Сирена

Глава 6

— Кога се прибираш?

— Здрасти, мамо — поздравих.

— Баща ти ми каза, че не можеш да спиш. — Гласът й беше напрегнат. Можех да си я представя с нейния пословичен черен костюм с панталон и отворен лаптоп върху кухненската маса.

— Спя.

— Баща ти твърди, че не е така.

— Кога? — Нямаше смисъл да се дразня, но точно сега не ми беше до конско. — Кога татко е казал такова нещо?

— Тази сутрин.

— Сега е седем и половина. Излиза, че преди да изскочиш от леглото и да се метнеш на бягащата пътечка, татко е успял да се обърне на другата страна и да промърмори: „Ванеса не може да спи“.

Мама замълча.

— Ванеса, нямам намерение да се извинявам, че се тревожа за теб.

— Чудесно — омекнах. — Аз се извинявам.

— Приема се. Сега кажи как си наистина.

— Добре съм, честно.

— Не приключи ли вече с това, за което беше отишла там? Този уикенд в Музея за изящни изкуства има прекрасна изложба, а аз имам ВИП покани за градинското парти по случай откриването. Видях зашеметяваща рокля в „Сакс“19, с която ще си направо ослепителна.

— Едва ли ще успея да се върна навреме. Но все пак ти благодаря.

— Скъпа, знам, никак не ти е лесно и не те виня, че искаш да се скриеш някъде. Да не мислиш, че на мен не ми се налага да правя усилие, за да ставам от леглото всяка сутрин?

Всъщност точно така мислех, но предпочетох да не го казвам на глас.

— Хората имат нужда от някой до себе си. Особено в такива ситуации. Ето защо се върнах на работа.

— И аз тук съм заобиколена от хора — отговорих.

— Така ли? — Гласът й се извиси до горно „до“. — Кои например?

Погледнах вратата към кухнята в ресторанта на Бети. Може би е по-добре това да го отложа за по-нататък.

— Саймън. Той е в лятна ваканция.

— Ванеса — започна загрижено тя, сякаш току-що й бях съобщила, че двамата със Саймън тъкмо сме се върнали от бърза сватба във Вегас20, — не съм сигурна, че това е най-подходящо за теб сега.

— Че защо? Ти харесваш Саймън. И винаги си ни оставяла на неговите грижи, когато двамата с татко и семейство Кармайкъл излизахте някъде.

— Да, така е… но нещата сега са по-различни.

— Нещата — да, но не и Саймън. — Замълчах. — Той се грижи за мен. Надявах се това да те зарадва.

— Може да ме зарадва единствено връщането ти у дома. Градинското парти е в събота вечер. Защо днес не си починеш и не размислиш и да ми се обадиш утре сутрин?

Едва ли щях да си променя мнението дотогава, но й казах, че идеята е добра и затворих телефона.

Мама беше права за едно — да си в компанията на други хора помага. Усетих го, когато снощи се прибрах в празната ни къща край езерото. Лампите, телевизорът и радиото бяха включени още от сутринта, но след цял ден със Саймън, сега те само ми напомняха, че съм отново сама. Реших да го поканя да гледаме някой филм, даже взех телефона и набрах номера, но внезапно размислих. Вече бяхме изкарали доста време заедно, а това беше нелек ден. Може би имаше нужда от малко почивка.

По тази причина в седем и половина на следващата сутрин вече бях на линия в „Рибената чорба на Бети“.

— Идваш пак толкова скоро?

— Добро утро — отговорих, докато излизах от колата. Луис беше на стълбището пред кухнята и пушеше. До него стоеше Гарет и пиеше кафе.

— Слънце — каза Луис, след като дръпна здраво и бавно издиша дима, — едва ли ще намериш другаде по-добра компания от мен, но лятото едва сега започва. Не ти ли се иска да му отпуснеш края?

— Сигурно не е зле да си потърсиш кавалер — усмихна се Гарет. — Обикновено работя денем и с удоволствие бих се погрижил да не си навличаш неприятности нощем.

— Благодаря за предложението — казах, докато изкачвах стъпалата, — но и така съм си добре. Закуската ми при Бети се оказа не само цяр, но и ваксина. Едва ли ще се разболея пак.

Стиснал цигарата между устните си, Луис отвори вратата пред мен.

— Пейдж днес отговаря за сребърните прибори. Сигурно ще си й от полза.

— Приключвам в седем — подвикна Гарет след мен.

Шмугнах се набързо вътре и лесно открих Пейдж.

Стоеше до голям червен пластмасов контейнер в дъното на главната зала и хвърляше ножовете и вилиците в кутиите за сортиране.

— Втори път само за три дни?

Обърнах се по посока на гласа зад мен и притиснах пръсти към слепоочията си. Явно прибързах, като казах на Луис, че закуската на Бети ми е подействала като ваксина. Защото мимолетната мигрена, която ме споходи преди два дни, докато търсех кухнята на заведението, сега отново се появи.

— В града има поне още двайсетина ресторанта.

Очите ми бяха замъглени от болката, но въпреки това успях ясно да видя намръщената сервитьорка пред себе си.

— И — нека позная — без резервация!

— Точно така. — Разпознах сервитьорката — същата, която ме заговори край контейнерите за смет преди два дни. — Обаче…

— Ванеса!

Усмихнах се, когато цял наръч прибори издрънча в червения контейнер.

— Да виждаш наоколо люлки, въртележки и пясъчник, Пейдж?

— Изпусни парата, Зет — каза Пейдж и застана зад мен. — Ванеса не е дошла да си играе. Идва на работа.

Зет — съкратено от Зара. Сервитьорката чудо, която крещеше на Пейдж онзи ден от стълбището за остъклената тераса. Приликата беше видима — и двете имаха еднаква тъмна коса и сребристосини очи, макар чертите на Пейдж да бяха по-меки, по-обикновени. Но ако се съди по характерите им, човек трудно би повярвал, че са роднини.

— Дойдох да предложа услугите си — обясних, защото не исках да вкарвам Пейдж в беля. — Временно.

Зара присви очи.

— „Рибената чорба на Бети“ има петдесет и пет годишна история. Хора от цяла Нова Англия идват тук заради прочутата ни супа от омари. Ние имаме неопетнена репутация и няма да рискуваме да я провалим по вина на гениалната ми по-малка сестра, въпреки че сигурно на нея ще й е по-забавно да сортира сребърните прибори, ако си има другарче. — Тя измъкна тефтер и химикалка от джоба на престилката си. — Работила ли си в ресторант досега?

Погледнах Пейдж крадешком.

— Не точно, но…

— Зет, Луис каза, че може. Предполагам, че си била твърде заета да омайваш клиентите, за да забележиш, но той й позволи да помага в кухнята онзи ден и тя не счупи нищо. А това си е нещо като рекорд.

Изчаквах мълчаливо, чувствайки се едновременно засрамена, смутена и впечатлена. По всичко личеше, че обикновено Зара дърпа конците тук, а задачата на Пейдж беше да я поставя на място, когато е необходимо.

— Двете ще работите в екип — каза Зара най-накрая. — Пейдж ще ръководи, а ти, Ванеса, ще си просто допълнителен чифт ръце. В мига, в който чиния, купа, чаша, бутилка кетчуп, пакетче захар или каквото и да е се изплъзне от ръцете й и полети към земята, ти го грабваш.

— Значи вече мога да оставя сребърните прибори? — попита Пейдж.

Зара я изгледа от глава до пети.

— Само едно нещо да изпуснеш на пода и приятелката ти си заминава, а ти се връщаш обратно при лъжиците!

Пейдж изписка победоносно, когато Зара си тръгна, хвана ме за ръка и ме поведе към вратата на кухнята.

— Не се обиждай, Пейдж — казах, когато стигнахме килера зад кухнята, — но как си още тук, щом като присъствието ти представлява реална физическа заплаха за ресторанта на Бети? Явно Зара го прави за твое добро… но ако тук работата е толкова много, а репутацията на заведението — толкова важна, тогава не е ли малко рисковано да държиш човек, за който се смята че, както вървят нещата, има нужда от…

— Бавачка? — Тя с усмивка взе една престилка от рафта и ми я показа за одобрение. — Зет е единствената, която смята, че трябва да бъда наглеждана като някой прощъпалник в стая с необезопасени контакти. Но тъй като тя е моята по-голяма сестра и е откачена на тема дисциплина, аз й прощавам.

Взех престилката от ръцете й.

— Но ти май наистина чупиш доста неща, не е ли така?

— Разбира се. — Тя ми подаде тефтер и химикал. — Щеше да е по-добре, ако пръстите ми не бяха толкова хлъзгави. Най-вероятно… бихме спестили доста пари, без съмнение, но за сметка на това персоналът внезапно ще почувства остра липса на забавление.

Завързах престилката около кръста си и поех тефтера и химикалката.

— На повечето хора обаче им харесва, че изобщо съм тук. Като казвам повечето, нямам предвид Зет. — Тя се наклони към мен. — Не зная дали вече си го разбрала, но не е лесна работа да имаш вземане-даване със сестра ми.

— Не думай! — отвърнах закачливо.

Тя опъна краищата на престилката ми, докато не изчезна и последната гънка.

— Персоналът не си пада много по Зара, затова пък клиентите — особено мъжете клиенти — просто я обожават. Благодарение на своите заложби и сексапил тя е способна да накара въздържателите да си поръчат бира, бащите — да си развържат кесията и да вземат нещо по-скъпо от печено сирене за своите злояди деца, а съпрузите — да убедят жените си, които броят всяка калория, да изядат за десерт парче шоколадова торта. И прави всичко това така, сякаш те самите са го решили. — Погледът й срещна моя. — Ако Зара не си е докарала най-малко хиляда долара на вечер от бакшиши, значи заведението е било затворено.

— А вие никога не затваряте.

— Освен това си поделяме бакшишите.

Кимнах.

— Значи останалите от персонала все пак трябва да се спогаждат с нея.

— Чрез мен. Аз съм буферът, филтърът, преводачът, каквото ти хрумне. Ако Зет влети в кухнята и се развика, че някоя поръчка се бави, аз хуквам след нея да я успокоявам. — Тя замълча, придържайки с една ръка летящата врата. — Аз съм страшно добра в работата си — поне в тая част от нея, но дори да не бях, те пак трябваше да се примирят.

— И защо?

Тя се ухили.

— Ресторантът е собственост на семейството ми. Бети е моята баба.

И преди да съм успяла да задам още някой въпрос, тя изчезна зад кухненската врата.

За късмет сутринта мина бързо. През цялото време следвах напътствията на Пейдж, отбелязвайки колко вещо се движи тя, независимо от хлъзгавите си пръсти. Имаше само две рискови ситуации — с една чаша за кафе и един панер за хляб, които успях да уловя малко преди да се разбият на пода.

— Нима вече е станало обяд? — изненадах се четири часа по-късно, докато стоях край бара и сгъвах салфетки.

— Би ли обслужила, моля, възрастния си приятел?

Зара профуча покрай нас. Главата ми отново започна да пулсира изведнъж и аз се запитах възможно ли е толкова да се притеснявам от някой човек, че опънатите ми нерви да ми докарват такава скоростна и физически болезнена реакция, когато той е наблизо.

— Хм, Зет, малко съм заета — отговори й Пейдж.

— Хм, Пи, никой тук не е по-зает от мен. А днес нямам нито време, нито търпение за глупавите игрички на тоя приятел.

— Ти никога не си имала търпение. А единственото, което се иска, е да знаеш как да говориш с Оливър.

Бях готова да се обзаложа, че Зара не може да реши кое я вбесява повече — това, че има клиент, над когото не може да надделее, или че съществува нещо, в което Пейдж е по-добра от нея.

Зара се намръщи.

— Ще опитам само още веднъж. Ако не клъвне, приключвам с него. Веднъж завинаги.

Пейдж просна на бара салфетката, която току-що беше сгънала, опря лакти върху нея и се ухили.

— Готова ли си за малко междучасие?

Подпрях се на ръба до нея.

— Кой е Оливър?

— Властелинът на Зара. — Тя ме погледна. — Съжалявам, май изглеждам прекалено доволна от ситуацията, а?

— По-скоро извън себе си от радост.

— Просто не мога да се овладея — продължи тя, наблюдавайки как Зара криволичи из салона по посока на един възрастен мъж с коса по-къдрава и по-бяла от тази на Големия бащица. После погледна часовника си. — Дванайсет и две. Точно навреме.

Зара спря на няколко крачки от масата му. Пристегна по-здраво вързаната си на опашка коса и оправи гънките на престилката си. Раменете й подскочиха, сякаш си поемаше дълбоко въздух.

— Оливър е единственият клиент, когото не успя да оплете — каза Пейдж. — Идва тук по едно и също време всеки ден и винаги сяда на някоя от масите в нейния сектор. Тя даде всичко от себе си — предложи му да си избере нещо от менюто за сметка на заведението, после — специално намаление, даже по-голяма маса, където никой няма да допуска други клиенти, докато той се храни, въпреки че всичко при нас струва пари. Честно ти казвам — тя просто се раздаде.

— Той защо не сяда при никой друг?

Тя поклати глава.

— Представа нямам. Колко пъти сме му предлагали, но той все отказва. Най-сладката част обаче е неговото поведение. Само виж как се държи, когато тя се опитва да му каже нещо — това е просто класика.

Намирахме се твърде далече от тях и беше прекалено шумно, за да ги чуем, но нямаше как да се разбере погрешно отношението му към нея — той просто не я забелязваше. Тя каза нещо, после изчака. Пак заговори и пак зачака отговор. При третия опит просто показа съдържанието на сутрешното меню, което лежеше на масата, и когато и това не стана повод за разговор, тя погледна намръщено Пейдж през рамо.

— Той се държи така, сякаш тя изобщо не съществува — щастливо въздъхна Пейдж.

Точно така беше. Оливър не само не пророни и дума, но през цялото време гледаше през прозореца, сякаш Зара беше едно от високите цветя в саксиите, с които беше декориран салонът.

Грабнах една салфетка и се заех да я сгъвам, когато Зара се понесе към нас.

— Охо! — възкликна Пейдж.

Зара се закова на място насред салона. После се наведе към един от клиентите, чиято намръщена физиономия и недокосната чиния сигнализираха, че има проблем.

— От това няма да излезе нищо добро — тя вече е яхнала метлата — обърна се Пейдж към мен. — Поздравления, Ванеса! Вече си повишена.

Ръцете ми се сковаха, както сгъвах салфетката. Не исках повишение. Всъщност даже нямах желание да работя тук. Просто исках за няколко часа да съм никой.

— Трябва да ми помогнеш и да приемеш поръчката на Оливър. Ще поиска две препечени филийки пълнозърнест хляб с конфитюр от грозде, варено яйце, половин грейпфрут и чаша чай „Ърл Грей“. Нищо сложно. Просто се усмихвай и го остави сам да ти каже всичко това.

— Луис! — кресна Зара. — Тази сутрин събуди ли се с щастлива усмивка пред огледалото, доволен, че вече работиш в „Айхоп“21?

— Пейдж — изстенах, когато тя пое към кухнята, чиято летяща врата още се мяташе бясно напред-назад след преминаването на Зара през нея. — Не съм сигурна, че…

— Налага се! — извика тя откъм кухнята, когато вътре се надигна врява до небесата.

Останах с очи, приковани в кухненската врата, докато тя не спря да се люлее. Накрая, с ясното съзнание, че нямам друг избор, главно защото харесвах Пейдж и не исках да я разочаровам, се обърнах на пети и тръгнах през салона. Не след дълго вече стоях на мястото, където доскоро беше Зара, и мачках тефтера и химикалката в ръце.

— Оливър? — прошушнах толкова тихо, че той едва ли би ме чул, ако не се бях навела да го повторя на една педя от ухото му. Но и тогава едва ли щеше да има ефект, защото забелязах малка кафява слушалка, която се подаваше от буйната бяла коса.

Трябваха му десетина секунди, за да срещне погледа ми. Очите му най-напред попаднаха върху логото на ресторанта, отпечатано на престилката ми — ленивата русалка, оставайки напълно безизразни, после бавно тръгнаха нагоре.

Не изглеждаше никак щастлив, но поне ме забеляза. Окуражена от този успех, аз се усмихнах още по-широко.

— Здравейте — направих повторен опит, горда, че поне чувам гласа си.

Очите му се присвиха и по всичко личеше, че обмисля как да ми отговори.

Хвърлих още един поглед към вратата на кухнята. Сърцето ми подскочи обнадеждено, когато тя се отвори, но отново се сви, щом оттам излезе поредната забързана сервитьорка. Обърнах се към Оливър, точно когато настройваше слуховия си апарат. Тъкмо се канех да се представя като приятелка на Пейдж, но се отказах, когато очите му от подозрителни цепки изведнъж се превърнаха в ококорени от смайване окръжности.

— Пълнозърнести филийки, нали така? С конфитюр от грозде? И рохко яйце с чаша чай? — Завъртях се на пети с намерението да изчезна час по-скоро. — Бихте ли ми припомнили какъв чай предпочитате — лайка, лимон? Какво ще кажете да донесе направо цялата кутия и да си изберете сам?

Той продължаваше да ме гледа втренчено, докато накрая ми се прииска най-после да мигне. Въпреки че клепачите му не помръдваха, аз издържах неговия поглед и внимателно посегнах към менюто. Тъкмо пръстите ми бяха хванали края на листа с обедните специалитети на Бети, когато той удари с длан по масата.

Отскочих назад. Жуженето в салона изведнъж утихна, а някои от най-близките посетители ни изгледаха любопитно.

Очите му вече бяха големи и кръгли като фризби, когато вдигна менюто от масата. Подаде ми го и посочи надпис със ситен шрифт в дъното на страницата. Поколебах се, преди да се наведа и да прочета написаното, както се очакваше от мен, опитвайки се да не обръщам внимание на пръста, с който сочеше — сивкав, с ожулени кокалчета и треперещ.

— „Ърл Грей“?

Пръстът му завибрира още по-силно, после тропна върху менюто няколко пъти.

— Значи „Ърл Грей“ — повторих и заотстъпвах внимателно. — Чудесен избор. Ей сега ще предам поръчката ви.

Завъртях се на пети и се стрелнах към вратата на кухнята.

„Явно изобщо не разбираш какво могат да ни причинят твоите грешки.“

Сграбчих главата си с двете си ръце и блъснах вратата на кухнята.

— Жената е алергична към сирене! — крещеше Зара. — Припадък, колапс на пода, алергичен пристъп от типа закарайте-ме-с-бърза-помощ-до-най-близката-болница-преди-да-умра! А какво правиш ти? Поръсваш омлета й с настъргано сирене чедар!

— Но нали това е днешният специалитет от омлетите — изкрещя в отговор Луис. — Ако тази жена не е искала сирене, тогава да не го беше поръчвала. Или може би сервитьорката не й е обяснила какви са съставките на днешния специалитет при омлетите!

— Стига, хора! — извиси глас над техните Пейдж, удряйки с дървена лъжица по една празна тенджера. — Нямаме нито време, нито човешки ресурс, за да продължаваме с този ободряващ дебат. Жената е забелязала сиренето, преди да опита омлета — няма пострадали, няма виновни. Луис ще забърка един омлет по неин избор, а Зара ще се извини и ще й предложи да си избере още нещо от менюто за сметка на заведението.

Скрих се зад барплота, щом Зара се понесе през кухнята обратно към салона, а вързаната й на конска опашка коса се вееше след нея.

— Взех поръчката на Оливър — казах, когато Пейдж се обърна към мен. — Къде трябва да…

— Взела си поръчката на Оливър?

Поколебах се.

— Да.

— Ти си истинска звезда. — Тя грабна един поднос от масата зад себе си. — Кой ли не е опитвал да го направи, но досега единствено аз успявах. А сега и ти!

Наблюдавах как слага подноса в единия край на барплота, точно срещу мен. Върху него вече имаше всичко, чак до димящата чаша чай.

— Не бях сигурна дали ще ти обърне внимание — с това не казвам нищо лошо за теб, но пък то говори достатъчно красноречиво за него самия — затова му приготвих поръчката веднага, щом дойдох в кухнята.

— Страхотно — казах. — Сигурна ли си, че не искаш сама да му занесеш закуската?

— Трябва да стоя прикована тук, докато Зет не се върне. Понякога последиците от такъв скандал са много по-разрушителни, отколкото самото събитие. — Тя погледна към Луис, който дрънчеше демонстративно с посудата около печката. — Можеш и така между другото да го попиташ как върви писането или да му направиш комплимент за рисунките.

Тъкмо се канех да я попитам какво означава това, когато Зара отново влетя през кухненската врата.

— Е, добре, нека опитаме с това — много е сложно — кресна тя. — Онази иска омлет със спанак и гъби. Не съм прословут готвач, но предполагам, че това означава разбити яйца, гъби и спанак, но без настърган чедар или швейцарско сирене отгоре.

Луис започна да трополи още по-силно със съдовете, аз вдигнах подноса и се отправих към вратата. Без да откъсвам очи от горещата вода, която се вълнуваше в чашата, някак успях да пренеса всичко през салона, без да се блъсна в някого или да изпусна нещо. Бях толкова щастлива от почти изпълнената задача, че не забелязах тетрадката и моливите, пръснати по масата на Оливър, чак докато не оставих чинийката с препечените филийки отгоре.

— Как върви писането? — Хвърлих поглед към тетрадката. Страниците бяха изпълнени с дребен нечетлив почерк, но все пак успях да разчета едро изписаните думи в горната част на листа: — „Пълна история на Уинтър Харбър, том пети“. Не съм и подозирала, че може да се каже толкова много за малко градче като това.

Оливър дръпна рязко тетрадката и я притисна към гърдите си, а на мястото, където беше лежала досега, се показа скицник с рисунки. Той тикна сивкавия си треперещ показалец в листа най-отгоре и ръката ми трепна от изненада, разливайки няколко капки гореща вода от чашата за чай. Когато погледът ми попадна на листа, очите ми се ококориха също като на Оливър.

Рисунката повтаряше с най-малки подробности едно точно определено място, което е невъзможно да си представиш, ако не си го видял с очите си.

Скалите на Хиона.