Шест врани

2. Иней

Каз Брекер не се нуждае от причина. Това се говореше шепнешком по улиците на Кетердам, в пивниците и кафенетата, както и в Кацата, квартала на насладите с неговите тъмни и често окървавени улички. Момчето, известно като Мръсните ръце, не се нуждаело от причина, нито от разрешение, за да счупи нечий крак, да наруши споразумение или да промени нечия съдба с едно раздаване на картите.

Всички те грешат, разбира се, мислеше си Иней, докато вървеше по моста над тъмните води на Бюрсканал на път към празния централен площад пред Борсата. Всеки акт на насилие беше съзнателен, всяка услуга беше съпроводена с толкова „върви“, че да изнесеш марионетно представление. Каз винаги си имаше причини, винаги. Само дето Иней никога не беше сигурна дали тези причини са добри. Особено тази нощ.

Провери ножовете си, като повтаряше наум имената им. Винаги правеше така, когато усещаше, че може да възникне проблем. От тази инвентаризация имаше практическа полза, но не само това — носеше й утеха. Ножовете бяха нейните неизменни спътници и Иней обичаше да е сигурна, че са готови за всяка изненада, която нощта може да поднесе.

Видя Каз и другите близо до голямата каменна арка при източния вход на Борсата. Три думи бяха вдълбани в камъка над тях — Enjent, Voorhent, Almhent. Трудолюбие, Почтеност, Благоденствие.

Движеше се близо до затворените капаци на търговските витрини покрай площада, заобикаляше локвичките светлина около газените улични лампи. Вгледа се пътьом в отряда, който Каз беше довел със себе си — Дирикс, Роти, Муден и Кийг, Аника и Пим, както и секундантите, които си беше избрал за тазнощните преговори — Йеспер и Големия Болиджър. Ръгаха се с лакти, побутваха се, смееха се на висок глас и току потропваха с крака заради внезапния студ, сковал града от няколко дни, последен напън на зимата, преди да се възцари пролетта. До един бяха побойници и пройдохи, подбрани сред младите членове на Утайките, хората, на които Каз имаше най-голямо доверие. На Иней не й убягнаха отблясъкът на ножовете, затъкнати в коланите им, оловните тръби, тежките вериги, дръжките на брадви, подсилени с ръждясали пирони, както и мазната лъскавина на някое и друго огнестрелно дуло. Тя се присъедини тихо към групата и огледа сенките край Борсата за шпиони на Черните шипове.

— Три кораба! — тъкмо казваше Йеспер. — Шуански. Клечаха си в Първо пристанище с извадени оръдия и развени червени флагове, натъпкани със злато до платната.

Големия Болиджър подсвирна тихо.

— Ще ми се и аз да ги бях видял.

— На мен пък ми се ще да ги бях обрал — отвърна Йеспер. — Половината Съвет на търговците беше там, кудкудякаха и дърдореха, чудеха се какво да правят.

— Нима не искат Шу да си платят дълговете? — попита Големия Болиджър.

Каз поклати глава и тъмната му коса улови светлината на уличната лампа. Беше като сглобен от прави линии и остри ъгли, но сглобката беше направена майсторски — силно изразена челюст, стройна снага, вълнено палто върху широки рамене.

— И да, и не — каза той с дрезгавия си глас. — Винаги е добре една държава да ти е задължена. Така по-лесно се водят преговори.

— Може пък на Шу да им е писнало от лесните преговори — каза Йеспер. — Иначе защо ще пращат всичкото злато наведнъж. Дали те са видели сметката на търговския посланик, как мислиш?

Каз спря погледа си върху Иней, неслучайно, а рязко. Вече от седмици Кетердам беше като разбунен кошер заради убийството на посланика. То едва не бе съсипало окончателно отношенията между Керч и Новий Зем, а Съветът на търговците беше в истерия. Земените обвиняваха Керч. Керч подозираше Шу. Каз не даваше пет пари кой е отговорен. Интересът му към убийството беше породен от съвсем друга причина — още не можеше да проумее как е било извършено. В един от големите коридори на градския съвет, пред погледа на десетина правителствени чиновници, земенският търговски посланик влязъл в една от умивалните. Никой друг не влязъл след него, нито излязъл от помещението, но когато адютантът му почукал на вратата няколко минути по-късно, отговор не последвал. Разбили вратата и открили посланика по лице върху белите плочки, с нож в гърба, а кранът на мивката още бил отворен и водата течала.

Каз беше пратил Иней да огледа местопрестъплението след края на работния ден. Умивалнята нямаше друг вход, нито прозорец или отдушник, а дори Иней не владееше изкуството да се провира през водопроводни тръби. И въпреки това земенският посланик беше мъртъв. Каз мразеше неразрешимите загадки и двамата с Иней измислиха куп теории как е станало убийството, но нито една не отговаряше на фактите. Ала тази нощ имаха по-непосредствени проблеми.

Каз даде знак на Йеспер и Големия Болиджър да оставят оръжията си. Уличният закон изискваше при преговори от този вид всеки лейтенант да бъде придружен от двама свои войници, нещо като секунданти, невъоръжени. Преговори. Думата звучеше измамно, твърде порядъчно някак, старомодно дори. Каквото и да диктуваше уличният закон, тази нощ вонеше на насилие.

— Хайде, дай пищаците — каза Дирикс на Йеспер.

Йеспер въздъхна издълбоко и свали колана с кобурите. Наистина не изглежда добре без тях, помисли си Иней. Сякаш се е разделил с част от себе си. Земският стрелец беше дългокрак и тъмнокож нервак, който все не можеше да си намери място. Притисна устни към перлените дръжки на любимите си револвери за една последна скръбна целувка.

— И да се грижиш добре за моите момичета — каза той, преди да ги връчи на Дирикс. — Видя ли и една драскотинка по тях, — ще изпиша „извинявам се“ на гърдите ти с дупки от куршуми.

— Не би похабил толкова муниции.

— Освен това нещастникът ще е мъртъв, преди да си преполовил въпросното „извинявам се“ — каза Големия Болиджър, докато трупаше в протегнатите ръце на Роти брадвичка, сгъваем нож и любимото си оръжие — дебела верига с тежък катинар в края.

Йеспер завъртя очи.

— Въпросът е в посланието. Какъв е смисълът от мъртвец, на чиито гърди е изписано само „извиня“?

— Заложи на компромиса — обади се Каз. — „Прости“ върши същата работа.

Дирикс уж се разсмя, но истината бе, че държеше револверите на Йеспер много внимателно.

— А това? — попита Йеспер и махна към бастуна на Каз.

Каз се засмя тихо и мрачно.

— Че кой ще възрази срещу бастуна на един сакат човек?

— Ако сакатият си ти, значи и всеки, който има грам акъл в главата.

— Значи толкова по-добре, че срещата ни е с Гийлс. — Каз извади часовник от джобчето на жилетката си. — Почти полунощ е.

Иней се обърна да погледне към Борсата. Не беше кой знае какво — голям квадратен двор, ограден със складове и канцеларии. Денем Борсата беше сърцето на Кетердам, пълна с богати търговци, които купуваха и продаваха дялове в търговските кораби, акостиращи в градските пристанища. Но сега наближаваше дванайсет камбани и мястото беше празно, ако не броим стражите, които патрулираха по периметъра и на покривите. Стражи, които бяха подкупени да си затворят очите, докато траят преговорите.

Борсата беше едно от малкото места в града, които не бяха станали жертва на безкрайните стълкновения между конкурентните кетердамски банди. Минаваше за неутрална територия. Но Иней не я усещаше като неутрална. Усещаше я като притихнала гора миг преди примката да се стегне и заекът да запищи. Усещаше я като капан.

— Правим грешка — каза тя.

Големия Болиджър се стресна, дори не беше усетил появата й. Иней знаеше как я наричат помежду си членовете на Утайката — Привидението.

— Гийлс е намислил нещо — продължи тя.

— Естествено, че е намислил — рече Каз.

Гласът му притежаваше суровото звучене на два неогладени камъка, които се трият един в друг. Иней често се питаше дали е звучал така и преди, когато е бил малко момче. Ако изобщо някога е бил малко момче.

— Тогава защо сме тук?

— Защото така иска Пер Хаскел.

„Едно си баба знае, едно си баба бае“ — помисли си Иней, но не го изрече на глас. Подозираше, че и другите Утайки си мислят същото.

— Заради него ще ни избият до крак — каза тя.

Йеспер протегна дългите си ръце над главата и се ухили, белите му зъби грейнаха в контраст с тъмната кожа. Още не беше предал пушката си — дулото й стърчеше зад гърба му и двойният силует приличаше на кльощава птица с големи криле и дълги крака.

— Статистически, вероятно ще избият само част от нас заради него.

— Не се шегувай с това — отвърна Иней.

Каз я гледаше с лека усмивка. Явно му беше забавно. Тя знаеше как изглежда отстрани в момента — строга мърморана, досущ дъртофела, която вещае трагедии от верандата си. Може и да не й харесваше този образ, но знаеше, че е права. Освен това стариците все знаеха нещо, иначе нямаше да доживеят бръчките си и да кълнат от люлеещия се стол.

— Йеспер не се шегува, Иней — рече Каз. — Пресмята вероятностите, това е.

Големия Болиджър изпука гигантските си кокалчета.

— Е, мен ме чакат бира и тиган с пържени яйца в Кооперома, значи нема аз да съм умрелият тая нощ.

— Бас ловиш ли? — попита го Йеспер.

— Нема да се хващам на бас за собствената си смърт.

Каз нахлупи широкополата си шапка и прокара пръст по ръба на периферията за поздрав.

— Защо не, Болиджър? Правим го всеки ден.

Прав беше. Дългът на Иней към Пер Хаскел означаваше точно това — че залага живота си при всяка нова задача, всеки път, когато излезе от стаята си в Ребрата. Тази нощ с нищо не беше по-различна.

Камбаните на Бартерната църква започнаха да бият и Каз удари с бастуна си по паветата. Групичката се умълча. Времето за приказки беше свършило.

— Гийлс е глупак по принцип, но не толкова, че да не създава проблеми — рече Каз. — Каквото и да стане, няма да налитате на бой, освен ако аз не ви кажа изрично. Отваряйте си очите. — После кимна отсечено на Иней. — И не се набивайте на очи.

— Без оплаквачки — добави Йеспер, преди да метне пушката си на Роти.

— Без погребения — отвърнаха в хор другите Утайки.

В техните среди това се равняваше на пожелание за късмет.

Преди Иней да се стопи в сенките, Каз я задържа с бастуна си — закачи лакътя й с извитата му горна част, оформена като врана.

— Внимавай за стражите по покривите. Не е изключено Гийлс да ги е купил.

— Ако наистина… — започна тя, но Каз вече бе тръгнал.

Иней разпери отчаяно ръце. Имаше стотици въпроси, но както обикновено, Каз се скъпеше на отговори.

Тя хукна към онази стена на Борсата, която гледаше към канала. По време на преговори само лейтенантите и техните секунданти имаха право да влязат. Но в случай че Черните шипове бяха замислили някоя простотия, другите Утайки щяха да чакат при източната арка, въоръжени до зъби. Колкото до Гийлс, неговите въоръжени до зъби Черни шипове щяха да чакат при западния вход.

Иней щеше да си намери свой път в комплекса. Правилата за честна игра между бандите бяха от времето на Пер Хаскел. Пък и тя беше Привидението — засягаха я единствено законите на гравитацията, а имаше дни, когато дори те не успяваха да я спрат.

Приземното ниво на Борсата беше заето от складове без прозорци, затова Иней се спря на един улук, по който да се покатери до горния етаж. Посегна да хване улука, но се спря в последния момент. Извади от джоба си светулка, разтърси я и насочи зеленикавата й светлина към тръбата на улука. Цялата лъщеше, намазана с мас. Иней продължи покрай стената в търсене на друга възможност и скоро си хареса един каменен корниз със статуя на трите летящи риби, символа на Керч. Изправи се на пръсти и внимателно опипа ръба на корниза. Целият беше посипан с натрошени стъкла. „Очакват ме“ — помисли си тя с мрачна наслада.

Присъединила се бе към Утайките преди няма и две години, броени дни след като навърши петнайсет. Беше въпрос на оцеляване, но мисълта, че за толкова кратко време се е превърнала във фактор, с когото врагът се съобразява, й носеше задоволство. Ако Черните шипове си мислеха обаче, че с подобни евтини трикове ще спрат Привидението, значи се заблуждаваха жестоко.

Извади два катерачески шипа от джобовете на подплатената си жилетка и заби първо единия, после и другия между тухлите в стената. Изтегляше се нагоре и забиваше последователно шиповете, а пръстите на краката й намираха неравности и пролуки в зида. Обучаваше се за въжеиграч от най-ранна възраст и винаги ходеше боса. Само че улиците на Кетердам бяха твърде студени и мокри. След няколко неприятни провала беше платила на гришански фабрикатор, който работеше тайно в задната стаичка на една пивница на Уийнщраат, да й направи чифт кожени пантофки с грапави гумени подметки. Пасваха идеално на стъпалата й и прилепваха стабилно към всяка повърхност.

Стигна до втория етаж на Борсата и се изтегли на един прозоречен перваз, широк колкото да стъпи на него.

Каз се беше постарал да я обучи, но Иней все още не можеше да се мери с него в преодоляването на всякакви ключалки, затова й бяха нужни няколко опита, докато се справи с тази. Накрая все пак чу заветното „щрак“ и прозорецът се отвори навътре към празна канцелария. Стените бяха покрити с карти на търговски маршрути и черни дъски, на които с тебешир бяха записани имена на кораби и цени на дялове. Иней скочи вътре, затвори прозореца след себе си и тръгна между бюрата, отрупани със счетоводни документи, товарителници и фактури на спретнати купчинки.

Мина през двойна врата и излезе на балкон, гледащ към вътрешния двор на Борсата. Всяка канцелария си имаше такъв. От тези балкони викачи обявяваха новите плавания и товарителниците на новопристигналите кораби или провесваха черен флаг, когато кораб се изгубеше в морето с все товара си. Централният двор на Борсата реагираше жадно на всяка новина, трескаво се договаряха сделки, бегачи разнасяха вестите из целия град и цените на стоките. Фючърсите и акциите се вдигаха или падаха неуморно. Но тази нощ в двора цареше тишина.

Вятър подухна откъм пристанището, донесе миризма на море и раздвижи непослушните кичури, измъкнали се от плитката, свита на кравай на тила й. В двора долу се движеха светлинки на фенери, чу се потропване на бастун по каменните плочи — Каз и секундантите му пресичаха четвъртитото пространство. В отсрещния край на двора други светлинки се придвижваха към тях. Черните шипове бяха пристигнали.

Иней вдигна качулката си. Прехвърли се тихо през парапета на съседния балкон, после на следващия и така нататък, придвижвайки се паралелно с Каз и другите, възможно най-близо, макар и два ката по-горе от тях. Соленият бриз развяваше черното му палто, накуцването му беше по-силно изразено, както ставаше винаги при студено време. Йеспер не спираше да приказва и да се смее, Големия Болиджър току се кикотеше с басовия си глас.

Иней наближи другия край на четвъртития двор и видя кого е избрал Гийлс за свои секунданти — Елзингер и Оомен, точно според очакванията й. Тя знаеше силните и слабите страни на всички Черни шипове, а също и на другите банди, които се разпореждаха по улиците на Кетердам — Остриетата на Харли, Лидитата, Чайките, Лъвските грошове и прочие. В задълженията й влизаше да знае, че Гийлс има доверие на Елзингер, защото двамата са се издигнали заедно в йерархията на Черните шипове, както и защото Елзингер приличаше на каменен зид — висок над два метра, целият в мускули, с дебел врат и широко, деформирано от побоища лице.

Добре че Големия Болиджър придружава Каз, помисли си тя. Колкото до избора на Йеспер за секундант, той не беше изненада за никого. Макар и нервак по природа, Йеспер нямаше равен в близък бой, със или без безценните си револвери, а и беше готов на всичко за Каз. Виж, изборът на Големия Болиджър й се стори по-нелогичен, но Каз беше настоял именно той да е вторият му секундант. Големия Бол беше бияч във Вранския клуб и умело изритваше пияници и скандалджии, обаче беше твърде тромав и бавен за сериозна схватка. Но пък поне беше достатъчно висок да гледа Елзингер в очите, без да точи врат.

Иней се постара да потисне лошите си предчувствия и нададе ухо да чуе думите, които Гийлс и Каз си разменяха, докато секундантите им се опипваха един-друг в търсене на скрито оръжие.

— Лошо момче — каза Йеспер, извади миниатюрна ножка от ръкава на Елзингер и я метна през двора.

— Този е чист — обяви Големия Болиджър, приключил с обискирането на Гийлс, преди да пристъпи към Оомен.

Каз и Гийлс обсъдиха накратко времето, споделиха подозренията си, че съдържателите на Кооперома са започнали да сервират разреден алкохол, след като им вдигнаха наема, изобщо заобикаляха всячески истинската тема, довела ги тук посред нощ. На теория щяха да си поговорят, да поднесат извиненията си, да обещаят, че ще спазват границите на Пето пристанище, а после всички да идат на кръчма — за това беше настоял Пер Хаскел поне.

„Много му разбира главата на Пер Хаскел“, помисли си Иней, загледана в стражите, които патрулираха по покрива като тъмни силуети на тъмен фон. Хаскел ръководеше Утайките, но в последно време рядко излизаше от топлата си стая, наливаше се с топла бира, строеше макети на кораби и разправяше надълго и широко за подвизите си на всеки, който се навиеше да го изслуша. Вярваше, че териториалните спорове може да се уреждат като в доброто старо време — с по някоя кратка схватка, последвана от дружеско ръкостискане. Само дето инстинктите на Иней крещяха в хор, че този път няма да стане така. Както би казал баща й, тази нощ сенките имаха собствен дневен ред. Нещо лошо щеше да се случи тук.

Каз стоеше, опрял две ръце върху вранската глава на бастуна си. Изглеждаше напълно спокоен, тясното му лице бе засенчено от периферията на шапката. Повечето членове на банди обичаха блясъка във всичките му форми — шарени жилетки, обсипани със стъкълца часовници, панталони с шантав десен. Каз правеше изключение от правилото, беше образ и подобие на сдържаността, тъмните му жилетки и панталони бяха със семпла и строга кройка. Отначало Иней беше решила, че е въпрос на вкус, но вече знаеше, че така Каз мълчаливо се подиграва на изтъкнатите търговци. Приятно му беше да изглежда като един от тях.

— Аз съм бизнесмен — беше й казал веднъж. — Нито повече, нито по-малко.

— Ти си крадец, Каз.

— Нали точно това казах?

В момента приличаше на проповедник, дошъл да говори пред циркови артисти. Млад проповедник, помисли си тя и тревогата я жегна отново. Каз беше нарекъл Гийлс стар и изхабен, но тази нощ лейтенантът на Черните шипове не изглеждаше нито стар, нито изхабен. Може и да имаше бръчици край очите и наченки на двойна гуша под бакенбардите, но иначе излъчваше самоувереност и опит. До него Каз изглеждаше… ами, изглеждаше на седемнайсет.

— Да си говорим откровено, я? И ние искаме дял от парсата — каза Гийлс, като почукваше по огледалните копчета на яркозелената си жилетка. — Не е честно всички богати туристи, които слизат на Пето пристанище, да остават за вас.

— Пето пристанище е наше, Гийлс — отвърна Каз. — Утайките имат правото на първия удар по гълъбчетата, дето идват да дирят разтуха.

Гийлс поклати глава.

— Още си млад, Брекер — каза той през снизходителен смях. — Явно не разбираш как стават тези неща. Пристанищата са градска собственост и ние имаме право над тях колкото всеки друг. Всички трябва да си изкарваме някак прехраната.

На теория това беше вярно. Само че Пето пристанище беше безполезно и на практика изоставено от града по времето, когато Каз си го присвои. Той направи необходимото да почисти морското дъно от затлачилите го наноси, после ремонтира основно доковете и кея, все скъпи операции, заради които се наложи да ипотекира Вранския клуб. Пер Хаскел постоянно го кълнеше за глупавите разходи, но накрая отстъпи. Според Каз старецът казал буквално следното: „Сам си купуваш въжето, на което да се обесиш“. Но инвестицията се беше изплатила за по-малко от година. Сега Пето пристанище посрещаше търговски, както и пътнически кораби от целия свят, пълни с туристи и войници, нетърпеливи да се опият от гледките и насладите на Кетердам. Утайките имаха първото право върху всички тях — насочваха ги с все портфейлите им към бардаците, таверните и игралните зали, собственост на бандата. Пето пристанище беше спечелило истинско състояние на стареца и беше циментирало Утайките като сериозни играчи в Кацата дори повече от безспорния успех на Вранския клуб. Но заедно с печалбите дойде и нежеланото внимание. Гийлс и неговите Черни шипове вече цяла година създаваха неприятности на Утайките, свиваха обръч около Пето пристанище и скубеха гълъбчета, които не бяха техни по право.

— Пето пристанище е наше — повтори Каз. — Това не подлежи на договаряне. Месите се в трафика ни, прихванали сте и товар с юрда, който трябваше да пристане преди две нощи.

— Нямам представа за какво говориш.

— Знам, че ти идва отвътре, Гийлс, но поне сега не се прави на глупак.

Гийлс пристъпи напред. Йеспер и Големия Болиджър се наежиха видимо.

— Напразно увърташ, момче — каза Гийлс. — Всички знаем, че старецът няма нужния апетит за истинска война. Слаб му е стомахът.

Смехът на Каз беше сух като шумоленето на мъртви листа.

— Но сега аз съм на трапезата ти, Гийлс, и апетит не ми липсва. Ако искаш война, ще я имаш, повярвай ми.

— А ако не си на разположение, Брекер? Не е тайна за никого, че ти си гръбнакът на всичко, което Хаскел прави. Пречупиш ли гръбнака, Утайките ще се сринат.

Йеспер изпръхтя.

— Стомах, гръбнак. Кое е следващото — далакът?

— Млъкни бе — озъби се Оомен.

Правилата диктуваха, че започнат ли преговорите, само лейтенантите имат право да говорят. Йеспер изрече беззвучно едно „извинявам се“ и завъртя пръсти пред устата си, все едно я заключва.

— По всичко личи, че ме заплашваш, Гийлс — рече Каз. — Но искам да бъда сигурен, преди да реша как ще реагирам на заплахите ти.

— Не ти липсва самочувствие, нали, Брекер?

— Никак.

Гийлс избухна в смях и ръгна с лакът Оомен.

— Чуй го само това нахално лайно. Брекер, улиците на Кетердам не са твоя собственост. Хлапетата като теб са като бълхи. През няколко години се излюпвате и си развявате байрака, докато някое голямо куче не реши да се почеше. А нека ти кажа под секрет, че започва да ми писва от сърбежа. — Скръсти ръце пред гърдите си, видимо доволен от цветната метафора. — Ами ако ти кажа, че в момента двама стражи са насочили хубавите си градски пушкала към теб и секундантите ти?

Стомахът на Иней се смъкна в петите. Това ли е имал предвид Каз, когато каза, че Гийлс може да е купил стражата?

Каз вдигна глава да погледне към покрива.

— Наемаш градски стражи да убиват вместо теб? Възскъпа операция за банда като твоята. Нещо не ми се вярва, че ти е по джоба.

Иней се покатери на парапета и пое нагоре към покрива.

Всяка нощ двама от градските стражи патрулираха върху покрива на Борсата. По няколко крюге от Утайките и Черните шипове обичайно гарантираха, че стражите няма да се намесят в преговорите. Обичайно. Но казаното от Гийлс намекваше за друго. Наистина ли беше успял да подкупи градски стражи да стрелят по конкуренцията? Ако е така, то шансовете на Утайките да оцелеят току-що се бяха свили драматично.

Като повечето сгради в Кетердам, и Борсата имаше стръмен покрив заради силните дъждове, затова стражите патрулираха по тясна пътечка над централния двор. Иней не тръгна натам — този маршрут беше много по-лесен, но не предлагаше никакво прикритие. Вместо това се изкатери донякъде по хлъзгавия скат на стръмния покрив, после запълзя настрани като паяк. Държеше под око пътечката на стражите, наострила уши за разговора долу. Може би Гийлс блъфираше. А може би двамата стражи се бяха привели над парапета с пушки в ръце, хванали на мушка Каз или секундантите му.

— Изискваше известно усилие — призна Гийлс. — В момента дейността ни е свита, а градските стражи никак не са евтини. Но си струва, предвид целта.

— И въпросната цел съм аз?

— Въпросната цел си ти.

— Поласкан съм.

— Утайките няма да изкарат и една седмица без теб.

— Бих им дал поне месец заради инерцията.

Една мисъл изкрещя в главата на Иней. „Ако Каз го няма, аз ще остана ли? Или ще си плюя на петите въпреки дълга, който имам към Пер Хаскел? С риск мутрите му да ме подгонят?“ Ако не направеше нещо по най-бързия начин, тази въображаема дилема можеше да стане съвсем реална.

— Самодоволен плъх си ти, сякаш не си изпълзял от канавките — каза Гийлс и се разсмя отново. — Нямам търпение да изтрия тази надута физиономия от лицето ти.

— Ами действай — рече Каз.

Иней рискува да погледне надолу. Гласът му се беше променил, нямаше и следа от обичайното му чувство за хумор.

— Да наредя ли да пуснат куршум в здравия ти крак, Брекер?

„Къде са проклетите стражи?“ — питаше се Иней, ускорила ход. Пресече почти на бегом стръмния скат на покрива. Борсата беше огромна, разляла се бе между две пресечки и територията, която Иней трябваше да покрие, бе твърде голяма.

— Стига приказки, Гийлс. Хайде, кажи им да стрелят.

— Каз… — обади се притеснено Йеспер.

— Давай. Бъди мъж и заповядай да стрелят.

Каква игра играеше Каз? Очаквал ли беше това развитие на нещата? Или просто е приел, че Иней ще стигне навреме до стражите?

Погледна отново надолу. От Гийлс се излъчваше нетърпение. Той си пое дълбоко дъх, после издиша шумно. Иней стъпи накриво и едва не се хлъзна към ръба на покрива. „Той ще го направи. И Каз ще умре пред очите ми.“

— Огън! — извика Гийлс.

Изстрел разцепи въздуха. Големия Болиджър извика и се строполи на земята.

— Мамка му! — ревна Йеспер, смъкна се на едно коляно до Болиджър и притисна ръка към огнестрелната рана. Едрият мъж стенеше жално. — Дебелак смотан! — извика той към Гийлс. — Току-що наруши неутралната територия!

— Може вие да сте стреляли първи — отвърна Гийлс. — А и кой ще знае? Никой от вас няма да излезе оттук жив.

Гласът му прозвуча твърде пискливо. Гийлс се опитваше да запази самообладание, но паниката се усещаше в думите му като трескавото биене с крила на уплашена птица. Защо? Само допреди миг се държеше като единовластен господар на ситуацията.

Точно тогава Иней си даде сметка, че Каз не е помръднал.

— Нещо не ми изглеждаш добре, Гийлс.

— Добре съм си аз — отрече той, но определено не изгледаше добре.

Беше блед, тресеше се. Очите му шареха наляво-надясно, сякаш се опитваха да различат нещо върху тъмния покрив.

— Сериозно? — попита небрежно Каз. — Май нещата не се развиват точно по план, а?

— Каз — каза Йеспер, — Болиджър кърви много…

— Добре — рече Каз.

— Трябва му лекар!

Каз хвърли бегъл поглед на ранения мъж.

— Малко го боли коремът, голяма работа. Да се благодари, че не наредих на Холст да стреля в главата му.

Дори от покрива Иней видя как Гийлс се сви.

— Така се казва стражът, нали? — попита Каз. — Вилем Холст и Берт ван Даал — двамата стражи на пост тази нощ. Онези, заради които си изпразнил кесията на Черните шипове?

Гийлс мълчеше.

— Вилем Холст — извика Каз, така че гласът му да стигне до покрива — обича да залага почти колкото Йеспер, затова твоите пари са го изкушили. Само че Холст има далеч по-големи проблеми… да ги наречем неустоими пориви. Няма да навлизам в подробности. Тайните не са като парите. Не запазват стойността си, когато ги похарчиш. Затова ще трябва да приемеш на доверие думите ми, че от този тип дори на теб ще ти се пригади. Прав ли съм, Холст?

Отговорът дойде под формата на още един изстрел. Куршумът се заби в паветата близо до краката на Гийлс. Той изблея уплашено и отскочи назад.

Този път Иней успя да проследи посоката на стрелбата. Изстрелът беше дошъл откъм западната фасада на сградата. Щом Холст беше там, значи другият страж, Берт ван Даал, би трябвало да е при източната фасада. Дали Каз беше неутрализирал и него? Или разчиташе на Иней за това? Тя ускори паешката си крачка по стръмния скат.

— Застреляй го, Холст! — ревна Гийлс с пресекващ от отчаяние глас. — Застреляй го в главата!

Каз изсумтя с отвращение.

— Наистина ли мислиш, че тайната ще умре с мен? Хайде, Холст — извика той. — Пусни куршум в черепа ми. Преди да съм паднал на земята, куриери ще потеглят на бегом към жена ти и капитана на стражата.

Нов изстрел не прозвуча.

— Как? — горчиво измрънка Гийлс. — Как изобщо си разбрал кой ще е на пост тази нощ? Аз платих майка си и баща си, за да се докопам до графика. Няма начин да си предложил повече.

— Да речем, че моята валута се котира по-добре.

— Парите са си пари.

— Аз търгувам с информация, Гийлс. С нещата, които мъжете правят, когато си мислят, че никой не гледа. Срамът е с много по-висок курс от всяка парична валута.

Каз изнася представление, осъзна Иней, печелеше й време да се придвижи по покрива.

— Тревожиш се за втория страж? Добрият стар Берт ван Даал? — попита Каз. — Може би сега клечи горе и се чуди как да постъпи. Мен ли да застреля? Или Холст? А може би съм докопал и него и сега той се цели в твоите гърди, Гийлс. — Приведе се напред, сякаш с Гийлс споделяха някаква голяма тайна. — Защо не дадеш заповед на Ван Даал и да видим какво ще стане?

Гийлс взе да отваря и затваря уста като шаран, после ревна:

— Ван Даал!

Ван Даал тъкмо отваряше уста да отговори, когато Иней се промъкна зад него и опря нож в гърлото му. Различила бе силуета му в последния момент, едва успя да се плъзне навреме по влажните керемиди. Светци, защо Каз винаги играеше толкова опасно!

— Шшш — прошепна тя в ухото на стража, после го ръгна леко, колкото Ван Даал да усети върха на втория нож, прицелен в бъбрека му.

— Моля те — изпъшка той. — Аз…

— Харесва ми, когато мъжете се молят — каза Иней. — Но сега не е подходящият момент за молби.

Виждаше над рамото му как Гийлс се гърчи от отчаяние на двора долу, гърдите му се издуваха и спадаха в пристъп на дива паника.

— Ван Даал! — ревна отново той. Ярост разкриви лицето му, преди да се обърне отново към Каз. — Винаги си с една крачка напред, нали?

— Когато става въпрос за теб, Гийлс, преднината ми е голяма.

Само че Гийлс се усмихна неочаквано — бегла усмивка, напрегната и доволна. „Усмивка на победител“, осъзна с нов ужас Иней.

— Състезанието още не е приключило. — Гийлс бръкна под палтото си и извади голям черен пистолет.

— Най-после — рече Каз. — Голямото разкритие. Сега вече Йеспер може да се вземе в ръце, вместо да рони сълзи над Болиджър като дърта оплаквачка.

Йеспер гледаше втренчено оръжието, объркан и гневен.

— Болиджър го претърси. Той… Ох, Големи Бол, идиот такъв! — изпъшка той.

Иней не можеше да повярва на очите си. Стражът изпъшка тихичко в хватката й — неволно я бе стегнала, разсеяна от гнева и изненадата.

— Споко — каза тя и охлаби малко хватката си, макар че изпитваше неустоимо желание да наръга нещо. Големия Болиджър беше обискирал Гийлс. Не би могъл да пропусне толкова голям пистолет. Беше ги предал.

Затова ли Каз беше настоял Големия Болиджър да бъде вторият му секундант за тази вечер? За да получи публично потвърждение, че той е преминал на страната на Черните шипове? Това обясняваше защо е инструктирал Холст да простреля Болиджър в корема. Какво от това обаче? Да, вече всички знаеха, че Бол е предател, но това не отменяше факта, че Гийлс е насочил пистолет към гърдите на Каз.

Гийлс се подсмихна самодоволно.

— Каз Брекер, майсторът на бягствата. Да видим как ще се измъкнеш сега.

— По същия път, по който дойдох. — Без да обръща внимание на пистолета, Каз насочи вниманието си към едрия мъж, който лежеше на земята. — Знаеш ли какъв ти е проблемът, Болиджър? — попита той и ръгна раната в корема му с върха на бастуна си. — Въпросът не беше реторичен. Знаеш ли какъв е най-големият ти проблем?

— Нееее… — чу се отдолу.

— Пробвай — изсъска Каз.

Големия Бол не каза нищо, само изскимтя отново.

— Добре, аз ще ти кажа тогава. Ти си мързелив. Аз го знам. Всички го знаят. Затова беше логично да се запитам защо моят най-мързелив бияч става рано два пъти седмично и изминава с по три километра повече, за да закуси в „Пекарната на Цила“, при положение че яйцата са в пъти по-добри в Кооперома. Големия Бол внезапно се превръща в чучулига, Черните шипове стават все по-смели на наша територия, а после прихващат и най-големия ни товар с юрда. Изводът се наложи от само себе си. — Каз въздъхна и се обърна към Гийлс. — Така става, когато глупави хора правят големи планове.

— Вече няма значение, нали така? — отвърна Гийлс. — Ако положението загрубее още, ще стрелям, при това почти от упор. Може би твоите хора ще застрелят мен или моите хора, но ти със сигурност няма да избегнеш този куршум.

Каз пристъпи напред, докато дулото на големия пистолет не опря в гърдите му.

— Без никакво съмнение, Гийлс.

— Мислиш, че няма да го направя?

— О, убеден съм, че би го направил с радост и песен в черното си сърце. Няма да е тази нощ обаче.

Пръстът на Гийлс трепна върху спусъка.

— Каз — намеси се Йеспер, — тая история с пистолета започва да ми лази по нервите.

Този път Оомен не възрази, че Йеспер си е отворил устата по време на преговори. Един от секундантите лежеше ранен на земята. Правилата на неутралната територия бяха нарушени. Острата воня на барут тежеше във въздуха заедно с един въпрос, неизречен в тишината, сякаш самият Жетвар чакаше да чуе отговора — колко точно кръв ще се пролее тази нощ?

Сирена писна в далечината.

— Бурщраат деветнайсет — рече Каз.

Допреди миг Гийлс пристъпваше от крак на крак, сега застина като статуя.

— Там живее гаджето ти, нали, Гийлс?

Гийлс преглътна.

— Нямам гадже.

— О, напротив, имаш — пропя Каз. — Хубавица при това. Е, хубавица като за теб. Изглежда приятно момиче. Ти я обичаш, нали? — Дори от покрива Иней виждаше потта, която лъщеше по пребледнялото лице на Гийлс. — Как иначе. Не е за вярване, че мома като нея ще прояви и грам интерес към отрепка като теб, но тя е различна. Смята те за очарователен. Което си е сигурен признак за умопомрачение, ако питаш мен, но любовта по принцип е сляпа. Обича ли да отпуска хубавата си главица на рамото ти? И да те слуша как й разказваш за деня си?

Гийлс гледаше Каз, сякаш го виждаше истински за пръв път. Момчето, с което бе говорил досега, беше нахално, безразсъдно и винаги готово да се засмее, но не беше страшно, не в истинския смисъл на тази дума. Сега Гийлс виждаше чудовището, чудовище с мъртви очи, което не познава страх. Каз Брекер си беше отишъл, заменен от Мръсните ръце, който се беше появил да свърши мръсната работа.

— Тя живее на Бурщраат номер деветнайсет — продължи Каз с дрезгавия си глас. — На третия етаж, на прозорците й има сандъчета с мушкато. В момента двама от нашите чакат пред вратата й и ако аз не си тръгна оттук доволен и в добро здраве, ще подпалят сградата. Единият ще запали огън отдолу, другият — отгоре, и къщата ще изгори за броени минути заедно с бедната Елизе, уловена в капан по средата. Русата й коса първа ще пламне. Като фитил на свещ.

— Блъфираш — каза Гийлс, но пистолетът в ръката му трепереше.

Каз вдигна глава и вдъхна дълбоко.

— Става късно. Чу сирената. Надушвам пристанището във въздуха, море и сол, но сякаш долавям и… на дим ли мирише? — В гласа му имаше наслада.

„О, светци, Каз! — помисли си съкрушено Иней. — Сега пък какво си направил?“

Пръстът на Гийлс отново трепна върху спусъка и Иней се напрегна.

— Разбирам, Гийлс. Честно — каза със съпричастие Каз. — Всичките тези планове и заговори, толкова пари за подкуп и накрая какво? Нищо. Точно това си мислиш в момента, нали? Колко ще е неприятно да се прибереш у дома с мисълта, че си загубил? Колко ще се ядоса шефът ти, когато се появиш с празни ръце и изгубена инвестиция? Колко добре ще се почувстваш, ако пуснеш куршум в сърцето ми? Можеш да го направиш. Натисни спусъка. Така всички ще си заминем заедно. Ще натоварят труповете ни на Жетварската баржа и ще ги подпалят, както прави градът с просяците. Или можеш да се примириш с наранената си гордост, да се върнеш на Бурщраат, да отпуснеш глава в скута на своето момиче, да заспиш жив и да сънуваш отмъщение. От теб зависи, Гийлс. Ще се приберем ли всички ние у дома тази нощ?

Гийлс се вгледа в очите на Каз и онова, което видя там, го накара да сгърби рамене. На Иней чак й дожаля за него. Дошъл бе в Борсата самоуверен и храбър, сигурен победител, един от първенците на Кацата. А щеше да си тръгне като поредната жертва на Каз Брекер.

— Един ден ще си получиш заслуженото, Брекер.

— Непременно — рече Каз, — ако има някаква справедливост на този свят. А всички знаем колко вероятно е това.

Гийлс отпусна ръка. Пистолетът провисна безобидно покрай тялото му.

Каз направи крачка назад и бръсна предницата на ризата си там, където допреди миг се беше опирало дулото.

— Върви да кажеш на генерала си, че Черните шипове повече нямат работа в Пето пристанище, че ще трябва да ни компенсира за прихванатия товар юрда, плюс пет процента отгоре, задето извадихте оръжие на неутрална територия, и още пет процента, задето сте такива забележителни задници.

А после бастунът на Каз описа бърза дъга. Гийлс изпищя миг след като костите на китката му изпукаха счупени. Пистолетът падна с дрънчене на паважа.

— Нямаше да стрелям бе! — извика Гийлс, притиснал ръка към гърдите си. — Свалих пистолета!

— Извадиш ли отново оръжие срещу мен, ще счупя и двете ти китки и ще трябва да си наемеш слуга, който да ти държи патката, докато пикаеш. — Каз опря главата на бастуна си в периферията на широкополата шапка. — Или може прекрасната Елизе да ти помага.

Каз коленичи до Болиджър. Едрият мъж скимтеше.

— Погледни ме, Болиджър. В случай че не умреш от раната си тази нощ, имаш време до залез-слънце утре да се ометеш от Кетердам. Чуя ли, че се навърташ в околностите на града, ще те намерят в някоя от бъчвите на Цила. — После вдигна поглед към Гийлс. — Ако помогнеш на Болиджър или разбера, че се е присъединил към Черните шипове, ще ти потърся сметка.

— Моля те, Каз! — изстена Болиджър.

— Ти имаше дом и сам го съсипа. Не очаквай съчувствие от мен. — Изправи се и извади часовника си от джобчето на жилетката. — Не очаквах това да се проточи толкова. По-добре да тръгвам, иначе бедната Елизе ще се свари без време.

Гийлс поклати глава.

— Има ти нещо, Брекер. Не знам какво е, но нещо определено не ти е наред.

Каз кривна глава настрани.

— Ти си от предградията, нали, Гийлс? Дошъл си в града да си пробваш късмета. — Приглади с ръка единия ревер на палтото си. — Аз, от своя страна, съм от копеленцата, каквито се произвеждат единствено в Кацата.

Въпреки заредения пистолет, който се въргаляше в краката на Гийлс и секундантите му, Каз им обърна гръб и закуцука по паветата към източната арка. Йеспер приклекна още веднъж край Болиджър и го плесна нежно по бузата.

— Идиот — тъжно каза той, после тръгна след Каз.

Иней продължи да наблюдава Черните шипове от покрива. Оомен взе пистолета на Гийлс и тримата си размениха тихо по няколко думи.

— Не си тръгвайте — примоли се Болиджър. — Не ме оставяйте сам. — Опита се да хване Гийлс за крачола.

Гийлс го срита. Зарязаха го да лежи, свит на топка и в локва кръв.

Иней издърпа пушката на Ван Даал от ръцете му, преди да го пусне.

— Прибирай се — каза тя на стража.

Той хвърли уплашен поглед през рамо, после хукна по покривната пътечка. Далеч долу Големия Бол пълзеше с усилие към изхода на Борсата. Очевидно беше достатъчно глупав да ядоса Каз Брекер, но беше оцелял дълги години в Кацата, а това изискваше силна воля. Може би щеше да оцелее и сега.

„Помогни му“ — обади се едно гласче в главата й. Само допреди десетина минути той й беше брат по оръжие. Струваше й се нередно да го зареже така. Би могла да слезе долу и да му предложи милостива смърт, да му държи ръката, докато той преминава в Отвъдното. Или да доведе лекар, който да го спаси.

Вместо това каза една бърза молитва на езика на своите светци и пое надолу по външната стена на Борсата. Да, жал й беше за младежа, който сигурно щеше да умре самичък, без близък човек, който да го утеши в последните мигове, или ако случайно оцелее, щеше да прекара живота си в изгнание. Но задълженията й тази нощ още не бяха приключили, а Привидението нямаше време за предатели.