Сеансът

— Да започнем ли? — попитах бабичката.

Тя лежеше на дивака и беше ужасно любопитна Дадох й сънотворно и зачаках. Бабичката затвори очи и се опита да заспи.

Тя дойде за първи път при мен миналата седмица и вече не можах да се отърва от нея. Разказа мм, че още от малка сънува някакви странни сънища, които не може да разбере. Родителите й не й обърнали внимание, нито пък някой друг.

Едва неотдавна, когато най-после се омъжила на шестдесет и пет години, мъжът й забелязал това и я накарал да се прегледа.

Бабичката не ми каза нищо съществено, говореше несвързано, така че реших да я поканя на този любопитен сеанс. Кой знае какво щеше да излезе. Съпругът й може би се страхуваше от нея.

Включих магнетофона. Сложих микрофона на масичката, за да стане записът по-ясен.

Левият й крак леко потръпваше. Явно невроза. Бабката заспа, и то доста дълбоко. Сънотворното й бе подействувало. Скоро ще започне и да хърка…

Започвам да си мисля, че сигурно има халюцинации или пък сънува кошмари. Минаха повече от четиридесет минути, а тя си спеше като пън. Усилих индикатора на магнетофона за звука, ако случайно започне да говори шепнешком… сега!

— А какво ще стане, ако навлязат в нашата атмосфера?… Какво после?… Достатъчни ли са предпазните силови полета?… Попитайте Нор, той сигурно знае… Трябва да имаме предвид, че най-близкият астероид е на шест светлинни години… Откъде всъщност очакваме помощ?… Не мислете, че звездата Гено е единствена в нашата галактика… Всеки си има своите проблеми… Могат да ни нападнат още утре… Да изпратим сонди е безсмислено… Най-добре ще бъде…

Бабичката престана да говори.

Чувствувам се като в небрано лозе. Сякаш четях книга, написана от побъркан автор. Може би щеше да продължи да говори.

Минаха два часа. Събудих бабичката. Тя отвори очи и започна да ме отрупва с въпроси. Повдигнах рамене и й пуснах записа. Тя недоверчиво го изслуша и очите й заблестяха.

— Това е то, докторе — каза тя. — Аз бях там.

— Къде? — питам глупаво.

— Ами на това събрание.

— На какво събрание?

— Че знам ли? — недоумява бабата. — Онази стая беше кръгла, масата също, и бяхме много.

— Кой беше там? — заяждам се аз.

— Ами кой. Аз и останалите.

— Добре де — кимвам търпеливо, — но кои бяха останалите? Можете ли да ми ги опишете?

— Трудно е. Всички бяха еднакви по лице и облекло, разбирате ли? Така че е трудно да се каже.

— Само мъже ли бяха?

— Разбира се, че не, имаше и жени. Започна да ми се вие свят от това…

Тя млъкна, а после каза:

— Може ли да прослушам записа отново?

— Разбира се — съгласих се аз.

Цялата тази история започна да ме изморява. Толкова време си загубих за тоя, дето духа. Пренавих лентата отново. Бабичката я слуша и поклаща глава. Когато записът свърши, я попитах:

— Какво има?

— Знаете ли кое е най-странното? Аз не говоря така. Но пък гласът е мой.

— Знаете ли какво е това астероид?

— О, не ме питайте такива неща. Откъде да знам.

Ядосах се.

— Знаете ли какво е това силово поле? — атакувах я аз.

— О, докторе, я не ми задавайте такива въпроси…

— Тогава как можете да говорите такива неща в съня си?

Дойде ми до гуша.

— Кълна ви се, докторе, че не съм виновна за това… Така беше през целия ми живот. Ако моят не ме беше изпратил при вас, никой нямаше да разбере. А вие ме питате… Откъде да зная?

— Добре — казвам. — Не се измъчвайте повече.

— Как да не се измъчвам, като фантазирам така всяка нощ? А вие нямаше ни да се измъчвате? Кажете ми!

Не зная какво точно да отговоря и само кимвам с глава.

— Е, видяхте ли — триумфира бабичката. — Това е по-лошо от кошмар. Ох, какво съм преживяла още…

— Кога?

— Ами че в моите сънища — отговаря бабичката търпеливо.

— Какво очаквате от мен, бабке? — питам уверено, като се надявам, че тя ще поиска от мен голяма доза успокоително. Може би е хипохондричка.

— Трябва да ми помогнете — отговаря бабичката.

— Аз ли? Да не би да съм Всезнайко? Говорите в съня си, това е ясно. Говорите неща, които не разбирате, когато сте будна. Това също е ясно. Помните сънищата си, но не можете да ги осмислите. Да ви кажа истината, и аз не разбирам нищо. Не мога да се справя с вашия случай.

— Знаете ли — казва ми тя — не ви се сърдя, че и вие се объркахте. Е, все пак сте човек. Но се надявах, че ще ми кажете нещо повече.

— Само че какво? — питам безнадеждно. — Какво повече?

— Трудно ми е — казва бабичката. — Не мога да се отърва от тези сънища. Разбирате ли, бих искала да знам защо винаги се озовавам там… как казахте…

— На звездата Гено ли?

— Да, там.

— Защо точно там ли? Сънища — отговарям, презастраховайки се.

— Това, да — отговаря бабичката, — но защо в тези сънища винаги се виждам като млада жена? Господарка на тяхната звезда? Но това не е всичко. Ако знаете какви неща сънувах през тези години. Кон би подлудял, а да не говорим за мен. И знам точно как ще свърши всичко това.

— Кое как ще свърши? — питам недоумяващо.

— Войната, за която говорих — казва бабичката, — ще стане.

Погледнах бабичката като че ли е жената на Лот.

— Ще стане ли? — питам и не зная защо.

— Да — казва бабичката. — А аз се страхувам, че ще се намеся в нея, щом като съм господарка, разбирате ли ме вече?

— Да — казвам унило.

Всичко ми се изплъзна от ръцете.

И така, опитвам се да направя решителна крачка.

— Слушайте, бабке, ще ви предпиша нещо за пиене. Но редовно. И без измами.

Бабичката остава разочарована.

— Щом като така мислите, докторе…

— Защо? Не сте ли доволна? — питам я злобно.

— Не много — казва бабичката. — Знаете ли, аз много обичам тези сънища.

— Тогава защо искате да се намесвам? Защо искате да се избавите от тези сънища?

— Че кой иска да се избави от сънищата? Искам само някой да ми каже от кой свят съм. Дали там от онази звезда, или пък оттук. Но нали, докторе — гласът й стана по-тих, — но нали аз всъщност водя двойствен живот?

— Ще се срещнем след седмица — приключвам решително разговора.

Погледнах през прозореца и я видях как, ситнейки, прекосяваше площадчето.

Трудно й е. Някъде е прочела нещо и си го е втълпила. Много бих искал да зная какви мисли се гонеха в главата й.

След седмица очаквах бабичката в амбулаторията, но напразно. Не дойде. По пътя към къщи неохотно се отбих в дома й, който се намираше близо до езерото.

Позвъних, но никой не ми отвори.

На следващия ден намерих писмо в пощата.

Я виж ти! Пише ми бабичката. Може би вече главата й се е прояснила и съпругът й е успял да я разубеди. Или пък иска нов сеанс у дома.

Чета разкривените редове.

И така бабичката наистина е много зле. Прилича на тотална шизофрения. Как не ми дойде на ум по-рано…

Засрамих се пред себе си. Да повярвам на някакви си там приказки, а медицината да пратя по дяволите. Но още не е късно да оправя нещата.

Бабичката е заминала някъде и ще се върне скоро.

Качих се на колелото и потеглих към къщичката до езерото.

Съпругът й си беше в къщи, но нищо не знаеше.

Не му казах нищо определено, само това, че съм я чакал в амбулаторията. Той ме уведоми, че сутринта тръгнала нанякъде, но не знае накъде.

Изчаках до вечерта.

След като тя не се върна, съобщих в МВР предположението си, че бабичката се е изгубила. Предупредих ги за признаци на шизофрения и ги помолих да ме информират, като я намерят.

След това се върнах вкъщи и се опитах да обмисля всичко отново.

Разследването за бабичката остана без резултат. Накрая я обявиха за безследно изчезнала. Тя нямаше никакви роднини и не се намери никой, който да я познава. Просто като че ли потъна вдън земя.

Преди Коледа имах път до Прага.

Исках да купя подаръци за родителите си, а също и да навестя мой приятел от детството.

Срещнах го на излизане от поликлиниката. Поприказвахме си за това-онова и най-накрая стана дума за бабичката. Приятелят ми каза, че в най-добрия случай тя може да страда от натрапчиви идеи, а в най-лошия — от нещо, за което той няма представа.

Когато се разделихме с него, си спомних за писмото й, и го попитах дали не познава някой астроном. Накрая той се сети за един и така вместо да тръгна на пазар, аз хукнах да диря специалист по звездите.

Намерих го и започнах без заобикалки да го разпитвам за звездата Гено.

— Разбира се — отговори той, без да се колебае. — Защо питате?

Потиснах желанието си да му обясня истинската причина и му казах само, че съм чел някъде за нея и ми се ще да зная нещо повече.

— Интересува ме как попаднахте точно на тази звезда? — попита той недоверчиво.

— Какво чудно има? Разбирам, че дойдох тук точно преди Коледа, когато всички са много заети…

Той ме прекъсна.

— О, нямам това предвид. Коледа тук. Коледа там. Но защо точно звездата Гено?

— Не зная — отвърнах, без да мисля. Започнах да разбирам как се е чувствувала бабичката, когато я разпитвах за сънищата й.

— Ще ви кажа — продължи астрономът. — Звездата Гено се намираше в Млечния път. Намираше се…

Повдигнах вежди.

— Само че за последен път е била отбелязана в 1920 година. Картите на звездния небосвод, които излязоха по-късно, вече не регистрираха тази звезда. Интересно, нали?

Преглътнах на сухо.

— И най-интересното е, че може би тази звезда е била унищожена от ядрен взрив. Казвам, може би, защото нямаме точни доказателства. Наблюденията през следващите години показаха определени признаци за ядрено разрушение. Но това бе установено по-късно. Както знаете, през 1920 година нямахме и понятие от ядрен взрив. Естествено може и да се заблуждаваме… Изменение на чувствителността на филмите в лабораторията и т.н. Факт обаче е, че звездата Гено е изчезнала от Млечния път и никога повече няма да се появи там. Защо — и до днес никой не знае. Останалото са предположения, включително и хипотезата, която ви представих. Затова ме интересува как така се сетихте точно за тази звезда — завърши той.

Не можах нищо да кажа.

— Не си мислете — каза астрономът, — че искам да ви изповядам. Само се интересувам. От любопитство.

Благодарих му и се измъкнах от кабинета.

Бабичката от нашето село — господарка на звездата Гено в Млечния път, унищожена от ядрен взрив преди повече от шестдесет години! Можеше ли да има нещо по-абсурдно от това!

Бабичката, която не бе успяла да преживее третата си война, този път ядрена…? Тъй ми се пада. Не трябва да се занимавам с безсмислици.

Бабичката не се върна в селото и беше обявена за мъртва.

Само аз понякога си прослушвам онази магнетофонна лента със записа на нашия сеанс…