Шест врани

1. Джуст

Джуст имаше два проблема — луната и мустака си.

Задачата му беше да патрулира в дом Хойде, но вече петнайсет минути се мотаеше при югоизточния зид на градината и напразно си блъскаше главата как да каже на Аня нещо умно и романтично.

Виж, ако очите й бяха сини като морето или зелени като изумруд… Обаче те бяха кафяви — сладки, замечтани… като разтопен шоколад примерно? Като мека заешка козина?

— Просто й кажи, че кожата й е като лунна светлина — беше предложил приятелят му Питър. — Момичетата обичат това.

Би било идеално, само дето времето в Кетердам не му съдействаше. Бризът откъм пристанището беше утихнал от часове и целият град с каналите си и кривите си улички тънеше в сивкава мъгла като супа. Дори тук, сред богаташките имения на Гелдщраат, въздухът тежеше с миризма на риба и трюмна вода, а димът от рафинериите по външните острови на града беше лекьосал нощното небе с грозните си краски. Луната не приличаше на скъпоценен камък, а на жълтеникава пришка, която някой трябва да спука.

Дали пък да не й направи комплимент за смеха й? Само дето не я беше чувал да се смее. Не го биваше с шегите.

Джуст погледна отражението си в един от стъклените панели на двойната врата, която водеше от къщата към страничната градина. Майка му беше права. Дори в новата си униформа пак приличаше на бебе. Бръсна леко с пръст горната си устна. Защо не растеше проклетият мустак?! Е, мъхът май беше по-гъст в сравнение с вчера.

Приеха го в градската стража преди има-няма шест седмици, обаче работата се оказа неочаквано скучна. Надявал се бе да гони крадци в Кацата или да патрулира на пристанищата, да проверява стоката, която пристига в корабните трюмове. Но след покушението над онзи посланик в общината Съветът на търговците мрънкаше денем и нощем за сигурността и ето го него — обикаля в кръг около къщата на търговец. Е, не какъв да е търговец все пак. Съветник Хойде беше сред най-високопоставените членове в правителството на Кетердам. Човек, когото е добре да имаш за приятел.

Джуст нагласи куртката и пушката си, после потупа тежката палка на колана си. Може пък Хойде да го хареса. „Наблюдателен е и умее да върти сопата — така ще си каже Хойде. — Този тип заслужава повишение.“

— Сержант Джуст ван Поел — прошепна той за проба. — Капитан Джуст ван Поел.

— Я стига си се любувал на отражението си!

Джуст се завъртя на пета и усети как бузите му се сгорещяват. Хенк и Рутгер тъкмо влизаха в страничната градина. И двамата бяха по-възрастни, по-едри и по-широкоплещести от него, домашни стражи, лични слуги на съветник Хойде. Носеха бледозелени ливреи, модерни пушки от Новий Зем и гледаха на Джуст отвисоко, защото той беше далеч под нивото им, обикновен простак от градската стража.

— Мъхчето над устната ти няма да порасте по-бързо, колкото и да го пипаш — каза през смях Рутгер.

Джуст се опита да запази някакво достойнство.

— Трябва да довърша обиколката си.

Рутгер сръга колегата си с лакът.

— Тоест, трябва да надникне в работилницата на гришаните и да точи лиги по своето момиче.

— „О, Аня, защо не използваш своята гришанска магия върху мустака ми, дано порасте?“ — присмя му се Хенк.

Джуст се извърна кръгом и тръгна изчервен покрай източната стена на къщата. Тези двамата го дразнеха от самото начало. Ако не беше Аня, сигурно щеше да се примоли на капитана си да го назначат другаде. С Аня рядко си разменяха повече от няколко думи по време на обиколките му, но тези кратки срещи с нея пак си оставаха най-хубавата част от нощния му патрул.

А и къщата на Хойде му харесваше — поне онова, което беше успял да зърне през прозорците. Дом Хойде беше сред най-големите имения в Гелдщраат, подовете бяха настлани с блестящи плочи в черно и бяло, ламперията от лъскаво тъмно дърво грееше под светлика на стъклени полилеи, които се носеха като медузи под резбованите тавани. Понякога Джуст си представяше, че това е неговият дом, че е богат търговец, излязъл да се поразходи из градината на имението си.

Като наближи ъгъла, Джуст си пое дълбоко дъх. „Аня, очите ти са кафяви като… дървесна кора?“ Все ще измисли нещо. И без това повече го биваше в импровизациите.

Изненада се, че стъклените врати на гришанската работилница са отворени. Тя беше свидетелство за богатството на Хойде дори повече от ръчно рисуваните сини плочки в кухнята и стотиците саксии с лалета по всички лавици в къщата. Практикуващите Гриша майстори никак не бяха евтини за наемане, а Хойде имаше цели трима.

Но Юри не седеше на дългата работна маса, а Аня не се виждаше никъде. Само Ретвенко беше вътре, проснал се на един стол в тъмносинята си роба, със затворени очи и разтворена на гърдите книга.

Джуст запристъпва от крак на крак пред вратата, после събра смелост да се изкашля.

— Трябва да заключвате вратите нощем.

— Къщата е като пещ — провлачи Ретвенко, без да отваря очи, равкийският му акцент се търкулваше тежко от устните. — Кажи на Хойде, че като спра да се потя, тогаз ще заключа вратите.

Ретвенко беше вихротворец, по-стар от другите двама гришани, косата му побеляваше. Говореше се, че е подкрепял загубилата страна в гражданската война в Равка и след сраженията побягнал в Керч.

— Ще се радвам да предам оплакването ви на съветник Хойде — излъга Джуст. В къщата винаги беше много топло, сякаш Хойде се чувстваше длъжен да гори въглища, но Джуст нямаше никакво намерение да споменава за оплаквания пред господаря на дома. — Дотогава обаче…

— Носиш ли новини от Юри? — прекъсна го Ретвенко и най-после отвори очи.

Малки очички под тежки клепачи.

Джуст хвърли несмел поглед към купите с червено грозде и купчините кадифе в цвят бордо върху работния тезгях. От известно време Юри работеше върху това — изцеждаше цвета на плодовете за завеси за госпожа Хойде, но преди няколко дни се беше почувствал зле и оттогава Джуст не го беше виждал. По кадифето се събираше прах, а гроздето беше започнало да гние.

— Нищо не знам.

— Че как иначе! Зает си да крачиш напред-назад в глупавата си лилава униформа.

Какво й имаше на униформата му? И какъв лош късмет беше да завари Ретвенко тук. Той беше личният вихротворец на Хойде и често пътуваше с най-ценните товари на търговеца като гаранция за благоприятни ветрове и бърз преход до следващото пристанище. Да беше заминал и сега проклетникът!

— Мисля, че Юри е под карантина.

— Каква безценна информация! — каза Ретвенко и изпръхтя. — Стига си точил врат като обнадеждена пуйка — добави той. — Аня я няма.

Джуст усети как лицето му се сгорещява отново.

— Къде е? — попита той с надеждата, че звучи авторитетно. — Не трябва да излиза след мръкване.

— Преди час Хойде я отведе. Точно както отведе Юри преди няколко нощи.

— Как така е отвел Юри? Юри се разболя.

— Хойде отведе Юри и Юри се върна болен. След два дни изчезна завинаги. Сега Аня.

„Завинаги?“

— Може да е било спешно. Ако някой се е разболял внезапно и…

— Първо Юри, сега Аня. Аз ще съм следващият и никой няма да забележи, освен бедното офицерче Джуст. Хайде, изчезвай.

— Ако съветник Хойде…

Ретвенко вдигна ръка и поток от въздух блъсна Джуст назад, той залитна и се хвана за касата на вратата.

— Рекох да изчезваш. — Ретвенко нарисува с пръст кръг във въздуха и вратата се затръшна.

Джуст дръпна ръката си миг преди вратата да е размазала пръстите му и падна по задник в градината.

Скочи на крака и заизтупва униформата си, изтръпнал от срам. Един от стъклените панели на вратата се беше пропукал от силата на удара. Въпреки пукнатината Джуст добре видя как вихротворецът се подсмихва самодоволно.

— Ще ти удържат за счупеното стъкло — каза Джуст и посочи съсипания панел.

Уви, гласът му прозвуча пискливо, а думите му — като дребнаво заяждане.

Ретвенко махна с ръка и вратите се разтресоха на пантите си. Джуст неволно отстъпи назад.

— Върви да си правиш обиколките, кученце — извика Ретвенко.

— Добре мина — подсмихна се Рутгер, облегнал гръб на градинския зид.

Откога ли стоеше там?

— Нямаш ли си друга работа, че се влачиш след мен? — попита го Джуст.

— Всички стражи трябва да се явят в навеса за лодки. Дори ти. Или си твърде зает да се сприятеляваш?

— Помолих го да затвори вратата.

Рутгер поклати глава.

— Не трябва да молиш. Казваш му. Те са слуги, а не почетни гости.

Джуст тръгна с него, а отвътре кипеше от унижение. Най-лошото беше, че Рутгер е прав. Ретвенко нямаше право да му говори така. Но какво можеше да направи Джуст? Дори ако беше събрал куража да се скара с вихротвореца, би било като да повалиш скъпа ваза. Гришаните не бяха просто слуги, те бяха ценна собственост на Хойде.

Какво беше имал предвид Ретвенко с онова за Юри и Аня — че били отведени? Да не би да прикриваше Аня? Гришаните неслучайно стояха затворени в имението. Да тръгнат по улиците без охрана беше опасно, някой роботърговец можеше да ги грабне и да изчезнат яко дим. „Може би има среща с някого“ — разсъждаваше умърлушено Джуст.

Ярки светлини и раздвижване край навеса за лодки при канала прекъснаха мислите му. От другата страна на водата се виждаха други търговски домове, красиви имения с високи къщи, стръмните скатове на покривите им тъмнееха на фона на нощното небе, градините и навесите за лодки се къпеха в светлината на факли.

Преди няколко седмици го бяха уведомили, че навесът за лодки на Хойде ще бъде ремонтиран — та да го изключи от патрулните си обиколки. Но сега, когато с Рутгер стигнаха там, Джуст не видя строително скеле, нито нова боя. Лодките и веслата бяха прибрани покрай стените. Другите домашни стражи с морскозелените си ливреи бяха тук, имаше и двама градски стражи в лилаво. Но друго привлече погледа на Джуст — в средата на помещението имаше гигантска кутия, нещо като самостоятелна килия, направена от подсилена стомана с редици от масивни нитове покрай ръбовете и голям прозорец на едната стена. Стъклото беше огънато някак и през него Джуст видя момиче — седеше зад маса и стискаше червените поли на роклята си. Зад него един градски страж стоеше на пост.

„Аня“ — осъзна с потрес той. Очите й бяха разширени и уплашени, кожата й — бледа. Момченцето, което седеше срещу нея, изглеждаше още по-уплашено. Косата му беше рошава, сякаш са го извадили от леглото, крачетата му висяха над пода и ритаха нервно.

— Защо има толкова стражи? — попита Джуст.

Бяха поне десетина под навеса. Съветник Хойде също беше тук заедно с друг търговец, когото Джуст не познаваше, и двамата облечени в търговско черно. Джуст поизправи рамене, като видя, че разговарят с капитана на градската стража. Дано е успял да изчисти градинската кал от униформата си.

— Какво става? — попита той.

Рутгер сви рамене.

— Пука ли ти? Поне е разнообразие.

Джуст погледна отново през прозореца. Аня гледаше към него, но погледът й сякаш не беше на фокус. През първия му ден в дом Хойде тя беше излекувала една синина на бузата му. Нищо особено, жълтеникавозелен спомен от удар в лицето по време на тренировка, но Хойде явно го беше забелязал и не искаше стражите му да приличат на побойници. Изпратиха Джуст в гришанската работилница и Аня го накара да седне в центъра на ярък квадрат зимна слънчева светлина. Хладните й пръсти се плъзнаха по кожата му и макар сърбежът да се оказа непоносим, след има-няма две секунди от синината не остана и следа.

Джуст й благодари, Аня му се усмихна и с тази усмивка открадна сърцето му. Той знаеше, че каузата му е безнадеждна. Дори момичето да проявеше интерес към него, Джуст никога не би могъл да я откупи от Хойде, а тя никога не би се омъжила без разрешението на Хойде. Но това не го спря и той започна редовно да се отбива в работилницата, колкото да я поздрави, даже й носеше дребни подаръчета. Най-много й хареса картата на Керч, смешна рисунка на острова, заобиколен от русалки в Истинското море и кораби с опънати платна под напора на ветрове, изобразени като чичковци с големи бузи. Беше евтин сувенир, от онези, които туристите купуваха по Източната дъга, но по някаква причина я зарадва.

Джуст събра смелост и вдигна ръка да я поздрави. Аня не реагира.

— Не може да те види бе, тъпак — изсмя се Рутгер. — От другата страна стъклото е огледално.

Джуст се изчерви.

— Аз откъде да знам.

— Ами отвори си очите и внимавай, вместо да блееш.

„Първо Юри, сега Аня.“

— За какво им е лечителка? Момчето да не е болно?

— На мен ми изглежда добре.

Капитанът и Хойде явно стигнаха до някакво съгласие.

Джуст видя през прозореца как Хойде влиза в килията и окуражително потупва момчето. Изглежда, вътре имаше отдушници, защото чу Хойде да казва:

— Бъди смел, момчето ми, и ще има някое и друго крюге за теб.

После стисна Аня за брадичката. Ръката му беше покрита със старчески петна. Аня видимо се напрегна, а стомахът на Джуст се сви. Хойде разклати леко главата й.

— Прави каквото ти се казва и всичко ще приключи бързо.

Тя се усмихна едва-едва.

— Добре, онкл.

Хойде прошепна няколко думи на стража зад Аня, после излезе. Вратата се затвори с трясък и Хойде я заключи отвън.

Двамата търговци застанаха пред прозореца, на крачка пред Джуст и Рутгер.

Непознатият каза:

— Сигурен ли си, че е разумно? Това момиче е от Ордена на Корпоралките. След случилото се с твоя фабрикатор…

— Ако беше Ретвенко, щях да се притеснявам. Но Аня е добро момиче. Лечителка. Не е склонна към агресия.

— И си намалил дозата?

— Да, но както се разбрахме, ако резултатът е същият като с Фабрикатора, Съветът ще ме обезщети, нали така? Не очаквате от мен да понеса такъв разход.

Изчака търговеца да кимне, после даде знак на капитана.

— Действайте.

„Същият резултат като при фабрикатора.“ Ретвенко твърдеше, че Юри е изчезнал. Това ли е имал предвид?

— Сержант — каза капитанът. — Готов ли си?

Стражът в килията отвърна:

— Да, сър. — И извади нож.

Джуст преглътна с мъка.

— Първият тест — подкани го капитанът.

Стражът се наведе и каза на момчето да навие ръкава си. Детето се подчини и протегна ръка, а палеца на другата пъхна в устата си. „Голямо е за това“ — помисли си Джуст. Явно момченцето беше уплашено до смърт, а и самият Джуст беше спал с чорапеното си мече до четиринайсетгодишен. Факт, който по-големите му братя безмилостно обичаха да напомнят.

— Ще те заболи съвсем малко — каза стражът.

Детето, с палец в устата и ококорени очи, кимна мълчаливо.

— Това не е необходимо, моля ви… — започна Аня.

— Замълчи, ако обичаш — каза Хойде.

Стражът потупа детето по главичката, после сряза кожата под лакътя му. Момчето писна моментално.

Аня понечи да се надигне, но стражът сложи твърдо ръка на рамото й.

— Спокойно, сержант — каза Хойде. — Нека го изцери.

Аня се наведе напред през масата и взе нежно ръката на момчето.

— Шшш — прошепна тихичко тя. — Ще ти помогна.

— Ще боли ли? — попита момчето с хълцане.

Тя се усмихна.

— Изобщо не. Ще усетиш лек сърбеж и толкова. Но не трябва да мърдаш, става ли?

Джуст неволно се наведе напред. Досега не беше виждал отстрани как Аня лекува.

Тя извади носна кърпичка от ръкава си и попи кръвта. А после пръстите й се плъзнаха нежно по раната. Джуст гледаше и не вярваше на очите си — разкъсаната кожа се промени, бавно, ръбовете се сляха и от порязването не остана и следа.

Всичко това отне две-три минути, след което момчето се усмихна широко и вдигна ръката си. Мястото беше леко зачервено, но иначе кожата беше гладка и съвсем нормална на вид.

— Това магия ли беше?

Аня го чукна с пръст по нослето.

— Нещо такова. Същата магия, която собственото ти тяло прави, ако му осигурим време и чисти превръзки.

Детето изглеждаше разочаровано.

— Да, да, добре — каза нетърпеливо Хойде. — А сега парем.

Джуст се намръщи. За пръв път чуваше тази дума.

Капитанът даде знак на сержанта в килията.

— Втората стъпка.

— Протегни ръка — инструктира сержантът детето.

То поклати глава.

— Това не ми харесва.

— Направи го.

Долната устна на момчето започна да трепери, но то все пак протегна ръка. Стражът го поряза отново. После сложи на масата пред Аня малък плик от покрита с восък хартия.

— Глътни съдържанието на пакетчето — нареди Хойде на Аня.

— Какво има вътре? — попита тя с треперлив глас.

— Това не е твоя грижа.

— Какво има вътре? — повтори по-настоятелно тя.

— Няма да те убие. Искаме от теб да изпълниш няколко дребни задачи, за да преценим ефекта на лекарството. Сержантът ще има грижата да правиш само каквото ти се каже и нищо повече, разбираш ли?

Аня стисна зъби, но кимна мълчаливо.

— Никой няма да те нарани — продължи Хойде. — Помни обаче, че не можеш да излезеш от килията, дори да нараниш сержанта. Вратите са заключени отвън.

— Какво е това нещо? — прошепна Джуст.

— Не знам — отвърна Рутгер.

— А какво знаеш?

— Достатъчно, за да си затварям плювалника.

Джуст навъси вежди.

Аня взе плика с треперещи ръце и повдигна капачето.

— Хайде — подкани я Хойде.

Тя наведе глава назад и изсипа праха в устата си. После застина за миг със стиснати устни.

— Само юрда, така ли? — попита обнадеждено.

Джуст също си отдъхна. Юрда не беше нищо страшно, просто стимулант, който всички в градската стража дъвчеха, за да не заспят на пост нощем.

— Какво е на вкус? — попита Хойде.

— Като юрда, но по-сладко, някак…

Аня не довърши, вместо това вдъхна рязко. Пръстите й се свиха около ръба на масата, а зениците й се разшириха толкова, че очите й станаха черни.

— Ооооо! — въздъхна издълбоко тя, сякаш измърка.

Стражът я стисна по-силно за рамото.

— Как се чувстваш?

Тя погледна към огледалото и се усмихна. Езичето й се подаде между белите зъби, червеникаво като ръжда. Джуст усети ледени тръпки по гръбнака си.

— Точно като при фабрикатора — измърмори търговецът.

— Изцери момчето — нареди Хойде.

Тя размаха ръка, почти небрежно, дори презрително, и раната върху ръката на детето се затвори моментално. Кръвта се издигна на червени капчици и изчезна. Кожата изглеждаше съвършено гладка, без следа от кръв или зачервяване. Момчето грейна.

— Това определено беше магия.

— И се усеща като магия — кимна Аня с все същата зловеща усмивка.

— Тя дори не го докосна! — възкликна капитанът.

— Аня — каза Хойде, — чуй ме внимателно. Сега ще наредим на сержанта да проведе следващия тест.

— Мммм — проточи тя.

— Сержант — обърна се Хойде към стража в килията. — Отрежи палеца на момчето.

Момчето нададе писък и се разрева. Пъхна длани под бедрата си, за да ги скрие.

„Трябва да ги спра някак — помисли си Джуст. — Трябва да я защитя, нея и детето.“ И после какво? Той беше нищо и никакъв страж, при това отскоро, и в градската стража, и в тази къща. „Освен това — добави засрамено наум — искам да си запазя работата.“

Аня само се усмихна и изви глава назад, така че да гледа към сержанта.

— Стреляй в прозореца.

— Какво каза тя? — попита търговецът.

— Сержант! — излая капитанът.

— Стреляй в прозореца — повтори Аня.

Лицето на сержанта се отпусна. Той кривна глава, сякаш се е заслушал в далечна мелодия, после свали пушката от рамото си и се прицели в прозореца.

— Залегни! — извика някой.

Джуст се метна на земята и покри с ръце главата си миг преди стрелбата да го оглуши и парчета стъкло да завалят по гърба му. Мислите се блъскаха безредно в главата му. Опитваше се да намери някакво логично обяснение, но отлично знаеше какво е видял току-що. Аня беше наредила на сержанта да стреля по прозореца. Беше го накарала да стреля. Но това беше невъзможно! Корпоралките бяха специалисти по човешкото тяло. Можеха да спрат сърцето ти, да забавят дишането, дори да счупят кост. Но не можеха да влязат в главата ти.

За миг се възцари тишина. После Джуст скочи на крака едновременно с другите и вдигна пушката си. Хойде и капитанът креснаха едновременно:

— Спрете я!

— Застреляйте я!

— Имаш ли представа колко пари струва тя? — сопна се Хойде. — Някой да я спре! Не стреляйте!

Аня разпери ръце и широките й червени ръкави провиснаха.

— Чакайте — каза тя.

Паниката на Джуст се стопи. Знаеше, че допреди миг е бил силно уплашен, но сега страхът изглеждаше толкова далече. Сега го изпълваше чувство на очакване. Нямаше представа какво идва, нито кога, но знаеше, че ще дойде и той непременно трябва да е готов за него. Можеше да е нещо добро или нещо лошо. Не че това имаше някакво значение. В сърцето му нямаше място за тревоги и желания. Не копнееше за нищо, не искаше нищо, мозъкът му не мислеше, дишането му се забави. Важно беше единствено да чака.

Видя как Аня става от стола и взема детето на ръце. Чу я как му тананика тихичко и нежно някаква равкийска приспивна песен.

— Отвори вратата и влез, Хойде — каза тя.

Джуст чу думите й, разбра ги и ги забрави.

Хойде отиде при вратата и махна резето. После влезе в килията.

— Прави каквото ти се казва и това скоро ще свърши — промърмори с усмивка момичето.

Очите й бяха като бездънни черни кладенци. Кожата й грееше, осветена отвътре. Една мисъл прекоси главата на Джуст — „красива като луната“.

Аня намести момченцето в ръцете си.

— Не гледай — прошепна в ухото му тя. — А сега — обърна се Аня към Хойде. — Вземи ножа.