Школа за магии (Книга втора)

31.

— Школата за магии — каза Лиза. — Школата за магии на госпожа Иванова.

— Да.

— Мястото, което спомена Грегъри Фишър — продължи тя, сякаш говореше на себе си. — Мястото, откъдето дойде майор Додсън, където ние отидохме на път за Можайск… Сега ще го видим по-отблизо, нали?

— Да — отвърна Холис и добави: — Ще те разпитват, така че колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Ще ме разпитват? Ще ми задават въпроси?

— Да. — Той почувства как ръката й стисна неговата. — Просто се приготви за някои неприятни изживявания — каза той. — Бъди храбра.

Тя си пое дълбоко въздух и кимна. Марченко се обърна назад в седалката си и се усмихна.

— Не е Шереметиево. Но вие го знаехте.

— Еб вас — каза Холис.

— Еб вас — съгласи се с него Лиза.

— Ебете се вие — отговори им Марченко на английски.

Вадим показа главата си между двете седалки, погледна към Холис и Лиза и прекара ръка като нож покрай врата си.

Вертолетът продължи стръмното си спускане към площадката за приземяване, която, както Холис забеляза, представляваше естествена полянка сред боровата гора, обрасла с висока жълта трева. В южния край на площадката имаше дървена барака, която бе видял на снимката от сателита. От бараката започваше едва забележим сред боровете тесен кален път, който продължаваше неколкостотин ярда на юг, докато се влееше в главния път към лагера.

По-голямата част от лагера с площ една квадратна миля не можеше да бъде видяна по-добре от няколко мили височина, отколкото на сателитната снимка, забеляза Холис. Но въпреки че нямаше добра видимост, той набеляза общото разположение на този малък свят. От вътрешната страна на оградата по периметъра на лагера обикаляше чакълест път, който описваше горе-долу правилна окръжност и вероятно се използваше за обслужване на наблюдателните кули. Главният път на лагера представляваше две ивици криволичеща асфалтова настилка, която приблизително разполовяваше оградената площ от изток на запад. Пътят започваше от главния портал и всъщност се явяваше продължение на онзи, по който те бяха поели от Бородинското поле.

Когато слязоха на стотина фута височина, Холис видя едно мрачно бетонно здание, разположено до главния път в средата на лагера, което вероятно беше щабът на местните сили. Съвсем наблизо до него имаше дълга дървена постройка със зелен покрив, чието предназначение не му беше ясно.

Малко по на юг от тези две сгради имаше още една поляна, но тя бе изкуствено изсечена във формата на правилен правоъгълник с размерите на футболно игрище, каквото несъмнено и беше, но се използваше и като площадка за маршируване и събиране на личния състав — характерно съоръжение за всяко училище или затвор. Когато вертолетът са спусна още по-ниско, той успя да различи дървени пейки, които можеха да поберат близо петстотин души.

Между футболното игрище и южната граница на лагера се виждаха металните покриви на дълги бараки, които вероятно принадлежаха на граничния патрул на КГБ в лагера. Холис си нахвърли мислено въздушна карта на района и се постара да запамети добре всички подробности.

Когато слязоха на около петдесет фута, нещо странно привлече като с магнит погледа му и той се вгледа в карето върхове на борове, което се намираше между бараките и щаба. И внезапно осъзна, че вижда гигантска маскировъчна мрежа, която покрива близо акър и се поддържа от боровете, чиито върхове се провираха през мрежата. Една от аксиомите както във военната авиация, така и в шпионажа бе, че нито снимките от въздуха, нито разузнавателните полети могат да заменят изпращането на човек на място. И той беше на път да стане този човек на място.

Вертолетът кацна на заснежената площадка за приземяване. Вторият пилот извади пистолета си и отвори вратата. Марченко слезе пръв, последван от Вадим. Вторият пилот направи знак на Лиза с пистолета си, тя взе чантата и иконата и скочи от вертолета, като отказа протегнатата ръка на Марченко. Вторият пилот се вгледа за секунда в Холис и го попита:

— Къде си мислехте, че ще успеете да отлетите с вертолета?

— Това си е моя работа.

— Може би до американското посолство? — Той погледна към пилота. — Нито един от нас нямаше да ви закара дотам.

Холис взе чантата с двете си оковани в белезници ръце. Стоеше приведен в ниската кабина на вертолета.

— Тогава щях да убия и двама ви и да пилотирам вертолета сам.

— Вие наистина сте убиец — вторият пилот се отдръпна от Холис.

— Не, аз съм офицер от авиацията на САЩ, когото са отвлекли.

— Така ли? — очите на втория пилот се разшириха от учудване.

— Хайде, слизайте! — извика Марченко.

— Обадете се в посолството ми и им кажете къде е полковник Холис. Ще се погрижа вие и колегата ви да получите по петдесет хиляди рубли награда за това.

— Тръгвайте! — вторият пилот отново хвърли поглед през рамото си.

Холис тръгна към отворената врата.

— Не трябваше да чупите китката на този човек — меко каза вторият пилот. — Знаете ли кои са тия двамата?

— Екскурзоводи от Интурист. Не забравяйте за предложението ми. — Холис скочи от вертолета и стигна до мястото, където стояха Марченко, Лиза и Вадим, до тях имаше един ЗИЛ-6. Колата беше военна и приличаше на американските джипове, но бе малко по-широка. Холис чу, че вертолетът излита, и почувства как въздушната вълна го бута напред.

Марченко отвори задната врата на зила и каза:

— Полковник Холис, след него Вадим и накрая госпожица Роудс. Холис тикна окованите си в белезници ръце под носа на Марченко.

— Махнете ги.

— Влизайте, моля — каза Марченко и поклати отрицателно глава.

— Влизай първа — каза Холис на Лиза.

Тя се качи и Вадим се опита да я последва, но Холис го избута встрани и седна по средата между него и Лиза. Вадим седна до Холис и му каза на руски:

— Ще направя физиономията ти на пихтия.

— С коя ръка?

— Ах ти, мръсно…

— Моля ви! — извика Марченко. — Стига! — Той седна на предната седалка и каза на шофьора: — В щаба.

Зилът потегли през покритото с трева поле към дървената барака, отдалечена на около стотина ярда. Холис се загледа в постройката, към която се приближаваха, и предположи, че някога е била изба на някой дървар — реликва от времената, когато такова нещо като самотен дървар все още е съществувало в тази комунистическа страна. Но сега от нея стърчаха две антени и вероятно бе превърната в радиокула, обслужваща вертолетната площадка.

Зилът пое по тесния път, който пресичаше тъмната борова гора. Лиза хвана ръката на Холис и му прошепна в ухото:

— Ще бъда храбра.

— Ти си храбра.

Зилът стигна края на пътя и зави наляво по главното асфалтирано шосе. Холис забеляза, че боровете от двете страни на пътя са огромни, достигаха до четиридесет — петдесет метра височина, а разперените им тежки клони образуваха балдахин, който почти не позволяваше на слънчевите лъчи да достигнат до земята. Тук-там се виждаха пътеки, застлани с трупи, които военните наричат „пътеки от рипсено кадифе“, водещи встрани от главния път. В края на някои от тези отклонения той съзря къщи, които не бе забелязал от въздуха. Беше учуден, но не и шокиран от факта, че една от къщите бе типично американско ранчо, а другата — боядисано в бяло дървено бунгало. Вероятно повечето от тези къщи се използват като жилища за курсантите и за техните инструктори, построени сред руската борова гора, за да засилят илюзията, че се намират в Америка, помисли си Холис. Именно това правеше мястото толкова уникално.

Лиза забеляза една от къщите и му каза:

— Виж!

— Виждам ги.

— Много е особено.

— Какво е…

— Никакви въпроси.

— Добре — кимна тя.

Марченко също гледаше през прозореца.

— Наистина е много странно — каза Марченко на Холис. — Знаете ли какво представлява това място?

Холис предполагаше, че Марченко не разполага с информация, излизаща извън рамките на задачата му да ги отвлече.

— Това е тайна база на ЦРУ. Арестуван сте, Марченко — отговори Холис.

Марченко се извърна в седалката си и погледна към Холис по начин, който го накара да си помисли, че човекът почти му бе повярвал. Каква страна. Най-накрая Марченко се усмихна.

— Шегувате се. Кажете ми, какво представляват тези постройки в гората.

— Наричат ги къщи.

— Така ли? Веднъж видях на кино една американска къща. Това са американски къщи.

— Много добре.

Марченко отново се обърна напред и започна да наднича през прозорците.

— Озадачен съм от това място.

Холис забеляза, че леката снежна покривка се бе задържала главно по клоните на боровете, но много малко бе достигнала до покритата с мъх земна повърхност. Това беше място, потънало във вечна тъма, помисли си той, място, където дори през лятото, по пладне, достига съвсем малко светлина.

— Не видях нито един човек — каза Лиза.

Холис кимна. Той също не бе видял хора и го обхвана тревожната мисъл, че тук вече няма никого, че са ги преместили на друго място, също както бе станало, когато американският спасителен отряд бе извършил десант във военнопленническия лагер Сон Тай в Северен Виетнам. Но след като продължи да се взира през гората, забеляза, че някои от прозорците на къщите светят, а от комините им излиза пушек. Не, помисли си Холис, те са още тук. КГБ не бе оценило правилно създалото се положение и още не бе закрило лагера.

Зилът продължи да се придвижва бавно по пътя и от дясната му страна се появи дълга постройка със зелен покрив, която Холис бе забелязал вече от вертолета. Това бе едноетажна, боядисана в бяло дървена барака с уютна веранда пред входната врата. На верандата имаше люлеещи се столове, а близо до двойната врата беше опряна червено-бяла машина за кока-кола. През големите прозорци Холис успя да съзре няколко мъже и жени на фона на стена, на която беше окачено американското знаме. Холис имаше чувството, че вижда клуб на ветераните от войните в някой малък град, а когато зилът мина покрай къщата, забеляза, че над двойната врата висеше лаконичен надпис: УРЛУ, Пост 000.

Зилът продължи още малко по пътя и спря пред сградата на щаба — сива двуетажна постройка от бетонни панели, много от които бяха набраздени от обичайните пукнатини, характерни за производството на сглобяеми конструкции в страната. Тук-там изпод повърхността на ронещия се бетон се подаваха укрепващи метални прътове, които оставяха оранжеви ръждиви петна на повърхността на стените. От дясната страна на входа в щаба имаше малка шперплатова будка, в която стоеше на пост патрул на КГБ. Пред входа на сградата ги чакаше полковник Пьотр Буров, облечен в дълъг зелен шинел с червените пагони на КГБ.

Марченко слезе от колата и им подвикна:

— Хайде, слизайте! Не можете да карате полковника да ви чака.

Вадим отвори задната врата и слезе, Холис и Лиза го последваха. Буров дълго и мълчаливо ги оглежда, а после каза:

— Е, нали това искахте да видите, Холис?

Холис не отговори.

— Защо е с белезници? — попита Буров Марченко.

— Опита се да отвлече вертолета. — Марченко обясни на Буров с доста неуверен глас какво се беше случило, като изопачаваше някак си реалните събития на летището и във вертолета.

Буров погледна към подутата китка на Вадим, която бе достигнала размерите на портокал, после погледна към Холис, но нищо не каза. След това се загледа в иконата в ръката на Лиза.

— Ако бяхте католичка или протестантка — каза й той, — щяхте да носите само малък кръст, за да ви крепи в трудни моменти. — Той се разсмя, Марченко и Вадим също.

— Вървете по дяволите — каза Лиза на руски.

Буров я удари силно през лицето и тя падна на земята. Холис се наведе, за да помогне на Лиза да се изправи, но междувременно Буров замахна към него, улучи го по брадата и той, олюлявайки се, политна назад. Краката му се подкосиха и той се свлече на земята, после неуверено стана. Буров сви дясната си ръка на юмрук, докато наблюдаваше как Холис се изправя.

— Е, добре, това изравнява резултата от Лефортово — каза Буров. После погледна към Вадим и каза на руски. — Стомаха.

Десният крак на Вадим се разгъна и улучи Холис в слънчевия възел, което го накара да се превие на две, но все пак успя да се задържи на краката си.

Холис се изправи и се опита да нормализира дишането си. Като в кошмар видя как към него се приближава огромното туловище на Виктор от Лефортово.

— Слабините — чу се отново гласът на Буров.

Кракът на Виктор ритна Холис между краката и го улучи право по тестисите. Холис изкрещя, след което осъзна, че се е строполил на замръзналата земя и се търкаля, заслепен от болка. Разнесе се писъкът на Лиза, който бе прекъснат от звука на тъп удар. Тя падна до него, хванала се за корема със замъглени от болка очи.

Виктор направи една крачка край Холис, който провря веригата на белезниците си под крака му и я уви около глезена му. Холис дръпна белезниците Виктор политна и с глух удар се просна на земята.

Буров тръгна към Холис, но го подмина и заби тежкия си ботуш в ребрата на Лиза и тя изпищя.

— Ще има ли още героични прояви? — попита Буров Холис. Той надвеси ботуша си над лицето на Лиза. — Не! Ставайте!

Холис се изправи на краката си едновременно с Виктор. Виктор сграбчи Лиза за яката на палтото й и я вдигна.

— Махнете му белезниците! — заповяда Буров на Марченко.

Лиза тръгна неуверено към Холис, но Буров я блъсна встрани. След това каза на Марченко на руски:

— Колата ще ви откара с вашия подчинен в центъра, където ще напишете пълен доклад за изпълнението на задачата си. Ако споменете дори и дума за видяното тук, ще бъдете разстреляни. Свободни сте.

Марченко и Вадим козируваха, обърнаха се кръгом и се качиха обратно в зила.

— Влизайте вътре! — заповяда Буров на Лиза и Холис.

Постовият отвори вратата и Холис и Лиза влязоха в сградата, последвани от Буров и Виктор.

Намериха се в някакво фоайе или чакалня, където имаше дежурен офицер, седнал зад бюрото, разположено точно срещу входната врата. Когато видя Буров, офицерът се изправи.

— Оставете чантите си и култовата вещ при този човек — каза Буров на Холис и Лиза.

Холис остави чантата на земята и забеляза отворената врата, през която се виждаха телефонна централа и радиопредавател.

— Сега свалете палтата и обувките си! — заповяда им Буров.

Холис и Лиза се съблякоха. Дежурният офицер остави палтата и обувките им на бюрото, като ги огледа внимателно.

Виктор хвана връзката на Холис, свали я от врата му и я пъхна в джоба си. Той разкопча колана на Холис, измъкна го и го захвърли върху бюрото, след това свали часовника му и го сложи на ръката си.

— Оттук! — рязко заповяда Буров. Той ги поведе по дълъг коридор към задната част на сградата. Зад тях вървеше войник от охраната с автомат АК-47. Войникът отвори една стоманена врата и блъсна Лиза вътре.

— Свали си дрехите — каза й Буров — и чакай да дойде надзирателката, за да те претърси. Ако си в състояние по някакъв начин да сложиш край на живота си, направи го преди нейното идване. Разполагаш с няколко минути.

— Още не съм свършил с тебе, кучко! — изръмжа Виктор на руски, затръшна вратата и я заключи.

Буров отвори следващата врата, бутна Холис в малка килия без прозорци и влезе след него.

— За твое сведение аз съм командирът на този лагер — каза той. — Тук съм от десет години и нямах нито един случай на избягал затворник. След това Додсън избяга, а двама от хората ми бяха убити. — Той погледна към Холис. — Зная, че си ги убил ти. Е, приятелят ти, евреинът Алеви, знае твърде много за това място. Не е ли така?

Холис не отговори и Буров го удари силно в корема.

— Ще ти кажа още нещо, умнико: от момента, в който ви съзрях, теб и сополивата ти приятелка, исках да ви имам тук и двамата. От центъра казаха, че е невъзможно, но аз им показах как могат да бъдат отвлечени двама американски дипломати. Те признаха, че е почти гениално. Сега съобщават на посолството ви за смъртта ви във вертолетна катастрофа. Обгорелите ви останки — всъщност това са двама затворници, мъж и жена — ще бъдат събрани от мястото на катастрофата. Никой не знае, че сте тук, Холис. Никой няма да ви потърси. Сега сте изцяло в ръцете ми, вие сте мъртви.

Холис се опита да избистри главата си. Той съобрази, че Буров е бил в затруднено положение и сега се опитваше да си възвърне благоразположението на Лубянка. Дотук поне се справяше добре.

— Свали си дрехите и ги дай на Виктор! — рязко заповяда Буров.

Холис си свали костюма, ризата и бельото, като подаде всяка една от вещите на Виктор, докато войникът постоянно го държеше на мушката на своя АК-47.

— Ако намеря някоя от глупавите ти шпионски играчки — каза Буров, — ще те убия със собствените си ръце. Скоро ще дойде човек, който ще провери дали не си скрил нещо в задника си. Добре дошъл в Школата за магии, Холис.

Буров, Виктор и войникът излязоха. Вратата се затвори и Холис чу как наместиха резето. Той се изправи сред стаята и се огледа. Между четирите бетонни стени имаше около десет квадратни фута. Нямаше прозорци и единствената светлина идваше от слабата крушка в една вдлъбнатина на тавана, покрита със стоманена решетка. Някъде там горе имаше устройство от оптични влакна, което го наблюдаваше, въпреки че той самият не го виждаше.

В килията нямаше мебели, а доколкото можеше да забележи, нямаше и никакво отоплително съоръжение. В далечния ляв ъгъл на килията имаше кранче за вода, което се подаваше от стената на около четири фута височина от пода. Под кранчето имаше дупка за оттичане на водата. Холис отвори кранчето и изплакна устата си от кръвта, след което наплиска лицето си със студена вода. Усети, че челюстта му се е подула, а един от зъбите му се клати. Тестисите му също започнаха да се подуват, а коремът му постепенно придобиваше морав цвят. Изми си ръцете и пи малко вода, но започна да му се повдига и той я изплю обратно в дупката на отточния канал.

Вратата се отвори и в килията влязоха двама униформени мъже. Единият от тях държеше в ръката си пистолет, а другият претърси тялото му, след това и двамата излязоха.

Холис стоеше в средата на студената бетонна стая. Някога, много отдавна, бе прекарал десет твърде неприятни дни в затвора, в тренировъчния лагер на школата за разузнавачи, която се намираше в сграда, подобна на тази, разположена в северозападната част на щата Вашингтон, която те наричаха „западната Лубянка“. Първите няколко дни там, а вероятно и тук, бяха обичайните „шокови дни“ — смесица от нечовешки, унизяващи отношения, психически тормоз и физически мъчения. Това те размеква, започваш да губиш самоуважението си. После те оставят да поседиш сам и да обмислиш нещата, но не след дълго жадуваната в началото самота се превръща в умопобъркваща изолация. И тогава, когато човек вече жадува да чуе и да види някое друго човешко същество, те ти насрочват „интервюта“, по време на които се държат относително добре, докато започнеш да ги харесваш — просто защото те оставят да живееш. Започваш да говориш, радваш се, че не си сам, и когато кажеш всичко, те изпращат в обикновен затворнически лагер или те застрелват.

Холис си помисли, че това че знае какво го очаква, му дава някакво предимство, но тази мисъл не му подейства успокоително. Радваше се, че Лиза нищо не знае.

Той отиде до стената, която разделяше килиите им, и я удари с дланта си, но тя беше дебела и той не чу ответен сигнал. Холис седна в ъгъла на килията, опрял гръб в по-топлата вътрешна стена, притисна крака до гърдите си и обви коленете си с ръце. Сънят му беше неспокоен.

На втория ден, според неговите изчисления, вратата се отвори и някой хвърли на пода вързоп дрехи. Холис откри във вързопа син анцуг и вълнени чорапи, но обувки нямаше. Той се изми и се облече. Чувстваше се много слаб. Светлината над главата му угасна и килията потъна в тъмнина. Беше забелязал, че лампата светва и угасва на произволни интервали, които сякаш не следваха никаква схема. Единствената цел бе да объркат биоритмите му. Холис походи малко в тъмното, после се сви и заспа в новите си дрехи.

Предполагаше, че бе настъпил третият ден, когато вратата се отвори отново и през нея влетя спален чувал, последван от варен картоф, от който в студения въздух се издигаше пара. Холис погледна към картофа, но не посегна към него, докато пазачът стоеше на вратата.

— Как се чувстваш? — попита го той на руски.

— Чудесно.

Пазачът изсумтя и произнесе обичайното изречение, с което поздравяват новодошлите затворници в лагерите на ГУЛАГ: „Жить будешь, но есть не закажешь.“ Ще живееш, но няма да имаш голямо желание да се чукаш. После се изсмя и затвори вратата.

Точно когато Холис тръгна към картофа, светлината угасна и трябваше да лази на четири крака, за да го намери. Той се вмъкна в спалния чувал, за да запази телесната си топлина, и изяде топлия картоф.

Няколко часа по-късно вратата отново се отвори и пазачът извика на руски:

— Ставай! Ела тук!

Холис се изправи на крака и последва войника по дългия коридор и тясната бетонна стълба. Въведоха го в малка стая и той веднага разбра, че е подредена като за съдилище. В далечния край на стаята имаше дълга маса, зад която седяха петима офицери от КГБ и го наблюдаваха. Буров седеше в средата и изглежда, бе най-висшият по чин. Другите четирима го гледаха със застинали лица.

На стената зад масата висеше портретът на Феликс Дзержински — основател на тайната полиция, а до него — снимката на човек, в когото Холис разпозна настоящия председател на КГБ. Над двата портрета бяха нарисувани щит и меч, емблемата на Комитета за държавна сигурност. Холис забеляза, че никъде не се виждаше съветското знаме или пък портрет на партиен или държавен деец. Тази украса символизираше само едно: КГБ се подчинява на свои собствени закони.

Холис видя, че слабата слънчева светлина, която се процеждаше през прозореца, прилича повече на прах, отколкото на лъчите на изгряващото слънце. Войникът от охраната на КГБ му заповяда грубо:

— Седни!

Холис седна на дървения стол с лице към петимата мъже. Полковник Буров заговори на руски, без да става от мястото си:

— Този специален трибунал на Комитета за държавна сигурност е свикан, за да съди полковник Самюел Холис от военновъздушните сили на Съединените щати за убийството на редник Николай Кулнев и редник Михаил Колотилов от отряда за охрана на КГБ. — Буров изреди датите и посочи обстоятелствата, при които се бяха случили събитията, след което попита: — Полковник Холис, признаваш ли се за виновен по обвинението в убийство?

Войникът от охраната ритна стола му и Холис се изправи.

— Признавам се за виновен — каза той.

Дори да бяха изненадани, Буров и другите четирима мъже не го показаха.

— Искаш ли да посочиш някакви смекчаващи вината обстоятелства? — попита Буров.

— Не.

— Много добре — той се изкашля и продължи. — След като обвиняемият не желае да посочи никакви смекчаващи вината обстоятелства, има само едно наказание, което този трибунал може да присъди за убийството на човек от КГБ, и това е смъртна присъда чрез разстрел. — Буров внимателно се вгледа в Холис, който се беше вторачил в една точка право пред себе си.

— Трябва да напишеш пълно самопризнание за престъплението, за което си осъден — каза Буров на Холис. — Ако самопризнанието ти е удовлетворително, ще ти бъде разрешено да подадеш жалба за преразглеждане на смъртната присъда до председателя на Комитета за държавна сигурност. Ако молбата ти бъде отклонена, няма да имаш право на по-нататъшни жалби и присъдата ще бъде изпълнена. Разбираш ли?

— Да.

— Отведете затворника в килията му и въведете следващия.

Войниците поведоха Холис към вратата. Когато стигнаха до нея, тя се отвори и Лиза влезе в стаята, облечена в сива затворническа униформа. Стори му се, че изглежда бледа, разтреперана и объркана.

— Признай се за виновна. Бъди храбра. Обичам те — каза й Холис.

Тя се вгледа в него, сякаш се опитваше да го познае, след което войниците ги поведоха в противоположни страни и Холис се намери в коридора. Отведоха го обратно в килията му на приземния етаж. Тя беше тъмна, но след малко лампата светна и той видя, че на земята има тефтер. Коленичи и го вдигна, намери и американска химикалка до него.

Холис седна на спалния чувал и опря тефтера на коленете си. Обучението му като офицер от разузнаването предвиждаше и правила за поведение по време на военнопленничество. Трябваше да признае всичко и нищо, да напише каквото и да поискаха от него, стига да не постави в опасност друг затворник или да застраши с това националната сигурност на страната или провежданите в този момент операции.

Накратко, трябваше да играе по тяхната свирка, защото те мислеха, че методите им са безпогрешни.

Основното му задължение беше да избяга, и то като съхрани тялото и разума си. Бяха го уверили, че ако се придържа към тези инструкции, нищо от онова, което би могъл да подпише, каже или напише, няма да му бъде предявено като обвинение, ако успее да се върне при своите. Холис си помисли, че предпочита спокойната съвест и строгите рамки на името, ранга и служебния номер. Но той вече не беше пилот, а в новата му работа нямаше спокойствие — нито морално, нито друго. Холис започна да пише признанията си. Пишеше на руски, за да може, ако има някаква фактологическа грешка, да твърди, че е поради непознаване тънкостите на езика. Знаеше, че ако разполагат с време, ще го накарат да пише отново и отново. Руснаците възприемаха писмения текст много сериозно, а като бивши православни християни отдаваха маниакално значение на признанието на вината. Затова легендарните писмени самопризнания на Лубянка просто валяха. Но Холис подозираше, че Буров бърза да стигне до сериозната част от работата, до разпита, който щеше да му позволи да разбере колко знаеха с Алеви, какво знаеха в посолството и във Вашингтон. Холис се замисли върху системата на криминалното правосъдие в Русия: съд, самопризнание, разпит. Предполагаше обаче, че това няма значение. В крайна сметка куршумът си оставаше най-накрая. Холис продължи да пише.

Спря за момент, за да събере мислите си. Всъщност нямаше много за казване. Беше шпионирал около Школата за магии, натъкна се на патрулна двойка и ги застреля. Това, че случайно зърна изгорената Яблоня от вертолета, го освободи от морални угризения и му позволи да издаде хора, които вече бяха ликвидирани. Знаеше, че КГБ иска не само фактология, но и философска мотивация за извършеното, ясно изразено съзнание, че се явява типичен продукт на западния капитализъм. Искаха да изрази и съжаление. Беше писал няколко опитни самопризнания във вашингтонската Лубянка, но не искаше да си проличи, че е професионалист в тази област.

Когато започна следващата страница, Холис си помисли за Западната Лубянка, за Школата за магии и за много други прояви на маниакално съперничество между Москва и Вашингтон. Винаги беше мислил, че ако някоя от двете страни бъде напълно разгромена в една бъдеща война, победителят ще изпита усещането за загуба и безцелност на по-нататъшното си съществуване. Спомни си изражението на лицето на Буров — твърде близко до разочарование, — когато произнесе смъртната му присъда. Нямаше никакво съмнение, че всяка от страните извлича някаква полза от конфликта и черпи неестествена физическа енергия от съществуването му.

Холис изпълни бележника с думи, след което прочете написаното. Беше добро самопризнание, смесица от безспорни факти и трудни за доказване измислици. Буров вероятно вече знаеше фактите. Измислицата беше, че обаждането на Грегъри Фишър в посолството е бил първият случай, в който те са чули за съществуването на американски военнопленници в Русия. Буров щеше да го повярва, защото искаше да повярва в това.

Два часа след като започна да пише, Холис подписа самопризнанията си и легна в спалния чувал. За малко се замисли за Лиза, но се насили да я забрави и потъна в неспокоен сън, в който се мяркаше и нейният образ.

На петия или шестия ден в затвора, след като на три пъти писа самопризнанията си, вратата на килията му се отвори и лейтенантът, който беше дежурен в деня на пристигането им, влезе и каза на руски:

— Самопризнанията ви са приети. Сега ще напишете молбата за преразглеждане на смъртната ви присъда. Елате с мен.

Дългото гладуване вече бе изтощило Холис. Той неуверено се изправи и последва лейтенанта в коридора. Офицерът му посочи задната част на сградата и Холис тръгна в указаната посока. Обикновено това беше мястото, където пускат куршум в тила. Той не можеше да разбере защо този странен обичай с екзекуциите в коридора, въведен през 1930 година, продължава да съществува. Ако никой не го знаеше, щеше да бъде много хуманно, но фактът беше широко известен по територията на целия Съветски съюз. Холис помисли, че всеки момент ще се намери лице в лице с отряда за екзекуции.

Чуваше как ботушите на лейтенанта чаткат по бетонния под и напрегнато се ослушваше дали няма да чуе щракането на капака на кобура му. Същевременно се питаше дали не е надценил желанието на Буров да го разпита. Спомни си съветите, които самият той бе дал на Лиза в ресторанта на Арбат, като й обясни, че действията на КГБ не се подчиняват на логиката и разума. Дали Буров не бе оставил чувствата да надделеят.

— Спрете!

Холис спря и чу, че вдясно от него се отвори врата.

— Влезте вътре — каза лейтенантът.

Холис влезе в малка стая без прозорци, която изглеждаше почти като килията му, с единствената разлика, че тук имаше маса и стол. На масата имаше лист хартия и писалка.

— Седнете.

Холис седна и лейтенантът застана зад него. Холис забеляза, че масата е от жълт бор, а дъските й бяха опръскани с нещо, което можеше да бъде само кръв. На стената срещу него бяха подпрени бали от слама, които предотвратяваха рикоширането на куршумите.

— Адресирайте молбата си до председателя на Комитета за държавна сигурност. Холис взе писалката и попита:

— На руски или на английски?

— Няма значение.

Холис започна да пише, а лейтенантът остана зад гърба му. За разлика от самопризнанията молбата явно трябваше да бъде кратка, защото разполагаше само с един лист. В този момент чу прещракването на металното копче на кобура, хлъзгането на пистолета по кожата и махането на предпазителя.

Продължи да пише. Установи, че устата му е пресъхнала, а дланите му са се изпотили. Овладя ръката си и дописа последния ред от молбата за преразглеждане на смъртната му присъда. Подписа се, остави писалката и зачака, чудейки се дали ще чуе изстрела и ще усети ли изобщо нещо.

Чу как предпазителят се спусна, пистолетът отново се плъзна в кобура и капакът му се затваря. Лейтенантът тихо се изсмя.

— Оставете я там. Станете — каза той.

Холис стана и лейтенантът го отведе обратно в килията му.

— Отговорът на молбата ви ще стане известен до 24 часа — каза руснакът. — Не е човешко да ви караме да чакате повече, за да узнаете съдбата си. — Той затвори и заключи вратата.

Лампата светеше и Холис знаеше, че Буров се забавлява да го наблюдава. Имаше желание да уринира, но не го направи. Седна върху спалния чувал и затвори очи. Даде си сметка, че би трябвало да играе по свирката на Буров, да трепери над отточния канал и да пие вода, за да разкваси пресъхналата си уста. Знаеше, че ако не достави на Буров някакво удоволствие, накърненото му честолюбие можеше да го накара да погледне на Холис като на развалена играчка и да се отърве от него.

Изправи се бавно, отиде до отточния канал и уринира. Пи от кранчето, повърна и пи отново. Въздъхна дълбоко, отиде до спалния си чувал и се зави презглава. Светлината угасна.

В тъмнината пред очите му изплува образът на Лиза, вървяща до него по Арбат в онази слънчева събота. Представяше си различни изражения на лицето й, всяко от които замръзваше за момент, сякаш мислено я фотографираше. Почувства, че се потапя в някакъв неспокоен и накъсан сън — единствения сън, който имаше от известно време. Разликата между будното му състояние и тези периоди на мъгляво полусъзнание се размиваше все повече и повече и той вече не беше в състояние да различава сънищата си от халюцинациите, когато беше буден. Жадуваше за дълбок сън, който да му позволи да се възстанови, но това, изглежда, за него беше вече невъзможно.

Най-сетне наистина заспа. Сънува сън, който не би искал да види никога повече: неговия Ф-4, лостовете за управление не реагират в ръцете му, пилотската кабина пълна с дим и червена кръв, морето се носи с бясна скорост към него, след това небето, морето, небето, докато самолетът се върти около оста си; и ръката му, която натиска бутона за катапултиране.

Холис скочи на крака с плувнало в пот чело, а сърцето му сякаш се опитваше да изскочи от гърдите.

— Симс! Симс! — изкрещя той, след това се строполи на пода, скри лицето си и остана там неподвижен.

Вратата се отвори и пазачът безизразно каза:

— Елате с мен.

Холис се изправи и последва войника в коридора. Зад гърба му застана още един от охраната и те тръгнаха.

— Михаил Колотилов беше мой приятел, шибан убиецо! — каза войникът зад гърба му.

Холис не отговори. Войникът пред него зави по тясната стълба край стената и те се качиха на втория етаж. Руснакът почука на една врата и я отвори. Мъжът зад гърба му блъсна Холис към стаята и той влезе вътре.

Полковник Буров седеше зад бюрото си в спартански подредения бетонен кабинет. Имаше само един прозорец в стената и Холис видя, че е вечер. Бетонните стени бяха с цвета и вида на втвърден жълт крем, а бетонният под бе застлан с керемиденочервен килим с азиатски мотив по средата. На стената зад бюрото на Буров висяха същите два портрета като в съдебната зала, но също и задължителният портрет на Ленин.

— Седни, Холис.

Холис седна на дървения стол срещу бюрото и вратата зад него се затвори. Буров вдигна писмените самопризнания на Холис.

— Зашеметяващо. Много съм впечатлен от способността ти да се измъкваш. Както знаеш, открихме колата ти на гара Гагарин. Това, което не знаеш е, че разбрахме и за Яблоня. Радвам се, че си казал истината за това.

Холис почеса наболата си брада и потисна лекото си покашляне.

— Но приятелката ти не каза истината. Всъщност нейните признания съдържат много по-малко подробности от твоите.

— Тя не знае много.

— Така ли? Знае за Яблоня, но не го е включила в самопризнанията си. Тя също бе осъдена на смърт от трибунала. Ако признанията й не бъдат оценени като задоволителни, няма да има възможността да напише молба за обжалване на смъртната си присъда.

Холис не каза нищо.

— И ще бъде разстреляна. — Известно време Буров изучава Холис, след това повдигна един лист хартия и го погледна. — Молбата ти за помилване е много интересна. Казваш, че си готов да работиш тук, ако не те разстрелят.

— Да.

— Какво мислиш, че правим тук?

— Обучавате агенти на КГБ да минават за американци.

Буров го изгледа изпитателно, след това попита:

— Откъде знаеш това?

— Предположихме.

— Ти и Алеви?

— Да.

— Разбирам. А успяхте ли да заловите някои от випускниците на това място?

— Да. Семейство Келъм.

— Кога ги разкрихте? — Буров се беше навел през масата.

— Едва… мисля, че беше миналият четвъртък или петък. Кой ден сме днес?

Буров не отговори, а продължи да пита.

— А Додсън? Къде е Додсън?

— Не знам.

Буров стана и отиде до прозореца. Загледа се в тъмната борова гора, след това попита:

— Ако сте знаели за това място, защо не сте предприели никакви действия?

— В настоящия момент правителството ни провежда мирна политика.

— И затова искат да потулят въпроса?

— Това е моето мнение.

— Но ако по някакъв начин Додсън влезе във връзка с посолството ви…

— Ще го накарат да млъкне.

— Ще го направят ли? — усмихна се Буров.

— Предполагам. Не зная абсолютно всичко, което става там.

— Да. Бих предпочел Алеви да е тук. Но засега и ти ще ми свършиш работа.

Холис разтърка очите си. Знаеше, че всичко, което казва, се записва и вероятно минава през анализатор на ритъма на речта. По-късно щяха да го прикачат към полиграф и да му задават същите въпроси, накрая може би щяха да му ги задават и под въздействието на наркотици. Всички открити несъответствия щяха да бъдат изяснени посредством разпит с електрошокове.

Буров продължи така наречения между професионалистите „мек“ разпит, като Холис се стремеше да отговаря на въпросите му безизразно и кратко. Буров беше добър, но все пак не беше професионалист от специалния отдел 2 на КГБ за провеждане на разпити. Холис дори си помисли, че мнимите представители на този специален отдел в Западната Лубянка във Вашингтон се справяха малко по-добре. От друга страна, като военновъздушно аташе с дипломатически имунитет Холис не беше подготвен специално за попадане в подобна ситуация, така че обучението му в тази област бе малко ограничено.

Холис обаче подозираше, че Буров е достатъчно голям егоист, за да мисли, че може да се справи сам с положението. Това обясняваше заминаването му за Можайск и за ресторанта в Лефортово и проведените самостоятелно контраразузнавателни акции. Освен това Холис си спомни, че бе много вероятно Буров и цялата му операция с „Малката Америка“ да имат проблеми — ако не с Лубянка, то поне с политиците. Холис беше длъжен да увери Буров, че всичко е наред. Не искаше това място да изчезне. Поне засега.

— Не мога да си представя, че правителството ви ще допусне работата ни тук да продължи — каза Буров. — Дори в интерес на мира. В Америка има вече хиляди наши агенти и всяка година школата завършват по над двеста души. Как възнамерява да подходи Вашингтон към този проблем?

Това, помисли си Холис, е ключовият въпрос.

— Според мен Държавният департамент ще търси да разреши проблема чрез преговори — отговори той.

— Така ли? Дипломатите са такива баби. Какви са намеренията на ЦРУ?

— Да вдигнат тревога. И да предадат информацията на световната преса.

— А, да. А Белия дом?

— Те са някъде по средата.

— А вашите хора? Разузнавателният отдел на Министерството на охраната?

— Те имат морален ангажимент към съдбата на пленените летци.

— А ти? Ти, полковник Сам Холис?

— Аз просто искам да ви убия — Холис си позволи леко да се усмихне.

— Така ли? — усмихна се и Буров в отговор. — Мислех, че искаш да работиш за мен.

— Зависи.

Буров кимна сам на себе си и каза:

— А предлагал ли е някой да бъдат предприети някакви непосредствени действия срещу школата?

— Какво имате предвид?

— Да се измъкнат примерно един-двама от тези хора тук и да бъдат представени на световната преса като доказателство за всичко това.

— Не, поне доколкото аз знам. А от това, което виждам тук, то е и невъзможно.

— Да, невъзможно е. И бягството на Додсън бе изцяло плод на вътрешен заговор. Никаква външна помощ. Така ли?

— Не сме участвали.

— И срещата на Фишър с Додсън е била чиста случайност?

— Разбира се. Чули сте какво казва Фишър в записания телефонен разговор. Той не е от нашите.

— А шпионирането тук не беше ли опит да измъкнете някой затворник?

— Не. Бяхме само аз и Лиза Роудс. И го направихме по своя инициатива.

— Влязохте ли във връзка с някой от затворниците вътре в лагера?

— Не.

— С някой от служителите?

— Не.

— Разполагате ли със съветски граждани извън този лагер, които да работят като ваши агенти?

— Не и във връзка с тази школа.

— Но наемате съветски граждани за американски агенти.

Холис реши, че е дошъл моментът да отбележи една точка в своя полза.

— Не ги наемаме. Те не вземат нито копейка. Правят го, защото мразят комунистическата партия и КГБ.

Известно време Буров мълча, след това попита:

— Ще ми дадеш ли имената им?

— Нямам истинските им имена. Само псевдонимите.

— Разбирам.

— Защо да ви казвам каквото и да било, ако ще ме разстрелят?

— Защото разстрелът е нищо в сравнение с това, което аз мога да ти причиня.

— А аз мога да се самоубия, преди да успеете да ми сторите каквото и да е.

— Не мисля, че разполагаш с каквито и да е смъртоносни инструменти.

— Бих могъл да пробия шийната си вена с химикалката. Не би трябвало да давате такива неща в ръцете на обучени офицери от разузнаването.

— А, да. Химикалката. Значи смяташ, че тъй като си офицер от разузнаването, разполагаш с твърде ценни сведения, следователно не би трябвало да те убиваме.

— Може би.

— Е, добре, нека ти задам един въпрос. Какво предлагаш? Като офицер от разузнаването на офицер от разузнаването?

— В молбата ми се казва съвсем ясно какво имам предвид. Ясно ми е, че официално съм мъртъв. Предпочитам да работя тук, сред себеподобните си, отколкото да ме изпратите в Сибир или да ме застреляте. Искам и Лиза Роудс да бъде с мен.

— Да, официално ти си мъртъв. Ще ти покажа съобщенията в американската преса. Центърът иска да те убием наистина, след като извлечем от теб цялата необходима информация. Но може би аз ще успея да ги убедя, че ти и приятелката ти сте много необходими тук. И може би доживотната присъда тук, където ще ни помагате да унищожим Америка, ще бъде по-страшна от смъртта. Това ще ме забавлява, Холис.

— Знам, че е така.

Буров се усмихна и продължи:

— Не мисля, че вие, военните аташета, сте толкова опитни, колкото хората на ЦРУ. Но въпреки това започва да ми се струва, че капитулацията ти е някакъв вид хитрост. И ако реша, че това е така, ще измъчвам приятелката ти до смърт. И то пред очите ти.

Холис не отговори. Буров се приближи към Холис и го погледна от горе на долу.

— Мислеше си, че си голяма работа, нали? И в моргата в Можайск, и в ресторанта в Лефортово, и след това, когато говорихме по телефона. Какви обиди само изтърпях от теб.

— Имах дипломатически имунитет.

— Да, имаше — изсмя се Буров. — Но сега мога да правя с теб каквото пожелая. — Буров сграбчи Холис за косата и дръпна главата му назад. — Погледни ме, самодоволно американско копеле. Ти и другите лайна в посолството ви ни гледате отвисоко, нали? Чух записите на някои от разговорите в посолството. Присмивате се на пиянството ни, смятате, че не се къпем достатъчно често, подигравате се на жените ни, смеете се на Москва, на храната, на квартирите ни и почти на всичко, свързано с нас. — Буров дръпна косата на Холис още по-силно. — Да не би да смяташ, че сега изглеждаш и миришеш добре, кучи сине? — Буров пусна косата на Холис и го удари с ръка по челото. — Да не би да си мислиш, че изящната ти приятелка изглежда и мирише добре? Продължаваш ли да мислиш, че сте чак толкова цивилизовани? Какво представлявате без елегантните си дрехи и дезодорантите? Вие сте нищо, това е. Един руснак може да издържи повече страдания от вас, защото поначало имаме по-малко. И защото имаме повече вътрешна сила. Вие се скапвате, щом останете без душа и яденето си. — Буров се разходи из стаята, след това се върна при Холис и му извика:

— Стани!

Холис се изправи.

— Ръцете на главата! — Холис сложи ръце върху главата си.

— Можеш ли да си представиш всичко, което мога да причиня на теб и Лиза Роудс? — погледна го Буров. — Неща, които няма да оставят никакви следи по телата ви, но които ще разрушат напълно същността ви, човешкото ви достойнство, душите и разума ви. Отговори!

— Да, мога.

Буров застана до Холис:

— Приятелката ти е почитател на руската култура. Може би тя би искала да има и руски любовник. Може би и няколко дузини.

Холис не отговори.

— Знаеш ли, че тя е била любовница на Алеви? Отговори!

— Да.

— Казах ти вече, че жена ти е тръгнала с един английски джентълмен.

— Не ми пука.

— Сега е във Вашингтон за погребението ти. Мисля, че то ще се състои утре.

Холис не каза нищо.

— Кой е Симс?

— Не знам.

— Мисля, че аз знам. — Буров си погледна часовника и каза. — Е, Холис, искаш ли да видиш кучката си?

Холис кимна. Буров отвори вратата към кабинета си и каза нещо на охраната, след което се обърна към Холис:

— Можеш да си свалиш ръцете. Излизай. Можете да правите секс, ако искате — каза Буров, докато Холис вървеше към вратата.

— Благодаря.

Буров се усмихна и затвори след себе си.

Войникът поведе Холис надолу по стълбите. Отвори вратата на килията на Лиза, бутна Холис вътре и затвори. Лиза седеше увита в спалния си чувал в ъгъла на килията. Тя го погледна, но не каза нищо.

Холис коленичи близо до нея и огледа лицето й. Бузите й бяха изпити, а очите й изглеждаха хлътнали. Забеляза, че устните й са сухи и напукани, а на врата й има рана. На лявата й буза все още имаше следи от червенина и това някак си му причини повече болка от целия й останал външен вид.

— Как си?

Лиза не отговори.

— Имаш ли нужда от лекар?

Тя поклати отрицателно глава.

Холис почувства слабост и седна до нея, като я прегърна през раменете. Тя не се притисна към него, но не се и отдръпна. Седеше неподвижно и гледаше право пред себе си.

Дълго време седяха мълчаливо, след това Лиза скри лице в шепите си и заплака. От време на време Холис се унасяше, но сковаващият студ и празният му стомах го будеха почти на всеки петнайсет минути. Светлината ту се запалваше, ту гаснеше, по коридора се чуваха стъпки, които спираха пред вратата на килията, след което продължаваха по-нататък. От време на време някой отместваше резето на килията, но вратата така и не се отвори. Няколко минути по-късно резето отново се затваряше.

Лиза се загледа в тавана и проговори с едва доловим глас:

— Осъдиха ме на смърт.

Холис не отговори. Тя протегна ръка покрай стената и подаде шепата си на Холис. Той първо не разбра какво държи, но след това разпозна купчинка пепел и парченца овъглена хартия. Снимки. Снимките й от Москва. Той обърна ръката й така, че пепелта да падне на земята, и изтри дланта й в коляното си.

— Няма значение — каза тя.

Холис знаеше, че стаята е снабдена с микрофони, които можеха да уловят и най-тихия шепот, и че дори в тъмнината съоръженията от оптични влакна ги следят непрекъснато. Искаше да я успокои, но реши, че е по-добре да не казва нищо, което Буров да може да използва по-късно срещу тях. Всъщност знаеше, че дори не трябваше да казва на Буров, че иска да я види.

— Защо им каза за Яблоня?

— Съжалявам.

Тя се изправи неуверено, отиде до отходния канал и го използва като тоалетна. Охраната избра точно този момент, за да влезе, което потвърди убеждението на Холис, че можеха да ги виждат и чуват. Лиза се изправи и вдигна вълнения си панталон, докато войникът я наблюдаваше похотливо. Руснакът погледна към Холис, след което хвърли парче черен хляб по средата на пода.

— Казах ти, че няма да ти се иска много да се чукаш — ухили се той на Холис и затвори вратата.

Лиза се изми със студената вода, след това подложи уста под крана и пи. Вдигна хляба от земята и го отнесе до спалния си чувал. Мушна се в чувала и отхапа от хляба по-скоро като прегладнял, а не просто като гладен човек, както забеляза Холис.

По негова преценка те получаваха около триста грама хляб на ден, тоест около четиристотин калории. Бяха тук от осем дни, въпреки че можеха да бъдат и повече. Тези калории им стигаха колкото да не умрат, но както отбеляза часовият, нямаха желание да правят нищо друго, освен да дишат. Подозираше, че храната съдържа и опиати като натриев пентанол или друг подобен серум, който в комбинация с притъпените им сетива и сковаващия студ бе причина за обхваналата ги силна летаргия.

Известно време Лиза се взираше в черния хляб, след това подаде парчето на Холис. Той си отчупи около една трета и й върна остатъка.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Холис, след като свършиха хляба. Тя сви рамене. След няколко минути се протегна и хвана ръката му.

— Трябва да ти е студено. Не ти ли дадоха спален чувал.

— Добре съм.

— Ела при мен. Има място.

Той се мушна до нея.

— Не те обвинявам за всичко това — каза тя. — Ти ме предупреди.

Холис не отговори.

Спаха на пресекулки. Лиза на няколко пъти извика в съня си, но той не можа да разбере какво казва. Холис стана, за да пие малко вода. Налягането на водата беше слабо и той от опит разбра, че е утро. Чу стъпки и вратата се отвори.

— Станете и ме последвайте — каза пазачът. — Не говорете.

Холис помогна на Лиза да се изправи.

— Обичам те, Сам — каза тя.

— И аз те обичам.

— Не говорете!

Холис хвана Лиза за ръката, но войникът ги раздели.

— Тръгвайте!

Те тръгнаха по дългия коридор, а друг войник отвори вратата на стаята, където Холис бе писал молбата си за отменяне на смъртната му присъда, стаята с опръсканата с кръв маса и балите сено до стената. Стаята за екзекуции. Лиза се поколеба, но войникът я блъсна вътре.

32.

На окървавената маса имаше горещ чай, варени яйца, хляб и конфитюр.

— Яжте колкото искате — каза войникът, — но ако изцапате, ще трябва да почистите. Не говорете.

Холис и Лиза седнаха. Холис погледна към петната от кръв под храната. Те бяха ръждиви, а не яркочервени на цвят, и Холис предположи, че Лиза всъщност не разбира от какво са. Зачуди се също дали не е просто животинска кръв, напръскана, за да плаши затворниците и да забавлява пазачите им.

Ядоха бавно, но въпреки това и двамата получиха спазми в стомаха. Пазачът ги изведе от стаята и ги вкара в нещо, което приличаше на гардеробна, която вероятно се използваше от нощния пазач, предположи Холис. В стената имаше вградени шкафове, мивка, тоалетна, а в ъгъла — открит душ. Пазачът посочи към душа.

— Хайде. Измийте се.

Двамата се съблякоха и се изкъпаха с топла вода и сапун. Една жена им донесе пешкири, прибор за бръснене, бельо и чисти топли дрехи. Холис се избърса, избръсна се и се облече, като забеляза, че дрехите бяха с етикет „Джокей“. Лиза бързо се облече, избягвайки да поглежда към пазача. Жената посочи един кашон, пълен с маратонки „Адидас“, и всеки от тях си намери по един чифт, който им ставаше.

— Елате с мен — каза пазачът.

Заведе ги в източното крило на сградата, където минаха през врата, на която пишеше „Клиника“. Посрещна ги медицинска сестра и ги отведе в отделни стаи за преглед. Войникът остана при Холис. После в стаята влезе пълна жена на средна възраст, която се представи като лагерен лекар.

Тя прегледа повърхностно Холис, като прояви най-голям интерес към сърцето му, и Холис си спомни за огромното внимание, което руснаците обръщат на сърдечните заболявания.

— Страдам от недохранване и прекарах две седмици в студена килия — кратко каза той. — Удариха ме по челюстта, ритнаха ме по тестисите и по слънчевия възел. Също така чувам някаква течност в белите си дробове.

Тя отново преслуша дробовете му, каза му да диша дълбоко и го почука по гръдния кош.

— Да. Имате малко вода в дробовете. Ще се оправите.

— Ще се оправя след още две седмици глад?

— Не говорете — каза войникът.

— Говоря с лекарката — каза Холис, като погледна към мъжа. — Защо вие не млъкнете?

— Само разговори на медицинска тематика — рязко отвърна пазачът. Лекарката даде на Холис хапче и чаша вода, която явно имаше нужда от миене.

— Какво е това? — попита Холис.

— Просто витамини.

— Тогава го изпийте вие. — Той й върна хапчето.

Тя се загледа в него, след това сложи хапчето в устата си и го изпи с водата от чашата. След това тихо каза.

— Аз също съм затворник тук. Политически затворник.

— Разбирам. Извинявам се за грубостта си.

Тя му даде още витамини и той ги изпи.

— Ще се оправите. Сърцето ви е в добро състояние — каза тя. Холис стана от леглото за прегледи и се облече.

— Какво умира първо тук, душата или сърцето?

— Душата умира. Сърцето се пръсва.

Холис се вгледа внимателно в жената. Трябваше веднага да забележи, че не е свободен човек, но в Русия това трудно се откриваше и беше много относително.

— Благодаря ви — каза й Холис.

Пазачът го отведе в чакалнята и след около пет минути Лиза се присъедини към него.

— Последвайте ме — каза надзирателят и ги поведе нагоре по стълбите към кабинета на Буров.

Когато влязоха, Буров ги покани:

— Седнете.

Те седнаха на столовете срещу него.

— Сега отново сте американци. Нали, Холис? — каза Буров.

— Да.

— Добре ли се чувствате?

— Да.

— Добре. Ще се почувствате много добре, като ви кажа, че двете ви смъртни присъди условно са заменени с доживотен затвор.

— Какво е условието? — попита Холис.

— Условията са две. Първото е да минете през тест с полиграф. Второто е да се съгласите да работите тук.

Лиза и Холис не отговориха.

— Ако откажете, ще бъдете екзекутирани за убийство.

— Искате да станем предатели — каза Лиза. — Отговорът е не.

Буров не й отговори на това, но каза:

— Би трябвало да знаете, госпожице Роудс, че вашият приятел вече е посочил, че е съгласен да работи тук срещу помилването на живота му.

Тя погледна Холис.

— Не съм казвал обаче, че съм съгласен да се подложа на разпит с полиграф — каза Холис на Буров.

— Не — отговори Буров, — но така или иначе ние ще изцедим от вас цялата информация, с която разполагате. Има няколко метода за разпит. Аз предпочитам полиграфа и натриевия пентанол пред електрошоковете и побоя, особено като се има предвид, че при първите достоверността на получената информация е много по-голяма. Сигурен съм, че вие с госпожица Роудс също ще ги предпочетете.

— Мога да работя тук за вас — каза Холис. — Но не мога да ви разкрия тайни от областта на разузнаването, които могат да провалят или да поставят в опасност живота на други агенти.

Буров започна да почуква с пръсти по масата, местейки погледа си от единия към другия.

— Не можете да се пазарите във вашето положение. Вие вече сте мъртви и никой не знае, че сте тук. А причината да сте тук е, че знаете твърде много за това място, и ние искаме да разберем какво точно знаете.

— Тук сме за това, че сме убили двама от часовите — припомни му Холис. — Затова сме осъдени на смърт.

— Е, и това също, разбира се — Буров се загледа в Холис. — Знаеш че с покачването на кръвната захар хората отново стават такива, каквито са били преди гладуването. В твоя случай, Холис, аз не харесвам твърде много старата ти същност. Моля, постарай се да контролираш сарказма си.

— Да, сър.

— Във вашия случай — Буров се обърна към Лиза — разпитът вероятно ще доведе до научаването на твърде малко информация и в никакъв случай няма да застраши ничия сигурност. Така ли е?

Лиза колебливо кимна.

— Следователно за вас въпросът стои така: искате ли да живеете и да работите тук, или предпочитате да бъдете разстреляна? Отговорете.

— Искам… искам да бъда с полковник Холис.

— Тук? — усмихна се Буров. — Или на небето?

— Където и да е.

— Каква преданост — Буров погледна към Холис. — И така, какво е решението ви? Холис за момент се замисли, после отговори.

— Бихме искали и двамата да бъдем освободени от килиите си и да поживеем тук известно време, преди да решим дали искаме доброволно да станем инструктори в тази школа.

— Добре — кимна Буров. — Мисля, че когато видите колко добре можете да живеете тук, ще решите, че не искате да умрете пред отделението за екзекуции. Но все още не сме решили въпроса с разпитите ви.

— Нека да го решим, след като госпожица Роудс и аз отговорим на въпроса дали ще работим тук или не. Необходими са ни десет дни.

— Печелите време — усмихна се Буров.

— За какво ни е? Аз съм мъртъв. И двамата сме мъртви.

Буров стана и отиде до прозореца. Известно време съзерцаваше дърветата, след това кимна.

— Една седмица. — Той се обърна към Холис и се втренчи в него. — Но само ако заподозра, че кроиш нещо или ме лъжеш — Буров посочи към Лиза, — тя ще умре. И както ти казах, не чрез разстрел.

Холис и Лиза не продумаха. Буров се приближи към тях и погледна към Холис.

— Ти си достатъчно интелигентен, за да разбереш, че ви позволявам да се пазарите с мен, защото предпочитам да ви оставя живи. Искам да сте живи, за да мога да ви разпитвам не само сега, но и винаги, когато имаме някакви проблеми с американското разузнаване, които вие можете да ни разясните. Искам да останете живи и защото си създадохме много проблеми, докато ви представим за мъртви. Вие и двамата сте много ценни кадри за това училище и в перспектива можете да ни бъдете от голяма полза. И на последно място, но не и най-маловажно, искам да ви имам и двамата под ръка. Завинаги. Забавлявате ме.

— Но не се смеете — отбеляза Холис.

Буров дълго гледа Холис с безизразно лице, след това се обърна и отиде зад бюрото си. Извади тежък револвер от най-горното чекмедже и изпразни пет от шестте гнезда за куршуми. След това се върна при Холис и Лиза.

— Не, не става въпрос за онова, което наричате руска рулетка. Стани. — Той подаде оръжието на Холис. — Увери се, че зареденото гнездо е поставено така, че да изстреля куршума, ако натиснеш спусъка.

Холис провери пълнителя.

— Хайде — Буров отстъпи крачка назад. Холис стоеше с револвера в ръка.

— Давам ти възможност да станеш герой на родината си, макар и непризнат, и да задоволиш собствените си желания. Направи го.

Холис погледна Лиза.

— Е — продължи Буров. — Поне ме накарай да полазя малко в краката ти. Кажи ми да падна на колене и да те помоля да пощадиш живота ми.

Холис не каза нищо.

— Не? Научи ли нещо? Каква власт ти дава дулото на оръжието? Зависи от това кой държи оръжието. Ти, или аз. Властта никога не произлиза от дулото на оръжието. — Той се обърна към Лиза. — Стани.

Тя се изправи.

— Вземи револвера.

Тя се поколеба, но го взе от Холис.

— Виждате ли — каза Буров, — правите онова, което ви казвам, въпреки че вие държите оръжието. Застреляй ме.

— Не.

— А! А сега какво научихме? Цивилизованите хора мислят крачка напред. Какво ще стане, ако ме убиете? Нима проблемите ви ще свършат? Не, те едва тогава ще започнат.

— Буров се ухили. — Но истинският патриот би пожертвал живота си, за да ме ликвидира.

Лиза погледна револвера в ръката си.

— Има само една причина, поради която няма да ви убия — каза тя. — Може би ще успеете да я разберете. Вярвам в Бога. Никога не бих убила човек, дори и вас.

— Така ли? — Буров грабна пистолета от ръката й. — Християните не убиват хора? Трябва да се върна към учебниците си по история. Какво беше онова малко стихотворенийце… „След две хиляди години клади преминахме към отровни газове.“ Какви лицемери сте само.

— Ние поне се опитваме. Вие не правите и това.

Буров седна на ръба на бюрото си и се загледа в нея.

— Нека ти дам един съвет, госпожице Роудс. Ако успееш да убедиш приятеля си да ни се подчини, ще бъдеш в безопасност. Без него ти си нищо. Просто една жена. Спомняш ли си как в моргата в Можайск с отвращение отдръпна ръката си от мен? Е добре, представи си тогава още много и много мръсни руски ръце върху себе си. Не, недей да ме проклинаш. Знам, че и двамата имате малко запазена гордост. Просто си затвори устата и обмисли всичко, за което си говорихме тук. Станете. — Буров хвърли пистолета на бюрото и им заговори почти дружелюбно. — Е, добре. Искате ли да се поразходите малко на чист въздух? Предполагам, че сте любопитни. — Буров им посочи вратата и поговори с охраната. След това каза на Холис и Лиза: — След малко ще се присъединя към вас.

Войникът ги поведе надолу по стълбите и им показа една пейка близо до входната врата, през която бяха влезли за пръв път в тази сграда, след което ги остави сами. Холис огледа фоайето. Както и останалата част от постройката всичко изглеждаше някак си неугледно, но от стената ги гледаше задължителният портрет на Ленин. Портретът беше окачен над бюрото на пропуска и Холис забеляза, че дежурният офицер е същият лейтенант, който си бе поиграл с пистолета, докато той пишеше молбата си за помилване. Лейтенантът го погледна и се усмихна.

От мястото си Холис виждаше отворената врата на свързочната и оператора, седнал пред таблото на централата. Човекът свърза ръчно един телефонен разговор и Холис осъзна, че централата не е автоматична. Вляво от оператора се намираше радиостанцията, която бе забелязал при първото им влизане в сградата. Разпозна скалата за къси вълни, но не можеше да види останалата част от апарата.

— Любопитството ви ви доведе дотук — каза лейтенантът на руски. Той стана и затвори вратата към свързочната. След това се обърна към Холис и Лиза и извади пакет цигари.

— Пушите ли?

И двамата поклатиха глави.

— Казвам се Челцов.

— Изобщо не ми пука — отговори Холис на руски.

Лейтенант Челцов сви рамене и седна на мястото си. Той се загледа в тях.

— Американците започнаха да ми харесват.

— А те харесват ли ви? — попита Холис.

— Всички тук се опитват да се разбират колкото се може по-добре — усмихна се лейтенантът. — Това не е затвор.

— Бихте могли да ме заблудите.

— Е, ще видите сами. Полковник Буров е много умен мъж. Тук американците се ползват с голяма свобода. Защото американците са свикнали да имат голяма свобода. Не е ли така?

— С изключение на американските комунисти.

— Това не е съвсем вярно. Знаем какво става в Америка.

— И как се връзват тези познания с онова, което ви учат в училище? Например, когато става въпрос за американските комунисти?

— Партията казва какво трябва да знаят хората за свое добро — сви рамене младият офицер.

— Вие определено вече не вярвате в това — каза Лиза.

— Вярвам — лейтенант Челцов си запали цигара. — Значи вие ще станете инструктори при нас.

— Обмисляме предложението — отговори Холис. — Разкажете ми още за това колко умен е полковник Буров.

— Той е достатъчно умен, за да ви остави да разполагате свободно с всичко тук, докато имате добри резултати — усмихна се младият мъж. — Но ако открие, че някой американски инструктор е излъгал руски курсант за нещо в Америка, тогава… — лейтенантът допря показалец до слепоочието си и вдигна палец нагоре. — Разбирате ли?

— А вие сте екзекуторът, Челцов? — попита Холис.

Мъжът не отговори.

— Говорите ли английски? — намеси се Лиза.

— Не. Никой от служителите на КГБ не говори английски.

— А американските инструктори? — попита Холис. — Те говорят ли руски?

— Предполага се, че те не трябва да знаят руски, но научават по малко. Разбирате ли, руските курсанти и американските инструктори тук трябва да общуват само на английски. Охраната няма право да говори с курсантите и с инструкторите, освен в случай на крайна необходимост.

— Тогава как става така, че вие сте научили много неща за Америка? — попита Лиза.

— Човек научава по нещо оттук-оттам — усмихна се Челцов.

— А какво ще стане, ако полковник Буров разбере, че сте понаучили нещо оттук-оттам? — попита тя и опря пръст в главата си.

Лейтенантът се върна към документите на бюрото си.

— Руският ви е чудесен. Внимавайте как го използвате.

Известно време седяха в мълчание, след това Холис каза на Лиза на английски:

— Да не си отказала цигарите?

— Мисля, че да. — След това добави. — Но предполагам, че има и по-лесни начини.

— Ще живееш по-дълго.

— Мислиш ли? — След няколко минути тя каза: — Сам, знам, че тук сме в много трудно положение. Но… аз няма… да приема условията им.

Холис потърка палеца и показалеца си — сигнал за напомняне за електронните подслушвателни устройства.

Тя докосна брадичката си в знак, че е разбрала, и прошепна в ухото му:

— Това беше игра, нали? Имам предвид… твоето…

— Капитулиране.

— Да. Това.

— Ще поговорим по-късно — каза той.

Те чакаха близо половин час и Холис заподозря, че Буров иска да им даде този момент за психическо приспособяване, за да осъзнаят, че извън тези врати могат да разполагат с относителна свобода, и да я сравнят с ада в задната част на постройката.

Най-накрая Буров се появи, облечен в зеления си шинел, и лейтенант Челцов скочи и застана мирно.

— Намери им някакви канадки — каза Буров на дежурния офицер. След това се обърна към Холис и Лиза. — Искам да направите две неща. Първо, когато излезете от тази врата, забравете какво ви се е случило тук вътре. Второ, не забравяйте какво би се случило тук вътре. Ясно ли се изразявам?

— Разбрахме — отговори Холис.

— Добре.

Лейтенантът подаде на всеки от тях по една бяла канадка и те ги облякоха.

— Последвайте ме — каза Буров.

Излязоха след него от щаба в студената утрин. Слънцето светеше, макар и слабо, и Холис забеляза колко бледа е Лиза. Пое дълбоко въздуха, изпълнен с мирис на бор.

Буров, изглежда, също се наслаждаваше на утрото.

— Денят е хубав, въпреки че е малко хладно — каза той. — Предполагам, че вие двамата го чувствате по-осезаемо, като се има предвид, че разполагате със съвсем тънък слой тлъстини.

— Ще ви затрудни ли много да престанете да правите неуместни намеци за онова, което се случи в миналото? — отговори Холис.

— Благодаря, че ми напомнихте — Буров пусна една тънка усмивка. — Тук започваме на нов лист. Няма минало. Това е скритата философия на нашата институция. Инструкторите нямат лично минало, само културно минало, което предават на курсантите. Курсантите нямат нито лично, нито културно, а само политическо минало, за което милеят, но не говорят никога.

Холис имаше ясното усещане, че Буров е планирал предварително този момент, и с нетърпение очакваше да им покаже школата, за да види реакцията им.

— Впечатляващо — каза Холис.

— Много — съгласи се Буров. — И моля, казвайте всичко, което мислите. Имате картбланш да критикувате, да се оплаквате, дори да задоволявате любовта си към сарказма. Хайде, елате да се поразходим.

Те последваха Буров покрай сградата на щаба и поеха по покритата с дървени трупи алея, която водеше на юг към онова, което Холис бе определил като спортна площадка. Излязоха от гората зад редовете от пейки, които бе забелязал, и Буров ги заведе до откритото тревно игрище. На игрището Холис видя два отбора от млади мъже, които играеха американски футбол.

— Трудна игра — отбеляза Буров.

— Правят я да изглежда по-трудна, отколкото е — сухо отговори Холис.

— Така ли?

Холис забеляза двама мъже на средна възраст от другата страна на тъчлинията и още двама на полето.

— Треньорите и двамата съдии — каза Буров. — Бих искал курсантите да могат да играят с инструкторите си, както правехме преди години. Тогава правехме някои добри игри. Но истината е, че инструкторите започват да остаряват.

— Имате предвид американците.

— И инструкторите, и курсантите, всички са американци, така че не използвам този термин, за да ги разграничаваме.

— Разбирам.

— Както и да е, идеята ни е да научат основните правила на играта. Всички физически упражнения тук са под формата на някакъв американски или широко разпространен спорт. Но вашите сателити ни ограничават. Играем и малко бейзбол, но ако бяхме построили тук бейзболно игрище, вашите хора щяха да се чудят какво точно става в сърцето на Русия. — Буров се усмихна. — Но сега, след като откриха, че ние сме измислили бейзбола, започнахме да усъвършенстваме играта и вече мога да построя игрище и тук.

— Истинско игрище?

— Каквото и да е.

— Трябва да са особено неприятно за вас. Сателитите — каза Холис.

— О, да. Затрудняват много от нашите дейности. Така че се крием в боровата гора, както по времето на татарите, Наполеон, Хитлер и всички останали. — Буров погледна към небето. — Ние идваме тук от време на време просто за да видим откритото пространство и да усетим слънчевите лъчи. Разбирате ли?

— Да.

Буров кимна и каза:

— Елате. — Той ги поведе през полето, като продължи да говори. — Сега в Америка се играе много повече европейски футбол, така че курсантите ни могат да се изявят блестящо там, ако имат някакви спортни наклонности. По една случайност един от най-добрите аматьорски отбори по европейски футбол в Северен Ню Джърси е под треньорското ръководство на наш възпитаник.

— Наистина ли? Знаете ли какво става с всичките ви курсанти?

— Уви, не. Предаваме ги на управление „С“ за внедряване в Щатите. Знаете ли какво представлява това управление?

— Да. Подразделение на екипа на първия човек.

Буров погледна към Холис, без да се спира.

— Но понякога ни разказват някои интересни случки от историите в управление С. Това повдига духа ни.

— Какво става с курсантите, които се провалят на изпитите? — попита Лиза.

Известно време Буров помълча, после отговори:

— Караме ги да подпишат декларация, че никога няма да кажат на никого и дума от това, което са видели тук. Същото, което се прави при всяка операция на разузнавателните служби.

— Мисля, че по всяка вероятност ги убивате — отбеляза Лиза.

— Хайде, хайде, госпожице Роудс. Недейте така.

Те мълчаливо прекосиха полето и навлязоха в гората по една от страничните пътеки. Пътеката свършваше пред малка бетонна постройка, която приличаше на бункер, и те влязоха в нея. Бункерът беше напълно празен и Холис се запита какво правят там. Буров ги поведе към средата на стоманения под, натисна едно копче на стената и застана до тях. Стоманената плоча в средата на помещението започна да потъва надолу.

Спускаха се в шахтата няколко секунди, след това спряха. Двете плъзгащи се врати се разтвориха и Буров ги въведе в елегантно обзаведена стая с тръбна мебел и облицовани с велур стени. На бюрото в ъгъла седеше млад мъж, облечен в тенис фланелка, и четеше „Ню Йорк Таймс“.

— Добре дошли в спортния клуб.

Холис действително усети миризмата на хлор и забеляза леката пара във въздуха, типична за спортните центрове. Младият мъж зад бюрото остави вестника и каза весело на английски:

— Здравейте, полковник. Кого сте довели?

— Нови членове, Франк. Полковник Холис и госпожица Роудс.

— Чудесно. — Младият мъж им подаде ръка. — Франк Чапман. Миналата седмица прочетох известието за смъртта ви.

Холис се поколеба, след което стисна ръката му.

— Ако вие сте Франк Чапман, аз съм Лев Толстой — каза той.

Чапман не се усмихна.

— Ще ги поразведа наоколо — каза Буров на Чапман.

— Разбира се.

Буров ги въведе през една запотена стъклена врата в някакво преддверие.

— Тук е мъжката съблекалня, а женската е там. Нямаме много жени курсантки, защото имаме само шест инструкторки. Сега вече може би седем.

Лиза не каза нищо.

— Това е спортната ни зала — продължи Буров. — Трябваха ни повече от милион рубли да я построим под земята, а западните тренировъчни съоръжения струват половин милион долара.

Последваха Буров по дългия коридор.

— Тук има финландски сауни, парни бани, солариуми, вани за масаж. Това е самата спортна зала. Гимнастическият салон. Тези две жени са нови курсантки. Опитват се да придобият фигури на американки — като вашата, госпожице Роудс. — Буров се усмихна и се загледа в двете рускини, които се потяха на тренировъчните колела. — Знаем колко важни контакти се завързват в спортните клубове — продължи Буров, — както и че най-преуспелите американци практикуват някакъв вид спорт през свободното си време. Знаем, че голфът и тенисът са най-разпространени сред висшите и управляващите класи. Но в цяла Русия няма нито едно игрище за голф, затова нашите курсанти гледат партии голф на видеозапис, след което, когато пристигнат в Америка, се записват на уроци. Играем и малко тенис, но истинската игра научават на място. Тук наблягаме главно на общата физическа подготовка. Заниманията с отделните спортове идват по-късно. Оттук, моля.

Стигнаха до края на коридора, който водеше в обширен гимнастически салон. Няколко млади мъже играеха гимнастика, като се упражняваха на лостовете, гредите и халките.

— Това е нещо, в което сме особено добри — каза Буров. — Много добре оформя тялото. Нашите курсанти, както мъжете, така и жените, се избират до известна степен и по физическите им данни. Когато пристигнат на Запад, много от тях завързват любовни връзки с американци, които могат да им бъдат в помощ. Разбирате ли?

— Имате ли представа колко девалвирали са схващанията ви за морала? — рязко го запита Лиза.

— Да, според вашите критерии. Имаме различи критерии.

— Вие нямате никакви критерии. Точно затова тази страна е морално и духовно разрушена. Преподавате ли на курсантите си юдейско-християнския морал?

— Доколкото мога да преценя, при вас също няма голямо излишество от тези ценности.

— Били ли сте някога в Америка?

— За съжаление не. Мислите ли, че това би могло да ми бъде от полза, госпожице Роудс? Може би не.

Буров се усмихна. Той посочи към далечния ъгъл на гимнастическия салон, където шестима младежи по шорти играеха баскетбол.

— Елате.

Прекосиха дървения под на гимнастическия салон и се приближиха към шестимата курсанти. Холис забеляза, че прическите им бяха типично американски, и много се изненада от поведението им — походката, усмивките, израженията на лицата, движенията на ръцете. Не приличаха изобщо на който и да е руснак, когото бе виждал, и бяха започнали да се доближават до характерното за американците физическо излъчване.

— Господа, това са Сам Холис и Лиза Роудс — каза Буров. — Те вероятно ще се присъединят към школата. Представете се.

Шестимата млади мъже любезно ги поздравиха, като казаха изречения от типа на: „Приятно мг е да се запознаем“, „Чудесно е, че сте сред нас“, „Добре дошли при нас“.

Холис научи, че се казват Джим Хъл, Стан Кучик, Джон Флеминг, Кевин Съливан, Фред Бор и Винс Панзарело. Помисли си, че имената напълно подхождаха на външния им вид.

— Струва ми се, че четох за вас двамата във вестниците — каза Фред Бор.

— Да — отговори Буров. — Те загинаха при вертолетна катастрофа.

Лицата на младежите просветнаха в знак, че се сещат за какво става въпрос. Поговориха малко, при което Холис бе впечатлен не само от безупречния им английски, но и от непринуденото им държане с полковник Буров. Знаеше, че това е било трудно психическо препятствие за тях и за Буров.

Лиза се заслуша за малко в разговора, после се загледа в младежа на име Джим Хъл. Той беше на двайсет и две-три години, с руса коса, със сравнително приятни черти, облечен само с шорти и гуменки. Лиза огледа тялото му от горе до долу, след това улови погледа му и го изгледа по начин, чието значение не можеше да се сбърка. Хъл очевидно се притесни и се заинтересува от нея. В крайна сметка той се усмихна глупаво, сведе очи и наведе глава. Буров и Холис забелязаха това и Холис изведнъж разбра, че внезапно Джим Хъл напълно бе престанал да прилича на американец. Американците на неговата възраст наистина понякога са срамежливи и неопитни в отношенията си с жените, но Холис знаеше, че начинът, по който Хъл изрази смущението и притеснението си, разкриваха руското момче зад маската, която носеше.

— Този човек не се оправя много добре, нали? — обърна се Лиза към Буров.

— Опасявам се, че курсантите ни не са свикнали с агресивните американки — отговори рязко раздразненият Буров. — Да тръгваме — добави той.

Отново прекосиха гимнастическия салон. Лиза заговори на Холис така, сякаш Буров го нямаше.

— Знаеш ли, Сам, когато един млад човек го удари хормонът, сърцето му се разтупти и лицето му промени цвета си, вече не може да се каже, че той е в състояние да се контролира напълно.

— Мисля, че си спомням за тези неща.

— Добре, а като оставим това настрана, какво мислите за тях? — прекъсна ги Буров. — Кажете ми честно.

— Мисля — отговори Холис, — че шестимата ви баскетболисти миришеха на колбаси и зеле.

— Имате предвид в буквален или в преносен смисъл?

— И в двата.

— Аз не мисля така.

— Тогава не си правете труда да ме питате.

Буров зави по един малък коридор и отвори стъклената врата, която водеше към голям плувен басейн. Буров посочи водата, където плуваха двама мъже и две жени.

— Това е мястото за нощни забавления, а в петък вечер, опасявам се, се превръща в арена за забранени увеселения. Това е вечер за голо къпане. Събира се най-разюзданата част от учащите се тук. Не съм напълно сигурен дали това е проява на американската или руската разпуснатост. — За момент Буров се замисли, после каза: — Ще ви кажа, че открих нещо общо: в Америка, както и в Русия, хората проявяват някакви пуритански наклонности и се стремят към висок обществен морал, но в личния си живот допускат доста волности. Мисля, че като велики империи ние свързваме духовния и моралния упадък с политическата разруха и падение. Спомняме си за Рим. Какво ще кажете за това?

Холис си помисли, че Буров е бил принуден да почне да разсъждава самостоятелно в резултат на заемания от него пост. Не беше изключителен интелект, но бе умен, стремеше се да оцелее и затова беше отворен към външния свят.

— Има по-добри примери за сходство между руснаците и американците — каза Лиза.

— Да, но няма по-интересен от отношението им към секса. Последвайте ме, моля.

Те обиколиха останалата част от подземния спортен комплекс и Холис осъзна, че това място бе най-малкото една от причините, поради които Буров не искаше да напусне лагера и да премести школата на друго място. Докато Школата за магии бе в първоначалната си, руска форма, преместването му не представляваше никакъв проблем. Но с построяването на по-добри жилища и на този спортен комплекс Буров бе затънал в това, което сам бе нарекъл американски комплекс.

Те напуснаха подземния етаж, като използваха отново асансьора, който ги изкачи до бетонния бункер. Буров ги изведе от постройката и посочи на юг.

— Тази бодлива тел огражда лагера на отряда за охрана на КГБ. Те осигуряват постовете на наблюдателните кули и патрулират периметъра на лагера. В самия лагер има много малко хора от този отряд и повечето са в щаба. Вие няма да имате никакви поводи да се приближавате към този лагер, нито да говорите с когото и да било от хората в него. — И Буров добави: — Те така и така не ви обичат, защото убихте двама от колегите им. Ясно ли е?

— Напълно — отговори Холис. Зад бодливата ограда и наблюдателните кули на този лагер и на всички други лагери в тази страна, помисли си той, се простира много по-обширният ГУЛАГ, наречен Съюз на съветските социалистически републики. И всеки метър от всеобхватните стени на този затвор беше под наблюдението на елитните командоси на КГБ, наречени Управление за охрана. Повече от половин милион на брой, те често бяха по-добре обучени и въоръжени от Червената армия и тяхното съществуване даваше възможност на КГБ да малтретира не само населението, но и армията, и самата партия, на която се бяха заклели да служат.

— А вие самият не сте ли от Управлението за охрана? — попита Холис, докато вървяха по пътеката.

— Веднъж вече ме питахте за това по телефона, нали? Е, сега мога да ви отговоря. Аз съм от Управлението за оперативни действия. Знаете за какво става въпрос, нали?

— Разбира се — политически убийства, саботажи, отвличания и изнудвания.

— Ние не се възприемаме точно по този начин. Но горе-долу с това се занимаваме. Започнах кариерата си в това управление и ме изпратиха за няколко години в скандинавските страни. Но в този лагер съм, както казах, от десет години — пет като заместник-комендант и пет като комендант. Както и всички останали тук, назначението ми е доживотно. Центърът не насърчава преместванията на служители от това място. Много от руснаците, които работят тук, включително медицинският персонал, са политически затворници, които са били пренасочени тук от ГУЛАГ. — След това добави: — Между другото, от записа на разговора ви с Фишър чух, че американските инструктори наричат това място Школата за магии на госпожа Иванова. Сарказмът специфична черта на американските пилоти ли е, или се е просмукал в цялото ви общество?

— Характерен е за цялото общество — отговори Холис. — Имаме вечерни курсове по сарказъм.

— Сега вие сте саркастичен.

Тримата продължиха да вървят през гората и ако някой ги наблюдаваше отдалече, щеше да реши, че си говорят съвсем приятелски. Холис разпитваше Буров за някои неща, а Буров му отговаряше открито, подчертавайки многократно че вътре, между стените на лагера, има много малко тайни.

— Основният недостатък на тази школа — посочи Буров — е, че всички инструктори мъже са бивши пилоти. Тяхната довоенна история е доста различна, което е добре, но професионалният опит и начинът им на живот са твърде сходни и това пречи да получим пълен разрез на американското общество. Пристигането на двама американци с по-различен опит ще бъде голяма придобивка за обучението тук — добави Буров.

— Моля ви — каза Холис, — спестете ми професионалния жаргон.

— Но ние тук го използваме.

— Как наричате хората с автоматите? Персонал по охрана на лагера?

— Не, те определено са отряд за охрана на КГБ, добре обучени командоси, които имат заповед да стрелят на месо.

— Значи — каза Холис — е много вероятно да съм убил онези двамата при самоотбрана. Когато убихте Грегъри Фишър, също ли действахте при самоотбрана?

— В известен смисъл да — отговори Буров, след като се замисли за малко.

— Аз не мисля така, полковник Буров — троснато каза Лиза. — Мислила съм за това. Тоест, мислих защо ви се е наложило да го направите. Трябвало е да размажете главата на момчето в предното стъкло, да размажете гръдния му кош във волана…

— Моля ви, госпожице Роудс, нямаме нужда от образни описания. Освен това моралното ви възмущение започва да става отегчително.

— Казахте ни, че можем да казваме какво мислим. Не искате ли да научите нещо за моралните норми на Запада?

— Не, а и търпението ми си има граници.

— Моето също.

Буров буквално си хапеше устните от гняв и Холис си помисли, че сигурно съжалява, че ги е пуснал от килиите им.

Те отново прекосиха футболното игрище и се върнаха на главния път близо до сградата на щаба. Буров зави на запад към централния вход. На около сто метра по-нататък видяха дълга дървена постройка с приятна веранда и машина за кока-кола. Качиха се на верандата.

— И двамата изглеждате уморени — каза Буров и пусна петдесет копейки в машината. — Обира ни парите. — Той подаде една кутия на Лиза, следващата на Холис и задържа третата за себе си. — Това е истинското нещо — засмя се той.

Холис и Лиза отпиха от колата и откриха, че наистина е оригинална.

Буров ги покани да седнат в люлеещите се столове и те се загледаха в боровите дървета от другата страна на пътя. Някога Холис бе сядал на подобна веранда в една ловна хижа в Северна Каролина и бавно бе отпивал разхладителна напитка от кутия, вдъхвайки аромата на боровете и говорейки с жена си.

Буров се загледа в далечината, люлеейки се бавно със стола, и на Холис му се стори, че той също си спомня с носталгия за нещо, въпреки че Холис не можеше да си представи за какво. Може би за времето, когато бе работил в Скандинавия като професионален убиец.

— В тази страна има само един господар — каза Буров. — Ние. КГБ. Известни сме като щита и меча на партията, но в действителност не служим нито на партията, нито на държавата и определено не на народа. Ние служим на себе си. Дори военните се страхуват от нас, а те също имат оръжие. Но ние открихме, че най-силното оръжие е илюзията. Създадохме илюзията, че сме навсякъде, така че хората не се осмеляват дори да прошепнат името ни. И това, което виждате тук — той направи широк жест с ръка, — също е илюзия. Какво е мнението на специалистите ви за разчитане на снимки от космоса за това място? — попита Буров.

— Те мислеха, че може би това е руската представа за изолирано училище за малолетни престъпници.

Лиза задуши смеха си.

Буров погледна Холис и стисна устни. Пръстите му ритмично почукваха по облегалката на люлеещия се стол.

— Позабавлявахте се. — Буров се изправи. — Да влезем вътре.

Буров ги въведе в сградата, наречена Пост 000. Вдясно от фоайето имаше увеселителна зала и те застанаха на входа, на разстояние от двайсетината души, които се бяха разположили в ярко осветения салон.

На отсрещната стена висеше американското знаме, което Холис бе забелязал през прозореца. На стените в безпорядък и без особено старание, както реши Холис, бяха окачени и картонени фигурки, характерни за сезона: тикви, плашила, черна котка, няколко пуйки и двойка поклонници. Всички те изглеждаха като качествено изработена украса за забавления и Холис реши, че вероятно са произведени в Щатите.

— Потискащо е — каза Лиза, след като огледа есенната украса.

Холис си спомни за коледната елха в увеселителната зала на военновъздушната база във Фу-Бай.

Холис забеляза рафтче със списания, закачено на стената, където имаше десетки американски периодични издания, като „Таймс“, „Роуд енд Трек“, „Плейбой“ и „Лейдис Хоум Джърнъл“. В далечния край на стаята имаше кът за четене, около който бяха наредени лавици със стотици книги. Имаше маси за игра на карти и шах, билярдна маса и дори видеоигри.

— По-възрастните мъже са ваши сънародници — каза Буров. — Те се придържат в крак с живота в Америка с помощта на видеокасети, които ни изпращат посолството и консулските ни служби във Вашингтон, Ню Йорк и Сан Франциско по дипломатическите куриери. Книги, списания и вестници пристигат ежедневно с редовните полети до Москва.

Няколко от мъжете на средна възраст ги погледнаха, но Холис забеляза, че нито един от тях не задържа погледа си върху Буров и никой не се приближи към тях.

Холис съсредоточи вниманието си върху един приятен мъж на около петдесет и пет години, който изглеждаше много добре в кадифените си джинси, ризата с разкопчана яка и плетен вълнен пуловер. До него седеше по-млад мъж и двамата гледаха телевизия. Холис виждаше екрана: Тони Рандъл и Джак Клъгмън се караха в кухнята на апартамента си. Холис не можеше да чуе говора, но позна, че е част от филма „Странната двойка“.

Младият мъж избухна в смях, обърна се към по-възрастния и проговори на английски с ясно изразено нюйоркско произношение:

— Все още не мога да разбера дали тези хора са евреи, или не.

— Това не е съвсем ясно — отговори американският му инструктор.

— Унгър е еврейско име, нали?

— Точно така.

— Значи Унгър може да е бял евреин.

— Какво е това бял евреин? — попита американецът.

— Никога ли не си чувал този израз? Това е евреин, който не се държи като евреин.

— Никога не съм го чувал — каза инструкторът.

— Бил ми го каза — курсантът се беше замислил за момент. — Той ми каза, че това е комплимент. Друг ми каза, че е обида. Ти сега пък казваш, че никога не си го чувал.

— Не мога да знам всичко — каза американецът и сви рамене.

— Какво е — обида или комплимент? — обърна се Буров към Холис.

— Това е доста голям комплимент — отговори Холис.

— Мисля, че лъжете — усмихна се Буров и добави. — Тук малко се послъгва. Винаги сме имали проблеми с това. Но обикновено съумяваме да проверим тези неща.

Холис огледа американците в стаята, негови братя — пилоти в миналото, и сърцето му се сви от мъка. Той хвана Лиза за ръката и я изведе от стаята. Буров побърза да ги последва и те застанаха на покритата веранда пред сградата. Буров продължи мисълта си.

— Разбирате ли, най-трудно се улавят лъжите, които представляват просто спестяване на някаква информация. Нашите инструктори не се престарават много, така че… — Той погледна към Холис. — Притеснява ли ви нещо?

— Не.

— Напротив, тези мъже. Колко съм нетактичен. Те са добре, Холис. Приспособили са се.

Лиза сложи ръка на рамото му и Холис кимна.

— Добре.

Буров остави кутията си върху машината за кока-кола. Помълча около минута и каза на Холис:

— От Минск ми се обади един човек на име Феликс Василиевич. Беше разстроен от нещо, което сте казали по негов адрес, въпреки че не ми каза много подробности. Чудя се дали се досещате за какво и за кого говоря.

— Говорите за Майк Салерно.

— Да, така е. Как го разкрихте?

— Скачаше на крака и козируваше всеки път, когато видеше съветски офицер.

— Хайде сега, полковник Холис. Не ви преча да си изливате сарказма както искате, но това е лъжа, а ви предупредих какво ще стане, ако лъжете.

— По начина, по който пушеше цигарата си — отговори Холис. И обясни подробно за какво става въпрос.

— Разбирам — кимна Буров.

Лиза гледаше в недоумение ту единия, ту другия.

— Майк?… — попита тя Холис.

— Да. Вие, госпожице Роудс, не сте разбрали, така ли? Добре. — Той погледна към Холис.

— Но вие знаете, полковник, че ако човек не е осведомен като вас, че в овчето стадо се крият вълци, тази малка грешка би минала незабелязано. О, ни най-малко не подценявам интелигентността ви. Но много по-умни от вас са били заблуждавани успешно от випускници на нашата школа. Близкият приятел на госпожица Роудс, Сет Алеви, нееднократно е бил заблуждаван от нашите американци. Да се ограничим да споменем само семейство Келъм.

— Семейство Келъм? — каза Лиза. — Дик и Ан? — Тя погледна към Холис.

Холис кимна.

— Боже мой… Боже мой… — поклати глава Лиза. — Не мога да го повярвам.

— А има още три хиляди в Америка, в посолствата ви и в задокеанските ви мисии — усмихна се Буров, изпълнен с искрено задоволство. — Фантастично е, нали?

Лиза се вторачи в Буров.

Холис местеше погледа си от единия към другия. Надяваше се Буров да е разбрал и да е повярвал колко малко знае Лиза. Надяваше се и Лиза да е разбрала защо не я бе информирал за всичко, както тя искаше.

— А как разкрихте семейство Келъм? — Буров се обърна към Холис.

— Просто проверихме досиетата им. Но иначе са много добри актьори.

— От десет дни нямаме никаква връзка с тях — замислено каза Буров. — Предполагам, че Алеви ги разпитва. Всичко е много неприятно. Той опитен ли е в провеждането на разпити?

— Нямам представа — отговори Холис. След това попита: — Сега, след като Додсън избяга, а Алеви държи семейство Келъм, възнамерявате ли да преместите школата?

— Бих предпочел да не го правя — сви рамене Буров. — Но както казахте, започва да става напечено. Какво щяхте да направите, ако вие бяхте комендант на лагера?

— Ами щях да си кажа, че това си е моята страна и аз я управлявам, а не американците. Нито американците, нито Кремъл биха могли да ме притиснат така, че да избягам и да тръгна да се крия някъде другаде. Ще създам една илюзия — подигравателно довърши Холис.

— Всъщност може би вие искате да създадете някаква илюзия — каза сам на себе си Буров. — Е добре, ще видим.

Лиза стоеше до парапета на верандата и наблюдаваше как дузина мъже тичат рамо до рамо по пътя. Докато тичаха, мъжете пееха песента „С вдигната котва“1.

— Изглежда, всички курсанти я харесват. — Буров също ги наблюдаваше. — Аз лично предпочитам химна на военновъздушните ви сили. — Буров погледна часовника си. — Хайде да вървим, ако сте готови.

Те последваха Буров надолу по стълбите на верандата, след което продължиха по пътя. Той зави по една покрита с трупи пътека, водеща до дъсчена постройка в неясно изразен американски стил, скрита сред боровата гора.

— Това е жилище за четирима курсанти — каза Буров.

Той почука и отвори вратата. На земята в малката дневна седяха четирима млади мъже и играеха на „Въпроси и отговори“. Буров им направи знак да продължат.

Холис отново бе впечатлен от американската им непринуденост и напълно нетипичното за руснаците поведение — така както се бяха разпрострели на пода без обувки, всички по дънки и ватени блузони. А бяха сами и явно не очакваха посещение. Забеляза, че на един блузон пишеше „Исус е Господ“, надписът на друг бе „Спасете делфините“.

Един от младежите заговори Буров с акцент, който Холис разпозна като характерен за щата Вирджиния.

— Този вариант на играта е просто отвратителен. Обикновените глупости във „Въпроси и отговори“ включват някакви общи познания. Но това издание е дяволски трудно. Съмнявам се, че повечето американци знаят тези гадости.

— Така ли? — Буров се обърна към Холис. — Играете ли на това нещо?

— Имам някаква представа.

— А вие? — попита Буров Лиза.

— Не.

Буров сви рамене и каза на Холис:

— Направете ми една услуга, полковник. Задайте някакъв въпрос на курсантите ми. Моля ви. Ще бъде поучително и за вас самия.

Холис за момент се замисли, после се обърна към четиримата младежи.

— Какъв е приблизително броят на съветските мъже, жени и деца, загинали по време на сталинистката диктатура?

Четиримата младежи се спогледаха, след това се обърнаха към Буров. Буров им кимна.

— Отговорете, ако знаете.

— Чел съм за това във вестници и списания — отговори единият от тях. — Мисля, че двадесет милиона е близо до вярната бройка.

— Вярвате ли в това? — попита Холис.

Отново настъпи мълчание.

— Аз не вярвам и те също не вярват — проговори Буров. — Но когато отидат в Америка, ще кажат, че го вярват. Нямах предвид този род въпроси — студено добави Буров. — Хайде, задайте им някакви тривиални въпроси. Вие, госпожице Роудс. Опитайте.

— Изобщо не знам такива въпроси — каза Лиза.

Буров й подаде куп карти от „Въпроси и отговори“. Тя сви рамене и ги прелисти. Започна да чете.

— Коя страна е произвела ТУ-144 — първия реактивен самолет, който излита и катастрофира?

Младежът с надпис „Спасете делфините“ на блузона отговори:

— Съветският съюз.

— Коя руска постройка е започнала да се издига под светлините на прожекторите малко след полунощ на съдбовния 13 август 1961? — намери друг въпрос Лиза.

— Берлинската стена — отговори мъжът с надпис „Исус“.

— Благодаря ви, госпожице Роудс, това е достатъчно — каза Буров.

— Вижте — каза младежът с акцент от Вирджиния на Лиза, — ние, американците, наричаме това „тривиални“ въпроси, но част от тях са доста трудни за вашите средни руснаци.

Лиза погледна към Холис и той прочете в очите й колко трудно й е да повярва, че тези мъже са руснаци. Буров също забеляза това и се обърна към младежа с надпис „Исус“ на фланелката.

— Ще нарушим правилата, за момент можете да бъдете отново руснаци.

— Слушам, полковник — каза младежът, който незабавно скочи на крака. Той погледна към Холис и Лиза и продължи отново на руски: — Някога името ми беше Евгени Петрович Корниенко. Преди единадесет месеца постъпих в тази школа, която наричаме Инкубатора — това е един скрит период от живота ми, по време на който ще претърпя пълна метаморфоза и ще излетя като пеперуда. Ще нося името Ерик Ларсън. Може би ще имам някакви неясни спомени за предишния си живот на гъсеница, но ще имам красиво обагрени крилца и ще летя под слънчевите лъчи. И никой, който ме види, няма да си спомня за гъсеницата.

Буров кимна и мъжът седна на мястото си. Холис имаше чувството, че Евгени Петрович бе по-убедителен като Ерик Ларсън. Холис осъзна и че както бе посочил Буров, много от тези мъже наистина бяха подбрани не само по интелект, но и по физически данни. Повечето от онези, които вече бяха видели, бяха привлекателни, много от тях имаха светла кожа, типична за руснаците от Севера, която им придаваше съвсем американски вид, когато към всичко се добавеха поведението и дрехите.

Буров благодари на четиримата мъже и тръгна към вратата. Но Холис се забави, за да ги попита:

— Знае ли някой кой е спечелил Бородинската битка?

— Не съм много добър по история — отговори Ларсън, — но мисля, че Наполеон е отмъкнал победата в този случай. Нали така, момчета?

Всички кимнаха утвърдително.

— Трябва да препрочетете своята история, полковник — каза Холис на Буров.

Буров не отговори и изведе Холис и Лиза извън къщата. Продължиха разходката си. Холис забеляза, че постройките в лагера бяха разположени на доста голямо разстояние една от друга, така че на моменти имаха чувството, че вървят през безлюдна гора. След това внезапно се появяваше някоя къща или пък съзираха тръгнал нанякъде човек. Холис забеляза трима мъже, облечени с палта, които вървяха срещу тях по покритата с трупи пътека.

— Инструктори — каза Буров.

Холис се загледа в тях, докато ги наближаваха и си говореха, и си помисли, че те наистина почти приличат на трима достопочтени преподаватели, дошли на почивка сред гората, които обсъждат имуществени въпроси или Чосър. Когато се срещнаха на пътеката, Буров ги представи един на друг.

— Майор Пул, капитан Шилър и подполковник Мийд, разрешете да ви представя полковник Холис от Военновъздушните сили на Съединените щати, бивше Военновъздушно аташе в американското посолство, и госпожица Лиза Роудс от Информационната служба на САЩ, също бивш служител на американското посолство.

Петимата американци се спогледаха.

— Как, по дяволите, се озовахте тук? — наруши мълчанието подполковник Мийд.

— Отвлякоха ни — отговори Холис.

— Господи, този път сте попрекалили — каза Мийд на Буров.

— Ако следяхте по-внимателно вестниците, както се предполага да правите, господа — каза Буров с тънка усмивка, — щяхте да сте прочели за смъртта на полковник Холис и госпожица Лиза Роудс във вертолетна катастрофа.

— Точно така — кимна майор Пул. — Вие сте военновъздушното аташе.

— Бях.

— Значи вие двамата сте истински американци? — каза капитан Шилър. — Помислих си, че вероятно сте от летящите гъсеници на полковник Буров от поредните випуски.

— Не — отговори Холис. — Истински сме.

— Наистина четох за вас, но това вие ли сте? — недоверчиво продължи подполковник Мийд.

— Утре ще получите списанията от миналата седмица, в тях има снимки. Ще дойдат видеокасетите и телевизионните информационни програми от миналата седмица.

— Е, съжаляваме, че ви срещаме тук — сериозно им кимна Шилър.

— И ние съжаляваме, че сме тук — отговори Холис. Чувстваше, че имат да го питат за много неща, едно от които беше Додсън, но сега не беше подходящото време за това. — Скоро ще си поговорим — каза Холис.

Те кимнаха. Буров се раздели набързо с инструкторите и поведе Холис и Лиза по-нататък.

— Както виждате — каза той, — къщите тук са американски. Освен това в едно друго подземно съоръжение имаме няколко тренировъчни обекта — американска кухня, няколко делови и професионално специализирани бюра, стаи, пълни с американска апаратура, и така нататък. Ще ви ги покажа някой друг ден. Но в обучението ни се акцентува главно на нюансите в езика и културната среда: изражение на лицето, облекло, междучовешки отношения и други неща в този дух. Ежедневните неща като супермаркетите и бензиностанциите лесно се научават и в самите Съединени щати.

— Например как се пуши цигара — каза Холис.

Буров повървя мълчаливо и след малко отговори:

— И дребната грешка може да се окаже фатална. — А после продължи: — Един от основните ни проблеми явно е изражението на лицето. Много странно, лицето е нещо толкова индивидуално, а същевременно хората от различни култури изразяват различните неща по различен начин чрез мимиката на лицето.

— Московчаните винаги имат израз на тихо отчаяние — отбеляза Лиза, — освен когато са пияни, тогава изглеждат меланхолични. Никога не се усмихват, само на децата си.

— Така ли? — каза Буров. — Знаете ли, никога не съм го забелязвал. Но точно в това е въпросът. Вие сте го забелязали. Другата голяма трудност е английският език. Броят на думите е огромен. Имате близо половин милион думи. Ние имаме по-малко от сто хиляди. Английският определено е много богат език. Завиждам ви за езика, с изключение на правописа и граматиката.

Буров продължи да говори, докато вървяха по покритата с трупи пътека през гората.

— Сега си спомням една история с един от нашите випускници, който неотдавна пристигнал в Америка и изпаднал в затруднено положение пред автомат за празни кутии от напитки — каза Буров. — Изглежда, че е сложил пълна кутия с кола в автомата, въпреки че изобщо не ми е ясно защо го е направил. — Той се усмихна при мисълта за случката, след това добави. — Предполагам, че е нещо като разчитането на снимки от сателитите. Виждате всичко, но не е като да сте на земята. Трябва сами да стъпите на място и да вдишате въздуха на страната, да усетите ритъма на живота й, за да я опознаете истински.

— А какво става, ако я опознаете и обикнете? — попита Лиза.

— Това може да се превърне в проблем — отговори Буров. — Но сме отработили този въпрос. Пак посредством илюзия. Нашите възпитаници са лоялни към нас, но ние им вдъхваме чувството, че и в Америка са под постоянно наблюдение. Знаят също така, че се грижим много добре за семействата им тук. Разбирате ли?

— Полковник, вие определено владеете отлично тънкостите на нашия език — отбеляза Холис.

— Благодаря.

Те отново прекосиха главния път и поеха по пътека, която минаваше зад Пост 000 и се спускаше по един полегат склон надолу през гората.

— Сега опитваме нещо ново — каза Буров. — Випускници на школата, които са прекарали поне шест години в Америка, се връщат тук като инструктори. Този проект трябва да продължи и да се развива, не можем вечно да разчитаме на чуждестранни инструктори. — И добави: — Петър Велики накрая също го е осъзнал. В началото е довел твърде много чужденци. Това е историята на страната ми — опитваме се да присадим западните познания и култура на тази необработена земя. Но в крайна сметка получаваме това, което искаме от Запада, и продължаваме да развиваме тези знания на местна почва. Школата няма да умре, защото чуждестранните преподаватели умират, както е станало по времето на Петър Първи. Ние ще обучим наши преподаватели да обучават и те ще подготвят другите. Някой ден това училище ще произвежда две хиляди американци годишно. До края на века във вашата страна ще има пета колона, чийто обхват и влияние ще позволят на Съветския съюз да се превърне тихомълком в един от акционерите на Америка, а някой ден може да станем и председатели на управителния съвет.

Холис и Лиза не отговориха. Буров ги поведе към дървена къща, построена в стил Кейп Код, със зелени капаци на прозорците и покрив от кедрови греди.

— Това беше жилището на майор Додсън. Можете да го ползвате през следващата седмица, докато вземете решение за бъдещето си. Заповядайте.

Буров отвори вратата и ги подкани да свалят канадките си, след това включи няколко от подвижните електрически печки в помещението. Посочи на Холис подготвената камина и той запали огъня.

Холис огледа стаята. Беше обзаведена в селски стил, но много удобно. Разгледа книгите на етажерката до огнището и видя, че вкусовете на Додсън клоняха към романтичните истории и криминалните произведения.

— Тази врата води към малка кухня — каза Буров на Лиза. — Там ще намерите чаши и нещо за пиене.

— Така ли?

— Ще бъдете ли така любезна да ни приготвите по нещо за пиене? — попита Буров след кратко колебание.

Лиза го изгледа недружелюбно и отиде в кухнята.

— Тази жена е много… независима — каза тихо Буров на Холис. После добави: — Американка. Как се оправяте с тях?

— Интересни са — каза Холис.

— Те са разглезени кучки. — Буров седна в креслото близо до огъня. — Зимата дойде. Свикнахте ли с руската зима?

— Почти напълно. Получих наградата „Джоуел Барлоу“.

— Да, чух този запис.

Холис не отговори.

— Не разбрах всичко, но трябва да ви кажа, че бях вбесен. Беше обидно, злонамерено и изпълнено с омраза.

— Наистина бе проява на лош вкус — съгласи се с него Холис. — Може би не трябва да подслушвате какво си говорят другите.

— Приятелката ви харесва Русия.

— Но не и хората, които управляват Русия сега.

— Сега и завинаги.

— Не мисля така, полковник Буров.

— Бъдете реалист, полковник Холис.

— Опитвам се.

Буров сви рамене и добави:

— Мога ли да ви дам един съвет? Опитайте се да я накарате да си затваря устата. Тук сме доста снизходителни, защото това е единственият начин да използваме мозъците ви години наред. Но някои от инструкторите отидоха твърде далеч.

— И вие ги застреляхте.

— Само като крайна мярка — отговори Буров. — Седнете. Не приличате на себе си. Седнете.

Холис седна на един двоен диван срещу камината. Лиза се върна с три чаши на малък метален поднос и подаде една на Холис.

— Бренди. — Тя също си взе и остави подноса на малка масичка. Буров взе чашата си и я вдигна.

— За новия ви дом — пи сам. — И така, не смятате ли, че това е за предпочитане пред мъченията, глада и смъртта?

— Все още не сме сигурни — отговори Лиза.

Известно време Буров я съзерцаваше, после каза:

— Секса. И двамата се питате как се справяме с този проблем. Видяхте няколко жени. Част от тях са курсантки, а има и шест американски инструкторки, с които още не сте се срещнали. Но тук има и много други жени, докарани за американските преподаватели. Би било нереалистично да очакваме, че тези мъже ще функционират нормално през всичките тези години без жени. Но Додсън например бе от онези, които сякаш не се нуждаеха от женска компания. Подразбрахме, че не е допускал никакви сексуални контакти, и чух, че го е правил, за да остане верен на жена си. Вярвате ли на това?

Буров изпи глътка бренди.

— Е, в началото много мъже имаха безразборни полови контакти. Но сега повечето от тях са се установили и са създали моногамни връзки. Всички жени са от ГУЛАГ, преобладават политическите, но има и няколко криминални, главно икономически престъпления. Добре образовани са и американците успяват да поддържат доста добри и трайни взаимоотношения с тях. А и повечето от жените са с антисъветски настроения, точно така и са стигнали до ГУЛАГ в началото. Много от тях имат доживотни присъди, а тези, които са нямали, са ги получили тук.

— Тези двойки женени ли са законно? — попита Лиза.

— Не, поне според съветските закони. Били са извършени някакви църковни бракосъчетания. Освен това, както ви казах, все още имаме и диваци — онези, които ходят в басейна в петък вечер. Животът тук е такъв, какъвто сами си го направите. Като на Запад. — И добави: — Мисля, че по ирония на съдбата тук ще изпитвате по-малко носталгия по Америка, отколкото в посолството.

Холис откри, че брендито го е ударило в главата, а и Буров вече му бе омръзнал до смърт.

— Бихме искали да останем сами — каза той.

— Разбира се — Буров стана. — Прекарахте две доста изморителни седмици. — Той отиде до вратата. — Ако имате нужда от нещо, обръщайте се към домакина в щаба. В източния край на главния път има търговски център. Тук всички получават заплата. Ще ви дам парите ви за седмицата като аванс. Ще намерите пътните си чанти в спалнята, която е зад тази врата. За съжаление багажът ви бе предаден на роднините ви.

— А иконата на госпожица Роудс? — попита Холис.

— О, ще кажа да ви я изпратят, ако искате. Кой е изрязал сърпа и чука върху нея?

— Предполагам, че семейство Келъм — отговори Холис.

— Мислите ли? Спомням си ги от времето, когато бяха тук — беше преди десет години. Рядко изпращаме двойки, но възнамеряваха да постъпят като домашни прислужници в някакво влиятелно семейство на политици. Доколкото разбрах, в Америка трудно се намират слуги, така че не е проблем човек да си намери работа като такъв. А веднъж влезли в къщата, получават неограничен достъп до всичко. — Буров добави: — Тук обучаваме хората да проявяват лична инициатива, нещо, което за съжаление не е характерна черта за руснаците. Но в разузнаваческата дейност това е половината от играта. Не сте ли съгласен, полковник?

— Ако десакрализацията на свещени предмети е пример за инициативността, на която ги учите, не сте разбрали за какво точно става въпрос.

— Това наистина е било доста жестоко от тяхна страна. Но ще ви я изпратя, ако искате. Нещо друго? Не? Добре, прекарах приятна сутрин. Надявам се, че и за вас е било така. — Буров си тръгна.

Холис огледа стаята, след това надникна в спалнята.

— Не е точно по моя вкус.

— Искам да знаеш и никога да не забравяш, че те обичам — каза Лиза и обви ръце около него.

— Надявам се. Има изгледи да останем тук до края на живота си. А ти си мислеше, че посолството ти навява клаустрофобия.

— Няма да останем до края на живота си. Не! Ще се приберем вкъщи или ще умрем, докато се опитваме да се измъкнем оттук.

— Не ставай глупачка — Холис потърка пръстите си един в друг.

Тя кимна.

— По-късно ще се поразходим.

— Да. Изтощена съм. Не ми е добре. Господи, Сам, беше ужасно… Тази килия… Мразя този човек.

— Легни тук. — Той я премести на дивана и я зави с една канадка, после седна в креслото.

— Бях ли храбра? — попита Лиза.

— Много.

— Не искам да чувствам толкова омраза.

— Заспивай. Ще поговорим по-късно.

— Да.

Известно време Холис съзерцава огъня. Замисли се върху двойствеността в личността на Буров: ту порочен и садистичен, ту почти приятен. Спомни си за тримата американски офицери, които срещнаха на пътеката. Изглеждаха изтерзани като нещастни призраци — изгубени души, кръжащи безспир в затвореното пространство между живота и смъртта. Опита се да си представи оставането си тук за две десетилетия, но не успя. Опита се да проумее чудовищната система, създала място като това, но пак не успя. Опита се да измисли някакъв начин, за да се измъкнат оттам, но и това не успя.

33.

Когато започна да се свечерява, Холис и Лиза излязоха от къщата и тръгнаха на юг към футболното игрище.

— Тук можем ли да говорим? — попита Лиза.

— Не по пътеките. По-късно.

Намериха футболното игрище, но то беше пусто, и те продължиха на юг покрай бетонния бункер със спортния комплекс.

— В почивната база ли отиваме?

— Не, просто се разхождаме.

— Като последния път, когато ме доведе в тези гори?

— Е, този път не е чак толкова опасно. Този път сме от вътрешната страна на бодливата тел.

Пътеката свърши и Холис се покатери по клоните на издигащото се пред тях борово дърво като по стълба. Той изчезна от погледа й за десетина минути, след това слезе и се отърси от игличките.

— Какво видя? — попита Лиза.

— Лагера на отряда за охрана.

— Защо искаше да го видиш?

— Така съм обучен — усмихна се. — Не мога да направя нищо срещу това.

— Предполагам, че е така.

Върнаха се назад по пътеката. По едно време Холис сви встрани от пътя и я заведе в малка долинка. Седнаха рамо до рамо на полегатия склон.

— По пътеките може да има монтирани подслушвателни устройства, а може да има и насочени микрофони, с които да ни следят — каза тихо Холис. — Но тук можем да говорим, стига да го правим тихо.

— Сега вече трябваше да сме в страна, където никой не се притеснява за такива неща. По дяволите! — Лиза грабна една клонка и удари с нея килима от борови иглички на земята. — До края на живота си ли ще останем тук?

— Надявам се, че не.

— Сет знае ли къде сме?

— Мисля, че знае, че не сме загинали във вертолетната катастрофа. Може би се надява да сме тук, а не на някое друго място. Всъщност наистина имаме късмет, че сме тук, а не на Лубянка.

— Добре де, а сега ще ни спасява ли, ще ни разменят ли, или какво?

— Не знам.

— Знаеш. Защо не ми дадеш поне някаква надежда?

— Казах ти — отговори Холис и взе ръката й. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Колкото по-малко знам и аз, толкова по-добре. Знаеш какво са полиграфът и серумите на истината. Буров без съмнение ще измъкне всичко от нас.

— Казах на Буров почти всичко, което знаех — кимна тя. — Нищо не можех да направя, Сам. Но не предадох хората от Яблоня. — Тя го погледна.

— Нея я няма — каза той и я прегърна през раменете. — Видях селото от въздуха. Изгорили са го.

Известно време тя рови с пръчката в земята, после каза тихо:

— Ах… тези мръсници…

— Била си много смела, като си се опитала да ги прикриеш.

— Не бях смела — поклати глава тя. След малко продължи: — Винаги съм си мислила, че ще мога да издържа… но след седмица вече бях никой. Не бях Лиза. Срамувам се от себе си.

— Те са професионалисти, Лиза — отговори Холис. — Могат да пречупят всекиго. Имали са възможността да се упражняват върху милиони хора, преди да попаднат на теб. Не бъди строга към себе си.

— Но аз нямах никаква представа какво могат да ти причинят… — кимна бавно тя.

— Мисля, че си имала.

— Да, сега разбирам — тя го погледна. — КГБ винаги е било за мен някаква абстракция, някаква страшна приказка, която ти и Сет ми разказвахте, за да ме уплашите, за да внимавам с руските си приятели, с ходенето на църква… Но сега… Боже мой, те са самото зло! Колко наивна съм била.

— Не се задълбочавай в това.

— Още треперя.

Той я прегърна по-силно, а тя сложи глава на рамото му.

— Буров се опита да ме накара да те намразя. Каза, че съм тук, защото съм съучастник в убийствата, които си извършил. Но аз знаех, че това е лъжа. Те не се интересуват от двамата мъртъвци. Интересуват се от онова, което знаем и което сме.

— Да. Известно ти е, че те не се подчиняват на нашите морални норми, въпреки че се възползват от всяка възможност да ги обърнат срещу нас. Не си престъпник. Ти си политически затворник.

— Да, политически затворник.

— Тези часови бяха нещастна случайност, произтичаща от собствената им противозаконна дейност.

— Да. Ще го запомня. — Тя пое дълбоко въздух: — Аз… аз се молех, но мисля, че на няколко пъти загубих вярата си.

— Това се е случило и с Христос на кръста. Той също е бил човек.

— Помогна ми да се почувствам по-добре — тя хвана ръката му.

— Чудесно. А ще се почувстваш още по-добре, ако успеем да изравним резултата тук.

— Не желая да говоря за това, Сам. Уморена съм от тази неспирна вендета. Искам само да не съм тук и да измъкнем и нашите хора.

— Добре. — Той се изправи. — Тогава да поговорим с някои от тях и да видим с какво можем да им помогнем.

Лиза също се изправи и сложи ръка на рамото му.

— Сам… надявам се, че ще ме разбереш… но ми се струва, че не трябва да спим заедно… Поне за известно време.

— Разбирам.

— Наистина ли? Това няма нищо общо с теб.

— Всичко е наред.

— Обичам те. — Тя го целуна и хванати за ръце, те тръгнаха обратно към пътеката.

— Мислиш ли, че ще ми дадат една Библия? — попита тя.

— Мисля, че ще ти дадат почти всичко, което поискаш. Точно това е целта им. Те не се опитват да ни промият мозъците. Напротив. Те искат да бъдеш Лиза. И искат да произведеш още Лизи.

— Няма да го направя.

— Със сигурност ще го направиш.

— Никога не съм казвала, че ще го направя. Ти го каза.

— Искаш ли да те разстрелят?

— Може би.

— Лиза, играй просто за да печелим време — каза Холис и я погледна. — Съгласна ли си?

— Знаеш ли, мисля че тези пилоти тук се опитват да печелят време вече цели двадесет години.

— Една седмица. Обещай ми.

— Една седмица — кимна тя.

Те се върнаха на пътеката и продължиха разходката си. Холис помисли, че боровата гора беше приятна — истински руски бор, изпълнен с птици и дребни животни. Пътеката от дървени трупи бе осеяна с шишарки, а земята бе застлана с килим от борови иглички. Тук-там се срещаха и нискорасли дъбове, в подножието на които червени катерички събираха жълъди. Холис и Лиза излязоха от един завой и неочаквано пред тях се разкри хълмче, покрито с жълта трева, на върха на което растяха дузина бели брези, осветени от лъчите на отслабващото следобедно слънце. Лиза хвана Холис за ръката, изкачиха се на върха на хълмчето и застанаха сред брезите.

— Въпреки обстоятелствата е много красиво. А това какво е? — и тя посочи нещо.

Холис се обърна към залязващото слънце и прикри очи с ръка. Сред редките борове на стотина метра от тях се извисяваше мрачно висока сива наблюдателна кула, която се открояваше като тъмен силует в падащия здрач.

— Това е нещото, заменило куполите на църквите като преобладаваща форма в руските пейзажи. Наблюдателна кула.

Той не можеше да види оградата от бодлива тел, но знаеше, че е там. На двеста метра от първата забеляза и втора наблюдателна кула. Холис предположи, че ако лагерът имаше площ около два квадратни километра и кулите са разположени на двеста метра една от друга, по периметъра му трябваше да има четиридесет. Във всяка една трябваше да има поне двама часови, на смени от осем часа, което означаваше, че лагерът разполагаше с отряд от не по-малко от двеста и четиридесет души само за наблюдателните кули. Вероятно имаше още поне двеста за пешите патрули по периметъра и за главния вход, плюс хората в щаба и на вертолетната площадка. Следователно, като взе предвид видяното от въздуха и на земята, Холис реши, че в лагера има около шестстотин души отряд за охрана на КГБ. Това бе голяма сила: Доста хора, чиято цел бе да опазят около триста американци. Но за КГБ бе от съдбовно значение нито един от тях да не избяга. И в продължение на две десетилетия, изглежда, бяха успели да го направят. И тогава Додсън бе направил привидно невъзможното и сега всички от командващата йерархия, от Буров до политбюро, бяха силно обезпокоени. Холис се запита как ли Додсън е успял да се измъкне.

— Това е краят на сегашния ни свят, нали? — попита Лиза, загледана в наблюдателната кула.

— Изглежда, е така.

— Бих искала да имам криле.

— Сигурен съм че авиаторите, затворени тук, си спомнят времето, когато са имали такива.

Те слязоха от хълмчето, върнаха се на пътеката и поеха в посоката, от която бяха дошли.

— Все още чувствам слабост — каза Лиза.

— Искаш ли да спрем?

— По-късно. Искам да походим, докато още има слънце. Ще те хвана за ръка.

Когато излязоха от един завой на пътеката, те видяха, че срещу тях се задават двойка младежи, облечени в джинси и зимни спортни якета.

— Дръж се приятелски и се преструвай на инструктор — каза Холис на Лиза.

— Една седмица.

Двойката се приближи с усмивка към тях.

— Здравейте, аз съм Джеф Руни — представи се мъжът, — а това е Сузи Трент. Вие трябва да сте полковник Холис и Лиза Роудс. — Той им протегна ръка.

Холис я стисна и усети твърдото му властно ръкостискане.

— Радвам се да се запознаем — Руни подаде ръка на Лиза.

Холис огледа младия мъж. Беше на около двадесет и пет години, вероятно бе напуснал военновъздушните сили на Червената армия преди две-три години. Не беше изключено да е учил няколко години в университета, а после да е прекарал известно време в разузнаваческата школа на военновъздушните сили. Определено бе учил една година в Института за Америка и Канада в Москва. Беше тъмнокос и по-скоро нисък, така че не приличаше много на ирландец, както подсказваше името му, но вероятно легендата му включваше майка от славянски произход.

— Търсехме ви — каза Руни. — Ходихме до къщата ви и ни казаха, че сте тръгнали насам.

Холис и Лиза не отговориха, но изглежда, благоразположението на Джеф Руни не можеше да бъде смутено от нищо.

— Полковникът ни предложи да ви намерим — каза той. — Искаше Сузи да се запознае с Лиза.

Сузи Трент се усмихна. Тя беше дребна жена на двадесет и една-две години, с пепеляворуса коса, остро носле, акне и бюст, твърде голям за цялото й телосложение. Говореше английски с акцент.

— Чудесно е, че сте при нас, Лиза. Аз съм тук от шест месеца и посещавам женската група. Много сме малко. Дванадесет курсистки и само шест инструкторки. Време е да премина към индивидуално обучение, но няма достатъчно преподавателки. Затова се надявам, че може да станете моя наставничка и да ме обучите да приема вашата самоличност.

— Добре, стига да искате — каза Лиза, като си пое дълбоко въздух. Насили се да се усмихне. — Но няма да може да спите с приятеля ми.

Джеф и Сузи се разсмяха от все сърце.

— Лиза, ще дойдете ли да пиете с нас чай днес следобед? — попита Сузи. — Събираме се след училище, в пет и половина. Всички момичета.

— Жени.

— Да. Срещаме се в многоетажната постройка. Всеки знае да ви каже къде е.

— Може да ви каже.

— Да, благодаря ви. Може. Знам правилото, но се колебая при практическото му прилагане.

— Когато се колебаете, казвайте „може“. Много американци допускат тази грешка. Когато руснаци говорят английски, те са склонни да бъркат в другата посока и използват твърде много „зная“ и това бие на очи.2

— Ще го запомня.

— Запомнете и че американците не се приближават толкова близо до хората, колкото вие до мен.

— О, да. Извинете. — Тя отстъпи крачка назад и попита: — Бяхте ли богата в предишния си живот? Ще трябва ли да уча навиците и поведението на богатите?

Лиза погледна към Холис.

— Родена съм в семейство от средната класа.

— Къде?

— Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк.

— О… тогава ще ме изпратят другаде. Исках да отида в Ню Йорк.

— Сузи, не мисля, че Лиза се интересува от това — намеси се Джеф Руни. — Не си много тактична, не ти ли се струва?

— Разбира се. Извинете.

— Моят старец работи в съветското външно министерство — каза Руни на Холис, — така че в известен смисъл усвоих речника и много от познанията още вкъщи. Затова си мисля, че през последните ми месеци ще трябва да наблегнем повечко на жаргона, използван в посолствата. Вече съм на „ти“ с жаргона на американските авиатори и флотата. Между другото, ние имаме и няколко типа от армията. Главно пилоти на вертолети. Какво ще кажете?

— Звучи добре.

— Чудесно — каза Руни така, сякаш Холис можеше да отрече. — Разбрах обаче, че двамата може да решите, че не искате да останете — добави той, после внимателно се вгледа в Холис и каза, като остави маската му леко да се пропука. — Това би било голяма грешка.

Холис не отговори.

Руни се усмихна и продължи:

— Както и да е, иска ми се, като завърша школата, да се опитам да направя кариера във военното разузнаване и да стигна до поста на военно аташе като вас. А в крайна сметка бих искал да бъда назначен на работа в НАТО.

— Добър избор.

— Така е. Проблемът е, че местните специалисти по внедряването смятат, че няма да мога да издържа на проверката за сигурност, като се има предвид произходът ми. Роден съм в Москва, баща ми е член на партията и така нататък. — Руни се разсмя. — Е, искам да кажа, че ще трябва да си изработя цялостна легенда, разбира се. Но ще бъде страхотен удар, ако успея да проникна в американското военно разузнаване. Взех вече няколко изпита за проверка на способностите и за постъпване на работа в авиацията — американската авиация, разбира се — и се справих доста добре. Убеден съм, че под ваше ръководство ще мога да се подготвя наистина добре.

— Това е доста амбициозно от ваша страна — каза Холис и се изкашля. — Но ще бъда много изненадан, ако успеете да издържите проверката за сигурност. Как мислите да го направите?

— Ами вижте, с всички наши хора, които вече са внедрени там, това сега става по-лесно. Ще се представя за сирак, разбирате ли, ще посоча несъществуващо вече сиропиталище и няколко починали осиновители. Удостоверенията за раждане не са никакъв проблем. Имаме хора в бюрата по статистика за населението в няколко града, които ще се погрижат за това.

— Но как ще се справите със справката за личните ви познати?

— Знаете ли, тази програма се разработва тук от петнадесет години. Така че мога да посоча хора, чиято надеждност е утвърдена там. Създадена е цяла мрежа от стари приятели, училищни познанства и всичко друго. Първите пристигнали са имали значително по-големи трудности. Ние, от новата вълна, попадаме на вече подготвена почва.

— Доколкото зная, випускниците на школата не трябва в никакъв случай да поддържат връзка от съображения за сигурност.

— Така ли? Кой ви го каза?

— Не си спомням.

— Създадени са малки групи — поклати глава Руни. — Както и по целия свят. Точно така направихме революцията тук, така ги правим и навсякъде другаде. Групи, изолирани една от друга от съображения за сигурност, които преследват една и съща цел. Идеята е възникнала преди революцията и все още функционира. Благодарение на този метод е невъзможно да се провали цялата организация. Доколкото зная, в Америка се използва същият принцип. Всяка група работи, за да подпомага професионалния живот на членовете си.

— Това е много интересно.

— Наистина. Така че не се безпокойте за проверката ми за сигурност, полковник. Само ме запознайте с вътрешната информация за разузнавателните служби в авиацията, обучете ме на малко посолски жаргон и ми обяснете най-добрата тактика, която ще ми помогне да се добера до такъв пост. Останалото е моя работа. Става ли?

— Става.

— Бих искал моят старец да е генерал от военновъздушните сили като вашия — добави той. — Е, но един ден аз ще бъда генерал от военновъздушните сили и за моите деца всичко ще бъде по-лесно. Американската мечта, нали така, полковник? За нас, емигрантите, е винаги малко по-трудно. — Той се разсмя. — Независимо дали сме легални, или нелегални. Но ще успеем. Ние работим повече.

Холис се вгледа по-внимателно в Руни. Школата за магии бе успяла да изведе разузнаваческия идеал за най-дълбоко прикритие до максимално възможната реализация, помисли си той; тук разрушаваха самото понятие за самоидентичност, което всички човешки същества на този свят смятат за непоклатимо. Всеки индивид на тази земя, помисли Холис, представлява сложна смесица от език, навици, условности, жестове и обща митология, които, взети като цяло, го определят като член на дадена нация, култура или общество. И самата мисъл, че всичко това може да бъде подменено, беше зловеща. Но му се струваше, че това бе типично за руснаците. Още в древна Русия благородниците и висшите класи са говорели на френски, обличали са се по английски маниер и са се учели да мислят по немски модел. Всичко това бе израз на характерната за руснаците мания да се опитват да бъдат нещо, което не са. Изведнъж Холис осъзна, че това място представляваше всъщност един усъвършенстван модел на актьорската техника на Станиславски — една странна и гротескна сцена, където всички актьори изчезваха в нощта и играеха ролите си в реалния свят. Холис реши, че е дошло време завесата на тази сцена да падне завинаги.

— Полковник? Тук ли сте?

— Тук съм — Холис погледна към Руни.

— Е, вероятно искате да се поогледате наоколо — продължи той с усмивка, — така че няма да ви задържаме. Но в петък вечерта ще имаме събиране. Ще имате възможност да се запознаете с много от хората тук. Идете при Чък да си вземете маски.

— Маски?

— Ами да. Вси светии. В петък е Вси светии.

— Вярно.

— Усмихнете се. Тук не е чак толкова лошо — каза Сузи, като погледна Лиза.

Лиза нито се усмихна, нито й отговори.

— Никой няма да ви бие, ако казвате каквото мислите — добави Джеф. — Поговорете с другите инструктори и ще се убедите. Ще се видим на Велика събота.

— Радвам се, че се запознахме — махна с ръка Сузи.

— Гледайте да не се загубите.

— Добре дошли в лагера — добави Джеф. — Не се приближавайте твърде много до оградата.

Те отминаха надолу по пътеката. Холис и Лиза запазиха мълчание за около минута, след това Холис каза сухо:

— Симпатични младежи. Много амбициозни.

— Да ми прости Господ — отвърна Лиза, — но исках да им прережа гърлата.

— А може би и те са искали да прережат нашите. — Холис се замисли за малко. — Ужасяващо е.

— Тръпки ме побиват — съгласи се Лиза и се загледа в тях, докато изчезваха зад завоя. — Тя е още много „сурова“. Предполагам, че от мен се очаква да я шлифовам. Просто не мога да го повярвам, Сам.

— Всичко ми се струва някак нереално. — Холис се вгледа в старата борова гора. Дърветата хвърляха тъмночервени сенки, сред тях се виеше пътеката, покрита с дървени трупи, идваща отникъде и водеща в нищото. Вятърът бе утихнал и всичко бе някак си застинало и неподвижно. Ето ме тук, помисли Холис, в сърцето на Русия, мъртъв за целия свят, затворен в пространство, оградено от бодлива тел, за да участвам в някакъв безумен експеримент. Закъснях с петнадесет години, но ето ме най-накрая тук.

Те тръгнаха да се връщат, но свиха по пряка пътечка, която водеше на изток.

— Добре ли се справих? — попита Лиза. — Говоря за „мога“ и „зная“.

— Чудесно. Но те не повярваха нито за миг, че участваме във всичко това доброволно.

— Това е добре. Не обичам да лицемернича.

Стигнаха до една къща в кънтри стил, сгушена сред боровите дървета. Беше направена от червени тухли, бяло дърво и зелен асфалтов покрив. Към портата на гаража водеше камениста пътека, но по нея нямаше никакви следи от изкарване на кола. Отдясно на гаража видяха около петдесетгодишен мъж, който завързваше наръч съчки. На клона на близкото дърво беше завързана автомобилна гума, на която се люлееше около петгодишно дете. Холис тръгна към тях по пътеката. Лиза го последва и когато наближиха, мъжът се обърна.

— Здравейте. Аз съм нов — каза Холис.

Мъжът ги огледа.

— Сам Холис! Чух, че сте тук. А това трябва да е Лиза Роудс. — Човекът избърса ръце в широките си кадифени джинси и се здрависа с Холис. Говореше носово като тексасец.

— Аз съм Тим Ландис. Мисля, че се познаваме, Сам.

— Да… — за момент Холис се обърка: — Господи, та ти беше първи пилот в нашата ескадрила.

— Точно така. Ходехме заедно на някакви безумни оперативки. Спомням си, че създаваше доста проблеми на стария генерал Фулър. — Ландис се обърна към Лиза. — Веднъж Холис улучи всички забранени цели и каза на Фулър, че трябва да хвърляме балони с вода, за да не насъскаме някого срещу нас.

Холис представи Лиза на Ландис и те си стиснаха ръцете.

— Не мога да разбера как се чувства човек тук — като в чистилището след смъртта, или сякаш живееш в ада? — попита тя.

— Ами зависи от това с какво настроение се събуждате сутрин и какво сте сънували през нощта — отговори с разбиране Ландис. После си потърка челото. — Вижте, тук съм от близо двадесет години, не се чувствам като у дома си, но и вече не знам какво значи да имаш дом. Освен понякога, когато се събуждам посред нощ и мога да си спомня и да усетя отново всичко това — добави той.

За известно време настъпи мълчание, после Ландис се усмихна на Холис.

— Хей, Сам, радвам се, че не те свалиха.

— Ами всъщност ме свалиха. Над Пърл Харбър. Последната атака във войната. Но ме извадиха от супата. — За момент Холис се поколеба, после каза: — Вторият ми пилот беше Ърни Симс. Той тук ли е?

— Вече не — отговори Ландис.

— Значи е бил тук?

— Да.

— И?

— Ами… виж… това стана през 1974-а. Точно беше пристигнал тук от Ханой. Всъщност, сега като го споменаваш, си спомням, че ми каза, че е бил с теб. Каза, че и ти си бил свален, но не знаеше какво ти се е случило. Така че и него са го извадили от същата супа, предполагам. Имал разкъсана артерия, но хирурзите го закърпили и когато пристигна тук, вече беше добре.

— Какво се случи после?

— Застреляха го.

— Защо?

— Ами, той им каза да се разкарат. Каза на местния шеф, някакво лайно от военновъздушните сили на Червената армия, чието име не мога да си спомня, че няма да работи за тях. И те го разстреляха.

Холис кимна.

— По онова време можеха да получат колкото си щат пилоти от жълтите, така че си позволяваха да разстрелват опърничавите — каза Ландис. — После войната свърши и ръководството на лагера започна да преминава в ръцете на КГБ. Знаете ли всичко това?

— Не.

— Искате ли да ви разкажа?

— Някой друг път.

— Добре. Съжалявам за Симс. Но мисля, че тук има още няколко души от групата ни, които трябва да познаваш. Джеси Гейтс?

— Лудия Гейтс?

— Същият — Ландис изреди още дузина имена, от които Холис си спомни три или четири. — Ей, да ви представя моя малчуган — каза Ландис. Той се обърна към момчето и го повика. — Тими, ела да се запознаеш с един мой стар приятел.

Момчето скочи от гумата и хукна към тях.

— Тими, това е… какъв си сега, Сам, генерал? — попита Ландис.

— Полковник.

— Страхотно. Тими, това са полковник Холис и госпожица Роудс. А това е Тимъти младши.

Всички си стиснаха ръцете и момчето се усмихна срамежливо.

— Тими е почти на шест — каза Ландис. — Тук има още няколко деца на неговата възраст, но не са много. Но той така или иначе предпочита по-големите. Нали така, момчето ми?

Тими кимна.

— Джоуи Рийвс е най-добрият ми приятел и е на девет. — Той погледна към Холис. — Вие от Америка ли сте?

— Да.

— Някой ден и аз ще отида в Америка.

— Чудесно. Там ще ти хареса.

— Ще отида там, за да работя в името на мира.

Холис не отговори.

— Америка е чудесна страна.

— Да, така е.

— Но е управлявана от лоши хора.

Холис погледна към Ландис.

— Говориш ли руски? — попита го Лиза.

— Не — отговори момчето. — Но учим много неща за Русия на английски.

— И какво ви учат.

— Русия е велика страна, която работи в името на мира. Някой ден Русия и Америка ще станат приятелски страни. Тогава татко, мама и аз ще можем да си заминем оттук и да отидем да живеем в Америка, ако искаме. Или в Русия. Русия е наблизо. Америка е много далеч оттук.

— Америка също иска мир — каза Лиза, като коленичи и взе ръката на момчето в своята.

— Но в правителството има лоши хора.

Холис сложи ръка на рамото на Лиза и тя се изправи.

— Върви да играеш — каза Ландис на сина си.

Момчето хукна нанякъде. Ландис се загледа след него.

— В началото си мислеха, че сексът ще ни е достатъчен, но после разбраха, че някои от нас имат бащински инстинкти, а жените ни искат да имат деца. Тогава ни оставиха да си направим бебета. Искат да се чувстваме спокойни и да се залисваме с ежедневните си проблеми. Но решенията на едни проблеми водят до други. Като децата например. Сега тук има около шестдесет. Най-голямото е детето на Бруъп, Рик. Той е на десет. Жената на Тед Бруъп, Светлана, забременя първа, след като вдигнаха забраната.

— И какъв е проблемът? — попита Холис.

— Ами те не знаеха как да възпитават тези деца. Затова измислиха тази смесена система, според която обучават децата по леко изменена американска учебна програма на английски език, като им преподават допълнително и история на Русия, и съветската идеология. Всичко това е доста изнервящо. Те смятат, че ще могат да изпратят тези деца в Америка също като руските курсанти. Но аз не съм сигурен, че това ще стане. Мисля, че когато децата пораснат, ще осъзнаят, че ги държат в затвор. — Ландис погледна сина си, който отново се люлееше на гумата. — Горкото ми момченце.

Лиза погледна момчето, после Ландис.

— Казвате ли им истината вкъщи?

— Не.

— Защо не? Бихте могли по много деликатен начин…

— Госпожице Роудс, те ми казаха, че ако разберат, че го правя, ще убият момчето. Няма да ми го вземат, а ще го убият. Ще убият и жена ми.

— Господи! Извинете.

— Тук ни държат с железни юмруци, облечени в кадифени ръкавици — сви рамене Ландис. — Той се обърна към Холис. — Кажи ми, Сам, чувал ли си нещо за жена ми? Искам да кажа, за американската ми жена, Маги?

— Не, струва ми се, че не. Но ще опитам да си спомня.

— Ще го направиш ли? Много ще ти бъда благодарен. Имах двама сина, Тимъти… другия ми Тимъти… и Джош. Вече трябва да са станали зрели мъже. Тим трябва да е на тридесет, а Джош на двадесет и четири. Сигурен съм, че са успели да се оправят. Надявам се също, че Маги се е омъжила повторно. — Ландис прекара ръка по лицето си.

Холис почувства странна празнота в стомаха си.

— Виж, Тим — каза той, — струва ми се, че присъствието ми те разстройва, така че по-добре да…

— Не, не. Ей, няма да задавам повече такива въпроси. Вие двамата вероятно също сте малко объркани. Елате да се запознаете с Джейн, жена ми. Рускиня е, но името Джейн й харесва.

— Не, благодаря…

— Хайде. Тя ще ви хареса. Политически затворник е. Истинска антикомунистка. Осъдили са я на тридесет години, но в лагерите това е равносилно на смъртна присъда. Изкарала е там две години, след което й предложили работа тук, защото е учила малко английски в училище. Много бих искал да се запознаете с нея.

— Ще се радваме да я видим — каза Лиза, след като се спогледаха с Холис.

— Чудесно. — Те тръгнаха към къщата и Ландис продължи: — Тя е пристигнала тук, я да видим… преди петнадесет години. Срещала се е с най-различни мъже в продължение на две години — всички го правехме тогава. Безумни времена. После постепенно повечето от нас се оформиха на двойки.

Ландис отвори вратата и извика:

— Скъпа, имаме гости.

— О!… Тим, в къщата е пълен безпорядък — извика отвътре един глас на английски със силен руски акцент.

Холис и Лиза се спогледаха, без да знаят дали да се смеят, или да си ходят.

Ландис им посочи пътя към кухнята. Холис забеляза, че холната гарнитура беше поизносена и не отговаряше точно на представата за американски стил. Беше от бяло дърво, произведена през петдесетте години вероятно в Скандинавия. Подът бе покрит с руски паркет от лиственица, а не дъб, застлан с ориенталски килим от някоя от съветските близкоизточни републики. Холис забеляза, че в секцията има нов телевизор „Сони“ с видео и аудиосистема.

Когато влязоха в кухнята, Холис усети, че се озоваха в истинска малка Америка. Кухнята беше добре и доста съвременно оборудвана, а в ъгъла имаше маса за закуска. Единственото нещо, което като че ли липсваше, беше съдомиялната машина. На белия пластмасов плот стоеше кафеварка на „Дженерал Илектрик“. Госпожа Ландис чистеше цвекло на мивката.

— Джейн, това са новите ни съседи — Лиза Роудс и един мой стар боен другар — капитан, не, полковник Сам Холис — каза Ландис.

Джейн Ландис избърса ръце в престилката, погледна ги и двамата, след това протегна ръка на Лиза и каза:

— Здравейте.

Холис реши, че е на около четиридесет. Беше доста привлекателна, добре поддържана жена с прошарена черна коса, подстригана по момчешки. Носеше пуловер с поло яка, карирана шотландска пола и евтини обувки. Холис незабавно си представи късна есен някъде на североизток. Събота следобед, мъжът подготвя дърва за огнището, докато жена му, все още привлекателна независимо от възрастта си, приготвя кафе. През широкия прозорец на кухненския ъгъл за закуска се вижда синът им, който си играе между боровите дървета. Илюзии.

— Значи мръсниците ви отвлякоха и двамата? — каза Джейн Ландис и стисна ръката му.

Холис й се усмихна. Искаше му се да я прегърне.

— Да, мръсниците ни отвлякоха.

— И защо? Всъщност те нямат нужда от особена причина. Сядайте. Нали ще пиете кафе? — Тя сложи четири чаши на масата и отиде към прозореца в ъгъла за закуска, за да донесе захар и сметана. — А какво предвещава за нас вашето присъствие тук? Спасени ли сме, или обречени?

— Мисля, нито едното, нито другото — отговори Холис, докато сядаше. Той вдигна пръст към тавана с жест, който се надяваше тя да разбере незабавно.

— О — каза Джейн Ландис. — Мисля, че след като изминаха петнадесет години, те едва ли се интересуват какво говорим. Вече знаят всичко, което ние знаем. Но може би след вашето пристигане ще започнат да подслушват отново. Така че ще ми отговорите някой друг път. — Тя наля кафе в четирите чаши. — Не е американско, етиопско е. Всеки път, щом притиснат някоя нова държава, те изнасят оръжие, за да получат срещу него някакви продукти. Сега започват да пристигат банани от Никарагуа. Само от Афганистан получаваме ковчези.

— Казах ти, че е върла антикомунистка — каза Ландис, който бе седнал срещу Холис. — Някой ден ще си навлече беля на главата. Така е, нали, Джейн?

— Да вървят по дяволите. Надявам се, че ни слушат. — Тя заговори на Лиза. — Прекарах две години в лагера Кандалакша близо до Мурманск, на север, недалеч от Арктическия кръг. И за какво? Защото написах писмо на тази свиня Брежнев, в което протестирах срещу изпращането на съветски войски в Полша за потушаване на размириците там. Това стана през декември 1970 г. Имам мъж и две дъщери. Съобщили им, че съм умряла в Кандалакша. Никога повече няма да ги видя.

— Съжалявам.

— Да. Ние всички съжаляваме. Съжалявам, че дойдох тук. Ако бях останала в Кандалакша, вече щях да съм мъртва. Просто червата ми се преобръщат, като си помисля, че продължавам да работя за тях. Американците, които са тук, включително и Тим, ги мразят, но ги мразят по някакъв особен, американски начин — в свободното си време, и го изразяват с идиотски мъртвешки хумор. Те просто не могат да си представят как може да ги мрази един руснак.

— Баба ми е била рускиня — отговори Лиза на руски. — Мисля, че ви разбирам.

— О! — очите на Джейн светнаха и тя отговори на английски: — Ще станем приятелки.

— Лиза има благородническа кръв — каза Холис на английски.

— Добре де, това ще й го простя — направи гримаса Джейн.

Всички се разсмяха. Холис отново се смая от факта, че дори антикомунистически настроените руснаци бяха научени толкова силно да мразят Романови и старата аристокрация. Може би това бе един от най-големите успехи на Съветите в сътворяването на новия съветски гражданин. Така, останали без минало, към което да искат да се върнат, и с вродения си страх от бъдещето руснаците можеха да бъдат контролирани лесно. Изглежда, никой нямаше представа кой или какво би трябвало да смени комунистическия режим. Това беше страна, лишена от въображение.

— Не бива да говорите руски — каза Тим Ландис на Лиза. — Това е сериозно нарушение.

— Малко е нелепо — отговори Лиза.

— Забранено ми е да уча Тим на руски — каза Джейн Ландис. — Това е един от начините, по които държат охраната настрани от американците. Страхуват се от американското влияние.

— Но в такъв случай как имат доверие на курсантите? — попита Лиза.

— До известна степен, налага им се — отговори Джейн. — И вероятно по някакъв начин ги наблюдават в Щатите. Доколкото разбрах, те ги подлудяват от разпити с полиграф още преди да напуснат това място — добави тя. — Ако забележат и най-малкото колебание, курсантът бива обявен за негоден и го отстраняват.

Тим Ландис почука по масата и посочи към тавана.

— Прати ги по дяволите — сви рамене Джейн.

Известно време пиха мълчаливо кафето, след това Лиза попита:

— Тази къща… тя си е само за вас, като жилище, или я използвате и като тренировъчна… как го наричате?

— Да, така е — отговори Джейн Ландис. — Използва се за подготовка на курсистите. Не е само за наше удобство. Сега имаме двама пансионери. Предполага се, че трябва да ги наричаме пансионери, тези две млади свине, които живеят тук. Изпращат ни ги няколко месеца преди да отпътуват, така че, слава Богу, не ни досаждат непрекъснато. Но когато са тук, с мен е много трудно да се живее. Нали така, Тим?

— Да.

— И вие ги учите как да се оправят в къщата?

— Това е — усмихна се тя. — Трябва да ги учим как да използват сифона на тоалетната. — Тя се разсмя.

— Джейн ги пере и им готви — услужливо добави Тим. — Те ми помагат да поправям къщата и в по-тежката домакинска работа. Разправям им по малко за живота вкъщи, за поправянето на различни неща и други такива.

— Тия двамата са истински задници — каза Джейн. — Единият от тях се опита да ме сваля, а после бе достатъчно нагъл, за да твърди, че било само в рамките на обучението.

— Къде са сега? — попита с усмивка Лиза.

— Днес имат урок по кормуване — каза Ландис, като си погледна часовника. — Карат нагоре-надолу по главния път. Руснаците купуват старите коли от посолството ви и ги докарват тук.

— Винаги съм се чудел за какво им са — кимна Холис. — Никога не съм виждал да ги карат в Москва.

— Е, сега вече знаете за какво им са — каза Ландис.

— Както ви е известно, повечето съветски граждани не могат да карат кола. Дори младежи като тези двамата, повечето от които са се готвели да станат пилоти, за Бога! Така че тези двамата — Сони и Марти — ще се върнат тук всеки момент и ако искате, ще имате възможност да ги видите.

— Добре — отговори Холис.

— Сони е онзи, който ме опипваше — каза Джейн Ландис на Лиза. — Дръж тази свиня под око. Има си хормонални проблеми.

— Разбрах.

Холис си пиеше кафето и зяпаше през широкия прозорец. Опитваше се да се постави на мястото на Тим Ландис и да си представи какво е било във военнопленническия лагер в Северен Виетнам, как след това са го прехвърлили във военнопленническия лагер на съветските военновъздушни сили, за да обучава пилотите им, и накрая прерастването на лагера в Школата за магии. След това жена, син. Близо две десетилетия. Кой беше Тим Ландис сега? Дори самият Тим не знаеше това. Искаха ли да се приберат вкъщи? Как ли щеше да реагира Маги Ландис? Беше се омъжила повторно преди десет години. Холис знаеше, защото познаваше офицер, който бе летял до Сан Диего за сватбата. При условие, че успееха да измъкнат тези хора от това място, какво щеше да стане с новите им жени и деца, трябваше ли да ги последват? С всеки следващ час, прекаран в лагера, Холис си задаваше все повече въпроси и намираше все по-малко отговори. Възможно бе обаче окончателният отговор да е, че просто всички ще умрат тук от старост.

Тим Ландис стана от масата, намери молив и бележник, написа нещо и го подаде на Холис. Холис прочете: „Знаете ли нещо за майор Додсън? Стигнал ли е до посолството?“

Холис написа в отговор: „Знаем за него по информация от Грегъри Фишър. Случаят с Грегъри Фишър е описан в американската преса. Додсън все още се издирва.“

Ландис прочете бележката, кимна и се обърна на другата страна. Холис помисли, че Тим плаче. Той смачка листа и го сложи в джоба си.

Джейн тъкмо се канеше да каже нещо, когато задната врата на кухнята се отвори и двама млади мъже на около двадесет и пет години влязоха в стаята.

— Здравейте. Кои са тези? — попита единият от тях.

Тим Ландис явно вече се бе овладял и ги представи. Холис огледа двамата курсанти. Марти беше леко набит и носеше сив анцуг и скиорско яке. Имаше приятно, усмихнато лице и Холис помисли, че изглежда почти безвреден. Сони беше необикновено красив, с къдрава черна коса, тъмни очи и усмивка на устата, която според Холис някои жени биха намерили за чувствена.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се Сони на Лиза. — Всички тук говорят само за вас.

— Така ли?

— Да. — Очите на Сони се впиха в нейните. — Тук има още само шест истински американки.

— Защо просто не си ги размножите на снимки?

Сони се засмя.

— Кажете, вие със Сам наистина ли сте влюбени, както разправят, или сте просто приятели?

— Престани, Сони — намеси се Марти.

— Това изобщо не ви влиза в работата — каза Лиза, като изгледа хладно Сони.

— Напротив. Искам да сваля поне една истинска американка, преди да ме прехвърлят оттатък. — Той се усмихна.

Ударът на Холис уцели Сони в корема и той се преви на две. Младежът се залюля из стаята, като от устата му излизаха странни звуци, след това падна на колене, опитвайки се да възстанови дишането си.

— Ще си имате ли проблеми заради това? — попита Холис семейство Ландис.

— Отдавна си го просеше — отговори Тим Ландис и поклати глава. — Ще уредя всичко с наблюдаващия го офицер.

— Добър урок за него — добави Джейн Ландис. — Той, изглежда, не познава етикета, възприет при отношенията с жените.

— Някой кавалер с по-гореща кръв ще убие това момче в Щатите — вметна Марти, докато помагаше да отнесат Сони до кухнята.

— Благодарим за кафето — каза Холис на семейство Ландис.

Тим Ландис взе едно фенерче от шкафа.

— Ще ви потрябва, за да намерите обратния път.

— Пак ще си поговорим — каза Лиза на Джейн Ландис.

— И двамата много ми харесвате — отговори тя.

Тим Ландис излезе да ги изпрати и подаде фенерчето на Холис.

— Благодаря ви, че наминахте да ни видите. Някой ден ще ви поканим на вечеря. Джейн готви американска кухня.

— Лиза готви руска — каза Холис.

— Лека нощ — усмихна се Ландис. Тръгна да си върви, но после се върна. — А, сетих се нещо, Сам. Нещо, което ми каза Симс. Всъщност той знаеше какво се е случило с теб. Мислех си за някой друг.

Холис стоеше неподвижно в тъмнината с фенерчето в ръка.

— Симс каза, че двамата сте паднали заедно в океана — Ландис се бе приближил плътно до него. — Каза, че японците изпратили лодки, и го хванали, но теб успели да те измъкнат с Веселия зелен гигант. Съдба, нали?

— Да.

Ландис се приближи още повече и тихо продължи.

— Ърни Симс каза, че си плувал към него и си му крещял да се приближи към теб. Каза че ти е махал да се разкараш оттам, защото е мислел, че е смъртно ранен, но ти си продължил да се приближаваш и да го викаш. Каза че се е зарадвал, когато видял как вертолетът те спасява, радвал се е за теб, радвал се е, че има жив свидетел при залавянето му. — Ландис добави: — Той говореше с най-добри чувства за теб, Сам.

— Благодаря — кимна Холис и заедно с Лиза се отдалечиха от къщата.

— Добре ли си? — попита Лиза и стисна ръката му.

Той отново кимна. И така, помисли си, направих последните записки в пилотския си дневник и мога да го закрия.

Известно време вървяха в пълно мълчание, после Лиза се обади:

— Искаш ли да бъдеш сам?

— Не, повърви с мен. Говори ми.

— Добре… Един въпрос: защо удари Сони — защото е руснак, или защото ме сваляше?

— О, не знам. Предполагам, че преди всичко от мъжко честолюбие. Всъщност на мен ми е трудно да възприемам тези хора като руснаци. Просто видях млад негодник, който се държеше като простак.

— Не изглеждаше зле.

— Кучка.

Тя се усмихна и стисна ръката му. Те се прегърнаха и се целунаха.

— Сам… Сам…

— Да?

— Не ме изоставяй. Ще умра, ако ме оставиш. Не си взимай руска жена, ако останем тук.

— А какво ще кажеш само за приятелка?

— Не се шегувай!

— Извинявай.

Те продължиха надолу по пътеката и се насочиха към къщата, определена за тях.

— Как се женят хората тук? — попита Лиза.

— Мисля, че просто съобщават на другите, че са семейство.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Да. Това означава ли, че си готова да работиш тук?

— Ще живея тук, но ще работя срещу тях. Някой ден ще бъдем отново свободни. Сигурна съм.

— Аз се чувствам свободен — каза той и взе ръката й. — Бедният Тим Ландис току-що ми върна свободата.

— Знам.

Те продължиха да вървят по тъмната пътека към къщата си. Холис забеляза, че по другите пътеки също се движат светлинки — като самолети, загубени в нощта, които търсят своето летище, помисли той. Внезапно си спомни за един надпис, който висеше в параклиса на военновъздушната база във Фу-Бай. Това беше новогодишното послание на английския крал Джордж до поданиците, останали на бойното поле в началото на Втората световна война, и Холис си го спомняше съвсем ясно: „Аз казах на човека на прага на годината: «Дай ми светлина, така че да тръгна с вяра напред към неизвестното.» А мъжът ми отговори: «Повери съдбата си в ръцете на Бога. Той ще бъде за теб най-ярка светлина, повела те по път, по-сигурен от познатия.»“

34.

Сам Холис коленичи пред камината в малката дневна и запали подпалките под дървата.

— Винаги съм обичала огъня в камината през студените зимни вечери — каза Лиза. — Това бе едно от нещата, които ми липсваха в Москва и на другите места, където съм работила.

— Е, на това работно място няма да ти липсва. — Той раздуха огъня.

— Предполагам, че човек може да се преструва — каза тя, загледана в разгарящите се пламъци. — Искам да кажа, докато сме в тази стая, само ти и аз. Можем да се преструваме, че сме си вкъщи, а не на шестдесет мили от Москва. Може би другите затворници са успели да не полудеят именно благодарение на това.

Холис не беше напълно сигурен, че те са успели да не полудеят. Спомни си какво им каза Тим Ландис за тъжните часове рано сутрин.

— Ще пуснеш ли видеото?

Тя отиде до рафтовете с книги от дясната страна на камината и разгледа видеокасетите.

— Какво по-точно искаш?

— Нещо шумно.

Тя избра „Роки 4“ и го превъртя до боя с руснака, след което седна на двойното канапе до Холис. Той я прегърна през раменете и заговори тихо.

— Как мина чаят със Сузи и приятелките й?

— Ужасно. Не можах да се сдържа, станах и си тръгнах. Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Сам, тук има още шест американки. Две от тях са били отвлечени от Холандия, където са били на ски ваканция, а една друга, Саманта, е била отвлечена, докато се е разхождала из Карпатите в Румъния. Останалите три са обявени за изчезнали по време на плуване, две в Черно море и една в Балтийско море край бреговете на Източна Германия. Имало е и още две, но те са се самоубили.

Холис не каза нищо.

— Сам, просто ми се къса сърцето. Как могат тези мръсници да причиняват такива неща на хората? Да ги откъсват от семействата им… да им отнемат живота…

Известно време Холис съзерцаваше огъня, после каза:

— Те ни наричат Главния враг. С главна буква. Вярват, че ако Главният враг бъде победен, повечето от проблемите им ще се разрешат. Междувременно Америка отделя на Съветския съюз някакво внимание, равнозначно на 10 от работните ни проблеми.

Лиза се загледа в телевизора. Роки и руснакът се биеха и тълпата вече изпадаше в истерия.

— Този филм е глупав. Знам, че е глупав. Но защо не ми се струва така идиотски като първия път, когато го гледах?

— Разбирам какво имаш предвид — усмихна се Холис.

— И ти ли мислиш за тях като за Главния враг? — каза тя.

— Знаеш ли, понякога ми е приятно да мисля, че правя нещо и за тях — каза Холис и вдигна крака върху ниската масичка. — Естествено не говоря за членовете на партията и за КГБ. Имам предвид руските хора и другите националности, затворени извън нашия затвор. Не мога да забравя за Яблоня, Лиза. Такава, каквато беше, когато пристигнахме там, такава, каквато я видях от вертолета, и такава, каквато можеше да бъде, ако хората от Москва бяха различни.

Тя го погледна, след това положи глава на рамото му:

— Как ли се е измъкнал оттук майор Додсън?

— Все още не знам.

— Какво прави, докато ме нямаше?

— Буров идва.

— Какво искаше?

— Искаше просто да види как сме.

— Какъв мръсник!

— Не се оставяй тези хора да те пречупят, Лиза.

— Проблемът е в него. Той… той те удари… зашлеви ми шамар… Той…

— Какво?

— Той беше… в килията ми… докато… жената ме претърсваше…

— Добре. Сега не мисли за това. Трябва да разбереш, че през цялото време той е искал да работим за него. Затова сме тук, а не на Лубянка. Затова и не ни причини нищо, което според него да не можем да му простим.

— Разбирам.

— Донесе ни и разни неща за четене — каза Холис. — Готова ли си да прочетеш за смъртта си?

Известно време тя мълчаливо гледа право пред себе си, после кимна.

Холис стана и отиде до едно шкафче на библиотеката. Върна се с куп вестници и списания и седна отново до нея. Протегна й лонгайлъндския „Нюз дей“, отворен на страницата с некролозите.

Лиза погледна към снимката си и прочете заглавието: „Лиза Роудс загинала при катастрофа“. Тя се изкашля.

— Сигурно майка ми им е дала тази стара снимка. Винаги я е харесвала…

Холис забеляза как на вестника капна една сълза и го взе от ръцете й. Стана и наля две чаши бренди. Подаде й едната и тя отпи. Опита се да се овладее.

— Семейството ми ме е погребало… Горкият татко. Струва ми се, че го виждам пред очите си как се опитва да сдържи сълзите си. — Тя погледна към Холис. — А ти? Твоето семейство?…

Холис отвори „Вашингтон пост“ на страницата с некролозите.

— Отдали са ми всички военни почести в Арлингтън. Вероятно родителите ми са недоволствали от това, че е трябвало да долетят от Япония.

Тя погледна към некролога и бавно го прочете.

— Не съм знаела, че си толкова значителна фигура.

— Просто обстоятелствата около смъртта ни са породили известен интерес. Ето… — той отвори едно по-късно издание на „Вашингтон пост“ и й посочи една статия в първия свитък със заглавие „САЩ приема съветското обяснение и нарича фаталната катастрофа нещастен случай“.

Тя го погледна, после отново се съсредоточи върху статията и прочете:

Лиза затвори вестника и се загледа в горящите дърва. Холис наля още две чаши бренди. Забеляза, че бузите й са облени в сълзи.

— Те нищо не подозират — каза накрая тя.

— Поне не официално. — Но Сет…

Холис леко се подразни, но отговори:

— Да, Сет вероятно знае.

— Нямаме нужда от него, за да се измъкнем оттук — каза тя, почувствала раздразнението му. — Можем да се справим и сами. Ти успя да ни измъкнеш от Можайск и от държавния кооператив.

— Точно така. Ще поработим върху това заедно.

Тя погледна към вестниците, разпилени по масата, стана, събра ги и ги хвърли в огъня. Пламъците осветиха цялата стая и Холис огледа лицето й във внезапната ярка светлина. Помисли си, че Лиза вече бе на път да се овладее. Забеляза, че някъде между Арбат и това място бе доста остаряла.

Седна до него на двойното канапе и хвана ръката му. Филмът на видеото продължаваше да се върти, огънят гореше, а брендито започна да ги хваща. И двамата заспаха.

Чукане по вратата събуди Холис и той седна. Видеофилмът беше свършил, а огънят гаснеше. Часовникът на камината показваше 10,15 вечерта. Той се изправи.

— Къде отиваш? — промърмори събудилата се Лиза.

На вратата се почука отново. Холис отвори. На студа отвън стоеше мъж на около петдесет години, облечен в яке за ски.

— Извинете за безпокойството, полковник. Срещнахме се в гората. Аз съм Луи Пул. Може ли да вляза за малко?

— Зависи. Роден сте Луи Пул, или сте един от летящите червеи на Буров?

Капитан Пул се усмихна.

— Предполагам, че срещата на пътеката може да се сметне и за нагласена, но мога да ви заведа при петдесетина души тук, които бяха в Ханой заедно с мен.

— Заповядайте.

Пул влезе и поздрави Лиза. Застана до огъня, за да се стопли, след това каза:

— Може ли да пуснем малко музика?

Лиза постави една от касетите на Додсън в портативния радиокасетофон и стаята се изпълни с гласа на черна госпъл певица.

— Почти са се отказали да подслушват къщите, защото откриваме микрофоните и ги изключваме. Освен това пускаме музика или използваме жестове и пишем. Всички владеем езика на знаците. Някой намери книга за него в библиотеката още преди години и докато руснаците се усетят, ние вече бяхме усвоили говоренето със знаци.

— В посолството също използвахме опростен знаков език — кимна Лиза.

— Да. Значи разбирате за какво става въпрос. Може би цялата къща е пълна с подслушвателни устройства специално за вас. Съветска технология. Но мисля, че все още не са създали една проста фурна за еднофамилна къща.

— Бренди? — попита Холис.

— С удоволствие.

Холис му наля малко в чашата. Пул го изпи и продължи.

— Трябва много да внимавате с насочените микрофони извън къщите. Те са монтирани на наблюдателните кули. Добре е да се снишавате в деретата и доловете и да шумолите с клони, докато говорите.

— Предполагам, че има много неща, които трябва да научим — обади се Холис.

— Да. Мога да ви организирам една работна среща в близките два дни.

— Много мило от ваша страна, капитане.

— Лю. Нека ви се представя малко по-подробно. Аз съм адютантът на генерал Остин. Познато ли ви е това име?

— Разбира се — отговори Холис. — Той беше командир на Осми тактически отряд в Ку Чи. Единственият свален американски генерал. Безследно изчезнал, смята се за мъртъв.

— Да. Но той си е съвсем жив. Според правилника в лагера между нас няма началник, заместник-началник или каквато и да е ръководна длъжност. Но ние всички сме военни, нали така? Затова, както сме обучени да го правим, създадохме нелегална организация в лагера за военнопленници. Разбирате ли?

Холис кимна.

— Може би с изненада ще откриете, полковник Холис, че духът на съпротивата продължава да съществува тук след близо две десетилетия. Надявам се, че това не ви учудва.

Холис не отговори.

— Въпреки че, откровено казано — продължи той, — не сме направили много, като изключим използването на всички възможности за саботиране на учебната програма. Всъщност, като равносметка на бягствата, Додсън е едва вторият човек, който сме успели да измъкнем оттук. Комитетът по бягствата изпробва буквално всичко известно от аналите за бягства от затворнически лагери, включително и полета с балон с нагорещен въздух. Но изглежда, между нас има предатели, или пък това са руските жени, макар да се предполага, че те не би трябвало да знаят за плановете ни за бягство. А може и просто разузнаването на КГБ да работи твърде добре. Но каквато и да е истината, досега нямахме никакъв успех.

— Какво се случи с първия избягал? — попита Лиза.

— Това бе Джини Ромеро, капитан от авиацията. Хванаха го и го разстреляха на спортното игрище с още петима души, за да ни послужи за урок. Това се случи преди девет години.

— А Додсън? — попита Холис. — Той как успя да се измъкне?

— Нямам право да ви кажа.

— Добре.

Пул погледна към Холис и Лиза и продължи.

— Вашето присъствие тук събуди много надежди — погледът му потърси очите на Холис и той попита: — Основателно или не?

— Сега не съм готов да ви отговоря — отвърна Холис. Стори му се, че Пул възприе думите му като положителен отговор.

— Добре, причината да дойда тук е да ви поканя на среща с генерал Остин — каза Пул.

— Сега?

— Да. Сега.

Холис се замисли за момент, след това отговори:

— Предполагам, не се надявате при тези обстоятелства да приема властта на генерал Остин?

— Мисля че разбирам.

— Добре, капитане, ще бъда съвсем откровен, разберете ме правилно. Аз заемам реална и почетна длъжност като действащ полковник от авиацията на САЩ. Статутът на вашите хора в известен смисъл е спорен.

Пул погледна Холис, после се обърна и се втренчи в огъня.

— Добре. Всъщност генерал Остин допускаше, че може да кажете това. Поканата му не е заповед. Дори, ако желаете, мога да го помоля той да дойде тук.

— Няма да е необходимо, при условие че приемете позицията ми.

— Приемам я.

— Тогава водете ни, капитане — каза Холис и взе канадките от закачалката.

Холис, Лиза и Пул излязоха в студената нощ, а Пул осветяваше с фенерче пътя пред тях.

— Има ли вечерен час? — каза Холис.

— Не. По-рано имаше много строги правила и ограничения. Сега са останали съвсем малко. Руснаците бавно загряват — добави той, — но в крайна сметка осъзнаха, че тоталитарните методи не отговарят на целите им, а и отнемат твърде много време. И макар че управляват тази изостанала страна със страх и насилие, това е най-свободната квадратна миля в Съветския съюз.

— Разбирам. Идеята на Буров ли е?

— До голяма степен. Той е живял няколко години в скандинавските страни и там е научил, че добре нахраненото свободно население може да бъде не по-малко продуктивно и готово да сътрудничи от тероризираното. Това е голяма крачка напред за един руснак — разсмя се невесело Пул.

Те излязоха на главния път близо до стените на Пост 000. Завиха надясно, на изток към щаба, и продължиха да вървят рамо до рамо по неосветения път.

— Следим много внимателно събитията по света — каза Пул — и може би сме по-добре осведомени за съветско-американските отношения от средния американец, живеещ в страната си. И определено знаем повече от всички руснаци под нивото на Кремъл.

По пътя срещу тях се зададоха фарове. Колата забави ход и спря, пред тях, като фаровете й ослепително блестяха в очите им.

Тримата се приближиха към шофьорското място и когато светлината вече не ги заслепяваше, Холис разпозна колата — Понтиак Транс Ам. Зад волана седеше полковник Буров.

— Добър вечер, госпожице Роудс, капитан Пул, полковник Холис — каза той.

Отговори му само Пул.

Холис забеляза, че предното стъкло на понтиака беше здраво, а по цялата кола не личаха никакви следи от удар.

— Да, колата на господин Фишър — каза Буров. — Всъщност предполагам, че той изобщо не е катастрофирал. Поне не с тази кола. — Буров потупа волана. — Хубава машина.

Лиза застана до Холис.

— Мръсник! — каза тя.

Буров не й обърна никакво внимание.

— Седалките са от истинска кожа, има и еъркъндишън. Всички ли карате такива коли у вас? — обърна се той към Холис.

Холис погледна ниската лъскава кола, чийто двигател меко бръмчеше на самотния път сред руската борова гора, и униформения офицер от КГБ зад волана.

Буров разбра, че няма да получи отговор, и продължи.

— Отивам малко да покарам. Бих ви поканил да дойдете с мен и да ми покажете някои неща, но ще напускам пределите на лагера. Искам да изляза на магистралата за Минск и да видя дали наистина може да вдигне 140 мили в час. За съжаление мога да я изкарвам само нощем — добави Буров, — когато наоколо няма чужденци. Някой може да я види и да събере две и две, както казвате вие.

— Надявам се, че ще се пребиете с нея — каза Лиза.

— Това не би било добре — погледна я Буров. — Моето присъствие е най-големият късмет, който е имал този лагер. Ако аз си отида — кой знае? — Той отново погледна към Холис.

— Предполагам, че отивате да посетите генерал Остин. Или сте тръгнали да берете гъби?

— Генерал Остин — отвърна Холис. — Ще ни закарате ли?

— Опасявам се, че ако ви пусна да влезете в тази кола — разсмя се Буров, — съблазънта да направите някоя глупост ще бъде твърде голяма. Както открих, вие с госпожица Роудс имате доста неуравновесени характери. — Буров вдигна дясната си ръка и им показа автоматичния си пистолет. — Така че ще се наложи да повървите пеша. Добре е за сърцето. Приятна вечер. — Холис включи на скорост и даде газ. Понтиакът избръмча, подскочи и спря. Буров запали отново и успя да потегли с леко свистене на гумите. Холис се загледа в стоповете му, които се отдалечаваха към главния вход. Под осветения номер на бронята на колата имаше надпис: „Военнопленниците и безследно изчезналите не са забравени!“

— Все пак се надявам, че ще се пребие — каза Лиза и се обърна към Холис. — Отвратително е. Да кара колата на човека, когото е убил. Той е луд.

— Това ли е колата на американското момче, загинало при катастрофата? Фишър? — попита Пул.

— Да.

— Четохме за случая в американската преса. А Ландис ни каза, че знаете за Додсън от Фишър. Срещнали ли са се? Фишър успял ли е да влезе във връзка с посолството?

— Не мога да говоря за това сега — каза Холис.

Пул кимна и попита:

— Къде точно се намираме?

— Къде мислите, че се намирате? — погледна го Холис.

— На няколко километра на север от Бородинското поле — отговори Пул.

Холис кимна.

— Разбрахме го по време на полета, с който ни докараха от Ханой — беше ясно, че кацнахме в континентална Русия. Потвърдихме го и по наблюдения на слънцето и звездите. Климатът също е по-скоро характерен за Средна Русия, а не за Сибир. Но най-важният показател са всички тези самолети, които се снишават в югоизточна посока. С годините трафикът се увеличава. Решихме, че вероятно отиват към Москва.

— А как отгатнахме, че сте близо до Бородино?

— По топовната стрелба — отговори Пул. — На всеки седми септември и на петнайсети и шестнайсети ноември се чува салют от двадесет и един топовни изстрела на няколко километра на юг. Това са годишнините от двете битки при Бородино. Нали така?

Холис отново кимна. Всъщност предишната година той бе присъствал лично на церемонията.

— Е — каза Пул, — предполагам, че въпросът всъщност е: Стигнал ли е Додсън до посолството?

— Да, това е въпросът — отговори Холис.

Продължиха да вървят. Когато минаваха пред масивната сграда на щаба, Пул попита:

— Прекарахте известно време в задните стаи, нали?

— Според руските стандарти не твърде много — отговори Холис.

— Почти всички тук са минали през камерите. Но Буров има по-изтънчени методи за наказание. Хвърлянето на инструкторите в килиите понижава продуктивността им, затова затваря там руските ни жени и приятелки, когато някой наруши правилата. Сега повечето от нас имат жени и деца — заложници на съдбата, — така че в известен смисъл ни стана по-трудно да действаме.

Пътят зави и се спусна надолу зад завоя и Холис осъзна, че внезапно е станало по-тъмно. Вдигна поглед към небето, но видя само тъмнина.

— Маскировъчната мрежа — обясни Пул.

Холис се сети, че това е районът с маскировъчно покритие, който бе забелязал от вертолета.

— Сам, погледни! — извика Лиза.

Пред тях Холис видя слаби лампи, окачени на електрическите стълбове. Когато приближиха, той съзря павиран паркинг с бели маркировъчни линии. Зад паркинга се виждаше редица от десетина тъмни витрини на магазини, които много наподобяваха на търговски център в крайните квартали на голям град. Най-големият магазин в редицата беше обширен „7-илевън“3 с отличителните бели, зелени и червени цветове на рекламата.

— Виж, това е магазинът, който търсехме по пътя за Можайск.

— Невероятно — каза Лиза, загледана в него.

Тя тръгна през слабо осветения паркинг към редицата магазини от червени тухли. Холис и Пул я последваха.

Вляво имаше обществена пералня на самообслужване, банков клон на Северноамериканската банка, магазин за алкохолни напитки, „Суинис Ликърс“, бръснарница с име „Мейн Ивент“ и козметичен салон „Тресис“. Вдясно се намираха магазинът за домашни потреби на Кругър, канцеларски магазин, магазин за цигари, аптека, имаше и книжарница с видео и аудиокасети, а в края на редицата се виждаше закусвалнята „Дънкин Донътс“.

— Всичко това законно ли е? — попита Холис.

— Не. Но се опитваме да докараме представителство на туристическата фирма, работеща с „Америкън Експрес“.

Холис подмина закусвалнята и надникна през витрината на книжарницата.

— Макар и в различна степен, всички тези магазини са тренировъчни площадки — каза Пул. — Пазарува се с лагерните талони, с изключение на книжарницата. Там всичко се взима само под наем. Тя е нещо като аудио и видео библиотека, но е оформена като нормална книжарница с цел обучение. Получаваме широк спектър публикации, книги, видеокасети, както и някои прилични аудиокасети и плочи.

Лиза погледна към изложените на витрината нови луксозни издания на американска и английска художествена и научна литература.

— Някои от тези книги ги нямаше дори в книжарницата на посолството. — Видя класическата книга на Джон Барън „КГБ“ и публикацията на съветския политически емигрант Аркади Шевченко „Разрив с Москва“. — И те ви разрешават… на вас и на така наречените студенти, да четете тези неща?

— Те просто нямат избор, не е ли така? — отговори Пул. — Ако не ги прочетат сега, ще ги прочетат в Щатите, където това може да промени мирогледа им. Така че тук ги ваксинират срещу истината.

Холис надникна през витрините на магазина за канцеларски материали и аптеката.

— На вас тук, изглежда, нищо не ви липсва.

— В материално отношение не, полковник. Знаете какво ни липсва.

Холис не отговори, а продължи към магазина за домашни потреби.

— Повечето от стоките са американски.

— Да — отговори Пул. — Повечето от домакинските уреди и мебелировката в лагера са американски. Така нещата са еднотипни и по-лесно се поддържат. Затова и всичко работи.

— Сами ли си ги поправяте?

— Да, с помощта на курсантите. Повечето съветски мъже не са много сръчни в домакинските ремонти. Предполагам, че това е така, защото живеят в държавни жилища, които оставят да се разпадат. Учим ги как да поправят всичко вкъщи през почивните дни. — Пул се усмихна. — Така че един ден, когато американските им съпруги им мрънкат да поправят някое течащо кранче, да могат да се оправят, без да викат водопроводчика. Или както казваме — добави Пул: — Колко руснаци са необходими, за да се смени една крушка? — Десет. Девет, за да попълнят формулярите за крушката, и един, за да я завие.

Холис, Лиза и Пул се приближиха до огромната стъклена витрина на „7-илевън“-а.

— Тук купуваме повечето от пакетираната храна и консервите — обясни Пул. — Част от тях са американски, част финландски, има и съветски. В зависимост от доставките. Прясното месо и зеленчуците купуваме от склада близо до главния вход, взимаме каквото има, макар че съществува купонна система. Това е като навсякъде другаде в страната.

— Но доколкото разбрах, вие тук получавате заплати? — каза Холис.

— Да. Тези талони… — Пул извади петдоларова банкнота от портфейла си я подаде на Холис.

Двамата с Лиза я разгледаха на слабата светлина на уличната лампа. Банкнотата изглеждаше като пет долара, но всъщност беше цветно ксерокопие. Единствената разлика беше лошото качество на хартията и обратната страна, на която нямаше нищо.

— Това е част от психологическия им подход, с който се опитват да ни предпазят да не станем истински зомбита — каза Пул. — Трябва да балансираме личния си бюджет и други такива неща. Курсантите също. Те например си плащат за това, че живеят у нас. Банковите операции и финансовите въпроси са едни от най-важните части в учебната програма. Оказа се, че е много по-трудно, отколкото предполагате, да обучите тези хора на чувство за финансова отговорност. Те са свикнали да изхарчват месечната си заплата за първите потребителски стоки, които видят по пътя си на връщане от работа. Но все пак икономическият модел тук не е много близо до действителността — добави Пул. — Например не плащаме данъци. — Той се усмихна.

— Откъде взимат всички тези американски реклами и други съоръжения за магазините? — попита Лиза. — Например надписа „7-илевън“?

— Пристигат от Москва — отговори Пул. — Предполагам, че бихте го нарекли нещо като ателие за декори. Оттам са и материалите за представителството на Северноамериканската банка. По-дребните неща, потребителските стоки и така нататък идват по дипломатическите куриери или чрез Центъра за международна търговия в Москва. Видях снимка на тази сграда в едно списание. Построена е от Армънд Хамър. Прилича на сградата Тръмп в Ню Йорк. Цялата е от стъкло, месинг и мрамор. Е, това е една истинска малка Америка, нали? Вие били ли сте там?

— Да — отговори Лиза. — Точно така изглежда. Нещо като открита врата към Запада.

— Много повече, отколкото предполагате — откликна Пул. — Изпращат курсантите да живеят в хотела като награда за завършване на школата. Прекарват там един месец, като се срещат със западни бизнесмени и видни личности. Нещо като спирка по пътя към целта. След това заминават на Запад.

Холис продължи надолу по редицата, подмина пералнята и банката и спря пред витрината на „Суинис Ликърс“. Започна да разглежда стоката и рекламите на витрината на различни западни спиртоварни и винарски изби. Имаше професионално изработена реклама на световноизвестни италиански вина със снимки от слънчева Италия и малки хартиени италиански знаменца. В една плетена кошница бяха подредени бутилки „Принципеса Гави“ и „Банфи Брунело ди Монталчино“, две много популярни вина, внасяни в големи количества в Америка.

— Това са много хубави вина. Можете ли да си ги купувате? — попита Лиза.

— Можем да купуваме вината, преди да се вкиснат. Понякога можем да купуваме и западни концентрати. Зависи от доставките. Можем да купуваме всичко съветско, което пожелаем. — След това добави: — Всички много се смяхме, когато прочетохме, че водката „Столичная“ е започнала да става популярно питие в Америка. Винаги съм готов да пийна един бърбън „Кентъки“.

— Казаха ми, че тук има и други тренировъчни съоръжения — обади се Холис. — Кухни, канцеларии и други.

— Те са точно тук, под краката ви. Има широк подземен тунел. Слиза се по стълбите зад магазините. Долу има обширен офис със стая за приемане на посетители. Направена е, за да могат студентите да се запознаят с деловия етикет и офис техниката. Компютри, копирни машини, машини за охлаждане на напитки, електрически бормашини. Столова. Има и зала, в която прожектират току-що излезлите по екраните филми, незаписани още на видеокасети. Не знам как ги доставят. Има и две изключително модерни домашни кухни, обширна библиотека с наръчници, регистратури на хотел и на мотел, модел на митническа служба на летище и кантора за коли под наем, където две неприятни рускини обиждат хората. Изобщо не им се налага да играят. Някога са били държавни чиновнички. Курсистите намират за забавен факта, че държавната транспортна фирма обобщава модела на съветския живот. — Пул се усмихна и продължи. — Долу репетират закриване на фирми, интервюта за работа и така нататък. Най-обичаното развлечение е брокерската фирма на И. Ф. Хътън — добави той.

— И на борса ли си играят тук? — попита Лиза.

— Основното развлечение на капиталистическите паразити — усмихна се Пул. — Там играят всички — курсантите, инструкторите и жените. Руснаците ни изпращат по въздушна поща борсовите котировки, така Школата за магии изостава само с два дни от Уолстрийт. — Той мрачно се засмя. — Всички пострадахме по време на борсовата криза през 1987-а. Но сега вече съм с печалба от около шест хиляди долара.

Холис и Лиза се спогледаха.

— Учебната програма тук е твърде широкообхватна — продължи Пул. — Но като оставим настрана езика и социалните навици, не може да се навлезе в дълбочината на проблемите, трудно е да се въведат познанията и жизненият опит на един 25-годишен американец в главата на руснак на същата възраст за краткия период от тринадесет — четиринадесет месеца. Това е средната продължителност на престоя им тук. Разбира се, те пристигат с добър английски и някакви познания за Америка. Всички са завършили разузнаваческата школа на съветските военновъздушни сили близо до Москва и Института за Америка и Канада.

Холис кимна. Като офицер от разузнаването можеше да оцени добре изготвената програма. И докато американските разузнавателни служби бяха пренасочили основното си внимание от хората към сателитите, статистическите анализи и други пасивни методи за събиране на информация, съветската страна продължаваше да разчита главно на човешкия фактор. „Това е твърде иронично, помисли си Холис, като се има предвид мястото на индивида в ценностните системи на двете общества.“ Холис винаги бе вярвал, че съветският подход, който поставяше на първо място човека, разузнавача, бе по-правилният. Алеви също вярваше в събирането на разузнаваческа информация чрез шпионска мрежа от хора. Холис подозираше, че това бе и една от причините те с Лиза да се намират в Школата за магии.

Лиза надникна през прозорците на бръснарницата и на козметичния център и попита Пул:

— А жените от лагера наистина ли идват да си правят тук косите?

— О, да. Фризьорите и в двата салона са от ГУЛАГ. Всички служители тук са дошли от ГУЛАГ, повечето са жени, които вече са женени или поддържат връзки с американските инструктори. Тук живеем в един странен малък свят. Както виждате, обстановката е като в крайните градски квартали. Предполагам, че е така, защото повечето от нас са от крайните квартали.

— Но няма нито коли, нито градски транспорт — каза Холис.

— Не. Нито пък туристическа компания. — За момент Пул сякаш се замисли за нещо, после продължи. — Населението на несъществуващия град леко надхвърля хиляда души. При последното преброяване бе установено, че има двеста осемдесет и двама бивши американски пилоти и приблизително същия брой руски жени, плюс децата ни. Освен това тук са и шестте отвлечени американки — вече седем, има и известно количество руски обслужващ персонал и медицински лица, също от ГУЛАГ. След това идват курсантите, разбира се — те са около триста във всеки един момент. Има и около петдесет руснаци — наставници, както ги наричат. Всъщност това са офицери — наблюдатели — по един на всеки шест курсанти. Следват офицерите от разузнавателната служба на КГБ, които могат да говорят и разбират английски. След това поделението за охрана на КГБ, около шестстотин души, които живеят предимно в собствения си лагер и патрулират по периметъра. Всъщност ние не ги смятаме за част от населението на лагера. Никога не ни се налага да си имаме работа с тях, а на тях им е забранено да се опитват да влязат във връзка с нас.

Пул замълча за момент и после си пое дълбоко дъх.

— Ето това е. Хиляда души, които живеят на тази нещастна квадратна миля, като по цял ден се преструват. Преструват се до момента, в който преструвката заприлича на действителност, а действителността, за която четем и която гледаме на видеокасетите, заприлича на репортаж от някоя измислена планета. Да ви кажа, понякога си мисля, че съм луд за освидетелстване, а понякога си мисля, че руснаците са ненормални. — Той погледна Холис, после Лиза. — Вие сте пристигнали току-що. Какво мислите?

— Ще се въздържа от оценка, въпреки че смятам, че няма значение дали всички сте полудели или не. За мен проблемът с това място е, че то работи.

— Да, така е — кимна капитан Пул. — Тук сме обучили хиляди малки чудовища. Дано Господ да ни прости.

Прекосиха отново паркинга, върнаха се на главния път и продължиха по-нататък.

— Може ли да ви попитам нещо, капитане? — каза Лиза. — Имали ли сте някога чувството, че нашият начин на живот… съблазнява тези курсанти?

Пул се приближи още повече към тях и тихо отговори:

— Да. Но мисля, че това е само повърхностно. Така както един американец би могъл да бъде съблазнен от Таити или Париж. Те не искат всичко това за тяхната страна. Или може би някои от тях го искат, но само при спазване на техните условия.

— Руснаците все още отъждествяват материалното благополучие и добрия живот с духовната поквара — кимна Лиза.

— Вие наистина познавате руснаците — изгледа я Пул, докато вървяха. — Те са просто обсебени от тази мисъл. Нямат Бог, но се тревожат за духовния си живот, живеят в бедност, което се предполага да е добре за руските им души. Въпреки това се стремят да откраднат всичко, което им попадне под ръка, и питат за още. А малкото, които се добират до богатство, бързо се отдават на хедонизъм и затъват в него, защото нямат водеща светлина, ако разбирате какво имам предвид.

— Това не е специфично само за руснаците — отбеляза Холис.

— Така е — съгласи се Пул, — но има нещо, което е. Повечето от тях сякаш притежават някаква тъмна вътрешна същност, непроницаем център, който не пропуска до себе си заобикалящата ги светлина. Няма значение колко книги четат и колко филми гледат. Те нито чуват, нито виждат. Естествено има единици, и дори не само единици, може би 2% от тях, които се отварят към външния свят. Но щом това се случи, наставниците бързо ги намират, макар че те се опитват да се прикриват. И КГБ ги отстранява. Може би сме успели да изпратим няколко пробудени люде от тук. Но не вярвам да са успели да вземат устния изпит — така наричаме маратона от полиграфски сеанси, през които трябва да минат. — Пул продължи да говори все така тихо на Лиза и Холис. — Все се надяваме, че един от тях ще успее да стигне до Америка и да отиде в най-близкото бюро на ФБР с шпионската история на века. Случило ли се е такова нещо? — попита той.

Холис поклати глава.

— Невероятно.

Холис се радваше, че благодарение на Пул има възможността да открие, че мъжете тук продължаваха да се чувстват като американски воини и все така презираха руснаците.

— Колко са американските военни, затворени тук? — попита Холис.

— Трудно е да се каже. От началото, тоест от около 1965-а до края на въздушната война над Северен Виетнам през 1973-а оттук минаха стотици мъже. Повечето от тях сега са мъртви. Съставихме списък от близо четиристотин и петдесет авиатори, за които знаем, че са застреляни, умрели от недохранване или са се самоубили. Бяха бурни времена, а и ние нямахме възможност да водим точна статистика. Но сега имаме този списък — прошепна Пул, — скрили сме няколко копия на различни места в лагера.

Холис спря и тримата застанаха много близо с лице един към друг.

— Мога ли да получа списък на загиналите?

— Да, разбира се.

— И справка за хората, които са тук сега?

— Да.

— Джак Додсън разполагаше ли с тази информация?

— Разбира се. Нима искате да кажете, че може да успеете да изнесете тази информация вън оттук?

— Не съм казал, но очевидно мисля за нещо такова.

Пул кимна.

— Има и друго, което трябва да знаете — каза той. — След подписването на Парижкия мирен договор, когато вече се предполагаше, че всички военнопленници са освободени, тук продължиха да пристигат американски пилоти от северновиетнамските затвори. Както можете да се досетите, те бяха в изключително лошо състояние. В средата и края на седемдесетте оттук минаха петдесетина такива мъже. Последният пристигна през 1979-а. — Пул погледна към Холис. — Тези хора казаха, че в северновиетнамските лагери за военнопленници все още има американци. Имаме списък на хората, които ни дадоха тази информация, и на американските военнопленници, които са останали в Северен Виетнам. — Пул премести погледа си от Холис към Лиза, докато продължаваха да стоят лице в лице в тесен кръг, и добави: — За това сме подписали и показания. Имаме и списък на двеста осемдесет и двамата души, които са тук сега, придружени от подписи, положени под декларации, свидетелстващи за положението им на затворници тук и разкриващи характера на тази школа. Ще бъде чудесно, ако успеем да доставим тези документи като доказателство във Вашингтон.

Холис кимна.

Имаше други, които пък мислеха, че никак нямаше да бъде добре.

— Пристигнах тук през юни 1971 — продължи Пул. — Преди това изкарах шест месеца в северновиетнамските затвори. — За момент се замисли: — Както казах, със съветски транспортен самолет ме докараха от Ханой в една военновъздушна база недалеч от тук. Нямах представа къде отиваме. Бяхме десет души. Смятахме, че вероятно руснаците ще се явят като посредници между американците и северновиетнамците и ще бъдем разменени срещу северновиетнамски военнопленници или руски разузнавачи. Дори когато вече пристигнахме с покритите камиони, все още не знаехме, че от нас се очаква да обучаваме съветски пилоти. Но щом го разбрахме, осъзнахме, че никога няма да се измъкнем оттук, след като знаем такава тайна.

Холис кимна. Тайната бе разкрита, но хората бяха още тук. Чудеше се дали Пул и другите си дават сметка за това.

Продължиха да вървят рамо до рамо по пътя и да си говорят шепнешком.

— Тук има ли църква? Имате ли служби? — попита Лиза.

— Не. Това е единственото нещо, което не ни позволяват, и то е много показателно. Разрешиха ни да имаме групи по изучаване на Библията, защото поискахме да имаме такива. Но курсантите нямат право да взимат участие в тях дори като форма на обучение. В Америка те могат да станат капиталисти или крайнодесни политици, ако желаят, но чух, че им е забранено да се присъединяват към която и да е църква, освен ако не е абсолютно необходимо за прикритието им.

— Това противоречи на идеята, че тук трябва да се радвате на американската свобода — отбеляза Лиза.

— И аз не го разбирам напълно — отговори Пул. — Отдават такова голямо значение на атеизма и говорят толкова лоши неща за религията, че можеш да си помислиш, че всъщност вярват в Бога.

Продължиха да вървят по главния път, след това завиха по тясна, покрита с трупи пътека, която се изкачваше нагоре по едно хълмче в гъсто залесената гора. Холис отбеляза, че тази част от лагера изглеждаше необитаема.

В края на застланата с трупи пътека имаше полусрутена изба. Единственият й прозорец слабо светеше, а от каменния й комин се виеше пушек.

— Една от последните автентични постройки — обясни Пул. — Генерал Остин я хареса повече от така наречените американски къщи, въпреки че полковник Буров би предпочел генералът да се настани нормално като всички останали. Генералът не си взе руска жена, защото казва, че все още е женен за госпожа Остин — продължи Пул, когато наближиха вратата на дървената изба. — Мисля, че й е останал верен — добави той. — Генералът има по-силна воля от мен. Трябва да знаете също, че той отказва да обучава курсанти.

— Защо тогава КГБ не се е отървало от него? — попита Холис.

— Дадохме им да разберат, че ако го направят, ще стачкуваме или ще се разбунтуваме. Имаме доста голяма стойност като учебно пособие — като робите, когато търговията с роби е в застой. Предполагам също, че нямат нищо против да ни дадат една малка победа, за да можем да мислим, че все още сме мъже.

Пул почука на вратата. Тя се отвори и зад нея се показа мъж на близо седемдесет години, добре запазен, с късо подстригана прошарена коса и стоманеносиви очи. Цветът на кожата му беше много блед, но изглежда, това се дължеше по-скоро на липсата на слънце, отколкото на лошо здравословно състояние. Холис помисли, че има вид на човек, който е понесъл твърде много, твърде дълго време — и го е понасял сам.

Известно време генерал Остин ги наблюдава мълчаливо, после ги покани да влязат, без да проговори. Отиде до стереосистемата, сложена върху една разклатена пейка, и постави плоча на грамофона. Цигулките и духовите инструменти на „Четирите годишни времена“ на Вивалди изпълниха малката стая. Остин им посочи две дървени столчета, разположени близо до разпадащата се каменна камина. Холис и Лиза седнаха. Пул седна на подобно борово столче срещу огъня. Остин се отпусна на брезовия люлеещ се стол.

Холис огледа дървената стая. Беше с размерите на кухнята на Павел и Ида, но определено по-оскъдно обзаведена. Люлеещият се стол и уредбата бяха единствените удобства, нямаше меки столове, черги на земята, нито домакинска техника. Имаше няколко настолни лампи с абажури, разпръснати из стаята, чиито шнурове се събираха при единствения електрически контакт. Груба дървена преграда разделяше стаята на две и ограничаваше мястото за спане, където на земята до армейското походно легло гореше електрическа печка. До леглото имаше купчини книги, списания и вестници.

Генерал Остин заговори с много тих глас, който едва се чуваше сред музиката на Вивалди.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да дойдете, полковник. — Той погледна към Лиза. — Вие също, госпожице Роудс.

— Вероятно бихте предпочели да не бях дошла — каза тя.

— Ако беше така, щях да го кажа.

— Да, сър — улови се да отговаря тя.

— Полковник Холис държи да знаете, че е дошъл тук по свое желание — каза капитан Пул.

Остин кимна, но не каза нищо.

— Знаете ли за случая с майор Додсън? — обърна се той едновременно към Холис и Лиза.

Холис кимна.

— А имате ли някакви новини от майор Додсън?

— Не, генерале — отговори Холис, предпочитайки да използва това обръщение пред почтителното „сър“.

— Какво мислите, че ще направи нашето правителство, ако майор Додсън се свърже с посолството или с някой западен журналист? — попита Остин.

— Генерале, не мога да водя разговор от такъв характер с човек, с когото току-що съм се срещнал. Човек, който не е свободен. И, извинете ме, човек, който е компрометиран.

За известно време генерал Остин се люля в стола си, загледан в пространството.

— Разбирам вашата сдържаност — каза той най-накрая. — Но трябва да призная, че очаквах от вас най-малкото някакво послание отвън.

— Не нося никакво послание. Аз съм офицер от разузнаването и съм инструктиран да не разисквам безполезни за хората въпроси, независимо от ранга, заеман от конкретния човек.

— Мисля, че мога да определя по-добре от вас имам ли нужда да зная това, за което питам.

Холис не му отговори направо.

— Генерале, упоиха ме с наркотици и Буров ме разпита, но поне досега не съм издал повече от абсолютно необходимото, което да позволи на Буров да ме оцени като потенциален предател. Затова съм тук, а не в килията. Каквото и да знам, то надали ще ви донесе някаква полза.

— Полковник, можете ли поне да ни кажете дали нашето правителство знае, че сме тук? — попита Пул.

— Не, не мога. — Холис погледна към Остин. — Искам да ми кажете как Додсън се е измъкнал оттук.

— Знаят го само шепа хора — отговори Остин. — Ако използвам собствените ви аргументи, вие не се нуждаете от тази информация.

— Ако хванат Джак Додсън — добави Пул, — те ще го измъчват така, както измъчваха капитан Ромеро, и ще го принудят да разкрие имената на мъжете от комитета по бягствата. Тогава те ще започнат да измъчват и тях, за да разберат дали няма и други. Двама от тези мъже сме аз и генерал Остин. Така че, ако ви кажем как Додсън е избягал, ще съществува рискът под влияние на изтезанията да признаем на КГБ, че вие също знаете тайната. Тогава може да измъчват и убият и вас, и госпожица Роудс. Позволяват ни много неща, но няма да толерират опити за бягство. Така че, ако продължите да настоявате да узнаете как Джак Додсън се е измъкнал оттук, трябва да сте наясно, че може да попаднете и в кървавата баня, която ще последва евентуалното му залавяне.

Холис погледна към Лиза и тя му кимна.

— Добре — проговори Остин. — С катапулт — и той започна да обяснява. — Ние сами си сечем дървата за огнищата. Проектирахме си катапулт, изрязахме частите му и ги разпръснахме из гората. Един ден преди няколко седмици, преди да почнат студовете, сглобихме катапулта, увихме майор Додсън в дебели одеяла и го изпратихме над оградата от бодлива тел. — Генерал Остин добави още малко подробности. — Имахме намерение да изпратим още трима души на кратки интервали, след това да нарежем катапулта и да го изгорим в огнищата. Но поради лош късмет точно тогава по браздата между двете телени огради мина моторизиран патрул, освети ни и видяха катапулта.

Изоставихме останалата част от плана ни за бягства и се прибрахме незабелязано по къщите си. Вдигнаха тревога, така че Джак Додсън не получи особено големи шансове.

— Остин погледна към Холис и Лиза. — Е, както виждате, вече знаете как е избягал Додсън. Исках да изпитам смелостта ви.

— Не се нуждаем от проверки, генерале.

— Но аз не съм сигурен в това. Дори не знам какво ви е довело, вас двамата, тук.

— Случайността и съдбата ни доведоха тук, генерале.

— Ние възприемаме вашето присъствие като благоприятен знак — кимна Остин. Той се наведе към Холис в люлеещия се стол. — Ще ви кажа нещо, полковник. Много искаме да се приберем у дома, но мисля, че всички сме готови да пожертваме живота си, ако можем да помогнем на един човек да се измъкне от тук и да разкаже за нас на света. Ако искате да бъдете този човек, ако имате някакъв изготвен отвън план, трябва само да ни кажете. Готови сме на всичко.

Холис кимна в знак на признателност.

— Това е много смело решение — каза Лиза. Тя погледна към Холис. — Сам?

Холис не отговори.

— А самият катапулт, полковник — продължи Пул, — се намира зад щаба, където го държат под стража 24 часа в денонощието. Никой не ни е казал защо, но тъй като вече сме се научили да разгадаваме руския начин на мислене, ние знаем. А вие знаете ли защо? Вие, госпожице Роудс?

Отговор не последва и Пул продължи:

— Ако заловят Додсън, той ще е първият, но този път без предпазната обвивка от одеяла. Ако не го намерят и не успеят да разберат кои са членовете на комитета по бягствата, просто ще изберат десетина души наслуки. Така че дори да ни смятате за достойни за презрение предатели, не бива да мислите, че сме се превърнали в послушни играчки в ръцете на руснаците. Защото наистина сме извършили нещо, за което сме готови да умрем.

— Аз не ви осъждам — каза Холис на Пул. — Просто ви напомням, че всички сте нарушили кодекса за поведение на военнопленниците, като сте започнали да сътрудничите на врага. Да, аз също го направих до известна степен. И след като всички приемаме този факт, можем да пристъпим към следващото ни задължение според член на кодекса, който ни повелява да се опитаме да избягаме. Защото не мисля, че бройката, която сте постигнали — двама души за две десетилетия, — е много впечатляваща.

— Полковник, не смятам, че имате право… — започна Пул с почервеняло лице.

— Полковникът е прав — прекъсна го Остин. — Руснаците премахнаха отдавна онези от нас, които отказваха да им сътрудничат, други наши колеги извършиха явно или скрито самоубийство. Това, което е останало и което виждате, полковник Холис и госпожице Роудс, са предателите. Затова сме и живи. Ето защо, между другото, и Ърни Симс е мъртъв. Нали така, полковник?

— Така е, генерале.

— Полковник — Пул се изправи, — нека да ви цитирам някои от правилата, които се отнасят към военнопленниците. Първо: „Дори като военнопленник вие продължавате да бъдете под закрилата на Съединените щати, няма да бъдете забравен.“ Второ: „Правителството ще използва всички възможни средства, за да установи контакт с вас, да ви окаже подкрепа и да издейства освобождаването ви.“ Погледнете ме в очите, полковник — каза Пул на Холис, — и ми кажете, че нашето правителство е изпълнило задълженията си към нас. Кажете ми, че не сме забравени и изоставени на произвола на съдбата. Кажете ми, че те не знаят, че сме тук.

Холис погледна Пул право в очите.

— Ако знаеха, че сте тук, капитане, те щяха да направят нещо, за да ви измъкнат.

Пул се вгледа внимателно в Холис, след това пое дълбоко дъх.

— Тогава нека да ви кажа какво правим тук, вместо да бягаме. Саботираме учебния процес и при най-малката възможност. Оправдаваме живота си с това, че ако успеем да живеем достатъчно дълго, за да изведем един от нас оттук, ще можем да предупредим страната си за съществуването на това място. И в това има някакъв смисъл, полковник. Защото, както виждате, това не е просто военнопленнически лагер, тук много по-важни са други правила. Опитваме се да поддържаме самосъзнанието и честта си на офицери. Например мога да ви кажа, че досега тук не се е появило нито едно канарче. Имаме си доверие един на друг, но не сме приели приятелството на нито един руснак. Ситуацията е особена и ние се стремим да се справяме с нея според обстоятелствата. По тази причина генерал Остин основа комитет по етика. — Пул погледна към Холис и Лиза. — Вярвам, че няма да останете тук за двадесет години, но ако това се случи, искрено се надявам да успеете да запазите чувството си за дълг и чест.

— Искате да кажете, че бихте желали да видите как ще си взема думите назад — каза Холис.

— Точно така — рязко отговори Пул.

— Е, може би това ще стане — Холис се изправи.

Лиза също стана и се обърна към Остин и Пул.

— Аз… Мисля, че от всичко видяно и чуто мога да кажа, че сте направили най-доброто, което сте могли.

— Не, знаем, че не е така — генерал Остин също се изправи. — И приятелят ви го знае. — Той погледна Холис и продължи: — Поражението във Виетнам, Уотъргейт, иранските контри, срамният епизод със заложниците в Иран, Ливан и така нататък. Ние сме далечни свидетели на двадесет години нещастия и унижения, сполетели Америка. Но не сме ги използвали като оправдание за срамното си и безволево поведение.

— Вие не сте длъжни да се оправдавате пред мен или когото и да било другиго — каза Холис. — Длъжни сте да отговаряте само пред надлежно съставена съдебна комисия, ако някога стигнете до вкъщи.

Остин се беше замислил и Холис се запита дали изобщо го е чул.

— Вкъщи — каза Остин. — Знаете ли, всички гледахме по видеото как военнопленниците от Виетнам се завърнаха вкъщи. Видяхме хора, които познавахме. Някои от нас дори видяха съпругите и близките си, които искрено споделяха радостта на другите семейства, с които се бяха запознали в общата мъка. — Остин изгледа последователно Холис и Лиза. — Мисля, че руснаците не можеха да ни измислят по-жестоко мъчение от това да ни покажат тези филми.

Лиза се обърна и бързо излезе от стаята. Холис тръгна към вратата.

— Прочетохме и за постоянните усилия за откриване на местонахождението на военнопленниците, полагани главно от частни организации и отделни семейства, а не от правителството ни, както бих искал да бъде — каза Пул. — Знаете ли колко депресиращо е това за нас? И защо не се е намерил дори един достатъчно умен човек, който да стигне до някои умозаключения? Самонасочващи се ракети срещу американски пилоти. Господи, та руснаците и северновиетнамците бяха съюзници! Толкова много акъл ли е нужен, за да се досети човек? Защо никой не се е сетил, че може да сме тук? В Русия? — Пул се вгледа в лицето на Холис. — Или може би са се досетили? Нима Вашингтон толкова се опасява от възможните последици, че го е страх да направи нещо? Така ли е, полковник?

— Не мога да отговоря на тези въпроси — каза Холис и добави: — Но имате личната ми дума, че ще направя всичко възможно, за да ви заведа у дома. Лека нощ, генерале. Капитане. — Холис взе фенера и излезе.

Намери Лиза отвън и видя, че е плакала. Хвана я под ръка и тръгнаха надолу по тъмната, застлана с трупи пътека. Стигнаха до главния път и завиха надясно, обратно към къщата си.

— Беше жесток — каза тя, след като се овладя.

— Знам.

— Но защо… Как можеш да бъдеш толкова суров към хора, които са страдали толкова много?

— Не одобрявам онова, което са направили.

— Не те разбирам, не разбирам принципите ти, нито…

— Не е и необходимо. Това е моят свят, не твоят.

— По дяволите! Твоят свят ме забърка във всичко това!

— Не. КГБ те въвлече в това. Има много злини, които трябва да бъдат поправени тук, Лиза — добави той. — Аз не съм съдия и не мога да издавам присъди, но по дяволите, аз съм свидетел. Разбирам какво виждам и знам, че не съм един от тези престъпници. Моля те да го запомниш.

Тя го погледна и осъзна, че е много разстроен от тази среща.

— Видя се на тяхно място, нали? — попита тя. — Някога те са били твои другари. Не им се сърдиш и не ги презираш. Съжаляваш ги и чувството ти е толкова силно, че не можеш да го овладееш. Така ли е?

— Да, така е — кимна той. Прегърна я през раменете. — Не мога да им дам надежда, Лиза. Това ще е много по-жестоко от всичко друго, което мога да им кажа. Те го разбират.

Тя се притисна по-плътно до него.

— Ърни Симс е мъртъв и погребан, Сам. Сега трябва да намериш мир и спокойствие.

35.

Утрото на празника на Вси светии обещаваше денят да бъде студен и мразовит. Холис стана от леглото и отиде в банята — панелна кутийка, използвана обикновено при строежа на блокове, — която бе прикачена към къщата им на стената до спалнята. Водата от чешмата беше хладка и той предположи, че газовият бойлер отново се е развалил.

Лиза стана и си сложи дебело подплатен пеньоар върху нощницата. Влезе в дневната и разпали огъня, след това отиде в малката кухня и приготви кафе в електрическата кафеварка.

Холис се избръсна, взе си душ и обу един от четирите анцуга, които му бяха дали. Присъедини се към Лиза в кухнята и те отнесоха чашите си с кафе в дневната, където седнаха пред огъня.

— Утре е твой ред да приготвяш огъня и кафето — каза Лиза.

— Знам.

— Добре ли спа?

— Предполагам, че да.

— Притеснява ли те, че спим заедно, без да правим секс? — попита тя.

— Не, но краката ти са студени.

— Не можем ли да си намерим печка с дърва?

— Не мисля да оставаме тук дълго.

— Това е добре.

— Мисля си — каза тя, — че колкото и примитивно да е това жилище, то е като палат в сравнение със селската изба. Имаме си електрическа кафеварка, тостер, котлон, хладилник, водопровод в къщата, топла вода…

— Хладка вода.

— Пак ли?

— По-късно ще видя какво му е станало.

— Хубаво е да има мъж в къщата.

— За да поправя всичко.

— Съжалявам за секса.

— Аз също. Но за да бъда напълно откровен, трябва да призная, че и на мен не ми се иска твърде много. Мисля, че това място потиска либидото ми.

— Сериозно ли говориш? — загрижено го погледна Лиза.

— Да. Просто вече не чувствам желание.

— Сигурен ли си? — тя остави чашата си на ниската масичка.

— Напълно сигурен.

— Не… не можем да допуснем да ни причинят и това — каза тя, след като се замисли за момент.

— Няма нищо.

— Не, има. — Лиза сложи ръка на рамото му. — Защо… защо не се върнем в леглото?

— Не мисля, че ще мога да го направя много добре.

— Ще бъде чудесно, Сам.

— Ами… добре. — Той стана и двамата се върнаха в спалнята. Холис погледна към иконата, която сега висеше над двойното легло. — Това място подходящо ли е за религиозни изображения? — попита той.

— О, да. Руснаците ги слагат навсякъде. Както католиците слагат разпятия над леглата си.

— Щом казваш. — Той погледна към леглото и двамата застанаха неловко до него, сякаш щеше да им е за първи път. Лиза се освободи от халата си, след това застана пред електрическата печка, свали нощницата си през главата и я пусна в краката си пред печката. Стоеше гола, а яркото оранжево сияние от реотаните се отразяваше върху бялата й кожа.

Холис свали анцуга си и те се прегърнаха. Той я целуна по устните, после по гърдите, след това клекна и прокара езика си по корема й, по космите на венериния й хълм и докосна с него срамните й устни.

— О… Господи… — Тя коленичи пред него и те започнаха да се галят на топлината на електрическата печка. — Този приятел е голям и твърд като камък. Съвсем си си добре.

— Какво облекчение.

— Ти ме разсъблече с измама — тя го погледна сърдито.

— Не аз.

Те се изправиха заедно и легнаха в застланото с дебели завивки легло. Холис се качи върху нея, тя го пусна в себе си и обви крака около кръста му.

— Сам… колко глупава съм била… — прошепна тя. — Точно от това съм имала нужда… от твоята любов.

— Това е всичко, което имаме тук, Лиза.

— Сам, искам да живея. Имаме нужда от още време… Твърде рано е всичко да свърши.

— Да, би било твърде рано. Обичам те, Лиза. Не го забравяй.

Те се движеха бавно, без да бързат, като хора, които знаят, ме имат много часове пред себе си, но малко дни, като войници, които се връщат в отпуска от фронта, спомни си Холис, когато времето се брои по минути и всяка минута е изпълнена със своя собствена стойност и малки удоволствия, които никога преди не са били изпитвани и оценявани.

Ръцете на Лиза се плъзгаха нежно и бавно по врата му, по раменете, надолу по гърба и после отново нагоре по гръбначния му стълб. Холис сложи шепите си под дупето й и я повдигна нагоре, като същевременно се опитваше да проникне още по-дълбоко в нея. Той свърши и спазмите му я доведоха до оргазъм.

Те лежаха неподвижни, заслушани в пълната тишина, царяща в стаята, чуваха дишането и туптенето на кръвта в ушите си.

— Нашата победа — каза Лиза и се притисна до него.

Излязоха да потичат покрай главния път. Подминаваха ги и други, предимно мъже, които тичаха в различни посоки. Всички им махаха.

— Колко приятелски настроено общество — каза Лиза. — Като в Сий Клиф в събота сутринта. Но къде са жените?

— Предполагам, че рускините не бягат за здраве.

— Вярно. Никога не съм ги виждала да тичат в Москва. Завиха вдясно от главния път и извървяха няколкостотин метра.

— Къде отиваме? — попита Лиза.

— Да навестим Буров у дома му.

— Можеш да отидеш там без мен — тя се обърна да си върви, но той я хвана за ръката. — Няма да отида в къщата на този човек.

— Той ни покани.

— Не ме интересува. Не разбираш ли? Опитай се да се поставиш на мое място, като жена. Искаш ли да ти го обясня образно. Той стоеше в килията ми, докато жената ме претърсваше много основно.

— Разбирам — кимна Холис. — Ще му кажа, че не се чувстваш добре.

— Защо искаш да ходиш там?

— Защото трябва да си върша работата. Трябва да видя всичко, което мога.

— Но по каква причина?

— Не знам точно, но не искам да бъда неподготвен, когато нещо се случи.

За момент Лиза стоя мълчаливо, после се обърна и тръгна към къщата на Буров.

Главният път свършваше при един плавен завой, откъдето в далечината се виждаше караулка, високата телена ограда под електрическо напрежение и вратата от същия тип. Двамата часови на КГБ ги наблюдаваха, докато се приближаваха. Един от тях свали оръжието си и го стисна под мишницата си.

— Стой!

Холис и Лиза спряха и мъжът тръгна към тях.

— Махайте се! — каза той на английски. — Вървете си!

— Имаме среща с полковник Буров — каза Холис на руски. — Аз съм полковник Холис.

Часовият ги изгледа от главата до петите, после попита на руски:

— Вие новите американци ли сте?

— Точно така. Въпреки че руският ми е малко по-добър от вашия.

Часовият го погледна, после се обърна, отиде до караулката и се обади по телефона. Махна на Холис и Лиза, които минаха през вратата и тръгнаха по асфалтовата пътечка, широка колкото за велосипед. До караулката имаше кучкарник, зад чиято телена ограда ръмжаха шест немски овчарки. Кучетата незабавно започнаха да лаят и се изправиха с опрени на телената мрежа лапи.

Холис и Лиза продължиха по пътеката. Дачата на Буров бе разположена сред високи борове, разредени, за да пропускат малко светлина към къщата и земята. Сред килима от борови иглички и шишарки се подаваха пъновете на отрязаните дървета.

Самата дача представляваше двуетажна дървена постройка, с общо взето, модерна архитектура и огромни прозорци. На покритата с чакъл пътека до къщата бе построен нов гараж, в който беше паркиран понтиакът. Холис отиде до входната врата и почука.

Вратата се отвори и един часови на КГБ ги покани вътре. Влязоха в широко преддверие, където имаше бюро за дежурния, един стол и окачалка за дрехи.

Дежурният ги въведе в голяма приятна всекидневна с облицовани с борови дъски стени.

Буров стоеше по средата на стаята, облечен в униформените си панталони, ботуши и риза, но без сако.

— Добро утро.

Холис не му отговори и се огледа. Видя, че мебелите бяха руско производство, но нямаха нищо общо с боклуците, сред които живееше народът. Всичко в стаята изглеждаше така, сякаш току-що е било донесено от фоайето на хотел „Украйна“ — мебелировката беше от 30-те години, масивна и трайна, на Запад биха нарекли този стил „арт деко“, руснаците официално го назоваваха социалистически реализъм, а народът му викаше сталинистки стил. По стените висяха големи платна, на които бяха изобразени необичайно красиви селяни, щастливи заводски работници и бойци от Червената армия, готови за битка. Единственото, което липсваше в тази сякаш извадена от 30-те години стая, помисли си Холис, бе усмихнатият Чичо Джо — или поне някоя негова снимка.

— Както казвате вие в Америка — каза Буров, като проследи погледа на Холис, — такива неща вече не се правят. През последните години пожертвахме качеството заради количеството. Има много хора, които искрено искат да се върнем към времето, когато производството на некачествени стоки и лошото строителство се наказваха с разстрел.

— Вероятно има и по-малко крайни методи за контролиране на качеството — каза сухо Холис. — Но вие сте сталинист, Буров?

— Ние не използваме тази дума — отговори Буров. — Но определено се възхищавам от този човек, макар и не от всичките му методи. Седнете, моля. — Буров им посочи далечния ъгъл на стаята, където имаше стара руска порцеланова камина, в която горяха дърва — единственото наистина старо нещо в стаята. Холис и Лиза седнаха в креслата, чиято дървена част бе направена от черно лакирано дърво, обковано с неръждаема стомана.

Буров направи знак на дежурния да напусне.

— Ако трябваше да отгатна какъв е вашият вкус, полковник Буров — каза Лиза, — щях да предположа, че е точно това.

Той недоверчиво се усмихна.

Тя се загледа в големите платна с жънещи пшеница селяни — едри здрави мъже и жени с усмихнати открити лица и развети червени забрадки.

— Никога не съм виждала такова нещо по полята — обади се Лиза. — Предполагам, че и художникът не е виждал.

— Наричаме това идеал. — Той седна на дивана срещу тях. — Е, как я карате?

— Ние сме в затвор — отговори Холис. — Как мислите, че я караме?

— Не сте в затвор — кратко отговори Буров. — Кажете ми — от това, което сте видели досега, какво мислите за школата?

— Впечатлен съм — каза Холис.

Буров кимна, сякаш бе очаквал този отговор.

— Първи делови въпрос. — Буров погледна Холис. — Нападнали сте Сони Еймис.

— Защо не поговорим най-напред за физическото насилие, което бе упражнено върху госпожица Роудс и мен от Виктор, Вадим и от вас?

— Това не беше насилие. Това беше делови въпрос, а и всичко се случи, преди да станете част от света на тази школа, затова и не може да се обсъжда. Защо ударихте Сони? Защото е оскърбил госпожица Роудс?

— Не, уреждах делови отношения.

— Аз определям правилата тук, полковник Холис. Много съм стриктен, когато става въпрос за законите и правилата. И съм справедлив. Пращам курсантите в затвора, ако ги хвана да се бият, закачат жените, крадат и така нататък. Веднъж застрелях курсант заради изнасилване. Трябва да има ред и дисциплина, за да може тази школа да работи. Тук не е като в Америка. Ако решите да останете — добави Буров, — ще проведа пълно разследване на случая, за да разбера чия е била вината.

— Семейство Ландис няма вина — каза Лиза. — Ние ги поставихме в неудобно положение. Всичко беше между Сони и мен. Това не е човек, а свиня.

— Така ли? — усмихна се Буров. — Той беше чудесно момче, преди да почне да гледа американски филми. — Буров се разсмя.

— Приятен ден — Лиза стана.

Буров я върна обратно на стола й.

— Не. Моля ви. Стига словесни престрелки, някои неща, които трябва да обсъдя с вас.

Лиза седна с нежелание.

Известно време Буров наблюдаваше Холис и Лиза, после каза:

— Вероятно сто чули някои неща за мен и за това как управлявам този лагер. Питате се навярно какви са мотивите ми за всичко това. Обикновено хората ми задават такива въпроси, когато се сблъскат с някоя силна личност.

— Да — каза Холис, — а когато се сблъскам с някой ненормален, се опитвам да открия какъв тип шизофрения в увредила мозъка му.

— Не се заблуждавайте, че съм луд — леко се усмихна Буров. — Не съм, Холис, това, което съм разработил тук, е най-съвършената разузнаваческа школа в света. Всеки премиер и всеки член на централния комитет и на политбюро през последните десет години знаят моето име.

— Това невинаги е преимущество — напомни му Холис.

— Досега беше. Ще ви кажа какви са мотивите, които ме ръководят. Първият е безкрайно дълбоката ми омраза към Запада, за която, предполагам, се досещате. И колкото и смешно да звучи, тя се породи едва след като ми се наложи да си имам работа със стотици американци, едва тогава се научих да ви мразя, да мразя културата ви, глупавите ви книги и списания, безсмислените ви филми, егоизма ви, липсата на чувство за историзъм и безразличието ви към страданията, постоянно нарастващата консумация на абсурдни стоки и услуги и най-накрая невъобразимо нелепия ви късмет, който ви помага да избегнете всички нещастия.

— Това обхваща почти всичко — усмихна се Холис, после попита: — Но нали не твърдите, че сте научили всичко това от затворниците си?

— Инструкторите. Не, научих го от западната помия, която ме заливаше. Голямата ирония на тези пилоти е, че вероятно те са най-доброто, което може да предложи детинското ви общество. А вашата нация и правителството ви ги пропиляха така, както си позволяват да пропиляват всички ценни ресурси, с които разполагате. Вече ви намекнах за това в ресторанти в Лефортово и може би сега ще се съгласите с мен.

— Бих могъл, но няма да го направя. Вече съм обмислил всичко, Буров. Не се чувствам нито предаден, нито използван. Така че, ако този е методът, който използвате, за да накарате някого да намрази Америка, забравете го.

Буров се облегна на дивана и преметна крак върху крак.

— Добре. Но помислете за това. Ще ви кажа още нещо смешно и нелепо, което много ме забавлява. Когато курсантите ми отидат в Америка, те ще станат по-добри, по-работливи, по-знаещи и спазващи закона граждани, отколкото онези, които вие сами създавате.

— Вероятно даже ще си плащат и данъците.

Буров се взира в Холис няколко секунди, после продължи:

— Вторият ми мотив е чисто интелектуален. Просто съм очарован от предизвикателството да превръщам руснаци в американци. Мисля, че никога не е правено нищо подобно в такъв широк мащаб. А предвиждам и значително разширяване на възможностите в бъдеще. Следвате ли мисълта ми?

— Опасявам се, че да.

— Да. Планирам създаването на още подобни училища.

— И откъде ще си доставите инструкторите?

— Ще ги отвлечем, както отвлякохме вас и американките, които сега са тук. Но с по-широк размах. Мисля, че може да използваме подводници за залавянето на цели увеселителни корабчета. — Той се усмихна. — Може би ще опитаме в Бермудския триъгълник.

— Как може това да ви кара да се усмихвате? — каза Лиза. — Толкова е жестоко.

— Това е война — отговори Буров. — Знаем, че е жестоко. Вие не го разбирате. — Той отново насочи вниманието си към Холис. — След десет години ще имаме училища, подготвящи представители на всички основни индоевропейски нации по света. В цяла Европа, Южна Америка, Канада, Северна Африка, Австралия и Нова Зеландия — навсякъде, където етническият руснак може да мине за местен жител, ще има руснаци, които ще са се загнездили в самата тъкан на тези нации. До края на века ще покрием земята с мъже и жени, които изглеждат и се държат като германци, французи, англичани и всякакви други, но ще работят за Москва. Какво ще кажете? — попита той Холис.

— Това е много амбициозна програма за страна, която от седемдесет години се опитва да създаде новия съветски човек и още не може да се похвали с успех.

— Прекомерно много приказвате — каза Буров, като се наведе към Холис.

— Знам. Често ми навлича неприятности.

Буров кимна.

— Ето, това ми дава сили да работя.

— Добре. Сега може ли да си вървим?

— Не. Имам и други въпроси.

В стаята влезе възрастна рускиня, която носеше поднос с чайник и чаши. Тя остави подноса върху печката, погледна към Холис и Лиза и излезе.

— Заповядайте — каза Буров.

— Ако тази жена е затворник — отговори Лиза, — няма да се докосна до нищо, донесено от робинята ви.

— Какви скрупули имате! — Буров щракна с език. — Всъщност това е любимата ми майчица. — Той се изправи и наля три чаши чай. — Да. Имам майка. Имам и жена и сладка малка дъщеричка, Наталия. — Подаде чаша на Лиза, която тя прие, след това даде чай и на Холис и остана да стои до печката. Известно време се взира в Лиза, след това я попита: — Питам се дали не бихте искали да работите тук. В тази къща. Бих желал да учите Наталия на английски. Тя сега е на десет. Може би ще се съгласите да й станете нещо като гувернантка.

— Полковник Буров, вероятно се шегувате.

— Не. Искате ли да се запознаете с Наталия?

— Не.

— Нима ни намирате толкова отблъскващи?

— Имам много руски приятели, но вие не сте между тях.

— Ще видим — сви рамене Буров. — Времето лекува много рани.

— Това ли е единствената причина да ни поканите тук? — попита Холис и остави чашата си на пода до стола.

— Не. За съжаление възникна малък проблем. Началниците ми в Москва не одобриха решението ми да ви дам седмица за размисли. Така че трябва да вземете решението си сега. Надявам се, ще се съгласите, че е по-добре и за двама ви да бъдете тук, отколкото в някой неизвестен гроб.

— Отговорът ми е не — Холис стана.

— Не? Няма да работите тук за нас? — изгледа го с недоверие Буров.

— Точно това казах.

— Тогава ще трябва да ви разпитаме най-подробно, след което да ви застреляме.

— Следователно, няма какво да губя, ако сега ви убия.

Буров остави чашата си на камината и се дръпна настрани от Холис. Лиза се изправи. Изглежда, Буров не можеше да реши дали да извика дежурния, или не.

— Въоръжен ли сте? — попита той Холис.

— Нямам нужда от оръжие, за да ви убия.

— Така ли? Мислите се за толкова силен? Аз също се грижа за формата си.

— Чудесно. Тъкмо ще бъде по-интересно. — Холис се приближи до Буров.

— Останете на мястото си! — рязко му заповяда Буров.

— Сам, моля те — намеси се Лиза. — Ще работя за вас — каза тя на Буров. После се обърна към Холис. — Моля те, Сам. Говорихме вече. Не си заслужава да платим с живота си за това. Кажи „да“. Моля те. — Тя сграбчи ръката му. — Какво значение има дали ще се появят още двама инструктори? — После отново се обърна към Буров. — Ще се съгласи. Само му дайте малко време.

Буров сякаш се замисли. Загледа се в Лиза и отговори:

— Заповядано ми е днес да получа отговор от вас. Ако до шест часа не кажете „да“, незабавно ще бъдете отведени в килиите. Разбирате ли?

Лиза кимна.

— Днес съм в добро настроение и ще ви кажа защо — продължи Буров. — Заловихме майор Додсън. Беше на по-малко от двеста метра от западната стена на посолството ви. И така, на чия страна е съдбата, какво ще кажете?

Холис не отговори и се обърна, за да си ходи.

— Да, сега можете да вървите — каза Буров. — Съобщете ми какво сте решили в кабинета ми в шест часа следобед. — И той посочи вратата.

Холис и Лиза излязоха в преддверието и дежурният им отвори да си вървят. Тръгнаха надолу по пътеката към караулката, където един от часовите на КГБ им отвори портала. Продължиха да вървят по главния път.

— Искаш да спечелиш време, нали? — попита Лиза.

— Да, но нямаше нужда да правиш това — каза Холис.

— Направих го за теб, Сам. Видях че самолюбието заслепява разума ти. Никога не съм предполагала, че можеш така да загубиш самообладание.

— Нищо ми нямаше, когато влязохме там — отговори Холис. — Но… после се замислих за него.

— За онова, което ми е причинил? Не трябваше да ти казвам.

Холис не отговори.

— Ядоса се и на това, което той каза за Америка.

— От всичко по малко. Благодаря ти, че разреди напрежението. Сигурен съм, че не ти е било лесно да го направиш.

— Сега си ми длъжник.

— Да. Какво ще кажеш за една вечеря?

Продължиха да се отдалечават от дачата на Буров.

— Заловили са Додсън.

— Много лош късмет за Додсън — кимна Холис. — Но може би това ще успокои Буров и ще го откаже от мисълта да премести лагера.

— След като си толкова загрижен школата да остане на мястото си, значи вярваш, че някой ще дойде да ни потърси.

— Добро умозаключение. Започваш да мислиш като офицер от разузнаването.

— А ти говориш като такъв. Отговори ми на въпроса, Холис.

— Мисля, че ще е по-добре да сме тук, а не някъде другаде, ако се опитат да ни спасят — усмихна се той. И добави: — Не ме насилвай, Лиза. Понякога разсъждавам на глас, защото нямам с кого да говоря за всичко това. Сега говоря сам със себе си.

Холис смяташе, че Алеви със сигурност знае, че са отвлечени, и всъщност бе предвидил отвличането им, затова той, в нетипичен за него сантиментален порив, се бе опитал да убеди Лиза да не се качва на този полет. А и при двете им срещи рано сутринта в деня на заминаването им Алеви му бе намеквал за спасителни акции в Школата за магии — навярно, както Буров бе предположил, искаше да се опита да измъкне двама-трима мъже като доказателство. Затова бяха и всичките въпроси на Алеви за съветския вертолет Ми-28. Явно, това бе начинът, по който се канеше да го направи.

Но след това, на Шереметиево, Алеви бе казал, че могат да направят размяна, след като сега можеха да сложат ръка на трите хиляди випускници на Школата за магии, намиращи се в Щатите. Алеви никога не лъжеше колегите си, той просто даваше десет верни отговора на един и същи въпрос.

Той се опита да се постави на мястото на Алеви, което не бе съвсем невъзможно, защото работеха в една и съща област, и следователно се предполагаше, че трябва да мислят по подобен начин при разрешаването на даден тип проблеми. Предположи, че Алеви не само знае, че те с Лиза са отвлечени, но и подозира, че са били откарани в Школата за магии. Алеви не би искал Лиза да прекара твърде дълго време в ръцете на Буров, защото, освен офицер от разузнаването Алеви бе и влюбен мъж. Същевременно той не би желал и Холис да остане твърде дълго при Буров, защото не искаше Буров да разполага с мозъка на Холис за продължителен период.

— Мисля, че подценихме интелекта на Буров — прекъсна мислите му Лиза.

— Да, малката му реч ме впечатли. Цялата му мотивация не е нищо повече от едни сковаващи го във вериги привилегии — добави Холис. — Той е куку.

— Ти наистина говориш твърде много — разсмя се Лиза. — Да се върнем и да му го кажем.

— По-късно.

— А какво искаш да правим до шест следобед?

— Да изследваме. Да откриваме. Готова ли си за един дълъг ден?

— Разбира се. Обичам да гледам как работиш. Интересно ми е.

Той я прегърна през раменете и те тръгнаха надолу по главния път. Подминаха търговския център, след това щаба и се приближиха към стената на Пост 000.

— В десет часа сутринта трябва случайно да се натъкна тук на Пул — каза Холис.

Те се изкачиха по стълбичките към верандата и влязоха в сградата. В залата за развлечения имаше десетина инструктори и двойно повече курсанти. В единия край на стаята четирима мъже играеха билярд, а пред телевизора имаше група, която гледаше „Взвод“.

Намериха Пул на масата за карти, където играеше покер с трима курсанти. Пред него имаше купчина пулове и пачка лагерни бонове. Един от играчите беше Джим Хъл, младият мъж, когото Лиза бе притеснила в гимнастическия салон. Той се усмихна на Лиза, но тя му хвърли студен поглед и той отново насочи вниманието си към картите.

— О, здравейте, полковник — извика Пул и вдигна поглед от картите си. — Госпожице Роудс. Искате ли да седнете?

— Не, благодаря. Някой ми каза, че сте в комитета по събиране на дърва.

— Да, разбира се. Ей сега ще дойда. Нека да си довършим разиграването.

Холис и Лиза седнаха на близката маса. Мъжете доиграха картите си и един курсант взе мизата с две двойки аса и шестици.

— Това се нарича „ръката на мъртвеца“ — каза Пул на тримата курсанти.

— Защо? — попита един от тях.

— Защото това е ръката, която държал дивият Бил Хикок, когато някой го застрелял в Мъртвата гора — обясни Пул. — Това е градче в Американския запад. Не мога да си спомня в кой щат. Но тази ръка носи нещастие дори ако спечелите с нея. Аса и шестици. Когато някой има такова раздаване в покера, го наричаме „ръката на мъртвеца“. — Пул стана. — Ще се върна по-късно. Не отмъквайте парите ми.

Тримата младежи се разсмяха.

Пул изведе Холис и Лиза навън и застана в края на главния път, по-далеч от стените на Пост 000.

— Мъртвешката ръка са аса и осмици — отбеляза Холис.

— Така ли? Колко съм глупав. — Той се усмихна и прошепна. — Трябва да им погаждам по някой номер поне веднъж на ден, иначе се чувствам потиснат.

— Хващали ли са ви някога? — попита Лиза.

— Разбира се. Дузина пъти. Тогава Лена — това е жена ми — отива за една седмица в карцера. — Той ги погледна. — Тя няма нищо против. Гордее се с мен, когато я отвеждат. Прекарала е четири години в лагер, където са режели трупи, преди да дойде тук. Тукашните килии са като хотел „Риц“ в сравнение с онези, в които е живяла там, а и не трябва да пере и да оправя леглата, когато е в карцера, защото там няма такива. Когато се прибира вкъщи, аз й приготвям огромна вечеря.

— Но те сигурно могат да причинят много по-страшни неща и на нея, и на вас, ако поискат — каза Лиза.

— Могат. Обаче се колебаят. Обясних ви вече, че сега използват много повече примамката и по-малко пръчката. Но мисля, че един ден отново ще се върнат към силовите методи. Всъщност дори имам чувството, че този момент наближава.

— И вие ще продължите да саботирате учебната програма? — попита Лиза.

— Естествено. Разбирате ли, това може да не означава нищо за вас, тези малки лъжи, като тази за асата и шестиците. Но аз си спомням една истинска случка, за която някога четох. Един британски пилот бил затворен с други летци в някакъв немски замък по време на Втората световна война. Той прекарал там няколко години, не петнайсет или двайсет, но чувството му на огорчение, породено от факта, че не може да навреди по някакъв начин на враговете си, станало неудържимо. Затова той изрязал парчета гнило дърво от гредите в замъка и ги вградил в здравите греди, за да знае, че след сто години целият замък ще бъде унищожен от изгниване. Можете ли да разберете тази психология?

— Да — отговори Холис. — Чувал съм подобни истории.

Пул ги обгърна с ръце и ги придърпа по-близо до себе си.

— Е, нещо такова изпитваме и правим и ние тук — тихо каза той. — Само че имаме по-модерен вариант от гредите на замъка. Понякога си мисля за тези кратки курсове, които им провеждаме, като за сбор от силиконови чипове. Предполага се, че въвеждаме правилния софтуер в тези чипове, така че информацията да може да достигне до големия компютър в главата на руския курсант. Но ние леко увреждаме чиповете, когато ги поставяме. Тези малки недостатъци все се изплъзват на качествения контрол. След това руснакът заминава на Запад с тези малки несъвършенства, заложени в компютъра му, който работи добре през по-голямата част от времето, но може да прояви малките си несъвършенства в неподходящ момент. Някой ден, при добро стечение на обстоятелствата, може би когато се опитва да лети със скорост два пъти по-голяма от тази на звука, на шестдесет хиляди фута височина и пълна мощност на двигателите, той ще се опита да маневрира и погрешният микрочип ще го провали в решителния момент. И малката повреда ще се окаже фатална. Може да се случи един от тези глупаци вътре някой ден да играе карти с човек от ЦРУ и ако му се падне ръка от аса и шестици, да направи глупав коментар. Разбирате ли?

— Много добре.

— Стараем се.

— Знам.

— И така, пушите ли кубински пури?

— Не.

— Вече пушите. — Пул извади два метални цилиндъра за пури от джоба на якето си и ги подаде на Холис, който ги пусна в своя джоб. — Тук са имената на всички американци, минали през това място — каза Пул. — Където е било възможно, има подписи, дати на пристигане в лагера, а където е необходимо, има и дата на смъртта. Това е динамит, полковник, и той ще избухне, ако успеете да го измъкнете оттук и да го занесете в посолството.

— Знам.

— Но може би в посолството не искат динамит.

— Може и да не искат. Но ще направят онова, което са длъжни да сторят.

— Ще го направят ли? Надявате ли се, че… добре, няма пак да ви задавам този въпрос. Как прекарахте сутринта? — попита Пул.

— Предполагам, знаете, че посетихме Буров. Нормално ли е да ви кани в къщата си?

— Някога беше. Нещо като да те поканят на шери при главния учител. Но комитетът по етиката го отмени още преди години. Отиваме само ако има заповед лично от него да се явим на рапорт. Никога не приемаме никакви напитки, дори чаша вода. Мисля, че това много го оскърби, и вече не кани никого.

— Добре.

— Ще ми кажете ли какво искаше от вас?

— Ами по принцип искаше да ни разстреля, ако не се съгласим да работим тук.

— Ако можехте да бъдете сигурни, че просто ще ви разстреля, бих ви посъветвал да му кажете да го направи и да се свършва с всичко. Но той ще ви подложи на разпити, които никак няма да бъдат приятни.

— Знам — отговори Холис. — Всъщност той ни предостави като избор да минем през по-приятните разпити с наркотици и полиграф, ако приемем да работим тук. И в двата случая той ще измъкне от нас информация, която бих предпочел да не знае.

Пул погледна Холис, после Лиза и попита:

— И вие ли сте от разузнаването?

— Да, но съвсем отскоро. Преди правех преглед на печата.

— Трябва да му отговорим до шест часа — продължи Холис. — Ще му кажем „да“, но се опитвам да спечеля време, преди да се стигне до полиграфа.

Защо ви е да печелите време? — Пул се втренчи в Холис.

Добър въпрос, помисли Холис. Ако искаше да отговори на Пул, трябваше да каже: „За да дам време на хората от Вашингтон да се поразмърдат.“ Той знаеше, че Сет Алеви ще представи на президента много убедителен доклад, доказваш, че Лиза Роудс и Сам Холис не са изгорели във вертолетна катастрофа, а са отвлечени и се намират в Школата за магии. Освен това Алеви щеше да каже на Националния съвет за сигурност, че в главата на Сам Холис има много повече информация, отколкото те биха искали да стигне до руснаците. Алеви щеше да намеква за не съвсем ясни неща, да моли, да убеждава и да заплашва. Може би дори бе отвел генерал Суриков в Белия дом и точно в този момент показваше зловещия микрофилм с трите хиляди съветски агенти на потресения президент и съветниците му по сигурността. В крайна сметка дори хората от Вашингтон щяха да осъзнаят, че трябва да се направи нещо, даже ако това прати по дяволите процеса на разведряване.

— За какво печелите време? — повтори въпроса си Пул.

Холис не отговори на този въпрос, но информира Пул:

— Буров каза, че са хванали Додсън.

— Джак… заловен?

— Така казва Буров.

Пул бе като вцепенен, но бързо се овладя.

— Сега ще започне кървавата баня.

— Довечера ще поговоря с Буров. Ще видя какво мога да направя.

— Нищо не можете да направите.

— Поне ще опитам.

— Добре… Довечера е това идиотско празненство, посветено на Вси светии. Започва в седем. Трябва да се явим заедно с жените си.

— Значи ще поговорим там. Капитане, рано ли ви е за едно питие? — добави Холис.

— По принцип да. Но мисля, че тази сутрин ще направя изключение.

— Всичко хубаво.

Пул се отдалечи, сякаш бе изпаднал в транс.

36.

Сам Холис и Лиза Роудс седяха в кабинета на полковник Буров. Точно зад тях бяха застанали демонстративно двама души от охраната на КГБ.

— Какво решихте? — попита Буров.

— Приемаме предложението ви — отговори Лиза.

Буров кимна и погледна към Холис.

— Искам да го чуя от вас, полковник.

— Ще работя тук — каза Холис.

— Добре. И двамата ще бъдете подложени на разпит с наркотици и полиграфски устройства. Така ли е?

— Да.

— Разбирате, че не бива да се опитвате да лъжете и да обърквате апаратурата. Трябва да казвате истината още при първото задаване на въпроса. Ако излъжете дори само веднъж, ще отидете на електрошоковата маса. Ако излъжете два пъти, може да се окажете срещу отряда за екзекуции. Разбрахте ли?

— Да.

— А сега ще ви задам няколко въпроса без опиати и полиграф. Съветвам ви отговорите ви да се окажат същите, когато стигнете до апаратурата. Първи въпрос: американското разузнаване знае ли за характера на този обект, полковник?

— Да — отговори Холис.

— Знаят че тук има американски пилоти? — попита Буров, след като известно време се взира в Холис.

— Да.

— Знаят ли колко?

— Не.

— Какво възнамеряват да направят за американците, които държим тук?

— Не зная.

— Не знаете? Желателно е този отговор да не накара писеца на полиграфа да изскочи извън хартията, в противен случай ще откриете колко болезнен е електрошокът в областта на гениталиите. — Буров премести погледа си от Холис към Лиза, после го попита: — Присъствието ви тук на какво се дължи, на моята находчивост или на находчивостта на Сет Алеви?

— Не ви разбирам.

— Разбира се, че ме разбирате. Знаехте ли — вие и Алеви, че е възможно да бъдете отвлечен?

— Не.

Очите на Буров фиксираха Холис и той остана за дълго безмълвен. Най-накрая попита:

— Американското разузнаване планира ли някаква операция срещу този обект?

— Не зная за такова нещо.

— Холис — каза Буров, — знайте, че ако установя, че сте ме излъгали два пъти дотук, ще ви изправя право до стената и ще ви спестя болката от електрошока. Но може би не сте разбрали колко сериозно говоря. Ще ви задам същите въпроси още веднъж. — Буров отново зададе абсолютно същите въпроси със същите думи и получи от Холис съвсем същите отговори. Буров зададе последния си въпрос с други думи:

— Намеквал ли ви е Сет Алеви за въоръжена или нелегална американска операция, насочена срещу този лагер?

— Не, никога.

— Заради самия вас, надявам се, че казвате истината — тънко се усмихна Буров и погледна към Лиза.

— А вие? Въвлечена ли сте по някакъв начин в разузнаваческа дейност?

— Не.

— Не? Просто се влюбвате в разузнавачи?

— Да — кимна Лиза.

— Какъв лош късмет. Ако имате още един шанс, ви съветвам да спите с по-безопасни мъже.

Лиза понечи да отговори, но се спря и само кимна.

— Двамата ви приятели разузнавачи — продължи Буров — са ви въвлекли във всичко това. Аз вече не мога да ви измъкна оттук. Но мога да се погрижа да живеете добре, ако изпълнявате каквото ви казвам.

Тя кимна отново.

— Чухте отговорите на полковник Холис на въпросите ми — продължи Буров. — Според онова, което знаете, отговарят ли на истината?

— Да.

— Знаете ли какво е маса за електрошокове?

— Мисля, че да.

— Добре. Следващият ми въпрос, госпожице Роудс. Говорихте ли, вие и полковник Холис, с генерал Остин в къщата му преди две вечери?

— Да.

— Говорихте ли по същото време и с капитан Пул, както и днес сутринта, близо до залата за развлечения?

— Да.

— Обсъждахте ли поне в един от двата случая някакъв план за бягство или спасителна операция?

— Не.

— Не? Добре, ще видим колко отклонения ще даде писецът, когато ви прикачим към полиграфа.

Буров погледна Холис.

— В бейзбола имате право на три удара. Нали? Тук играем софтбол4, но имате право само на два удара, после изгаряте. — Буров се усмихна.

— Аналогията не беше много сполучлива — отговори Холис.

— Метафора — поправи го Лиза.

— Не мога да ги различавам — призна Холис.

Буров присви очи и стисна устни.

— Обичам езика ви. Наистина. Говоримия език. Но англоговорещите мислят, че всички, които не владеят техния език, са умствено недоразвити. И това много ги забавлява. Но знаете ли? Когато човек е привързан към електрошокова маса, от устата му излиза само един език и той никак не прилича на който и да е човешки език по света. — Буров огледа и двамата и продължи. — Утре сутринта тук ще пристигнат двама специалисти по разпитите от Москва. Единият е експерт по полиграфа и наркотиците. Сеансите ви с този човек може да продължат седмици наред, но с изключение на неразположението след наркотиците няма да изпитвате други неудобства. Вторият човек е от онези, които наричат електромонтьори — специалист по електрошоковете. Той работи в подземията на Лубянка и е виждал неща, от които и на трима ни може да прилошее. — Буров добави: — За ваш късмет изборът е ваш, а не мой.

— Ние вече избрахме — каза Лиза.

Буров дълго гледа Лиза право в очите.

— Чудя се къде се дяна високият ви дух. — Той сви рамене. — Е, нищо, в крайна сметка ви поздравявам за мъдрото решение.

— Какво ще се случи с майор Додсън? — попита Холис.

— О, знаете, че това не зависи от мен.

— Защо? Кой управлява тук?

— Трябва да разберете, полковник — Буров изглеждаше раздразнен, — че освен дето грубо е нарушил правилата, Додсън е успял да види твърде много в отсечката от тук до Москва. Не искам да разкаже на другите какво има наоколо. Този човек ще бъде екзекутиран.

— Кога?

— Утре сутринта.

— Вие… — Холис се изправи.

Един от часовите хвана Холис за раменете и го принуди да седне обратно на стола.

— Просто не можем да оставим хората да продължават опитите си да избягат оттук — сви рамене Буров. — Това би разрушило всичко. За всички нас. И за световния мир. За американците също. Ще ги откарат някъде другаде, а може и да ги разстрелят. Нали разбирате колко важно е всичко това?

— Разбирам — отговори Холис, — че ако Додсън бе успял да избяга, разстреляният щяхте да бъдете вие. Разбирам, че това е система, която се прекланя пред жестокостта и използва терора като инструмент за управление.

— Съгласен съм с вас — сви рамене Буров. — Но, Холис, тук винаги е било така, още преди времето на царете. Аз тероризирам подчинените си, Лубянка тероризира мен. Терорът поражда терор. И какво от това? Системата работи. — Той погледна Холис. — Аз ценя главата си, главата на майор Додсън не е толкова важна за мен. Трябва да се грижа за семейството си.

— Не можете ли просто да хвърлите майор Додсън в затвора?

— Не. Трябва да го използваме за пример.

— Ако го убиете, тук може да възникнат проблеми — каза Холис.

— Така ли? — Буров го погледна. — Това ли чухте? Е, можете да кажете на сънародниците си, че съм готов да застрелям колкото потрябва от жените и приятелките им, за да не си и помислят да се бунтуват. Ще им го предадете ли от мое име, полковник Холис?

— Да, ще предам, полковник Буров. Но мислех и за вашите сънародници. За тези млади курсанти. Как ще се отрази тази екзекуция на новосъздадената им американска чувствителност?

— Не се опитвайте да ме засичате и да ме сплашвате, Холис. Екзекуцията на майор Додсън няма да направи никакво впечатление на курсантите ми. Няма да пролеят ни една сълза дори онези, които са го познавали.

— Искам да обмислите всички възможни последици от действията си, полковник Буров.

— Додсън и приятелите му е трябвало да претеглят последиците от това, което правят.

— Може ли да си вървим? — попита Холис, след като пое дълбоко въздух.

— След малко. Искам да се явите в щаба веднага след екзекуцията утре сутринта. Да, екзекуцията ще бъде публична. На футболното игрище в осем часа сутринта. Можете да го разгласите. Ако някой от мъжете не дойде, ще застреляме жена му. Ако някоя от жените не дойде, самата тя ще бъде разстреляна. Децата могат да не идват. Там ще има двеста добре въоръжени войници от отряда за охрана. Кажете това на генерал Остин. Нека утре се опитаме да избегнем кървавата баня. Разбрахте ли?

— Ще има ли и други екзекутирани?

— Да. Още десет души. В момента разпитват майор Додсън за имената на съучастниците му. Ако не ги каже, ще избера десет души наслуки, включително и жени. Не ги съжалявайте — добави Буров. — Те знаят правилата. Сигурен съм, че няма да има повече опити за бягство, поне през следващите десет години. Всичко хубаво.

Холис и Лиза се изправиха.

— Вие ще присъствате на празненството по случай Вси светии — каза Буров. — Лагерът ще се събере на футболното игрище в осем часа сутринта, без да ме интересува махмурлукът. Сега можете да вървите.

Холис забързано тръгна към вратата, последван от Лиза и двамата войници.

Те напуснаха щаба и тръгнаха по тъмната пътека, оставяйки часовите зад себе си. Нощта беше много студена, Холис виждаше звездите през преплетените клони на боровете, но нямаше лунна светлина. Двамата вървяха мълчаливо към сградата на Пост 000. Внезапно Холис спря и яростно ритна една паднала клонка.

— Дяволите да го вземат!

Лиза сложи ръка на рамото му.

— Кучият му син! Той знае! Той знае каква е разликата между доброто и злото, между правилното и погрешното, и избира злото и погрешното. Злото тук се е превърнало в бизнес. Трябвало да се грижи за семейството си. Вярваш ли на това, което чу току-що? Мислех, че вече всичко съм чувал. Исусе Христе!

— Нека да повървим. Хайде, Сам — каза Лиза. — Да си вървим.

Те продължиха пътя си.

— Утре… ще има ли размирици? — попита Лиза. — Бунт?

— Не знам. Знам само, че шестстотин мъже и жени с голи ръце нямат никакъв шанс срещу двеста въоръжени войници от охраната.

— Но не можеш ли ти да използваш тази ситуация, за да предизвикаш някакъв бунт?

— Може би… от гледна точка на хората тук, ние просто сме паднали от небето с последното откровение Господне. Но… имаме ли право да ги подтикваме към бунт, който ще бъде удавен в кръв?

Те продължиха бавно да вървят към Пост 000, който беше осветен за празненството.

— Какво ще правим с тези разпити, Сам? — попита Лиза. — И двамата имаме по две отклонения на писеца още преди да сме влезли в стаята.

— Изглежда, че започваме да страдаме от недостиг на време и място, нали?

Холис помисли за тайните, които трябваше да се опита да опази. Трябваше да прикрие Суриков, в случай че той още не бе напуснал страната. Трябваше да прикрие факта, че трите хиляди възпитаници на Школата за магии бяха на път да бъдат разкрити и предстоеше да се предложи размяна срещу тристате американци. Трябваше да накара Буров да продължи да вярва, че Алеви не крои планове да отмъкне няколко американци от школата и да ги покаже на света. Но нямаше да може повече да заблуждава Буров и той щеше да изтръгне от него всичко, което поискаше, с помощта на наркотиците, палките, електрошоковете или пък просто с графиките на полиграфа. След това Буров щеше да евакуира лагера, а КГБ да предупреди трите хиляди агенти в Америка. Това щеше да бъде краят на операцията и краят на безследно изчезналите американци, които щяха да бъдат окончателно и завинаги загубени.

Лиза не проговори, докато вървяха.

— Нина Стърджис и Мери Ауербах — най-сетне каза тя.

— Кой?

— Двете американки, които са се самоубили.

Холис не отговори.

— Сам… Утре ще гледаме как единадесет свестни мъже и жени ще умрат по ужасен начин. След това ще ни разпитват седмици наред. Може никога да не напуснем задните стаи на онази сграда. Знаеш, че това е така.

Холис отново не каза нищо.

— Мислех си… — тихо каза Лиза, — ако тази вечер си легнем… и просто продължим да спим… заедно… ти и аз… завинаги. Няма ли да е по-добре така? Да останем прегърнати? Те са използвали газовата печка… — добави тя.

Холис я погледна. За пръв път, откакто се познаваха, той се чувстваше изцяло отговорен за живота й. Но ето че сега тя се опитваше да вземе съдбата на двамата в свои ръце.

— Имало е много сутрини, в които не съм очаквал изгрева с нетърпение — каза й той. — Но ще дочакаме и този. Заедно. Не искам да чувам повече за това.

— Съжалявам… Не искам да го правя без теб… но тази нощ ще бъде толкова дълга.

— Може би през тази дълга нощ ще успеем да намерим отговорите, които търсим.