5. Каз

Каз вървеше по Източната дъга към пристанището, там, където започваше игралният квартал на Кацата. Позорно известният лабиринт от тесни улички и водни пътища, известен като Кацата, си имаше граници — два големи канала, Източната и Западната дъга, като всеки от тях обслужваше характерна клиентела. Сградите в Кацата бяха единствени по рода си и се различаваха драматично от останалите сгради в Кетердам — бяха по-широки, по-големи и боядисани в ярки цветове, надпреварваха се за вниманието на минувачите — Скъпоценната ракла, Златния завой, Лодката на Уендел. Най-добрите игрални зали бяха на север оттук, в Капака, лъскавата част от Кацата, която се намираше най-близо до пристанищата и обираше каймака на туристите и моряците, които слизаха от корабите.

„Но Вранският не е там“ — разсъждаваше лениво Каз, вдигнал поглед към фасадата в алено и черно. Струвало му бе много усилия и време да подмами туристите и други жадни за приключения хора толкова далече на юг. Часът наближаваше четири камбани, а тълпата пред клуба още беше многобройна. Каз се загледа в потока от хора, който течеше между черните колони на портика под бдителното око на сребърната врана, разперила криле над входа. „Благословени да са гълъбчетата — помисли си той. — Благословени да сте всички вие, добри и щедри хорица, готови да изпразните кесиите си в хазната на Утайките и да благодарите за доброто прекарване.“

Отпред имаше викачи, които подканяха потенциалните клиенти да влязат, обещаваха им безплатни питиета, горещо кафе и най-доброто казино в цял Кетердам. Каз им кимна мълчаливо и продължи на север.

Само една друга игрална зала на Дъгата го интересуваше — Изумрудения дворец, гордостта и радостта на Пека Ролинс. Сградата беше боядисана в грозен оттенък на зеленото и украсена с изкуствени дървета, по чиито клони висяха фалшиви златни и сребърни монети. Цялото казино беше издържано така, че да напомня за келския произход на Ролинс и за неговата банда — Лъвските грошове. Дори момичетата, които сервираха и обменяха чипове, бяха облечени в лъскави тоги от зелена коприна, а косите им бяха боядисани в неестествен тъмночервен цвят, за да приличат уж на девойките от Странстващия остров. Каз наближи Изумрудения дворец, вдигна поглед към фалшивите златни монети и отвори широко вратата пред гнева си. Имаше нужда от него тази нощ — да му напомня какво е изгубил и какво може да спечели. Имаше нужда от него да го подготви за безразсъдното начинание.

— Тухла по тухла — промърмори той под нос.

Само тези думи държаха гнева му под контрол, само те го спираха да не нахлуе през кичозните врати в златно и зелено, да не поиска на всеослушание частна среща с Ролинс и да не му среже гърлото от ухо до ухо. „Тухла по тухла.“ Именно това заричане му помагаше да спи нощем, то го тласкаше през деня, то държеше на разстояние призрака на Йорди. Защото бързата смърт беше твърде добра за Пека Ролинс.

Загледа се в потока от клиенти, които влизаха и излизаха през вратите на Изумрудения, и зърна собствените си хора, мъже и жени, на които плащаше да примамват клиентите на Пека на юг с обещания за по-големи печалби, по-изгоден кредит и по-хубави момичета.

— Откъде идеш такъв зачервен? — обърна се един от тях към свой колега. Говореше една идея твърде силно.

— От Вранския клуб. За има-няма два часа спечелих сто крюге.

— Не думай!

— Честно! Излязох на Дъгата колкото да изпия една бира и да се видя с приятел. Ела с нас, ако искаш, и ще отидем заедно във Вранския.

— Вранския клуб! Кой да се сети!

— Хайде, ще те черпя едно. Ще черпя всички!

И си тръгнаха през смях, а редовните клиенти пред Изумрудения останаха да се чудят и маят дали няколко моста по-нататък няма да намерят по-добро обслужване и по-изгодни залози — алчността, слугата на Каз, ги подмамваше на юг като свирач с флейта на устата.

Каз имаше грижата да сменя често своите хора, така че викачите и биячите на Пека да не се усетят и така, клиент по клиент, източваше кръвчицата на Изумрудения. Това беше един от многото дребни прийоми, с чиято помощ набираше сила за сметка на Пека — прихващаше товарите му с юрда, налагаше му такси за достъп до Пето пристанище, подбиваше цените на наемите му и бавно разплиташе тъканта на живота му.

Въпреки лъжите, които сам беше разпространил, и твърденията си пред Гийлс през изминалата нощ Каз не беше копеле. Дори не беше от Кетердам. Беше на девет, а Йорди на тринайсет, когато двамата дойдоха за пръв път в града. Йорди носеше чека от продажбата на бащината им ферма, зашит на сигурно място във вътрешния джоб на старото му палто. Каз ясно помнеше какъв беше тогава, помнеше как върви ококорен по Дъгата и стиска ръката на батко си, за да не го отнесе навалицата. Споменът не беше приятен — две глупави гълъбчета, които само чакат някой да ги оскубе. Но онези момчета ги нямаше отдавна, останал бе само Пека Ролинс и неговото просрочено наказание.

Един ден Ролинс щеше да дойде при Каз и да го моли на колене за помощ. Ако Каз успееше да изпълни задачата на Ван Ек, този ден щеше да настъпи много по-скоро от планираното. „Тухла по тухла, така ще те унищожа.“

Но за да се вмъкне в Ледения палат, Каз имаше нужда от подготвени хора. С малко късмет през следващия час щеше да се приближи с още една стъпка към тази цел или поне към две ключови парченца от мозайката.

Зави по алея край един от по-малките канали. Туристите предпочитаха добре осветените улици, затова тук нямаше много пешеходци и Каз ускори крачка. Скоро видя светлинките и чу музиката по Западната дъга, а каналът се изпълни с мъже и жени от всякакви класи и страни, дошли тук да потърсят разтуха.

Музиката прииждаше от салони с широко отворени врати, където хора се изтягаха на дивани в оскъдно облекло и с кичозни бижута. Акробати висяха от въжета над канала, атлетичните им тела бяха покрити с брокат, а улични музиканти стържеха на цигулки с надеждата да измолят по някоя монета от минувачите. Амбулантни търговци се редяха покрай канала и крещяха към изящните частни гондоли на богатите граждани и към по-големите корабчета, които караха туристи и моряци от Капака.

Повечето туристи така и не събираха смелост да влязат в бордеите на Западната дъга, просто идваха да позяпат тълпите, които си бяха забележителност сами по себе си. Мнозина идваха в тази част на Кацата предрешени — с воали, маски и дълги наметала, които скриваха всичко, освен очите. Купуваха костюмите си в някое от специализираните магазинчета край главните канали и понякога изчезваха от погледа на спътниците си за ден или седмица, или за колкото им стигнеха парите. Обличаха се като Господин Ален или Изгубената невяста, или носеха гротескната маска с изпъкнали очи на Лудия — всички те герои от Комедия Брута. Имаше ги и Чакалите — група шумни млади мъже, които лудуваха из Кацата с червените лакирани маски на сулийски гадатели.

Каз се сети как Иней беше видяла за пръв път чакалска маска на една витрина и колко силно и неподправено беше презрението й. Сети се и за разговора им тогава.

— Истинските сулийски гадатели са голяма рядкост. Те са свети мъже и жени. Маските им са свещени символи, а тук ги продават като нещо тривиално.

— Виждал съм сулийски гадатели да упражняват занаята си в кервани и на кораби за забавление, Иней. Не ми се сториха особено свещени.

— Защото не са истински. Правят се на клоуни за теб и себеподобните ти.

— Себеподобните ми? — засмял се бе Каз.

Тя махна ръка с раздразнение и каза:

Шеврати. Неграмотници. Смеят ви се зад тези маски.

— Не и на мен, Иней. Аз никога не бих дал пари да ми предскажат бъдещето, нито на измамник, нито на истински гадател.

— Съдбата има планове за всички ни, Каз.

— Съдбата ли те е разделила със семейството ти и те е запратила в кетердамска къща на насладите? Или просто си извадила много лош късмет?

— Още не мога да реша — беше отвърнала хладно тя.

В моменти като онзи Каз си мислеше, че момичето го мрази.

Пробиваше си път през тълпата като сянка сред бурно море от цветове. Всяка от големите къщи на насладите си имаше своя специфика, някои очевидни, други не толкова. Мина покрай Синята перуника, край Лошата котка, брадати мъже се зъбеха през прозорците на Пещта, подмина Обскура, Върбата, забърса с поглед пищните блондинки в Снежната къща. Там беше и Менажерията, разбира се, позната също като Екзотичната къща, където Иней по принуда бе носила фалшиви сулийски коприни. Мерна Леля Хелен с пауновите й пера и прословутата лента с диаманти на шията, която посрещаше гости в позлатеното фоайе. Тя управляваше Менажерията, намираше подходящи момичета и имаше грижата да се държат подобаващо. Погледът й се спря върху Каз и жената стисна устни на тънка черта, после вдигна към него чашата си, но не за наздравица, а като заплаха. Каз не й обърна внимание и продължи нататък.

Бялата роза беше сред по-луксозните бордеи на Западната дъга. Имаше си собствен пристан, а лъскавите бели камъни на фасадата й подхождаха повече на търговско имение, отколкото на къща за наслади. Пълзящи бели рози растяха в сандъчетата под прозорците й и сладкият им аромат превземаше тази част от канала.

В салона ароматът се усещаше още по-силно. Гигантски алабастрови вази преливаха от бели рози, мъже и жени — някои забулени и с маски, други с открити лица — чакаха на светли канапета, отпиваха почти безцветно бяло вино и похапваха малки ванилови кексчета, напоени с ликьор от бадеми.

Момчето на рецепцията беше облечено с кремав кадифен костюм и имаше бяла роза на ревера. Косата му беше бяла, очите — безцветни. Ако не броим очите, приличаше на албинос, но Каз знаеше, че момчето е било променено нарочно, за да пасне на обстановката. Знаеше и кой го е променил — една определена гришанка, която обслужваше къщата срещу заплащане.

— Господин Брекер! — поздрави го момчето. — Нина е с клиент.

Каз кимна и се насочи към розово дръвче в голяма саксия, като с мъка удържаше желанието да навре нос в яката си. Чичо Феликс, сводникът, който управляваше Бялата роза, обичаше да казва, че момичетата му са сладки като розите. Но шегата беше за сметка на клиентите му. Този конкретен вид бяла роза, единственият достатъчно устойчив да оцелее във влажния климат на Кетердам, нямаше естествен аромат. Всички цветове се ароматизираха ръчно.

Каз плъзна пръсти по ламперията зад саксията с дръвчето и натисна с палец едно конкретно място на стената. Ламперията се плъзна настрани и той пое нагоре по тясна спирална стълба, предназначена само за персонала.

Стаята на Нина беше на третия етаж. Вратата на съседната спалня беше отворена, стаята — празна, затова Каз влезе в нея, премести един пейзаж и притисна лице към стената. Шпионки имаше във всички бордеи. Така управата се грижеше за безопасността и честността на служителите, а отворите в стената вършеха отлична работа и за онези, които обичаха да гледат как други си доставят удоволствие. Каз беше виждал достатъчно обитатели на гетата да търсят удовлетворение в тъмни кьошета и улички без изход и воайорството отдавна не му въздействаше. Освен това знаеше, че точно през тази шпионка не се вижда нищо, което да подпали въображението.

Дребен, плешив и напълно облечен мъж седеше на стол до кръгла маса със светла дантелена покривка, отпуснал ръце покрай недокоснат сребърен поднос за кафе. Нина Зеник стоеше зад него, увита в червен копринен кафтан, отличителен знак за занятието й — сърцелом от Гриша, — и притискаше едната си длан към челото му, другата — отзад на тила. Беше висока, снагата й приличаше на дървените статуи, които монтираха на носа на корабите за късмет, при това изваяна от майстор с щедра ръка. И двамата мълчаха, сякаш се бяха вкаменили край масата. В стаята дори нямаше легло, а само тясно канапе, на което Нина спеше нощем, свита на кравай.

Веднъж Каз я беше попитал защо не си поиска удобно легло, вместо да се гърчи всяка нощ на неудобното канапе, и тя му бе отвърнала с думите:

— Предпочитам никой да не си прави илюзии.

— Един мъж няма нужда от легло, за да си отгледа илюзии, Нина.

Тя примигна насреща му с дълги клепки.

— Ти пък какво знаеш за това, Каз? Свали си ръкавиците и ще видим кому какви илюзии ще хрумнат.

Каз я изгледа с хладен поглед, докато тя не сведе очи. Не проявяваше романтичен интерес към Нина Зеник, а случайно знаеше, че и тя не проявява интерес към него, никакъв. Нина просто обичаше да флиртува наляво и надясно. Веднъж я беше видял да прави мили очи на чифт обувки, които си беше харесала на една витрина.

Нина и плешивкото си стояха мълчаливо, времето минаваше, а когато часовникът удари точен час, мъжът стана и й целуна ръката.

— Върви — рече тържествено тя. — Върви си в мир.

Плешивкото целуна отново ръката й с насълзени очи.

— Благодаря ти.

Веднага щом клиентът си тръгна, Каз излезе от съседната спалня и почука на вратата на Нина.

Тя отвори предпазливо, без да маха веригата.

— О! — възкликна тя, като видя Каз. — Ти ли си?

Не изглеждаше особено доволна да го види. И нищо чудно. Каз Брекер на прага ти рядко вещае нещо добро. Нина свали веригата и го пусна да влезе, като събличаше в движение червения кафтан. Отдолу носеше нещо сатенено и толкова тънко, че не би трябвало да минава за плат.

— Светци, колко мразя това нещо — каза тя, срита кафтана и извади стар пеньоар от едно чекмедже.

— Защо, какво му е? — попита Каз.

— Не е скроен както трябва и боцка. — Кафтанът беше керчка направа, а не равкийска — беше костюм, а не униформа. Каз знаеше, че Нина никога не го носи навън, по улиците; обратното би било твърде опасно за един Гриша. Нина беше член на Утайките и всяко посегателство срещу особата й щеше да бъде наказано мълниеносно от бандата, но разплатата нямаше да й помогне особено, ако междувременно се озовеше в трюма на някой кораб с роби, плаваш в незнайна посока.

Тя се тръсна тежко на един от столовете край масата, изрита обсипаните си с камъчета пантофки, размърда пръсти и ги заби в мекия бял килим.

— Аааа — проточи доволно. — Така е много по-добре. — Лапна едно кексче от подноса и каза с пълна уста: — Какво искаш, Каз?

— Имаш трохи в деколтето.

— Пет пари не давам — каза тя и си взе още едно кексче. — Умирам от глад.

Каз поклати глава, едновременно развеселен и впечатлен от бързината, с която Нина излизаше от образа си на премъдра гришанска жрица.

— Това Ван Аакстер ли беше? Търговецът? — попита той.

— Да.

— Жена му почина преди месец, а бизнесът му се срина оттогава. Да очакваме ли обрат сега, щом идва при теб?

Нина нямаше нужда от легло, защото нейната специалност бяха емоциите. Тя работеше с радостта, спокойствието, самоувереността. Повечето Корпоралки се фокусираха върху тялото, било за да го лекуват, било за да го убият, но преди време Нина се нуждаеше от работа, която да я задържи в Кетердам, без да й създава неприятности. Затова, вместо да рискува живота си и да прави големи пари като наемник, сега тя забавяше пулса на разни хора, облекчаваше дишането им, отпускаше мускули. Въртеше и доходоносен страничен бизнес като гришанска шивачка, която „прекрояваше“ бръчките и двойните гуши на местните богаташи, но основният й доход идваше от хорските настроения и тяхната промяна. Хората идваха при нея самотни, скърбящи или просто тъжни без видима причина, а си тръгваха възторжени и със заличени тревоги. Ефектът не траеше дълго, но понякога дори илюзията за щастие беше достатъчна да вдъхне на клиентите й вярата, че ще оцелеят още един ден. Нина твърдеше, че било свързано с жлезите, но Каз не се интересуваше от подробностите, стига Нина да се отзовава, когато имат нужда от нея, и да плаща навреме процента си на Пер Хаскел.

— Може и да забележите промяна — отговори на въпроса му тя. Дояде и последното кексче, облиза с наслада пръстите си, после остави подноса пред вратата и позвъни за слугиня. — Ван Аакстер започна да идва в края на миналата седмица и оттогава всеки ден е тук.

— Чудесно. — Каз си напомни да купи известно количество от поевтинелите акции на Ван Аакстер. Дори подобреното му настроение да беше дело на Нина, бизнесът му пак щеше да живне. Поколеба се, после каза: — Помагаш му да се чувства по-добре, намаляваш скръбта му и прочие, но… можеш ли да го накараш да направи нещо? Да забрави жена си например?

— Да променя пътечките в мозъка му? Не ставай смешен.

— Мозъкът е просто един орган — повтори Каз думите на Ван Ек.

— Да, но е много по-сложен от другите. Да контролираш или да промениш мислите на друг човек… е, не е като да забавиш пулса или да освободиш конкретен химикал, за да оправиш нечие настроение. Има твърде много променливи. Никой Гриша не може да направи такова нещо.

„Засега“ — поправи я наум той.

— Значи третираш симптомите, а не първопричината.

Тя сви рамене.

— Той се крие от скръбта. Смята, че аз съм неговото решение, но така никога няма да преодолее смъртта на жена си.

— Тогава защо му уйдисваш? Посъветвай го да си намери нова жена и да не идва повече при теб.

Нина прокара четка през светлокестенявата си коса и погледна Каз в огледалото.

— Пер Хаскел възнамерява ли да опрости дълга ми?

— Боя се, че не.

— Е, значи ще позволя на Ван Аакстер да скърби по своя си начин. След половин час имам друг клиент, Каз. По каква работа?

— Клиентът ти ще изчака. Какво знаеш за юрда парем?

Нина сви рамене.

— Чувам слухове, но според мен са глупост някаква.

С изключение на Съвета на приливите, малкото гришани, които работеха в Кетердам, се познаваха и с готовност обменяха клюки. Повечето бягаха от нещо и се стараеха да не привличат вниманието на роботърговците или интереса на равкийското правителство.

— Не са само слухове.

— Какво, вихротворци летят? Вълнотворци се превръщат в мъгла?

— Фабрикатори превръщат оловото в злато. — Той бръкна в джоба си и й метна жълтата буца. — Истинско е.

— Фабрикаторите правят платове. Работят с метали и материи. Не могат да превърнат едно нещо в друго. — Вдигна буцата към светлината. — Може да си я взел откъде ли не — каза накрая, повтаряйки собствения му аргумент отпреди няколко часа.

Без да чака покана, Каз седна на плюшеното канапе и протегна болния си крак.

— Юрда парем съществува наистина, Нина, и ако ти още си доброто малко гришанско войниче, ще искаш, струва ми се, да разбереш какво прави дрогата с хора като теб.

Тя прехвърли още няколко пъти буцата злато от едната си ръка в другата, после стегна по-плътно колана на пеньоара си и се тръшна на канапето. Каз за пореден път се удиви на трансформацията й. В тези стаи Нина играеше ролята, която клиентите й очакваха от нея — всемогъщата, мъдра, всезнаеща Гриша. Но като я гледаше сега, с навъсено чело и седнала върху краката си, Нина беше самата себе си — момиче на седемнайсет години, отгледано в безопасността и лукса на Малкия дворец, а после озовало се далече от дома и едва свързващо двата края.

— Слушам те — каза тя.

И Каз й разказа. Премълча подробностите по предложението на Ван Ек, но й каза за Бо Юл-Баюр, за юрда парем, колко силна зависимост създава дрогата, като нарочно подчерта неотдавнашната кражба на равкийски военни документи.

— Ако всичко това е вярно, значи Бо Юл-Баюр трябва да бъде елиминиран.

— Не това е задачата, Нина.

— Въпросът не е в парите, Каз.

Въпросът винаги беше в парите. Но Каз знаеше, че тук се изисква друг вид натиск. Нина обичаше родината си и своя народ. Тя все още вярваше в светлото бъдеще на Равка, както и във Втора армия, гришанския военен елит, който се беше пръснал по време на гражданската война. Приятелите й в Равка я мислеха за мъртва, жертва на фйерданските ловци на вещици, и поне засега Нина предпочиташе да не ги вади от заблудата им. Но Каз знаеше, че момичето се надява един ден да се върне у дома.

— Нина, ще се опитаме да отвлечем Бо Юл-Баюр, но за тази цел ще ми трябва Корпоралник. Искам да се включиш в отряда ми.

— Не знам къде се крие този тип, но намериш ли го, трябва да го убиеш. Обратното би било най-висша форма на безотговорност. Отговорът ми е не.

— Юл-Баюр не се крие. Фйерданците го държат в Ледения палат.

Нина се умълча, после заключи:

— Значи го брой мъртъв.

— Съветът на търговците не мисли така. Не биха си направили толкова труд, нито биха предложили такава награда, ако смятаха, че вече е елиминиран. Ван Ек беше силно разтревожен. Личеше си.

— Търговецът, с когото си говорил?

— Да. Твърди, че информацията им е достоверна. Ако не е, какво пък, ще пострадам основно аз. Но ако Бо Юл-Баюр е жив, някой със сигурност ще се опита да го измъкне от Ледения палат. Защо този някой да не сме ние?

— Ледения палат — повтори Нина и Каз разбра, че е започнала да подрежда парченцата. — Значи не ти трябва само Корпоралник, нали?

— Да. Трябва ми човек, който познава палата като дланта на ръката си.

Тя скочи от канапето и взе да крачи напред-назад с ръце на кръста. Полите на пеньоара се развяваха след нея.

— Ама и ти си един! Колко пъти съм те молила да помогнеш на Матиас? Сега обаче, когато на теб ти трябва нещо…

— Пер Хаскел не ръководи благотворителна организация.

— Хич не се оправдавай със стареца — сопна се тя. — Ако искаше да ми помогнеш, да си го направил.

— И защо да го правя?

Тя се завъртя на пета към него.

— Защото… защото…

— Кога съм правил нещо срещу нищо, Нина?

Тя отвори уста, после я затвори отново.

— Имаш ли представа колко връзки би трябвало да впрегна, колко дългове да събера и да ги отпиша от тефтерите си завинаги? Колко подкупи трябва да раздам, за да измъкна Матиас Хелвар от затвора? Цената беше твърде висока.

— А сега? — успя да изсъска тя през заливащия я гняв.

— Сега свободата на Хелвар може и да струва нещо.

— Ка…

Той вдигна ръка да я прекъсне.

— Да струва нещо за мен.

Нина притисна пръсти към слепоочията си.

— Дори ако успееш да го измъкнеш, Матиас никога няма да ти помогне.

— Не се знае. Въпрос на давление.

— Ти не го познаваш.

— Така ли? Той е човек като всеки друг, тласкат го алчност, горделивост и болка. Ти би трябвало да разбираш това най-добре.

— Него го тласка единствено честта. А честта не можеш нито да я подкупиш, нито да я заплашиш.

— Може и да е било вярно преди, Нина, но последната година е била тежка за него. Хелвар се е променил много.

— Виждал си го? — зелените й очи се разшириха жадно.

„Ето — помисли си Каз, — Кацата още не ти е отнела напълно надеждата.“

— Да.

Нина си пое дъх дълбоко и треперливо.

— Той ще иска да си отмъсти, Каз.

— Да, ще иска това, но ще има нужда от друго — отговори той. — Аз знам разликата между двете и това е давлението, което ми трябва.

Загрузка...