Шест врани

46. Пека

Пека Ролинс прехвърли топчето юрда в другата си буза, излегна се назад в креслото си и плъзна бавен поглед по опърпания отряд, който Доти беше довел в кабинета му. Ролинс живееше в гигантски апартамент над Изумрудения дворец, целият в позлата и зелено кадифе. Обичаше блясъка — в дрехите си, в приятелите си, в жените.

Хлапетата насреща му бяха пълната противоположност на добрия вкус. Облечени бяха с костюми от Комедия Брута, но никой не влизаше в кабинета му със скрито лице, затова маските им бяха свалени. Някои от тях Пека познаваше. По едно време се бе надявал да наеме сърцеломката Нина Зеник, но сега момичето изглеждаше много болно — костите му стърчаха, имаше огромни тъмни сенки под очите, а ръцете му трепереха. Неволно се е спасил от лоша инвестиция, реши той. Зеник се облягаше на ръката на едър фйерданец с бръсната глава и сурови сини очи. Беше истински исполин, вероятно бивш член на някое от военните им формирования. Би могъл да свърши работа като охрана. Откъде ги намираше Каз Брекер тези хора?

Момчето до тях беше от шуански произход, но и твърде младо, за да е прословутият учен, когото всички се бяха опитали да измъкнат от Фйерда. Пък и Брекер никога не би довел толкова ценен индивид в Изумрудения дворец. Колкото до Йеспер Фейхи, него Ролинс познаваше, разбира се. Стрелецът беше натрупал удивителни по размера си дългове в почти всички игрални зали на Източната дъга. Голямо плямпало, освен това — именно благодарение на него Ролинс беше научил, че Брекер изпраща отряд във Фйерда. Бързо проучване и щедри подкупи му бяха осигурили останалата част от информацията — кога и откъде заминават. Информация, която обаче се оказа дефектна. Брекер през цялото време беше на една крачка пред Ролинс и неговите Лъвски грошове. Малкият канален плъх в крайна сметка успя да стигне до Ледения палат.

И толкова по-добре. Ако не беше Каз Брекер, Ролинс още щеше да гние в трижди проклетия фйердански затвор между две изтезания… или да зяпа с мъртви очи, нанизан на копие нейде по външния пръстен.

Когато Брекер отключи с шперцовете си вратата на килията му, Ролинс не знаеше да се смее ли, или да плаче. Не знаеше дали хлапето идва да го освободи, или да го убие. Чувал бе много за Каз Брекер, откакто той се издигна сред Утайките — жалката сбирщина, която Пер Хаскел наричаше банда, — беше го виждал няколко пъти из Кацата. Момчето се беше появило от нищото и постоянно създаваше проблеми. Но все пак беше обикновен лейтенант, а не генерал, дребен териер, който джафка в краката на Ролинс.

— Здрасти, Брекер — посрещнал го бе той в килията. — Идваш да злорадстваш?

— Не точно. Знаеш ли кой съм?

Ролинс вдигна рамене.

— Знам я. Палето, дето ми краде клиенти.

И тогава нещо премина по лицето на Брекер, нещо, от което стомахът на Ролинс се качи в гърлото. Омраза. Омраза чиста, черна и отколешна. „Какво толкова съм направил на този дребосък?“ Но после изражението се стопи без следа и Ролинс реши, че си е въобразил.

— Какво искаш, Брекер?

Момчето просто си стоеше и го гледаше с очи едновременно празни и луди.

— Да ти направя услуга.

Чак сега Ролинс си даде сметка, че момчето е босо, носи затворническа униформа, а легендарните му кожени ръкавици — такъв тъп навик — ги няма.

— Като те гледам, май и на себе си не можеш да направиш услуга, хлапе.

— Ще оставя вратата отключена. Не си толкова глупав, че да тръгнеш след Бо Юл-Баюр без подкрепление. Изчакай подходящ момент и си плюй на петите.

— И защо ми помагаш, мамка му?

— Защото не ти е писано да умреш тук.

Незнайно защо това прозвуча като проклятие.

— Задължен съм ти, Брекер — каза след него Ролинс, докато момчето излизаше от килията. Направо не можеше да повярва на късмета си.

Брекер го погледна през рамо, тъмните му очи, бездънни като пещери.

— Не се притеснявай, Ролинс. Ще си платиш.

И сега момчето явно бе дошло да си прибере дължимото. Стоеше насред лъскавия му кабинет като мастилено петно, със сурово изражение и ръце върху вранската глава на бастуна. Ролинс не беше особено изненадан от визитата. Говореше се, че размяната между Брекер и Ван Ек не е минала добре и че Ван Ек държи под око Ребрата и другите свърталища на Брекер. Не и Изумрудения дворец обаче. Нямаше причина да наблюдава Изумрудения дворец. Може би дори не знаеше, че Ролинс се е върнал жив от Фйерда.

След като Брекер му обясни в основни линии ситуацията, Ролинс вдигна рамене и каза:

— Преметнали са те. Ако искаш съвет от мен, дай Кювей на Ван Ек, примири се със загубата и толкоз.

— Не съм дошъл за съвет.

— Плащаме си данъците и на търговците това им харесва. Затова си затварят очите, когато направим удар в банка или оберем някоя къща. Стига да си стоим в Кацата и да не се бъркаме в техните дела. Тръгнеш ли на война с Ван Ек обаче, всичко това ще се промени.

— Ван Ек действа срещу правилата на собствената си гилдия. Ако Съветът на търговците разбере…

— И кой ще им го каже? Канален плъх от най-долното свърталище в Кацата? Не се заблуждавай, Брекер. Ограничи колкото можеш щетите и чакай следващата битка.

— Моите битки са ежедневни. Твърдиш, че на мое място просто би махнал с ръка, така ли?

— Виж, щом искаш сам да се простреляш в крака… в здравия крак… твоя работа. Ще ми е интересно да видя какво ще стане. Но в съюз с теб няма да вляза. Срещу едър търговец? Никога. Нито аз, нито някой от колегите. Това не ти е дребна война между банди, Брекер. Ще се изправиш срещу градската стража, срещу армията и флотата на Керч. Ще изгорят Ребрата до основи с все стареца, а после ще си върнат и Пето пристанище.

— Не очаквам да се биеш рамо до рамо с мен, Ролинс.

— Какво искаш тогава? Само го назови и е твое. В рамките на разумното.

— Искам да пратя съобщения до равкийската столица. Бързо.

Ролинс сви рамене.

— Лесна работа.

— И ми трябват пари.

— Не думай. Колко?

— Двеста хиляди крюге.

Ролинс едва не се задави от смях.

— А нещо друго, Брекер? Смарагдът на Ланцов? Дракон, който сере дъги?

— Сумата не е непосилна за теб, Ролинс. А аз ти спасих живота.

— Ами да беше се пазарил, докато бяхме в килията. Аз не съм ти банка, Брекер. А дори и да бях, предвид настоящата ти ситуация пак не бих ти отпуснал кредит, щото е малко вероятно да го върнеш.

— Не искам кредит.

— А, значи искаш да ти подаря двеста хиляди крюге? И какво ще получа аз в замяна на щедростта си?

Брекер стисна устни.

— Ще получиш моя дял във Вранския клуб и Пето пристанище.

Ролинс изправи гръб.

— Готов си да продадеш дела си?

— Да. А за още сто хиляди ще добавя и един оригинален ДеКапел.

Ролинс се отпусна назад и събра пръстите на ръцете си.

— Няма да ти стигнат. Не стигат за война срещу Съвета на търговците.

— С този отряд ще ми стигнат.

— Този отряд? Не е за вярване, че точно вие успяхте да проникнете в Ледения палат.

— Но и факт.

— Ван Ек ще ви закопае.

— И други са се опитвали. Но аз все успявам да се върна от мъртвите.

— Уважавам амбицията ти, хлапе. И я разбирам. Искаш да си вземеш парите, искаш да си върнеш Привидението, искаш и парче от кожата на Ван Ек…

— Не — прекъсна го Брекер. Гъгнивият му глас звучеше особено неприятно. — Когато тръгна след Ван Ек, няма да му отнема само онова, което е мое по право. Ще му отнема всичко, ще го изцедя до последната капка. Ще залича името му от счетоводните тефтери. Докато не остане нищо.

Пека Ролинс отдавна беше загубил бройката на заплахите, които е чул, на хората, които е убил, и на онези, които е видял да умират, но нещо в очите на Брекер го смрази до мозъка на костите. Имаше нещо в това момче, някаква нагнетена ярост, която молеше да я пуснат на воля, и Ролинс предпочиташе да е някъде много надалеч, когато тази ярост скъса каишката си.

— Отвори сейфа, Доти.

Преброи поисканите пари, после накара Брекер да подпише документ, с който му прехвърля дела си във Вранския клуб и Пето пристанище. Пристанището беше истинска златна мина. Протегна му ръка да подпечатат сделката и Брекер една не смаза неговата.

— Значи изобщо не ме помниш? — попита момчето.

— А трябва ли?

— Може да почака. — Онова черно нещо в очите му се размърда отново.

— Имаме сделка — побърза да каже Ролинс. Нямаше търпение да се отърве от тези странни хлапета.

— Имаме сделка.

Тръгнаха си, а Ролинс застана пред големия вътрешен прозорец, който гледаше към игралната зала на Изумрудения дворец.

— Неочаквано доходоносен край на днешния ден, Доти.

Доти изръмжа в знак на съгласие, впил поглед в масите долу — зарове, карти, рулетки. Богатства загубени и спечелени и всеки път част от парите поемаха към дълбоките джобове на Ролинс.

— Той защо постоянно носи ръкавици? — попиша биячът.

— Прави се на интересен, предполагам. Кой знае? И какво значение има всъщност?

Гледаше как Брекер и приятелчетата му вървят през претъпканата игрална зала. Отвориха двойната врата към улицата и за един кратък миг светлината на уличните лампи очерта силуетите им в мрака с все маските и пелерините — сакато момче, следвано от хлапетии в театрални костюми. Брекер беше отличен крадец и не си поплюваше, беше и изобретателен също така, ако питаха Ролинс. Но за разлика от онези тъпаци в Ледения палат, Ван Ек знаеше, че Брекер му е вдигнал мерника. Хлапето се хвърляше с главата напред в истинска война. И нямаше никакъв шанс да спечели.

Ролинс посегна към часовника си. Май наближаваше време крупиетата да се сменят, а той обичаше лично да наглежда тази процедура.

— Копеленце гадно! — възкликна той.

— Какво има, шефе?

Ролинс държеше ланеца си. На мястото на инкрустирания с диаманти часовник висеше репичка.

— Онова дребно лайно… — А после му хрумна друго. Посегна за портфейла си. Нямаше го. Както и иглата за вратовръзката, келската монета, която носеше за късмет на врата си, и златните катарами на обувките. За миг се изкуши да провери и пломбите на зъбите си.

— Преджобил ви е? — попита невярващо Доти.

Никой не хързулваше Пека Ролинс. Никой не дръзваше. Но Брекер определено го беше хързулнал и Ролинс се запита дали това не е само началото.

— Доти — каза той, — май ще е добре да кажем по една молитва за Ван Ек.

— Мислите, че Брекер може да го надвие?

— Малко вероятно е, но ако не си отваря очите на четири, нашият търговец може сам да си надене въжето на шията и да връчи свободния му край в ръцете на Брекер. — Ролинс въздъхна. — Да се надяваме, че Ван Ек ще убие момчето.

— Защо?

— Защото иначе ще трябва да го направя аз.

Ролинс стегна възела на осиротялата си вратовръзка и тръгна към залата на казиното. Проблемът с Каз Брекер щеше да почака. Сега на дневен ред беше поредната печалба.