Шест врани

22. Каз

Парите, които господин Херцун беше оставил на Каз и Йорди, свършиха за една седмица. Йорди се опита да върне новото си палто, но в магазина отказаха да го вземат, а ботушите на Каз вече бяха ожулени.

Когато занесоха в банката договора за заем, който господин Херцун им беше подписал, откриха, че въпреки официалните на вид печати той е лист безполезна хартия. Никой не беше чувал нито за господин Херцун, нито за неговия бизнес партньор.

След два дни ги изхвърлиха от пансиона. Подслониха се под един мост, но скоро градската стража ги изгони и оттам. Разхождаха се безцелно до сутринта. Йорди настояваше да се върнат в кафенето. Цял ден седяха в парка отсреща, но с падането на вечерта стражата подхвана своите обиколки и двамата поеха на юг, към улиците на същинската Каца, където стражите не стъпваха.

Спаха под едно стълбище в уличката зад една кръчма, на завет между стара печка и торби с отпадъци от кухнята. Първата нощ мина спокойно, но на следващата ги откриха банда момчета, които ги уведомиха, че са на територията на Чайките. Набиха Йорди, а Каз бутнаха в канала, след като му взеха ботушите.

Йорди измъкна Каз от водата и му даде своето палто.

— Гладен съм — рече Каз.

— Аз пък не съм — отвърна Йорди.

По някаква причина това се стори много смешно на Каз и двамата избухнаха в смях. Йорди го прегърна през раменете и каза:

— Засега градът печели. Но ще видиш кой ще спечели накрая.

На другата сутрин Йорди се събуди с висока температура.

През следващите години хората щяха да наричат епидемията от огнешарка, ударила Кетердам, Чумата на Кралицата, по името на кораба, който уж беше донесъл заразата в града. Най-тежко пострадаха пренаселените коптори на Кацата. Трупове се валяха на купчини по улиците, баржи минаваха по каналите и издърпваха телата от брега с дълги лопати и куки на платформите си, за да ги откарат на Жетварската баржа за изгаряне.

Каз се разболя два дни след Йорди. Нямаха пари за лекарства или лекар, затова се сгушиха един в друг сред купчина строшени щайги, които нарекоха Гнездото.

Никой не дойде да ги тормози. Бандите бяха покосени от болестта като всички останали.

В разгара на треската Каз сънува, че се връща в семейната ферма. Почука на вратата и видя, че вече е там. Двамата с Йорди седяха на масата в кухнята, гледаха го през прозореца, но не искаха да го пуснат и той тръгна през ливадата, защото не смееше да легне във високата трева.

Събуди се, но не усети аромата на сено, детелина или ябълки, а вонята на въглищен дим и гниещи зеленчуци. Йорди лежеше до него и гледаше към небето. „Не ме оставяй“, помисли си Каз, но нямаше сили да го изрече на глас. Затова само отпусна глава върху гърдите на брат си. Ала нещо вече не беше наред, гърдите на Йорди бяха студени и твърди.

Реши, че сънува, когато някакви мъже го търкулнаха върху лодката с трупове. Усети, че пада, после се строполи сред мъртви тела. Опита се да извика, но беше твърде слаб. Те бяха навсякъде, ръце, крака и твърди кореми, някои вече се разлагаха, отвсякъде го гледаха лица със сини устни, покрити с гнойни мехури от шарката. Потъваше в безсъзнание, после идваше за кратко на себе си, не знаеше дали е истинско, или е поредният трескав кошмар. Плоскодънната лодка се движеше към морето, а когато го изхвърлиха на Жетварската баржа в плитчините, Каз намери достатъчно сили да извика.

— Жив съм! — изкрещя той с цяло гърло, но беше мъничък, а лодката вече се връщаше към пристанището.

Каз се опита да извади Йорди от водата. Тялото му беше покрито с малките червени мехури, дали името на болестта. Кожата му беше бледа и ожулена. Каз се сети за малкото механично куче, спомни си как с Йорди пиха горещ шоколад на онзи мост. Помисли си, че раят сигурно прилича на кухнята в къщата на Зелверщраат и мирише като яхнията с наденички, която се готвеше във фурната на семейство Херцун. Още пазеше червената панделка на Саския. Би могъл да й я върне. Може да изрязват курабийки с формички. Маргит ще свири на пианото, а той ще се унася в сън край камината. Затвори очи и зачака смъртта.

Очакваше да се събуди в следващия свят, на топло и сигурно място, с пълен стомах и с Йорди до себе си. Вместо това се събуди сред трупове. Лежеше на Жетварската баржа, мокър до кости, кожата му бе набръчкана от водата. Тялото на Йорди лежеше до него, почти неузнаваемо, бяло и подуто от разложението, носеше се по повърхността на плитката вода като някаква отвратителна дълбоководна риба.

Зрението на Каз се бе прояснило, обривът завяхваше. Треската си беше отишла. За глада забрави бързо, но беше толкова жаден, че се чувстваше на крачка от лудостта.

Целият ден и през нощта той чакаше сред купчината трупове, гледаше към пристанището и се надяваше лодката да се върне. Все трябваше да се върнат, за да подготвят кладите за труповете, но кога? Всеки ден ли събираха мъртъвци от улиците на Кетердам? Или през ден? Беше слаб и обезводнен. Знаеше, че няма да издържи така още дълго. Брегът изглеждаше далече, невъзможно бе да стигне дотам с плуване. Беше оцелял след огнешарката, но като нищо можеше да умре тук, на Жетварската баржа. Пукаше ли му? В града го чакаха само глад, тъмни улички и влага от каналите. И тогава разбра какво друго го чака там. Отмъщение. Отмъщение за Йорди, а може би и за самия него. Но трябваше да стигне дотам, за да си отмъсти.

Когато нощта падна и приливът смени посоката си, Каз събра кураж да се хване за трупа на Йорди. Беше твърде слаб да преплува сам разстоянието до Кетердам, но с помощта на Йорди би могъл да успее. Държеше се здраво за брат си и риташе с крака във водата към светлинките на Кетердам. Носеха се заедно по повърхността, подутото тяло на Йорди служеше като сал. Каз риташе упорито и се опитваше да не мисли за изопнатата подута плът на Йорди под ръцете си, а само за ритъма на собствените си крака. Чувал бе, че има акули в тези води, но знаеше, че те няма да го докоснат. Сега и той като тях беше чудовище.

Продължи да рита, а когато небето се зазори, вдигна поглед и откри, че е близо до източния край на Капака. Пристанището пустееше — чумата беше сложила край на корабоплаването в тези води.

Последните стотина метра бяха трудни. Течението беше сменило посоката си и му пречеше. Но сега Каз имаше надежда, надежда и гняв, два пламъка, които горяха неотклонно в него. Те го отведоха до кея и му помогнаха да се качи по стълбата. Когато стигна горе, той се строполи по гръб на дървените дъски, после събра сили да се обърне. Течението беше прихванало тялото на Йорди и го блъскаше в един от пилоните на кея. Очите му още бяха отворени и за миг Каз си помисли, че брат му гледа право в него. Но Йорди не каза нищо, не мигна, посоката на погледа му не се промени, когато течението го освободи от пилона и го повлече към открито море.

„Трябва да му затворя очите“ — помисли си Каз. Ала знаеше, че слезе ли по стълбата и нагази ли в морето, никога няма да се върне отново на брега. Просто ще се отпусне във водата и ще се удави, а не можеше да направи това. Трябваше да живее. Някой трябваше да плати.

Някой го риташе силно в бедрото. Каз дойде на себе си в затворническия фургон, измръзнал в мрака. Навсякъде около него имаше тела, притискаха се в гърба му, в раменете му. Давеше се в мъртъвци.

— Каз — прошепна някой.

Той потръпна.

Още един ритник в бедрото.

— Каз!

Гласът на Иней. Той успя да вдиша дълбоко през носа. Усети я как се отдръпва от него. Успяла бе да му осигури мъничко място в претъпкания фургон. Сърцето му щеше да изскочи.

— Говори — изхъхри той.

— Какво?

— Просто говори, не спирай.

— При портата на затвора сме. Минахме първите два пропускателни пункта.

Това вече го стресна сериозно. Минали бяха през два пропускателни пункта. Което означаваше, че са ги преброили. Някой беше отворил вратата, при това не веднъж, а два пъти, може дори да го е докоснал, а той не е усетил, не се е събудил. Като нищо са можели да го ограбят, да го убият. Хиляди пъти си беше представял как ще умре, но не и че ще проспи смъртта си.

Насили се да диша дълбоко въпреки вонята на немити тела. Беше останал с ръкавиците, което лесно е можело да привлече вниманието на стражите, но ако ги беше свалил, то това, в добавка към общата му слабост, със сигурност щеше да го хвърли право в лапите на лудостта.

Чуваше другите затворници да си говорят тихо на различни езици. Въпреки страховете, с които го изпълваше тъмнината, той се радваше, че е тъмно. Можеше единствено да се надява, че другите от отряда му, оковани, с качулки на главите и със свои собствени тревоги, не са забелязали нищо странно в неговото поведение. Да, беше се забавил при засадата, действал бе тромаво и несръчно, но това все щеше да обясни някак.

Не му беше приятно, че Иней го е видяла така, че някой го е видял, но по петите на тази мисъл дотича друга: „По-добре тя, отколкото друг“. Сигурен беше, че Иней няма да каже никому, нито ще използва видяното срещу него. Тя разчиташе на неговата репутация. Не би искала да изглежда слаб. Но имаше и друго, нали? Иней никога не би го предала. Никога. Прилоша му. Безброй пъти й бе поверявал живота си, но беше много по-страшно сега, когато се налагаше да й повери срама си.

Фургонът спря рязко. Резето изстърга, вратите се отвориха широко.

Каз чу някакви хора да говорят на фйердански, после стържещи шумове и трясък. Отключиха нашийника му и го извадиха от фургона по нещо като рампа заедно с другите затворници. Чу звук като от отваряне на порта, после ги подкараха напред сред дрънчене на окови.

Някой издърпа качулката му и той примижа. Намираха се в голям вътрешен двор. Тежката порта на външния пръстен вече се спускаше, след миг се удари в камъните със стон. Каз вдигна поглед и видя стражи по покривите около двора, до един насочили пушките си към затворниците. Стражите долу вървяха между новопристигналите и се опитваха да сверят документите с човешкия товар.

Матиас им бе описал в детайли разположението на Ледения палат, но само толкова. Каз си бе представял нещо старо и влажно — сив каменен градеж, очукан от сражения. В действителност наоколо му се издигаше толкова бял мрамор, че изглеждаше синкав. Имаше чувството, че се е озовал в някаква приказна версия на суровите северни земи, които бяха пресекли по пътя дотук. Невъзможно бе да различиш стъклото от леда и камъка.

— Това ако не е дело на фабрикатори, значи аз съм царицата на горските духчета — измърмори Нина на керчски.

— Тиг! — ревна един от стражите.

Заби приклада на пушката си в корема й и тя се преви на две. Матиас беше извърнал глава, но не можеше да скрие напрежението в раменете си.

Фйерданските стражи ръкомахаха, свели глави над документите, опитваха се да свържат списъка с хората пред себе си. Това беше първият истински рисков момент, над който Каз нямаше никакъв контрол. Би било твърде опасно и времеемко да подберат подходящи затворници при размяната на пътя. Рискът беше премерен и сега му оставаше само да се надява, че мързелът и бюрокрацията ще свършат останалото.

Стражите минаха нататък покрай редицата и Иней помогна на Нина да се изправи.

— Добре ли си? — попита я тя и гласът й привлече Каз като вода по нанадолнище.

Нина бавно изправи гръб.

— Добре съм — прошепна тя. — Но май вече няма нужда да се тревожим за отряда на Пека Ролинс.

Каз проследи погледа й до върха на външния пръстен, високо над вътрешния двор, където пет трупа бяха набити на копия като месо на шиш, с извити назад гърбове и провиснали крайници. Примижа и различи Ерол Аертс, най-добрия касоразбивач на Ролинс, майстор на ключалките. Следи от предсмъртен побой червенееха на ранната слънчева светлина, а на ръката му тъмнееше познатата татуировка на Лъвските грошове.

Взря се в другите лица. Някои бяха неузнаваеми в смъртта, твърде отекли и разкривени. Дали и Ролинс не бе сред тях? Каз би трябвало да е доволен, че един отряд е отпаднал от състезанието, но Ролинс не беше глупак и мисълта, че хората му не са стигнали отвъд портата на Палата, не вещаеше нищо добро за собствения му отряд. Освен това, ако Ролинс беше намерил смъртта си, нанизан на фйерданско копие… Не, Каз отказваше да приеме тази възможност. Пека Ролинс беше негов.

Стражите спореха и фургонджията, а един току сочеше към Иней.

— Какво става? — прошепна той на Нина.

— Казват, че документите не са наред, защото вместо шуанско момче са им докарали сулийско момиче.

— Фургонджията какво казва? — попита Иней.

— Повтаря, че проблемът не е негов.

— Само така — измърмори окуражително Каз.

Гледаше ги как крачат напред-назад. Това беше красотата на многопластовата охрана и множеството проверки. Всеки от стражите разчиташе, че някой друг ще забележи грешката и ще оправи нещата. Мързелът не беше толкова надеждно средство за давление като алчността, но не беше и за подценяване. Освен това говореха за затворници — оковани, обградени отвсякъде, на път към килиите. Безобидни.

Най-накрая един от тъмничарите въздъхна и даде знак на колегите си.

— Дивескемен.

— Продължавайте — преведе Нина, изчака секунда и преведе останалото: — Заведете ги в източния блок и нека следващата смяна се оправя с тях.

Каз си позволи кратка въздишка на облекчение.

Както се очакваше, стражите разделиха затворниците на мъже и жени, после поведоха двете колони през почти кръгла арка във формата на отворена вълча уста.

Влязоха в помещение, където ги чакаше стара жена с оковани ръце и под охрана. Очите й бяха празни. Затворниците минаваха край нея в колона по един и тя стискаше всеки за китката.

„Жива муска.“ Каз знаеше, че Нина е работила с такива на Странстващия остров, когато са издирвали Гриша, за да ги включат във Втора армия. Живите муски усещаха гришанската сила при докосване, в Кетердам ги наемаха при игри с големи залози, за да е сигурно, че никой от участниците не е Гриша. Участник, който може да промени пулса на останалите играчи или да повиши температурата в стаята, имаше нечестно предимство. Но фйерданите ги използваха с друга цел — като гаранция, че никой Гриша няма да влезе тайно в Палата.

Беше ред на Нина. Подаде трепереща ръка на старицата и тя стисна китката й. Клепачите й трепнаха. После жената пусна ръката на Нина и й махна да минава нататък.

Усетила бе силата й, но е решила да си замълчи? Или парафинът, с който бяха намазали ръцете на Нина до лактите, свърши работа?

Поведоха ги през една арка наляво и Каз зърна Иней да изчезва през арката отсреща заедно с другите жени. Нещо се сви на възел в гърдите му и той с ужас осъзна, че изпада в паника. Тя го беше извадила от ступора във фургона. Нейният глас го беше върнал от мрака като въже, по което да се изтегли от лудостта.

Окованите мъже поведоха нагоре по тъмно стълбище, което ги изкара на метална пътека. Вляво от тях се издигаше гладката бяла стена на външния пръстен. Вдясно пътеката минаваше покрай гигантско стъклено заграждение, дълго близо петстотин метра и достатъчно високо да побере търговски кораб. Осветено бе от огромен фенер, който висеше от тавана като блестяща какавида. Каз погледна надолу и видя редици от тежко бронирани фургони с оръдейни кулички отгоре. Колелета им бяха големи и свързани с широки метални вериги. На мястото на несъществуващите впрягове стърчеше голяма огнестрелна цев — нещо средно между пушка и топ.

— Какви са тези неща? — прошепна той.

— Торвеген — измърмори Матиас под нос. — Движат се без коне. Още работеха по конструкцията, когато си тръгнах.

— Без коне?

— Танкове — промърмори Йеспер. — Видях прототипи, когато работех с един оръжейник в Новий Зем. Много пушкала в куличката и това голямо дуло отпред. Забележително.

В заграждението имаше тежки артилерийски оръдия, покрай стените се редяха рафтове, пълни с пушки, муниции и малките черни бомби, които равкийците наричаха „гранати“. На стените зад стъклото бяха изложени и по-стари оръжия — бойни брадви, копия, дълги лъкове. Над всичко това висеше надпис в сребърно и бяло: СТРИМАКТ ФЙЕРДАН.

Каз погледна към Матиас и високият мъж отговори тихо на неизречения въпрос.

— Фйерданска мощ.

Каз се взря през дебелото стъкло. Разбираше доста от отбрана, достатъчно, за да знае, че Нина е била права — стъклото също бе дело на фабрикатори, нечупливо дори за куршуми. На влизане и излизане от затвора пленниците виждаха това струпване на оръжия и бойни машини, брутално напомняне за могъществото на фйерданската държава.

„Да, да, дрънкайте с оръжия — помисли си Каз. — Няма значение колко голяма пушка имаш, ако не знаеш къде да я насочиш.“

От другата страна на изложбената зала също имаше пътечка — за жените.

„Иней ще се справи.“ А той трябваше да се съсредоточи. Намираха се на вражеска територия, при висок риск, и нямаше да излязат живи оттук, ако не запазеха самообладание. Дали отрядът на Пека е стигнал дотук, преди да ги разкрият? И къде беше самият Пека Ролинс? Дали беше останал в Керч, далече от опасността, или и той беше затворник на фйерданите?

Всичко това нямаше значение. Важно бе да се фокусира върху плана и да открие Юл-Баюр. Погледна към другите. Вилан само дето не беше се напикал. Хелвар беше мрачен както винаги. Йеспер се ухили и прошепна:

— Е, успяхме сами да се натикаме в най-строго охранявания затвор на света. Или сме гении, или най-тъпите тъпанари в историята.

— Скоро ще разберем.

Заведоха ги в друга бяла стая, която беше оборудвана с маркучи и метални корита.

Тъмничарят излая нещо на фйердански и Каз видя, че Матиас и неколцина от другите започват да се събличат. Преглътна жлъчката, качила се в гърлото му. Нямаше да повърне.

Можеше да го направи… трябваше да го направи. Помисли си за Йорди. Какво би казал Йорди, ако малкото му братче провали шанса им да получат справедливост само защото не може да надвие някакъв свой глупав страх? Но това само върна спомена за студената плът на Йорди, как бе омекнала в солената вода, за труповете, които го притискаха отвсякъде в онази лодка. Започна да му причернява пред очите.

„Стегни се, Брекер“, срита се мислено той. Не помогна. Пак щеше да припадне и да провали всичко. Веднъж Иней беше предложила да му покаже как се пада безопасно.

— Номерът е изобщо да не се стига дотам — отвърнал бе той през смях.

— Не, Каз. Номерът е да се изправиш след това.

Поредната сулийска баналност, но по някакъв начин споменът за гласа й му помогна. Не беше толкова слаб. Нямаше право да бъде толкова слаб. Не само заради Йорди, а и заради отряда си. Той ги беше довел тук. Той беше довел Иней тук. Негово задължение беше да ги изведе.

„Номерът е да се изправиш след това.“ Започна да си повтаря думите, отново и отново, за да чува гласа й в главата си, докато сваляше ботушите и дрехите си, а накрая и ръкавиците.

Видя, че Йеспер зяпа ръцете му.

— Ти какво очакваше? — изръмжа Каз.

— Ми хищни нокти поне — каза Йеспер и сведе поглед към собствените си костеливи стъпала. — Или костни израстъци примерно.

Тъмничарят отнесе дрехите им в един голям кош, който несъмнено щеше да отиде в пещта. После се върна, дръпна грубо назад главата на Каз, накара го да отвори уста и опипа с дебелия си пръст зъбите му. Черни петънца разцъфнаха пред очите на Каз въпреки усилията му да остане в съзнание. Пръстите на тъмничаря минаха покрай мястото, където Каз беше натикал балеена между кътниците си, после опипаха безцеремонно бузите му отвътре.

— Ондетярн! — възкликна тъмничарят. — Феленюрет! — извика отново и извади две тънки парченца метал от устата на Каз.

Шперцовете паднаха с тихо дрънчене на каменния под. Стражът му извика нещо на фйердански и го фрасна здраво в лицето. Каз падна на колене, но събра сили да се изправи. Видя паникьосаната физиономия на Вилан, но сега нямаше време за хлапето. Беше съсредоточил цялото си същество в една задача — да остане на краката си. Тъмничарят го бутна към опашката пред леденостудения душ.

Когато излезе от другата страна, мокър като кокошка и разтреперан, друг страж му даде комплект бозави затворнически панталони и туника от купчинката до себе си. Каз се облече, после закуцука към ареста заедно с другите затворници. Би дал половината си дял от трийсетте милиона крюге за познатата тежест на бастуна в ръката си.

Килиите доста приличаха на затвора от неговите представи — тук нямаше бял мрамор и стъкло, а влажен сив камък и железни решетки.

Вкараха ги в една вече претъпкана килия. Хелвар седна на пода с гръб към стената, оглеждаше мъжете с присвити очи. Каз се облегна на решетките и зачака тъмничарите да се махнат. Усещаше движението на тела зад себе си. Не бяха чак толкова нагъсто, но пак ги усещаше твърде близо за вкуса си. „Още мъничко“, каза си той. Ръцете му бяха толкова голи.

Чакаше. Знаеше какво ще стане. Още на влизане бе преценил другите обитатели на килията и знаеше, че едрият келец с рожденото петно ще му създаде неприятности. Мъжът беше неспокоен и очевидно бе забелязал накуцването на Каз.

— Хей, куцльо — извика му той на фйердански. После пробва на керчски със силен акцент: — Хей, сакатият.

Нямаше нужда да си прави труда. Каз знаеше думата за инвалид на много езици.

Миг по-късно усети движението на въздуха, когато келецът замахна да го удари. Направи крачка вляво и онзи политна напред, тласкан от собствената си инерция. Каз му помогна, като сграбчи ръката му и я натика между решетките чак до рамото. Мъжът измуча силно, когато лицето му се заби в железните решетки.

Каз притисна лакътя му към метала, натисна с цялата си тежест гърба на нещастника и усети очакваното изщракване, когато рамото му излезе от ставата си. Келецът раззина уста за писък, но Каз я затисна с едната си ръка, а с другата стисна силно носа му. Допирът на гола кожа до пръстите му беше непоносим.

— Шшшш — каза той и поведе мъжа за носа назад към пейката до стената.

Другите затворници побързаха да му направят път.

Мъжът се тръшна на пейката, задъхан, с насълзени очи. Каз продължаваше да затиска носа и устата му. Келецът трепереше в ръцете му.

— Искаш ли да ти оправя рамото? — попита Каз.

Мъжът изскимтя.

— Искаш ли?

Онзи изскимтя по-силно под погледите на затворниците.

— Ако извикаш, ще ти прецакам ръката завинаги, разбираш ли?

Дръпна ръце от лицето му и с един удар намести рамото му. Келецът се сви на хълбок върху пейката и се разрева.

Каз изтри ръце в панталоните си и се върна при решетките. Усещаше множество погледи в гърба си, но знаеше, че повече никой няма да го закачи.

Хелвар застана до него.

— Това необходимо ли беше?

— Не.

Но всъщност беше. Само така другите затворници щяха да ги оставят на мира, за да си свършат те работата. Освен това му помогна да си спомни, че не е беззащитен.