Шест врани

25. Иней

Иней вдигна поглед нагоре в мрака. Високо над нея се носеше малко сиво петно вечерно небе. Шест етажа в тъмното с хлъзгави от пот ръце, с адските огньове под нея, с тежестта на въжето, която я теглеше надолу, и без предпазна мрежа, която да я спаси.

„Катери се, Иней.“

Най-добре е да се катериш с голи ръце, но стените на шахтата бяха твърде горещи. Затова Вилан и Йеспер й помогнаха да намери ръкавиците на Каз в кошовете с дрехи. Тя се поколеба за миг. Знаеше какво би й казал Каз — да слага ръкавиците и да направи каквото е нужно, за да изпълни задачата. И все пак изпита нещо като вина, докато нахлузваше меката черна кожа, сякаш се е вмъкнала без разрешение в стаята му, прочела е писмата му и се е изтегнала в леглото му. Ръкавиците бяха без подплата и с малки прорези при върховете на пръстите. „За да не му пречат — осъзна тя. — Да усеща допира на монетите, картите и шперцовете. Да докосва, без да докосва.“

Не остана време да свикне с ръкавиците, с разликата в размера — бяха големи за нейните ръце. Но пък не за пръв път щеше да се катери с ръкавици — правила го беше често през зимата, когато ръцете й е вкочаняваха от студа. Размърда пръстите на краката си в малките кожени пантофки. Приятно й беше да ги усети на стъпалата си, познатата отскокливост на грапавите гумени подметки, източник на смелост и нетърпение. Горещината не й пречеше, неприятна бе, но нищо повече. Тежестта на седемдесет стъпки въже, увито около тялото й? Тя беше Привидението. Видяла беше и по-лошо. Пое нагоре по шахтата с подновено самочувствие.

Вдъхна рязко, когато допря пръсти до камъка. Усещаше горещината дори през ръкавиците. Без тях моментално щяха да й излязат мехури. Но трябваше да издържи някак и точка. Продължи нагоре — ръка, после крак, после пак ръка, в търсене на поредната малка неравност и пукнатина в покритата с нагар и сажди шахта.

Пот се стичаше по гърба й. Бяха намокрили дрехите й и въжето, но май и това не помагаше особено. Имаше чувството, че кръвта й завира, сякаш се готви бавно в собствен сос.

Стъпалата й пулсираха от жегата. Усещаше ги тежки и тромави, сякаш принадлежаха на друг човек. Положи усилие да се фокусира. Имаше доверие на тялото си. Познаваше силата си, знаеше какво може да направи и какво не може. Протегна нагоре ръка за пореден път, концентрира се върху крайниците си с надежда да влезе в ритъм, но не се получи, движенията й бяха в пълна дисхармония, мускулите й трепереха при всеки захват. Тя посегна отново нагоре, впи пръсти в някаква пукнатина.

„Катери се, Иней.“

Кракът й се подхлъзна. Стомахът й се качи в гърлото, докато цялата й тежест, собствената плюс дългото въже, набито около торса й, я повлякоха надолу. Стискаше отчаяно камъка, впиваше пръсти в пукнатината, а ръкавиците на Каз се бръчкаха около хлъзгавите й пръсти. Потърси опора с крака си, но напразно. Вместо това другото й стъпало започна да се плъзга на свой ред. Иней вдиша дълбоко от нажежения въздух. Нещо не беше наред. Събра смелост да погледне надолу. Видя червения блясък на въглените, но това не я изненада. Друга гледка я хвърли в дива паника обаче — стъпалата й. Като облепени с дъвка. Подметките на пантофките й, нейните съвършени любими пантофки, се топяха.

„Няма нищо — каза си тя. — Просто смени центъра на тежестта си. Към раменете. Щом се изкачиш по-нагоре, гумата ще се охлади и ще подобри сцеплението си.“ Само дето стъпалата й горяха. Сега, когато знаеше какво става, усещането стана още по-интензивно, сякаш гумата се сливаше с плътта й. Примигна да разкара потта от очите си и се изкатери още педя нагоре. Някъде отвисоко долетя камбанният звън на Стария часовник. Половин час ли оставаше? Или четвърт? Трябваше да побърза. Вече би трябвало да е на покрива и да връзва въжето.

Изтласка се още малко нагоре и кракът й се плъзна по стената на шахтата. Усети, че ще падне, и опря гръб в стената да намали скоростта, докато намери нова опора. Нямаше кой да я спаси тук. Дори Каз не би могъл да й се притече на помощ. Нямаше мрежа, която да спре падането й, чакаха я само нажежените въглени долу.

Изви глава да зърне кръпката небе. Беше все така невъзможно далече от нея. Колко й оставаше? Двайсет стъпки? Трийсет? Със същия успех можеха да са километри. Щеше да умре тук, бавно и в агония върху въглените. Всички щяха да умрат — Каз, Нина, Йеспер, Матиас, Вилан — и вината щеше да е нейна.

„Не.“ Не, нямаше да е нейна вината.

Изтегли се още стъпка нагоре… „Каз ни доведе тук“… После още една. Стисна зъби и посегна към следващия захват. Каз и неговата алчност. Тя не чувстваше вина. Не изпитваше съжаление. Просто беше бясна. Бясна беше на Каз, че ги беше въвлякъл в тази обречена авантюра, и на себе си, че се е съгласила.

Защо се беше съгласила? За да изплати дълга си? Или защото напук на здравия си разум и въпреки добрите си намерения бе допуснала да се влюби в копелето от Кацата?

Когато Иней влезе в салона на Леля Хелеен онази вечер преди много време, Каз Брекер я чакаше там, облечен в най-тъмното сиво, облегнат на бастуна си с вранската глава. Салонът беше обзаведен в златно и синьо-зелено, едната стена беше цялата изрисувана в паунови пера. Иней мразеше всичко в Менажерията, всеки сантиметър — централния салон, където с другите момичета бяха длъжни да трепкат с ресници и да се умилкват на потенциални клиенти, спалнята си, обзаведена като някакъв фарс на сулийска каравана, накичена с цикламени коприни и воняща на тамян, — но най-много мразеше частния салон на Леля Хелеен. Тук се изпълняваха телесните наказания, тук Хелеен даваше воля на гнева си.

Иней се бе опитала да избяга в началото, малко след като се озова в Кетердам. Стигнала бе на две пресечки от Менажерията, увита в коприни и замаяна от светлините и навалицата на Западната дъга, тичаше слепешката, а после Кобет я стисна с дебелата си лапа за врата и я довлече обратно. Хелеен я заведе в салона си и я наби — толкова я би, че Иней цяла седмица не беше в състояние да работи. През следващия месец Хелеен я държа окована с позлатени вериги в спалнята й, без достъп дори до големия салон долу. А когато най-после й махна оковите, уведоми Иней, че й дължи едномесечен приход и че ако пак се опита да избяга, ще я хвърли в Адската порта за неизпълнение на договора.

Та онази нощ тя влезе със страх в салона на Хелеен, а когато видя Каз Брекер, страхът й се удвои. Явно Мръсните ръце я беше издал. Казал е на Леля Хелеен, че Иней се опитва да създаде неприятности.

Ала Хелеен се облегна назад в мекото си кресло и каза:

— Е, малкото ми рисче, по всичко личи, че вече не си мой проблем. Пер Хаскел явно си пада по сулийски момиченца. Откупи договора ти на доста щедра цена.

Иней преглътна.

— Местя се в друга къща?

Хелеен махна с ръка.

— Хаскел наистина има къща на насладите, ако може да се нарече така, някъде в долната част на Кацата, но там ти няма да си рентабилна… макар че със сигурност би осъзнала колко добра е била с теб Леля Хелеен. Не, Хаскел те иска за себе си.

Кой беше Пер Хаскел? „Има ли значение — обади се едно гласче в главата й. — Той е мъж, който купува жени. Друго не ти трябва да знаеш.“

Уплахата й явно си бе проличала, защото Леля Хелеен се засмя с глас.

— Спокойно. Той е стар, отвратително стар, но иначе изглежда безобиден. Макар че това никой не го знае със сигурност, нали така. — Вдигна рамо. — Може пък да те подели със своето момче за поръчки, господин Брекер.

Каз отправи студен поглед към Леля Хелеен.

— Приключихме ли?

Иней за пръв път го чуваше да говори и се стресна от дрезгавия му хриплив глас.

Хелеен изсумтя и нагласи деколтето на лъскавата си синя рокля.

— Приключихме, смотаняк малък.

После нагря пръчка пауновосин восък и подпечата документа пред себе си. Стана и взе да се любува на отражението си в огледалото над камината. Пооправи панделката около врата си, обсипана със скъпоценни камъни.

В главата на Иней царяха хаос и врява, но една мисъл задържа вниманието й: „Приличат на откраднати звезди“.

— Сбогом, малко рисче — каза Леля Хелеен. — Съмнявам се, че ще оцелееш и един месец в онази част на Кацата. — Погледна към Каз. — Сигурно ще се опита да избяга. По-бърза е, отколкото изглежда. Но може пък Пер Хаскел да хареса и това, знам ли. Хайде, изчезвайте.

И излезе с бодра крачка от салона, истински вихър от развети коприни и сладък парфюм, а сащисаната Иней остана да гледа след нея.

Каз бавно пресече стаята и затвори вратата. Иней се напрегна, пръстите й се свиха инстинктивно в юмруци върху коприната. Нямаше представа какво следва сега.

— Пер Хаскел ръководи Утайките — рече Каз. — Чувала ли си за нас?

— Вие сте банда.

— Да. И Хаскел ми е шеф. Както и твой, ако си съгласна.

Тя събра смелост и каза:

— А ако не съм?

— Ще оттегля офертата и ще си тръгна. А ти ще останеш тук, с подвита опашка, при това чудовище Хелеен.

Ръцете й литнаха към устата.

— Тя ни слуша — промълви Иней ужасена.

— Нека слуша. В Кацата има всякакви чудовища и някои от тях са много красиви. Плащам на Хелеен за информация. Всъщност плащам й твърде много. И знам съвсем точно какво представлява. Аз помолих Пер Хаскел да откупи договора ти. Знаеш ли защо?

— Харесваш сулийски момичета?

— Не познавам достатъчно сулийски момичета, за да отговоря на въпроса ти. — Отиде при бюрото, взе подпечатания документ и го прибра в пазвата на палтото си. — Онази нощ, когато ти ме заговори…

— Не исках да обидя никого, просто…

— Предложи ми информация. В замяна на някаква услуга ли? Писмо до родителите ти? Допълнително заплащане?

Иней се сви. Точно това й беше минало през ума. Чула бе слухове в този смисъл и реши, че може да предложи нещо в замяна на услуга. Безразсъдно и глупаво.

— Иней Гафа ли е истинското ти име?

Странен звук се откъсна от гърлото й, нещо средно между хлип и смях, грозен звук, но отдавна не беше чувала името си, още по-малко фамилията.

— Да — смотолеви тихо.

— Така ли предпочиташ да те наричаме?

— Разбира се — кимна тя, после добави: — А твоето истинско име Каз Брекер ли е?

— Може да се каже. Когато снощи дойде при мен, изобщо не те чух, преди да ме заговориш.

Иней се намръщи. Искала бе да е тиха, нищо особено. Какво значение имаше това?

— Имаш звънчета на глезените — рече Каз и махна към костюма й, — но не те чух. Цикламени коприни и паунови очи, нарисувани по раменете, но не те видях. А аз виждам всичко. — Тя сви рамене, а Каз кривна глава настрани. — Професионална танцьорка ли си?

— Акробатка. — Направи кратка пауза, после добави: — Моето семейство… всички сме акробати.

— Ходене по въже?

— Да, също и на трапец. Жонглиране. Салта.

— С предпазна мрежа ли работиш?

— Само докато бях много малка.

— Добре. В Кетердам няма много мрежи. Някога участвала ли си в сбиване?

Иней поклати глава.

— Убивала ли си човек?

Тя се ококори насреща му.

— Не.

— А мислила ли си за това?

Момичето замълча, после скръсти ръце.

— Всяка нощ.

— И това е нещо.

— Обаче не искам да убивам хора наистина.

— Това е добър подход, докато хората не се опитат да убият теб. А в нашия занаят това се случва често.

— В нашия занаят?

— Искам да се присъединиш към Утайките.

— И какво ще правя?

— Ще събираш информация. Трябва ми паяк да се катери по стените на кетердамските къщи и канцеларии, да подслушва край прозорци и под стрехи. Трябва ми някой, който да бъде невидим, да се превръща в призрак. Мислиш ли, че ще се справиш?

„Аз вече съм призрак — помисли си тя. — Умрях в трюма на онзи кораб с роби.“

— Ми да.

— Този град е пълен с богаташи. Твоята задача е да проучиш навиците им, къде ходят и кога се прибират, мръсотиите, които бършат нощем, престъпленията, които се опитват да прикрият денем, кой номер обувки носят, комбинацията на сейфовете им, любимата им играчка от детството. А аз ще използвам тази информация да им взема парите.

— Какво ще стане, когато им вземеш парите и самият ти станеш богаташ?

Каз се подсмихна едва доловимо.

— Тогава ще можеш да откраднеш и моите тайни.

— Затова ли ме купихте?

Усмивката се стопи без следа.

— Пер Хаскел не те е купил. Откупи договора ти. Това означава, че му дължиш пари. Много пари. Но договорът е истински. Ето — каза той и извади подпечатания от Хелеен документ. — Искам да видиш нещо.

— Не чета керчски.

— Няма значение. Виждаш ли тези числа? Първото според Хелеен е сумата, която ти е дала назаем, за да си платиш транспорта от Равка. Второто е приходът ти, докато си работила за нея. А това показва още колко й дължиш.

— Но… не е възможно. Излиза, че сега й дължа повече, отколкото в началото.

— Именно. Таксувала те е за стаята, храната и прочие от този род.

— Тя буквално ме купи — повиши глас Иней, неспособна да овладее гнева си. — Подписах някакъв документ, който не можех да прочета.

— Робството е незаконно в Керч. Но не и работата по договор. Виж, знам, че този договор е измама, както и че всеки мислещ съдия би го обявил за недействителен. За жалост, Хелеен държи в джоба си не един и двама мислещи съдии. Пер Хаскел ти предлага заем, ни повече, ни по-малко. Договорът ти ще бъде написан на равкийски. Ще има лихва, но няма да е непосилна. И докато му плащаш ежемесечния процент, ще си свободна да правиш каквото искаш.

Иней поклати глава. Този човек й говореше врели-некипели.

— Иней, искам да бъда напълно откровен с теб — продължи той. — Ако нарушиш договора си, Пер Хаскел ще прати хора да те намерят, хора, в сравнение с които Леля Хелеен ще ти се стори като любима баба. И аз няма да го спра. Слагам главата си на дръвника с тази наша малка договорка. А не обичам да го правя, повярвай ми.

— Ако всичко, което казваш, е вярно — бавно каза Иней, — значи съм в правото си да откажа.

— Разбира се. Но ти очевидно си опасна — добави Каз. — Предпочитам никога да не се превърнеш в опасност за мен.

Опасна. Искаше й се да прегърне тази дума, да я приласкае в обятията си. Подозираше, че това момче не е съвсем с всичкия си, но думата й харесваше и по всичко личеше, че съгласи ли се, ще може да си тръгне от Менажерията още тази вечер.

— Това не е някакъв… не е някакъв номер, нали? — Гласът, й прозвуча твърде тихо и крехко.

Тъмна сянка прекоси лицето на Каз.

— Ако беше номер, щях да ти обещая безопасност. Да ти предложа щастие. Не знам дали тези неща съществуват в Кацата, но при мен няма да ги намериш.

По някаква причина тези думи я успокоиха. По-добре сурови истини, отколкото лицеприятни лъжи.

— Добре — каза тя. — Откъде ще започнем?

— Като за начало, нека те измъкнем оттук и ти намерим свестни дрехи. А, и още нещо, Иней — каза той, докато отваряше вратата на салона. — Повече никога не се промъквай зад гърба ми.

В действителност оттогава много пъти беше пробвала да се промъкне зад гъба му. Не успя нито веднъж. Сякаш, след като я е видял един път, Каз бе разгадал тайната как да я вижда винаги.

Беше повярвала на Каз Брекер онази вечер. Превърнала се бе в опасното момиче, което той беше съзрял в нея. Но беше допуснала една сериозна грешка — продължила бе да му вярва, на него и на легендата, която той беше създал около себе си. Тази легенда я беше докарала дотук, в този нажежен мрак, на границата между живота и смъртта като последното листо, вкопчило се в клонката си през есента. В крайна сметка Каз Брекер беше просто момче, а тя го беше последвала слепешката в този кошмар.

Не би могла да го вини дори. Допуснала бе да я въвлече в плановете си, защото не знаеше къде другаде иска да отиде.

„Сърцето е стрела.“

Четири милиона крюге, свобода, шанс да се прибере в родината. Казала бе, че иска тези неща. Но в сърцето си знаеше, че не би могла да се върне при родителите си. Как да им каже истината? Щяха ли да разберат, да приемат нещата, които е правила, за да оцелее, не само в Менажерията, а и всеки ден след това? Можеше ли да отпусне глава в скута на майка си с надежда за прошка? Как щеше да ги погледне в очите?

„Катери се, Иней.“

Само че къде можеше да отиде? Що за живот я чакаше след всичко преживяно? Гърбът я болеше. Ръцете й кървяха. Мускулите на краката й трепереха от изтощение, кожата й гореше, сякаш всеки миг ще се свлече на ивици. При всяко вдишване черният въздух изгаряше дробовете й. Не смееше да си поеме дълбоко дъх. Не можеше да се фокусира в онази кръпка небе. Потта избиваше по челото й и пареше очите й. Ако се предадеше сега, щеше да се предаде от името на всички — на Йеспер и Вилан, на Нина и нейния фйерданец, на Каз. Това не можеше да направи.

„Вече не зависи от теб, малко рисче — пропя в главата й гласът на Леля Хелеен. — От колко време висиш на косъм?“

Жегата в шахтата на пещта се увиваше около Иней като живо същество, като пустинен дракон в леговището си, който се крие и я дебне. Познаваше ограниченията на тялото си и знаеше, че е стигнала лимита. Беше заложила на губещия кон. Толкоз. Есенното листо още не беше паднало от клонката си, но вече така или иначе беше мъртво. И щеше да падне рано или късно.

„Откажи се, Иней.“

Баща й я беше научил да се катери, да вярва на опънатото въже, на трапеца и най-важното — да вярва на собствените си умения, да вярва, че ако скочи, ще стигне до другия край. Дали той щеше да я чака там? Сети се за ножовете си, скрити на борда на „Феролинд“. Може би ще ги вземе някое друго момиче, което си мечтае да е опасно. Прошепна имената им — Пьотр, Мария, Анастасия, Владимир, Лизбета. И Санкта Алина, превърнала се в мъченица, преди да е навършила осемнайсет.

„Пусни се, Иней.“

Дали да скочи още сега, или да изчака предизвестения край?

Усети влага по бузите си. Плачеше ли? Сега? След всичко, което беше направила и понесла?

А после го чу — тихо трополене, нежно и с неравномерен ритъм. Усети го по лицето си. Чу го как съска върху нажежените въглени долу. Дъжд. Хладен и всеопрощаващ. Килна глава назад. Чу камбани да отброяват три четвърти час, но какво от това. Чуваше само мелодията на дъжда, който отмиваше потта и саждите, въглищния дим на Кетердам, тежкия грим на Менажерията, попиваше във въжето около нея и втвърдяваше гумените подметки под изтерзаните й стъпала. Усещаше го като благословия, макар че Каз би го нарекъл просто дъжд.

Трябваше да побърза, преди камъните да са станали хлъзгави и дъждът да се е превърнал във враг. Впрегна мускулите си на работа, вдигна ръка в търсене на поредния захват, изтегли се нагоре една стъпка, после още една, отново и отново, като мълвеше под нос благодарствени молитви към светците. И откри ритъма, който й убягваше преди, откри го в тихата мелодия на имената им.

Благодареше, но и знаеше, че дъждът не е достатъчен. Тя искаше буря — гръмотевици, бръснещ вятър, потоп. Искаше всичко това да помете кетердамските къщи на насладите, да събори покривите и да откъсне вратите от пантите им. Искаше гигантски вълни, които да залеят роботърговските кораби, да пречупят мачтите им, да размажат корпусите им в подводен риф. „Искам да призова тази буря“ — помисли си тя. И може би четири милиона крюге щяха да се окажат достатъчни. Достатъчни да си купи свой кораб, нещо малко, свирепо и с много оръдия. Нещо като нея. Нещо, с което да преследва роботърговците и техните клиенти. Ще треперят пред нея, ще я знаят по име.

„Сърцето е стрела. Има нужда от цел.“

Вкопчи се в стената, вкопчи се в новата си, истинска цел, която търсеше безуспешно от толкова време, и именно тя я тласна нагоре.

Не беше рис, нито паяк, не беше дори Привидението. Тя беше Иней Гафа и бъдещето я чакаше горе, в края на шахтата.