Шест врани

4. Иней

Иней веднага разбра, че Каз е влязъл в Ребрата. Появата му се предаваше като вибрация в претъпканите стаи и кривите коридори, защото всеки бияч, крадец, измамник и негодяй в къщата живваше в негово присъствие. Любимият лейтенант на Пер Хаскел се беше прибрал у дома.

Ребрата не беше нищо особено, просто поредната къща в най-лошата част на Кацата, три етажа, наблъскани един връз друг, увенчани с таванско помещение и островърх покрив. Повечето сгради в тази част на града бяха строени без основи, много от тях върху мочурливи терени, където каналите бяха прокопавани както дойде. В резултат къщите се облягаха една на друга като подпийнали другарчета в бар, всяка килната сънено в своята си посока. Иней беше влизала в доста от тях по работа за Утайките и знаеше, че отвътре ситуацията е същата като отвън — помещенията бяха студени и влажни, мазилката се ронеше, прозорците не се затваряха добре и през пролуките навяваше дъжд и сняг. Но Каз беше използвал свои пари да оправи черчеветата на Ребрата и да изолира стените. Къщата беше грозна, крива и претъпкана, но пък възхитително суха.

Стаята на Иней беше на третия етаж, мъничко помещение, което побираше само тясно легло и сандък, но си имаше прозорец с изглед към островърхите покриви и комините на Кацата. Когато духнеше силен вятър и разнесеше гъстия покров от въглищен дим над града, през прозореца се виждаше дори синя ивица море.

До зазоряване оставаха няколко часа, но къщата си беше съвсем будна. Тук тишината царуваше само в мързеливите следобедни часове, а тази нощ всички бяха превъзбудени заради новините от Борсата, предателството на Големия Болиджър, а сега и уволнението на бедния Рояке.

Веднага след разговора си с Каз Иней тръгна към Вранския клуб да намери крупието. Рояке работеше на масите и раздаваше „Трънка за трима“ на Йеспер и двама равкийски туристи. Иней го изчака да приключи с раздаването, после го покани да поговорят в един от частните игрални салони с идеята да му спести публичното унижение, но Рояке не пожела.

— Не е честно — развика се той, когато Иней му обясни как се е разпоредил Каз. — Аз не мамя бе!

— Обърни се към Каз — отвърна тихичко тя.

— И не викай, ако обичаш — добави Йеспер, като стрелкаше с поглед туристите и моряците на съседните маси.

Сбиванията бяха нещо обичайно в Кацата, но не и в салоните на Вранския клуб. Ако имаш сметки за уреждане, уреждаш ги навън, където няма риск да нарушиш богоугодното скубане на гълъбчета.

— Къде е Брекер? — изръмжа Рояке.

— Не знам.

— Ти винаги знаеш всичко за всички — озъби се крупието, наведе се към нея и я облъхна с миризма на бира и чесън. — Нали за това ти плаща Мръсните ръце?

— Не знам къде е, нито кога ще се върне. Зная обаче, че ще е добре да не си тук, когато се появи.

— Дай си ми чека. Дължите ми за последната смяна.

— Брекер не ти дължи нищо.

— Що не ми го каже в лицето, а? Праща момиченце да ме изрита! Може пък да си взема заплатата от твоите джобове.

Посегна да я хване за яката, но тя го избегна с лекота. Той посегна отново.

Иней видя с периферното си зрение как Йеспер се надига от мястото си, даде му знак да кротува и пъхна пръсти в медния бокс, който винаги държеше в десния джоб на панталона си. После фрасна Рояке по лявата буза.

Ръката му литна към лицето.

— Хей! — викна той. — Нищо не съм ти направил ма. От думи не боли.

Хората вече ги гледаха, затова Иней го удари още веднъж. Правилата на Вранския клуб може и да забраняваха сбиванията, но това сега имаше предимство пред тях. Когато я доведе в Ребрата, Каз изрично я предупреди, че ще трябва сама да се защитава и да не разчита на него за това. И тя беше взела съвета му присърце. Би могла да обръща гръб, когато я обиждаха или й натрапваха вниманието си, но направеше ли го, скоро щяха да пъхат ръце под блузата й и да я натискат в някое кьоше. Затова Иней не прощаваше нищо, нито обида, нито намек. Винаги удряше първа, и то силно. Понякога прибягваше и до ножа дори. Беше уморително, но в Керч свещена бе само търговията, затова Иней се бе постарала да внуши нагледно, че неуважителното отношение към нея крие повече рискове, отколкото облаги.

Рояке заопипва грозния оток, който се оформяше на лицето му. Изглеждаше изненадан и разочарован.

— Мислех, че сме приятелчета — възмути се той.

Най-лошото беше, че е прав. Иней наистина го харесваше. Уви, в момента той беше само уплашен мъж, който се опитва да изглежда по-едър от противника си.

— Рояке — каза му тя, — знам как раздаваш карти. Лесно ще си намериш друга работа. Прибери се вкъщи и се радвай, че Каз не си удържа дължимото от кожата ти.

И крупието си тръгна. Залиташе леко и се държеше за бузата като разплакано дете, а Йеспер се приближи към Иней.

— Той е прав, между другото. Каз не трябва да праща теб да му вършиш мръсната работа.

— То друга има ли?

— И въпреки това я вършим — каза той с въздишка.

— Изглеждаш изтощен. Защо не си легнеш?

Йеспер й намигна.

— Докато картите са още горещи? Не. Остани и ти да поиграеш. Каз ще ти отпусне кредит.

— Сериозно, Йеспер? — каза тя и вдигна качулката си. — Ако исках да гледам как хората си копаят дупка, в която да паднат, щях да ида на някое гробище.

— Хайде де, Иней — извика след нея Йеспер, докато тя минаваше през голямата двойна врата към улицата. — Ти носиш късмет!

„Светци — помисли си тя, — щом вярва в това, значи наистина е отчаян.“ Оставила беше късмета си в един сулийски лагер на бреговете на Западна Равка. Съмняваше се, че някога ще го преживее отново.

Сега излезе от малката си стая в Ребрата и пое надолу, като се пързаляше по перилата на стълбището. Нямаше причина да прикрива движенията си тук, но тишината се беше превърнала в навик, а дъските на стълбището скърцаха като мишки в размножителния сезон. Когато стигна до втората площадка и видя навалицата долу, отстъпи назад и зачака.

Каз се беше забавил повече от очакваното и щом най-сетне се появи в тъмното фоайе, там го наобиколиха много хора, нетърпеливи да го поздравят за победата над Гийлс и жадни за новини около Черните шипове.

— Говори се, че Гийлс вече събира хора да тръгне срещу нас — каза Аника.

— Ми да дойде бе — изтрещя Дирикс. — Имам аз брадва с неговото име на дръжката.

— Гийлс ще кротува известно време — отвърна Каз, докато се придвижваше по коридора. — Няма достатъчно хора да ни излезе по улиците, а кесията му е празна и не може да наеме нови. Вие не трябваше ли да сте тръгнали вече към Вранския клуб?

Вдигнатата вежда беше достатъчна да пришпори Аника в указаната посока, Дирикс хукна след нея. Други напираха да поздравят Каз или да отправят заплахи срещу Черните шипове. Никой не стигна дотам да го потупа по гърба, разбира се — това беше сигурен начин да останеш с една ръка по-малко.

Иней знаеше, че Каз ще отиде да говори с Пер Хаскел, затова, вместо да продължи надолу по стълбите, тръгна по коридора. В дъното му имаше килер, пълен с всякакви боклуци, стари столове със счупени облегалки, оплескани с боя чаршафи, останали след ремонта. Иней премести настрани кофа с материали за почистване — беше я оставила там, защото знаеше, че никой в Ребрата няма да я погледне, камо ли да се възползва от нея по предназначение. Решетката отдолу предлагаше отличен изглед към кабинета на Пер Хаскел. Почувства се гузно, задето подслушва Каз, но нали именно той я беше превърнал в майстор на шпионажа. Не може хем да обучиш сокол, хем да се сърдиш, че ловува.

Чу през решетката как Каз почуква на вратата и влиза.

— Връщаш се жив и здрав — посрещна го старецът.

Седеше в любимия си фотьойл и държеше в ръце корабния макет, който сглобяваше почти от година. Както винаги, голяма халба с пиво стоеше на масата пред него.

— Повече няма да имаме проблеми с Пето пристанище.

Хаскел изсумтя и отново насочи вниманието си към макета.

— Затвори вратата.

Иней чу как Каз затваря вратата, шумовете откъм коридора утихнаха. Виждаше главата на Каз, тъмната му коса лъщеше влажна. Явно е започнало да вали.

— Трябваше да ме попиташ, преди да се разправиш с Болиджър — каза Хаскел.

— Ако бях говорил първо с теб, можеше да се разчуе…

— Смяташ, че бих допуснал това?

Каз вдигна рамене.

— Това място е като всяко друго в Кетердам. Има течове.

Иней можеше да се закълне, че Каз погледна право към нейната решетка, преди да каже онова за течовете.

— Не ми харесва тая работа, момче. Големия Болиджър беше мой войник, не твой.

— Разбира се — кимна Каз, но и двамата знаеха, че не е вярно.

Утайките на Хаскел бяха от старата гвардия, измамници и мошеници от друго време. Болиджър беше от хората на Каз — нова кръв, млади и безстрашни. Може би една идея твърде безстрашни.

— Ти си умен, Брекер, но трябва да се научиш на търпение.

— Да, сър.

Старецът се изсмя остро.

— „Да, сър. Не, сър“ — имитира го той. — Станеш ли учтив, значи си намислил нещо. Какво ново, казвай.

— Възложиха ми една работа — рече Каз. — Вероятно ще отсъствам известно време.

— Големи пари?

— Много.

— Голям риск?

— Има го и това. Но ти ще си получиш двайсетте процента.

— Няма да предприемаш нищо сериозно без моето одобрение, ясно? — Каз явно бе кимнал, защото Пер Хаскел се облегна в креслото си и отпи от халбата. — Много богати ли ще станем?

— Богати като светци със златни корони.

Старецът изпръхтя.

— Стига да не се налага да живея като светец.

— Ще говоря с Пим — рече Каз. — Той ще ме замести, докато ме няма.

Иней се намръщи. Къде отиваше Каз? На нея не беше споменал нищо за голяма задача. „И защо Пим?“ Хвана я срам заради тази мисъл. Направо чуваше гласа на баща си: „Нямаш търпение да станеш кралица на крадците, Иней?“. Едно беше да си вършиш работата и да я вършиш добре. И друго — да си амбициозен. Иней не искаше да се установява за постоянно при Утайките. Искаше да изплати дълговете си и да се махне от Кетердам завинаги, така че защо да й пука, че Каз е избрал Пим да отговаря за бандата, докато го няма? „Защото аз съм по-умна от Пим. И защото Каз ми вярва повече.“ Но може би не вярваше, че бандата ще я приеме за водач, нея, нищо и никакво момиче, изпълзяло от бордеите преди няма и две години и още ненавършило седемнайсет. Ходеше с дълги ръкави, а канията на ножа й скриваше добре белега от вътрешната страна на лявата й ръка, останал след махането на татуса на Менажерията, но всички знаеха, че татуировката е била там.

Каз излезе от кабинета на Хаскел, а Иней излезе от килера и го изчака да се качи с накуцване по стълбите.

— Рояке? — попита той в движение и продължи към следващия етаж.

— Тръгна си — отвърна тя и пое след него.

— Някакви неприятности?

— Нищо особено. Справих се.

— Друго те попитах.

— Ядоса се. Възможно е да се върне и да създаде проблеми.

— Никога нямаме недостиг на такива — рече Каз, когато стигнаха до последния етаж. Стаите на таванското помещение бяха преустроени в негов кабинет и спалня. Иней знаеше, че му е трудно да катери всичките тези стълби с болния си крак, но явно му харесваше да разполага с цял етаж само за себе си.

Той влезе в кабинета си и каза, без да я поглежда:

— Затвори вратата.

В стаята имаше място, кажи-речи, само за голямото импровизирано бюро — стара складова врата върху щайги за плодове, — цялото отрупано с листове хартия. Някои от салонните управители използваха сметачни машини, шумни неща с твърди медни бутони и хартиени ролки, но Каз водеше счетоводството на Вранския клуб наум. Имаше и счетоводни тефтери, но само заради стареца и за да има нещо черно на бяло, когато се случи да обвини служител в кражба или когато търси нови инвеститори.

Това беше една от големите промени, които Каз беше въвел в управлението на бандата. Дал бе възможност на обикновени магазинери и предприемачи със законен бизнес да купуват дялове във Вранския клуб. Отначало тези инвеститори бяха скептични, подозираха, че е някаква измамна схема, но той ги бе убедил да започнат със съвсем малки дялове и така бе успял да събере достатъчно капитал, за да купи порутената стара сграда, да я стегне и да я впрегне в работа. И онези ранни инвеститори бяха спечелили богато от вложението си. Или така поне разказваше легендата. Иней още не можеше да реши кои истории за Каз са верни и кои е пуснал сам, за да обслужи целите си. Нищо чудно да беше измамил някой честен търговец и да беше използвал спестяванията му, за да даде начален тласък на Вранския клуб.

— Имам задача за теб — рече Каз, докато преглеждаше сметките от предния ден. Запаметяваше всяка страница от един поглед. — Какво ще кажеш за четири милиона крюге?

— Толкова много пари често се превръщат в проклятие.

— Малката ми сулийска идеалистка! Какво, не ти трябва друго, освен пълен стомах и широк път? — каза той, без да крие презрението си.

— И леко сърце, Каз. — Това беше трудната част.

Този път той се разсмя с глас, докато влизаше в миниатюрната си спалня.

— Това е безнадеждно. Предпочитам парите. А ти? Искаш ли парите, или не?

— Ти никога не раздаваш подаръци, така че… Каква е задачата?

— Задачата е невъзможна за изпълнение, самоубийствена и с нищожни шансове за успех, но ако се справим някак…

Той замълча с ръце върху копчетата на жилетката си, зареял поглед в нищото. Иней рядко бе чувала такова вълнение в дрезгавия му глас.

— Ако се справим? — подкани го тя.

Той я погледна с широка усмивка, внезапна и разтърсваща като гръмотевица, очите му почти черни като утайката на горчиво кафе.

— Ще бъдем крале и кралици, Иней. Крале и кралици.

— Хмм — каза неутрално тя и се престори, че оглежда един от ножовете си, твърдо решена да не обръща внимание на усмивката му. Каз не беше някое празноглаво момче, което споделя с нея плановете си за бъдещето. Той беше опасен играч, който винаги играе в своя полза. „Винаги“ — напомни си решително тя. Иней гледаше настрани и подреждаше някакви листа на купчинка върху бюрото му, докато той събличаше жилетката и ризата си. Не беше сигурна дали да се чувства поласкана, или обидена, задето Каз грам не се смущава от присъствието й.

— Колко време ще отсъстваме? — попита накрая Иней и го стрелна с поглед през отворената врата.

Беше атлетичен, целият в издължени мускули и белези, но само с две татуировки — враната и чашата на Утайките върху ръката под лакътя и едно черно „Р“ на бицепса отгоре. Никога не го беше питала какво означава буквата.

Погледът й се насочи към ръцете му — той свали кожените си ръкавици и топна един парцал в легена с вода. Сваляше ръкавиците си само тук и — доколкото Иней знаеше — само пред нея. Нямаше представа какво крие Каз под ръкавиците, но каквото и да беше, не се виждаше от пръв поглед — обикновени ръце с дългите пръсти на касоразбивач и един лъскав белег, останал от отдавнашно улично сбиване.

— Няколко седмици или месец може би — каза той, докато забърсваше с мокрия парцел подмишниците и гърдите си, а по торса му се стичаха капки вода.

„Светците да са ми на помощ“ — помисли си Иней с пламнали страни. Изгубила бе скромността си още в Менажерията, но… така де, всичко си имаше граници. Как би реагирал Каз, ако тя се съблече и почне да се мие пред него? „Сигурно би казал да не капя по бюрото му“, помисли си тя и свъси чело.

— Месец? — каза Иней на глас. — Разумно ли е да отсъстваш толкова дълго сега, след случилото се с Черните шипове?

— Това е правилният залог. И като говорим за залози, иди да измъкнеш Йеспер и Музен от клуба. До зазоряване ги искам тук. А утре вечер Вилан да ме чака във Вранския.

— Вилан? Ако става въпрос за голяма задача…

— Просто го направи.

Иней скръсти ръце на гърдите си. Този тип я влудяваше — допреди миг се червеше заради него, а сега й идеше да го удуши с голи ръце.

— Някакво обяснение ще ми дадеш ли?

— Когато се съберем всички. — Навлече чиста риза, после се поколеба, докато слагаше яката. — Това не е регулярна задача за бандата, Иней. Става въпрос за нещо самостоятелно и странично. Можеш да приемеш или да откажеш, твоя работа.

Предупредително звънче писна в главата й. Тя рискуваше живота си всеки ден по улиците на Кацата. Убивала бе за Утайките, крала бе, съсипвала беше лоши хора и добри, а Каз никога досега не беше намеквал, че една или друга задача е въпрос на избор, а не просто заповед, която трябва да се изпълни без излишни въпроси. На тази цена се беше съгласила Иней, когато Пер Хаскел откупи договора й и я освободи от Менажерията. Така че какво толкова й беше различното на тази задача?

Каз закопча ризата, навлече тъмносива жилетка и хвърли нещо към Иней. Нещото проблесна във въздуха и тя го улови с една ръка. Отвори шепа и видя игла за вратовръзка с голям рубин и златни лаврови листа.

— Прибери го — рече Каз.

— Чие е?

— Вече е наше.

— Чие е било?

Каз мълчеше. Взе палтото си и изчисти с четка засъхналата кал. Накрая каза:

— На един, който има глупостта да ми скочи.

— Да ти скочи? На теб?

— Чу ме.

— Някой е успял да те изненада?

Той я погледна и кимна рязко. Тревога пропълзя към стомаха й и го върза на възел. Никой не изненадваше Каз. Той беше най-коравият и страховит тип, който ходеше по улиците на Кацата. Иней разчиташе на това. Той — също.

— Втори път няма да се случи — обеща Каз.

После извади нов чифт ръкавици, грабна бастуна си и тръгна към вратата.

— Връщам се след няколко часа. Премести картината, която взехме от къщата на Ван Ек, в трезора. Онзи ДеКапел. Мисля, че е навита на руло под леглото ми. А, и ми поръчай нова шапка.

— Ако обичаш… — вметна тя.

Каз въздъхна издълбоко, събирайки сили за трите етажа стълби, по които му предстоеше да слезе. Погледна през рамо и каза:

— Ако обичаш, мила моя Иней, скъпоценност моя, би ли била така добра да ми поръчаш нова шапка, моля?

Иней погледна многозначително бастуна му.

— Желая ти дълго пътешествие до фоайето — каза тя, метна се на перилото и се хързулна към долната площадка като масло в нагорещен тиган.