Шест врани

36. Йеспер

Йеспер чакаше до процепа в стената — отбор за стрелба отдалече, идеалното място за момче като него.

„Какви ги свършихме, мамка му?“

Но кръвта му кипеше, прикладът на пушката опираше в рамото му, светът отново имаше смисъл.

Къде бяха стражите обаче? Трябваше вече да са нахлули в двора, веднага щом с Вилан задействаха черния протокол.

— Готово! — извика Вилан зад него.

Не му се искаше да зареже тази отлична позиция, преди да са разбрали какво имат насреща си, но времето им изтичаше и трябваше да стигнат до покрива.

— Добре, да вървим.

Хукнаха надолу по стълбите. Тъкмо щяха да изскочат от караулката, когато в двора дотичаха шестима стражи. Йеспер спря на място и вдигна ръка.

— Обръщай — каза той на Вилан.

Но хлапето сочеше към отсрещния край на двора.

— Виж.

Стражите изобщо не поглеждаха към караулката. Вниманието им беше насочено към някакъв мъж в овехтели дрехи, буквално дрипи в бозавомаслинов цвят, който стоеше до една от каменните плочи. „Тези дрехи…“

От стената излезе жена, или по-скоро привидение от трептяща омара, после силуетът й бавно се в плътни до мъжа. И нейните дрехи бяха в същия странен цвят.

— Вълнотворци — прошепна Вилан.

— Шуани.

Стражите откриха огън, вълнотворците изчезнаха, после се появиха зад войниците и вдигнаха ръце.

Стражите се разпищяха в хор и изпуснаха пушките. Някаква червена омара се завихри около тях. Ставаше все по-плътна, а войниците пищяха ли, пищяха, плътта им се спаружваше върху скелетите.

— Червеното е кръвта им — каза Йеспер и преглътна с усилие. Стомашен сок пареше гърлото му. — Светци, вълнотворците изцеждат кръвта им през кожата.

Изстискваха ги като мокро пране.

Кръвта се събра в смътни човешки силуети и увисна във въздуха червена и мокра, после се разплиска по земята, а стражите се сринаха след нея. Кожата им висеше на грозни дипли по скелетите.

— Назад по стълбите — прошепна Йеспер. — Да се махаме оттук.

Но беше твърде късно. Вълнотворката изчезна, а след миг се появи на стълбите зад тях. Опря ръце на парапета и изрита Вилан в гърдите право към Йеспер. Двамата се стовариха върху черните плочки на вътрешния двор.

Нещо изтръгна пушката от ръцете на Йеспер и тя издрънча върху камъка. Той се опита да стане, но вълнотворката го фрасна по тила. Двамата с Вилан лежаха един до друг на земята, а вълнотворците ги гледаха отвисоко. Вдигнаха ръце и Йеспер видя фина червена мъглица да се завихря над него. Щяха да му изцедят кръвчицата. Вече усещаше как силата му намалява. Погледна наляво, но пушката беше твърде далече.

— Йеспер — простена Вилан. — Метал, Фабрикувай.

И започна да пищи.

Йеспер внезапно проумя какво има предвид хлапето. Тази битка не можеше да спечели с огнестрелно оръжие. Нямаше време да мисли, да се съмнява.

Кожата го болеше зверски, но той пренебрегна агонията и съсредоточи цялото си внимание върху парченцата метал, полепнали по дрехите му, стружките и люспиците от срязаната брънка на веригата. Не беше добър фабрикатор, но тези двамата изобщо не подозираха, че е фабрикатор. Протегна рязко ръце напред. Люспиците метал се отделиха от униформата му в лъскав облак, който увисна за миг във въздуха, после се изстреля към вълнотворците.

Жената писна, когато металът се заби в плътта й, и понечи да се превърне в мъгла. Мъжът направи същото, чертите му се втечниха, но после се втвърдиха отново, лицето му беше посивяло и набодено с метални стружки като игленик. Йеспер не се спря. Натика стружките безмилостно, чак до органите им, надълбоко. Усети опита на вълнотворците да манипулират парченцата метал. Ако ги беше поразил куршум или нож, сигурно щяха да успеят, но стружките и люспиците стомана бяха твърде много и твърде малки. Жената се хвана за корема и падна на колене. Мъжът изкрещя и изкашля черни съсиреци от метал и кръв.

— Помощ! — проплака жената.

Очертанията й се размиха, цялото й тяло вибрираше от усилието да се превърне в мъгла.

Йеспер отпусна ръце. Двамата с Вилан скочиха на крака и се отдалечиха на бегом от гърчещите се вълнотворци.

Умираха ли? Нима току-що беше убил двама от своите? Просто се беше опитал да оцелее, нищо повече. Сети се пак за онова знаме на стената, безбройните ивици в червено, синьо и пурпурно.

Вилан го дръпна за ръкава. Лицето му изглеждаше някак прозрачно, сякаш кръвоносните съдове са се озовали твърде близо до повърхността.

— Йеспер, да тръгваме.

Той кимна бавно.

— Веднага! — повиши глас хлапето.

Йеспер тръгна механично след него, успя дори да се изкатери по въжето до покрива. Чувстваше се замаян, на ръба на припадъка. Знаеше, че другите зависят от него. Трябваше да се стегне, да продължи. Но имаше чувството, че е оставил някаква част от себе си в двора долу, нещо важно, чиято значимост не е подозирал, нещо неуловимо като мъгла.