Сирена

Глава 22

Не чувах нищо. Нито поройния дъжд, който плющеше по покрива на колата, нито плъзгането на чистачките по предното стъкло. Не чувах шума от гумите, летящи по паважа, нито насрещния вятър. Не чувах радиото, нито жуженето на телефона на съседната седалка. Не чувах сърцето си, което барабанеше в ушите ми, нито дъха си, който излизаше на къси бързи пресекулки. Не чувах нито един от милионите въпроси, които се въртяха в главата ми.

Не чувах нищо, защото се ослушвах за гласа на Джъстин.

Телефонът отново забръмча, но аз продължих да го игнорирам. Нямах представа колко дълго шофирам вече, но знаех, че се обажда или мама, или Саймън, нетърпеливи да научат дали съм добре. Нямаше как да им обясня, че не съм добре. Ако това, което видях току-що, беше истина, ако Големия бащица не беше онзи, за когото винаги съм го мислела, ако аз не бях онази, за която винаги съм се мислела, то значи никога занапред нямаше да съм добре — нито пък те.

— Хайде, кажи го — прошепнах и стиснах волана толкова силно, че ноктите се врязаха в дланите ми. — Кажи го.

Но тя нямаше да ми отговори. Нямаше да ми каже онова, което исках — което имах нужда — да чуя.

Натиснах газта. Осветените витрини и врати на магазините и ресторантите в Уинтър Харбър мъждукаха в тъмнината и аз подкарах колата още по-бързо, защото не исках да видя как въгленовочерното небе поглъща и малкото останала светлина. Не мислех къде ще отида, нито в коя посока да тръгна. Откакто седнах в колата и я запалих, ръцете и краката ми се движеха по своя воля.

— Моля те — казах тихо, когато колата зави по „Бъртън драйв“. — Това не може да е истина. Кажи ми, че не е истина.

Спрях на автомобилната алея, наблюдавайки къщата край езерото ту да изчезва зад водна пелена, ту да се появява пак за кратко, докато чистачките минаваха по предното стъкло. Когато Джъстин отново не ми проговори, изключих двигателя и слязох. Прекосих ливадата отпред, минах отстрани на къщата и се спуснах през задния двор. Валеше толкова силно, че косата и дрехите ми прилепнаха за тялото, но аз не усещах нищо. Забелязах само, че беемвето го няма. Значи мама е излязла.

Ръцете ми държаха ръба на нашата червена гребна лодка, още преди да съм разбрала накъде ме водят краката. Измъкнах я изпод навеса и започнах да я тътря по хлъзгавата трева. Когато стигнах езерото, я тласнах във водата. Продължих да я бутам навътре, без да усещам студа, който проникна през маратонките ми, пропълзя към глезените и обхвана целите ми крака. Бях навлязла толкова навътре в езерото, колкото не ми се беше случвало от две години насам. Не знаех какво правя тук, когато вече трябваше да карам надалеч от Уинтър Харбър, далече от крайбрежието, от езерата и океана, далеч от истината, пред която исках да затворя очи, но не можех да отричам.

Когато водата стигна бедрата ми, минах отстрани на лодката и се качих в нея. Отначало гребях бавно, но щом усетих, че държа здраво веслата, започнах да цепя водата, сякаш беше въздух. Насочих лодката навътре в езерото, без да поглеждам нашата къща или къщата на семейство Кармайкъл, които останаха далеч зад мен. Джъстин обичаше да откарва лодката до най-дълбоката част на езерото — точно там се намирахме и на снимката в центъра на корковата дъска, която Големия бащица ни беше направил.

Когато наближих средата на езерото, спрях да греба. Качих веслата в лодката, съблякох подгизналия си пуловер и навих крачолите на дънките си. Кожата ми вече беше настръхнала от студ, но въпреки това усетих, че дъждовните капки стават все по-студени и температурата пада. Бях единственият човек под открито небе и седях в лодката по блуза без ръкави, с навити крачоли и джапанки, сякаш беше слънчев летен ден.

Вдигнах глава към небето и оставих леденият порой да струи по лицето ми.

— Съжалявам — казах. Не успях да чуя собствения си глас, заглушен от плющенето на дъжда по повърхността на водата, и опитах отново, този път по-силно. — Съжалявам, разбираш ли? Съжалявам, че ти си там, а аз съм тук, че вече не можем да сме заедно, но аз все така имам нужда от теб. Имам нужда да си до мен сега и да ми кажеш, че нищо от това не е истина, че трябва само да си представя как всичко ще се нареди.

Крещях с пълно гърло, но тя сякаш не ме чуваше. А може би ме чуваше, но не знаеше какво да ми отговори. Може да ме е наблюдавала и слушала, когато видях снимката на Големия бащица с Шарлот Блу и да си е помислила, че всичко е било напразно. Може да е решила, че й стига това, че е пропиляла живота си все да ме закриля и пази, и сега се чувства облекчена, защото не е длъжна да го прави повече, тъй като не сме сестри, противно на това, в което винаги сме вярвали.

— Моля те — казах, смътно усещайки лека топлина по лицето си, когато сълзите ми се смесиха с дъжда. — Моля те, Джъстин. Не мога сама да се справя с това. Не съм силна като теб. Мислех си, че ще успея — в продължение на няколко дни смятах, че е възможно, но съм грешала.

След нощта, която прекарах със Саймън, аз наистина започнах да вярвам, че съм силна. Почувствах увереност, че съм способна и на нещо повече от това, което смятах за свой предел. Вече нямаше защо да се страхувам от тъмното. Бях способна да се опълча на мама. Дори можех пак да вляза във водата и без страх да се гмурна в дълбокото, където светлината преминава в непрогледен мрак, а гласовете се превръщат в шепот… и да се чувствам по-уютно и по-защитена там, отколкото на сушата.

— Джъстин — проплаках отново и сведох глава, — моля те.

Как можех оттук нататък да се преструвам, че нищо не е станало? Отказвах да повярвам, че Големия бащица — моят Голям бащица — е способен на такова нещо, но това обясняваше всичко. Това обясняваше защо двете с мама изглеждаме и действаме по съвсем различен начин, защо тя толкова се интересува от модни рокли и градински партита, докато аз предпочитам дънките и книгите. Това обясняваше спонтанната и съвсем естествена близост между мен и Пейдж и вероятно имаше много общо с оная заслепяваща болка, която изпитвах всеки път в присъствието на Зара. Това обясняваше чувствата на Саймън, които той си мислеше, че изпитва към мен, защото в противен случай никой толкова умен като него не би усетил привличане към човек с толкова много проблеми, какъвто бях аз. Това обясняваше защо мога да чувам Джъстин дори след смъртта й. И ако бяха истина думите на мама, че Джъстин е трябвало да се бори, за да отклони всеобщото внимание от мен към себе си, това сега също намираше своето обяснение.

То обясняваше случилото се преди две години — онова, за което не исках да мисля, но не можех и да забравя — в деня, когато за първи път чух сирените.

Небето притъмня и облаците слязоха ниско над водата. Тялото ми отново надделя над волята и аз започнах да се движа, без да мисля. Бавно се изхлузих от тясната пейка в лодката и паднах на колене. Опрях ръцете си върху ръба и се надвесих над водата, която се плискаше на сантиметри под мен. Повърхността на езерото се къдреше и надигаше под дъжда, но въпреки това аз ги виждах, сякаш слънцето грееше ярко над главата ми и водата беше гладка като огледало.

Очите ми. Винаги съм мислела, че те не са нито достатъчно зелени, нито достатъчно сини. Сега, дали защото се вгледах в тях по-внимателно от друг път, или обстоятелствата бяха причина да ми се струват различни, но те сияеха като сребро.

Наведох се още по-близо до подскачащото във водата отражение. Протегнах надолу най-напред едната, а после, и другата си ръка. Затворих очи, когато пръстите ми потънаха под повърхността и сълзите ми закапаха още по-обилно, щом водата погълна първо ставите, после дланите и китките ми.

— Съжалявам — прошепнах, когато водата стигна лактите, мишниците, раменете. — Толкова съжалявам.

„Ванеса!“

Вцепених се.

„Ванеса!“

Изправих се и присвих очи в дъжда. Една лодка се носеше към мен — бързо, сякаш се надпреварваше с хода на някакъв невидим часовник. Обърнах се и грабнах веслата от дъното.

— Стой там!

Бях твърде стъписана, за да овладея хлъзгавите дървени дръжки. Загребах рязко с веслата, те се плъзнаха плитко под повърхността и с плясък отново изскочиха отгоре. Преследвачите ми бяха от сборния отбор на „Бейтс“ по гребане и затова напредвах само с пет крачки на всеки техни десет. Скоро лодките ни се изравниха.

— Спрете! — Прибрах веслата и изпълзях в най-отдалечения край на лодката. — Просто стойте там. Моля ви.

— Всичко е наред, Ванеса. — Кейлъб прекрачи от тяхната лодка в моята. — Ти си добре.

Заотстъпвах назад, готова да скоча във водата, но да не позволя да ме хване, въпреки че лодката подскачаше неудържимо нагоре-надолу.

— Не се приближавай, Кейлъб. — Сълзи замъглиха погледа ми. — Моля те, остани там, където си.

Изкрещях, когато две здрави ръце обвиха талията ми и ме дръпнаха назад. Впих пръсти в ръцете на Саймън и се опитах да ги откопча от кръста си.

— Саймън — изскимтях, — моля те, остави ме.

Той ме дръпна толкова силно, че гърбът ми опря гърдите му. Затворих очи с отчаяното желание да се поддам на порива на тялото си да се слее с неговото, да приеме топлината и закрилата на силните му ръце и се мразех, че не мога да го направя.

— Тя беше уплашена.

Отворих очи. Кейлъб държеше с две ръце ръба на моята лодка и я издърпа до тяхната, така че двете се опряха борд до борд.

— Джъстин — продължи той, говорейки високо, за да надвика дъжда. — Затова не кандидатства в „Дартмут“. Затова не подаде документи никъде. Беше твърде уплашена.

Тръснах глава.

— Преди да продължа, трябва да си сигурна в едно — тя те обичаше — каза Кейлъб. — Обичаше те повече от всичко и от всеки и би направила за теб и невъзможното — включително да те накара да повярваш, че е безстрашна, за да разчиташ все така на нея. Тя не ми позволяваше да ти кажа това… но ти трябва да го знаеш. Заслужаваш да го знаеш. Ще направя каквото е нужно, за да го разбереш.

Бях на крачка да открия онова, заради което пристигнах в Уинтър Харбър, но вече не бях сигурна какво точно изпитвам.

— От какво се е страхуваше толкова много? — попитах най-накрая.

Кейлъб погледна към Саймън и той кимна в отговор.

— Денят, когато стана злополуката с теб… Помниш ли защо влезе в океана?

— Тя ме предизвика. — Също както преди малко тялото ми действаше по своя воля, така и сега думите излетяха от устата ми, преди дори да съм си помислила да ги произнеса.

— Джъстин те предизвика — натърти той, сякаш настояваше да се замисля над това.

— Злополуката стана по моя вина — казах бързо и сърцето ми запрепуска. — Това беше шега. Тя се шегуваше. И през ум не би й минало, че наистина ще го направя. — Опитах се да се изправя, но ръцете на Саймън ме дръпнаха назад. — Не се чуваш какво приказваш. Джъстин се грижеше за мен. Защитаваше ме. И никога не би ме изложила на опасност.

— Ванеса — внимателно ме прекъсна Кейлъб, — всичко това Джъстин сама ми го каза.

Очите му не изпускаха моите и аз трябваше да си напомня, че тя го обичаше. В месеците, а може би и през последните години преди смъртта си, тя се беше доверявала единствено на него.

— Продължавай тогава.

Кейлъб сведе очи и си пое дълбоко въздух.

— Джъстин те обичаше, но и много, много ревнуваше от теб.

Прехапах устни, за да не му възразя. Кейлъб беше вторият човек, който ми казваше, че Джъстин ми е завиждала, а ако можех изобщо да вярвам на някого, това беше той. Беше много по-лесно да преглътна всичко това сега, когато знаех… коя… наистина съм аз.

— Откакто се помнеше, всички около нея искаха да се запознаят с теб. Роднини, съседи, преподаватели, съученици. Ти изобщо не си даваше сметка за това, затова и тя никога не го е правила на въпрос, но това направо я влудяваше. И за да го преодолее, тя правеше всичко възможно да привлече вниманието на околните. Спортуваше. Стана член на всички възможни клубове. Имаше само шестици в училище. Опитваше се да се сприятели с всички. А когато порасна достатъчно, излизаше с много момчета.

Вдигнах поглед към него и свих вежди.

— Да, знам за тях. Знам и защо го правеше. Изобщо не ревнувах — бях сигурен, че нито едно от тези момчета не може да ме измести от сърцето й, но се притеснявах за нея. Най-много мразех факта, че тя стига до тези крайности, просто за да се почувства… значима.

На Джъстин не й трябваше да се целува с хиляди момчета или да скача с парашут, за да бъде значима. Тя просто си беше такава.

— Правила е всичко това, не за да те накара да се почувстваш зле, а за да може тя да се почувства по-добре. Както вече ти казах, тя би направила всичко за теб. Никога не е искала да те нарани.

— Тогава се чудя коя точно част от нея не се е шегувала в деня на злополуката — казах.

Той замълча.

— Спомняш ли си чия беше идеята да излезете на пикник на плажа?

— Не — отвърнах искрено. — Не си спомням много от онзи ден — добавих, вече не толкова искрено.

— Според Джъстин в този ден тя е искала да отидете на кино. Ти си настоявала за пикника. И в мига, в който си го предложила, майка ти е започнала да прави сандвичите, а баща ти е събрал всички игри в раницата. Когато тя все пак се е опитала да наклони везните към себе си, родителите ти изобщо не са й обърнали внимание.

— Ако са го направили, това със сигурност не е било умишлено — казах. — Джъстин открай време е била по-близка с мама от мен… Татко също беше луд по нея.

— Както и да е, по-важното е, че тя никак не е била доволна от развитието на нещата онзи ден. Давала си е сметка, че това не е по твоя вина, но въпреки това е била сърдита и обидена. Когато те е предизвикала да влезеш в океана, тя е знаела колко опасно е това… затова после не могла да си прости, че си приела предизвикателството и си изчезнала във водата.

— Но аз все пак се върнах — настоях, сякаш все още можех да убедя Джъстин, че вината не е нейна. — Вярно, течението ме повлече, но накрая всичко завърши благополучно.

— Ванеса… ти беше под водата трийсет и четири минути, преди да те извадят на брега.

Отдръпнах се назад.

— Цяло чудо е, че оцеля.

Това обаче беше само едната страна на въпроса.

— Това я преследваше до края на живота й — продължи Кейлъб. — Не можа да си прости, че ти едва не се удави заради един неин миг на слабост. Това засили дори повече нейната авантюристична, покровителствена, вечно стремяща се към високи постижения страна. Тя все още търсеше вниманието на околните, от което се нуждаеше още по-отчаяно след инцидента, но го правеше и от искрено желание да бъде възможно най-добрата сестра, дъщеря, ученичка и приятелка. Но и вечно се обвиняваше, задето едва не те е отнела от всички, които те обожават.

Опитах се за момент да си представя как Джъстин е правила всичко за мен единствено от чувство за вина и за да угоди на околните.

— Докато дойде време тя да си подаде документите в някой университет…

— Не кой да е, а „Дартмут“ — натърти той. — Или „Харвард“, „Йейл“, „Браун“. Но непременно да е от Бръшляновата лига, и то единствено заради майка ти.

— Ами есето й? — попитах.

— Просто не можа да го напише. След като толкова дълго време се беше старала да впечатли околните, тя вече не знаеше коя е всъщност или каква самата тя иска да бъде.

Вдигнах глава и го погледнах.

— С едно-единствено изключение обаче. — Просто налучквах.

Той зарея поглед над водата.

— Искала е да бъде с теб. — И това не беше въпрос.

Той кимна и вдигна очи.

— Аз също исках да бъда с нея. Повече от всичко.

Не се опитах да дръпна ръката си, когато Саймън я взе в своята.

— Но човек трудно се разделя със старите си навици, а Джъстин знаеше отлично, че майка ви няма да пощурее от радост, ако изведнъж я сюрпризира с решението да не кандидатства в университет заради някакъв от Уинтър Харбър.

— Тя беше късметлийка, че те срещна, Кейлъб.

— Не съм сигурен… но се опитвах да я заслужа. Не исках да я загубя, затова направих и невъзможното, за да е доволна майка ти. Дори напуснах Монти заради „Фар“ — завърши той, поглеждайки към Саймън, — за да мога да спечеля пари и да попадна в средата на тузарите, вместо да си остана при рибарите. Това е може би едно от най-трудните решения, които съм взимал — беше ми толкова зле, че дори не събрах сили лично да го кажа на Монти. Знаех, че ще се опита да ме разубеди, а аз не исках да го прави. — Той замълча, преди да продължи. — В края на краищата започнах да уча още по-усилено и даже взех SAT, което никога не ми е било в плановете.

— А какво ще кажеш за обяда с хората от „Фар“? — попита Саймън. — Според Марк си се срещнал с тях, за да се опиташ да ги разубедиш да превземат града ни.

— Това беше преди да започна работа във „Фар“, когато все още мислех, че двамата с Джъстин един ден ще заживеем заедно тук. Знаеш, че обичам този град. Затова се борих да запазя нещата такива, каквито са. — Той въздъхна. — Но когато дипломирането наближи, Джъстин започна да се оглежда за други възможности.

— Възможности? — повторих въпросително.

— За да замине през септември. Трябваше все пак да отиде някъде, а очевидно не заминаваше да учи в университет. Търсеше из Калифорния, Вашингтон, Орегон, Ванкувър. Според нея трябваше да е възможно най-далече, за да не подкара колата обратно към Бостън при първия пристъп на гузна съвест.

— Излиза, че й е било много по-лесно да се откъсне от нас на хиляди километри, отколкото да каже истината за теб и за университета? — попитах.

Той ме погледна така, сякаш и сама би трябвало да се досетя.

— Тя беше уплашена.

Трябваше и сама да го разбера. Кой по-добре от мен познаваше това чувство. Знаех че — вероятно — в тъмните сенки на стаята ми не се крият чудовища. Това обаче не ми помагаше особено и не ме освобождаваше от страховете, че те ще ме нападнат в мига, когато угася светлината. А решението да избяга надалеч напълно отговаряше на теорията на Джъстин, че най-добрият начин да се справиш със страха си от нещо е като си представиш, че то просто не се е случило. Тя не би могла да се страхува, че ще ни разочарова, ако просто си представи, че нас вече ни няма.

— Накара ме да обещая, че няма да казвам на никого — каза Кейлъб. — Беше убедена, че хората ще ни помислят за луди, или ще решат, че вършим нещо нередно, а тя нямаше желание да чува нито едното, нито другото. Не искаше нищо да повлияе на решението ни.

— Но щом е имала план — казах, превъртайки набързо времето с няколко седмици назад, — тогава защо се хвърли от Скалите на Хиона посред нощ?

— Отначало не знаех — каза Кейлъб. — Беше страшно изплашена след последната вечеря, когато майка ви е говорила с нея за университета, за нейните отговорности и за нас двамата. Дотогава тя мислеше, че другите не знаят за нас.

Бях доволна, че дъждът все още се сипе проливно, защото така не си пролича как лицето ми пламна. Не се учудвам, че Джъстин ми е била бясна — разкрила бях най-строго пазената й тайна, след като години наред е успявала да я потули.

— Първо отидохме в Бостън. Тя мислеше, че може да останем там известно време, докато решим къде да заминем.

Това обясняваше появата на плажната кърпа, която открих в нейната стая в деня на погребението.

— Но щом стигнахме там, тя настоя незабавно да обърна колата и да се върнем в Уинтър Харбър. Не пожела — или не можеше — да ми обясни защо, но беше като обсебена от нещо. Вече беше много късно, затова й предложих да тръгнем на следващата сутрин, но тя настоя да пътуваме през нощта. — Той се загледа във водата, която се плискаше около борда на двете лодки. — Така и направихме. А щом пристигнахме, отиде право на Скалите на Хиона. — Той ме погледна. — Тогава не разбрах защо. Помислих, че иска да докаже нещо сама на себе си или да се освободи от натрупания гняв. Сега обаче се досещам какво е искала.

Проследих погледа му към Саймън.

— Какво?

Саймън леко се извърна, така че да застане с лице към мен.

— Спомняш ли си, че Джъстин и Кейлъб скочиха с гръб от скалата и Джъстин нарани коляното си?

Кимнах.

— Според дневника на Зара водата в подножието на Скалите на Хиона е като лъвска бърлога. Тя не прилича на езерната вода, нито е като водата в океана. Там гъмжи от тях — това е мястото, където се срещат, където плуват, раждат и даже живеят в някои случаи. Това е мястото, където съблазняват жертвите си. От това място контролират и климата. А когато Джъстин нарани крака си — независимо дали те са го направили нарочно, или тя случайно се е натъкнала на скала — и водата влезе в нейното кръвообращение…

— Вече е било твърде късно — довърших аз.

— Те са я призовали обратно — каза Саймън. — Щом като веднъж водата е влязла под кожата й, те са я контролирали.

— Затова е скочила — предпазливо каза Кейлъб. — Не защото е искала да си го върне на теб или на семейството ти, а защото не е имала друг избор.

Това отговаряше на всички мои въпроси. И съдържаше всичко, което исках да разбера.

Погледнах назад към нашата къща. Всички прозорци от страната към езерото бяха тъмни. И къщата изглеждаше толкова празна, толкова самотна.

— Имаме и добри новини — неуверено продължи Кейлъб след минута.

Обърнах се в момента, когато той извади малка метална капсула от раницата на Саймън. Отвори капачката и към небето издигна малък облак пара. Двамата със Саймън първо се спогледаха, после той протегне капсулата над водата, обърна я и изля прозрачната течност от нея.

Вкопчих се в Саймън, когато лодката неистово се заклати, но скоро всичко се успокои. Дъждът продължаваше да плющи над езерото и образуваше малки вълни, които се носеха към брега. Но нито едната от двете лодки не помръдваше. Краката ми, опрени върху дървеното й дъно, започнаха да изстиват. Сдържайки дъха си и продължавайки да притискам ръцете на Саймън около тялото си, аз се надвесих през борда.

— Лед — възкликнах, а дъхът ми образува малко бяло облаче. Само секунди преди това нашите лодки се блъскаха от време на време, разклатени от водата. Сега обаче всяка беше прикована на място от дебел бял блок.

— Трябва да ги бием на техен терен — каза Саймън, снижавайки глас. — Ще се наложи да направим това, на което дори майката природа не е способна и посред най-лютата зима.

Обърнах се към него, разбрала какво следва.

— Налага се да замразим Уинтър Харбър.