Сиянието на реката

I.

Ден Сир се усети много странно, когато за пръв път стъпи върху тези тъмночервени плочи. Струваше му се, че под ходилата му диша живо тяло. Наистина плочите бяха твърди и грапави, но от тях лъчеше топлина — не от слънцето, а друга. Тя като че беше присъща на на червения камък, както му приднадлежеше и целия този безмълвен, проснат между дърветата път.

— Що за чудесия? — промърмори Ден Сир и приседна да разгледа плочата. В главата му неканена се появи убедеността, че всичко това е страшно, страшно старо…

Преди повече от тридесет столетия непонятния народ на деинорите бе строил този път, за да отпътува неизвестно къде, неизвестно кога, почти без следи и присъда на времето. И добре, че го имаше това „почти“, — то доведе тук Ден Сир.

Казваха му, че странни сенки прелитат понякога пътя, като че ли човек пробягва, но няма такъв. Като че ли деинори оживяват, бродят из Пътя и се връщат в Неизвестното Спокойствие.

— Глупости, оживявали древните! — мърмореше Ден Сир. — Въпреки че май наистина… не, това са летанци… летанци са туй! Сигурно сенките им са прелитали през пътя, а докато си дигнеш главата…

Тридесет столетия този път не е тъпкан от човешки нозе, ако не се смятат любопитните. Но любопитния не е от тези, които ще посмеят да стигнат до края. В това Ден Сир беше уверен.

Той щеше да посмее. С леко накуцване, все по нагоре по тъмно-червената просека, а пред него тича само неговата, човешка сянка. Наклонът е лек. Няма умора в прекосеното му от белези тяло. Пътят изчезва назад. Завой след завой потъва в гъсталака на ниските виолетови дървета. Над пропастите висят все същите тъмночевени плочи, окачени на живи въжета от усукани лиани. Висящите мостове са стари, но здравината им е все същата, магия е направила лианите безсмъртни, дала им е силата да надживеят вековете.

Опа-а!

Светкавична сянка драсна по плочите и Ден Сир метна поглед нагоре колкото да види опашката на летанеца. Срамна тръпка пробяга по гърба му. Всичко наоколо беше някак си не като наистина. Като че ли случаен пътник бе сънувал тук и беше оставил съня си, така че минувача да попадне в лепкавите му мрежи. Отиваш неизвестно никъде, наоколо си усещаш никого, само сянка притичва, и като че ли тя е истинската…

Изпращаха го с неодобрителни погледи, но никой не го спря. Може би защото това място не беше нито свещенно, нито непркосновено, просто беше прието да се правят, че не съществува. А може би просто се страхуваха от Ден Сир — легендата за деянията му бе стигнала и до тези места. Никой не би могъл да забрави за Деерлинския бунт, но кой би приел легендарния победител като прост ловец в своите гори? Нито се бори за власт, нито трупа богатства — див, нелеп човек. Пееха се песни, за това, как с един удар обезглави Норчар Страшни, Норчар Мъртви, но не дойде ли веднага на трона хилавото му синче?

„Всичко помнят хората — мислеше ловецът. — Всичко… Забравя ли се нещо като Деерлинския бунт? Аз за тях вече не съм човек а… Сам даже не знам какво — бог или демон?“

Тъжни мисли… Рухна времето, когато се гордееше със славата си — започна да забелязва, че тя плаши хората. Смутител на спокойствието, предизвиква божия гняв… Много по-късно научи, че самият Норчар се е погрижил за тази слава, разпръснал я е далеч зад границите на Деерлинските земи, там където свършва царствената му власт и започва безсилието да залови живия Ден Сир.

„Хитра подлост, подла хитрост… Добре го измисли, о, Норчар Мъртви. Не с оръжие ме довърши, а със слава! Аз те прострях с един удар, а ти разтегли отмъщението си за дълги години. Само месец след бунта те достигна моето оръжие, място на трона за синчето ти освободих, но славата, черната слава която съчини за мен не ме оставя вече години…“

Ето той е тук, на пътя на деинорите, а кой е с него? Само сянката му — накуцваща като стопанина си. Разбира се, не може да се каже, че никой не те разбра. Приятно беше да разговяряш с мъдреците от Небесния лес нали? Но кой мъдрец ще се съгласи да напусне обителта на своята мъдрост? Да бяха тук Зурон, Хок-Хок, Круд-Ветрояд… няма ги отдавна, отпътуваха в своето Неизвестно Спокойствие приятелите. Шест години изтекоха като сълзи от онзи страшен миг, когато Деерлинският бунт се задави в собствената си кръв. А Ден Сир не преставаше да се проклина, че допусна тази отчаяна, предварително обречена битка, че прие да бъде предводител на тези безупречни мъже, че лежа, макар и оглушен от ядро на катапулта онези страшни седем часа, докато приятелите му — островче от разбягалата се селяшка армия са го отбранявали в плътен кръг… докато потънат в Неизвестното Спокойствие… Ден Сир смяташе света за безбожен — но винаги при спомена за тях искаше да вярва, че не са изчезнали съвсем.

Понякога съжаляваше, че оживя. А бягаше тогава, макар че на човек не беше подобен. И носеше тялото си, макар превърнато в една единствена рана. И сам допълзя до Небесния лес, докато се заемат с него местните мъдреци. Да му излекуват раните, наместят ставите, срастнат костите — е, наистина десния му крак така и зарастна накриво… Там за пръв път видя тунелите на деинорите издълбани в скалите. На пръв поглед — полза никаква, но влезеш ли до средата — изведнъж всичко видимо в отсрещния отвор се приближава с необикновена отчетливост. Явни стават лицата на хора, намиращи се на много дни път от тук, виден е даже невъобразимо далечният Деерлин.

Като че ли добре се живееше в Небесния Лес. Защо трябваше да го напуска? И години да броди от страна на страна и да плаши всички със своята слава?

Той крачеше, навел глава, потопен в тягостни спомени. Но усети, че нещо наоколо се е изменило, като че ли пространството е вече по-широко, въздухът — някак напрегнат, зареден с невидима сила. Ден Сир вдигна глава, спъна се на равното и застина. Беше стигнал.

Пътят свършваше с кръгла площадка увенчана от нещо, което напомня каменните беседки от крайбрежието на Малкия Юг. Само размерите… Осем колони от дълбок черен цвят съединяващи се горе в такъв черен пръстен се възвисяваха на височина над десет човешки ръста. Стояха на ниска, широка, кръгла основа. Ето как изглеждало мястото, наречено от деинорите „ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО’КАЙ“.

В храма Силтам под йероглифите на това название беше изсечен и техният превод: „Река, съединяваща времената на всички светове“. Ден Сир се изкачи по трите стъпала до „беседката“. Подножието беше пресечено от дъгообразна ивица йероглифи. Ловецът позна някои от тях, но откъснати от цялостта на древния текст, те звучаха самотно и безсмислено. Вече три хилядолетия тези знаци съобщаваха неизвестно какво неизвестно кому. Странна мисъл се мярна в главата на Ден Сир. — не приличат ли тези знаци на него самия, също така загубил живия си смисъл в невъзвратимото минало? Той въздъхна, седна и плъзна пръсти по гладката вдлъбнатина на единия от йероглифите. Изглеждаше, че те не са изсечени а изгорени в странното черно вещество, нито камък, нито метал. Едва сега той забеляза, че никъде, нито в подножието, нито по самата площадка няма и следа от прах. Като че ли някой поддържа тази чистота…

Много неща са умеели деинорите.

Отпусна се върху черното стъпало облегнат на колоната и така, в пълна неподвижност седя дълго, сякаш искаше да попие от величественото могъщество на това място. Едва когато сянката на колоната се докосна до лицето му, нещо го върна към реалността, и нямаше там нито следа от бившия предводител на Деерлинския бунт, имаше просто Ден Сир. Гладен беше, а това, което очакваше, трябваше да се случи далеч през нощта, в онзи пиян зенит на второто светило, когато спътникът Зун ще догони своята луна Себенера и небесният замък ще бъде тесен за тяхната любов…

Ден Сир скочи и привично се гмурна в тъмнеещата гора — така родна и позната. Цялото му детство беше свързано с гората. Градовете, които безпощадно мачкаха зрелостта му, на младини изглеждаха чужди и далечни като звездното небе. Не, дори небето с неговия вечен кръговрат изглеждаше по-близо и понятно. То в тъмни нощи посочваше верния път, назначаваше подходящото за лов време, подсказваше, кога студът ще подгони племето към топлите землянки и сушеното месо…

— Ден Сир, уморен Ден Сир, — хрипливо запя той, докато се промъкваше през гъстите храсти. — Смешно уморен Ден Сир… Къде полетя Ден Сир, къде ще кацнеш? Уморен, стар, Ден Сир…

Къде, къде!… Колкото може по-далече от родните места, по-близо до градовете, към това, което — веднъж прекрачил в зрелостта — ще назовеш своя мечта. И няма да разбереш, отначало, какъв е нейният смисъл. Думите няма да стигат за нея, но винаги ще изглежда достатъчно близко, за да те накара да се промъкваш през храстите на хитрите житейски премъдрости, натрупани от родното племе, през злобното властолюбие на градските управници, през фанатичната самовглъбеност на учените мъже. В онова време, когато Ден Сир бе вожд на племе, избяга и неговата жена. А след нея и цялото племе, не можеше то да разбере накъде го води Ден Сир. Знаеха, че вождът е най-силен — не можеш го победи в ритуален двубой. Не знаеха само, че той търпи поражения винаги при опит да се пребори със своята мечта. И продължаваше да й се подчинява. Тъй веднаж през нощта докато Ден Сир спеше, си отидоха всички — със жените, децата и палатките, без нито един разбуждащ звук. Оставиха му само един нож, огниво, и чифт топли кожи. И, разбира се, свещената тояга на вожда. От нея ловецът си направи нова дръжка за ножа. А след това — град подир град. Ту ратай, ту наемен слуга. Бараки, землянки, а най-често — открито небе, още по-близко и родно сред безликото градско многолюдие, където никой не познава никого. Ето тогава ловецът изпита първия си истински страх — че загубва своето лице. После ненадейно му провървя — наеха го слуга в голямата Деерлинска библиотека (Наистина смешно — та той тогава не познаваше буквите. В замяна на това, паметта никога не му изневеряваше, винаги знаеше къде какво има по рафтовете).

Суетният градски свят оставаше зад дебелите стени на библиотеката; вътре се таеше вечността. Там за пръв път се почувствува сигурен. Длъжността му го събираше с духовния елит на града. Неговият страстен и непредубеден ум бързо привлече вниманието на учените мъже. Започнаха по малко да го обучават на грамотност, след това на науки. Някои го харесваха, някои просто от любопитство: „…виж ти, маймуна, не само говори ами и разбира!“ Някой пък си правеше хитри сметки, да вземе след това този съобразителен юначага за секретар и телохранител едновременно.

— Учеха, учеха… — усмихна се Ден Сир. — И ме прогонваха. Бояха се, както се страхуват от маймуна, която все напира, да погледне на света по своему, а освен това — да го преправя иска!

Изгонваха го. Той се връщаше в библиотеката, в тясната стаичка, опушена от лоени свещи, където мебели бяха все същите две кожи и вазите за ръкописни свитъци. Вечността оживяваше, като бавна и величествена река и кой знае колко години биха протекли така незабелязано. По малко Ден Сир започна да си намира приятели. Имаше с кого да сподели смътната си мечта, с кого да търси думите годни да я отразят, мечтата оживяваше, ставаше зрима, сродяваше го с тези хора. Сред тях бяха историографът Зурон, художникът Хок Хок; неразделен с него беше музикантът Крудем, Круд Ветрояда, както го кръсти Ден Сир (беше толкова слаб, като че ли с вятър се храни). Имаше и други, но тези тримата станаха най-добрите, истински приятели на Ден Сир. Понякога се чудеха — как така, нищо един за друг да не знаем, а ето яви се някъде отвън дивак-ловец — такъв на улицата не би го погледнал даже, а изведнъж като невидим възел ги сля в истинска дружба. Още повече се чудеше Ден Сир — с какво успя да привлече тези образовани, непостижимо умни и светли хора, нима те също бяха недоволни от мизерността на света, та нали никой от тях не познаваше лишенията?

Та именно от Зурон той за първи път узна за деинорите. Самият Зурон тези древни текстове, даже не текстове, а подобни на мътно стъкло преразкази, някак си не го интересуваха. Но за Ден Сир даже това което си пробиваше път през завесата на иносказанията преобръщаше всички представи за света и човека. И той започна да се рови, да изтръгва най-малките намеци, да се опитва да освети това, което преди три хиляди години е потънало неизвестно къде, даже не в мрака, просто неизвестно къде…

Даже за неопитното око беше видно, колко се боят преразказвачите от удивителната, плашеща и привличаща истина, която се прокрадва в легендите за деинорите. А в тези смътни текстове Ден Сир усети родство със същата онази мечта, която го тревожеше и заставяше да живее. И още, тези оказания раждаха в него непонятно усещане за преодоляно време — време, не минало, а идващо.

Кой знае колко години биха минали незабелязано… Но през прашната вечност на библиотечните стени се промъкваше друго време — живо и трескаво. Все по-тревожно ставаше спокойствието на деерлинските земи, пропукваше се то, като бент от прогнили дъски. Нещо притискаше този бент, напираше към широкия свят и ето — рухна стената и начело на огромната, въоръжена с каквото попадне и набързо обучена армия се носи той, Ден Сир…

Той плъзна пръсти по белега върху скулата си, след това по другия — през слепоочието, и по мястото на лявата вежда.

„Не лице, а календар, забравиш ли за нещо — белезите помнят! Този — от първия бой, този — от последния, а третия сам Норчар ми го подари — там, в подземията на белия дворец. И се шегуваше: «Това е за тебе Ден Сир, знак на справедливостта.» Мъдър беше ти, Норчар, но дълбините на своята мъдрост не подозираше…“

Ден Сир разчисти сметките си с Деерлинския феодал и за тези белези, и за приятелите, и за своята мечта. Разчистени сметки… А стана ли от това по-чист?

Ловецът стана и загаси огъня. Усмихна се — в тези спомени премина и днешния лов. Прекрачи през пепелния, още топъл кръг и се запъти назад към ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО’КАЙ. Слънцето, тихо слязло на хоризонта, провираше последните си лъчи в полупрозрачните върхове на дърветата. Жалко, няма го тук Хок Хок, той би нарисувал всичко това и то би оживяло под неговите разноцветни креди. Ако не беше тръгнал старият Хок Хок след младия, не много умен Ден Сир, ако не беше сменил любимата четка с меч…

— А-а, не! — изруга се Ден Сир. — Стига спомени! Не се живее с живота на мъртвите!

Близко бяха червеният път на деинорите и непонятното черно съоръжение. Издаваше ги същото онова напрежение на въздуха. И още нещо. Ловецът спря и предпазливо надникна между клоните. Не го беше излъгало предчувствието — там имаше някой.

Чужд.

Той седеше, облегнат на колоната, също както Ден Сир преди два часа. Гледаше в далечината без да вижда нищо, отрешен и непонятно спокоен, не излъчваше опасност, а друго — загадка, дълбочина, тайна. Когато Ден Сир излезе на открито оня веднага го забеляза, но не промени позата си, само извърна глава и внимателно се вгледа. Едва когато Ден Сир се спря на три крачки от него, непознатият стана.

Известно време те стояха и мълчаливо се гледаха. Невъзможно беше да се определи към кой народ принадлежи този човек — не млад и не стар, красиви черти, тъмно зелени очи върху неподвижното лице — откъде е той? На какъв език да се обърне към него? Или да чака той да заговори пръв? Но ако се съди пи всичко непознатият нямаше намерение да прекъсва мълчанието.

Накрая Ден Сир се спря върху наречието от Малкия Юг, известно на всички търговци от континента. Раздразнението в него нарастна до такава степен, че вместо приветствие той рязко подхвърли:

— Как мислиш, още дълго ли ще стоим така?

Непознатият леко се усмихна и отвърна на същото наречие, като произнасяше думите с неестествена правилност:

— За теб не знам. Аз мога и още.

Ден Сир се застави да се усмихне, седна на края на стъпалото и кимна към мястото до себе си. Непознатият последва поканата. Отново се възцари мълчание. Спокойно, но настойчиво Ден Сир попита:

— Отдалече ли си?

— Да.

Тонът на този кратък отговор ясно показваше нежелание за разговор, но ловецът не се предаде:

— Ти навярно си търговец, щом говориш на този език?

Непознатият внимателно се вгледа в лицето му и изведнъж нещо се измени. Очите му станаха топли, а в гласа му, когато заговори се появи благожелателност към събеседника. Ден Сир реши, че са го познали. А той никога не беше виждал този човек…

— Аз говоря на всички езици, — каза непознатият.

— Завиждам ти. — Ден Сир го погледна с ирония. — Как ти се отдава?

— Какво представлява всеки език? Произнесени на глас знаци, а знаците винаги са ми били подвластни, Ден Сир.

— Какво? Ти ме знаеш?!

— Познах те.

— Не съм те виждал, — вдигна вежда Ден Сир.

— Но моите скулптури, навярно, си виждал.

Скулптури! Скулптури — знаци! Ден Сир усети, че не му стига въздуха.

— Значи ти…

Той кимна и с неуловима бързина обрисува във въздуха символ — изящен, точен, с линии стремително изчезващи навътре, нагоре, надалеч!… Под всички изваяния на Егранах беше изсечен този знак.

Скулпторът Егранах!

Ден Сир усети прилив на огън и студ. Притисна гръб до колоната, нейната твърдост и прохлада успокояваха. От вълнение гласът му изцеди нещо като хрипкав шепот:

— Ето… това се казва неочаквана среща! Аз винаги, много силно съм искал да се срещна с теб, Егранах. Докато загубих надежда… Какъв вятър те е довял тук?

— Попътен, — усмихна се скулпторът. Усивката му беше като мълния по каменно-сиво небе.

— Така… значи и ти си се стремял към това място? И знаеш какво трябва да се случи тук и сега?

Егранах кимна.

— Какво е то?! — ловецът чак се надигна от вълнение. Скулпторът с любопитство го погледна:

— А нима ти не знаеш?

— Точно, не.

— Тогава ще ми се наложи да обяснявам дълго… За деинорите ти въобще чувал ли си?

— И още как. Изчел съм всичко което има в деерлинската библиотека. Малко е това, знам, и то все преразкази… Та нали е тъмен езикът на деинорите, не можеш го прочете. А, още… в Небесния Лес ми показаха тунелите…

— Да, виждал съм ги. И това ли е?

— Това е. Е, разбира се, бях и в храма Силтам, където тези глупаци от северната секта се молят на деинорите като на богове.

— Е, да, — Егранах отново се усмихна. — Глупост не им липсва. От тях ли узна за това място? И сигурно никой не ти обясни нещо точно?

— Те просто не знаят. А ти сигурно си узнал, откъде?

— Да си чувал за Кристалната книга?

— Но тя не съществува!

Отново по лицето на Егранах прелетя неговата странна усмивка, предводителка на цяла гама от тънки и непонятни изражения.

— Съществува, Ден Сир. Аз я четох. Свърши ми работа умението да усещам всички знаци. Аз постигнах езика на деинорите…

Странни неща ставаха с Ден Сир. Отново дойде усещането за съновидение. Та само в съня се случва до желаното да стигаш лесно, всяка крачка — победа, всеки въпрос — отговор. Мечтаеше да срещнеш Егранах — и не просто го срещна, той дойде с отговорите на тайни, които го терзаят цял живот… Изглеждаше, че само една стъпка е останала до мечтата за другото, несъществуващо, прекрасно…

Ден Сир дълбоко въздъхна, погледна Егранах и виновно се усмихна: не го ли е обидил с мълчанието си? Но скулпторът сам мълчеше, потънал в свои мисли, които се мяркаха върху красивото му лице, както отблясъците на огън върху околните скали.

— Егранах!

— Да?

— Все пак, откъде ме познаваш?

— Видях, когато те водеха окован през Деерлин.

— Та това беше преди шест години! Как можа да ме познаеш, аз не приличах на човек. С копия ме заставяха да вървя и аз вървях без нищо да виждам — кръв заливаше очите ми… Желаех само да ме оставят да легна и да умра. Двата ми крака бяха счупени… а прекосих целия град… Сам не зная как.

Той обхвана лицето си в длани, под пръстите му оживя старата болка на белезите. После спусна ръце и тръсна глава:

— Добре, стига за това. А по-нататък, Егранах, какво има в кристалната книга? Вярно ли е, че там са всички истини на деинорите?

Сякаш не чул въпроса, Егранах се надигна и впери поглед в преполовеното от хоризонта слънце. Залеза пламтеше, разбъркал безтегловни слоеве разноцветни сияния към зенита, където вече просветляваше дискът на Зун — първата луна, луната на мъжкото начало. Скулпторът се беше прислонил до колоната и стройният му, тъмен силует се впечатваше във фона на залезното небе, като част от огромното черно съоръжение. Без да се обръща той попита:

— Защо така силно си искал да се срещнеш с мен, Ден Сир?

Ловецът се смути. Бяха изчезнали някъде всички точни думи. Помълча, събра мислите си и заговори:

— Аз… исках да те опозная, та ние… когато бяха живи моите приятели и можех просто, без болка, да кажа „ние“ — много обичахме твоите скулптури, Егранах. Разбира се, няма човек, който да не ги обича, от селяните до господарите… Ти знаеш това. Но за нас те значеха много повече, Егранах, те бяха откровение, тези символи, които ни помагаха да се разберем един друг, ако не достигат думи или в думите не достигат истини…

Егранах го гледаше с любопитство.

— И какво намирахте в тях, Ден Сир?

— Движение! Това същото движение, което усещаме в себе си, но предадено с невиждана яснота, получи се така, че любовта към твоето изкуство ни събра заедно. В основата беше желанието… как да го кажа… с една дума, всеки от нас искаше всичко да стане друго — по-добро, по-съвършено, по-справедливо. То като че ли всеки човек по отделно иска това, а света кой знае защо става все по-грозен… И тогава се роди тази, всъщност, простичка мисъл: „така било е“ съвсем не означава „така ще бъде“. И ти без да присъствуваш между нас, със своите творения вече потвърждаваше, убеждаваше: има движение към ново състояние на нещата, има! Ние се учехме да виждаме с други очи, да виждаме не само днешното, но и възможности за промените му. Затова се стремях към тебе, исках да зная как е възможно такова съвършенство да е създадено от човешка ръка…

Той млъкна. Пред вътрешния му взор израстваха, напластяваха формите си една връз друга изумителните Егранахови скулптури. Най-често ги беше виждал по върховете на самотни хълмове, — многозначни, оживяващи при най-малкото движение на главата, при всяка крачка напред или встрани, неизменно вълнуващи всеки, който дори и случайно ги погледнал. Ден Сир се усмихна — виж ти, не се е вкаменила още душата ми щом се вълнувам даже при спомена за часовете прекарани пред изваянията на Егранах.

— Що за сила… — бавно повтори Егранах. — Таз същата, Ден Сир. Тази същата тъга по „другото“, по следващото, както аз го наричам, състояние на нещата. Тя се мяташе в мен, гореше ме отвътре и аз се нахвърлих върху самотните скали, изкъртвах от лицата им излишните гримаси и те ме поглеждаха все по-ясно, разкриваха се като книги, в тях вече можеше да се чете, но за мен това беше малко. Така беше, ловецо Ден Сир.

— Ти знаеш даже, че съм от ловците.

— Какво да се прави, зная. Каза ми Норчар.

— Кой? — потресен извика Ден Сир.

— Норчар. И не се хващай за ножа. Не съм станал съюзник на твоя враг само защото съм бил редом с него на балкона на белия дворец, когато те водеха през Деерлин.

Скулпторът го гледаше със спокоен и леко насмешлив поглед. Смутеният Ден Сир свали ръка от дръжката на ножа и се засмя:

— Ето значи откъде си ме виждал. А и остри очи имаш. Как въобще попадна при Норчар? Също попътен вятър ли…

— Случаен. Норчар отнякъде е узнал, че пътувам край Деерлин и изпрати насреща ми цяла делегация. Бях уморен от дългия път и приех поканата, нощите в тези времена бяха опасни. Оказа се, че на Норчар му били нужни скулптури за новия храм и той ми предложи висока цена.

— Прие ли?

— Разбира се, не.

— Ти си отказал на Норчар и си жив?!

— Аз съм Егранах, — с равен глас отсече скулпторът.

— Добре, да оставим това, — бързо каза Ден Сир, — Ти беше започнал да разказваш за Кристалната книга…

Егранах отново седна до Ден Сир.

— Талиешом Сибоонай Фимоязоло’кай, — отчетливо произнесе той. — Ти знаеш ли точния превод на това название?

— Река, съединяваща времената на всички…

— Не, това е силтамския превод, много приблизителен. Те са се опитали да изтълкуват понятията ЗОЛО и КАЙ, но не са успели. Ето точния превод: „Извор на реката, съединаваща ЗОЛО и КАЙ“.

Ден Сир го погледна с недоумение.

— ЗОЛО — това е нашия свят и нашето време, — поясни Егранах.

— А какво означава „КАЙ“?

— Ето тук вече… Тука думи в нашите езици не просто не достигат, те просто отсъствуват. Може да се каже така: КАЙ е всичко.

— Какво… „всичко“?

— Ето виждаш ли? Да се каже „всичко“, значи да не се каже нищо.

Егранах направи широк жест, като че обхвана всичко наоколо — беседката, дърветата, хоризонта с догарящ залез — в своя символичен знак.

— Целият наш свят и всичко зад неговите предели се явява частица от Кай. Кай съдържа всички възможни светове.

— В езика на жителите от Небесния Лес има понятие за това…

— Вселена? Имало го е и при деинорите. Но Кай е по-широко. Вселената е безкрайна, но се поддава на измерване. Кай е наистина безмерен. Той съдържа в себе си всички вселени и всички времена, като в едно с това е така материален както и достъпният ни свят. Ако ти би могъл да живееш в Кай, всички вселени и всички времена биха били достъпни за твоите сетива.

— Ти ме плашиш, Егранах.

— Наистина? С какво?

— Ами, ако правилно те разбирам… Кай с нещо прилича на божественото обиталище от свещенните книги.

— И тебе те плаши това сходство?

— Никога не съм се нуждаел от богове!

— И за теб е непоносима мисълта, че някъде съществува висша сила, която върховоди съдбата ти? Разбирам. И мен ме бяха обзели подобни страхове, когато за първи път се задълбочих в Кристалната книга. След това ми стана смешно. Представих си бога — тази жалка измислица на жреците, призвана да подреди безграмотните ни представи за света, — представих си бога в Кай. Знаеш ли колко жалък би изглеждал сред безчислените светове, всеки от които прилича само на себе си, всеки от които предлага ново знание, неподозирано до този момент. Нещастните ни богове с такъв непосилен труд са създавали нашия свят, а в Кай ти би могъл да твориш светове хиляди пъти по-сложни от този. Нима би пожелал да се посветиш на този мъничък свят, един от многото, да бъдеш негова висша сила? Не ми се вярва, Ден Сир!

Егранах млъкна, застина в мига на прекъснатото слово, с разперени ръце, сякаш наистина обгръщаше вселените на Кай. Ловецът мълчаливо го гледаше. Тръпки пълзяха към гърлото му. Никога не си беше представял, че мъж, а не жена може да бъде така красив.

Да твориш светове…

Да твориш своята мечта…

— И деинорите са намерили път към… Кай?

— Намерили са. Заминали са. Отплували са по реката, съединяваща Золо и Кай.

— Оттук?!

Егранах премълча, отговорът беше ясен. Ден Сир погледна нагоре. На фона на небето все още се открояваше с по-плътната си чернота пръстенът увенчал колоните. Извор на Реката…

— И какво е станало с тях?

— Невъобразимо е за нас това. — каза с предишното си спокойствие Егранах. — Жалки думи за могъщество, съвършенство… Нима можем да вкараме в тях поне малка част от това, което са станали, а и защо да напрягаме своето бедно въображение? Много скоро ще научим сами, ще видим, ще чуем, ще бъдем.

Ден Сир залитна. Прилепи гръб към колоната и се взря в диска на Зун, чиято студена светлина все повече заливаше околността. Изтече зад хоризонта последният блик на залеза. Пълнолунието на Зун, „ден в нощта“… Когато Себенера достигне зенита и се слее със Зун ще започне… А какво ще започне? Ще се разтвори небето? И ще се надигне от океанските дълбини Стълбата на Боговете? Или просто ще се случи непонятно каквото?

— А ако не поискам?

— Нима някой те заставя насила?

Ден Сир се смути. Разбира се, трудно е да си представиш, че този черен Извор на Реката ще въвлича някого насила в света на съвършенството.

И колко е просто всичко, просто и страшно. Най-страшните мигове на загиващото въстание не бяха предизвикали в Ден Сир такова чувство на нерешителност и объркване — тогава имаше страх, понятен, човешки страх. Всички знаеха избора — бой до край или бягство, а тук — непредставимост. Затова пък сега една крачка дава това, което не биха могли да дадат хиляди бунтове. Не за един, не за двама — за всички. Та нали цял народ бе отплувал по тази Река…

— Ти можеш да останеш тук, Ден Сир, — неочаквано каза скулпторът; Ден Сир трепна и вдигна очи. — Само че кой знае защо, мисля, че няма да останеш. Познах ли?

— Не знам.

— А аз знам! Вече те познавам. Няма да се спреш на една крачка от другото, към което си се стремял цял живот. Няма да те изплаши непредставимостта на Кай. Ти го чувствуваш в себе си, Ден Сир!

— Да… — тихо каза ловецът, — ти ме познаваш вече…

Те мълчаливо се гледаха един друг, по-скоро един през друг и мислите им бяха сходни. После Ден Сир попита:

— Егранах, как все пак са достигнали до това, а? Как са се решили, какви са били, защо никой преди тях… а и след тях никой… Та те не са най-древния от народите.

— Да, не са най-древните. Но работата не е във възрастта. Те са овладяли своя разум с непостижима за нас сила… Впрочем за това трябва да узнаеш не от преразкази. Аз преведох текста на въведението в Кристалната книга… Това е писмо на императора на деинорите, властвувал в онези времена, когато е станала Промяната. Ето, чети. Още има време

Ден Сир разгърна мекото руло. Върху тъмната повърхност на пергамента меко блестяха йероглифите с летящи очертания — почеркът на скулптора бе стремителен като изваянията му…