Слаб по химия

Джоел Флинт лично телефонира на шерифа да съобщи, че е убил жена си. И след като шерифът и помощникът му стигнаха на местопрестъплението — повече от двайсет мили трябваше да изминат с колата си до откъснатия, запуснат край, гдето живееше старикът Уесли Причъл — сам Джоел Флинт ги посрещна на вратата и ги покани да влязат. Той не беше тукашен: чужденец, янки, който преди две години бе дошъл в тия краища с някакъв странстващ цирк, където обслужваше пиянко — ярко нашарена сергия, върху която се въртеше колело от рулетка и посочваше печалби измежду наредените околовръст никелирани пистолетчета, бръсначи, фалшиви часовничета, хармоники, — а щом циркът замина, той остана и подир два месеца се ожени за единственото живо дете на Причъл — една малоумна близо четирийсетгодишна стара мома, която до момента бе споделяла, кажи-речи, отшелническото съществуване на своя сприхав, грубонравен баща в неговата малка, но нелоша ферма.

Ала дори и след женитбата старият Причъл като че се постара да няма много вземане-даване със зет си. Построи за младоженците нова къща — малка, отдалечена на две мили от неговата — и там щерка му се хвана да отглежда пилци за пазара. Според мълвата старият Причъл, който и без това почти никъде не ходеше, не бе стъпвал в новата къща, тъй че виждаше своето последно, все още живо чедо само веднъж седмично. Това ставаше неделен ден, когато дъщеря му и нейният съпруг се качваха в раздрънкания камион, с който зетят караше пилетата на пазара, и отиваха да обядват с Причъл в старата му къща, където той сам си готвеше и се грижеше за останалото домакинство. Съседите обаче смятаха, че в същност единствената причина, за да допусне Причъл зетят да стъпи в дома му дори и тогава, се криеше във възможността поне веднъж седмично дъщерята да му сготви прилично топло ястие.

През следващите две години зетят чат-пат се мяркаше в Джеферсън, центъра на околията, но по-често го виждаха и чуваха в селцето на кръстопътя близо до дома му. Мъж в средата на четирийсетте, той не бе нито нисък, нито висок, нито слаб, нито пълен (впрочем двамата с тъст му можеха с лекота да хвърлят онази еднаква сянка, която по-късно наистина за кратко време хвърляха), с хладно, презрително, интелигентно лице и провлачен глас, с който разказваше пикантни истории, почерпени от богати на какво ли не далечни краища, които неговите слушатели изобщо не бяха виждал и; обитател на големите градове, макар, според собствените му думи, никога да не се е задържал за по-дълго в някой от тях, той още през първите три месеца от пребиваването си сред местните жители успя да порази хората, чийто начин на живот бе приел за свой, с един конкретен личен навик, с който стана известен навред из околията — за него знаеха дори хора, които изобщо не го познаваха. Този навик бе крещящо и високомерно пренебрежение — понякога демонстрирано даже без предизвикателство, причина или повод — към местния ни южняшки обичай да пием уиски, смесено със захар и разредено с вода. Тази комбинация той наричаше „ликьор“, „детски сироп“ и пиеше нашето свирепо, жестоко, незаконно и неотложно домашно ечемично уиски, без да го залива дори с глътчица вода.

А после, онази последна неделна сутрин, телефонирал на шерифа, че е убил жена си, дочакал полицаите пред дома на тъста си и рекъл:

— Пренесъл съм я в къщата, затуй няма нужда да си хабите думите, да ме поучавате, че не е трябвало да я пипам, додето не дойдете.

— Не си направил лошо, че си я вдигнал от мръсотията — отвърнал шерифът. — Злополука, нали? Стори ми се, тъй каза.

— Тогава ти се е сторило грешно — отговорил Флинт. — Казах, че съм я убил.

И това беше всичко.

Шерифът докара Флинт в Джеферсън и го затвори. Същия ден след вечеря той влезе през страничната врата в кабинета, където вуйчо Гейвин ме напътстваше в разрешаването на един казус. Вуйчо Гейвин бе само областен прокурор, не окръжен. Но двамата с шерифа, който с известни прекъсвания заемаше този пост дори от по-дълго време, отколкото вуйчо Гейвин — своя, бяха приятели през всичките тия години. Приятели — в смисъл доколкото двама души, които играят заедно шах, са приятели, независимо че понякога техните цели са коренно противоположни. Веднъж ги чух да говорят за това.

— Мен ме интересува истината — каза шерифът.

— Мен също — отвърна вуйчо Гейвин. — Но тя е голяма рядкост. Затуй повече се интересувам от справедливостта и човека.

— Истината и справедливостта не са ли едно и също? — запита шерифът.

— Откога? — каза вуйчо Гейвин. — През живота си съм виждал истина, която може да бъде всичко друго под слънцето, но не и правда, също съм виждал справедливостта да си служи с методи и средства, които не бих желал да докосна и с три метрова пръчка.

Шерифът заразказва за убийството, изправен, надвиснал над настолната лампа — грамаден мъж с малки остри очи, който говореше над буйните, разрошени, преждевременно побелели коси на вуйчо Гейвин и неговото живо, издължено лице, докато той седеше буквално на тила си, вдигнал кръстосани крака на бюрото, хапеше края на лулата си от царевичен кочан и намотаваше и размотаваше около показалеца си своята верижка за часовник с прикрепената към нея емблема „Фи Бета Капа“, която бе получил в Харвард.

— Защо е убил? — обади се вуйчо Гейвин.

— Същото го попитах и аз — отвърна шерифът, — а той: „Защо мъжете убиват съпругите си? Да речем, заради застраховка.“

— Глупости — рече вуйчо Гейвин. — Жените са тия, които убиват съпрузите си заради непосредствена материална облага — застрахователни полици, подстрекавани от обещания (искрени или не) на друг мъж. Мъжете убиват съпругите си от омраза, от гняв, от отчаяние или просто за да ги накарат да млъкнат, след като нито подкуп, нито дори елементарното пренебрежение не са в състояние да обуздаят женския език.

— Така е — съгласи се шерифът. Сетне замига с дребните си очички срещу вуйчо Гейвин. — Изглежда, като че е искал да бъде пъхнат в затвора. Не че се остави да бъде арестуван, защото е убил жена си, а сякаш е извършил убийството именно с цел да бъде затворен, арестуван. И пазен.

— Защо? — запита вуйчо Гейвин.

— Да, защо — отвърна шерифът. — Когато човек нарочно заключва вратите след себе си, това значи, че се страхува. А човек, който доброволно се оставя да бъде затворен, заподозрян в убийство… — втренчи острите си очички във вуйчо Гейвин, не ги отклони близо десет секунди, през което време вуйчо Гейвин го гледаше също тъй твърдо — допуска това, защото не се бои. Изобщо. Понякога се срещат хора, които не се страхуват от нищо, нито дори от себе си. Той е един от тях.

— Щом целта му е била да го арестуваш, защо си постъпил така? — попита вуйчо Гейвин.

— Смяташ, че трябваше да поизчакам? Спогледаха се за момент. Вуйчо Гейвин бе престанал да върти верижката си.

— Добре — поде той, — ами старикът Причъл…

— Тъкмо щях да стигна до него — прекъсна го шерифът. — Нищо.

— Как нищо? — зачуди се вуйчо Гейвин. — Дори не го видяхте?!

Тогава шерифът ни разказа как тримата с помощника му и Флинт стоели в преддверието, когато ненадейно съзрели стареца да се взира към тях през един прозорец — вдървено, бясно лице, което за секунда надникнало свирепо зад стъклото и сетне се дръпнало, изчезнало, оставяйки впечатление за ожесточено тържество и яростен триумф, пък и за нещо друго…

— Страх? — повтори шерифът. — Не. Казвам ви, той не се страхуваше… — О — усети се той. — Ти питаше за Причъл…

Този път се вгледа толкова продължително във вуйчо Гейвин, че на края той се обади:

— Хайде, продължавай.

Сега шерифът разказа как влезли в къщата, в хола, как спрели и потропали на заключената врата на стаята, зад чийто прозорец зърнали лицето, как дори повикали старика Причъл по име и пак не получили никакъв отговор. После преминали нататък и в едно от вътрешните помещения открили мисис Флинт, положена на легло с пушечна рана в тила, а разбрицаният камион на Флинт стоял спрян пред задното стълбище, сякаш съпрузите току-що били слезли от него.

— В камиона имаше три убити катерички — добави шерифът. — Според мен бяха застреляни на разсъмване.

По стълбите имало кръв и по земята между началото на стълбището и камиона, сякаш покойната била застреляна от камината, докато ловджийската пушка, все още с гилзата от изстреляния куршум в своя пълнител, стояла подпряна зад холната врата, така както би я оставил всеки на влизане в къщата. После шерифът се върнал в хола, почукал отново на заключената врата…

— Откъде беше заключена? — попита вуйчо Гейвин.

— Отвътре — отвърна шерифът.

… и извикал срещу бездушното дърво, че ще влезе насила, ако мистър Причъл с добро не отвори, след което този път получил отговор: грубоватият старчески глас разярено закрещял:

— Махайте се от къщата ми! Арестувайте оня убиец и се разкарвайте оттук!

— Ще трябва да дадете показания — обяснил шерифът.

— Ще дам показания, когато му дойде времето! — креснал старикът. — Разкарайте се от къщата ми, всичките!

Тогава шерифът пратил помощника си да доведе с колата най-близкия съсед, а той и Флинт останали да чакат, додето помощникът се върнал с някакъв мъж и съпругата му. После довели Флинт в града, затворили го и шерифът телефонирал в дома на Причъл, откъдето отговорил съседът и казал, че старецът продължава да стои заключен в стаята, отказвал да излезе и дори да говори, само заповядвал на всички (вече били пристигнали и други съседи, след като вестта за трагедията се разнесла) да си вървят. Ала неколцина от тях решили да останат независимо от приказките на побъркания старец и погребението щяло да бъде утре.

— И това е всичко, така ли? — попита вуйчо Гейвин.

— Това е всичко — потвърди шерифът. — Защото вече е твърде късно.

— Тоест?

— Мъртъв е не този, който би трябвало да умре.

— Случва се — рече вуйчо Гейвин. — И какво?

— Оная работа с глинената кариера.

— Каква работа с глинената кариера?

Цялата околия знаеше за глинената кариера на стария Причъл: един мек глинен пласт, разположен посред имението му, откъдето обитателите на близката околност черпиха материал — но само в случаите, когато успяваха да изкопаят достатъчно, преди мистър Причъл да ги забележи и прогони — за изработка на доста полезни, макар и груби глинени съдове. Поколения наред разни хлапета изравяха оттам индиански и даже аборигенски реликви — кремъчни остриета за стрели, блюда, черепи, бедрени кости, лули, — а преди няколко години група археолози от щатския университет подхванаха разкопки, които продължиха до появата на старика Причъл, този път с чифте в ръце. Тъй или иначе всички знаеха за кариерата, но мисълта на шерифа бе за друго и сега вуйчо Гейвин слушаше, седнал изправен на стола, свалил краката си на пода.

— Изобщо не съм чувал за това — рече той.

— Известно е на всички тамошни жители — отвърна шерифът. — Би могъл да го наречеш нещо като местно спортно развлечение. Началото се сложи преди месец и половина с идването на трима северняци. Искали да купят цялото имение на стария Причъл, та да вадят глина и от нея да правят някакъв вид настилка за пътища, тъй разбрах. Съседите наоколо още следят усилията им да купят земята. Явно тия северняци са действените в цялата околия, които не са разбрали, че старият Причъл няма никакви намерения да им продава глината, камо ли фермата.

— Те са му предложили някаква сума, естествено.

— И то сигурно добра. Колебае се от двеста и петдесет до двеста и петдесет хиляди долара в зависимост от това, кой го казва. Но тия северняци не знаят как да го обработят. Ако чисто и просто седнат и го убедят, че няма човек в околията, който да не се надява, че той няма да я продаде на тях, сигурно ще успеят да го купят за нула време. — Втренчи се във вуйчо Гейвин, като отново замига насреща му. — Та ето защо не е мъртъв този, който трябваше да бъде. Ако е извършил убийството заради глината, сега той ни на йота не се е доближил до нея. Напротив — отдалечил се е. Преди между него и парите на тъст му не е имало никаква преграда освен евентуалните лични предпочитания, надежди и чувства на онази слабоумна жена. А сега го очаква килия и навярно въже. Във всичко това няма никакъв смисъл. Ако се е страхувал от жена си като възможен свидетел, то той не само ликвидира свидетеля, преди да е възникнало каквото и да е за освидетелстване, но също и преди да се е появил самият свидетел, за да бъде ликвидиран. Той просто постави на гърдите си табела: „Вижте ме, забележете ме“, адресирана не само към нашата околия и нашия щат, а изобщо към всички, които вярват в Библията, дето е казано: „Не убивай.“ Постъпи така, че да бъде затворен в онова място, което е създадено, за да го накаже за неговото престъпление и да му попречи да извърши ново. Тук има нещо сбъркано.

— Надявам се — отвърна вуйчо Гейвин.

— Надяваш се?

— Да. Надявам се, че има нещо сбъркано в това, което вече се случи, а не — че започнатото още не е довършено.

— Как още не е довършено? — удиви се шерифът. — Как може той да довърши каквото и да е имал за цел да извърши? Нима не е в момента зад решетките? Нима единственият човек в околията, който би могъл да го защити, не е баща на жената, която той бе така добър да признае, че е убил?

— Изглежда си прав — отвърна вуйчо Гейвин и додаде: — Има ли някаква застраховка?

— Не знам — отговори шерифът. — Утре ще проверя. Но не това ми е мерак да узная. Искам да разбера защо пожела да бъде затворен в пандиза. Защото, пак ти казвам, той няма страх, никога не е имал. А ти вече направи предположение кой в тая история би могъл да се страхува.

Ала още не бе дошло време да научим отговора. Оказа се, че застраховка има. Но тъкмо когато разбрахме за това, се случи нещо друго, което временно измести всичко останало на заден план. Призори на следната утрин тъмничарят в затвора отишъл да надзърне в килията на Флинт и я заварил празна. Не бе си послужил с насилие. Просто бе излязъл от килията, от затвора, далеч от града, очевидно и от околията, без следа, без знак, без да се намери поне един човек, който да го е видял или да е видял някой, приличен на него. Слънцето още не бе изгряло, когато отворих на шерифа страничната врата към кабинета, а като стигнахме спалнята, вуйчо Гейвин вече бе станал и седеше в леглото си.

— Старикът Причъл, нали! — извика той. — Само че доста сме закъснели.

— Какво ти става? — учуди се шерифът. — Снощи ви казах, че Флинт е закъснял, и то още в мига, когато е дръпнал онзи спусък, който не е трябвало да дърпа. От друга страна, просто за да те успокоя, току-що телефонирах. Десетина души са прекарали в къщата цяла нощ, в бдение около онази… около мисис Флинт, а старият Причъл продължавал да си стои заключен в стаята, здрав и читав. На разсъмване го чули да тропоти нещо вътре, при което един от съседите, останали да пренощуват там, взел да чука по вратата и не престанал да тропа и вика, додето оня не открехнал вратата толкова, колкото да ги наругае здравата, и за кой ли път да им заповяда да се махнат от къщата му и повече да не се мяркат там. После наново се заключил. Според мен старецът е страшно разстроен. Сигурно всичко е станало пред очите му, а това за неговата възраст не е малко; още повече, след като с целия човешки род отдавна бе прекъснал връзка, с изключение на малоумната си щерка, докато на края и тя реши да го напусне, макар на каква да е цена. Според мен няма нищо чудно в това, че се омъжи за човек като Флинт. Какво е казано в Библията? — „Който нож вади, от нож умира“, май така беше, а? Ножът за стария Причъл е онова, с което е решил, че предпочита да замени човешките същества, когато е бил още млад, здрав, силен и не е имал нужда от тях. За да те успокоя обаче, преди половин час изпратих там Брайън Юъл с нареждане да не изпуска от очи, додето аз не кажа, заключената врата или самия Причъл, ако вземе да излезе, освен това пратих Бен Бери и още неколцина да огледат къщата на Флинт и заръчах на Бен да ми телефонира. Ще ти се обадя, щом науча нещо. Ала няма да има нищо за научаване, понеже приятелят вече офейка. Вчера го хванахме, защото бе допуснал някаква грешка, а човек, който може да си излезе от затвора като него, не ще си позволи втора грешка, преди да се е отдалечил поне на петстотин мили от Джеферсън.

— Грешка ли допуснал, казваш? — попита вуйчо Гейвин. — Та той тази сутрин ни показа защо е искал да бъде Затворен в пандиза.

— И защо според теб?

— За да избяга оттам.

— А тогава защо ще иска да избяга, след като веднъж е бил на свобода и би могъл да си я запази просто като си плюе на петите, вместо да ми съобщава по телефона, че бил извършил убийство?

— Не знам — отвърна вуйчо Гейвин. — Все пак сигурен ли си, че старикът Причъл…

— Нали току-що ти казах, че съседите са го видели с очите си тази сутрин през открехната врата и даже са говорили с него. А Брайън Юъл в същия тоя момент е седнал на стол пред врата и не я изпуска от очи, впрочем — иначе тежко му. Ще ти се обадя, ако узная нещо ново. Но вече ти казах и това: няма да има нищо ново.

Час по-късно шерифът позвъня по телефона. Току-що бе разговарял с помощника си, претърсвал къщата на Флинт, който докладвал, че, както личало, Флинт бил там по някое време през нощта — задната врата била отворена, а на пода намерили разбита газена лампа, която очевидно Флинт бутнал, докато се движел пипнешком в мрака, тъй като помощник-шерифът открил зад един голям, отворен куфар, явно претършуван набързо, парче усукана хартия, използвана, види се, от Флинт за осветление при ровенето му в куфара — къс хартия, откъсната от табло за обяви…

— От какво? — попита вуйчо Гейвин.

— Същото попитах и аз — отвърна шерифът, — а Бен се сопна: „Добре тогава, щом моето четене не струва, прати някой друг да го прочете. Казвам ти, че е парче хартия, очевидно откъсната от края на табло за обяви, защото го пише на самата хартия на чист английски език, който дори и аз мога да разчета…“ На края му рекох: „Опиши ми какво точно държиш в ръцете си!“ Описа ми. Оказа се страница от списание или малък вестник, именуван „Билборд“1 или може би — „Дъ билборд“. На парчето имало още печатен текст, но Бен не успя да го разчете, понеже си загубил очилата в гъсталаците, додето заобикалял изотзад къщата, та да сгащи Флинт да прави това, което Бен е очаквал — да си приготовлява закуска вероятно. Имаш ли представа какво означава всичко това?

— Да — отвърна вуйчо Гейвин.

— Знаеш ли какво е правил той там?

— Да — повтори вуйчо Гейвин. — Но с каква цел?

— Хм, не мога да ти кажа. И той никога не ще каже. Защото изчезна, Гейвин. Но ние ще го хванем — все някой ще го хване, имам пред вид някой ден, някъде. Ала няма да бъде тук, нито пък за това. Излиза така, сякаш това клето, безобидно, малоумно създание е толкова без значение, та дори справедливостта, която твърдиш, че предпочиташ пред истината, не търси възмездие за нея.

И всичко като че приключи дотук. Същия следобед мисис Флинт бе погребана. По време на погребението старецът не се показал нито за миг, даже и като потегляли с ковчега към църквата, след което в къщата останали само помощникът на шерифа, седнал на своя стол пред залостената врата, и две съседки, да му приготвят топло ядене, които най на края успели да го склонят да отвори вратата, колкото да вземе от тях подноса с храната. Той им поблагодарил непохватно и начумерено, благодарил и за добрината им през изминалите двайсет и четири часа Едната от жените се трогнала дотам, че предложила да дойде утре пак и да му сготви, при което предишната му жлъч и сприхав нрав тутакси избили наново и милосърдната женица направо съжалила, че изобщо се обадила, когато дрезгавият, груб старчески глас избоботил иззад полуотворената врата: „Не ми трябва помощ. Цели две години живях без никого.“ Сетне затръшнал вратата в лицето им и резето щракнало.

Тогава жените си тръгнали, останал само помощникът на шерифа да седи на своя стол пред заключената стая. На другата сутрин се върна в града, за да разкаже как по едно време старикът изневиделица отворил рязко вратата, изритал стола изпод дремещия полицай, преди оня да успее да се помръдне, и с жестоки ругатни му заповядат да се пръждосва, а после, когато той (помощник-шерифът) надзърнал към къщата иззад ъгъла на плевнята, от кухненския прозорец изтрещяла ловджийска пушка и заряд сачми за катерички олющил кирпичения зид на метър от главата му. Шерифът съобщи на вуйчо Гейвин по телефона и това:

— И сега той е сам-самичък пак. Щом така иска, аз нямам нищо против. Във всеки случай ми е жал за него. В същност бих изпитал съжаление към всекиго с неговия нрав и начин на живот. Стар и самотен, и всичко туй да му дойде до главата. Изглежда така, сякаш е бил отнесен от циклон, въртян и премятан, и сетне хвърлен обратно долу, точно откъдето е тръгнал, без дори да получи облага и наслада от направеното пътешествие. Помниш ли какво ти казах вчера за ножа?

— Не, не си спомням — отговори вуйчо Гейвин. — Доста неща каза вчера.

— И доста от тях са верни. Казах, че всичко е приключило още вчера. И е самата истина. Оня тип ще се препъне пак някой ден, но няма да бъде тук.

Дори нещо повече. Като че Флинт изобщо никога не бе стъпвал тук — нищо, никакъв знак, белег не показваше, че въобще е бил в затворническата килия. Малцината, присъствали на погребението, изпитваха съжаление, но не и скръб и си тръгнаха, всеки по своя път, от пресния гроб на жената, която имаше твърде малко значение в нашия живот, която някои от нас познаваха, без да са я виждали, а други пък я бяха виждали, без да я познават… Загубилият всички свои деца старик, когото повечето от нас изобщо не бяха съзирали дори, отново остана самотен в къщата, където, както сам бе изломотил, от две години живееше без никого…

— Като че всичко това въобще не се е случило в действителност — рече вуйчо Гейвин. — Сякаш Флинт не само че никога не е стъпвал в онази килия, но и никога не е съществувал. Този триумвират от убиец, жертва и опечален, съставен не от трима души, облечени в плът и кръв, а просто от една илюзия, игра на отражения върху стена — няма живи същества тук, нито мъже, нито жени, нито млади, нито стари, а само три имена, които хвърлят две сенки по простата и единствена причина, че са необходими най-малко двама, та да се създадат предпоставки за неправда и горест. Това е. Тримата винаги са хвърляли само две сенки, макар да носят три различни имена, означения. Изглежда, сякаш едва след смъртта си онази клета жена най-сетне доби достатъчно материя и реалност, за да хвърля сянка.

— Обаче някой я уби — казах аз.

— Да — кимна вуйчо Гейвин, — някой я уби.

Тези думи разменихме по пладне. Към пет часа същия следобед вдигнах телефонната слушалка. Беше шерифът.

— Вуйчо ти там ли е? — запита. — Кажи му да ме чака, идвам веднага.

Пристигна с някакъв непознат — гражданин в спретнати градски дрехи.

— Мистър Уъркман — представи го шерифът. — Застрахователен агент. Застраховката е за пет хиляди долара, сключена преди година и половина. Едва ли си струва да убиваш някого за подобна сума.

— Ако изобщо е имало убийство — забеляза агентът. Гласът му бе хладен, сдържан и същевременно някак готов да кипне. — Полицата ще бъде изплатена незабавно, без повече въпроси и разследвания. Но ще ви кажа и нещо друго, което вие тук, изглежда, още не знаете. Онзи старик не е с всичкия си. Него, а не Флинт е трябвало да пъхнете зад решетките.

Нататък шерифът взе думата и разказа как вчера следобед в мемфиския клон на застрахователната компания получили телеграма, подписана лично от стария Причъл, с която той ги уведомявал за кончината на застрахованото лице, как агентът пристигнал в дома му към два часа днес и за трийсет минути измъкнал от стареца истината за смъртта на неговата дъщеря — факти, подкрепени с материални доказателства: камиона с трите убити катерички вътре и капките кръв по стълбището и земята. Докато щерката останала в къщата да приготовлява обяда, Причъл и Флинт отишли с камиона в гората на стареца да стрелят катерички за вечеря…

— Така е — потвърди шерифът. — Питах. Всяка неделя сутрин ловували. Причъл не разрешавал никому освен на Флинт да стреля неговите катерички, а дори и на него не позволявал, ако сам не е наблизо…

… убили три, Флинт подкарал обратно към къщата, спрял при задното стълбище, жена му излязла да вземе улова, Флинт отворил вратата, тръгнал да слиза с пушка в ръка, препънал се — кракът му се изплъзнал от ръба на стъпалото — и отметнал нагоре ръката си, в която държал чифтето, та да запази равновесие, и когато се разнесъл изстрел, дулото на оръжието сочело точно в главата на съпругата му. Освен това старият Причъл не само отрекъл, че е пращал телеграма, но, побеснял, вулгарно отказал да понесе каквито и да било загатвания или предположения, че може да е знаел за съществуването на застрахователна полица. А после отрекъл категорично, че изстрелът би могъл все пак да е даден случайно. Опитал се да върне назад думите си за това, какво се е случило, когато щерка му излязла да вземе убитите катерички и пушката ненадейно гръмнала, и щом осъзнал, че с показанията си освобождава зет си от обвинение в убийство, опровергал собствения си разказ, грабнал листа от ръката на агента, който очевидно сметнал за самата застрахователна полица, и се помъчил да го накъса и унищожи, преди агентът да му попречи.

— Защо? — попита вуйчо Гейвин.

— Защо не? — отвърна шерифът. — Ние оставихме Флинт да офейка; мистър Причъл знае, че той сега е някъде свободен. Да не мислиш, че има намерения да позволи на човека, който уби дъщеря му, да получи възнаграждение за това?

— Може и да е така — рече вуйчо Гейвин. — Но аз не съм на същото мнение. Не мисля, че той изобщо се е разтревожил за това. Според мен мистър Причъл е уверен, че Джоел Флинт няма да предяви претенции към застраховката, нито към каквото и да е друго възнаграждение. Може би знае, че малък провинциален затвор като нашия не е в състояние да задържи зад стените си един странствал надлъж и нашир бивш циркаджия, затуй очаква Флинт да се върне и този път той е готов да го посрещне. Също мисля, че щом тоя и оня престанат да го безпокоят, той ще прати да те повикат и ще ти каже същото.

— Ха! — възкликна застрахователният агент. — В такъв случай вече сигурно са престанали да го безпокоят. Чуйте и това: когато днес следобед отидох в дома на старика, заварих в салона трима души при него. Те носеха със себе си заверен чек. За голяма сума беше. Купуваха имението му — цялото, до последния гвоздей — и аз мога да ви кажа, че не знам парче земя в тази страна, което да струва толкова много. Нотариалният акт бе в ръцете му, изготвен и подписан, но когато купувачите разбраха какъв съм, приеха да изчакат, додето се върна в града и съобщя новината на някого — на шерифа навярно. После си тръгнах, а оня дърт ненормалник ме изпроводи до вратата, размаха нотариалния акт под носа ми и изграчи: „Кажи на шерифа, мътните те взели! Докарай и юрист! Докарай онзи юрист Стивънс. Чувал съм, че се имал за голям умник!“

— Благодаря ви — рече шерифът. Изговори фразата си, а и всяко свое движение съпровождаше с онази преднамерена, малко надута, старомодна вежливост, каквато единствено едър човек може да прояви, само че при него тя беше нещо неизменно; сега за пръв път го виждах да приключи накъсо разговор с някого, пък било и в случаи, когато с този „някой“ ще се срещне отново утре. Дори не погледна застрахователния агент повторно. — Колата ме чака отвън — обърна се към вуйчо Гейвин.

И тъй малко преди залез слънце спряхме край спретнатата дъсчена ограда, опасваща спретнатото голо дворче на стария Причъл и неговата спретната прибрана къщица, пред която стоеше голям, прашен лек автомобил с градски номер, а по-встрани — очуканият камион на Флинт с някакъв необясним цветнокож младок на волана — необясним, защото старият Причъл никога не бе имал прислуга, ако не се смята дъщеря му.

— Заминава — забеляза вуйчо Гейвин.

— Негово право си е — отвърна шерифът. Изкачихме стълбите. Но още преди да стигнем вратата, старият Причъл виком вече ни канеше да влезем — суровият, дрезгав старчески глас викаше към нас някъде отвъд хола, от трапезарията, където, оставена на стол, се виждаше огромна старовремска чанта, пристегната с ремък и порядъчно издута, докато тримата северняци с прашни якета стояха изправени, загледани към вратата, а самият Причъл седеше до масата. Тогава за пръв път Видях (вуйчо Гейвин ми каза, че го е виждал само два пъти) невчесаната купа бяла коса, свирепите рунтави вежди над телените очила, щръкналите неподрязани мустаци и рошавата брада, придобила — от дъвчене на тютюн — цвят на омърлян памук.

— Влезте, влезте — подкани той. — Юристът Стивънс, а?

— Съшият, мистър Причъл — отговори шерифът.

— Хм — излая старецът. — Е, Хъб — добави, — мога ли да продам земята си, или не?

— Разбира се, че можете — отвърна шерифът. — Не знаехме, че имате такива намерения.

— Да… — проточи старикът. — Може би случилото се ме накара да реша иначе.

Чекът и сгънатият нотариален акт лежаха на масата пред него. Бутна чека към шерифа. Не погледна отново вуйчо Гейвин, само рече:

— Вижте го и вие.

Вуйчо Гейвин и шерифът пристъпиха към масата и заразглеждаха чека. Нито един от двамата не го докосна. Наблюдавах лицата им. Бяха съвсем безизразни.

— Е? — запита мистър Причъл.

— Добра цена — отвърна шерифът. Този път старецът възкликна:

— Ха! — кратко и грубо. Разгъна нотариалния акт и го тикна в лицето не на шерифа, а на вуйчо Гейвин. — Е? — повтори. — Как го намираш, юристе?

— Наред е, мистър Причъл — отговори вуйчо Гейвин.

Старецът седна на мястото си и двете му ръце почиваха на масата пред него, отметна глава назад, когато наново втренчи поглед в шерифа.

— И така — подхвана той, — да продам или не?

— Земята си е ваша — отвърна шерифът. — Какво ще правите с нея, си е само ваша работа.

— Хм — процеди мистър Причъл. Не трепна. — И така, господа. — Не направи никакво движение; единият от непознатите приближи и вдигна нотариалния акт. — До половин час напускам този дом. Тогава ще можете да встъпите в негово владение или пък ще намерите утре сутринта ключа под изтривалката.

Надали изпрати и с поглед купувачите, когато те си тръгнаха, макар че не съм сигурен, понеже стъклата на очилата му блестяха. После разбрах, че наблюдава шерифа, не откъсна очи от него цяла минута, че и повече, а сетне забелязах как се разтреперва, затресе се и затрепери, както старците треперят, въпреки че ръцете му на масата останаха неподвижни като два къса глина.

— Значи, го оставихте да се измъкне — процеди той.

— Така е — отвърна шерифът, — но само почакайте, мистър Причъл, и ние ще го хванем.

— Кога? — викна старикът. — След две, след пет, след десет години? Сега съм на седемдесет и четири; погребах жена и четири деца. Къде ли ще бъда след десет години?

— Тук, надявам се — рече шерифът.

— Тук? — изненада се старецът. — Нима току-що не чухте, като казах на онези хора, че след трийсет минути само ще могат да владеят този дом? Имам подръка камион, имам и пари за харчене сега, а и нещо, за което да ги похарча.

— За какво? — попита шерифът. — Да похарчите този чек? Та дори това момче тук ще трябва да става рано и да си ляга късно, ако иска да се отърве от толкова пари за десет години.

— Ще похарча тия пари, за да открия човека, който уби моята Ели! — Поривисто се изправи, като блъсна стола назад. Залюля се, ала щом шерифът чевръсто пристъпи към него, рязко махна с ръка и сякаш действително отблъсна шерифа крачка назад. — Оставете ме — задъха се той. После с дрезгав, разтреперан глас сурово и гръмко добави: — Махайте се оттук! Махайте се от къщата ми, всичките! — ала шерифът не мръдна, нито пък ние с вуйчо Гейвин и след малко старецът престана да трепери. Все още се държеше за ръба на масата. Но гласът му бе спокоен: — Подайте ми уискито. Там, в скрина. И три чаши. — Шерифът донесе исканите неща — старовремска кристална гарафа и три масивни водни чаши — и ги постави пред него. А когато старецът отново заговори, гласът му бе почти нежен и аз разбрах какво е почувствала онази вечер съседката, предложила да дойде на другия ден да му сготви пак: — Ще трябва да ме извините. Уморен съм. Много ми се събра напоследък и направо се чувствам съсипан. Може би ми е нужна промяна.

— Но не още тази вечер, мистър Причъл — забеляза шерифът.

Тогава отново, както в случая със съседката и предложението му да сготви пак, той развали всичко.

— Може пък и да не тръгна тая вечер — тросна се той. — А може и да тръгна. Но вие все пак трябва да се върнете в града, затуй нека пийнем по чашка за сбогом и по-добри времена. — Отпуши гарафата, насипа питие в трите чаши, остави шишето и се заоглежда. — Ей, момче — обърна се към мен, — я ми подай ведрото с вода. Там, отзад, на полицата в преддверието.

Тъкмо понечих да се упътя към вратата, когато забелязах старецът да посяга към захарницата и да пъха лъжицата в нея и замръзнах на мястото си. Много добре си спомням лицата на вуйчо Гейвин и шерифа, а и аз не можех да повярвам на очите си, когато той изсипа пълна лъжица захар в чистото уиски и взе да я бърка. Защото съм гледал не само вуйчо Гейвин и шерифът, седнеха ли да играят шах заедно, но и бащата на вуйчо Гейвин, който е мой дядо, и собственият ми баща, преди да почине, пък и всички други мъже, които идваха в дома на дядо ми, как пият студен пунш — тъй му викаха — и дори аз знаех, че за да приготвиш студен пунш, не трябва да сипваш захарта в уискито, понеже тя няма да се разтвори в чистия алкохол, а само ще се утаи непокътната като пясъчен водовъртеж на дъното на чашата, затова — първо наливаш вода в чашата и разбъркваш захарта в нея с почти ритуална церемониалност и чак после прибавяш алкохола; знаех още, че всеки на мястото на стария Причъл, който от близо седемдесет години би трябвало да гледа как мъжете майсторят студен пунш, а най-малко от петдесет и три собственоръчно го прави и пие, също е длъжен да знае това. Спомням си как човекът, когото смятахме за стария Причъл, твърде късно осъзна какво върши, отметна глава точно когато вуйчо Гейвин скочи към него, изви ръка и запокити чашата в лицето на вуйчо Гейвин; спомням си и глухия удар на хвърлената чаша в стената, и тъмното петно от течността, и трясъка на масата при преобръщането й, и острата миризма на разляното уиски от гарафата, и вика на вуйчо Гейвин към шерифа: — Дръж го, Хъб! Дръж го!

После и тримата бяхме върху него. Спомням си дивата сила и гъвкавост на тялото, което съвсем не бе тяло на старец; видях го как се изтръгва изпод мишницата на шерифа и цялата му перука се отдели; струваше ми се, че съзирам как лицето му с гърч, бясно се освобождава от грима на изписаните бръчки и изкуствените вежди. А когато шерифът изскубна брадата и мустаците му, плътта като че ли тръгна с тях, показа се пулсираща и розова, сетне — алена, сякаш с тази своя последна, безнадеждна премяна той е трябвало да прикрие, да маскира не толкова собственото си лице, колкото кръвта, която бе пролял.

Потребни ни бяха само трийсет минути, за да открием трупа на стария Причъл: под яслата в обора, в плитък и набързо изкопан трап, едва-едва зарит. Косата му бе не само боядисана, но и подстригана, веждите — също, а мустаците и брадата — обръснати. Облечен бе в същите дрехи, с които Флинт бе вкаран в затвора, и бе получат най-малко един размазващ удар в лицето — очевидно с тъпото на същата брадва, с която му бе разбит черепът откъм тила — тъй че чертите му бяха, каже-речи, неузнаваеми, а след още две-три седмици под земята навярно никой не би бил в състояние да познае, че това е старецът Причъл. А под главата грижливо бе скътан грамаден тефтер с дебелина почти петнайсет сантиметра и тежина близо десет килограма, пълен със старателно налепени изрезки от вестници, обхващащи период от двайсет години, че и повече. Това беше архивът, летописът на дарбата, на таланта, с който Флинт в крайна сметка бе злоупотребил, на който дори бе изневерил и който сетне се обърна срещу него и го унищожи. Всичко беше събрано там: начало, развитие, връх и после упадък, отразени в листовки, програми от представления, изрезки от вестници и даже един истински триметров афиш:

Последната изрезка беше от нашия мемфиски ежедневник, отнасяше се за времето преди появата на Флинт в Джеферсън и съдържаше новина, а не реклама: едно съобщение за неговия сетен хазартен сеанс, в който той бе заложил дарбата и живота си срещу пари, богатство и беше загубил — изрядно парче от вестникарска страница, където бе отбелязан краят не на един живот, а на три, независимо че притежателите на два от тях хвърляха една сянка: към сянката на невинната слабоумна жена бе се прибавила не само сянката на Джоел Флинт, но и на синьор Канова, с пръснати сред тях, регистриращи датата и на тази смърт, предпазливо формулирани реклами, отпечатани във „Варайти“ и „Билборд“ под новото му, променено име, вероятно без да предизвикат никакви по-сносни предложения, тъй като великият синьор Канова е бил вече мъртъв и се е пържил в чистилището ту на този цирк за шест месеца време, ту на онзи — за осем: оркестрант, клоун, дивак от Борнео, за да стигне до последното стъпало, до дъното: пътуващ от една паланка до друга с колело за рулетка, прикрепено към сергия, пълна с фалшиви часовничета и пистолети, които не стрелят, докато един ден инстинктът навярно му е подсказал нова възможност да прояви дарбата си.

— И да се провали този път окончателно — довърши шерифът. Намирахме се отново в кабинета. Отвъд отворената странична врата премигваха светулки, кръжаха в лятната нощ; щурци цвърчаха, обаждаха се жаби. — Добре, че беше застраховката. Ако онзи застрахователен агент не беше дошъл в града и не бе ни пратил овреме там, та да го видим как се мъчи да разтопи захар в чисто уиски, той щеше да си прибере чека, да се качи на камиона и да отпътува по живо, по здраво. Вместо това той даде повод на застрахователната компания да изпрати своя човек и по този начин на практика ни предизвика двамата с теб да отидем там и да открием какво се крие зад перуката и грима…

— Вчера каза, че той бил ликвидирал преждевременно своя свидетел — рече вуйчо Гейвин. — Но не тя беше неговият свидетел. Ликвидираният свидетел е човекът, който ние трябваше да намерим под онази ясла.

— И какво свидетелства той? — запита шерифът. — Факта, че Джоел Флинт повече не съществува.

— Отчасти. Но най-вече е свидетел по първото престъпление, старото, при което умира синьор Канова. Той е искал да има свидетел за това. Ето защо не е погребал трупа надълбоко и не го е укрил по-добре. В момента, в който би го намерил някой, той щеше да бъде тозчас и завинаги не само богат, но и свободен, освободен не само от синьор Канова, който го е измамил, умирайки преди осем години, но и от Джоел Флинт. А ако бяхме открили тялото, преди да му се удаде възможност да замине, какво, мислиш, би казал той?

— Все пак е трябвало да обезобрази още малко лицето — заувърта шерифът.

— Съмнявам се дали е трябвало — отвърна вуйчо Гейвин. — Питам те: какво би казал той тогава?

— Добре де — предаде се шерифът. — Какво?

— „Да, аз го убих. Той е убиецът на дъщеря ми.“ А какво би отговорил ти, след като си представител на закона?

— Нищо — отвърна шерифът подир известна пауза.

— Нищо… — повтори вуйчо Гейвин. Някъде излая куче, неголямо, сетне кукумявка кацна сред клоните на черницата в задния двор и запищя жалостиво и трепетно и всички космати животинки поемаха нанякъде сега — полските мишки, опосумите, зайците, лисиците, влечугите — пълзяха или припкаха по тъмната земя, която под мътните летни звезди наистина бе тъмна, но не и пуста. — Това е едната от причините, за да го стори — продължи вуйчо Гейвин.

— Едната? — рече шерифът. — Значи, има и друга?

— Другата е истинската причина. Няма нищо общо с парите. Дори и да е искал, сигурно не е бил способен да не й се подчини. Става въпрос за дарбата. И сега навярно най-много съжалява не за това, че е заловен, а че е заловен преждевременно, преди трупът да бъде открит и той да получи възможност да се отъждестви с него; преди синьор Канова да намери време да подхвърли във въздуха ослепителния си цилиндър, който се изпарява мигновено зад гърба му, сетне да направи дълбок поклон пред смаяната публика и под ураганното стакато от френетични ръкопляскания да се обърне, да пристъпи две-три крачки и да изчезне духом и телом от обсега на сценичния прожектор — да изчезне, за да не се появи никога повече. Помисли само какво извърши той: самообвини се в убийство, когато можеше преспокойно да избяга, и съумя да се оправдае, след като вече отново бе на свобода. После се осмели да ни призове в чифлика, за да ни направи нови свидетели и гаранти при осъществяване на деянието, за което той отлично знаеше, че ние се мъчим да предотвратим. Какво друго би породило дарба като неговата, освен върховно презрение към човешкия род, подсилвано при всяка успешна изява на тази дарба? Ти сам каза, че той никога през живота си не е изпитвал страх.

— Да — рече шерифът. — Някъде в Библията е казано: „Познай себе си.“ А в коя друга книга пишеше: „Човече, страхувай се от себе си, от своята надменност, суета и гордост?“ А? Ти трябва да знаеш; смятам, че си начетен. Нали си ми признавал, че тоя талисман на часовниковата ти верижка означава тъкмо това. Кажи в коя книга го пише?

— Има го във всички книги — отвърна вуйчо Гейвин. — В добрите, става въпрос. Казано е по най-различен начин, но го има.