Смъртта

Смъртта? — ужасен призрак! В най-ранна възраст още,

когато по-далеко от майчини си пазви

света едва познавах, един безимен страх

загнезден бе у мене; — а може би то беше

страхът от нея само, в гърдите ми проникнал,

из родна гръд изсмукан. По-късно аз разбрах

началото и края на цялата човешка

тревога под небето; — че също тъй пред нея

трепереха и старци, отдавна своя дял

отзели на земята, и млади в свидна пролет

на крехката си младост…

И в сънища понявга

аз виждах тоя призрак: из тайния предел

на ада скелет, идещ в нощ-черна плащеница,

самата нощ, бих казал, наметната повихрил

над плахата вселена; — с размахната коса

по всички хоризонти, всемощна, безпощадна,

на мълния подобна. Аз виждах този призрак,

от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса

зловещо обрисуван, безмлъвно да размахва

на времето крилата; — да хвърля мрачна сянка

над суши и морета, понесъл се напред,

в следите на живота.

И аз разбирах вече

началото и края на цялата човешка

тревога под небето: — че крепости навред

издигани аз гледах при бягството всеобщо

от тоя грозен призрак; — все крепости високи,

издигани с надежда зад техните стени

без страх от смърт душата спокойно да почине.

И крепост да издигне, натрупал гледах някой

от трупове човешки градиво планини,

помагайки, безумец, на същата оная,

напразно, от която спасение сам дири.

И крепост да намери, запалил друг свещта

на добродетел кротка, ридаеше в тъмата,

нещастник, пред вратите на брата си, когото

еднакво неизбежно очаква пак смъртта.

И тисящите още, най-пъстра върволица

молепсани страхливци по всичките посоки

на земната пустиня; и тисящите — чак

до оня клет безумец, що мисли с шепа злато

безсмъртие да купи; — най-пъстра върволица,

до оня клет нещастник, що с крадения в мрак

от чуждо гърло залък, излишен път зората

сред живите посреща…

Несретник безприютен,

в тъма самси изгубен, да заглуша страхът

обладал ми душата, аз гръдно викнах песен

на горестна самотност — и ехото отвърна

из пущинаци стръмни, където все без път

след него се залутах. Но вместо да намеря

там празник на живота, тържествен и безкраен,

в лице смъртта погледнах: тя беше светлина

на пролетното утро, отвеки съчетана

с мъглата подранила на есенната вечер.

Тя беше само поглед, чиято дълбина,

загадъчно бездънна, сияе отразена

над нази в небосвода. Тя бе едно велико

мълчание сред всичко — сковало всеки ек

по цялата вселена. Една мечта самотна,

последила тревожно, от себе си пленена,

виденията свои далеч от век на век.

И наедно с диха и, на всеки миг вълшебно

из хаосите никнат в плът сънищата нейни.

И всеки миг умира тъй също някой свят,

в плът неин сън облечен. И безначално — няма

край нигде отбелязан стремлението нейно

из пътя на безкрая…

В тоз шеметен полет

смъртта в лице погледнах, — душа на вековете,

свръхсмисъл вековечна: погледнах я с цената

на всеки страх от нея, с цената на страхът

и смисъла в живота. И бягат пак тълпите

пред майката велика, и кретам аз магесан

от нея — и след нея — по своя земен път…