Шест врани

27. Йеспер

„Къде, по дяволите, е Каз?“

Йеспер подскачаше от крак на крак пред пещта, тревожният звън на камбаната трещеше в ушите му, хвърляше мислите му в хаос. Жълт протокол? Червен протокол? Не помнеше кой какъв е. Целият им план беше изграден около надеждата никога да не чуят тези истерични камбани, никой да не вдигне тревога.

Иней беше привързала своето въже на покрива и го беше спуснала в шахтата, за да се изкатерят останалите. Йеспер бе изпратил остатъка от въжето заедно с Вилан и Матиас, които първи поеха нагоре по шахтата, както и чифт големи ножици, които беше открил в пералното, и една импровизирана кука, стъкмена от металната рамка на умивалник. След това забърса пръските дъжд и влага от пода на стаята за отпадъци и се огледа за парчета въже или други следи от присъствието им. Сега му оставаше само да чака… и да се паникьосва, след като камбаната се раззвъня като луда.

Чуваше как разни хора си подвикват, чуваше и бърз тропот на ботуши над главата си. Всеки миг някой съобразителен тъмничар щеше да слезе в сутерена. Ако откриеха Йеспер при пещта, веднага щяха да се сетят какво е станало — че е имал съучастници, които са се покатерили на покрива. А той щеше да е обрекъл не само себе си, а и всички останали.

„Хайде, Каз. Чакам те, проклет да си.“

Всички го чакаха. Нина беше влетяла в стаята преди броени минути, зачервена и задъхана.

— Тръгвай! Какво чакаш? — извика тя.

— Вас чакам! — изсъска Йеспер, а когато я попита за Каз, раменете й се смъкнаха отчаяно.

— Надявах се, че е слязъл преди мен.

После и тя пое нагоре по шахтата, като сумтеше от усилието, а Йеспер остана сам. Не знаеше какво да прави. Дали тъмничарите са хванали Каз? Дали той не се боричкаше с тях някъде в затвора? На живот и смърт?

„Той е Каз Брекер.“ Дори да го затвореха, Каз можеше да избяга от всяка килия, да отключи и най-тежките окови. Йеспер можеше да му остави въжето — краят му едва ли щеше да се подпали сега, валеше дъжд, а и пещта постепенно изстиваше. Ако останеше да чака тук, от друга страна, щеше да издаде пътя им за бягство и да обрече всички им. Да, единственото разумно нещо беше да поеме на свой ред по шахтата.

Стисна въжето миг преди Каз да влети през вратата. Ризата му беше цялата в кръв, тъмната му коса — рошава.

— Бързо — кресна той без предисловие.

Хиляди въпроси се блъскаха в главата на Йеспер, но сега нямаше време да ги задава. Залюля се над въглените и започна да се катери. Още валеше, слабо. Йеспер усети как въжето се изпъна и се разтресе под него, когато Каз го сграбчи на свой ред. Погледна надолу и го видя как запъва крака в стените на шахтата, за да затвори вратите на пещта след себе си.

Йеспер продължи нагоре, изтегляше се на ръце възел след възел, мускулите му протестираха, кожата на дланите му се протри. От време на време опираше стъпала в стените на шахтата за опора, но камъните още бяха нагорещени. Как изобщо се беше изкатерила Иней без въже, с което да си помага?

Високо горе Стария часовник продължаваше да трещи като чекмедже, пълно с гневни вилици и лъжици. Къде бяха сбъркали? Защо Каз и Нина се бяха разделили? И как щяха да се измъкнат от тази каша?

Йеспер тръсна глава да разкара дъжда от очите си. Мускулите на гърба му започваха да се схващат сериозно, но краят вече се виждаше.

— Слава на светците! — изпъшка той, когато Матиас и Вилан го прихванаха под мишниците и го изтеглиха от шахтата.

Просна се на покрива, мокър до кости и разтреперан като полуудавено коте.

— Каз е в шахтата.

Матиас и Вилан хванаха здраво въжето да го изтеглят. Йеспер не беше сигурен какъв е делът на Вилан в това упражнение, но хлапето определено се стараеше. Измъкнаха Каз от шахтата. И той се просна задъхан по гръб.

— Къде е Иней? — попита на пресекулки. — Нина?

— Вече са на покрива на посолството — каза Матиас.

— Зарежете това въже и вземете останалото — нареди Каз. — Хайде.

Матиас и Вилан зарязаха почернялото въже на покрива и грабнаха две от чистите намотки. Йеспер придърпа третата и се надигна с мъка. Тръгна след Каз към ръба на покрива, където Иней беше обтегнала въже към по-ниския покрив на посолството. Някой беше стъкмил импровизирана люлка за онези от тях, които не притежаваха специфичния талант на Привидението да предизвиква гравитацията.

— Благодаря на светиите, на Дйел и на леля ти Ева — промърмори Йеспер с искрена признателност и се спусна по въжето, следван от другите.

Покривът на посолството беше извит, сигурно за да не задържа сняг, все едно ходиш по гърба на гигантски кит. Беше и доста по-порест от покрива на затвора. Имаше цял куп възможни входове — комини, шахти, малки стъклени куполи, през които да влиза светлина. Нина и Иней седяха до най-големия купол, истинско произведение на изкуството над ротондата при входа на посолството. Не предлагаше заслон от дъжда, но ако някой страж при външния пръстен погледнеше към покривите във вътрешността на комплекса, вместо да наблюдава пътя към Палата, нямаше да види натрапниците.

Стъпалата на Иней бяха в скута на Нина.

— Не мога да махна всичката гума от петите й — каза Нина, когато наближиха.

— Помогни й — рече му Каз.

— Кой, аз? — възкликна Йеспер. — Нали не искаш да…

— Направи го.

Йеспер изпълзя до жените да погледне пострадалите стъпала на Иней. С гърба си усещаше неотклонния поглед на Каз. Реакцията му при предишното й нараняване беше доста смущаваща, но пък мехурите по стъпалата не можеха да се сравняват с рана от хладно оръжие. От друга страна, сега нямаха под ръка Черни шипове, върху които Каз да си излее гнева. Йеспер се фокусира върху парченцата гума в опит да ги изтегли от плътта на Иней така, както беше изтеглил желязната руда от решетките в затвора.

Иней знаеше тайната му, но Нина го зяпаше ококорено.

— Ти си фабрикатор?

— Ще ми повярваш ли, ако отрека?

— Защо не си ми казал?

— Защото никога не си питала — пробва нескопосано той.

— Йеспер…

— Просто забрави, става ли?

Тя стисна устни, но със сигурност щеше да повдигне темата по-късно. Йеспер насочи отново вниманието си към стъпалата на Иней.

— Светци! — промърмори той.

Иней изкриви лице в гримаса.

— Толкова ли е зле?

— Не, просто стъпалата ти са много грозни.

— Може да са грозни, но без тях нямаше да си тук сега.

— Въпросът е ще можем ли да продължим нататък, или ще си останем на този покрив — каза Нина.

Старият часовник най-после прекрати истеричния си звън и тя затвори облекчено очи в последвалата тишина.

— Какво стана в затвора? — попита Вилан с онзи треперлив гласец, който излизаше от устата му в моменти на паника. — Какво вдигна тревогата?

— Налетях на двама тъмничари — каза Нина.

Йеспер вдигна глава да я погледне.

— И не си ги приспала?

— О, приспах ги аз, обаче пушката на единия гръмна. После дотича друг тъмничар и тогава камбаните забиха.

— По дяволите! Значи това е вдигнало тревогата?

— Може би — каза Нина. — А ти къде беше, Каз? Нямаше да налетя на онези тъмничари, ако не бях губила време да те търся. Трябваше да се срещнем на площадката, но ти не се появи.

Каз се взираше през стъкления купол.

— Реших да претърся килиите на петия етаж.

Всички го гледаха. Йеспер усети как търпението му рязко се изчерпва.

— Какво става, мамка му! — повиши глас той. — Тръгваш, преди с Матиас да сме се върнали, после изведнъж решаваш да разшириш търсенето и оставяш Нина да се чуди какво е станало и дали не си пострадал?

— Трябваше да се погрижа за нещо.

— Ти! Пробвай пък, мъжки.

— Имах предчувствие — отвърна Каз. — И реших да се вслушам в него.

Нина вдигна вежди в недоумение.

— Предчувствие?

— Добре де, сбърках — изръмжа Каз. — Сега доволни ли сте?

— Не — спокойно каза Иней. — Дължиш ни обяснение.

Каз се умълча за миг, после каза:

— Тръгнах да търся Пека Ролинс.

Двамата с Иней се спогледаха. Имаше нещо в този поглед, което Йеспер не разбираше, тайна, която не бяха споделили с него.

— Защо, в името на вси светци? — възкликна Нина.

— Защото исках да разбера кой от нашите му снася информация.

Йеспер изчака миг, после:

— И?

— Не го намерих.

— А кръвта по ризата ти? — попита Матиас.

— Налетях на един тъмничар.

Абсурд, помисли си Йеспер.

Каз прокара ръка по очите си.

— Издъних се. Взех лошо решение и знам, че съм виновен. Но това не променя ситуацията.

— Ситуацията? И каква е тя по-точно — обърна се Нина към Матиас. — Какво ще направят сега?

— Тревогата беше жълт протокол, проблем в отделен сектор.

Йеспер притисна пръсти към слепоочията си.

— Не помня какво означаваше това.

— Според мен са сметнали, че някой се опитва да избяга от затвора. Секторът вече е запечатан, никой не може да влиза и излиза. Ще има претърсване, вероятно ще се опитат да разберат кой не е в килията си.

— Ще намерят затворниците, които приспахме с хлорогаза в мъжкото и в женското отделение — каза Вилан. — Трябва да се махаме, а Бо Юл-Баюр да върви по дяволите.

Матиас размаха категорично ръце.

— Твърде късно е за това. Ако охраната сметне, че някой е избягал от затвора, пропускателните постове ще бъдат вдигнати под тревога. Режимът ще бъде затегнат и в двете посоки. Няма начин просто да излезем с танцова стъпка.

— Все още можем да опитаме — каза Йеспер. — Ще оправим стъпалата на Иней…

Тя сви пръсти, после се изправи и направи няколко пробни крачки.

— Добре са вече. Обаче мазолите ми ги няма.

— Ще ти дам адрес, на който да изпратиш жалбата си — каза Нина с намигване.

— Добре, Привидението пак е на линия — каза Йеспер и изтри с ръкав мокрото си лице. Дъждът беше намалял до росене. — Намираме си някое кьоше да фраснем по главата шестима гости, обличаме хубавите им дрешки и дим да ни няма.

— През портите на посолството и два пропускателни поста? — попита скептично Матиас.

— Не знаят със сигурност, че някой е избягал от затворническия сектор. Видели са Нина и Каз, значи знаят, че някакви хора са се измъкнали от килиите, да, но стражите при пропускателните пунктове ще се оглеждат за мизерници в затворническа униформа, а не за напарфюмирани дипломати в готини дрешки. Трябва да действаме, преди охраната да е разбрала, че във външния кръг се разхождат неканени гости.

— Забрави — каза Нина. — Дойдох тук за Бо Юл-Баюр и няма да си тръгна без него.

— В това няма смисъл — възрази Вилан. — Дори да се доберем някак до Белия остров и да намерим Юл-Баюр, няма начин да се измъкнем. Йеспер е прав — да тръгваме сега, докато още имаме някакъв шанс.

Нина скръсти ръце на гърдите си.

— Ако трябва, сама ще ида на Белия остров.

— Може и да нямаме такава възможност — каза Матиас. — Вижте.

Събраха се около основата на стъкления купол. Ротондата долу беше пълна с хора, които се здрависваха, пиеха и се смееха, шумно парти преди официалните празненства на Белия остров.

А после нова група стражи нахлуха през входа и взеха да строяват гостите в редици.

— Организират допълнителен пункт за проверка — каза Матиас. — Ще прегледат отново документите на всички гости, преди да ги пропуснат към стъкления мост.

— Заради жълтия протокол ли? — попита Йеспер.

— Вероятно. Предпазна мярка.

Последният им шанс току-що беше отишъл на вятъра.

— Е, това решава нещата — каза Йеспер. — Минимизираме щетите и действаме без бавене с надеждата да се измъкнем някак.

— Аз знам един начин — тихо каза Иней. Всички се обърнаха да я погледнат. Жълтеникавата светлина от купола се събираше на локвички в тъмните й очи. — Можем да минем през новия пропускателен пункт и да стигнем до Белия остров. — Тя посочи надолу към две нови групи, които тъкмо влизаха в ротондата откъм двора с караулката, влажни от дъжда. Момичетата от Къщата на синята перуника си личаха отдалече заради цвета на роклите и цветята в косите и по деколтето. А мъжете от Наковалнята бяха единствени по рода си — с ризи без ръкави въпреки лошото време и множество засукани татуировки. — Пристигат делегациите от Западната дъга. Можем да влезем.

— Иней… — започна Каз.

— Двете с Нина можем да влезем — продължи тя. С изправен гръб и спокоен тон. Като човек, изправен пред наказателен взвод, който отказва превръзка на очите. — Ще влезем с Менажерията.