Сирена

Глава 14

— Започна през пролетта. Спомням си даже точно кой ден, защото в сравнение с всичко останало това беше най-странният ден в живота ми.

Подадох чаша горещ чай на Кейлъб, който седеше на канапето, увит с вълнено одеяло, и друга — на Саймън, седнал срещу него. На двуместното диванче до Саймън имаше място и за мен, но все още смутена от здравата прегръдка, с която едва не го удуших по-рано същия ден, предпочетох да седна на пода пред камината.

— Представяте ли си — това беше Зара. Зара Марчанд. Преди този първи май тя дори не си даваше труд да ме погледне, какво остава да ме заприказва. А после един ден просто се появи във „Фар“. — Кейлъб потръпна, поглеждайки към Саймън. — Между другото, напуснах работата на пристанището.

— И аз така чух — каза Саймън.

— Налагаше се. Трябваха ми пари. Не съм ти казвал — на никого не съм го казвал — защото всички, които ме познавате, знаете колко държа на Монти и на пристанището и не исках да ме разубедите.

Смръщих вежди над чашата с чай. Имал е нужда от пари? Какво ли е било толкова важно и скъпо за него?

— Не се притеснявай — каза Саймън, когато гласът на Кейлъб взе да потрепва. — Ще стигнем и до това по-късно.

— И така, тя се появи изневиделица един ден — продължи Кейлъб. — Пренасях кашони със стока за магазина, а тя ме спря на пристанището и каза, че трябва да предаде бележка от майка си до един от собствениците — Карсънс.

Пол Карсънс. Първата жертва след смъртта на Джъстин.

— Ако трябва да съм честен, отначало ми се прищя изобщо да не й обръщам внимание. Искаше ми се да мина покрай нея като покрай празно пространство и дума да не й кажа — точно както бях виждал да се отнася тя с останалите в училище. — Той зарея поглед през прозореца зад дивана. — Ще ми се да го бях направил.

Погледнах Саймън. Той напрегнато наблюдаваше Кейлъб.

— Но все пак й отговори, така ли? — попита Саймън.

— Да. Всичко във „Фар“ е подчинено на парите. Неговите инвеститори искат да се разрасне, да се развие и да се превърне в най-добрия крайбрежен курорт в страната.

— А това означава да угаждате на клиентите по всякакъв начин — довърши Саймън вместо него.

— Точно така. От служителите се изисква да бъдат любезни и постоянно да са на разположение, за да се чувстват посетителите добре дошли и много специални. Затова не можех просто да я подмина. Ако случайно се разбереше, че не съм оказал съдействие — даже на някой, който не е гост на курорта, но един ден може да стане такъв — щях да загубя работата си. А на мен тази работа ми трябваше.

Улових погледа на Саймън и разбрах, че и двамата се питаме едно и също нещо — защо?

— Както и да е. Опитах се да намеря Карсънс. Преведох я през целия курорт, разказах й за всички негови предимства, точно както постъпваме с всеки, който за първи път идва във „Фар“.

— Звучи доста гадно.

— Не беше толкова зле. Отначало тя беше нетърпелива, но колкото по-дълго се разхождахме и колкото повече й разказвах, толкова по-ведра ставаше. Даже започна да задава въпроси и ме слушаше внимателно, когато й отговарях. Дори се смееше на глупавите ми шеги, на които останалите посетители никога не реагираха. — Той отпи от чая си. — Така и не открихме Карсънс, но след като го търсихме толкова дълго, тя сякаш забрави за какво всъщност беше дошла. А после…

Той се загледа в чашата, която трепереше в ръцете му.

— После? — подкани го Саймън.

— После тя ме попита дали ще пийна нещо с нея — продължи Кейлъб и стисна очи — на кея, в края на курорта.

— Покани те на питие? Просто така още тогава?

Кейлъб кимна.

— И досега не знам защо се съгласих. Бях на работа, а тя въпреки всичко си оставаше Зара. Докато я развеждах, не се държа толкова ужасно, но все още помнех коя е.

— Просто са те хванали неподготвен — каза Саймън. — Всеки друг на твое място щеше да отстъпи.

— Това беше най-глупавата постъпка в живота ми.

— Това е било само питие, Кейлъб.

— Там е работата, че не беше. Седяхме в края на кея и се редувахме да пием от една бутилка шампанско, която сигурно струваше колкото седмичната ми заплата… и аз истински се забавлявах. Тя беше забавна. Харесваше ми да си приказвам с нея. Изкарахме така три часа.

Откакто открих Кейлъб в каросерията на пикапа край Спрингфийлд, Джъстин мълчеше. Сърцето ми спираше да бие, докато той разказваше за Зара, и се чудех дали Джъстин чува всичко това.

— На тръгване тя каза, че било жалко, дето сме чакали толкова дълго, докато най-после си поговорим като хората. Каза, че съжалява за пропиляното време, но пък и че имаме още много време пред нас. — Кейлъб поклати глава. — Тогава не й казах за Джъстин. Даже не мислех да споменавам, че имам гадже, преди тя да си тръгне. Винаги съм мислел само и единствено за Джъстин. Тя и досега е… в мислите ми.

Наблюдавах го внимателно, докато разказваше, но отклоних поглед, когато първата сълза се търкулна по бузата му.

— Но тогава аз още нищо не подозирах. Представа нямах какво ще се случи след това. Само ако знаех, само ако имаше начин да…

Саймън изчака Кейлъб да успокои дишането си, което беше станало пресекливо, преди да попита:

— Какво стана след това?

— Тя беше навсякъде — тихо каза той. — Чакаше ме преди училище. И след часовете също. Преди работа. След работа. Започна да ми носи разни неща — видеоигри и комикси. Идваше на плажа, когато бях там с приятели. Започна да преследва и тях, за да разбере къде ходя, какво харесвам, дали не говоря за нея понякога. Отначало им се стори забавно, че Зара Марчанд, най-страхотното момиче в Уинтър Харбър, е избрала да преследва точно мен. Но тя продължаваше и продължаваше. Казах й да ме остави на мира, умолявах я. Не се отказа.

— Каза ли й за Джъстин? — попита Саймън.

— Всеки ден й го повтарях. С това започвах всеки път, когато я видех. Казах й, че вече съм срещнал моето момиче и че ще прекарам живота си с него. — Чашата подскочи силно в дланта му, докато бършеше очи с другата ръка. — Но тя като че ли не ме чуваше. Пък и да ме е чула, това изобщо не я интересуваше. И продължи така седмици наред.

Спомних си албума на Зара и празните страници, които идваха след салфетката от „Фар“. Нямаше никакви други трофеи от времето, прекарано с него — за разлика от останалите й жертви, Кейлъб й беше устоял.

Когато Кейлъб отново заговори, гласът му беше преминал почти в шепот.

— Мислех, че всичко това ще престане, щом Джъстин си дойде през лятото. Зара вече не би могла да се прави, че тя не съществува, щом като през цялото време ще е пред очите й.

Забих нос в чашата, усещайки погледа на Саймън върху себе си.

— И се оказах прав. Зара изчезна за около петнайсет удивителни часа.

Петнадесет часа. Даже не са изкарали цял един ден заедно, преди Джъстин да си отиде.

Тримата мълчахме дълго, преди да забележа, че навън е започнал да вали слаб дъжд.

— Тя беше там онази нощ — продължи доста по-късно Кейлъб. — Чакаше ме да се прибера от скалите. Беше в стаята ми, на леглото, облечена в дълга бяла рокля. Не каза нищо, но аз някак разбрах, че знае какво се е случило. Давах си сметка как с нейното ненормално, извратено съзнание си представя, че оттук нататък няма пречки да сме заедно. — Той погледна Саймън. — Затова избягах. Не исках да напускам мама и татко. Не исках да напускам теб… но трябваше да се справя някак с това.

— Зная — каза Саймън.

— Боядисах си косата. Пътувах само на стоп. Направих всичко възможно да се скрия, но тя винаги ме намираше. И всеки път, когато ме откриеше, нещо се случваше. Сякаш бях вързан за нея. Желаех я близо до мен. А в същото време исках да крещя и да я прогоня, но този инстинкт беше заличен от нещо по-силно. — Сълзите му рукнаха отново, този път още по-изобилни. — Започнах да чувам разни неща всеки път, когато тя беше наблизо, сякаш мозъкът ми изключваше. Не чувах и не виждах нищо друго. Не знаех къде се намирам, нито какво се случва с мен. Интересуваше ме единствено, че Зара е наблизо и се опитва да ме отведе със себе си.

Скочих на крака, когато вълненото одеяло върху него започна да вибрира като одеялата и мушамите в каросерията на пикапа. Грабнах чашата от треперещата му ръка и я поставих върху масичката, после приседнах край него на ръба на дивана.

— Има нещо опасно в нея — каза Кейлъб, местейки поглед ту към мен, ту към Саймън, докато продължаваше да се тресе все по-силно. — Нещо, което не може да се види с просто око. Затова не ви казах къде отивам, нито се обаждах, докато пътувам — не исках да ви използва, за да се добере до мен.

Отвън дъждът ставаше все по-шумен и пороен.

— Мисля, че тя има нещо общо с всичко, което се случи — прошепна Кейлъб, а очите му трескаво оглеждаха стаята, сякаш търсеше някой друг освен нас, който можеше да го чуе. — С онова, което стана с Джъстин. Зара й е направила нещо.

Коляното ми удари масичката за кафе, когато първата светкавица раздра небето и разтърси къщата. От удара чашата на Кейлъб падна на пода и се разби на парчета.

— Съжалявам — казах, докато лазех по пода, за да събера пръснатите парчета. — Много съжалявам.

Саймън скочи да ми помогне, но аз събрах повечето от разбитата чаша в шепите си и хукнах към кухнята.

Спрях до масата и вече не усещах острите ръбове по дланите си, а чувах единствено пулса в ушите си и думите на Кейлъб, препускащи из главата ми.

Щом го каза, си дадох сметка, че отдавна съм го подозирала — освен вина за удавените мъже това лято, Зара има пръст и в смъртта на Джъстин. Когато чух Кейлъб да го изрича, то вече стана реалност, въпреки че не можех да си представя как е възможно.

Дадох си сметка, че се взирам в малкото огледало над кухненската маса и продължавам да държа в шепи парчетата от счупената чаша, докато чаят се стича през пръстите ми. Не знаех дали Саймън и Кейлъб са продължили да говорят, след като излязох от дневната. Нямах представа дали все още дишам и дали сърцето ми продължава да бие. Знаех само, че по някое време Саймън се е озовал зад мен.

— Съжалявам — прошепнах. Пръстите ми се отпуснаха и керамичните парчета се изхлузиха от ръцете ми. Посипаха се върху кухненската маса и по пода, разбивайки се на още по-дребни късчета. Огледах бъркотията и се наведох да събера боклука. — Ще оправя всичко — казах, но гласът ми се пречупи насред думата.

Не можех да ги видя — имаше твърде много парченца, а очите ми бяха замъглени от влагата. Малко след това сълзите започнаха да се стичат по бузите ми, а аз се строполих на пода и заплаках.

Саймън не се опита да ме успокоява. Той просто седна край мен и ме остави да се наплача. Когато очите ми пресъхнаха и тялото ми вече беше твърде изтощено, се облегнах на стената до него. Свих колене до гърдите си и отпуснах глава на рамото му. Очаквах да чуя въпроса, който неизбежно трябваше да последва, и наблюдавах как голямата стрелка обикаля циферблата на кухненския часовник. Когато тя направи пет кръга, а Саймън все още не ме беше попитал дали съм добре, обърнах глава към него.

Почувствах как рамото му се изопва под сведената ми глава. Вдигнах поглед и устните ми се озоваха на сантиметри от шията му. Дъхът ми секна, когато усетих как гърдите му започват да се вдигат и спускат все по-бързо.

Двамата с него бяхме приятели. Много добри приятели. И сигурно най-напред трябваше да обмисля как ще се промени това, ако се подам на неудържимия си порив. Може би сега не беше нито най-подходящият момент, нито най-доброто място, за да го направя. Сигурно той щеше да реши, че причина за тази необмислена постъпка е моят емоционален срив, защото аз — страхуващата-се-и-от-собствената-си-сянка Ванеса Сандс, просто не правя такива неща.

Но въпреки всичко — или може би точно заради това — все пак го направих.

Затворих очи и притиснах устни към шията му.

Той потръпна. Отдръпнах се и зачаках да ме попита какво правя или да се махне от мен. Когато не направи нито едното, нито другото, отново целунах същото място, а после и меката вдлъбнатинка под брадичката.

Той обърна глава към мен и зарови лице в косата ми.

Отново го целунах по шията, усещайки как пулсът му се ускорява всеки път, когато устните ми докоснат адамовата му ябълка. Продължих да го целувам все по-задъхано и все по-настоятелно. Очите ми продължаваха да са затворени, но така по-ясно усещах ритъма на дишането му, топлината на неговата кожа и галопа на собственото си сърце, сякаш някой ме преследваше в гората, макар този път изобщо да не се страхувах.

След няколко минути той ме притегли в скута си. Сега на свой ред се разтреперих, когато докосна лицето ми и пръстите му изпърхаха по челото ми, по бузите и по брадичката.

— Ванеса…

Отворих очи. Неговото лице беше толкова близо до моето, че можех да почувствам топлия му дъх върху устните си. Изражението му подсказваше, че се кани да ме попита нещо — дали съм добре може би, или пък дали съм сигурна, че искам точно това, което правя.

Отговорих му, като притиснах устни към неговите.

Разтърсваща тръпка пробяга от главата до петите ми. Ръцете му прелитаха от лицето към гърба ми, като по пътя се заплитаха в кичури от косата ми. Обгърнах врата му с ръце и се притиснах още по-силно към него, докато не усетих сърцето му да бие срещу моето.

Но това не ми се стори достатъчно близо.

— Дали Кейлъб…

— Сигурно спи — прошепна Саймън. — Вероятно ще спи дни наред.

Впих очи в неговите и останах дълго така, после взех ръцете му в своите и станах. Когато зърнах нашето отражение в кухненското огледало, се поколебах. Не ме стъписа това, че не приличах на себе си — по-скоро приличах на някого, когото не познавам. Кожата ми беше порозовяла, а очите ми пламтяха. Косата ми се спускаше по гърба на едри вълни. Сякаш бях станала по-висока, по-стройна. Нямах нищо общо с предишното наплашено малко момиченце. Изглеждах уверена в себе си. Възбудена. Жива. Застанал зад мен, гледайки ме така, сякаш не е сигурен какво ще направя в следващия момент, Саймън също виждаше това мое преображение.

Поведох го навън от кухнята, нагоре по стълбите. Познавах всяко ъгълче в къщата на семейство Кармайкъл като собствената ни лятна къща, но въпреки това сега се чувствах различно. Пак ми беше уютно и приятно, но сякаш за първи път попадах тук. Когато най-сетне се озовахме в стаята на Саймън и вратата хлопна зад нас, с облекчение видях познатата таблица на Менделеев и географската карта на света, окачени на стената, но отново изпитах странното усещане, че сега ги виждам за първи път.

Същото беше и когато се обърнах към него. Това пак беше старият Саймън, момчето, с което навремето се състезавахме на водната пързалка. Същият, който нарочно изоставаше с мен, докато Джъстин и Кейлъб тичаха напред по горските пътеки; този, който предварително искаше да се увери, че филмът не е прекалено страшен за мен. Той все още беше човекът, който ме закриля и прави всичко по силите си да се чувствам добре. Дори сега продължаваше да ме наблюдава и да чака, за да не направи неволно нещо, което би ме смутило.

Но именно сега, за първи път, откакто го познавах, той не изглеждаше напълно невъзмутим. За първи път не даваше вид, че няма нищо притеснително, и не беше готов да ми гарантира, че всичко е наред.

— Добре ли си? — попитах, пристъпвайки още по-близо към него.

— Ванеса…

Даже името ми звучеше по различен начин от неговите уста сега.

— Аз просто… не зная… Ти наистина ли…? — Той затвори очи, сякаш се опитваше да подреди разпокъсаните си мисли.

Приближих колкото се може по-плътно към него, като внимавах телата ни да не се докосват.

— Така добре ли е? — попитах и го целунах по бузата.

Той кимна, все още със затворени очи.

— А така? — Целунах го по другата буза.

Той пак кимна.

— Ами сега? — Устните ми се притиснаха най-напред към брадичката, после към челюстта му.

Той още по-здраво стисна клепачи и кимна отново.

— Ами…

Устните ми още не бяха докоснали неговите, когато той обгърна талията ми с ръце и ме притисна към себе си. Целуваше ме така, сякаш сърцето му би спряло, ако не го направи, и не спираше да ме прегръща, докато отстъпвах назад към противоположния край на стаята. Когато стигнахме леглото, се извих така, че той да легне пръв. След това се качих върху него. Ръцете му все по-уверено и настойчиво пътешестваха по гърба ми и ме притискаха към него. Колкото по-плътно се доближаваха телата ни, толкова повече гореше кожата ми през дрехите.

— Всичко е наред — прошепнах, щом ръцете му плъзнаха под тениската ми, а после неуверено спряха. Когато той продължи да се колебае, аз я издърпах презглава и я хвърлих на пода, а после му помогнах да съблече пуловера си.

Цялата му неувереност се изпари, когато се отпуснах на леглото. Целуваше ме все по-страстно, сграбчвайки всяка част от тялото ми, до която успееше да се добере — лицето, косата, раменете, талията, бедрата. Чувствах се толкова добре, сякаш през всичките тези седемнадесет години тялото ми беше чакало точно този миг. Когато пръстите му се плъзнаха по голата ми кожа и стигнаха до копчето на дънките ми, кимнах без всякакво колебание и продължих да го целувам.

Той спря само още веднъж, когато една гръмотевица удари наблизо и нощната му лампа изгасна.

— Мога да потърся свещи… — Той вдигна лицето ми към своето и очите ни се срещнаха.

Мрак. Беше нощ, навън вилнееше буря и единствената светлина в стаята идваше на откъслечни проблясъци през прозореца.

Обикновено при такова време грабвах фенерчето и се завивах презглава под одеялото, докато не се изхаби батерията му. Но сега това изобщо не ме вълнуваше.

— Добре съм. Но ти благодаря все пак. — Понечих да го целуна отново, но той се дръпна и отпусна глава върху възглавницата. — Какво? Какво не е наред?

Той вдигна един кичур от лицето ми и го приглади назад.

— Нищо… — каза, наблюдавайки ме замислено. — Просто точно сега… на тази светлина… очите ти изглеждат почти като сребърни.