Шест врани

40. Нина

Изпълзяха от мрака под ярката светлина на луната мокри до кости, ожулени и задъхани. Нина имаше чувството, че са я били с тояги. Остатъците от балеена лепнеха неприятно в ъгълчетата на устата й. Роклята й беше изпокъсана до неузнаваемост и ако не беше така отчаяно и шеметно щастлива, че е жива и още диша, Нина вероятно би се притеснила, задето стои боса и почти гола в клисурата на северна река, на около два километра от пристанището. Някъде далече камбаните на Ледения палат биеха до скъсване.

Кювей повръщаше вода, а Матиас измъкваше Каз — в безсъзнание и на вид безжизнен — от плитчините.

— Светци, диша ли изобщо? — ахна Нина.

Матиас го обърна по гръб, доста грубо, и започна да натиска ритмично гърдите му с повече сила от необходимото.

— Защо ли. Не те. Оставя. Да умреш — мърмореше под нос той в такт със сърдечния масаж.

Нина изпълзя по камъните и коленичи до тях.

— Остави на мен, преди да си му спукал гръдната кост. Има ли пулс? — попита тя и притисна пръсти отстрани на шията. — Има, но е много слаб. Разтвори му ризата.

Матиас хвана предницата на куртката и с едно движение разкъса униформата на дрюскеле. Нина постави едната си ръка върху бледите гърди на Каз и се фокусира върху сърцето му. С другата отвори устата и стисна носа му, после се опита да вкара въздух в дробовете му. Опитните Корпоралки знаеха как да изкарат водата от дробовете по друг начин, по-ефективно, но сега нямаше време да се вайка за такива неща.

— Ще се оправи ли? — попита Кювей.

„Не знам.“

Вдиша отново в устата на Каз, като едновременно с това поддържаше ритъма на сърцето му. „Хайде, Каз, отрепко прогнила, преживявал си и по-големи изпитания.“

Усети промяната, когато сърцето му заби само, без нейна помощ. После Каз се закашля силно и на пресекулки, вода изригна от устата и носа му.

Избута я от себе си, бореше се да поеме въздух.

— Махни се, по дяволите! — излая дрезгаво той и изтри уста с ръкавицата си. Очите му не бяха на фокус. Сякаш виждаше през Нина. — Не ме докосвай.

— В шок си, демджин — каза Матиас. — Едва не се удави. Би трябвало да си се удавил.

Каз се закашля отново, цялото му тяло се разтресе.

— Удавил — повтори той.

Нина кимна бавно.

— Ледения палат, помниш ли? Невъзможният удар? Оцеляхме на косъм? В Кетердам те чакат три милиона крюге?

Каз примигна и я погледна в очите.

— Четири милиона.

— Помислих си, че това може да те върне при нас.

Той разтърка лице, като продължаваше да кашля.

— Успяхме — каза накрая с почуда. — Дйел наистина върши чудеса.

— Ти не заслужаваш чудеса — каза навъсено Матиас. — Оскверни свещения ясен.

Каз се изправи на крака, залитна, пое си предпазливо въздух.

— Дървото е просто символ, Хелвар. Ако богът ви е толкова деликатен, по-добре си намерете нов. Да се махаме оттук.

Нина вдигна ръце.

— Пак заповядай, неблагодарник такъв.

— Ще ти благодаря, като се качим на „Феролинд“. Мърдайте. — И пое с усилие по големите камъни на клисурата. — Пътьом ще ми обясните защо нашият знаменит шуански учен изглежда като съученик на Вилан.

Нина поклати глава, едновременно ядосана и впечатлена. Може би това беше задължителното качество, за да оцелееш в Кацата. Способността да не спираш и за миг.

— Той приятел ли ви е? — попита скептично Кювей на шуански.

— При случай.

Матиас й помогна да се изправи и всички тръгнаха след Каз. Придвижваха се бавно по каменистия и стръмен бряг на ждрелото. Целта бе да стигнат до далечния край на моста отгоре, една идея по-близо до Дйерхолм. Нина беше уморена до смърт, но време за почивка нямаше. Изпълнили бяха задачата. Надвили бяха конкуренцията. Взривили бяха сграда в сърцето на Ледения палат. Но без Иней и другите никога нямаше да стигнат до пристанището.

Продължи упорито напред. Другият вариант беше да седне на някой камък и да чака края. Някъде откъм Ледения палат долетя бумтеж.

— О, светци, дано това е Йеспер — примоли се тя, докато се прехвърляха през ръба на ждрелото.

Погледна назад към моста, украсен с панделки и ясенови клонки за Хрингкяла.

— Не знам какво идва, но е голямо — каза Матиас.

— Какво ще правим, Каз?

— Ще чакаме — каза той, повишил глас да надвика рева.

— Няма ли да се прикрием поне малко? — попита Нина, като подскачаше от крак на крак от нерви. — Или да ни окуражиш с добра дума? Нещо от сорта, че си скрил двайсет пушки в храсталак наблизо? Дай ни нещичко, Каз.

— Какво ще кажеш за няколко милиона крюге? — попита той.

Танк прехвърли билото на хълма, веригите му изхвърляха камъчета и прахоляк. Някой им махаше от оръжейната куличка… не, двама бяха. Иней и Вилан! Крещяха и жестикулираха енергично.

Нина писна победоносно, Матиас зяпаше невярващо танка. Колкото до Каз… Нина направо не можа да повярва на очите си.

— Светци, Каз, изглеждаш щастлив.

— Не ставай смешна — тросна се той.

Но грешка нямаше. Каз Брекер се хилеше като идиот.

— Май са наши хора? — попита Кювей.

Но възторгът на Нина бързо повехна. Явно фйерданите нямаше да се предадат без бой. Колона от танкове прехвърли билото и се сурна на скорост и сред пелена от прахоляк по огрения от луната път. Може би Йеспер не е успял да запечата портата в сектора на дрюскеле. Или фйерданите са имали готови танкове другаде. Предвид огневата мощ, скрита зад стените на Ледения палат, май трябваше да се смятат за късметлии. Само дето изобщо не се чувстваше така.

Чак когато танкът стъпи на моста, Нина разбра какво викат Вилан и Иней.

— Махнете се от пътя!

Групичката им отскочи назад, танкът ги подмина с рев, после се люшна рязко напред и накрая спря с гръмовно скърцане.

— Имаме си танк — ахна тихичко Нина. — Каз, ти, гений такъв, планът ти сработи. Докара ни танк.

— Те ни докараха танк.

— Ние имаме един — каза Матиас и посочи към ордата от метал и пушек, която скъсяваше разстоянието. — Те имат много повече.

— Да, но знаеш ли какво нямат? — попита Каз, докато Йеспер завърташе гигантското оръдие на машината. — Мост.

Металически гръм се откъсна от бронирания търбух на танка. После се чу трясък, от който да ти писнат ушите. Нещо разсече въздуха със свистящ звук и се блъсна в моста. Първите две подпори избухнаха в пламъци, искри и трески заваляха в клисурата долу. Голямото оръдие стреля отново. Подпорите изпъшкаха жално, поддадоха и се сринаха окончателно.

Ако искаха да пресекат ждрелото, фйерданите трябваше да полетят.

— Вече си имаме и танк, и ров — обяви Нина.

— Качвайте се! — изкряка Вилан.

Те се хванаха кой където свари за хълбока на машината миг преди тя да поеме отново по пътя, набирайки скорост към пристанището.

Минаваха с рев покрай уличните лампи, хора излизаха от домовете си да видят какво става. Как ли изглеждаше отрядът им в очите на фйерданите, замисли се Нина. Какво виждаха, подали глави от врати и прозорци? Група дюдюкащи хлапетии, яхнали танк в цветовете на фйерданското знаме, които вилнеят из града като фестивална платформа, отклонила се от шествието — момиче в цикламени коприни и момче с червеникавозлатисти къдрици, които надничат иззад пушкалата; четирима други, мокри като кокошки, увиснали за хълбока на танка с риск за живота си — шуанско момче в затворническа униформа, двама окъсани дрюскеле и Нина, полуголо момиче с веещи се останки от синьо-зелен шифон, което крещи с пълно гърло.

Навлизаха в града, когато Матиас извика:

— Вилан, кажи на Йеспер да кара на запад.

Вилан се мушна през люка и след миг танкът зави в указаната посока.

— Там са складовете — обясни Матиас. — Нощем няма жива душа.

Танкът дрънчеше оглушително по паветата, свръщаше наляво и надясно през бордюрите да избегне окъснели минувачи, после набра скорост през пристанищния квартал покрай таверни, дюкяни и канцеларии на корабни компании.

Кювей килна глава назад с грейнало лице.

— Надушвам морето — каза радостно той.

Нина също го надушваше. Фарът светеше в далечината. Още две пресечки и щяха да излязат на кейовете. Оттам — свобода и трийсет милиона крюге. Съберяха ли дяловете си, двамата с Матиас можеха да отидат където им сърце поиска, да живеят както сами изберат.

— Малко остана! — извика Вилан.

Завиха и стомахът на Нина натежа като камък.

— Спри! — извика тя. — Спри!

Спряха и без тя да им казва, разбира се. Танкът наби спирачки и Нина едва не падна, повлечена от инерцията. Кеят беше право пред тях, а отвъд него — пристанището. Флаговете на стотици кораби се вееха на вятъра. Беше късно през нощта. Кеят би трябвало да е празен. Вместо това беше пълен с войници, най-малко двеста души в редици от сиви униформи… и с пушки, до една насочени право към тях.

Камбаните на Стария часовник още се чуваха. Нина погледна през рамо. Ледения палат се издигаше над пристанището, кацнал на канарата си като намусена чайка с разрошени пера. Осветените отдолу стени грееха бели на фона на тъмното небе.

— Какво става? — обърна се Вилан към Матиас. — Ти не каза нищо за…

— Явно са променили процедурите.

— Но всичко друго беше същото, както ти каза.

— Никога не бях виждал черен протокол в действие, ясно? — изръмжа Матиас. — Може би той по принцип предвижда войска на пристанището. Не знам.

— Млъкнете — каза Иней. — Просто млъкнете.

Глас се извиси над тълпата и стресна Нина. Заговори първо на фйердански, после каза същото на равкийски, керчски и шуански:

— Освободете затворника Кювей Юл-Бо. Оставете оръжията и се отдалечете от танка.

— Не смеят да открият огън — каза Матиас. — Страх ги е Кювей да не пострада в престрелката.

— Не се налага да откриват огън — каза Нина. — Вижте.

През редиците от войници водеха кльощав затворник.

Косата му беше сплъстена и падаше на очите. Облечен беше в окъсан червен кафтан и стискаше ръкава на войника до себе си. Устните му се движеха трескаво, сякаш бързаха да изрекат някаква дълбокомислена мъдрост. Но Нина знаеше, че нещастникът се моли да му дадат парем.

— Сърцелом — мрачно каза Матиас.

— Не е ли много далече да ни навреди? — попита обнадеждено Вилан.

Нина поклати глава.

— Разстоянието няма значение.

Тук ли го държаха, в долен Дйерхолм, заедно с войсковото поделение, отговарящо за пристанищния квартал? Защо не? Той беше по-добро оръжие от всяка пушка или танк.

— Виждам „Феролинд“ — каза тихо Иней и посочи.

Малко встрани от техния кей Нина различи керчското знаме и под него пъстрия флаг на търговска компания „Хаанраат“. Бяха стигнали толкова близо до свободата, буквално на крачка.

Йеспер би могъл да застреля сърцелома. Биха могли да поемат с мръсна газ през войската, но никога нямаше да стигнат до кораба, фйерданите със сигурност щяха да открият стрелба. По-добре да убият Кювей, отколкото младият учен да попадне в чужди ръце.

— Каз? — извика Йеспер от вътрешността на танка. — Моментът е изключително подходящ да кажеш, че си предвидил този развой на ситуацията.

Каз местеше поглед по морето от войници.

— Не съм го предвидил. — Поклати глава. — Веднъж ти ми каза, Хелвар, че, рано или късно, ще ми свършат номерата. По всичко личи, че си бил прав. — Уж говореше на Матиас, но гледаше към Иней.

— Достатъчно дълго живях в плен — каза тя. — Няма да се дам жива.

— Аз също — добави Вилан.

Йеспер изпръхтя откъм търбуха на машината.

— Наистина трябва да намерим по-подходящи приятели на хлапето.

— Предпочитам да си ида в бой, отколкото набучен на фйерданско копие — рече Каз.

— Значи се разбрахме — кимна Матиас. — Слагаме край тук и сега.

— Не — прошепна Нина.

Всички се обърнаха да я погледнат.

Гласът се извиси отново над фйерданските редици:

— Ще броя до десет. Повтарям: освободете затворника Кювей Юл-Бо и се предайте. Едно…

Нина се обърна към Кювей и заговори бързо на родния му език.

— Не разбираш — отвърна той. — Само една доза…

— Разбирам — прекъсна го тя.

Разбираше отлично, за разлика от другите. Поне докато не видяха Кювей да вади малка кожена кесийка от джоба си, лекьосана и в ръждив оранжев цвят.

— Не! — извика Матиас. Посегна да вземе дрогата, но Нина го изпревари.

Фйерданецът продължаваше да брои:

— Четири…

— Нина, не върши глупости — каза Иней. — Видя какво…

— Някои хора не се пристрастяват след първата доза.

— Не си струва риска.

— Пет…

— На Каз може да са му свършили номерата — каза Нина и отвори кесийката. — Но моите не са.

— Нина, моля те — примоли се Матиас.

Същата силна тревога бе видяла на лицето му през онзи далечен ден в Елинг, когато си беше помислил, че го е предала. В известен смисъл правеше същото и сега. Изоставяше го.

— Шест…

Първата доза въздействала най-силно, нали така? Пораждала сила, която следващите дози не можели да повторят. Сила, за която Нина ще копнее до края на живота си. Или пък ще се окаже по-силна от дрогата.

— Седем…

Нина вдигна ръка да докосне Матиас по бузата.

— Ако стане много лошо, намери начин да сложиш край, Хелвар. Разчитам, че ще постъпиш правилно. — Усмихна се и добави: — Отново.

— Осем…

Нина наклони глава назад и изсипа дрогата в устата си. Преглътна решително. На вкус беше сладко и леко прегоряло като обикновените цветчета юрда, но имаше и още нещо, някакъв труден за определяне нюанс.

Мислите й пресекнаха от само себе си.

Кръвта й завря, сърцето й препусна. Светът се разцепи на миниатюрни силни светлинки. Вече виждаше очите на Матиас с истинския им цвят, чистото синьо под петънцата кафяво и сиво, които тя беше добавила, лунният светлик се отразяваше във всяко косъмче по главата му. Виждаше капчиците пот по челото на Каз, почти невидимите очертания на татуировката върху ръката му.

Премести поглед към строените фйердански войници. Чуваше сърцата им. Виждаше танца на невроните, усещаше електрическите импулси, които пораждат. Така красиво и така подредено. Телата им бяха картографирана съвкупност от клетки, хиляди математически уравнения, които тя решаваше в рамките на секунда… не, на милисекунда, и знаеше всички правилни отговори.

— Нина? — прошепна Матиас.

— Мръдни — каза тя и видя гласа си във въздуха.

Усети сърцелома в тълпата, усети как преглъща жадно дозата си. Той щеше да е първият.