, после кимна.

— Така е, прави сте. — Бръкна в джоба, който се намираше на кръста му, и извади оттам 38-калибров специален полицейски. — Ето, човече. Имам още един вкъщи. Да, тримата бихме могли да се справим с Бени.

Взех пистолета, като все още не вярвах, че е станало толкова лесно.

— Още нещо, Джо: недей да се доверяваш напълно на Хари. Това са много пари. Хари може да очисти Бени, но може да очисти и нас двамата.

Джо отново потърка очите си, след което поклати глава.

— Това не мога да го приема… Не и Хари.

— Много пари са.

Той помисли още малко и след това кимна.

— Наистина са бая пари.

— Виж, Джо, от тебе зависи да се погрижиш за себе си. Три милиона долара! Трябва да си сигурен, че ще си получиш дела. Аз няма за какво да се притеснявам. Както ти казах, моят дял ще си го получа предварително, но ти трябва да се притесняваш заради Бени и Хари. Аз ще те пазя и ти ще ме пазиш. Не казвай нищо на Хари. Човек никога не знае.

— Така е — поклати глава. — Че кой, по дяволите, знае? Слушайте, човече. Пих прекалено много. — Изправи се несигурно на крака. — Отивам си в къщурката.

— Искаш ли да те закарам, Джо?

Той се заклатушка към вратата, после спря и се обърна към мен.

— Бихте ли го направили?

— Нали сме партньори, Джо? Не ми се ще някое хитро ченге да те прибере. Ще те закарам до вас.

— Благодаря, човече. Предполагам, че питието…

Подкрепях го до асансьора, а после — до шевито.

— Накъде сме? — попитах, след като се настанихме в колата.

— Давайте направо. Десетата вдясно, №45 — изфъфли и главата му клюмна напред.

След десет минути спрях пред някакъв блок и го разтърсих да се събуди.

— Стигнахме, Джо.

Той ме потупа по рамото.

— Вие сте истински приятел, човече — измънка. — Вземете колата за обратно. Ще дойда да си я прибера утре. Човече! Ама и това питие беше бая силно!

Докато излизаше от колата, го хванах за ръката.

— Джо… къде е Гленда?

Той се зазяпа пиянски в мен.

— С шефа бе, човек. Вие къде мислите, че е? Седи си приятничко, уютничко, а Бени й досажда.

Той се измъкна и тръгна на зигзаг през тротоара. Наблюдавах го как отвори външната врата и изчезна зад нея. След това си поех дълбоко въздух.

Имах чувството, че картите идват при мен.

— За следващата седмица камионетката ще е готова — рече Хари. — Униформите вече съм ги уредил.

Седяхме в шеста стая на мотела „Златната роза“. Беше приятно обзаведена, с двойно легло на отсрещната стена, четири фотьойла, телевизор, барче. И двамата пиехме уиски и се бяхме настанили един срещу друг.

— В полунощ ще отида да прибера камионетката от Фриско — продължи Хари. — Това не е проблем. Имам две актьорчета, които ще бъдат охрана.

— Знаят ли в какво се забъркват? — попитах.

— Разбира се. Ще получат два бона за това. За такива пари са готови да прережат гърлата и на майките си. — Той ме изгледа замислено. — Единственото слабо място на тази операция е патрулиращият пазач. Няма ли да е по-добре да го очистим и на негово място да поставим наш човек?

Това предложение ме стресна, но същевременно ме предупреди, че Хари е толкова безмилостен, колкото и Клаус.

— Патрулът се сменя в неделя сутринта. Ако го очистите, цялата операция ще пропадне.

Хари помисли по въпроса и кимна.

— Да-а, разбирам.

Почеса се по брадата, после се усмихна. Обясни, че имал една приятелка, която щяла да чака на източната страна на банката, така че когато патрулът се отдалечал и вече не можел да наблюдава входа, тя щяла да го помоли да я упъти за някой хотел.

— Сладка е — каза Хари и усмивката му се разтегна. — Може да го заговори поне за пет минути, а това е повече от достатъчно, за да влезем в банката. Тя и преди е вършила разни работи за мен и гарантирам, че няма грешка.

Изглеждаше ми добра идея. Бях се притеснил за патрула.

— Харесва ми — рекох.

— Я ми кажи, приятел, тая веселба ще успее ли?

— Моята част от операцията ще успее. Какво ще стане, когато вкарате плячката в камионетката и потеглите, зависи от вас.

Той ме гледаше, а очите му се присвиха.

— Защо смяташ, че няма да успеем да се измъкнем с парите? Ти рече, че до понеделник сутринта няма да има тревога. Така че разполагаме с цялата неделя, за да се изпарим.

— Чудесно — отпих от питието си. — В такъв случай нямате никакви проблеми, но това са много пари.

Той наклони главата си на една страна.

— Е, и?

— Даваш си сметка, че Клаус е абсолютно побъркан, нали? Той е психопат.

— Да предположим, че е.

— Три милиона, Хари. Дори един психопат не би изпуснал толкова пари. Вие поемате всички рискове, а той си седи вкъщи.

Хари се стегна и се приведе напред.

— Е, и?

— Нищо. Аз няма за какво да се притеснявам. На мен ми плащат предварително. Вие сте тези, които трябва да се притеснявате.

— Мислиш, че Клаус може да ни метне? — В гласа му се прокрадна несигурност.

— Имате си работа с ненормален. Всичко може да се случи. Не знам. Дано пък да е толкова ненормален, че да ви пусне тримата да се измъкнете с трите милиона. От друга страна, той може да уреди ти и Джо да бъдете очистени и да прибере парите за себе си.

Хари се почеса по брадата, в очите му се четеше тревога.

— Кой ще ни очисти?

— Той ми каза, че имал организация.

Хари се изсмя.

— Разбира се: има мен, Джо и Бени — това е неговата организация. Обича да преувеличава. Аз съм този, който знае откъде да наемем помощ, а не той. Приказваш куп глупости. Веднъж да пипнем парите, пък ще видим какво може да направи по въпроса.

— Ами Бени — подхвърлих с тих глас.

Хари се изопна изведнъж. Изглеждаше като човек, който се е блъснал в стена.

— Да… Бени. — Седеше мълчаливо, мислеше и гледаше в чашата си.

— Бени е един малоумен убиец — казах. — Ако можеш да му вярваш, нямаш никакъв проблем. Аз не бих му вярвал. Той ме тревожи. Ако му се удаде и най-малката възможност, мисля, че ще ни очисти и тримата и ще си замине с плячката. Аз поне така мисля.

Хари се размърда притеснено. Умът му се беше съсредоточил върху думите ми, той се мръщеше и накрая рече:

— Я стига бе. Аз…

— Какво би правил един малоумен като Бени с три милиона долара? — прекъснах го. — Ако ни очисти и тримата, той няма да знае какво да прави с толкова много пари, но Клаус ще знае. Бени би отишъл при Клаус. Може би Клаус му е пробутал идеята, че ще му каже какво да прави с парите си. Така че и Бени би могъл да бъде мръсник. Три милиона долара!

Хари зяпаше в мен и виждах, че го бях накарал да се разтревожи.

— Ти си умен човек — изрече бавно. — Опитваш се да ми пробуташ нещо, върху което да си помисля. Свърши си твоята работа, а на мен остави да наглеждам Бени. Сега да преговорим цялата операция отново от А до Я. Нали така?

Сигурен, че съм посял зрънце на съмнение в главата му, извадих плана на банката от куфарчето си и през следващите два часа работихме над обира.

Хари беше схватлив и интелигентен. Въпросите му бяха проучващи, но, изглежда, отговорите ми го задоволяваха.

Накрая рече:

— Това е. Изглежда ми добре.

— Сигурен ли си?

— Не виждам къде може да се объркат нещата. Да, добре е.

— Това го предай на Клаус. Той се съгласи да ми плати предварително, ако останеш доволен от моите отговори.

Изгледа ме хитро.

— Грижиш се за себе си, а?

— Бих бил глупак, ако не го направех. Не храня илюзии, че вие тримата ще се съгласите да делите с мен. Моят дял идва от джоба на Клаус.

— Колко ти плаща?

— Двеста и петдесет хиляди в облигации.

Видях очите му да се променят.

— Облигации ли? — повтори той.

— Да… все едно истински пари.

Усмихна се леко, но хитро и с това ми каза всичко, което исках да зная. Наясно беше, че облигациите, които Клаус ми бе показал, са фалшиви.

— Ти си наистина умен — кимна. — Облигациите са неща много по-добро от купчина пари.

— Така си е — отвърнах, като си мислех: „Хубаво бе, двуличнико, но аз ще се смея последен“. — Как ще се отървете от бижутата? — продължих спокойно, прибирайки плана в куфарчето. — Те ще бъдат доста.

— Няма да имаме проблеми. Един приятел, който е в този бизнес, ще се погрижи за тях, но ще има и пари, нали?

— Да, само че бижутата ще бъдат повече.

Той направи физиономия.

— Мислиш ли, че в трезора има три милиона?

— Не знам: може и да са повече. В такъв богат град като Шарнвил сигурно много пари са сложени в сейфовете. В момента се правят какви ли не големи сделки с недвижими имоти и огромна част от тях ще се извършат чрез плащане в брой, за да се избегнат данъците.

— Е, добре. Мисля, че това е всичко. — Той се изправи. — Много хубава операция. Клаус може и да не е с всичкия си, но е страшно умен.

— И Джо твърди същото.

— Ще дойдем да те вземем от вас следващата събота сутринта в 2:30. Нали така?

— Ще бъда готов.

— Ако нещо се промени, ще ти се обадя в офиса.

— Кажи, че си Бенсън от „Ай Би Ем“.

— Добре.

Докато вървяхме към вратата, рекох:

— И наглеждай Бени.

— Ще го наглеждам. — Спря и впи поглед в мен, а очите му изведнъж станаха ледени. — И теб ще наблюдавам, момченце.

Мина покрай мен, пъхна се в тъмнината навън и се отправи към шевито. Когато подкара колата си, натиснах бутона за спиране на касетофона, който се намираше в дръжката на куфарчето ми.

Отидох до своята кола, поставих внимателно куфарчето върху седалката до шофьорското място и поех към апартамента си. Около 11:00 в сряда сутринта, току-що бях затворил телефона след продължителен разговор с Бил Дикънс, когато секретарката ми влезе.

— Специална доставка за вас, г-н Лукас. Пише „лично“. — Тя остави на бюрото ми голям плик.

— Благодаря ти, Мери.

Изчаках я да излезе, после, като държах плика за единия край, внимателно го разтворих. Облигациите се изсипаха. Погледнах ги. Изглеждаха достатъчно истински, но не ме излъгаха. Нямаше никаква бележка. Като използвах кърпичката си, прибрах облигациите обратно в плика и го заключих в едно от чекмеджетата на бюрото.

Отпуснах се назад и премислих положението. Разполагах с две разобличителни касетки, на които бяха разговорът ми с Клаус и разговорът ми с Хари. Освен това бях записал и Джо. Имах отпечатъците на Хари върху куфарчето. Това си беше чист късмет, че беше грабнал куфарчето от мен, когато се канех да го отворя. Неговите отпечатъци ги имаше и в досието му. С малко късмет можеше да се намерят отпечатъци и на Клаус върху плика, а вероятно и върху облигациите. При неговото досие фалшивите облигации щяха да му докарат доста годинки в затвора. Можех да свържа него, Хари и Джо с обира на банката, но не и Бени. Това ме притесняваше. Засега нямах нищо срещу Бени. После Мери надникна да ми предаде, че строителният агент чака, за да се види с мен, и през следващите три часа затънах в работа.

Към 13:00, обичайното ми време за обяд, казах на Мери, че имам да свърша още нещо, и я помолих да изпрати някой да ми купи сандвичи.

— Нужен ми е още един касетофон, Мери. Искам да презапиша някои касетки.

— Дайте, аз ще направя това вместо вас, г-н Лукас.

— Благодаря, но предпочитам да го свърша сам. През следващия един час не ме свързвай с никого по телефона: казвай, че съм излязъл на обяд.

След като взех от нея касетофона, заключих вратата на кабинета и презаписах двете касетки. После на портативната си пишеща машина написах в два екземпляра бележка до Фаръл Бранигън. Разказах му за любовта си към Гленда, за Клаус и неговото изнудване и за непоколебимостта му да ограби „Най-сигурната банка в света“. Осведомих го, че на касетките има достатъчно, за да бъде тикнат Клаус в затвора, и че облигациите, които ми е дал, са фалшиви. Не пропуснах нито една подробност. Завърших, като му съобщих, че Клаус заплашва да убие Гленда и мен, ако обирът на банката се провали.

Прочетох показанията си и доволен ги сложих в плик заедно с оригиналните касетки. Заключих копието от показанията заедно с копията от касетките в чекмеджето на бюрото си. Междувременно вече беше станало 14:15 и чувах как Мери се разхожда из стаята си. Отключих вратата на кабинета и й съобщих, че съм готов за работа — след няколко минути телефонът започна да звъни.

Малко след 20:00, когато Мери и останалите отдавна си бяха тръгнали, а аз бях приключил с всичко, което беше натрупано върху бюрото ми, можах отново да се концентрирам върху стоящия пред мен проблем. Доволен бях, че най-сетне се бях погрижил за себе си, но за съжаление не и за Гленда. По някакъв начин трябваше да я отърва от Клаус. Според Джо тя беше затворничка в къщата му. „Поне разполагам с целия четвъртък и петък, за да измисля нещо“ — казах си.

Взех оригиналните касетки и показанията, копията оставих в чекмеджето на бюрото, и слязох долу при колата. Бях сложил в жабката пистолета, който Джо ми бе дал. Запалих, взех пистолета от жабката и го пуснах в джоба на якето. Това ми създаде чувство на сигурност. Паркирах на около 200 метра от блока си. Сега вече нямаше да поемам никакви рискове. С големия плик, който съдържаше касетките и показанията ми, в едната ръка, а с другата стиснал дръжката на пистолета, се отправих към осветения вход. Когато доближих стъклената врата, която водеше към фоайето, спрях и се огледах наляво и надясно, след това продължих напред, но незабавно се заковах.

В едно от креслата, близо до асансьора, с килната назад шапка и спортен вестник в ръка седеше Бени.

Щом го зърнах, тръпки ме побиха по гърба. Обърнах се и с бърза крачка се отправих обратно към колата. Очевидно Бени чакаше мен, но защо? Ако видеше големия плик, който носех, щеше да ми го вземе. Все още не бях готов да сваля картите си пред Клаус.

Колко ли време щеше да дебне там Бени? Исках да се прибера в апартамента си, но трябваше да изчакам той да си отиде. Реших да вляза в един ресторант в края на улицата, за да хапна, а после предпазливо да се върна.

Тъкмо се бях озовал до колата си, когато зърнах заместник-шерифа Фред Маклейн, който сега изпълняваше длъжността шериф на Шарнвил, да приближава по тротоара.

— Здрасти, Фред!

Той спря, взря се в мен, после зачервеното му подпухнало лице се разтегна в усмивка.

— Здравейте, г-н Лукас.

Здрависахме се.

— Ужасно е това, което се случи с шерифа — рекох. — Не може да ми излезе от главата.

— Така е. — Маклейн изду дебелите си бузи. — Ще го пипнем тоя пънкар, г-н Лукас. Не се тревожете. Ще го пипнем!

— Не се съмнявам, Фред. — Направих пауза и продължих: — Тъкмо отивах до апартамента си за едно питие на крак. Имам след това среща за вечеря. Искаш ли да ми правиш компания? Намира ми се добро уиски.

— Не е на добро, ако човек откаже пиене, г-н Лукас — отвърна той ухилен. — Щом е така, да вървим.

Тръгнахме заедно с него към блока и влязохме във фоайето. С крайчето на окото си зърнах как Бени се сепна и започна да се надига, но когато забеляза Маклейн, се настани обратно в стола и отново се вторачи в спортния вестник. Заведох Маклейн до асансьора, без да поглеждам към Бени. Видях как той се втренчи в него, а малките му свински очички се втвърдиха.

— Един момент, г-н Лукас. — И се отправи към Бени. — Не съм те виждал досега наоколо, страннико — рече с коравия си глас на ченге. — Аз съм шерифът тук и обичам да проверявам непознатите лица. Кой си ти?

Бени се изправи бързо на крака. Бруталното му лице лъсна от пот.

— Само си почивам — отвърна. — Има ли нещо лошо в това?

— Тук ли живееш? — излая Маклейн. Той беше щастлив само когато крещеше на хората.

— Не… просто си почивам.

— В такъв случай, по дяволите, почивай някъде другаде. Как се казваш и откъде идваш?

— Том Шулц — отвърна Бени и отстъпи назад. — Имам един час до влака си.

— Хайде, Фред — повиках го. — Времето лети.

Маклейн изгрухтя, след което посочи на Бени вратата.

— Омитай се — изкомандва и докато Бени изчезваше в нощта, по лицето му играеше усмивка. После се върна при мен до асансьора.

— Приличаше ми на пънкар — рече, докато влизахме в кабината. — Мразя пънкарите.

В апартамента му приготвих уиски със сода и го настаних в един фотьойл.

— Извини ме за малко, Фред — казах. — Искам да се измия.

— Вървете и не се притеснявайте. — Той отпи от уискито и въздъхна. — Ето на това му се вика хубаво питие.

Оставих бутилката и сифона със содата на една масичка до него и отидох в спалнята. Сложих плика в куфарче, което преди това бях обвил с целофан. Отидох в кухнята, намерих голям лист кафява хартия и въже и превърнах куфарчето в пакет. Всичко това ми отне по-малко от петнайсет минути.

Като взех със себе си пакета, се върнах във всекидневната. Маклейн тихо мъркаше. Забелязах, че нивото на уискито в бутилката се беше понижило.

— Дяволски добро уиски, г-н Лукас.

Отидох до бюрото и надписах пакета за Бранигън: Национална калифорнийска банка, Лос Анджелис.

— Мога ли да те помоля за една услуга, Фред?

Той премигна със замъглен поглед.

— Разбира се. За вас… каквото и да е.

Сипа си още уиски в чашата, отпи, въздъхна и поклати одобрително глава.

— В този пакет има важни документи за г-н Бранигън — рекох, като се надявах, че все още не се беше прекалено напил и щеше да разбере какво му говоря. — Би ли заключил пакета в твоя сейф, Фред?

Зяпна ме.

— Сложете го в банката, г-н Лукас.

— Разбрахме се с г-н Бранигън, че ще ти предам пакета да го пазиш — обясних. — Той се съгласи с идеята. Г-н Бранигън мисли често за теб, Фред. Каза ми, че ако зависело от него, ти си щял да бъдеш следващият шериф, а ти знаеш, че г-н Бранигън има пръст в много неща.

Подпухналото лице на Маклейн светна в щастлива усмивка.

— Така ли каза? Г-н Бранигън?

— Точно така.

— Да, и е прав. — Надигна се от стола си. — За г-н Бранигън съм готов на всякаква услуга.

— Искам да пазиш този пакет в твоя сейф, Фред. Ако не ти се обадя до понеделник сутринта, искам да занесеш пакета лично на г-н Бранигън. В понеделник сутринта след десет часа. Не преди това. Сега ме чуй, Фред: този пакет е важен. Когато тръгнеш за Лос Анджелис, вземи със себе си и някое от твоите момчета. Господин Бранигън ще ти бъде благодарен, но не го давай на никого другиго, освен на г-н Бранигън.

Маклейн отново се вторачи в мен.

— Е, добре. Ще се погрижа за това. Значи в понеделник сутринта, а?

— Точно така. Когато този пакет стигне до г-н Бранигън, можеш да разчиташ, че ще станеш шериф на Шарнвил.

Той придърпа нагоре колана си с кобура, килна шапката „Стетсън“ назад и ми се усмихна приятелски.

— Считайте, че е свършено, г-н Лукас.

— Благодаря ти, Фред. Хайде да тръгваме. Ще те закарам обратно. Искам да видя този пакет заключен в сейфа ти.

— Разбира се.

Наведе се и си сипа още уиски в чашата, изпи го, измърка, усмихна се и след това с пакета под мишница тръгна с мен към асансьора.

В полицейското управление в мое присъствие заключи пакета в големия сейф.

— Добре, Фред. Ако не ти се обадя до десет часа в понеделник сутринта, занеси този пакет с придружител на г-н Бранигън.

— Дадено, г-н Лукас. Ще се погрижа за това. — Той избърса устните си с опакото на ръката. — Хубаво беше уискито.

Оставих го и се върнах в колата си.

На мястото до шофьора с килната назад шапка седеше Бени.

VI

— Здравей, издайнико — рече Бени, като се изхили злорадо. — Шефът иска да те види. Потегляй!

— Ще се срещна с него утре вечерта в девет — отсякох. — А сега изчезвай!

— Ще дойдеш, ако не искаш да започна да режа пръстите на курвичката ти един по един. Потегляй!

Поставих ръка на клаксона.

— Чуй ме, Бени. Докоснеш ли я, операцията няма да се състои. Ще се срещна с Клаус не по-рано от утре. А сега изчезвай или ще натисна клаксона и ще се озовеш заобиколен от ченгета.

Останахме втренчени един в друг за известно време. Очите му излъчваха безсилен гняв.

— Изчезвай! — срязах го отново.

— Предупреждавах шефа, че ще се правиш на хитър кучи син, но не се заблуждавай, зная как да се оправям с такива като тебе.

В това време от участъка излезе патрул. Той спря за малко, после се насочи към колата.

— Добър вечер, г-н Лукас — поздрави. — Тук не е разрешено да се паркира.

— Здрасти, Том — обърнах се към него по име, тъй като познавах повечето патрули, — тъкмо тръгвах. — После се извърнах към Бени и добавих: — Хайде, Бени. До утре.

Бени отначало се поколеба, но като забеляза, че патрулът се беше вторачил в него, измъкна се от колата и прекоси улицата.

— Кой е този? — полюбопитства полицаят. — Не съм го виждал наоколо.

— Партньор от бизнеса, Том — отговорих, като се насилих да се усмихна. — Всякакви типове ги има. — Кимнах му и подкарах надолу по улицата.

Спрях пред ресторант „Хейуард Джонсън“ и влязох. Поръчах си специалния сандвич на клуба и докато ядях, си мислех за Гленда. Напоследък тя не излизаше от ума ми. Чувствах, че имам достатъчно доказателства срещу Клаус и ще мога не само да предотвратя обира, но и да измъкна Гленда от лапите му. С показанията, които бях поверил на Маклейн, държах Клаус в ръцете си. Той не можеше да направи нищо. Осъзнавах, че поемам голям риск, като тръгвам срещу един психопат, но за момента ми се струваше, че Клаус има само две възможности: или да посрещне поражението, или да се озове в затвора за доста години, след като Бранигън и полицията се втурнеха по петите му.

Прекарах неспокойна нощ в полусън, полудрямка. Гленда все така бе обсебила мислите ми и все повече осъзнавах колко много значеше тя за мен. Ако успеех да предотвратя обира и да принудя Клаус да напусне града, тогава може би животът ми отново щеше да се нормализира. Още повече че сега, когато Марш беше мъртъв, нищо не можеше да ми попречи да се оженя за Гленда, веднъж само Клаус да се махнеше от Шарнвил.

На следващия ден в офиса бях затрупан с работа. Това ме радваше, защото натоварването не ми позволяваше да се тревожа за предстоящата среща вечерта с Клаус. Следобед се обади Бил Диксън, за да ми каже, че е сключил още един договор с някаква фирма за строежа на малка фабрика за производство на електрически части и фирмата се нуждае от офис оборудване. Попита ме дали мога да се срещна с директора, за да се разберем какво точно им трябва. Отговорих, че съм на разположение, и уточних часа. Когато затворих, се замислих дали в понеделник щях да бъда все още в Шарнвил. Може би, ако не успеех да преметна Клаус, щях да съм на път.

Замислих се и за възможността да напиша писмо на Бил Диксън, като приложа към него копие от показанията си до Бранигън, в случай че се наложеше да замина бързо, но се отказах. Все още имах на разположение целия петък и половината от петъчната нощ, за да реша как да изиграя заровете.

В случай че бъдех принуден да замина, щях да имам нужда от пари. Проверих банковата си сметка и се оказа, че разполагам с около осем хиляди долара. Написах чек за тази сума и излязох, като предупредих Мери, че само отивам до банката и веднага ще се върна.

Докато чаках на светофара, забелязах Джо, облегнат на един пожарен кран. За момент срещнахме погледите си, след това светна зелено и аз минах. Влязох във фоайето на банката, подписах се с компютърната писалка и пуснах чека в машината. Не след дълго банкнотите се посипаха през отвора на автомата. Пъхнах ги в задния си джоб и поех обратно към офиса. Отвън, на улицата, Джо все още стоеше до пожарния кран. Този път, без да му обръщам внимание, бутнах стъклената врата и с асансьора се качих в офиса си.

Остатъкът от деня прекарах в отхвърляне на работата, която ме чакаше на бюрото. Имаше куп залежали неща и ако се наложеше да офейкам, не ми се щеше да стоваря на Бил толкова много задачи.

В седем освободих Мери. След като тя си тръгна, сложих копието от показанията си до Бранигън и двете касетки в куфарчето. После пъхнах един малък касетофон, заключих офиса и слязох долу при колата.

Тъкмо я отключвах, когато Джо изплува от сенките в тъмната улица.

— Ще се срещнете ли днес с шефа, г-н Лукас? — В гласа му се четеше нотка на безпокойство.

— Да, Джо, имам среща с него тази вечер — отвърнах. — Не е нужно да се навърташ непрекъснато около мен. Ще бъда при него в девет.

— Шефът ми поръча да ви наглеждам, г-н Лукас. Правя това, което ми е наредено.

— Отивам да вечерям. Защо не дойдеш с мен? — поканих го и влязох в колата. Докато се пресягах да отключа другата врата, Джо ме зяпаше учудено. Успя само да каже: „Не мога да вечерям с вас“.

— О, стига, Джо. Знам едно хубаво местенце. Нищо не ти пречи да хапнеш, докато ме наглеждаш.

Той се поколеба, но после седна до мен.

Подкарах към малък ресторант, обслужван предимно от чернокожи. Той се славеше с чудесните си пържоли и аз често го посещавах.

След като се настани удобно край масата в ъгъла, Джо се поотпусна.

В ресторанта имаше повече чернокожи, отколкото бели, а келнерът, който беше също чернокож, му се усмихна дружелюбно.

— Две пържоли по английски — поръчах — и бира.

После извадих цигари и предложих на Джо, но той отказа.

— Не пуша, г-н Лукас.

Аз запалих и рекох:

— Времето тече, Джо. Все още ли възнамеряваш да се забъркаш в тая работа?

Той се размърда притеснено.

— Също като вас, г-н Лукас, и аз изпълнявам задачите си.

— За теб не е задължително. Можеш да хванеш някой автобус и да изчезнеш.

Той ме зяпна учудено.

— И защо трябва да постъпя така?

— Защото винаги е по-добре да изчезнеш, отколкото да се събудиш с куршум в главата.

Джо трепна.

— Казахте, че Хари, вие и аз ще наглеждаме Бени.

— Говорих с Хари. Той се безпокои за себе си. Хич не се притеснява за теб, Джо. Но го разбирам. И аз самият се безпокоя за себе си.

Сервираха ни пържолите с бирата. Захванах се с моята. Джо седеше неподвижно и гледаше втренчено в чинията си. На лицето му се беше изписала тревога.

— Хайде, Джо, хапни — подканих го. — Може пък да греша за Бени, но знам, че ако бях чернокож, щях да се измета от Шарнвил. По-скоро бих предпочел да остана жив, отколкото да рискувам с Бени.

— Аз обаче няма къде да отида — промърмори Джо. — Нямам и никакви пари.

Докато мислите му бяха заети със собствените му проблеми, неочаквано попитах:

— Как е г-жа Гленда?

Беше някак си неподготвен за този въпрос, но ме погледна и отвърна:

— Трудничко й е, г-н Лукас. Този Бени… — Джо не се доизказа.

Думите му ме жегнаха.

— Какво й прави Бени, Джо?

Той започна да си играе с пържолата.

— Виждате ли, г-н Лукас. Аз не се навъртам там, нито пък Хари, но Бени е около нея през цялото време. Той е бодигардът на шефа. Няма други занимания и затова вади душата на г-жа Гленда.

— Джо, осъзнаваш ли, че твоят шеф всъщност я е отвлякъл?

Той се замисли, докато дъвчеше парче пържола, и поклати глава.

— Това не е вярно, г-н Лукас. Тя работи за него.

— Тя е била принудена да работи за него и в момента той я държи затворена. А знаеш ли, Джо, че за това по закон твоят шеф, ти, Хари и Бени се считате за похитители? За отвличане ти лепват много повече, отколкото за обир на банка.

Очите му се извърнаха настрани.

— Изобщо не познавам законите. Правя само това, което ми е наредено… също като вас. Нямам друг избор.

— Ще ми помогнеш ли да я освободя, Джо?

Очите му се разшириха.

— На шефа това няма да му се хареса, г-н Лукас.

— Не мисли за него, помисли за себе си. Ако ми помогнеш, няма да те затворят за отвличане.

— Как мога да ви помогна? — попита, докато режеше парче от пържолата.

— Хари довечера ще бъде ли там?

— Той замина за Фриско заради оная работа с камионетката.

— Значи там ще бъдат само твоят шеф, Бени и г-жа Гленда?

Той кимна с глава.

— Знаеш ли точно къде я държат?

— Да, в една стая в задната част на къщата.

— А вратата заключена ли е?

— Не е точно заключена, а залостена от външната страна.

Бутнах чинията си настрани. След това тайничко измъкнах парите, които бях изтеглил от банката, и като ги държах вън от полезрението му, под масата, отброих пет банкноти по хиляда долара. Останалите върнах обратно на мястото им.

— Банковата операция няма да се състои, Джо. Не задавай въпроси, само ми повярвай. Предлагам ти възможност да се измъкнеш. Ще ти дам пет хиляди долара, ако изведеш г-жа Гленда от къщата.

Очите му се ококориха.

— Пет хиляди долара? — Остави ножа и вилицата и ме зяпна. — Вие ще ми дадете пет хиляди долара?

На съседната маса нямаше никой и аз му показах банкнотите. Гледаше ги втренчено.

— Сега ме чуй, Джо. Всичко е много просто. Ето какво трябва да направиш. Ще те закарам до къщата и ще те оставя в края на черния път. Докато аз разговарям с Клаус, ти влизаш, отиваш в стаята, където е г-жа Гленда, извеждаш я и я качваш в колата ми. Закарваш я до хотел „Шъруд“ и я оставяш там. Ще й предадеш, че ще отида при нея по-късно. Това е всичко, което трябва да направиш. После се връщаш обратно, оставяш колата до портата и офейкваш. На магистралата можеш да вземеш автобус. С пет хиляди спокойно можеш да изчезнеш. И няма да има нужда да се притесняваш, че ще ти лепнат присъда за отвличане или че ще те арестуват при опит за банков обир. Е, какво ще кажеш?

Той присви очи, докато мислеше. От напрежението усещах ръцете си лепкави, а сърцето ми биеше учестено. Накрая поклати неодобрително глава.

— В банката има три милиона. В сравнение с тях пет хиляди са съвсем нищожна сума.

— Не бъди такъв глупак, Джо! Казах ти, че обир няма да има. — Извадих от куфарчето, което бях оставил на пода до себе си, копие от показанията ми до Бранигън. — Прочети това.

Четенето му отне близо десет минути. Беше забил нос в листа, а очите му следяха внимателно пръста, с който отбелязваше всяка прочетена дума. Когато свърши, вдигна очи и ме погледна.

— Шефът ще ви убие, г-н Лукас.

— Няма. Полицията разполага с копие от това. Ще го прочетат в понеделник и веднага ще започнат да действат. При тях са и фалшивите облигации с отпечатъците на Клаус. По това време, Джо, той ще е далеч оттук и изобщо няма да му е до тебе.

— Да, но вие сте споменали и за мен в показанията си.

— Без никакво описание и подробности, Джо. Ако освободиш г-жа Гленда, с тези пари няма да има за какво да се притесняваш.

Той отново присви очи и се замисли.

— Наистина много хитро сте го измислили, г-н Лукас. Размишлявах върху онова, което ми казахте онази вечер. Не вярвам Бени да ме остави да си тръгна с такава огромна сума, ако успеем да влезем в банката. Да, предполагам, че ще е по-умно да приема вашето предложение.

Сега вече си отдъхнах. Бях получил своето за всичките онези нощи, през които си бях блъскал главата.

— Значи ще я измъкнеш оттам, Джо, и ще я закараш в хотел „Шъруд“?

— Да, така ще направя. След това ще ви върна колата и ще се постарая на часа да офейкам от Шарнвил.

Вгледах се в черното му запотено лице. Не знам защо, но почувствах, че мога да му имам доверие.

— Не се безпокой за Бени. Ще се погрижа да е в стаята при Клаус. Ще са ми нужни не повече от десет минути. Нали имаш часовник?

— Разбира се, г-н Лукас.

— Ще се погрижа и входната врата да е отключена. Оставяш ми десет минути да се оправя с Бени и извеждаш г-жа Гленда. Ясно?

— Ясно. Десет минути и я извеждам.

— Точно така. — Погледнах часовника си. Имах двайсет минути до срещата с Клаус в девет. Поисках сметката и след като платих, взех куфарчето и се отправих към колата. Джо вървеше плътно зад мене. Влязохме в колата и подкарах.

Джо попита:

— Кога ще си получа парите, г-н Лукас?

— Ще ти обясня по-късно.

През целия път не проронихме дума. Обадих се едва когато стигнах до черния път, който водеше към къщата на Клаус. По средата на пътя спрях колата.

— А сега да се споразумеем за парите. — Извадих банкнотите от джоба си, внимателно ги сгънах на две и ги скъсах през средата.

— Ей, какво правите, г-н Лукас? — извика Джо.

Подадох му едната половина от скъсаните банкноти, а другата прибрах.

— Когато разбера, че г-жа Гленда е в хотел „Шъруд“, ще ти дам и другата половина. Искам само да съм сигурен, че няма да ме метнеш.

— В бърлогата ми ли ще ги донесете?

— Точно така. Когато приключа с шефа ти, ще отида до хотел „Шъруд“ да се видя с г-жа Гленда, а след това ще дойда при теб. Ти ще си залепиш банкнотите и ще изчезнеш.

Той кимна.

— Разбрано, г-н Лукас.

Излязохме от колата и тръгнахме нагоре по пътя. Вече беше тъмно. В далечината се виждаха светлините на къщата.

— Ще се срещнем в апартамента ти, Джо — повторих. — Аз ще се погрижа за Бени. Не се тревожи за нищо. Само закарай г-жа Гленда до хотел „Шъруд“. — Поех влажната му ръка и я стиснах. — От този момент засечи десет минути.

— Разбрано, г-н Лукас.

Отправих се бързо към портата. Отворих я и продължих към къщата. Сърцето ми биеше учестено, а устата ми беше пресъхнала. Докато натисках звънеца, извадих пистолета, който Джо ми беше дал.

На вратата ме посрещна Бени.

— Влизай, издайнико.

Пристъпих в осветения коридор, вдигнах пистолета и рязко заврях дулото му в корема на Бени.

— Недей да рискуваш, Бени. И без това се изкушавам да вкарам някой и друг куршум в червата ти. А сега ме заведи при Клаус.

Бени гледаше дулото на пистолета с безизразно лице. После тръгна предпазливо пред мен и ме въведе във всекидневната.

Клаус седеше зад бюрото си. Студените му като кубчета лед сиви очи следяха внимателно всяко мое движение, докато затварях вратата.

— Издайникът е с пистолет — измърмори Бени.

Изражението на Клаус остана непроменено.

— Отиди отсреща до стената — наредих на Бени — и не мърдай.

Бени се ухили.

— Както кажеш. — Той прекоси стаята и застана зад Клаус, като подпря мощните си рамене на стената.

Клаус се обади:

— С пистолет, а, г-н Лукас? Значи се опитвате да хитрувате. Сега, предполагам, ще ми кажете, че и обирът няма да се състои.

— Точно така.

Сложих куфарчето и касетофона на бюрото. В едната ръка все още държах пистолета насочен към тях, а със свободната лява отворих куфарчето, извадих показанията си до Бранигън и ги плъзнах по бюрото.

— Прочетете това.

Клаус ги взе и зачете. После ме погледна.

— Наистина шедьовър на лаконичността.

Очаквах дивашка реакция и тази кротка забележка ме завари неподготвен.

— Облигациите, които ми изпратихте, са фалшиви — успях само да кажа. — Ето две касетки, които искам да чуете. Те ще ви убедят, че обирът няма да се състои.

Пъхнах едната от тях в касетофона и го включих. Няколко минути Клаус слуша собствения си глас. Но след момента, в който казвах „Нужно ли беше да убивате шерифа Томсън“, а той отговаряше „Нека да ви служи за урок. Когато някой ми пречи или се опитва да ми пречи, го премахвам“, Клаус се пресегна и изключи касетофона.

— Предполагам, че останалото е както в показанията — рече и се отпусна назад в стола.

— Копие от показанията и от касетките се намира в полицията.

Погледнах часовника си. Бяха изминали петнайсет минути. Гленда сигурно вече беше на път за „Шъруд“.

— Уредил съм показанията и касетките да бъдат предадени на Бранигън от полицията в понеделник сутринта. Ако нещо се случи с мен, Клаус, Бранигън ще има достатъчно доказателства, за да ви тикне зад решетките. Така че повтарям: обир няма да има.

— А защо мислите, че нещо би могло да ви се случи? — Клаус повдигна въпросително вежди. — Ако нещо трябва да се случи, то ще се случи на вашата мадама. Вие сте ми прекалено нужен, за да ви очистя.

— Уви, Клаус, Гленда вече е далече оттук.

Смехът ме накара да изтръпна.

— Първо, позволете ми да ви поздравя, г-н Лукас. Поне опитахте. — Той посочи към показанията и касетофона. — Всичко е много добре обмислено, но за нещастие сте само един аматьор, който се изправя срещу професионалисти. В три часа в събота сутринта вие ще ръководите обира. И нека това да ви е ясно!

Чувствах как смелостта ми се стопява и постепенно някакво съмнение започна да се прокрадва в мен.

— Много грешите. Не сте наясно с положението. Вашия смахнат план няма да го бъде. Послушайте съвета ми: измитайте се от Шарнвил, преди Бранигън да ви е тикнал в кафеза.

— Значи си въобразявате, че Гленда е далеч оттук. — Той поклати глава. — Тя е заключена в стаята си. Мисля, че сте се поувлекли с фантазиите, г-н Лукас.

Бяха минали вече двайсет и пет минути, откакто бях влязъл в къщата. Гленда трябваше да е в безопасност в „Шъруд“.

И тогава дочух звук, който ме накара да замръзна на място: тъжна африканска мелодия, свирена на хармоника.

— А, ето го и Джо — рече Клаус и се изсмя. — Г-н Лукас, стига сте размахвали това оръжие. Нали не вярвате, че бих позволил на Джо да ви го даде заредено? Виждате ли, грешката на аматьора е, че той не си изпипва нещата така, както би направил един професионалист. Дай му на аматьора оръжие и той веднага решава, че то задължително е заредено. Ако не ми вярвате, опитайте се да ме застреляте.

Бени се захили злобно и се запъти към мен. Насочих пистолета към него, но не се решавах да натисна спусъка. Осъзнах, че този път ме бяха прецакали.

— Длъжник съм ти, издайнико — изръмжа Бени.

И в същия момент усетих огромния му юмрук да се стоварва върху лицето ми. Почувствах как главата ми експлодира и се сгромолясах на пода. За известно време всичко около мен плуваше в мъгла и някъде далече съвсем приглушено чух Клаус да казва:

— Не трябваше да го правиш, Бени. Няма нужда от насилие.

В това време усетих нечии ръце да ровят из джобовете на сакото ми. Усилието, което направих, за да ги отблъсна, се оказа съвсем немощно. Последва дълга пауза. Постепенно главата ми започна да се прояснява и остра болка премина през лицето ми. Преобърнах се, после с мъка се привдигнах на колене. Когато стаята изплува отново пред очите ми, забелязах Джо да стои до бюрото. Чух го да казва:

— Копелето ми предложи пет бона, шефе. Скъса банкнотите на две, обаче сега аз си взех и другата половина. Може ли да задържа парите?

— Разбира се, Джо, според мен ти напълно си ги заслужи.

Смехът на Джо ме накара да разбера, че всичките ми надежди и упования бяха рухнали. Гленда си оставаше при тях.

Бавно се изправих на крака и се стоварих върху най-близкия стол.

— Дайте на г-н Лукас нещо за пиене. Струва ми се, че едно питие ще му се отрази добре — подметна Клаус и след малко в ръката ми беше напъхана чаша уиски.

— Приемете моите извинения, г-н Лукас. Бени понякога се самозабравя.

Обърнах се и с рязко движение плиснах съдържанието на чашата в лицето на Бени. Той изкрещя, хвана се за очите, разярен се насочи към мен.

— Бени — възпря го Клаус, — иди да провериш за Гленда.

Бени спря за момент, погледна ме и се изхили злорадо.

— Добре.

Той се запъти към вратата.

С неимоверни усилия се изправих и понечих да се повлека подир него. От болката, която още усещах, главата ми беше замаяна и подът ми изглеждаше под наклон. Джо ми препречи пътя, хвана ме за ръката и с едно движение ме фрасна през устата, като ме върна обратно в стола.

Полузашеметен се опитах да се изправя отново, но Джо тутакси ме блъсна обратно. Някъде в дъното на къщата се чу протяжен пронизителен писък, писък на жена, и знаех, че това беше Гленда.

— Джо, иди да го укротиш — меко нареди Клаус. — Този човек не си знае силата.

Джо се изхили и се измъкна от стаята.

— Всичко е наред, г-н Лукас. Нищо повече няма да й направят, освен ако не се противите да ни сътрудничите.

Спомних си какво беше казала Гленда за своя съпруг: „Цялата воля на характера му, а той имаше достатъчно такава, се беше изпарила… Те изтръгнаха волята на Алекс, както хирургът изтръгва апендикс“.

От острия писък всичко в мен се преобърна.

— Ще ви сътруднича — изрекох полушепнешком.

Джо и Бени влязоха в стаята. Бени се хилеше, а Джо беше целият потен и клатеше недоволно глава.

— Сега, г-н Лукас — поде Клаус, — утре сутринта ще отидете да си вземете показанията и касетките от полицията. Ясно ли е?

Кимнах.

— Добре. И ще ги донесете тук. Разбрано ли е?

Отново кимнах.

Той се приведе напред. Очите му искряха разярено, а лицето му приличаше на злобна маска.

— Ако се опитате отново да ме излъжете, жената ще бъде изтезавана до смърт! Знам всичко за безплодните ви опити да подкупите Хари и Джо. Там има три милиона долара и те ги искат! От сега нататък ще ни сътрудничите! Ясно ли е?

— Да.

— Тогава утре сутринта ще се видим отново тук. — Удари с юмрук по масата и бясно ми изкрещя: — Никой, най-малкото пък вие, не може да ми попречи да ограбя банката! А сега изчезвайте!

Джо се доближи до мен и ме хвана за ръката.

— Хайде бе, човек. Ама хубаво ви метнах, нали? — И Джо избухна в луд смях. — Обаче вие наистина плямпате много.

Излязох от къщата и се добрах до паркираната си кола. Когато седнах зад кормилото, спомних си думите на Гленда: „Той е сатана“. Почувствах се напълно смазан и победен. Капанът беше добре заложен и аз не виждах никакъв начин да се измъкна от него. В ушите ми прозвуча отново острият писък на Гленда и ме побиха тръпки. Човекът, с когото си имах работа, беше не само сатана, той беше и психопат.

Поех към Шарнвил, обзет от отчаяние.

В 8:30 прекрачих прага на полицейския участък.

Денят беше петък: гореща, много влажна, лепкава утрин, но с чисто небе и ярко слънце.

Бях прекарал неспокойна нощ. Мисълта за Гленда не ми даваше мира. Мястото, където ме бе улучило крошето на Бени, сега беше отекло, но през нощта мехлемът на Джебсън беше изчистил синината. Изтръпнах при мисълта, че трябва отново да се срещна с Клаус, но се налагаше да взема пакета от Маклейн и да му го предам.

Заместник-шерифът Тим Бентли седеше зад бюрото си. Той беше добро ченге, но твърде младо. От него би излязъл много по-добър шериф, отколкото от Маклейн. Беше висок, с огненочервена коса и лунички. Усмихна ми се, като ме видя.

— Здравейте, г-н Лукас. С какво мога да ви помогна?

— Тук ли е Маклейн, Том?

— Снощи му се наложи да замине за Лос Анджелис. Ще се върне най-рано в понеделник.

Изтръпнах.

— В сряда му поверих един пакет, който да предаде на Бранигън — рекох. — Заключи го в сейфа.

Бентли кимна.

— Да, знам за това. Шерифът го взе със себе си.

Изведнъж почувствах, че не мога да си поема въздух. Обля ме студена пот.

— Но пакетът ми трябва. — Гласът ми прозвуча дрезгаво и единствено разтревоженото лице на Бентли ме накара да овладея напиращата паника. — Тим, уговорката беше Маклейн да не предава пакета преди понеделник.

— Така е, г-н Лукас. Но миналата вечер възникна спешна работа в Лос Анджелис и тъй като реши да остане там и за уикенда, взе пакета със себе си. Не се тревожете, той ще го предаде в понеделник.

— Пакетът, Тим, съдържа проекти за една нова банка. Току-що открих, че голяма част от сметките са грешни. Трябва ми спешно.

— Добре, ще се обадя в Лос Анджелис и ще се опитам да разбера къде е Маклейн.

В съзнанието ми изплува злото лице на Клаус. Ако тази сутрин не успеех да му предам пакета, щеше да си го изкара на Гленда. След като затвори телефона, Бентли рече:

— Капитан Перел се е видял с Маклейн миналата вечер, г-н Лукас. Приключили са работата. Не знае къде е Маклейн в момента. — Бентли сви рамене. — Може и да се върне, но предполагам, че ще остане за уикенда. — Отново сви рамене. — Каза ми да не го чакам преди понеделник вечерта.

Устните ми трепереха от напрежение. Ударих силно с юмрук по бюрото и изкрещях:

— Пакетът ми трябва на всяка цена! Сигурно не съм бил с всичкия си, когато съм решил да го поверя на този впиянчен тъпак. Тим, трябва да ми помогнеш!

Той ме гледаше разтревожено.

— Г-н Лукас, успокойте се. Аз…

— Да не би да искаш да кажеш, че не можеш да го откриеш! Та нали, за бога, сте полиция! Трябва да го намериш на всяка цена! Ако тези сметки стигнат до Бранигън, фирмата ми ще загуби договора! Толкова е важно, че ако нещо се провали, вас с Маклейн ще държа отговорни за това!

— Е, ако наистина е толкова важно… — Той за момент се поколеба, но после веднага вдигна слушалката и пак набра Лос Анджелис. Поиска спешно да открият Маклейн и затвори. — Ще го намерят, г-н Лукас, но предполагам, че няма да стане толкова бързо. По-добре ще е аз да ви позвъня в офиса.

— Колко време ще им отнеме?

— Зависи дали Маклейн е трезвен, или не. Но предполагам, че няма да е повече от два часа.

— Ами ако е пиян?

Той сви рамене.

— Мога само да гадая като вас.

— Обади се отново в Лос Анджелис. Предай им каквото ти казах. Аз тръгвам за там. Може ли да използвам телефона?

— Разбира се, г-н Лукас.

Обадих се в офиса и съобщих на Мери, че заминавам за Лос Анджелис и ще се върна по някое време следобеда.

— Но, г-н Лукас, имате три срещи.

Наредих й да ги отложи и затворих.

— Тръгвам, Тим. Благодаря ти за това, което направи.

Беше 9:00. Щяха да са ми нужни около два часа бързо каране, за да стигна до Лос Анджелис. Може би щях да се позабавя, докато взема пакета. Не се надявах да се озова при Клаус преди 15:00.

Стигнах бързо до пощата и чак там се сетих, че не знам телефонния номер на Клаус. Прегледах указателя, но го нямаше8. Пот се лееше от мен. Позвъних на телефонни услуги. Попаднах на услужлива телефонистка.

— Спешно е — рекох, — трябва да се свържа с г-н Едуин Клаус. Адресът е Фармхаус, улица „Шанън“. Моля, свържете ме.

— Изчакайте за момент, господине. — Последва кратка пауза и после гласът се обади: — Съжалявам, господине, но номерът не е регистриран.

— Да, знам. Синът му е пострадал тежко при автомобилна катастрофа. Трябва да предупредим бащата. На телефона е доктор Луис.

Жената се колебаеше.

— Добре, докторе, ще ви свържа.

Изтрих потта от лицето си и зачаках, докато накрая чух дрезгавия глас на Бени.

— Какво има?

— Дай ми Клаус — почти извиках, — Лукас се обажда.

— А откъде си толкова сигурен, че той би искал да говори с теб. Разкарай се.

— Дай ми го бе, маймуно — изкрещях.

Последва пауза, после чух някакви гласове и след това Клаус се обади.

— Кажете, г-н Лукас.

— Полицията е занесла пакета в Лос Анджелис. Веднага тръгвам за там, но няма да мога да дойда при вас преди четири.

— Ако до четири не сте пристигнали, г-н Лукас, Бени ще навести жената. — И затвори.

Точно минаваше 11:00, когато стигнах в полицейския участък в Лос Анджелис. На капитан Перел, нисък, набит мъж, му беше известно, че играя голф с Бранигън, затова се държеше изключително учтиво.

— Струва ми се, че разреших проблема ви, г-н Лукас. Не успяхме да открием Маклейн, но открихме неговия помощник, който в момента пътува обратно за Шарнвил. Маклейн прекарва уикенда с някаква жена, но му е поръчал да остави пакета, за който се притеснявате, в банката. Занесъл го е там в 9:30 тази сутрин и е взел разписка. — Подаде ми някаква бележка.

Сърцето ми щеше да изскочи, докато четях редовете:

Познавах Лоуис Шелтън добре.

— Благодаря, капитане. Ще отскоча до банката.

Докато вървях към колата, се питах дали Бранигън вече не е отворил пакета и не е прочел показанията ми. В банката попитах за г-ца Шелтън. Момичето на пропуска ми се усмихна.

— Заповядайте, г-н Лукас, предполагам, че знаете пътя.

Взех асансьора до последния етаж и влязох в офиса на Лоуис Шелтън.

Тя беше висока, слаба, леко мургава жена, приятна на вид, въпреки че не беше красива.

— Лари, какво те води насам? — попита учудено.

— Подписала си се за един пакет за Ф. Б. — казах. — Той получи ли го?

Потта продължаваше да се лее от мен, а гласът ми беше прегракнал.

— Случило ли се е нещо? — разтревожи се тя и се изправи.

— Получи ли го?

— В момента е на бюрото му. Отсъства за уикенда. Нещо важно ли е?

Сега вече си поех дълбоко въздух.

— Отсъства?

— Да. Замина вчера вечерта. Каза, че отива да поиграе голф.

— Установих, че калкулаторът ми показва големи отклонения. Всички изчисления в пакета са грешни. Ако Ф. Б. ги види, добре ще ме нареди.

Тя се засмя.

— Не се тревожи толкова. Случва се. Сега ще ти го донеса.

Докато чаках, в главата ми се зароди прекрасна идея. Вече бях направил копие от показанията и касетките, но то беше при Клаус. Защо да не извадя още едно. Погледнах часовника си. Минаваше 12:00. Ако действах бързо, щях до 16:00 да успея да стигна в Шарнвил.

Лоуис донесе пакета.

— Лоуис, ще ми направиш ли една малка услуга. Трябват ми два касетофона и копирна машина.

— Разбира се. Ела с мен.

Заведе ме в малка стая.

— Ето тук всичко, което ти трябва. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не, благодаря ти. Няма да се бавя дълго.

Телефонът на бюрото й иззвъня и тя ме остави, като ми махна леко с ръка.

Отне ми малко повече от час да презапиша двете касетки и да преснимам показанията. Преснимах също и облигациите. Когато свърших, запечатах отново пакета. След това поставих касетките в плик, който открих в бюрото, запечатах и него, като отгоре написах:

Днес беше 29 юни. Дотогава имах достатъчно време да действам. Ако Клаус успееше да ме надхитри и ме убиеха, Бранигън щеше да разполага с достатъчно доказателства, за да уреди арестуването му. Ако все пак имах късмет и останех жив, можех да си взема обратно пакета от Лоуис.

Върнах се в офиса и сложих плика на бюрото й.

— Искам да предадеш това на Ф. Б. на 5 юли, но не по-рано. Тук има проекти за нова охранителна система. Все още я разработвам. Ако не се обадя до 4 юли, предай му този пакет на следващата сутрин. Ако променя решението си, ще ти звънна и ще дойда да си го взема. Знам, че звучи малко като във филмите с Джеймс Бонд, но е важно, нали разбираш?

Леко озадачена, Лоуис ми кимна с глава.

— Не се тревожи. Ще го прибера в моя сейф.

— Благодаря ти. Трябва да тръгвам обратно за Шарнвил. — Взех другия пакет и на излизане й изпратих въздушна целувка. Слязох с асансьора долу, влязох в колата си и потеглих.

Стрелките на часовника ми показваха 15:15, когато вече се клатушках по пътя към къщата на Клаус.

Изкачих стъпалата и на вратата бях посрещнат от Бени.

— Значи успя, издайнико. Жалко, нямах късмет. Чаках с нетърпение да пообработя курвичката ти.

Влязох във всекидневната, където Клаус ме очакваше, и сложих пакета пред него.

— Отворете го, г-н Лукас.

Скъсах връвта и кафеникавата хартия, отворих куфарчето и му показах оригиналното копие на показанията си, двете касетки и фалшивите облигации.

Той кимна одобрително.

— Направили сте каквото ви беше наредено. Разумно от ваша страна, г-н Лукас. — Изгледа ме втренчено с ледените сиви кубчета и в този поглед имаше нещо, което ме плашеше. След известно мълчание той продължи: — Знаете ли, ако бях аматьор като вас, преди да се разделя със съдържанието на това куфарче, предвидливо бих си извадил копие от показанията и облигациите заедно с презапис на касетките. Бих ги оставил в банка с нареждането да бъдат предадени на г-н Бранигън, когато се върне от уикенда. Така ли постъпихте, г-н Лукас?

Думите на Гленда „той е сатана“ отново прозвучаха в ушите ми, но този път ми се сториха като отчаян вопъл. Не знам как успях да запазя невъзмутимо изражението на лицето си. По някакъв начин съумях да заставя очите си да срещнат изпитателния му поглед.

— Иска ми се да се бях сетил за това — рекох твърдо.

От усмивката, която ми отправи, тръпки полазиха по тялото ми.

— Предлагам да се обадим на г-ца Шелтън и вие да я попитате дали пакетът, който сте й оставили, е на сигурно място.

Бени влезе в стаята и застана до стената с вечната си злорада усмивка.

— Аз ще слушам по другия телефон, г-н Лукас, така че ще чуя отговора й.

Започна да набира.

„Той е сатана!“

Блъфът ми беше разкрит и като се чувствах окончателно сразен, успях да кажа:

— В нея има копия.

Клаус остави слушалката на мястото й, изгледа ме със своя налудничав поглед, след което се обърна към Бени:

— На теб оставям този тъп аматьор. Гледай да не изпоцапаш много.

Стана и излезе от стаята.

Бени се изхили и се отлепи от стената.

— Издайнико, за мен ще бъде истинско удоволствие. Когато пребия някого, той цял живот помни, че съм го бил.

Приближи чевръсто и ми забърса челюстта с кос ляв. Аз политнах и разперих ръце, а той използва момента, за да ми вкара с невероятна сила дясното си кроше в корема.

Постепенно започнах да идвам в съзнание. Някъде далече, почти като в сън чух гласа на Гленда да казва: „О, скъпи, какво са направили с теб?“.

Опитах се да помръдна, но изкрещях от болка.

— Не се движи.

Клепачите ми тежаха като олово и с мъка ги отворих. Съвсем неясно и размазано изплува червената коса на Гленда, а след това и лицето й.

— Не говори. Чакай, Лари, не мърдай. Само чакай.

Очите ми натежаха и аз изпаднах отново в безсъзнание.

Следващия път, когато я почувствах до мен, вече виждах лицето й ясно: бледо, изпито, но нейното. Беше съвсем близо до моето. Почувствах устните й да докосват бузата ми. Потърсих ръката й и я стиснах.

— Моля те, не се движи, скъпи. Ще ти премине, бъди търпелив.

— Какво ти направиха? — успях да попитам.

Ръката й стисна по-силно моята.

— Не се тревожи сега за мен. Чуй ме, Лари. Трябва да ги вкараш в банката. Казах ти, че той е сатана, но ти не ме послуша. О, скъпи, защо трябваше да се опитваш да ги надхитриш. Погледни какво са направили с теб. Ако само знаеш как се държаха и с мен.

Лежах неподвижен, като се опитвах да прогоня болката от израненото си тяло. Почувствах, че нещо се беше скършило в мен. Изведнъж си спомних за Алекс Марш, който е седял и е плакал, докато са биели Гленда. Изкусният побой, който ми беше нанесен, ме изпълваше, от една страна, с ужас при мисълта, че бих могъл да бъда подложен отново на него; от друга страна, чувствах, че някъде дълбоко в мен се заражда парещо желание за мъст, желание да ги избия, да убия Клаус и Хари, и Джо. Осъзнавах, че това беше само чувство, далече от реалността, но все пак то беше вътре в мен и се разрастваше.

— Не се притеснявай. Ще ги вкарам в банката.

— Скъпи, вече не издържам заключена тук с този престъпник.

Чак тогава разбрах, че лежа върху легло, и когато се огледах, видях, че сме в малка стая. Прозорците бяха заковани, а срещу мен се намираше открехната врата, която водеше към банята.

— Тук ли те държат затворена?

— Да. Бени те донесе и ми нареди да се грижа за теб. Мисля, че излязоха някъде с Клаус.

— Искаш да кажеш, че сме сами?

— Така ми се струва.

С невероятни усилия се изправих до седнало положение. Тялото ми се раздираше от болка. Тя се опита да ме спре, но аз отклоних ръцете й.

— Сега е моментът. Трябва да се опитаме да се измъкнем. — Пот изби по цялото ми тяло, когато спуснах краката си на земята. — Помогни ми да се изправя, Гленда.

— Не можем да се измъкнем. Мислиш ли, че вече не съм опитвала?

— Помогни ми!

Тя ме подкрепи, докато се мъчех да се изправя.

— Недей, Лари. Само си причиняваш болка.

Довлякох се до вратата и се опрях с ръце на стената. Вратата беше много здрава. Дори и с брадва щеше да ми бъде трудно да я разбия. С прозореца положението беше същото. Дъските бяха дъбови и здраво заковани. Нямаше никаква надежда да се измъкнем през вратата или през прозореца.

От острата болка ми се зави свят и аз се отпуснах изтощен на леглото.

Гленда изтича до банята и се върна с чаша вода. Излях водата върху главата си и дойдох на себе си. Докато й подавах чашата, се сетих да погледна часовника си. Не можех да повярвам, че съм бил в безсъзнание цели 4 часа.

— Може да опитаме през тавана — рекох.

— Прекалено е високо. Няма нищо, на което да стъпим, нищо, което бихме могли да използваме! О, Лари, трябва да правим това, което Клаус нареди!

Навън се чу някакъв шум и Гленда се впи в ръката ми. Вратата се отвори и в стаята влезе Клаус. Зад него в процепа стояха Бени и Джо.

— Надявам се, г-н Лукас, че вече сте разбрали колко е неразумно да се опитвате да ме мамите. — Клаус се обърна към Гленда и нареди: — Чаша вода.

Гленда взе чашата и буквално се втурна към банята. Беше ми неприятно, като виждах колко много се страхува от него.

— Ето, вземете тези хапчета, г-н Лукас. Искам да сте в добра форма, когато му дойде времето.

Бени, последван от Джо, с нехайна крачка пристъпи вътре.

Нямаше накъде да мърдам. Мисълта, че можех да опитам отново масивните юмруци на Бени, ме накара да изтръпна. Взех трите хапчета и чашата вода, която Гленда ми беше подала разтреперана.

— Изпийте ги! — изръмжа Клаус.

Глътнах хапчетата и пресуших чашата.

— Предполагам, че няма да възразите да прекарате нощта в нейното легло — рече Клаус. — Лека нощ и на двама ви. — И напусна стаята.

— Аз ще бъда отвън пред вратата, издайнико, така че ако нещо ти дотрябва през нощта, само си го поискай — заяви Бени, като вдигна огромния си юмрук.

Джо се изхили и двамата се измъкнаха от стаята, като залостиха вратата отвън.

Улових Гленда за ръката. Хапчетата бяха започнали да действат и като някаква гаснеща светлина съзнанието ми запотъва в мрак.

VII

Сънувах, че Джо свири негърските си ритуални песни на хармониката. Размърдах се с надеждата да прекъсна съня и изведнъж се събудих, но въпреки това мелодията си остана в главата ми.

Отворих очи и видях Джо, който седеше на един стол и свиреше на хармониката си. Като забеляза, че го гледам, дебелите му устни се разтегнаха в широка усмивка.

— Здравейте, човече — каза той. — Време е да ставате.

Изправих се в леглото. Нямаше никакви непоносими болки, но тялото все пак ме болеше. Огледах се наоколо.

На пода в ъгъла седеше Гленда. Тя се взря в мен, а големите й очи бяха тъжни.

— Хайде бе, човече — рече Джо. — Вземете се изкъпете. Ще ви приготвя ваната. Времето напредва. Не може вечно да спите.

Погледнах часовника си. Беше десет часът. Нямах никаква представа дали беше десет сутринта или вечерта.

Джо отвори вратата и извика нещо. След миг се появи Бени.

Отиде при Гленда, дръпна я за ръката и я изправи на крака.

— А сега да се поразходим, котенце — тросна се и я забута вън от стаята.

Джо отиде в банята и пусна водата.

Изправих се на крака, като очаквах остри болки, но нищо не последва. Джо обаче не трябваше да разбере това. Когато се появи отново, аз рязко си поех дъх и се превих на две.

— Хайде, хайде, човече — промълви той припряно. — Не може да сте толкова мекушав.

Останах неподвижен, все още превит, после бавно се затътрих към банята. Докато Джо затваряше кранчетата, стоях до ваната и дишах тежко. Той ми свали ризата.

— Ама и Бени си го бива да върши работа.

Погледнах надолу към гърдите си. Бяха на жълти, черни и сини петна. Без да пестя времето — по този начин се правех на много по-немощен, отколкото бях — бавно свалих панталоните и слипа и после гол се олюлях назад, като се отпуснах върху Джо, който ме подхвана.

— Хайде бе, човек! — подкани ме нетърпеливо и полу ме натъпка, полу ме внесе във ваната.

Лежах в горещата вода със затворени очи, но с трескаво работещ ум. Трябваше да има някакъв начин да се измъкна от този капан! Само че докато Гленда беше заложница, аз бях безсилен. Да можех да открия някаква възможност да я освободя…

Джо вися над мен и ме остави да кисна в горещата вода десетина минути, после се наведе, хвана ме за китките и ме изправи. За негова заблуда изохках.

— Подсушете се, но побързайте. Шефът иска да ви види. — И влезе в спалнята.

Не си направих труда да бързам. Когато докосвах насиненото си тяло, то ме болеше, но се изтрих, бавно сложих ризата, нахлузих панталоните и поех полека към спалнята. Изненадан бях, че докато се движех, не усещах никаква болка, но внимавах да не пропусна да изохкам при всяка крачка.

— Искате ли нещо за ядене? — попита Джо и посочи към една табла, върху която имаше кана с кафе и сандвичи.

Осъзнах, че съм ужасно гладен. Като внимавах движенията ми да са бавни, налях си кафе и отпих.

— Колко е часът, Джо?

— Време е за лягане — отговори той. — Хапчетата, които шефът ви даде, ви нокаутираха.

Вече се чувствах по-силен. Кафето също помагаше. Изядох сандвичите прав, но все така превит, докато Джо седеше в стола и свиреше на хармониката си. Когато свърших с яденето, се почувствах още по-добре.

— Знаете ли какво? — рече Джо и пъхна хармониката в джоба на ризата си. — Вие със сигурност си навлякохте куп неприятности. Казах ви, че шефът е умен, но не пожелахте да ме чуете. Казах ви да не си копаете сам гроба. Пак не пожелахте да ме чуете. Казах ви, че като работите за шефа, ще потопите пръста си в меда, така както и аз, но вие отново не пожелахте да ме чуете. И какво стана, наложи се да го направите по трудния начин.

Леко се поизправих и се вгледах в него.

— Още веднъж те предупреждавам, Джо — рекох. — За Клаус едно чернокожо момче нищо не значи. И теб ще те затрият като мен.

Той се ухили.

— Това вие го казвате. Хайде, шефът иска да ви види.

Подхвана ме под мишница и ме повлече към вратата, която в същия миг излетя с трясък, и видях как Бени блъсна Гленда покрай мен. Толкова силно я беше тласнал, че тя залитна напред и се озова на ръце и колене.

Скочих към нея, но Бени ми се изпречи и размаха юмрука си под носа ми. Имах желанието да го фрасна, но сега не му беше времето. Оставих се на Джо да ме влачи по коридора към всекидневната.

Клаус седеше зад бюрото си. Джо ме бутна към един стол срещу Клаус и се дръпна назад.

— Добре, Джо — каза Клаус. — Почакай отвън.

Джо излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

— Как се чувствате, г-н Лукас? — попита Клаус, приведе се напред и ме загледа.

Бях се превил на две, обгърнал с ръце тялото си.

— Г-н Лукас! — В гласа му имаше острота. — Не разигравайте театър пред мен! Просехте си боя и си го получихте. Внимавайте да не заслужите още един. След четири часа ще вкарате хората ми в банката. Ясен ли съм?

Вдигнах глава и се загледах в него.

— Да.

— Имаме да вършим работа. И ви предупреждавам, г-н Лукас: никакви номера повече, ако искате вашата мадама да остане жива. Ясен ли съм?

— Да.

— Много добре. Ако случайно се питате дали секретарката ви ще съобщи, че сте изчезнали, мога да ви успокоя: тя получи телеграма, която я осведомява, че са ви задържали и може да ви очаква във вторник. Това ще ви осигури достатъчно време, за да изчезнете.

Сигурен бях, че ще ме очистят веднага щом тримата опразнеха банката. Не хранех никакви илюзии по този въпрос.

Нищо не отвърнах.

Той натисна някакъв бутон и в стаята влезе Хари.

— Погрижи се за него, и не го изпускай от очи.

Хари ми се ухили: лукав, нахакан и секси.

— Хайде да вървим, момченце — подкани ме. — Опита си вече номерата, така че сега остава само бизнесът.

Бавно се изправих на крака и все така превит го последвах вън от стаята, а после в горещата влажна нощ.

Хари включи мощен фенер и тръгнахме през моравата към някакъв голям хамбар. Влязохме.

Хамбарът беше осветен от две голи крушки, които висяха от мертеците. По средата имаше бронирана камионетка. Беше точно копие на онази, която толкова често бях виждал по главната улица на Шарнвил. До нея стояха двама високи здравеняци с кафявите униформи на компанията за охрана.

— Огледай ги, момченце — подкани ме Хари. — Какво ще кажеш?

Двамата мъже зяпаха в мен, докато ги оглеждах, после бавно заобиколиха камионетката. Нищо повече не можеше да се желае нито по отношение на униформите, нито на камионетката.

— Добра работа — отвърнах.

Хари кимна и се ухили.

— Така и предполагах. Хубаво ги огледай, момченце. Пак погледни. Не бихме искали да се пързулнем, нали?

— Добра работа — повторих аз.

— А сега само наблюдавай.

Той отвори вратата откъм шофьора, пъхна ръка вътре и дръпна някакъв лост. Името на компанията за охрана, което беше изписано с червени букви от двете страни на камионетката, се скри от погледа ни някъде в покрива на камионетката: на негово място се появи друга табела с надпис: „Кало Фърничър Корпорейшън“. Регистрационните номера се обърнаха и новият номер беше от Лос Анджелис.

— Хитро, нали? — попита Хари. — След като натоварим камионетката, всички офейкваме с нея.

Всички, освен мен, помислих си аз.

— Доста добре — рекох.

— Така. Сега ще отидем до апартамента ти и ще приберем твоите машинарийки. Да тръгваме.

Излязохме от хамбара и пресякохме моравата до мястото, където беше паркирано шевито.

— Ти карай, момченце. Аз ще те наблюдавам.

Седна до мен, аз запалих колата и подкарах по черния път.

Хари се обади:

— Мислих си за теб, момченце, и за това, което ми каза. Сгреши, като се довери на Джо. Той е само едно чернокожо момче. Шефът се погрижи за него, а когато едно чернокожо момче вярва в някого, то не го предава. Всичко, което казваше на Джо, стигаше веднага до шефа. Идея на шефа беше Джо да ти даде пистолет. Шефът е умен. Винаги гледа напред в бъдещето. Предвиди, че ако Джо не ти даде пистолет, ти ще отидеш и сам ще си купиш. Ето на това му казвам да предвиждаш. Твоята идея Джо да измъкне Гленда от къщата беше много хубава. Хубава идея, но сбърка, като реши, че можеш да се довериш на Джо. И какво стана? Теб те пребиха, а Гленда все още е заложница.

Нищо не отвърнах. В края на черния път намалих и изчаках пролука в движението, за да вляза в магистралата.

— Не се самозалъгвам — продължи Хари, — че в трезора ще намерим три милиона. Мисля, че Клаус е толкова ненормален, колкото ти твърдиш. Може би там има само един милион. Ето ти възможност, момченце. Ти вземаш Гленда и петдесет хиляди долара, а аз — останалото. Харесва ли ти предложението?

Пак ли се опитваха да ме измамят, запитах се.

— А какво ще стане с Джо и Бени?

— Я ми кажи нещо. Ако в трезора гръмне пистолет, ще се чуе ли на улицата?

— Дори в банката няма да се чуе.

— Само се питах. Идеята ми е, след като напълним кашоните, да очистя Джо и Бени, после да ти дам петдесет бона и пистолет. След това аз потеглям с камионетката и остатъка от плячката, а ти отиваш да пречукаш Клаус и да вземеш Гленда. Тази кола ще бъде паркирана близо до банката. Можеш да я използваш. Какво ще кажеш?

А какво ли ще те спре да застреляш и мен, след като застреляш Джо и Бени, помислих си.

— Какво ще стане с двамата, които ще докарат камионетката?

— Не се тревожи за тях. Щом я докарат в клетката, те си тръгват. Имат си друга кола, с която ще се измъкнат. Ще започна да действам, след като натоварим плячката в камионетката. Ще се погрижа и за парите. Ще оставя петдесет бона в един от кашоните. Веднага щом застрелям Джо и Бени, ти давам кашона и пистолета и ти поемаш по твоя път, а аз — по моя.

Вече се движехме по главната улица на Шарнвил. Завих и се насочих към моя блок.

— Клаус сам ли ще бъде с Гленда?

— Разбира се. Няма с кого другиго да бъде. Всичко, което трябва да направиш, е да влезеш и да пречукаш Клаус. Харесва ли ти идеята?

Ако доживеех след обира да се добера до Клаус, идеята разбира се ми харесваше, но вярвах на Хари толкова, колкото бих вярвал на гърмяща змия. Щеше да бъде прекалено лесно за него. Бум — и Бени е мъртъв, бум — и Джо е мъртъв, бум — аз също съм мъртъв.

— Да — отвърнах. — Харесва ми.

Той се наведе напред и ме потупа по коляното.

— Добре, момченце. Това е сделка.

Паркирах пред блока, след това се извърнах в седалката така, че да мога да виждам Хари. Светлината от уличната лампа падаше право върху лицето му.

— Кажи ми, Хари — започнах, — за теб нищо ли не означава това, че ще убиеш Джо и Бени? Можеш ей така да ги застреляш, без изобщо да ти пука?

Ухили се.

— Нека простичко да ти го обясня, момченце: за да освободиш Гленда, на теб ще ти пука ли, че ще застреляш Клаус?

За един продължителен момент се замислих по въпроса. Ако аз не убиех Клаус, той със сигурност щеше да убие Гленда и мен. Бях уверен в това.

— Мисля, че си прав — отвърнах.

— За да се докопам до един милион долара, защо трябва да ми пука дали ще очистя две пречки като Джо и Бени? Пък и на кого ще липсват?

Отворих вратата и изскочих на тротоара. Хари се присъедини към мен и двамата се качихме до апартамента ми с асансьора.

Докато Хари се размотаваше, аз набързо събрах машинарийките, които ми трябваха, за да вляза в банката. В кухнята намерих найлоново пликче и ги поставих в него.

Погледнах си часовника. Часът сега беше 1:10. Времето летеше.

— Готово — рекох, като сложих пликчето на масата.

— Всичко ли взе?

— Да.

— Сигурен ли си? Не искам да стане провал, защото си забравил нещо.

— Всичко е наред.

— Добре. — Той отиде до един стол и седна. — Какво ще кажеш да го полеем?

Отправих се към барчето и извадих бутилка уиски и две чаши.

Приготвих две леки питиета, подадох му едното и се настаних недалеч от него.

Вдигна чашата си.

— Да пием за успеха. А сега ме чуй. Ето какво ще направим. — Отпи, остави чашата и се приведе напред. — Клаус ми каза да стоя плътно до теб. Няма ти доверие, но не се тревожи за това. Джо и Бени ще останат пред вратата на трезора, докато ти и аз се качим в офиса на Мансън. Ти ще направиш твоя номер с телефона и касетата. Ще отвориш трезора и Джо ще се хване на работа. Той наистина разбира от оксижени. По думите ти вътре има четиристотин депозитни кутии за отваряне. Бени и аз ще вадим плячката от кутиите, след като Джо ги отвори. Ти само ще стоиш настрана. Ако Джо работи бързо, може би ще те извикам да помагаш при пълненето на кашоните. Ще работим цялата събота. Имаме около двайсет и седем часа, за да разбием всички сейфове. Камионетката ще пристигне в осем часа в неделя сутринта, след което шофьорът и приятелчето му изчезват. Ще натоварим кашоните вътре. — Хари спря и се ухили. — Докато Бени и Джо разчистват, аз ще им видя сметката. Давам ти пистолета и кашон с петдесет бона, а ти заминаваш при Клаус. Разбра ли?

Отпих от уискито си.

Щеше ли Хари да ме застреля веднага щом ги вкарах в трезора? Мозъкът ми работеше стремглаво. Реших, че това е малко вероятно. Никой от тях не би желал да е в компанията на труп в продължение на двайсет и седем часа. Не… когато Хари застреля Джо и Бени, аз ще бъда следващият.

— Разбрах — отговорих.

— Джо ще носи оксижена. Бени ще носи кашоните. Ти ще носиш твоите машинки и плик с храна. Приготвил съм го. Няма никакъв смисъл да гладуваме. Моята мацка ще бъде готова да заговори патрула. — Погледна часовника си. — Още час и половина.

Той стана и започна да обикаля из стаята.

— Всичките тези пари! — възкликна. — Нещо, за което цял живот съм мечтал!

— Онези облигации, които ми даде Клаус — подхвърлих, като наблюдавах лицето му, — Джо ми каза, че ги е правил баща ти. На мен ми изглеждат истински.

Той спря и се ухили.

— Джо говори прекалено много. — Изсмя се хитро и нахакано. — Да, Клаус те направи на балък. Тези облигации могат да заблудят всекиго. Баща ми беше артист, но беше и тъп. А освен това беше ужасно алчен, та стана невнимателен и набута и себе си, и мен в затвора. Можеше да направим цяло състояние, като работим заедно, но той се опита да ускори нещата и пипнаха един комплект облигации. Федералните тръгнаха по петите ни. — Сви рамене. — Ето така се прецакват тъпаците, но този път не се занимавам с пазара на татковите облигации, а с истински пари.

— И какво ще правиш, когато вземеш парите, Хари?

— Един милион — може би повече! С такова състояние умно момче като мене може да се покрие. — Пак се ухили хитро. — С толкова пари мога да си купя харем от жени. Това е по моята част — жените. Ще се местя от място на място и ще чукам наляво и надясно. Нямам търпение да започна.

— Щом полицията разбере, ще се втурне по петите ти, Хари.

Изсмя се.

— И преди са били по петите ми. Този път добре ще се покрия. Миналия успяха да ме пипнат само защото нямах пари, но с един милион няма защо да се тревожа. — Почеса се по брадата. — Какво смяташ да правиш с петдесетте бона и Гленда?

Това беше нещо, за което не бях мислил. Да предположим, че Хари нямаше намерение да ме преметне и наистина ми дадеше петдесет бона и пистолет, а аз успеех да измъкна Гленда… какво щях да правя тогава?

Знаех, че щом напуснех Шарнвил и полицията разбереше за това, щеше да се спусне след мен, защото щеше да е наясно, че аз стоя зад обира. Но обирът на банката нямаше да бъде разкрит преди понеделник сутринта в 8:30. Ако Хари не ме преметнеше, щях да имам двайсет и четири часа, за да напусна страната.

— Предполагам, че ще отлетя за Канада — рекох. — Когато стигна там, ще имам достатъчно време, за да правя планове.

Той кимна и отново лукаво се ухили.

— Гленда е хитруша. Поговорете си двамата. Тя ще измисли нещо.

Погледнах часовника си. Оставаше един час.

— Все още се чувствам доста зле, Хари. Докато чакаме, ще си полегна. Имаш ли нещо против?

— Върви. — Сипа си ново питие. — Да чака човек е направо ад.

Влязох в спалнята и се опънах на леглото. Бях сигурен, че Хари няма да ми даде петдесетте хиляди, а още по-сигурен бях, че няма да ми даде и пистолет. Лежах неподвижно и размишлявах. Съсредоточих мислите си върху трезора. Хари, Джо, Бени и аз щяхме да бъдем вътре за около двайсет и седем часа.

Мислех си за плъзгащата се врата в трезора, която даваше достъп до подземния гараж. Така бях направил тази врата, че когато тя се отвореше, вратите на трезора моментално се затваряха. Електронният контрол над системата се управляваше от бутон, който се натискаше и беше вграден в стената до вратата — боядисан също в бяло, както и стените. Бутонът на практика беше невидим, освен ако човек не знаеше къде да го търси.

Продължавах да размишлявам и най-накрая започна да се очертава едно рисковано решение на моя проблем.

Все още лежах на леглото, потънал в мисли, когато Хари надникна в спалнята.

— Време е да се размърдаш, момче — каза той. — Да тръгваме.

Станах от леглото, облякох си якето и отидох във всекидневната. Часът сега беше 2:35. Взех найлоновото пликче, в което се намираха машинарийките и инструментите.

— Сигурен ли си, че нищо не си забравил?

— Сигурен съм.

— Добре ли се чувстваш?

— Ще оживея.

— Бени ще наблюдава банката. Когато патрулът се придвижи към задната страна, Бени ще запали цигара. Моето маце вече ще чака, за да отиде и да заговори пазача. Веднага щом Бени запали цигара, трябва бързо да действаме.

Влязохме в асансьора и се спуснахме с него до партера. Докато излизах, се запитах дали ми остават още много часове, които да изживея.

Озовахме се на улицата.

Фаровете на някаква кола светнаха, после изгаснаха.

— Това е Джо — обясни Хари.

Шевито беше паркирано на няколко метра надолу по улицата. Приближихме и видях как Хари застина на място.

Зърнах Джо, който седеше зад волана. На задната седалка обаче имаше още някакъв мъж.

— Хайде, Хари. Времето не чака.

С ледена тръпка на изненада разпознах режещия глас на Клаус.

Клаус!

Чух Хари с несигурен глас да пита:

— Това ти ли си, шефе?

— Реших да се присъединя към веселбата — рече Клаус. — Ти седни отпред, Хари. Г-н Лукас ще седне до мен.

Докато влизах в колата, за да се настаня до Клаус, видях, че той държи насочен към мен револвер.

Хари се отпусна на предната седалка, Джо включи на скорост и подкара спокойно към Националната калифорнийска банка.

Докато се движехме по безлюдните улици, а после към главната, умът ми работеше като фурия.

Клаус беше тук и седеше до мен! Какво се бе случило с Гленда? Беше ли я убил вече? При тази мисъл стомахът ми се сви. Ако пък не беше, щеше ли да я остави, без никой да я пази?

Клаус тихо се обади:

— Чета мислите ви, г-н Лукас. Вашата мадама е, общо взето, в безопасност. Уредил съм един човек да я наглежда. Когато си свършите работата, вече нищо няма да ви пречи и двамата ще сте свободни да правите каквото искате.

Наистина беше психопат!

Ако смяташе, че вярвам и на една дума от това, което казваше, значи беше по-луд, отколкото го мислех!

Джо отби към бордюра и загаси светлините. Намирахме се на около двеста метра от банката.

От мястото си виждах пазача, който седеше в караулката.

Познавах го, тъй като веднъж бяхме играли голф заедно: беше бивше ченге с приятна жена и четири деца.

Джо остави двигателя да работи, докато ние всички седяхме и наблюдавахме пазача. Стрелките на часовника върху таблото в колата показваха 3:11.

— Хайде бе, кучи сине, размърдай се — измърмори Хари.

Чакахме още десетина минути и най-сетне пазачът се прозя, протегна се и излезе от караулката. Погледна надясно и наляво, после с преметната през рамо пушка бавно пое покрай предната страна на банката.

Джо включи на скорост и подкара напред.

— Кротко — рече Хари. — Изчакай сигнала на Бени.

Джо спря колата. Хари се обърна назад към мен:

— Вземи пликчето с храната и твоите машинки. Готов ли си да отвориш вратите на банката?

— Да — отговорих и поех найлоновото пликче, което той ми подхвърли през седалката.

Зачакахме. Пазачът вече не се виждаше. После в далечината на улицата в някакъв тъмен вход светна кибритена клечка. Джо бързо подкара колата и я паркира на около десетина метра от банката.

— Сега ще отвориш вратите! — изръмжа Клаус.

Докато се измъквах от колата, Джо се насочи към задницата й, за да отвори багажника. Бени се приближи и грабна купчина сгънати кашони, които му подаде Джо. Използвах неутрализатора и вратите се отвориха.

Пръв влезе Клаус, спря и се обърна към нас, останалите, които тичешком се изсипахме вътре.

— Не мърдайте. — Погледна към мен. — Тук в безопасност ли сме от лъчите на алармата?

— Те са на около два метра зад вас — отговорих и като използвах неутрализатора, затворих вратите на банката.

Цялата операция беше траяла по-малко от четирийсет секунди.

— Е, вътре сме — рече Бени и се ухили.

— Вие с Хари отидете да отворите трезора — обърна се Клаус към мен и ме изгледа със сивите си очи като ледени кубчета. — И без номера, г-н Лукас, или няма да излезете оттук жив. Ние ще чакаме.

Легнах по корем и се проврях под невидимия лъч, след което се изправих. Като повтаряше моите движения, Хари се присъедини към мен. Отново използвах неутрализатора и отворих вратите на асансьора.

— Ще ми е нужно известно време — предупредих Клаус.

Той се взря в Хари.

— Дръж го под око!

Натиснах бутона за втория етаж и вратите на асансьора се затвориха, а клетката пое по своя път нагоре.

— Исусе! — възкликна Хари. — Кой, по дяволите, можеше да очаква, че той ще се появи!

Вратите на асансьора се отвориха. Като използвах фенерчето си, бързо се отправих към офиса на Мансън. Бутнах вратата и последван от Хари, влязох.

Внимавах лъчът от фенерчето ми да е далече от прозореца, настаних се зад бюрото на Мансън и се пресегнах за червения телефон. Знаех какво точно трябва да направя, така че не загубих никакво време в мислене. Мозъкът ми беше зает с неочакваното пристигане на Клаус.

Докато режех и оголвах жиците на телефона, Хари се обади:

— Ако ти и аз не работим заедно, момче, ти няма да стигнеш до Гленда, а аз няма да се докопам до парите.

Без да спирам с това, което вършех, попитах:

— Наистина ли е наел някого, който да пази Гленда?

— В никакъв случай. А и за какво му е? И откъде ли би го намерил? Тя си седи там заключена и не може да избяга. Не се тревожи за нея. Ето какво ще направим: аз ще се справя с Джо и Бени, а ти се оправяш с Клаус.

Започнах да връзвам жичките от телефона към тези на моята машинка.

— Да се оправя с Клаус ли? Как?

— Бива ли те с пистолет?

Спрях и го погледнах.

— Никога не съм стрелял.

Той се намръщи.

— Клаус е добър стрелец. Ще трябва да се промъкнеш много близо до него. Ако се доближиш достатъчно, няма как да не го улучиш. — Постави плосък автоматичен пистолет на бюрото точно пред мен. — Ще изчакаме до утре сутринта, когато ще пристигне камионетката. После, щом Джо и Бени започнат да товарят плячката, ти се приближи до Клаус и му го начукай. Стреляй през джоба на якето си. В момента, в който ти стреляш, аз ще очистя Джо и Бени. Няма да е никак трудно, защото те ще са заети с кашоните. Разбра ли?

— Откъде да знам, че Клаус вече не е пречукал Гленда?

— И да се озове с нейния труп? Той играе хитро. Ако беше решил да я пречука, щеше да хване Бени да зарови трупа й. Не се притеснявай за нея. В момента е добре. Ако очистиш Клаус, всичко, което ще трябва да направиш след това, е да отидеш с колата до къщата, да я освободиш и да отпътувате.

Не вярвах на нито една негова дума, но знаех, че за момента трябва да се държа за него. Ако не друго, сега поне имах пистолет.

Приключих с жиците на телефона. Като се пресегнах за пистолета, попитах:

— Зареден ли е?

— Разбира се. — Хари взе пистолета от ръката ми, извади пълнителя и ми показа патроните. Върна пълнителя обратно. — Всичко, което трябва да направиш, е да натиснеш с палеца този предпазител назад, да насочиш пистолета и да натиснеш спусъка. Не го дърпай или извивай, само натисни. Готов ли си? — попита Хари и посочи към телефона.

— Можем да започваме. — Набрах върху циферблата 2-4-6-8. Почаках, докато чуя изщракване. — Това е! Три от ключалките сега са отворени.

— Исусе! — Той зяпаше в телефона. — Ама че магия.

Станах и се отправих към стената зад стола на Мансън. Открих плъзгащата се тухла и извадих касетата. Като напипах още една скрита тухла, издърпах я и пъхнах касетата в дупката. Почакахме около петнайсет секунди и светна зелена лампичка.

— Сега трезорът е вече отворен. — Върнах се при бюрото и отскубнах машинарийката от жицата на телефона, после я пуснах в найлоновата торбичка.

Наблюдавайки ме, Хари попита:

— Наистина ли трезорът е отворен?

Пъхнах клещите в джоба си и отвърнах:

— Отворен е.

— Сега вече знаеш какво да правиш — усмихна се той с усилие. По лицето му беше избила пот, а очите му шареха насам-натам неспокойно. — Наблюдавай Клаус. Той наистина е много бърз с пистолета. И за бога, не го пропускай, когато стреляш.

Сърцето ми думкаше, докато слизах надолу с асансьора. Вратите на трезора зееха отворени. Клаус, Джо и Бени вече бяха вътре.

Когато Хари и аз влязохме, Клаус се обърна към мен:

— Дотук, г-н Лукас, успяхте — рече той. — А сега, ако обичате, застанете ето там и не се пречкайте, за да може операцията да продължи. — Посочи към по-отдалечената стена.

През това време Джо сглобяваше оксижена си, а Бени се занимаваше с кашоните.

Хари огледа трезора, в който бяха наредени депозитните кутии.

— Какво местенце — промълви.

— Така е, Хари. Всяка една от тези кутийки води към купчина пари — обясни Клаус.

Отдалечих се и се облегнах на стената близо до стоманената врата, която преграждаше входа към подземния гараж. Като мръднах малко надясно, тялото ми се доближи до електронния бутон, който отваряше стоманената врата и същевременно затваряше вратите на трезора. Джо вече беше запалил пламъка на оксижена си.

— Откъде да започна, шефе? — попита.

Клаус посочи първата кутия на стената отдясно.

— Внимавай, Джо. Извади само ключалката.

Джо намести предпазните очила и усили пламъка. Клаус и другите двама го наблюдаваха. Пъхнах ръка зад гърба си и напипах бутона. Пръстите ми бяха върху него. „Не му е сега времето“ — рекох си и почувствах как пот се стича по мен.

На Джо му бяха нужни десет минути, за да изреже ключалката, и когато тя падна на земята, той намали пламъка и отстъпи назад.

— Вратичката е гореща — предупреди.

Хари пристъпи напред. Беше нахлузил азбестова ръкавица на дясната си ръка. Отвори вратичката на кутията и изпсува.

— Празно!

— Продължавай, Джо — подкани го Клаус. — Опитай се да работиш по-бързо. Има четиристотин кутии, които трябва да бъдат отворени. Десет минути ти отне отварянето на една. С тази скорост ще са ти необходими повече от шейсет часа, за да отвориш всичките.

Джо се опули насреща му.

— Ти каза да внимавам, шефе.

— Не бъди чак толкова внимателен! — изръмжа Клаус.

Джо изряза следващата ключалка за малко повече от пет минути. Хари отново пристъпи напред и отвори вратичката.

— Еха!

Бени се приближи. Двамата мъже се втренчиха в кутията.

— Момчета! Вижте! Пари! — възкликна Бени.

— Опразнете я и продължавайте нататък! — изсъска Клаус.

Докато Хари опразваше съдържанието на кутията, Джо се зае с третата. Този път изряза ключалката за четири минути. Без да изчака Хари, той се зае с четвъртата.

— Пари! — възкликна Хари и започна да хвърля подредените пачки банкноти в кашона, който Бени държеше.

Наблюдавах Клаус. Слабото му лице беше напрегнато. Очите му не се откъсваха от Джо, докато той изрязваше четвъртата ключалка. По лицето на Клаус се четеше напрежение, сякаш чакаше съобщение за нещо съдбоносно важно, диагноза, която можеше да се окаже фатална.

При всичките ни срещи Клаус винаги беше леденоспокоен, но не и сега. Когато четвъртата ключалка беше изрязана и Хари пристъпи да отвори сейфа, Клаус също приближи. Хари извади отвътре три кожени кутийки с бижута и купчина пари. Клаус надзърна в кутията и като изпуфтя, се отдръпна назад.

Внезапно осъзнах недвусмислено, че той не беше дошъл, както ни каза, за да се присъедини към веселбата. Беше тук, за да вземе нещо от един от тези сейфове: нещо, което значеше много за него.

Сега Джо работеше още по-бързо. Той изряза петата ключалка за по-малко от три минути.

— Внимавай! — сопна му се Клаус.

Хари отвори кутията и изсумтя:

— Хартии. — Изрече го с отвращение.

Клаус го бутна настрана и извади разни документи. Прегледа ги набързо и ги захвърли на земята. Тогава със сигурност разбрах, че търси някакви важни книжа.

Шестата кутия съдържаше купчина пари и няколко документа. Докато Клаус ги преглеждаше, Хари и Бени слагаха парите в кашона, Джо режеше ключалката на седмата кутия, а аз натиснах бутона с всичка сила и се облегнах на стоманената врата.

Стана за част от секундата.

Вратите на трезора се затвориха, а стоманената врата се плъзна нагоре и аз се изтърколих в гаража.

За миг успях да зърна как Клаус, Хари, Джо и Бени се опулиха към затворените врати на трезора. Скочих на крака и пипнешком затърсих бутона от тази страна на стената. Намерих го и го натиснах, а докато вратата се затваряше, видях Клаус да насочва пистолета си към мен, но беше малко закъснял.

С барабанящо сърце измъкнах фенерчето си, включих го и хукнах към таблото с бушоните. Знаех точно кои кабел да срежа. С трепереща ръка вкарах клещите и срязах висящия кабел.

Дори и да откриеха бутона, който беше вътре в трезора, вратата вече нямаше да се вдигне. Бях ги вкарал в капан!

Стоях до полуотворената врата на гаража и предпазливо оглеждах страничната уличка, после хвърлих поглед към часовника си. Часът сега беше 4:30. Мислите ми бяха насочени към Гленда.

Най-лесното и бързо нещо, което можех да направя, беше да взема паркираното пред банката шеви, но се отказах. Забелязал бях Джо да прибира ключа от таблото. Колата беше паркирана на десетина метра от караулката. Можех все пак да я запаля, но щеше да ми отнеме време и щях да привлека вниманието на пазача.

Трябваше да се добера до апартамента си и да използвам собствената си кола. Плъзнах поглед надолу и нагоре по безлюдната права улица, след това затворих вратите на гаража и хукнах надолу, като се отдалечавах от главната, после завих наляво и затичах по друга улица, отново завих наляво и излязох на главната, но на стотина метра от входа на банката. Тогава намалих скоростта до бързо ходене. Шарнвил спеше.

Нужни ми бяха двайсет минути полуходене, полутичане, за да стигна до апартамента си. Докато се движех, мозъкът ми усилено работеше. Въпреки че страшно исках по-скоро да видя Гленда, трябваше да подсигуря нашето бягство. Имах нужда от дрехи. След всичко ми бяха останали само три хиляди долара, но те щяха да са достатъчни, за да стигнем и двамата до Канада. Убеден бях, че щом веднъж се озовяхме там, щях да измисля някакъв начин да спечеля още пари.

Когато влязох в апартамента си, спрях, за да го огледам.

Бях живял тук повече от четири години. Усетих болка, че го напускам. Докато стоях така, осъзнах, че сега съм беглец, който ще бъде преследван до края на дните си.

Влязох в спалнята, извадих голям куфар и напъхах вътре повечето от най-необходимите ми дрехи. После се върнах във всекидневната и прибрах различните инструменти, калкулатори и препоръките си. Без тях бях загубен.

Имах и малко ценни вещи. Взех златните копчета за ръкавели, един тежък златен пръстен, който ми бе подарил баща ми, и една сребърна табакера, която бях спечелил на турнир по голф. Готов бях за тръгване.

Спрях се, за да хвърля един последен поглед, след това изгасих лампата и с асансьора слязох до гаража. Набутах тежкия куфар в багажника на колата, запалих и подкарах към ранчото.

Когато на път за магистралата минавах по главната улица покрай банката, намалих.

Пазачът седеше в караулката и се прозяваше.

Запитах се какво ли правят четиримата мъже, които бях затворил в трезора. За тях нямаше никаква възможност да се измъкнат, преди Мансън да пристигне в понеделник.

Сигурно вече бяха обезумели. Трябваше да предупредя Мансън. Дори да се досетеше, че някой е пипал в трезора, отвореше ли вратите му, тези четиримата щяха да изскочат оттам, стреляйки. В това не се съмнявах. Реших, когато се озова отвъд границата в най-близкото канадско летище, да се обадя на Мансън и да го предупредя, така че банката да бъде обградена от въоръжени полицаи.

Вече се намирах на магистралата, която в този час беше пуста, но знаех, че има полицейски патрули, затова внимавах да не превишавам скоростта. Нужни ми бяха двайсет минути внимателно каране, за да стигна до черния път, който водеше към къщата на Клаус.

Сърцето ми барабанеше, а главата ми беше пламнала от мисли как ще вляза в тази къща и ще освободя Гленда. Стоях пред затворената порта.

Като предпазна мярка бях изгасил светлините, докато карах по черния път.

Клаус твърдеше, че е оставил човек, за да пази Гленда. Независимо от това, което Хари беше казал, нямах намерение да поемам рискове.

Когато излязох от колата, извадих пистолета от джоба си. Стоях до портата и гледах по посока на къщата. Навсякъде беше тъмно.

Дали там имаше някой, който се криеше зад спуснатите завеси и вече знаеше, че съм пристигнал?

Внимателно отворих портата точно толкова, колкото да мога да се промъкна. Светлината на зараждащия се ден ме правеше видим, ако някой наблюдаваше откъм къщата. Поколебах се, но после се овладях и като притичах през избуялата трева в градината, стигнах до входната врата.

Спрях, след това хванах дръжката на вратата и леко натиснах. Вратата се отвори. Като се взирах в тъмнината, почаках, ослушах се и след като не долових никакъв звук, влязох в преддверието. Отново спрях и се ослушах. После бавно, с пистолет, насочен пред себе си, с пръст на спусъка, започнах да се придвижвам по коридора, който водеше към помещението, служещо за затвор на Гленда. Пак спрях, за да извадя фенерчето си.

Ако някой се спотайваше във всекидневната и изскочеше насреща ми стреляйки, със сигурност щях да бъда мъртвец. Но желанието ми да видя Гленда отново надделя. Включих фенерчето и насочих лъча към вратата пред мен.

Вратата зееше отворена!

Забравил за каквато и да било опасност от възможна клопка, бързо се вмъкнах в стаята, затърсих пипнешком ключа за лампата и когато го открих — светнах.

За миг светлината ме заслепи, но после можах да се огледам в познатото място, където заедно с Гленда бяхме затворени.

Сякаш нещо ме халоса по главата, когато разбрах, че Гленда я няма. Втурнах се към банята… нито следа от Гленда.

Без да му мисля, се спуснах обратно към коридора, запалих лампата, хвърлих се към всекидневната, където също запалих осветлението.

Достатъчни ми бяха няколко секунди, за да огледам цялата къща.

Гленда я нямаше!

VIII

Слаба слънчева светлина се процеждаше през пердетата и падаше върху килима. Отвън предупредително изчурулика кос. Хладилникът в кухнята неочаквано забръмча.

Размърдах се и погледнах часовника си. Часът сега беше 5:45. Бях седнал напълно отчаян във всекидневната, смазан от мисълта, че съм закъснял да спася Гленда.

Сега бях сигурен, че след като бях тръгнал с Хари, Бени я беше убил и закопал. Подозренията ми, че Клаус ще заповяда да я убият, се бяха потвърдили.

Мислех само за нея: единствената жена в живота ми, която бе означавала нещо за мен. Отново изплува в съзнанието ми с червената си коса, с изразителните очи и великолепното тяло.

Вероятно беше погребана някъде във фермата. Трябваше да намеря гроба й! Не можех да продължавам да стоя тук и само да страдам. Станах и излязох навън в прохладната утрин. Слънцето сега се беше издигнало над дърветата и те хвърляха бледи сенки.

Огледах се. Хамбарът? Прекосих моравата, влязох в хамбара и се заковах на място.

Бях забравил за фалшивата бронирана камионетка. Тя беше там вътре, по средата. Приближих и погледнах през прозорчето откъм мястото на шофьора. На седалката лежаха двете униформи. Погледнах часовника си. След двайсет и четири часа, ако не и по-рано, пред банката щяха да пристигнат двамата мъже, които щяха да се представят за охрана. Това беше опасност! Ако закараха камионетката, както бе уговорено, и откриеха, че не могат да влязат в гаражната клетка, какво щяха да направят? Ако пазачът ги видеше да се опитват да проникнат в банката, дали щеше да даде тревога? В главата ми беше каша, но силното желание да открия по-бързо гроба на Гленда надделя. Огледах хамбара и твърдия му прашен под. Тя със сигурност не беше заровена тук. Тъкмо бях тръгнал към вратата, когато чух някаква кола да приближава.

С барабанящо сърце и ръка в джоба, здраво стиснала дръжката на пистолета, излязох навън под още слабото слънце.

Сив крайслер бе спрял близо до мястото, където бях паркирал колата си, и от него излязоха двама души. Познах в тях мъжете, които щяха да се представят за охрана.

Когато ме съзряха, и двамата спряха на място. Махнах им и те се спогледаха. Бяха ме видели заедно с Хари и се надявах да си помислят, че и аз съм от екипа.

Докато идваха към мен, пристъпих напред, за да ги поздравя.

По-високият от двамата ме изгледа подозрително, в очакване.

— Наред ли е всичко? — попита.

С чувство на успокоение установих, че за тях аз бях човек на Клаус.

— Операцията няма да се състои — рекох, а пръстът ми лежеше върху спусъка на пистолета. — Шефът ми каза да се върна и да ви го съобщя. Можете да забравите за тази работа.

Мъжът погледна към партньора си.

— Имаш предвид, че няма да караме камионетката?

— Точно така. Операцията няма да се състои.

По-ниският от двамата попита нападателно:

— Ами с парите какво ще правим?

— Задръжте ги. Няма никакъв проблем.

За един доста продължителен момент те ме зяпаха. После се спогледаха и се ухилиха.

— Ето на това му се вика добри новини! Предай на шефа, че ако му потрябваме, когато и да е… ние сме налице. Окей?

— Ще му предам.

Наблюдавах ги, докато се връщаха към колата и как след това отпрашиха с нея.

През следващия час обикалях фермата. Не открих прясно разкопана земя. Смазан и съсипан се върнах във всекидневната. Часът сега беше 7:00.

Отпуснах се на един стол. За няколко минути се отдадох на мъката си. Гленда беше мъртва! Оплаквах я повече от половин час, като си припомнях онези прекрасни моменти, които бяхме прекарали заедно, а след това започнах да приемам непоправимото. Сега си зададох въпроса, какво щях да правя?

Бягството заедно с Гленда ми се струваше възбуждащо предизвикателство, но да избягам сам ми изглеждаше ужасна, обречена мисъл.

Насилих се да не мисля за Гленда и започнах да оглеждам собственото си положение. Клаус и тримата му помощници бяха хванати в капан в трезора. Нямаше спасение за тях, но и за мен вероятността да се измъкна беше малка. Щом полицията започнеше разследването, хората й щяха да разберат, че аз съм единственият възможен заподозрян, единственият човек, който би могъл да проникне в „Най-сигурната банка в света“.

Изведнъж всичко ми стана безразлично. Да бъда беглец, да бъда гонен ден и нощ, без Гленда, която да ме подкрепя, беше повече, отколкото бих могъл да понеса. Стигнах до решението, че трябва да говоря с Бранигън. Трябваше да му обясня всичко. Той беше единствената ми надежда, но не можех да чакам до вторник, когато вероятно щеше да се появи в банката. По някое време вечерта трябваше да предупредя Мансън, че в трезора има бандити, но преди това трябваше да говоря с Бранигън. Налагаше се да го открия, и то бързо.

Знаех домашния му телефонен номер. В припряността си бях забравил, че часът е само 7:50 и набрах номера. Доста дълго никой не отговаряше, но накрая сънен женски глас попита:

— Кой се обажда, за бога?

Бях срещал съпругата на Бранигън няколко пъти на разни коктейли: висока петдесетгодишна жена, уловила се като удавник за сламка за младостта, с боядисана в катраненочерно коса, мършава и смахната на тема здраве.

— Г-жа Бранигън, извинете ме. Обажда се Лари Лукас. Аз…

— Лари Лукас? — Гласът й се вдигна с една октава. — О, за бога! Не съм те виждала от месеци! Как си, Лари? Предполагам, в цветущо здраве? Господи! Как ми се иска и аз да можех да се похваля със същото. — Когато Мърл Бранигън започнеше да говори, невъзможно беше да я спреш. — Ти, проклетнико! Събуди ме! Сега нека ти кажа нещо, Лари. Не мога да се сетя откога не съм спала хубаво. Нали знаеш какво имам предвид? Дълбок, здрав сън. Болят ме коленете, а на Фаръл ще му се откъсне главата от хъркане, така че лежа си аз будна, часовете се точат, коленете не престават да ме болят и така е всяка проклета нощ. Какво ще кажеш, а? Говорих с д-р Шрудер, а той ме упреква, че ходя прекалено много. Как ти се струва това? Едва успявам да преместя единия си крак пред другия. А той ми говори за ходене! Та това е за мен само една шестбуквена думичка! — Тя се изкиска истерично. — Как мислиш, Лари? Фаръл твърди, че съм истеричка. Можеш ли да си представиш? Истеричка! Снощи пряко волята си, а трябва да ти кажа, Лари, че имам много силна воля, взех три от онези валиумчета — така ли ги наричаха? — както и да е, три хапчета за сън. И знаеш ли какво се случи? От тези дяволски хапчета всъщност не можах да мигна цялата нощ! Те не ми бяха от абсолютно никаква полза и знаеш ли какво направих? Болката беше непоносима, но при цялото си отчаяние аз се надигнах от леглото и излях мъката си пред Бога. Ти вярваш ли в Бог, Лари? Е, разбира се, че вярваш! Излях мъката си пред Бога, а след това се върнах в леглото и за първи път от месеци насам веднага заспах, но ето че ти, проклетнико, ме събуди.

— Г-жа Бранигън — рекох, като се въздържах да не й кресна, — искрено съжалявам, че съм ви събудил, но трябва да говоря с г-н Бранигън.

— Събота е, нали, Лари? Нали не е понеделник? Господи! Още не съм се разсънила. Ако е понеделник, имам час при фризьора в девет. Е, кажи ми, това не е ли отвратителен час за фризьор? Но е толкова зает…

— Събота е! — Гласът ми се беше превърнал във вик.

— Лари, скъпи, моля ти се, недей да викаш. Нервите ми и без това са опънати като струни. След като е събота, как тогава може да има спешна работа, свързана с банката? Банката е затворена в събота… поне доколкото знам.

Неизвестно как успях да овладея гнева си.

— Трябва да говоря с г-н Бранигън. Бихте ли ми казали къде мога да го намеря?

— Замина някъде да играе голф. Познаваш Ф. Б. Когато не прави пари, играе голф. Спомням си, че веднъж разговаряхме с Джери Форд и Фаръл каза…

— Г-жа Бранигън! Моля ви за помощ! Имате ли някаква представа къде мога да открия г-н Бранигън?

— Той никога нищо не ми казва. — В гласа й се появи горчивина. — Знаеш ли, понякога Фаръл постъпва много егоистично, но предполагам, че повечето съпрузи след двайсет и пет години брачен живот стават егоисти.

— Значи не знаете къде мога да се свържа с него?

— Е, ако е толкова спешно, но аз не мога да си представя, че е чак толкова спешно, позвъни на секретарката му. Тя знае по-добре от мен разписанието на съпруга ми. Това не е ли ужасно? Някакво недорасло момиченце да знае повече…

— Благодаря ви, г-жа Бранигън. — И треснах телефона. Отворих телефонния указател и намерих домашния номер на Лоуис Шелтън. След минута вече разговарях с нея.

— Лоуис, обажда се Лари. Много е спешно, трябва да говоря с Ф. Б. Знаеш ли къде е?

— Колко е спешно? — Гласът на Лоуис беше дрезгав.

— Свързано е с банката. Не мога да ти кажа нищо повече. Ф. Б. би желал това да бъде запазено в строга тайна, Лоуис. Трябва да говоря с него!

— Ще видя дали ще успея да се свържа. Кажи си телефона. Аз ще ти се обадя.

— Не можеш ли да ми дадеш неговия номер?

— Не. Аз ще ти се обадя.

Продиктувах й цифрите, написани на телефона, от който се обаждах.

— Сигурен ли си, че не би могло да се изчака до понеделник? — попита Лоуис. — Ф. Б. ще се вбеси, ако го безпокоя за нищо.

— Още по-вбесен ще бъде, ако не го направиш. Побързай, Лоуис. Ще чакам. — Затворих.

Докато седях зад бюрото, се сетих за уличаващите ме снимки, на които бях заедно с Марш. Започнах да претърсвам чекмеджетата. Едно от тях беше заключено. Бързо отидох в кухнята да потърся инструмент. Намерих отвертка в някакъв кухненски шкаф. Върнах се във всекидневната и се нахвърлих върху чекмеджето. След няколко минути успях да го отворя.

В чекмеджето в един плик се намираха копията от двете касетки и от показанията ми за Бранигън. В друг плик бяха снимките, с които ме бяха изнудвали и които ме показваха заедно с Марш, докато се биехме. Освен това за щастие там бяха и негативите.

В кухнята бях зърнал шише с бензин. Отидох да го взема и като хвърлих двата плика в голямото огнище, залях ги с бензин, запалих клечка кибрит и те пламнаха.

Отдръпнах се назад и се загледах в огъня.

Когато той изгасна, разбърках останките, залях ги отново с бензин и пак ги подпалих.

Най-сетне бях доволен, че не е останало нищо от уличаващите снимки, нито от касетките, нито от моите показания.

Лоуис все още не се обаждаше!

Започнах да претърсвам шкафовете във всекидневната. Открих лопатата, която бях държал при заравянето на Марш, увита в найлон. Отидох в кухнята, намерих някаква гъба, напоих я с вода и после, като махнах найлона, изтрих отпечатъците си от дървената дръжка. След това пак с гъбата избърсах бюрото, страничните перила на столовете и увих един парцал около слушалката. Повече от това не можех да направя.

Погледнах часовника си. Часът сега беше 8:50. За момент само се сетих за Клаус, Джо и Бени, които бяха затворени в трезора. След това мисълта ми отлетя към Гленда.

Седях зад бюрото и скърбях за нея, когато телефонът иззвъня и прекъсна мислите ми.

Вдигнах слушалката. Беше Лоуис.

— Съжалявам, Лари, но не мога да се свържа — обясни тя. — Звънях на три пъти. Или не вдига телефона, или не е там.

— Продължавай да звъниш — притеснено настоях. — Наистина е спешно, Лоуис. Ще чакам.

— Не мога! Майка ми е болна и се налага да отида при нея. Имам само още няколко минути и после трябва да бързам, за да хвана влака!

— Тогава ми дай телефонния номер! Аз ще продължа да опитвам!

— Не мога да го направя. — Последва пауза, после тя додаде: — Лари, той не отиде да играе голф! От време на време заминава за дълъг уикенд, но не за да играе голф. Няма нужда да ти обяснявам за какво става дума, нали?

Това ме потресе. Винаги си бях представял, че Фаръл Бранигън е над равнището на обичайния живот на повечето мъже.

— Хич не ми пука! Трябва да говоря с него! Лоуис, в банката възникна ситуация, от която могат да последват много неприятности! Не е възможно да ти кажа повече, но трябва да говоря с него, и то веднага!

— Но той не вдига телефона. — Гласът й направо виеше. — Ще изгуби доверието си в мен, ако ти дам номера.

— Напротив, благодарен ще ти бъде. Кълна се, че ще е така! — Сега вече виках. — Знаеш, че ми има доверие! Случаят не търпи отлагане! Стига, Лоуис! Дай ми номера!

Последва дълга пауза, след което тя ми го продиктува:

— 333 477 880. Трябва да тръгвам, иначе ще изпусна влака. — И затвори.

Записах номера върху някакъв бележник, оставен на бюрото. 333 беше кодът на Пенън Бей: малко курортно градче на брега на около двайсет километра от Шарнвил. Бил Диксън и аз преди време бяхме обмисляли идеята да наемем едно от многото бунгала там с намерението да работим през неделите и в същото време да се печем. Бях ходил на това място веднъж, но реших, че има прекалено много деца, за да можем да работим на спокойствие. Спомних си залива: пясък, море, палмови дръвчета, кокетни бунгала и две приятни ресторантчета. Докато оглеждах някои от бунгалата заедно с местния агент, предположих, че голяма част от тях служат за любовни гнезденца, въпреки че повечето бяха обзаведени като за семейна почивка през уикенда. За най-изолираните бунгала, които със сигурност бяха предназначени за любовни авантюри, агентът със съжаление ми каза, че не се дават под наем.

С неуверени ръце разгърнах телефонния указател и заобръщах страниците, докато не стигнах до Пенън Бей. Не бяха повече от двеста телефонни номера. Внимателно започнах да ги преглеждам наред, докато стигнах до 477 880.

Любовницата на Бранигън.

Вдигнах слушалката и набрах номера. Чувах как телефонът звъни и това продължи повече от минута, после затворих. Погледнах часовника си. Часът беше 9:25.

Трябваше да се видя с Бранигън! Трябваше да му прехвърля топката за цялата тази каша! Не ме интересуваше какво ще се случи с мен. Още по-малко ме интересуваше дали той от време на време прекарва уикенда далеч от жена си и намира утеха при някоя друга. Толкова много беше направил за мен в миналото. Имах чувството, че ако му разкажа цялата тази гадна история, той отново ще ми помогне. Та кой ли друг би могъл!

Излязох от къщата, изтичах до колата, скочих вътре и запалих двигателя. Докато обръщах, за да поема обратно по черния път, се сетих за четиримата мъже, които бях затворил в трезора, после се замислих за Гленда. Е, да, те бяха в капан. Ако не друго, то поне нейното убийство щеше да бъде отмъстено!

В края на черния път се наложи да чакам дълго, докато се включа в движението по магистралата, а бях целият нерви. Разни семейства вече бяха потеглили към плажовете. Започнало беше обичайното съботно преселение от Шарнвил.

Най-накрая се вмъкнах на магистралата, но напредвах бавно. Коли с прикрепени към покривите им надути гумени лодки се бяха нанизали плътно една зад друга. Деца, които се подаваха от прозорците им, кряскаха и пищяха, вече обзети от възбудата, че отиват на морето. Бащите с отегчено изражение от време на време се извръщаха, както си седяха зад кормилото, за да ги нахокат, докато майките с раздразнени лица ги издърпваха обратно на местата им. Беше типичната шарнвилска събота сутрин.

Отпред се простираха Хамптън Бей, Крик Бей, Литъл Коув, Хепи Бей, а зад тях — Пенън Бей.

Най-известният залив беше Литъл Коув. След като отминах отклонението към него, движението се поразреди и можах да увелича малко скоростта. Само още една кола даде мигач, че ще завива към Пенън Бей. Последвах я по песъчливия път, който водеше до плажа.

Колата отпреде ми спря пред едно от онези обърнати към морето бунгала, които се смятаха за луксозни, и от нея се изсипаха четири малчугана, затичаха се с крясъци по пясъка, а през това време мъжът, който караше, отиде да отвори вратата за гаража.

Продължих по пътя, докато не открих паркинг, след което излязох от колата. Нямах представа къде да търся „Си Роуд“. Огледах се наляво и надясно и като зърнах някакъв мъж по бански, който идваше към мене, го спрях, за да попитам.

— „Си Роуд“ ли? — Беше с наднормено тегло, а на гърдите си имаше цяло килимче от черни косми. Изглеждаше толкова интелигентен, колкото би могъл да бъде един ампутиран крак. — „Си Роуд“? — Почеса се по косматите гърди. — Да-а… „Си Роуд“? — Сбърчи вежди. — Да-а… вървиш направо, завиваш наляво и си там.

— Благодаря — рекох.

— Пак заповядай. Приятен ден. — И той се затътри отново към морето.

Продължих по пътя и тъкмо се канех да свия наляво, когато чух някакъв глас да ме вика. Спрях и се обърнах.

— Приятел, съжалявам. Търсеше „Си Роуд“, нали?

Слънцето вече се беше вдигнало високо и както си бях облечен за в града, от мен се лееше пот.

— Да.

— Обърках се, приятел. Трябваше да свиеш надясно.

Идеше ми да го удуша.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да се върна до кръстопътя горе, за да поема по пътя вдясно?

Той се почеса по гърдите, сбърчи замислено вежди и кимна.

— Да. Точно така, приятел.

Вече бях тръгнал обратно, когато подвикна:

— Имаш ли деца, приятел?

Без да спирам, отговорих, че нямам.

— Ако знаеш само какъв си късметлия… — Гласът му заглъхна, тъй като се бях отдалечил.

Бунгалата покрай крайбрежния път бяха още по-луксозни от другите, край които бях минал. Стърчаха сред огромни градини и бяха заобиколени с жив плет или с каменни огради. На нито едно от тях не се виждаше номер: само табели, които съобщаваха: „Гнездото“, „Щастлив дом“, „Ти и аз“ — разни налудничави наименования, измислени от хората за техните къщи.

Бях изминал около стотина метра, когато попаднах на някаква тийнейджърка, увиснала на портата на голямо бунгало. Беше тънка като молив, привлекателна и носеше дънки и фланелка. Огледа ме с разбиращи очи и закачливо ми се усмихна.

— Здрасти — рече.

Спрях се.

— Търся номер 14 на „Си Роуд“.

Усмивката й стана още по-закачлива, почти дяволита.

— Шийла ли търсиш?

— Точно така. Познаваш ли я?

Нацупи се.

— Мама не ми разрешава да говоря с нея, но когато я няма, аз я поздравявам.

Тъй като бях любопитен да узная нещо повече, попитах:

— Майка ти какво има против нея?

Момичето сбърчи нос.

— Мама е старомодна. Понеже Шийла си има едно-две гаджета, мама твърди, че тя е курва.

— А къде се намира бунгалото й?

Отново се появи дяволитата усмивчица.

— Ако бях на твое място, не бих отишла там точно сега. В момента дебелият й приятел е при нея. Той е стар и грозен, но сериозното й гадже е супер. Когато на Шийла не й се плува, той идва да плува с мен… ако мама я няма. — Тя изхихика.

Като се опитвах да измъкна още информация, попитах:

— Откъде знаеш, че другият е сериозното й гадже? Дебелият също би могъл да й бъде сериозно гадже, не е ли така?

— Глупости. Дебелият идва само веднъж в месеца, а Хари живее с нея.

— Хари ли?

Побиха ме ледени тръпки. После си рекох, че Хари е често срещано име, но въпреки това инстинктът ми подсказваше да проверя.

— Хари… да не е един висок, слаб, с брада?

Тя се ококори.

— Точно така… познаваш ли го? — С едната си ръка се държеше за вратата, като се полюшваше напред-назад, а с другата прибра от раменете дългата си хубава коса. — Ти как се казваш? И откъде познаваш Хари?

— Не разбрах къде мога да намеря Шийла?

— В края на пътя. Единственото бунгало с номер. Откъде познаваш Хари?

Дрезгав глас изрева отнякъде:

— Джени! Ела тук веднага!

Момичето направи гримаса.

— Това е мама. Доскоро. — Слезе от вратата и се затича към бунгалото.

Докато вървях надолу по песъчливия път, започнах да се питам какво всъщност ставаше. Казах си, че не трябва да си правя прибързани изводи. Възможно беше да има стотици брадати мъже на име Хари.

В главата ми беше каша, но се забързах напред. В края на пътя се виждаше висок жилав плет, зад който се криеше бунгало. На вратата висеше номер 14. Отворих и надникнах в голямата градина. Пред мен в дъното на лъкатушеща пътечка изникна ниско, но просторно бунгало. Бързо минах по пътечката и се озовах пред входната врата.

Как ли щях да бъда посрещнат, когато Бранигън разбереше, че съм успял да го открия чак в любовното му гнездо? За момент се поколебах, след което натиснах звънеца.

Някъде вътре в бунгалото чух дрънченето да отеква. След известно време вратата се отвори.

На прага по пижама, с разрошена червена коса и широко ококорени очи стоеше Гленда.

Банда деца, облечени като каубои, нахлуха в градината. Играчките пищови, които носеха, бяха съвършени копия на истинските. Докато се стреляха едно друго, пукотът на пищовите им ужасно напомняше за действителна стрелба.

Две от децата се проснаха на земята, като се хванаха за гърдите и заприритваха с крака, симулирайки мъчителна смърт. Едно от другите дотича със сияещо лице и като продължаваше да стреля в тях, крещеше:

— Мъртви сте… мъртви сте!

После бандата изостави двете момчета, които сега лежаха неподвижни, и като изскочи отново на улицата, се втурна с крясъци към морето. Срещата с Гленда и неочаквано връхлетялата ме пукотевица ме бяха парализирали. Единственото, на което бях способен, беше да стърча като закован, зазяпан в нея и в двете деца, които вече се изправяха на крака. Едното насочи пищова си към мен и стреля.

— Ти си мъртъв! — изкрещя, стреля отново и после заедно с приятеля си хукна подир другите.

Лицето й беше придобило восъчен цвят, очите й бяха изпълнени с ужас. Тя отстъпи бавно назад, сякаш беше видяла призрак, затискайки с ръка устата си. Почти простена като на себе си:

— О-о, боже! Боже мой!

— Гленда!

Направих крачка напред.

С приглушен писък Гленда се завъртя, втурна се по дългия коридор, блъсна някаква врата отдясно и се хвърли зад нея, като я затръшна.

Мозъкът ми отказваше да работи. Стърчах на прага и не можех да помръдна. Само колко сигурен бях допреди малко, че Клаус е заповядал да я убият. Стресът, че я откривах жива, и нещо още по-лошо, съзнанието, че появата ми я беше хвърлила в ужасна паника, ме сломиха.

Стоях и се взирах в коридора по посока на затворената врата, зад която се беше скрила. Някъде в бунгалото започна да бие часовник. Продължих да стоя така, усещайки как слънцето напича гърба ми, и преброих ударите. Беше 11:00. Звънът на часовника върна съзнанието ми към действителността. Пристъпих в коридора и затворих външната врата. Поех навътре към вратата на стаята, зад която беше Гленда, натиснах дръжката, но открих, че е заключено.

— Гленда! — изкрещях. — Пусни ме да вляза! Няма от какво да се страхуваш. Гленда… моля те!

Дрезгав глас се обади зад мен:

— Остави я на мира, Лари. Изпаднала е в шок.

Завъртях се.

В коридора стоеше Фаръл Бранигън. Беше облечен с бяла, отворена на врата риза и сини памучни панталони. Въпреки небрежния си вид, той все така излъчваше цялата власт на президента на най-голямото банково обединение в Калифорния.

— Хайде, синко — рече. — Има някои неща, за които трябва да си поговорим. Остави я сама за известно време. На жените им е нужно време, за да преодолеят подобен стрес.

Объркан и напълно не на себе си, се поколебах, но после го последвах в просторната всекидневна, приятно обзаведена с фотьойли, канапета и едно голямо бюро.

— А сега, Лари — тихо подхвана Бранигън, докато се настаняваше зад бюрото, — за да не си съставиш погрешна представа за Гленда и мен, ще ти кажа, че тя е моя незаконна дъщеря.

Втренчих се в него, усещайки прилив на успокоение. Негова дъщеря! Когато я бях видял да стои на прага, бях решил, че тя е Шийла Ванс… любовницата на Бранигън.

— Ваша дъщеря? — попитах, като продължавах да го зяпам.

Той се настани удобно в големия стол зад бюрото, извади пура от някаква кутия и ми махна да седна.

— Хайде, Лари, разполагай се. Трябва да ти разкажа някои неща за миналото си.

Още по-озадачен, седнах. Той беше толкова спокоен, като че ли се намираше на директорски съвет.

— Ще ти доверя нещо, което е строго поверително, Лари — продължи. — Нито дума на друг. Знам, че мога да ти имам доверие. Нали?

— Гленда е ваша дъщеря?

Той кимна.

— Точно така. Майката на Гленда ми беше секретарка. Това беше преди двайсет и шест години. — Той издиша дима. — Женен бях от няколко месеца. Мърл, както знаеш, е вечно заета със здравето си. Тя никога не можа да ме задоволи в леглото. — Посочи с пурата си към мен. — А мъжът има нужда да бъде задоволяван в леглото. Ето в това се състои бракът. В това е и приятелството. — Той дръпна от пурата си и продължи: — Онова, което никой не знае, Лари, е, че парите на Мърл ми позволиха да започна. Свалям пред теб всичките си карти. Ако не беше толкова богата, нямаше да се оженя за нея. Исках парите й, затова се ожених за нея. С Мърл беше трудно. Тя е от онези жени, които се поставят над секса. Тъй като от нея нищо не можех да получа, след известно време започнах да й изневерявам. Кой мъж не би го направил? Нека да погледнем истината в очите, Лари. В живота на мъжа има само две неща: парите и жените.

Тъй като не казах нищо, той продължи:

— Поради глупост се захванах със секретарката си Ан, майката на Гленда. Ан беше хубаво момиче… скромно. Почина при раждането на Гленда. — Той въздъхна. — Озовах се с бебе на ръце — с дъщеричка. Знаех, че ако Мърл разбере, ще поиска развод и аз ще загубя финансовата й подкрепа. Исках дъщеря си. Мърл никога нямаше да ме дари с деца. Намерих едни добри хорица, които да се грижат за Гленда, и от време на време отивах да я видя. — Той отново изпусна дим. — Навярно няма да разбереш как се чувства един мъж, когато му се роди дъщеря, но няма значение. След време може и да го научиш. Виждах Гленда по веднъж месечно, докато растеше. Нищо не й липсваше. Осигурих й най-доброто образование. Дори я научих да играе голф. Доведох я тук, за да можем да се виждаме от време на време. Срещахме се на разни отдалечени игрища за голф и играехме. И тогава нещо се обърка. Може би тя се е чувствала донякъде самотна. Имаше периоди, в които бях толкова дяволски зает, че не се виждахме повече от три пъти в годината. Не знам какво точно стана, но нещо се обърка. В живота й се появи този мъж на име Хари Брет. Знаех, че рано или късно в живота й ще се появи някой мъж, но се надявах, който и да е той, да бъде по-добър от Брет. Когато имам възможност, идвам тук и прекарвам уикенда с нея както сега. Предупреждавам я и тя отпраща Брет. — Той бутна стола си назад и преметна масивните си крака един връз друг. — В момента обаче положението е променено, Лари. — Той ме погледна сериозно — спокойният президент зад съвещателната маса с пура между дебелите пръсти, обгърнат от дима на скъпата „Хавана“. — Напълно променено — продължи той. — Сега тя е влюбена в теб. Вече не иска Брет. Желае теб. — Наведе се, за да изтръска пепелта от пурата си в пепелника. — В момента, синко, положението е трудно, но съм сигурен, че ти и аз можем да го оправим. Това, което не трябва да забравяш, е, че моята дъщеря те обича, има нужда от теб и разчита на теб, за да помогнеш и на нея, и на мен.

За един продължителен момент останах мълчалив. Наблюдавах този огромен, внушителен мъж и почувствах отчаяно гадене, докато осъзнавах, че ме лъже. Фаръл Бранигън! Човекът, който с едно махване на ръката беше направил толкова много за мен. В мозъка ми се занизаха събитията от последните няколко седмици. Беше убит Марш. Беше убит Томсън. Беше започнало изнудването. Клаус, Бени, Джо и Хари Брет. Гленда, която ме умоляваше да им кажа как да проникнат в банката. Нейното нагласено затворничество. Дяволитата усмивка на тийнейджърката, когато говореше за Хари Брет, докато се люлееше на вратата.

Като запазих невъзмутимо изражение, попитах:

— Казвате, че Гленда разчита на мен, за да ви помогна. С какво бих могъл да ви помогна, г-н Бранигън? Защо ли ще му е на човек с вашето положение моята помощ?

Очите му се плъзнаха от мен към стената зад гърба ми и отново се върнаха към мен.

— Трябва ли да ти напомням, Лари, че ако не бях аз, ти все още щеше да си само техник? Благодарение на мен днес имаш процъфтяващ бизнес и на теб гледат като на един от важните граждани в Шарнвил… благодарение на мен.

Останах да гледам право в него, без да казвам нищо. След дълга пауза той продължи:

— Имам нужда от твоята помощ, Лари, така както ти навремето имаше нужда от моята. Тази работа се превърна в опасна каша. Ти и само ти можеш да я оправиш. И Гленда, и аз разчитаме на твоята помощ.

— Коя работа, г-н Бранигън?

Бащинската му усмивка застина. Той се потърка по брадичката, дръпна от пурата си и изпусна кълбо дим, което за момент закри лицето му.

— Лари, и двамата разчитаме на теб. Аз те издигнах от нищото. Не смяташ ли, че би могъл да ми върнеш с услуга за услугата?

— Отново ви питам, г-н Бранигън, коя е тази работа, която се е превърнала в опасна каша?

Върху масивното му лице изби лека червенина. Той се надигна в стола си. Вече не беше бащата, а непреклонният президент, опълчил се срещу съпротивата на директорите.

— Губим време, синко! — Гласът му беше станал груб. — Много добре знаеш за какво говоря! Не го увъртай! Какво се случи в банката?

Тогава по твърдостта в погледа му разбрах, че Фаръл Бранигън е замесен в обира на банката. Но сега вече бях претръпнал към стресовете и мозъкът ми работеше бързо.

— Няма нужда да се тревожите за банката, г-н Бранигън — рекох. — В трезора са затворени четирима зли мъже. Те нямат никаква възможност да се измъкнат, освен ако аз не ги освободя. Гарантирах ви, че ще имате най-сигурната банка в света… и тя наистина е най-сигурната в света.

Той бавно загаси пурата в пепелника. Въпреки загара от голфа цветът на кожата му прежълтя.

— Казваш, че те са затворени в трезора? — Гласът му беше станал дрезгав и можех да видя как увереността го напуска.

— Това е най-сигурната банка в света, г-н Бранигън. Когато някакъв психопат и трима малоумни, единият от които е жесток убиец, се опитват да проникнат във вашата банка, която аз обезопасих, те попадат в капан.

Той се пресегна за нова пура и забелязах, че ръката му трепери. После промени решението си, дръпна ръката си и ме погледна.

— Но ти можеш да ги измъкнеш, Лари.

— Да, бих могъл да ги измъкна — отвърнах, — но нямам намерение да го направя. — Приведох се напред и попитах: — Вие искате ли те да се измъкнат, г-н Бранигън?

Седеше неподвижен и виждах как се смалява пред очите ми. Вече не беше президентът на най-голямото банково сдружение в Калифорния: беше само един застаряващ дебелак, който аз повече не можех да уважавам.

— Те трябва да се измъкнат, Лари — рече най-накрая, а гласът му се беше превърнал в дрезгав шепот.

— Няма да се измъкнат — отвърнах. — Следващата ми стъпка ще е да се обадя на Мансън и да го уведомя, че в трезора са затворени четирима крадци, които са се опитали да го опразнят. Едва когато той предупреди полицията, ще отида в банката и ще отворя трезора. Така съм нагласил нещата, че никой, освен мен, не може да свърши това. Банката е все още най-сигурната в света.

Станах, приближих до бюрото и се пресегнах за телефона. Тъкмо вдигах слушалката, когато вратата се отвори с трясък и вътре се втурна Гленда.

Сега беше облечена със зелени памучни панталони и бяла риза. В ръката си държеше автоматичен пистолет. Беше го насочила към мен.

— Дръпни се от телефона! — изкрещя тя.

Очите й блестяха от дива ярост. Устата й се кривеше, ръката й размахваше пистолета. Отстъпих две крачки от бюрото.

— Гленда! — Гласът на Бранигън беше остър.

Тя погледна към него с ненавист.

— Гленда, сега няма друг освен Лари, който да може да ни помогне — рече Бранигън с умоляващ глас. — Недей да драматизираш нещата.

Наблюдавах я, виждах напрегнатото, изопнато лице, ожесточените, подивели очи и не можех да позная жената, която си мислех, че обичам. Жената, чието нежно, гъвкаво тяло ме беше приемало, чийто трогателен глас ме беше умолявал да спася живота й. Тя беше изчезнала, а на нейно място се бе появила тази опасна червенокоса курва, както я беше нарекла майката на тийнейджърката.

Макар да смятах, че вече съм станал устойчив на стресове, мисълта, че Гленда ме беше използвала толкова коравосърдечно и безмилостно, ме накара да се почувствам зле.

— Какво си направил с Хари? — изкрещя тя с писклив глас. — Какво си направил с него, копеле такова?

— Гленда! — викна й Бранигън. — Излез оттук! Остави това на мен! Чуваш ли?

Тя го погледна, големите й очи бяха пълни с презрение.

— Не ми нареждай какво да правя, тлъста торба с лайна! Твоя дъщеря! Ама че смешка! Да не мислиш, че това умно копеле е повярвало на лъжите ти? — Обърна се към мен: — Ти ще измъкнеш Хари от трезора! — Размаха пистолета. — Ако не го направиш, ще те убия!

— Хайде, Гленда, застреляй ме — рекох спокойно. — Никой освен мен не може да отвори трезора, а въздухът вътре е на свършване. След около четири-пет часа твоят Хари и останалите ще умрат от задушаване. От теб зависи. Хайде, стреляй!

Тя отстъпи назад, ръката й се вдигна към устата.

— Задушаване?

— В момента в трезора няма вентилация — отвърнах. — В момента четирима мъже използват останалия там въздух… Но няма да е за дълго. — Протегнах напред ръка. — Ще го измъкна, но при моите условия. Дай ми този пистолет!

— Блъфираш, сатана!

— Не наричаше ли така Клаус? Дай ми пистолета!

— Дай му го! — изкрещя Бранигън.

Тя се поколеба, но после хвърли пистолета в краката ми.

— Вземи го! — изкрещя ми. — Ти и евтината ти любов! Хари е десет пъти по̀ мъж от теб! — И се втурна навън от стаята, като затръшна вратата.

Вдигнах пистолета и го сложих на бюрото, после, без да бързам, се върнах до стола си и седнах.

Последва продължителна пауза и накрая Бранигън се обади неловко:

— Тя е истеричка, Лари. Знаеш какви са жените.

Вдигнах поглед към него със стиснати юмруци.

Евтината ти, глупава любов!

Болеше ме, но сега поне знаех истината. През цялото време Бранигън беше лъгал. Презрителният начин, по който беше изрекла „твоя дъщеря“, ми подсказа, че му е била любовница и че всички лъжи, които ми беше наговорил за секретарката си, бяха само опити да отхвърли от себе си част от вината.

— Значи според вас — рекох — тя ме обича. Ама какъв лъжец сте само!

Той потръпна.

— Вярно ли е, че онези мъже могат да се задушат? — попита.

— Предполагам, че им остават не повече от шест часа. Диксън и аз направихме този трезор. В него има вентилатори, но за да се измъкна от трезора, се наложи да прекъсна електричеството. Не блъфирам, нито пък лъжа.

Той кимна уморено: един стар, дебел мъж, смалил се — победен.

На бюрото имаше диктофон.

— Г-н Бранигън, искам от вас истината — отсякох, — и без повече лъжи. Ще направя запис на това, което ще си кажем.

— Не го прави, синко — отвърна. — Според теб значи, аз съм свършен?

— Точно така. — Натиснах копчето за запис. — Убеждавахте ме, че Гленда е ваша дъщеря. Лъжа беше, нали?

— Да, синко, лъжа беше. Тя ми беше любовница. В нея има някакво непреодолимо привличане. Нека ти доверя, Лари, тя измъкна доста пари от мен.

— Гленда ми каза, че е била омъжена за Алекс Марш… това истина ли е, или лъжа?

— Никога не е била омъжена за него… той беше неин сводник. Изнудваше ме. Имаше снимки на Гленда с мен… снимки, които бяха толкова уличаващи, че Мърл щеше да се разведе, ако ги видеше. Без парите на Мърл щях да изпадна във финансови затруднения. Платих огромен откуп на Марш. Знаех, че рано или късно Мърл ще ме попита къде е отишла тази огромна сума от парите й. Трябваше да направя нещо, за да спра Марш. — Бранигън се отпусна назад в стола си и продължи: — Марш също като мен беше увлечен по Гленда, но той беше и алчен. Гленда знаеше, че Марш ме изнудва, но като неин сводник той не й даваше нито цент от парите, които измъкваше от мен. Марш подозираше, че мога да стана опасен. Знаеше, че ще се опитам да се добера до снимките, а успеех ли, щях да уредя да го убият. Преди няколко седмици той дойде при мен. „Г-н Бранигън — рече, — не хранете никакви надежди, че можете да се доберете до онези снимки и да се отървете от мен. Те са в една от депозитните кутии на «Най-сигурната банка в света» — и се ухили насреща ми. — Адвокатът ми държи ключа от сейфа. Ако нещо ми се случи, той ще бъде отворен и вие ще трябва да давате обяснение на жена си за снимките.“ Осъзнах, че съм напълно безсилен. Марш беше изиграл картите си умно. — Бранигън спря, за да избърше запотеното си лице с опакото на ръката. — Дори самият президент на банката не можеше по никакъв начин да се добере до депозитната кутия на Марш. — Той се взря невиждащо в мен. — Ти направи това невъзможно. — Последва нова пауза, след което рече: — Бих пийнал едно питие, синко.

Станах, отидох до барчето и му приготвих силно питие със сода. Пое чашата с трепереща ръка, отпи и после я остави.

— Така че бъдещето ми — продължи той — беше заключено в трезора, който ти обезопаси, Лари. Отчаяно исках да бъда финансово независим, вместо да се опирам на парите на жена си. Очертаваше се голяма сделка и тя можеше да се окаже мечтания шанс. Като използвах парите на Мърл, можеше да успея да стъпя на краката си. И точно когато уреждах сделката, отново се появи Марш. Съобщи ми, че е решил да напусне страната. Поиска една последна сума от два милиона долара, след което щял да ми даде снимките и негативите. Каза, че имам на разположение две седмици, за да събера парите, и след това, ако не му платя, щял да отиде при Мърл, за която бил сигурен, че ще ги даде, за да избегне скандала. Тя обаче нямаше да му плати. Щеше да се разведе, а с моето бъдеще щеше да е свършено. — Той се приведе напред и големите му ръце се свиха в юмруци. — Тогава осъзнах, че имам една-единствена възможност да се измъкна от тази каша. Трябваше да открия някой престъпник, който би се съгласил да проникне в банката, да ми донесе снимките и да убие Марш. В това беше единственото ми спасение. — Млъкна, за да отпие от питието си. — Нямах обаче никакви връзки с престъпния свят. С моето положение не можех да тръгна да обикалям и да се опитвам да открия банков крадец, така че се сетих за Клаус. Тогава Клаус…

— Тази част можете да я прескочите — прекъснах го. — Вече я имам записана на касетка. Преди години сте работили заедно и вие сте открили, че той е присвоил пари, заради което сте го тикнали за пет години в затвора… Нали така?

Той погледна надолу към здраво стиснатите си юмруци.

— Точно така се случи. По онова време вярвах, че всеки, който работи в банка, трябва да е честен. Когато нуждата не те притиска, е лесно да си честен.

— Така че потърсихте Клаус и го помолихте да проникне в банката?

— Нямаше друг, към когото да се обърна. — Той допи питието си. — Трябва да разбереш, Лари, че бях отчаян. Целият ми живот зависеше от това дали ще успея да смъкна Марш от гърба си… дали ще се добера до снимките. Едва след разговора с Клаус осъзнах, че той е душевноболен. Може би годините, които бе прекарал в затвора, бяха помътили разсъдъка му. Мразеше ме. Усещах злобата му, която витаеше около него, докато говорехме. Той беше прочел всичко в пресата за моята най-сигурна банка в света. Ликуваше, че ще може да проникне в нея и да ме провали. „Ще ти взема снимките — рече, — но не забравяй, че ще станеш за смях на всички банкери по света! Ще те срина!“ Ето така разсъждаваше болният му мозък. — Бранигън бутна празната си чаша към мен. — Сипи ми още едно, синко.

Станах, приготвих му още едно питие и му го подадох.

— Благодаря. — Той отпи и продължи: — Банката изобщо не ме интересуваше. Тук Клаус грешеше. Въобразяваше си, че ще може да си отмъсти. Аз трябваше да се добера до снимките. Ако на света съществуваше човек, който да може да проникне в банката, това беше Клаус. Сделката, която сключихме, предвиждаше хората, наети от него, да получат съдържанието на депозитните кутии, аз да получа снимките, а Клаус да задоволи патологичната си омраза към мен, като докаже на света, че не притежавам най-сигурната банка. — Той повдигна тежките си ръце и ги стовари с глух трясък върху бюрото. — Това е мръсна история, Лари. Сега сме квит. Можеш ли да ме измъкнеш от тази каша?

Спомних си времето, когато се бяхме запознали и аз бях оправил ударите и стойката му в голфа. Спомних си и как чрез своето влияние той ме беше направил важен гражданин в Шарнвил. Тогава в моите очи той беше велик човек, но не и сега. Гледах го, както седеше в стола си, със стичащата се по масивното му лице пот, и Фаръл Бранигън престана да бъде за мен божеството, за което го бях взел.

— Не сме квит — рекох. — Вие знаехте толкова добре, колкото и аз, че Клаус не може да проникне в банката. Знаехте, че аз съм единственият човек на света, който може да го вкара! И затова ме натопихте.

Той се размърда неспокойно.

— Виж, синко…

— Престанете с това „синко“! Не казахте ли на Клаус, че аз съм тъпакът, който може да го вкара в банката?

Той изтри потното си лице.

— Може би. — Опита се да си придаде малко достойнство. — Споменах…

— Направили сте повече от това! Ще ви припомня какво сте направили! Знаели сте, че няма никаква проклета надежда Клаус да проникне в банката, и затова сте ми поставили капан. Аз е трябвало да бъда жертвата! Вие с вашето вечно „синко“! Не ви е било грижа за мен. Всичко, за което сте мислили, е било как да запазите величието си. Вие ми пратихте Гленда! Глупостите, че Джо е дошъл и е сипал вода в бензина ви, бяха само още една лъжа, която ми бе пробутана. Заложили сте на това, че ще се влюбя в Гленда, и познахте. Нейният измислен репортаж за Шарнвил свърши работа. Тя не само ме хвана на въдицата си, но предупреди Клаус, че шерифът е опасен, а Мансън — неподкупен. И какво се случи? Шерифът бе убит. Само не ми казвайте, че не сте знаели какво става! Не ми казвайте, че не сте знаели, че Клаус ще ми прикачи убийството на Марш! Веднъж сам споменахте, че обичате да играете ролята на Господ… какъв Господ само!

Той размаха огромните си ръце, сякаш се опитваше да отпъди надалеч истината.

— Кълна ти се, Лари! Всичко оставих в ръцете на Клаус!

Погледнах го с отвращение.

— Бихте се заклели в какво ли не само и само да спасите прогнилия си образ. — Спрях диктофона и натиснах копчето за връщане. — Аз поне имам някакъв шанс да се измъкна, но вие нямате никакъв. Отивам в полицията. С тази касетка и с другите, които имам, се надявам на някакъв изход. — Извадих касетката и я пуснах в джоба си. — Това е краят ви. Ще ви оставя пистолета.

— Почакай, Лари! — В гласа му имаше отчаяна припряност. — Все още можем да оправим всичко това. Единственото, за което те моля, е да отложиш нещата до утре. Двамата заедно можем да измислим някакъв начин, за да се измъкнем от тази каша.

Погледнах го.

— Само след няколко часа, много преди да е настъпил утрешният ден, четирима мъже ще умрат от задушаване. Това ли искате?

— Не разбираш ли, синко. Те са само един луд и трима престъпници! Кой го е грижа какво ще се случи с тях. — Той стовари юмруците си върху бюрото. — Като изчезнат от пътя ни, няма да има никакви свидетели. Дори да не са стигнали до депозитната кутия на Марш, няма никакво значение. Ако пък са открили снимките, знам как изглежда пликът. Ще бъда там, когато Мансън отвори трезора, и ще прибера снимките! Лари! Издигнах те от нищо! Бъди признателен! Направи това за мен!

Шумът от палеща кола накара и двама ни да замръзнем.

— Какво беше това? — попита Бранигън.

— Никакви свидетели ли? Само е предположение, но според мен Гленда е подслушвала и е чула онова, което казахте, така че сега е на път да се опита да спаси Хари.

Той неуверено се надигна.

— Спри я!

Хукна с пистолет в ръка и стремително отвори входната врата.

Кадилакът му бясно профуча по песъчливия път. Бранигън вдигна пистолета. Улових го за китката и насила насочих дулото надолу.

— Това е краят — рекох. — Дойде ред и за вас да си поиграете на „Господ“ с Господа. — Оставих го и поех по дългия път обратно към колата си.

Тийнейджърката се люлееше на портата, когато минах покрай нея.

— Здрасти — обади се тя с дяволитата си усмивка. — Срещна ли я? — Държеше се за вратата, докато отмяташе косата от лицето си. — Току-що мина оттук.

Далечен гърмеж от изстрел за момент заглуши детския й глас, плясъка на морските вълни и крясъците на гларусите.

Спрях.

Тя завъртя глава.

— Това беше пистолет — възкликна. — Някой стреля! Колко вълнуващо!

Помислих си за Бранигън. Помислих си отново за всичко, което беше направил за мен. Помислих си за неговата жестокост. Един куршум в главата можеше да разреши всеки проблем.

— Гледала си прекалено много телевизия — казах с дрезгав глас и продължих към колата си.

По пътя обратно към Шарнвил изхвърлих Бранигън от мисълта си. Докато влизах в колата, се надявах, че звукът от изстрела, който бях чул, означаваше, че той най-сетне се беше освободил от жена си, от бездушието си и сега всички добрини и злини в живота му ще минат от страната на доброто.

Време беше да помисля и за себе си. Разполагах с около пет часа, преди въздухът в трезора да свърши. Трябваше да уведомя полицията, трябваше да говоря с Мансън. Сега той беше последната ми надежда.

Докато карах по магистралата, погледнах часовника си. Часът вече беше 13:00. Нямах представа как прекарва Мансън уикендите. Смятах, че е от онези мъже, които са винаги с жена си и децата и вероятно нещо работи из градината.

Зърнах някакво кафене, спрях отпред и се набутах в една от телефонните кабинки. Не исках да рискувам да отида до къщата на Мансън, която се намираше в източната част на Шарнвил, и да открия, че го няма.

Набрах номера и се заслушах в звъненето на телефона. Точно когато вече започвах да мисля, че е излязъл, чух прищракване и Мансън се обади:

— Кой е?

— Лари Лукас.

— О-о, Лари. — Гласът му се извиси с една нота. — Почакай за момент. — Долових някакви неразбираеми думи. Навярно беше поставил ръката си върху микрофона на слушалката. — Лари, би ли дошъл тук веднага?

По припряността в гласа му разбрах, че Гленда беше изиграла картите си хитро. Трябваше да се сетя за Мансън.

— Заложник ли си, Алекс? — тихо попитах.

— Да. Само ела тук. Направи нещо. Разбираш ли? Само ела! — Тревогата в гласа му долетя до мен от другия край.

— Идвам — рекох и затворих.

Можех да си представя сцената: Мансън, жена му и двете им деца, изправени срещу дулото на пистолета, който държеше Гленда.

Поколебах се. Дали да не съобщя на полицията? „Не прави нищо.“ В гласа на Мансън се четеше отчаяна молба.

Спомних си как Гленда ме беше заплашила с пистолета: „Ще измъкнеш Хари от този трезор! Ако не го направиш ще те убия!“. Спомних си жестокия, убийствен блясък в очите й.

Не му беше сега времето да намесвам полицията.

Изтичах навън от кафенето, метнах се в колата си и подкарах бързо по магистралата. По това време на деня повечето хора бяха или на плажа, или по ресторантите, така че пътят беше свободен, но все пак не поех излишни рискове. Карах на границата на разрешената скорост, ни повече, ни по-малко.

Когато отбих в алеята, която водеше към дома на Мансън, забелязах кадилака на Бранигън, оставен пред входната врата, и вече със сигурност знаех, че Гленда беше с пистолет.

Излязох от колата, заобиколих кадилака и тръгнах нагоре към вратата, която се отвори, когато стигнах последното стъпало.

Мансън стоеше насреща ми. Взряхме се един в друг. Трудно ми беше да позная в този висок, слаб мъж, облечен в синя памучна риза и бели памучни панталони човека, в когото бях свикнал да виждам изпълнителен, безличен банкер. Пред мен стоеше изплашен до смърт, потящ се мъж развалина, чиято уста се бе изкривила, а очите му гледаха с помътнен, обезумял поглед.

— За бога! — изкрещя той. — Какво става? Тази жена заплашва да убие децата ми! Иска от мен да отворя трезора! Непрекъснато й повтарям, че не мога да го направя преди понеделник сутринта!

— Можеш, кучи сине! — викна Гленда откъм вратата на всекидневната. — А ти влизай вътре!

Разтреперан, Мансън се отдръпна и аз влязох във всекидневната.

Озовах се пред онова, което бях очаквал.

На големия диван седеше Моника Мансън, притиснала до себе си двете си малки деца. Бях срещал Моника няколко пъти на даваните от банката коктейли. Беше хубава жена, от онзи тип къщовници, които напълно подхождаха на Мансън. Двете деца, момче и момиче, изглеждаха уплашени. Момичето плачеше.

Гленда отстъпи назад. Държеше малка автоматична пушка, която би могла да бъде смъртоносна от всяко разстояние. Имаше сатанински вид, както ме гледаше свирепо.

— Ти ще отвориш трезора! — изпищя. — Ще измъкнеш Хари! — Извърна се към Моника. — Ако искаш да видиш скапания си мъж жив, стой мирна! Повикаш ли ченгетата, ще му пръсна проклетата глава! — Тя завърта пушката към мен. — Хайде! — Пушката се премести към Мансън. — И ти също!

Тогава осъзнах, че тя правеше същата грешка, която бе направил и Клаус, като се бе присъединил към нас при банковото нападение. Ако Гленда беше използвала мозъка си малко, щеше да разбере, че позицията й би била непоклатима, ако останеше при Моника и децата. При заплахата да ги убие тя не би ми оставила никакво място за маневриране. Щях да бъда принуден да отворя трезора. Но тя беше толкова възбудена, та, изглежда, не осъзнаваше, че праща по дяволите главния си коз.

Като не й оставих време да се опомни, хванах Мансън за ръката и почти го извлякох навън под палещото слънце.

— Остави на мен! Не говори нищо — бързо прошепнах, докато чувах как Гленда крещи на Моника да не е посмяла да мръдне.

Сега бях напълно спокоен. Горкият Мансън — в такова състояние се намираше, че трябваше да го придържам, за да стои на краката си.

— Ще използваме моята кола — рекох на Гленда. — Всичките ми инструменти са в багажника.

— Чуй ме, хитрецо — изръмжа тя, — опиташ ли се да ме преметнеш, ще му пръсна проклетия череп. Ти ще караш! Той ще седне до теб! Хайде, мърдай!

Влязохме в колата: Гленда отзад с дуло, опряно в тила на Мансън.

— Побързай, мамка ти! — изкрещя тя.

Подкарах бързо по магистралата и се отправих към главната улица на Шарнвил.

— Гленда, чуй ме — рекох спокойно. — Ще измъкна Хари, но и с теб, и с него е свършено. Бранигън се застреля.

Чух как Мансън хлъцна, но има благоразумието да си замълчи.

— Все още нищо не е свършено, копеле такова — рече Гленда. — Пет пари не давам за Бранигън. Има само един мъж в живота ми и това е Хари! Ако ще свършваме с Хари, ще свършим заедно, а с нас ще свършите и ти, и този скапаняк! В това не се съмнявайте и за миг!

Когато наближихме главната улица, намалих. Поглеждайки пред себе си, зърнах пазача на банката с преметната през рамото пушка, изправен пред караулката. На улицата имаше само няколко коли и не повече от дванайсетина души, които се разхождаха безцелно и зяпаха витрините.

Стоях пред главния вход на банката.

Пазачът се стегна, взря се в нас и като позна Мансън, го поздрави, но после забеляза пушката на Гленда. Охраненото му лице на мъж в зряла възраст придоби цвета на овча сланина. Посегна към пушката си. Оглушителен картеч експлодира в ушите ми, когато Гленда го застреля.

— Излизай! — изкрещя. — Отваряй банката!

Измъкнах се от колата потресен, изтичах към задницата, отворих багажника и грабнах найлоновото пликче. Ръцете ми трепереха, докато търсех неутрализатора. Осъзнах, че наоколо се вдига врява. Вече бях вкарал неутрализатора и вратите на банката се плъзнаха встрани, когато съзрях някакво ченге да тича към нас по улицата с пистолет в ръка. То спря, взря се в групата ни, разпозна Мансън, после забеляза пушката на Гленда. За зла участ ченгето се поколеба и тя изстреля откос по него. То се строполи, като се хвана за гърдите.

— Влизайте! — изкрещя тя и ни набута с Мансън в банката. — Затвори вратите!

Мушнах отново неутрализатора и вратите на банката се затвориха.

— Къде е трезорът? — изкомандва.

— Ето там — посочих аз.

Затича се през невидимия лъч на алармата към вратите на трезора. Прекъсвайки лъча несъзнателно, тя беше вдигнала на крак управлението в Шарнвил, местния клон на федералното бюро и полицията в Лос Анджелис. До няколко минути всички ченгета на разположение в района щяха да обкръжат банката.

Заблъска по вратите на трезора с приклада на пушката, като крещеше:

— Хари! Ще те измъкна! Чуваш ли ме, Хари!

— Когато ти кажа, бягай, хуквай сякаш змей те гони, и се скрий.

Гленда се завъртя и ме изгледа кръвнишки.

— Отвори вратите или ще го пречукам. — И пушката й се насочи към Мансън.

— За да се отвори трезорът, трябва да се качим на втория етаж — отвърнах и като се отправих към асансьора, използвах неутрализатора.

Вратите на асансьора изсвистяха встрани и аз прекрачих вътре.

За миг тя се поколеба, но след това набута Мансън в кабината и го последва.

Още една грешка! Ако беше останала с Мансън във фоайето на банката, щеше да ми върже ръцете.

Асансьорът беше автоматичен. Нямаше много място. Докато тя избутваше Мансън към стената на клетката, натиснах копчето за втория етаж, но после натиснах и копчето за четвъртия.

Беше смъртно опасен риск, но добра възможност. Вратите се затвориха и асансьорът плавно се заизкачва. Спря на втория етаж и вратите се отвориха. Това беше моят момент на откровение. Сърцето ми думкаше, докато наблюдавах как Гленда излиза заднишком от асансьора, като ни държеше с Мансън на прицел с пушката.

— Излизайте — изкрещя.

Отворът на асансьорната клетка беше тесен. Преди Мансън да успее да помръдне, аз се изпречих пред него, измъкнах се от асансьора и спрях, като преградих изхода.

— Махни се от пътя! — изкрещя Гленда, която изведнъж усети, че е изиграна.

— Гленда! Или животът на Хари, или моят — казах. — Ако ме застреляш, Хари също ще умре.

Когато чух вратите на асансьора да се затварят, извиках:

— Бягай!

— Ти, копеле такова!

Щеше ли да стреля? Пот се стичаше по гърба ми, докато стояхме един срещу друг.

— Гленда! Ще отворя трезора! Ще измъкна Хари! — изкрещях й.

Тя се огледа наляво и надясно, лицето й беше разкривено от ярост, безсилие и страх. После, като зърна стълбите в края на коридора, обърна се и се втурна слепешката с напразната надежда да хване Мансън, единствения й заложник.

Настигнах я с десетина скока и я съборих на земята, като я прихванах през кръста. Пушката излетя от ръцете й, когато се строполи.

Лежеше зашеметена, а аз вдигнах пушката. Закри лицето си с ръце и започна да хлипа.

През плача й се дочуха сирените на полицейските коли, които приближаваха към банката.

Капитан Перел от полицията на Лос Анджелис, който беше долетял с хеликоптер, седеше зад бюрото на Мансън.

Мансън и аз се настанихме срещу него.

Заместник-шерифът Тим Бентли стърчеше зад Перел.

Перел беше най-главният. Той беше човек, който първо изясняваше фактите, а след това вземаше бързи решения.

Когато бях отворил вратите на банката и го бях пуснал вътре заедно с множество полицаи и цивилни ченгета, той рязко ме беше попитал какво става. Забеляза автоматичната пушка, която държах, и едно цивилно ченге се приближи и ми я взе.

— В трезора се намират четирима опасни мъже, хванати там в капан — обясних на Перел.

Той прие съобщението, без да промени изражението си.

— На втория етаж има една жена. Пушката е нейна, и тя е от бандата — продължих. — Не е въоръжена, но е също опасна.

Перел щракна с пръсти и двама цивилни извадиха пистолетите си от кобурите и тръгнаха нагоре по стълбите.

Почувствах как сърцето ми изстива. Бях обичал Гленда. Може би все още частица от тази любов беше останала в мен.

— Онези в трезора въоръжени ли са? — попита Перел.

— Да, а единият от тях е безмозъчен, жесток убиец. Те всички са изключително опасни.

— Добре. Ще се качим първо горе да видя жената.

Когато се измъкнахме от асансьора, разбрахме, че на втория етаж се разиграва драма. Единият от цивилните предпазливо надничаше иззад вратата на кабинета на Мансън. Другият се готвеше да нахълта вътре.

— Чакайте! — спря ги Перел.

— Тя е отвън на корниза — обясни по-високото от ченгетата. — Готова е да скочи.

През отворения прозорец на кабинета долитаха възбудените крясъци на тълпата долу.

Перел предпазливо влезе. Последвах го.

С гръб към нас, Гленда се беше опряла на един от прозорците. Гледаше надолу към изпълнената с хора улица.

— Оставете ме да поговоря с нея — рекох припряно и като минах покрай Перел, бавно приближих към големия отворен прозорец, през който беше излязла навън.

— Гленда! — започнах мило. — Влез вътре. Сега ще измъкна Хари. Той ще иска да говори с теб.

При звука на гласа ми тя се обърна. Лицето й беше прибеляло, очите — хлътнали, устните й се бяха дръпнали и оголили зъбите. Приличаше на хванато в капан животно. Бях обичал тази жена, но сега в това лице не беше останало нищо от онова, което бе родило любовта ми. Само една непозната: озлобена, с обезумял поглед.

— Ти, смрадливо изчадие! — изкрещя. — Ето ти заслуженото!

Вдигна ръка и насочи към мен малък автомат 22-ри калибър.

Зад гърба ми изтрещя пистолет. Перел я беше застрелял. С ужас видях кръвта и пръснатия череп, докато тя се олюляваше, преди да полети към улицата.

Настана бъркотия. Тълпата долу се разпищя, гласовете се извисиха. Като залитах, се довлякох до един стол и се отпуснах в него. Смътно, като в просъница дочувах как Перел дава заповеди, но онова, което казваше, не стигаше до съзнанието ми. Бъркотията стана още по-голяма: наоколо сновяха хора… кънтяха гласове.

И отново Гленда изплува пред мен, там, на игрището за голф; спомних си прекрасната вечеря, която беше приготвила; припомних си момента, когато се бяхме любили за първи път; видях я как седи на пясъка по бикини, готова да ме предаде.

— Лари! — Гласът на Мансън ме стресна. Той стоеше приведен над мен. — Искат да отворя трезора! Непрекъснато им повтарям, че не мога да го направя преди понеделник сутринта!

Дойдох на себе си.

— Аз мога да го отворя.

Той ме зяпна.

— Какви ги говориш?

— Добре, Лукас — отсече Перел, — да чуем показанията ви.

И така, настанихме се около бюрото на Мансън и аз започнах. Нищо не спестих. Разказах им цялата гадна история, като знаех, че ченгето, което седеше в ъгъла, записва всяка моя дума. Не ме интересуваше. Знаех също, че това, което казвам, ще се появи на следващия ден на първа страница във вестника и че с мен е свършено в Шарнвил. Някъде дълбоко в съзнанието ми се прокрадна мисълта за Бил Диксън. Щеше да му се наложи да си търси друг партньор. Но и това не ме интересуваше.

Когато свърших, настъпи продължително мълчание. Мансън ме беше зяпнал в ужасен стрес. Извадих от джоба си касетката и я бутнах към Перел.

— Това са признанията на Бранигън. Другите две касетки са при секретарката му. Бранигън е бил замесен още от самото начало. Ще намерите тялото му в Пенън Бей, „Си Роуд“ 14.

— Почакайте! — прекъсна ме Перел. Обърна се към Бентли: — Провери това, Тим! По-добре вземи линейка и съдебен лекар.

Бентли тъкмо напускаше забързано кабинета, когато някакъв сержант от полицията надникна вътре.

— Готови сме, капитане.

— Идвам. — Перел се изправи. — Вие, Лукас, ще дойдете с мен. Ако нещо не е наред, ще ме предупредите.

Оставих Мансън да разговаря с жена си по телефона и се спуснахме към фоайето с асансьора.

Сцената се беше променила.

Четири мощни прожектора бяха насочили ослепителната си светлина към вратите на трезора. Пет униформени ченгета, които носеха бронирани жилетки и стискаха автомати, бяха приклекнали зад прожекторите, невидими за всеки, застанал с лице срещу светлината. Около десетина други полицаи стояха точно пред входа на банката и също носеха бронирани жилетки и автомати.

— Могат ли онези мъже да ме чуят през вратата на трезора? — попита ме Перел.

— Не.

— Има ли някакъв друг начин да им кажа да се предадат?

— Не.

Той сви рамене.

— Е, добре. В такъв случай всичко зависи от тях. — Обърна се към петимата полицаи: — Ако предприемат нещо, стреляйте. — После се обърна към мен: — Идете и отворете трезора.

— Ще ми бъдат необходими около двайсет минути.

— Не бързаме — отсече. — Вървете!

Отново се качих с асансьора до втория етаж и открих найлоновото пликче, в което бяха машинарийките и инструментите ми.

Бях го изпуснал, докато се боричкахме с Гленда. Взех го и влязох в кабинета на Мансън.

Мансън беше сам и след като бе говорил с жена си, изглеждаше много по-спокоен. Отново се беше превърнал в изпълнителния, безличен банкер.

— Лари — рече той, — сега вече знам какво означава да те притискат. Ето че дори мъж, силен като Бранигън, се е пречупил под натиска. Искам да ти кажа, че можеш да разчиташ на мен и на помощта ми. Аз съм на твоя страна. Ти спаси живота на децата ми.

Почти не го слушах. Мислех си за четиримата мъже, затворени в трезора. Благодарение на своите умения можех да отворя вратите на трезора. Но какво щеше да стане след това? Представих си петимата полицаи, дебнещи с автоматите си. Може би четиримата мъже щяха да се предадат? Клаус? Не смятах, че той би искал да дочака мига, в който щяха да го тикнат в затвора до живот. Не, той нямаше да се предаде. А Бени? Той щеше да изскочи навън стреляйки, в това бях сигурен. А Хари и Джо… може би те щяха да се предадат?

— Нека не говорим за това сега, Алек — отвърнах и извадих инструментите си.

Наблюдаваше ме как оголвам жиците на телефона. Тъй като ръцете ми трепереха, това ми отне доста време. Бях свързал машинарийката си, когато се появи Перел.

— Вратите ще бъдат отворени в момента, в който кажете — съобщих му.

— Изчакайте една минута. — И той се втурна навън.

Дадох му две минути по секундарника на часовника си, после набрах четирите цифри, изправих се, отидох до отвора за касетата и я пъхнах вътре. Няколко секунди по-късно се появи зелената светлина, за да покаже, че вратите на трезора са отворени.

Изтичах навън. Докато се спусках надолу по стълбите, чух пистолетни изстрели. Пукотът на автоматите, които веднага отговориха, беше оглушителен. Тичах надолу, а стрелбата на автоматите ставаше все по-зловеща.

Когато стигнах фоайето, всичко беше приключило.

Наполовина бях познал, наполовина бях сгрешил в предположенията си.

Клаус лежеше сред локва кръв. Бени, прилепен до стената с ръце зад главата, крещеше:

— Не стреляйте! Не стреляйте!

По средата на фоайето се беше проснал Джо, превит на две, с разкъсани от куршумите гърди.

С някакво чувство на празнота спрях на стълбите и се загледах в сцената. Гадеше ми се.

А къде беше Хари?

Зачаках, вторачил поглед в отворената врата на трезора. Един от полицаите, които се бяха прикрили зад прожекторите, изрева:

— Излез с ръце на тила!

Димът от стрелбата се стелеше из фоайето. Последва тишина, после бавно с ръце зад главата Хари се появи сред сноповете светлина.

Наблюдавах го: висок, брадат, пребледнял под загара си, с лице, по което се стичаше пот.

„Единственият мъж в живота ми“ — бе казала Гленда.

Е, поне той беше жив. Вероятно щеше да остане зад решетките до края на дните си. Като го гледах, разбрах кое е това нещо, заради което Гленда така безнадеждно се беше влюбила в него. Той и в момента беше самоуверен, нахакан, непреклонен и аз знаех, че винаги щеше да си остане такъв.

Бени беше отведен.

Четирима полицаи обградиха Хари и единият му сложи белезници. Хари се огледа и ме видя. Успя да разтегне устни в бледа усмивка.

— Е, копеле, не може всеки път да се печели, нали? — рече. — Човече! Ама ти наистина изигра картите си много хитро!

Когато го поведоха, пристъпих напред.

— Почакайте!

Ченгетата ме зяпаха, докато вървях право към Хари.

— Хари, искам да знаеш, че Гленда направи всичко възможно, за да те спаси. Тя е мъртва.

Той ме изгледа, после насмешливо се ухили.

— Тази кучка ли? Кой го е грижа дали е мъртва? Тя дори не беше добра в леглото. — После, като ме заобиколи, излезе заедно с ченгетата под палещото слънце.