Шест врани

28. Иней

Каз гледаше втренчено, очите му с цвят на горчиво кафе грееха на светлината от купола.

— Знаете какви са костюмите им — продължи тя. — Дълги наметала с качулки, фйерданите само тях ще видят. Земска сърна. Келска кобилка. — Преглътна с усилие, преди да изрече следващото: — Сулийски рис.

Не хора, не дори момичета, а прекрасни предмети с колекционерска стойност. „Винаги съм искал да тръшна земско момиче — шепнеха клиентите. — Келска девойчица с червена коса. Сулийка с кожа като прегорен карамел.“

— Рисковано е — рече Каз.

— Като всяка друга задача.

— Каз, а вие с Матиас как ще влезете? — попита Нина. — Може да ни потрябвате за някоя ключалка, а и ако нещата се объркат на острова, не искам да сме сами с Иней. А не виждам как ще минете за хора от Менажерията.

— Никакъв проблем — отвърна Каз. — Стига Хелвар най-после да изплюе камъчето.

— Смяташ, че не ни казва нещо? — попита Иней. — Така ли е, Матиас?

— Не че… — Матиас прокара ядно ръка през порасналата четина по главата си. — Откъде знаеш тези неща, демджин? — озъби се той на Каз.

— Обикновена логика. Целият Леден палат е шедьовър на резервните системи и двойната охрана. Онзи стъклен мост е впечатляваш, но трябва да има и друг път, по който подкрепления да се придвижат до острова при извънредна ситуация и да изведат оттам царското семейство.

— Да — вдигна ръце Матиас. — Има и друг път до Белия остров. Но никак не е лесен. — Погледна към Нина. — И със сигурност не е подходящ за човек в рокля.

— Чакайте малко — прекъсна ги Йеспер. — Какво значение има дали всички ще стигнете до Белия остров? Дори да приемем, че Нина очарова някой вишестоящ служител дотолкова, че да изтръгне от него местоположението на Юл-Баюр, и после незнайно как изведете шуанския учен и го доставите тук жив и здрав… Пак ще бъдем в капан. Дотогава тъмничарите ще са претърсили затвора и ще знаят, че шестима арестанти са успели да напуснат сектора, а шансът ни да минем през портите на посолството и през пропускателните пунктове ще се е изпарил окончателно.

Каз погледна покрай купола към открития двор на посолството и караулката при портата във външния пръстен.

— Вилан, много ли ще е трудно да прецакаш някоя от онези порти?

— Да я отворя?

— Не, да направиш така, че да не може да се вдигне.

— Питаш дали мога да я повредя? — Вилан сви рамене. — Едва ли ще е много трудно. Не видях механизма на влизане, но подозирам, че е повече или по-малко стандартен.

— Макари, зъбчати колела и много големи винтове?

— Да, както и доста голяма лебедка. Въжетата се намотават около макарата й, а стражите я въртят с помощта на дръжка или колело.

— Знам на какъв принцип работи лебедката. Питам дали можеш да я развалиш.

— Така мисля, но проблемът е в алармените системи, към които са свързани въжетата. Едва ли ще мога да повредя лебедката, без да задействам черния протокол.

— Чудесно — кимна Каз. — Значи точно това ще направим.

Йеспер вдигна ръка.

— Прощавай, но нали точно черния протокол се опитваме да избегнем на всяка цена?

— И аз си спомням нещо в този смисъл — обади се Нина.

— Номерът е да използваме черния протокол срещу фйерданите. Тази нощ по-голямата част от охраната е пренасочена към Белия остров и тук, в посолството. Обявят ли черен протокол, стъкленият мост ще бъде затворен и всички стражи на острова ще останат в капан там заедно с гостите.

— А резервния маршрут до острова, за който спомена Матиас? — попита Нина.

— Оттам е невъзможно да се придвижи многобройно подкрепление — каза той. — Не бързо поне.

Каз кривна глава и насочи замислен и леко разфокусиран поглед към Белия остров.

— Крои нещо — измърмори Иней.

— Определено. Виж му лицето — кимна Йеспер.

Тази физиономия щеше да й липсва.

— Три порти във външния пръстен — рече Каз. — Тази при затвора вече е здраво заключена заради жълтия протокол. Портата при посолството ще бъде задръстена с гости и фйерданите няма да вкарат войска оттам. Това означава, Йеспер, че с Вилан ще трябва да повредите портата при сектора на дрюскеле. Първо ще се опитате да я вдигнете, колкото да задействате черния протокол, а след това ще я повредите така, че стражите, които охраната успее да мобилизира междувременно, да останат от вътрешната страна, докато ние се измъкваме.

— Нямам нищо против да заключим фйерданите в собствената им крепост, честно — каза Йеспер. — Как ще се измъкнем ние обаче? Щом се задейства черният протокол, вие ще останете в капан на острова, а ние ще сме в капан при външния пръстен. Нямаме нито оръжия, нито материали за бомба.

Усмивката на Каз беше широка и остра като бръснач.

— Слава на боговете, че сме добри крадци. Ще понапазаруваме… и всичко ще пишем на сметката на Фйерда. Иней — добави той, — нека започнем с нещо лъскаво.

И там, до големия стъклен купол, Каз им изложи плана си в детайли. Старият им план беше смел и рискован, но поне предвиждаше да влязат и излязат от Ледения палат без много шум. Новият беше безразсъден и в голяма степен налудничав. Не просто щяха да обявят присъствието си на фйерданите, а щяха да го обявят с гръм и трясък. И този план, като предишния, предвиждаше да се разделят и да се водят по камбаните на Стария часовник, но дори най-малката грешка щеше да бъде фатална.

Иней се заслуша в сърцето си, очакваше да открие там възражения и страх. За своя изненада откри само готовност. Тази задача нямаше просто да изплати дълга й към Пер Хаскел. Нито беше рутинна операция по заръка на Каз и в полза на Утайките. Не, това беше нейна задача, която щеше да финансира мечтата й.

Докато Каз обясняваше, а Йеспер режеше въжето с ножицата от пералното на парчета с нужната дължина, Вилан помогна на Иней и Нина да се подготвят. Имаха нужда от татуировки, ако искаха да минат за момичета от Менажерията. С помощта на един от шперцовете на Каз и медния пирит, който Йеспер изтегли от покрива, Вилан нарисува характерното перо на Менажерията върху ръката на Нина, като следваше указанията на Иней и нанасяше поправки в движение. След това Нина вкопа мастилото в кожата си — Корпоралките нямаха нужда от игла за татуировки. После се постара да заглади белезите по ръката на Иней. Не се получи много добре, но нямаха време за повече, а и „шивашките“ умения на Нина бяха в най-добрия случай приемливи. Вилан нарисува пауново перо върху ръката на Иней.

Нина я погледна въпросително.

— Сигурна ли си?

Иней вдиша дълбоко.

— Това е бойна татуировка — каза накрая, колкото на Нина, толкова и на себе си. — И я приемам по своя воля.

— Освен това е временна — добави Нина. — Ще я махна веднага щом стигнем на пристанището.

Пристанището. Иней си помисли за „Феролинд“ с цветните й флагчета и се опита да задържи този образ в главата си, докато пауновото перо се слягаше в кожата на ръката й.

Готовите татуировки не биха издържали подробна инспекция, но едва ли някой щеше да се вглежда.

Стана време да тръгват. Иней предполагаше, че Менажерията ще пристигне последна — Леля Хелеен обичаше да се появява с гръм и трясък, — но все пак трябваше да заемат навреме позиция.

Време беше да тръгват, но се колебаеха. Мисълта, че може да не се видят повече, че някои от тях — или всички — може и да не оцелеят след тази нощ, тежеше неизречена във въздуха. Един картоиграч, един осъден затворник, един непокорен син, една изгубена Гриша, сулийско момиче, превърнало се в убиец, момче от Кацата, превърнало се в нещо още по-лошо.

Иней плъзна поглед по тоя чудат отряд, всичките боси и треперещи в омазани със сажди затворнически униформи, чертите им изострени от златната светлина на купола и смекчени от рехавата мъгла във въздуха.

Какво ги свързваше? Алчност? Отчаяние? Или просто мисълта, че ако някой от тях изчезне тази нощ, никой няма да го потърси? Родителите на Иней може би още скърбяха за дъщерята, която бяха изгубили, но ако тя загинеше тази нощ, никой нямаше да пролее сълза за нея, за момичето, в което се беше превърнала. Това момиче нямаше семейство, нямаше родители, братя и сестри, а само хора, с които да се сражава рамо до рамо. А може би трябваше да е благодарна, че има поне това.

Йеспер пръв наруши мълчанието:

— Никакви оплаквачки — каза той с широка усмивка.

— Никакви погребения — отвърнаха останалите в хор. Дори Матиас — тихо, под нос.

— Ако някой от вас оцелее, помнете, че искам отворен ковчег — каза Йеспер, метна през рамо две тънки намотки въже и даде знак на Вилан да го последва. — Светът заслужава да се наслади още веднъж на това лице.

Иней забеляза напрегнатия поглед, който си размениха Нина и Матиас. Нещо се беше променило между тези двамата след сблъсъка с шуаните, но само те си знаеха какво.

Матиас се изкашля и неумело се поклони на Нина.

— Може ли да ти кажа нещо? — попита я той.

Нина му върна поклона доста по-изящно и тръгна след него. Толкова по-добре, помисли си Иней. Искаше да остане насаме с Каз.

— Имаме нещо за теб — каза тя и измъкна кожените му ръкавици от ръкава на затворническата си туника.

Той ги зяпна ококорено.

— Как…

— Намерихме ги в коша с дрехи за изгаряне. Преди да поема по шахтата.

— И да изкатериш шест етажа в мрака.

Тя кимна. Не очакваше благодарности, нито за изкачването в шахтата, нито за ръкавиците, нито за каквото и да било повече. Нямаше време за това.

Той си сложи бавно ръкавиците и бледите му уязвими ръце изчезнаха пред погледа на Иней. Бяха ръце на престъпник — дълги тънки пръсти, създадени да разбиват чужди ключалки и да крият монети, ръце, в които изчезваха всякакви неща. Тя рече тихо:

— Като се върнем в Кетердам, ще си взема дела и ще напусна Утайките.

Той отклони поглед.

— Така и трябва. Винаги си била твърде добра за Кацата.

Време беше да тръгват.

— Светците да те водят, Каз.

Той я стисна за ръката.

— Иней… — Плъзна палец по вътрешната стана на китката й, сякаш търсеше пулса, после го задържа за миг върху пауновото перо. — Ако не успеем тази нощ, искам да знаеш, че…

Тя зачака. Усети как надеждата отърсва криле в гърдите й, готова да се издигне в полет, чуе ли правилните думи от неговата уста. Потисна я, прогони я. Тези думи никога нямаше да дойдат. „Сърцето е стрела.“

Посегна и докосна бузата му. Очакваше Каз да се дръпне и дори да перне ядно ръката й. Близо две години двамата се сражаваха рамо до рамо, плетяха интриги до късно нощем, замисляха невъзможни грабежи и тайни операции, хапваха на крак пържени картофки или яхния с наденица, но сега за пръв път Иней го докосваше по този начин, кожа в кожа, без бариерата на ръкавици, палто или ръкав. Задържа ръка върху бузата му. Кожата беше хладна и влажна от дъжда. Той не помръдна, ако не броим лекия трепет като отглас от някаква вътрешна борба.

— Ако не оцелеем тази нощ, Каз, аз ще умра без страх. Можеш ли да кажеш същото за себе си?

Очите му бяха почти черни, зениците — разширени. Видно бе, че е впрегнал докрай нечовешката си воля, за да издържи докосването. И успя. Не се дръпна. Иней знаеше, че повече от това не може да й предложи. И че то не е достатъчно.

Дръпна бавно ръката си. Той си пое дълбоко дъх.

Беше казал, че не й ще молитвите, и тя щеше да се съобрази с желанието му. Все пак мислено му пожела успех. Сега тя имаше своята цел, сърцето й си бе намерило посока. Посока, която щеше да я отдалечи от него. Щеше да я боли, но тази болка Иней можеше да понесе.

Застана до Нина край купола. Чакаха Менажерията да се появи. Куполът беше широк и нисък, целият стъкло и сребрист филигран. Подът на просторната ротонда долу беше облицован с мозайка, която се разкриваше на парченца пред погледа й с движението на гостите — два вълка, които се гонят, обречени да обикалят в кръг, докато Ледения палат стои.

Гостите влизаха през високата арка на входа и оттам охраната ги насочваше на малки групи към стаи покрай ротондата, където да ги претърсят за оръжие. Иней видя стражи да излизат от тези стаи, понесли в шепи брошки, гребени за коса и дори пояси и шарфове. Последните вероятно съдържаха тел или някакви други метални орнаменти.

— Знаеш, че не е нужно да го правиш, нали? — каза й Нина. — Не е нужно пак да обличаш онези коприни.

— Преживяла съм и по-лоши неща.

— Знам. Изкатери шест етажа в онази адска шахта заради нас.

— Друго имах предвид.

Нина замълча, после каза:

— И това го знам. — След кратко колебание добави: — Тази операция наистина ли е толкова важна за теб?

Иней с изненада долови нещо като вина в гласа й.

Стария часовник започна да отброява девет камбани. Иней се вгледа отново във вълците, които се гонеха в кръг на пода долу.

— Не съм сигурна защо се включих в тази авантюра — призна тя. — Но вече знам защо трябва да стигна до края й. Знам защо съдбата ме доведе тук, защо насочи пътя ми към тези пари.

Знаеше, че думите й звучат неясно, но още не беше готова да говори за мечтата, подпалила сърцето й — неин собствен екипаж, кораб под нейно командване, кръстоносен поход. Имаше чувството, че е редно да го запази в тайна, ново семенце, което ще порасне в нещо изключително, стига да му осигури нужното време. Нищо не разбираше от корабоплаване. И все пак й се искаше да разкаже всичко на Нина, която мечтаеше да се върне в Равка, но ако решеше друго, един сърцелом би бил отлично допълнение към нейния екипаж.

— Ето ги — каза Нина.

Момичетата от Менажерията влязоха през вратите на ротондата в клиновидна формация, роклите им грееха на светлината на свещите, качулките на пелерините хвърляха сянка върху лицата им. Всяка качулка беше скроена като муцуната на животно — земска сърна с меки уши и нежни бели петна, келска кобилка с червеникава конска опашка, шуанска змия с лъскави червени люспи, равкийска лисица, леопард от Южните колонии, гарван, белка и разбира се — сулийски рис. Високото русо момиче със сребристите кожи, което играеше ролята на фйерданска вълчица, отсъстваше, естествено.

Посрещнаха ги жени стражи в униформа.

— Не я виждам — каза Нина.

— Изчакай. Паунът ще влезе последна.

И тя наистина се появи — Хелеен ван Хоуден, блестяща в синьо-зелен сатен и висока яка от паунови пера около главата със златни къдрици.

— Изобщо не е кичозно — подхвърли Нина.

— Добрият вкус не е на почит в Кацата.

Иней изсвири с пръсти, високо и пронизително, след миг чу изсвирването на Йеспер някъде в далечината. „Е, това е то“ — каза си тя. Беше бутнала скалата и сега тя се търкаляше стремглаво по нанадолнището. Кой знае какви щети щеше да нанесе и какво можеше да се изгради от отломките й?

Нина се взря през стъклото, присвила очи.

— Не знам как не се спъва под тежестта на толкова диаманти. Не са истински, нали?

— О, истински са — каза Иней.

Диаманти, купени с потта, кръвта и скръбта на момичета като нея.

Стражите разделиха момичетата от Менажерията на три групи, а Хелеен ескортираха отделно. Така де, Паунът никога не би допуснала да й гледат под полите пред момичетата.

— Тези — каза Иней и посочи групата, която включваше сулийския рис и келската кобилка. Водеха ги към стаята отляво.

Нина остана при купола да ги следи, а Иней тръгна по покрива в същата посока като тях.

— Коя врата? — извика тя през рамо.

— Третата от дясно на ляво — каза Нина.

Иней отиде при най-близкия въздуховод и махна решетката. Щеше да е възтесен за Нина, но не толкова, че да им провали плановете. Напъха се във вентилационната шахта и пое пълзешком по тесния тунел покрай стаите. Чу пъшкане зад себе си, после Нина се приземи с трясък на дъното на шахтата като чувал с пране. Иней примижа. Дано шумът от навалицата долу се окаже достатъчно силен. Или това, или оставаше да се надяват, че в Ледения палат има нашествие на гигантски плъхове и никой не обръща внимание на странните шумове във вентилационната система.

Пълзяха напред и надничаха пътьом през отворите. Накрая стигнаха до отвор под тавана на нещо като малка заседателна зала, явно използвана от охраната за други цели. Една от русите стражи обискираше момичетата, опипваше подгъвите на костюмите им и дори ръчкаше с пръст прическите им, а друга стоеше на пост с ръка върху пушката. По всичко личеше, че не е свикнала с оръжието. Иней знаеше, че на фйерданските жени не е позволено да служат в армията като бойци. Може би тези стражи са прехвърлени временно от някаква друга служба.

Двете изчакаха обискът да приключи с проверка на пелерините и малките, обшити с мъниста чантички.

— Вен тидер — каза една от стражите, после двете излязоха от стаята, а момичетата от Менажерията се заеха да оправят дрехите и косите си.

— Пет минути — преведе шепнешком Нина.

— Действай — каза Иней.

— Мръдни се.

— Защо?

— Защото трябва да ги виждам, а в момента виждам само задника ти.

Иней мина напред, така че Нина да се премести пред вентилационния отвор. Миг по-късно четири тела се строполиха върху дебелия тъмносин килим.

С няколко бързи движения Иней откачи решетката и се спусна върху полираната маса. Нина се промуши след нея и тупна тежко на плота.

— Съжалявам — изохка тя и се надигна на четири крака.

Иней едва не се разсмя.

— Много си грациозна в битка, но не знаеш да падаш.

— Пропуснала съм тази лекция в училище.

Съблякоха две от момичетата, сулийското и келското, по бельо, после завързаха ръцете и краката и на четирите с корди от пердетата, а устата им запушиха с парчета плат, които отпраха от затворническите си дрехи.

— Времето ни изтича — каза Иней.

— Извинявай — прошепна Нина на келското момиче.

Обикновено би използвала пигменти да промени цвета на косата си, но сега нямаше време, затова изцеди директно яркочервения цвят от косата на младата жена в своята. Резултатът не беше съвсем идеален — бялата коса на бедното момиче червенееше на места като ръждива, а косата на Нина така и не докара специфичния яркочервен келски цвят. Очите й бяха зелени, а не сини, но тази процедура изискваше време и внимание, които не можеха да си позволят. Нина извади кутийка с бяла пудра от чантичката на момичето и с нейна помощ изсветли лицето си с няколко тона.

Докато Нина се занимаваше с това, Иней завлече другите момичета във високия шкаф от сребристо дърво в дъното на стаята и ги нагласи така, че да остане място и за келката. Прониза я чувство на вина, докато натикваше по-навътре парцала в устата на сулийското момиче. Леля Хелеен сигурно го беше купила, за да заеме нейното място. Беше със същата бронзова кожа и гъста тъмна коса като Иней. С това приликите обаче свършваха — тази девойка беше закръглена и мекичка, а не тънка и атлетична. Може би е отишла при Леля Хелеен по своя воля. Може би сама е избрала този живот.

— Светците да те пазят — прошепна Иней на спящото момиче.

На вратата се потропа и някой извика на фйердански.

— Стаята им трябва за следващите момичета — прошепна Нина.

Двете набутаха келката в шкафа, успяха да затворят и заключат вратите му, после се заеха с костюмите. Иней нямаше време да мисли за познатия допир на коприната и ужасния звук от звънчетата на глезените си. Толкова по-добре. Наметнаха се с пелерините и се погледнаха в огледалото.

Дрехите не им пасваха добре. Цикламените коприни на Иней й бяха възшироки, а колкото до Нина…

— И на какво трябва да приличам в това чудо, мамка му? — възкликна под нос тя, претегляйки с поглед костюма си.

Роклята излагаше на показ забележителното й деколте, а на бедрата се бе изпънала до скъсване. В горната си част наподобяваше синьо-зелени люспи, а надолу преливаше в широка пола от лека и прозирна материя.

— Русалка, може би? — предположи Иней. — Или вълна?

— Мислех, че съм кон.

— И какво, очаквала си костюм с копита?

Нина плъзна ръце по нелепия тоалет.

— Май ще събера всички погледи.

— Чудя се какво би казал Матиас за тази рокля.

— Не би я одобрил.

— Той не одобрява нищо, свързано с теб. Само дето, засмееш ли се, надига глава като лале в прясна вода.

Нина изпръхтя.

— Матиас Лалето.

— Голямо навъсено жълто лале.

— Ти готова ли си? — попита Нина, докато двете смъкваха качулките над лицата си.

— Да — отвърна Иней. Наистина се чувстваше готова. — Нещо трябва да им отвлече вниманието. Иначе със сигурност ще забележат, че са влезли четири момичета, а излизат две.

— Остави това на мен. Ти внимавай с полите си.

Отвориха вратата към коридора и стражите замахаха нетърпеливо. Нина щракна с пръсти под прикритието на пелерината си. Едната от стражите издаде блеещ звук миг преди от носа й да потече кръв, абсурдно много кръв, която оплиска предницата на униформата й. Другата се дръпна назад, после се хвана за корема. Ръката на Нина описваше въртеливи движения под пелерината, нагнетявайки позивите за повръщане в храносмилателната система на бедната жена.

— Полите — повтори спокойно Нина.

Иней едвам бе успяла да повдигне полите си, когато стражата се преви на две и повърна струйно вечерята си върху плочките. Гостите в коридора нададоха писъци и се юрнаха един през друг да спасят тоалетите си. Нина и Иней се смесиха с навалицата, като пискаха на свой ред с добре изиграна погнуса.

— И кървенето от носа щеше да свърши работа — прошепна Иней.

— Не исках да рискувам.

— Човек би казал, че обичаш да причиняваш страдания на фйерданите.

Придвижиха се с наведени глави към навалицата в ротондата, подминавайки земската сърна, която се опита да ги насочи към другия край на помещението. Важно беше да стоят настрана от представителките на Менажерията, от истинските, тоест. Пелерините им, уви, се открояваха дори в шаренията на тълпата.

— Тук — каза Иней и побутна Нина към една опашка далече от групичката на Менажерията.

Тази опашка сякаш се движеше малко по-бързо от останалите. Но когато дойде техният ред, Иней се побоя, че е направила грешен избор. Стражът изглеждаше суров дори по фйерданските стандарти и напълно лишен от чувство за хумор. Протегна мълчаливо ръка за документите на Нина и взе да ги разглежда подробно, като местеше студените си сини очи между тях и младата жена.

— В описанието пише, че имате лунички — каза той на керчски.

— Имам — спокойно каза Нина. — Но са под роклята. Искате ли да ги видите?

— Не — ледено отвърна фйерданецът. — По-висока сте, отколкото пише тук.

— Токчета — каза Нина. — Обичам да гледам мъжете в очите. Вие имате много хубави очи.

Той погледна отново документите, после плъзна поглед по тоалета й.

— Определено сте по-тежка, отколкото пише тук.

Тя вдигна изкусително рамене и деколтето й се смъкна още малко.

— Когато съм в настроение, огладнявам — каза тя и нацупи безсрамно устнички. — А аз винаги съм в настроение.

Иней и така трудно запазваше самообладание, обаче ако Нина започнеше да пърха с ресници, със сигурност щеше да избухне в смях. Но фйерданецът май се хвана. Може би Нина действаше оглупяващо на всички северняци, дори на най-непоколебимите.

— Минавайте — изръмжа той. А после добави: — Аз… аз може да се отбия на празненството по-късно.

Нина плъзна пръст по ръкава на униформата му.

— Ще запазя един танц специално за теб.

Той се ухили като последния глупак, после се изкашля и суровото изражение се върна на лицето му. „Светци — помисли си Иней, — сигурно е изтощително да си толкова строг постоянно.“ Стражът прегледа отгоре-отгоре документите на Иней. Очевидно мислите му бяха заети с друго, вероятно с представата как разопакова синьо-зеления шифон на съблазнителната келка. Махна й да мине напред, тя направи крачка и се спъна.

— Момент — спря я стражът.

Иней спря. Нина погледна през рамо.

— Какво им е на обувките ви?

— Малко са ми големи — каза Иней. — Разтегнаха се повече от очакваното.

— Покажете ми ръцете си — каза стражът.

— Защо?

— Направете го — изръмжа онзи.

Иней измъкна ръце изпод пелерината и ги протегна към него да му покаже татуираните паунови пера, неравни върху старите белези.

Приближи се друг страж, този с капитански нашивки.

— Какво има?

— Сулийка е и има татуировките на Менажерията, но нещо не е наред.

Иней сви рамене.

— Изгорих се лошо като дете.

Капитанът посочи към група изнервени гости, събрани близо до изхода и обградени от стражи.

— Всички подозрителни отиват там. Прати я при тях, после ще я върнем на пропускателния пункт и ще прегледаме отново документите й.

— Ще пропусна партито — каза Иней.

Стражът не обърна внимание на възраженията й, вместо това я сграбчи над лакътя и я повлече към групичката при входа. Хората на опашката я гледаха и си шепнеха, а нейното сърце се беше качило в гърлото.

Нина я гледаше уплашено, лицето й беше пребледняло под пудрата, но Иней вече не можеше да й помогне. Кимна й едва забележимо. „Върви — внуши й мълчаливо тя. — Сега всичко зависи от теб.“