Сиромахкиня ((Балада))

Йоще зима не минува!

Силен вятър вее с бяс,

Малки Сечко зле върлува,

камък пука се от мраз.

В улиците запустели,

лежат снегове дебели,

всичко нямо и се крий,

само вълк понявга вий.

Там край село, без ограда

малка къща се крепи,

всред отколешна грамада

всичко около й спи.

Вътре майка е клетница

и две мънички дечица,

бледни, голи, в тъмен кът,

тръпнат, охкат и мълчът!

Три напрашени полици,

ледни зидове кат мраз,

две-три спукани паници,

вехтък един коностас;

една хурка без къделя,

една скъсана постеля,

де стояха плачешком —

ето скудният им дом!

Във огнище не блещука

нито искрица огън;

веч отколя, зла прилука,

изгоря и сетний пън!

А фъртуна мразовита

вей из стряхата пробита

и горките две деца

бърчат бледи си челца…

Студ и кърви!… Дяца мръзнат,

ту във майка си се взрат,

ту в огнището и зъзнат,

ту от треската горят;

от три дена не са ели,

жив човек не са видели,

късче хляб да им даде,

а пък сняг се не яде.

Хори милостиви веч не дават,

че се не боят от грях

ил че се и те лишават

и са в нужда като тях.

А пък зимата е тежка

за неволята човешка,

деца будни като в сън

викат: „Мамо! Хляб! Огън!“

Няма помощ, ни надежда,

плаче майчино сърце

и горчиво тя поглежда

как простират й ръце!

„Тежък грях ли съм поела,

майка ли ме е проклела,

та ми, боже, ти прати

тия мъки, теготи?!

Мъж ми Петър ме забрави,

не се чува по светът,

с тия дяца ме остави

на ръце ми да измрът!

Що да чиня, що да сторя?

С какво да ги приговоря?

Как да ги нахраня аз,

да ги стопля в тоя мраз?

Ох, да прося с блага вера

милост в людските сърца,

може би аз да намера

хляб за моите деца,

може йоще да са живи

хора харни, милостиви:

без тях господ грешни нас

не би държал нито час!“

Става клета сиротица,

пред икона постоя.

— Трайте, милички дечица! —

и изскокна из врата.

А веявицата снежна

вън на пътя я присрещна

и на бузи й смрази

нейни жалостни сълзи.

Вледенена тя се лута

и измъчена от глад,

една нова вратня бута,

влиза у един богат…

На сърце й премалява:

първи път за хляб решава

тя ръка да си простре —

струва й се, че ще мре!

— К’ва е тая просякиня? —

стопан вика с гневен глас

— Аз съм клета сиромахкиня

и за помощ моля вас!

— Бре! Какво ми тая дрънка?

Изпъдете я навънка!

Триста просяка на ден

идат дрипави при мен.

Полумъртва тя се връща,

дома стига с голям труд.

И заваря в свойта къща

гладни дяца, плач и студ.

В скръб полита кат несвясна

и студено й тело

пада в голото легло.

Скоро нейний дух утихва.

Тя поглежда в коностас

и във него се усмихва

матер божия тогаз…

Чудо!… Ликът оживява,

гледа, мърда, приближава.

Но веднага с трясък, с звън

изгърмя каляска вън.

Слуша: хлопват се вратата!

Тя се вярува едвам…

— Боже мой! — викна клетата —

Петър нейн влиза сам!

Хубав, пременен, учуден…

— Как! Такъв живот ли труден

ти прекарваш — вика той. —

О, страдалний ангел мой!

И прегръщат се и двама

с тайни сълзи и без глас:

— Татко ви дойде си, мама,

господ се смили за вас!

Няма веке да търпите

студ и гладни да стоите!

И децата с вид благат

фърлят се на бащин врат.

— Кочияш! — извика Петър, —

впрягай коне бързишком

и да бягаме кат ветър

къмто моя хубав дом!

Бърже сядат в колесница,

тя и Петър, и дечица

и по снежний гладък път

коне вихрено търчът.

Тя се тихом опрощава

с родни улици, село

и едвам си наумява

за предишното тегло.

Тя съзира от колата

злият стопан на вратата:

— Не се сърдя — му каза, —

аз честита съм сега.

Коне бягат буйно, силно

бичът пляска и плющи.

Петър пита я умилно:

— Още любиш ли ме ти? —

А тя със сърце благатко,

пълно от възторг голям,

ту усмихва му се сладко,

ту децата милва там.

Зимний ден се веч преваля

и небето се стъмни,

а колата се търкаля

йощ по снежни равнини.

Но веднага, в полумрака,

те зърнаха през гъстака

хубав дом и светлина

и колата там стигна.

И слугите свойте гости

ги посрещнаха завчас

и със думи благи, прости

поздравиха ги тогаз…

В топла стая вси влезнаха,

до огнището седнаха…

Сладко! Мрак и студ навън,

вътре буен грей огън!

Веч вечерята, готова,

чака да я почетат,

на трапеза орехова

топли ястия стоят.

Сладко майката благата

за вечерята богата

кани чеда, кани мъж…

Но… се буди изведнъж!

Види старата си къща

и във нея студ и мрак,

и неволята е съща,

и децата гладни пак.

Тя се страшно разтреперва

и не смее да поверва!

Леден я побива пот…

Гасне нейния живот…

Ден минува, друг настава,

буря по небето вий,

а жената нито шава,

нито яде, нито пий,

и децата все си пискат,

от майка си хлебец искат,

а тя с цъклени очи

гледа страшно и мълчи.

Подир два дни пред носило

с бързи крачки ходи поп,

във ръка държи кадило,

пее песнята за гроб.

А след бедната клетница

плачат мънички дечица

и гласът им, леден веч,

вятър носи надалеч.