Сняг вали над Гринич Вилидж

Мейпълови се преместиха само преди ден на Западна Тринайсета улица, а вечерта вече бяха поканили на гости Ребека Кюн, защото бяха станали много близки. Високо, неизменно усмихнато момиче с разсеян вид, тя остави Ричард да свали палтото и шала й, докато се здрависваше мило с Джоун. С движения, по-точни и грациозни от обикновено поради удовлетворението от лекотата, с която се бе справил с тази работа (макар да бяха женени с Джоун от близо две години, той бе тъй младолик, че хората инстинктивно го освобождаваха от задълженията на домакин и тъй като това го бе направило неуверен в себе си, често се случваше жена му да налива напитките, а той да се отпуска на канапето като любим и изключително приятен гост), Ричард влезе в тъмната спалня, хвърли дрехите на Ребека върху леглото и се върна обратно в хола. Палтото й беше леко като перце.

Ребека, седнала на пода под лампиона, подгънала крак и облегнала ръка на паравана, който предишните наематели още не си бяха прибрали, тъкмо казваше:

— Познавах я едва от ден, тя само ми беше обяснила моята нова работа, но се съгласих. Живеех в едно ужасно място, викаха му „хотел за дами“. Във вестибюлите имаше пишещи машини, в които се пускат по двайсет и пет цента.

Джоун, седнала в старото кресло от дома на баща й във Върмонт с изправен като струна гръб и влажна носна кърпа, свита на топка в ръката, се обърна към Ричард и му обясни:

— Преди да се пренесе в сегашния апартамент, Беки живяла с това момиче и нейния приятел.

— Да, казваше се Жак — поясни Ребека.

— С тях ли си живяла? — попита Ричард.

Закачливо-спокойният му тон бе остатък от настроението, събудено у него от сполучливата му, а в мрака на спалнята и затрогваща (сякаш тактично бе съобщил тъжна вест) операция с палтото на гостенката.

— Да, а той дори настоя да напише името си на пощенската кутия. Умираше от страх да не се изгуби някое писмо. Брат ми тогава служеше във флотата и когато прочел на кутията (с три успоредни движения на пръстите си тя постави имената едно под друго):

дойде и ми каза: „Ти си прекалено добра.“ Жак дори не благоволи да си отиде за една вечер, за да има къде да спи брат ми. Трябваше да му постеля на пода.

Тя наведе очи и затърси в чантичката си цигара.

— Чудесно! — възкликна Джоун, но осъзна каква глупост е изтърсила и безпомощно се усмихна. Настинката й тревожеше Ричард. Продължаваше вече цяла седмица и упорито не минаваше. Лицето й беше бледо, на розови и жълти петна; това подсилваше приликата й с портрет от Модилиани, породена от дългата шия, бадемовите сини очи и навика да седи с изпънат гръб, въпросително наклонена глава и ръце в скута, с обърнати надолу длани.

Ребека също беше бледа, но по-естествено, може би като рисунка от Леонардо да Винчи (подсказваха го тежките й клепачи и особената подвижност на устата).

— Искате ли шери? — попита с плътен глас Ричард и стана от канапето.

— Имаме и по-силен алкохол, ако предпочиташ — обърна се Джоун към Ребека; в очите на Ричард нейният въпрос, подобно на онези реклами, които, гледани от различни ъгли, разкриват различни картини, съдържаше недвусмисленото изявление, че този път той ще трябва да размеси коктейлите.

— Предпочитам шери — рече Ребека. Произнасяше думите ясно, но със слаб, тънък глас, който ги омаловажаваше.

— И за мен същото — присъедини се Джоун.

— Дадено.

Ричард свали от полицата осемдоларовата бутилка „Тио Пепе“, открадната за него от помощннк-счетоводителя на „Испанско шери“. За да участвуват всички в изживяването, той я отвори в хола, напълни до половината три чашки, като позираше леко, раздаде ги и се облегна на камината (по-рано Мейпълови нямаха камина). Завъртя леко чашата в ръка, както го беше учил специалистът по вина на агенцията, за да освободи естерите1 и етерите2, и изчака жена му да произнесе както винаги традиционния тост на бащиния си дом:

— Наздраве на всички!

Ребека продължи да разказва за предишния си апартамент. Жак изобщо не работел. Джорджийн не можела да се задържи на една работа повече от три седмици. Тримата гледали заедно едно коте, което ги правело щастливи по равно. Ребека имала отделна спалня. От време на време Жак и Джорджийн пишели сценарии за телевизията. Всичките си надежди били заложили на една поредица, озаглавена „ИБИ“, където „И“ било съкратено от Интергалактически или Интерпланетарен, нещо такова, за рубриката „Пространство и време“. Имали един приятел екстремист, който никога не се къпел и винаги имал пари, защото баща му притежавал половината град. През деня, докато двете момичета работели, Жак ухажвал младата шведка от горния етаж, която постоянно изпускала парцала си за прах на малкото балконче пред прозореца им.

— Тя беше същински бомбардировач — добави Ребека.

След като се преместила в самостоятелно жилище и се подредила добре, Джорджийн и Жак предложили да си донесат един дюшек и да спят на пода. Ребека разбрала, че това е моментът да бъде непреклонна. Отказала им. По-късно Жак се оженил за друго момиче, не за Джорджийн.

— Искаш ли кашу? — попита Ричард.

Специално за гостенката беше купил една кутия от бакалина на ъгъла, макар че ако не бяха поканили Ребека, пак щеше да купи нещо под друг предлог, просто заради удоволствието от първата покупка в магазина, от който през следващите години щеше да пазарува редовно.

— Не, благодаря — каза Ребека.

Ричард съвсем не беше подготвен за отказ и поради набраната инерция настоя:

— Моля те! Много са полезни!

Тя си взе две ядки и отхапа половинката от едната.

Той предложи съдинката с кашу (сребърна купичка, сватбен подарък, която преди не бяха имали повод да разопаковат) на жена си, която лакомо си напълни шепата и изглеждаше толкова бледа, че той я попита „Как си?“ не защото бе забравил за присъствието на гостенката, а за да покаже загрижеността си, при това напълно искрена.

— Добре съм — отсече Джоун и може би наистина беше добре.

Мейпълови също имаха какво да разкажат — как, през първите месеци от брака си бяха живели в една дълга барака в лагера на Асоциацията на християнската младеж, как Бици Фланър, тяхна приятелка, бе единственото момиче, прието в Бентамската семинария, как Ричард се бе запознал с йогата Бера, докато работеше в рекламата, — но и двамата не се смятаха (един друг) за добри разказвачи и тихият глас на Ребека се наложи над разговора. Тя имаше дарбата да й се случват странни неща.

Богатият й чичо живеел в къща от метална конструкция, обзаведена с тръбни столове за обществени места. Ужасно се страхувал от пожар. Точно преди голямата икономическа криза построил грамаден кораб, за да пътува с няколко приятели до Полинезия. Когато кризата връхлетяла, всичките му приятели се разорили. А той не. Дори натрупал пари. От всичко правел пари. Ала не можел да отплава сам и корабът още стоял в Залива на стридите — огромен, стърчащ десет метра над водата. Чичото бил вегетарианец. Ребека до тринайсетата си година не била яла пуйка на Деня на благодарността3, защото на този ден семейството й винаги гостувало на чичото. Отказали се от тази традиция едва по време на войната, защото изкуствените подметки на децата оставяли черни следи по азбестовия под. Оттогава семействата на Ребека и чичото не си говорели.

— Най-силно ме впечатляваше — завърши Ребека — начинът, по който поднасяха всеки зеленчук: като че ли бе отделно ястие.

Ричард отново наля шери в чашите и понеже това, така или иначе, го направи център на вниманието, каза:

— Чувал съм, че някои вегетарианци си правят за Деня на благодарността пуйка от счукани орехи.

Известно време никой не се обади, сетне Джоун рече:

— Не знам такова нещо.

Гласът й, неизползуван десетина минути, се прекъсна на последната сричка. Тя се закашля и сърцето на Ричард се сви.

— С какво биха ги напълнили? — попита Ребека я изтърси цигарата си в пепелника.

Долу на улицата се чу тропот. Джоун първа изтича до прозореца, следвана от Ричард и най-накрая Ребека, изправена на пръсти, с протегната шия. Шестима конни полицаи, изпънати на стремената, препускаха в галон двама по двама надолу по Тринайсета улица. След като възгласите на Мейпълови утихнаха, Ребека каза:

— Минават всяка вечер по това време. Изглеждат много весели за полицаи.

— Я, и сняг заваля! — извика Джоун.

Беше във възторг — толкова обичаше снега, а през последните години почти не бе валяло.

— И то през първата ни нощ тук! Първата ни истинска нощ!

Тя се забрави и прегърна Ричард, а Ребека, за разлика от друг гостенин, който би се извърнал или би се усмихнал широко и насърчително, с нищо не промени милия си разсеян израз и продължи да се взира през прегърнатата двойка в гледката навън. Снегът не се задържаше на мокрия паваж, а се трупаше само по покривите на паркираните автомобили.

— Аз да си вървя — обади се Ребека.

— Не си тръгвай! — възкликна Джоун с неочаквана за Ричард настойчивост: тя явно беше много изморена. Изглежда, че новият дом, промяната на времето, хубавото шери, поривите на обич помежду им, разбудени от прегръдката, и присъствието на Ребека се бяха слели в съзнанието й като неделими частици от един омаен миг.

— Не, по-добре да си вървя, ти си хремава и отпаднала.

— Остани за още една цигара. Дик, налей шери.

— Съвсем малко — рече Ребека, като му подаваше чашата си. — Не си спомням, Джоун, дали съм ти разправяла за момчето, с което ходех. Онова, дето се правеше на келнер.

Джоун се засмя, предвкусвайки разказа.

— Не, честна дума, не си.

Тя преметна ръка през облегалката на стола и провря пръсти през пръчките, като дете, което иска да се убеди, че часът на лягане е отложен.

— Какво правеше? На келнер ли се преструваше?

— Да. Беше голям особняк. Слизаме веднъж от едно такси и той видя решетка в земята, от която излизаше пара. Клекна върху нея — Ребека наведе глава и вдигна ръце — и се направи на дявол.

Мейпълови се засмяха не толкова на думите й, колкото на начина, по който тя пресъздаваше с характерната си ненатрапчива имитация както живописното поведение на кавалера си, така и собствения си сдържан нрав. Представиха си я как стои до вратата на таксито и наблюдава безизразно приятеля си, който кляка все по-ниско, вживява се в собствената си шега, демонски шава с пръсти, сякаш усеща как на главата му никнат рога, как пламъци ближат краката му, а ходилата му се свиват и се превръщат в копита. Ричард разбра, че дарбата на Ребека не беше толкова в това, че й се случват странни неща, колкото в начина, по който представяше всичко, сторило й се особено, в красноречивия контраст с напълно рационалното й спокойствие. И тази вечер, преразказана от нея, можеше да прозвучи гротескно: „Минаха в галоп шестима конни полицаи, а тя извика: «Вали сняг!» и се хвърли на врата му. Той постоянно й повтаряше колко е болна и ни наливаше с шери.“

— Какво друго правеше? — попита Джоун.

— На излизане от първото заведение, някакъв голям нощен бар на един покрив, той седна пред пианото и засвири, докато жената на арфата не го помоли да престане.

— Тя свиреше ли на арфата? — попита Ричард.

— Да, подрънкваше на струните — Ребека описа кръгове с ръце.

— Добре де, той същата мелодия ли свиреше? Акомпанираше ли й? — Ричард усети, че в гласа му неизвестно защо се бе промъкнала сприхавост.

— Не, просто седна и засвири нещо съвсем различно. Не помня вече какво.

— Сериозно? — обади се Джоун, насърчавайки я да продължи.

— В следващото заведение се наложи да почакаме на бара, докато се освободи маса, и изведнъж го видях да се разхожда между масите и да пита хората дали са доволни от обслужването.

— Представям си как си се почувствувала — рече Джоун.

— Да, беше ужасно. Сетне и там свири на пианото. Бяхме главната атракция. Около полунощ му хрумна, че трябва да отидем на гости на сестра му в Бруклин. Бях останала без сили. Слязохме от метрото две спирки по-рано, под Манхатанския мост. Наоколо нямаше жива душа и минаваха само черни лимузини. Някъде високо над главите ни — тя вдигна очи нагоре, като че гледаше облак или може би слънцето — стърчеше Манхатанският мост, а той твърдеше, че това е електрическият влак. Най-сетне открихме някакви стълби и двама полицаи, които ни казаха да се върнем в метрото.

— И какво работи този екстравагантен мъж? — попита Ричард.

— Учител е. Много е умен.

Тя се изправи и протегна дългата си сребристобяла ръка. Ричард й донесе палтото и каза, че ще я изпрати.

— Живея съвсем наблизо — възпротиви се Ребека, но в гласа й нямаше капка настойчивост.

— Изпрати я, Дик — обади се и Джоун. — А на връщане купи цигари.

Явно й допадаше идеята, че той ще изпрати гостенката им в снега — като че предвкусваше как ще донесе със себе си, със снега по раменете и студа по лицето, всички усещания за една разходка, която тя не смееше да предприеме.

— Не бива да пушиш ден-два — сгълча я той.

Джоун им махна за довиждане от площадката на стълбището.

Снегът, невидим освен в светлината на светофарите, обвяваше романтично лицата им.

— Доста силно заваля — обади се той.

— Да.

На ъгъла, където снегът превръщаше зелената светлина във воднистосиня, колебанието й да пресече с него на зелено Тринайсета улица го накара да я попита:

— Нали отсреща живееш?

— Да.

— Запомнил съм от онзи път, когато те докарахме от Бостън. — По него време Мейпълови живееха в района на Западна Осемдесета. Запазил съм впечатлението за високи здания.

— Ето я църквата и училището за касапи — посочи Ребека. — Всеки ден около десет часа, когато отивам на работа, момчетата, дето учат за касапи, имат почивка, излизат на улицата целите в кръв и се смеят.

Ричард вдигна очи към църквата; част от камбанарията й се открояваше на фона на светещите тук-там прозорци на някакъв небостъргач на Седмо авеню.

— Горката църква — отбеляза той. — Трудно е за една камбанария да бъде най-високата точка в този град.

Ребека не каза нищо, нито дори обичайното „да“. Той се почувствува като смъмрен за проповедническите си думи. Смути се и й обърна внимание върху първото нещо, попаднало пред погледа му — зле оформения надпис над огромна порта.

— „Техникум по хранителна търговия“ — прочете той на глас. — Хората над нас ни казаха, че по-предишният наемател на нашия апартамент бил продавач на месо на едро, но наричал себе си „доставчик на елегантни храни“. В апартамента издържал жена.

— Онези големи прозорци — посочи Ребека към третия етаж на богатска къща — гледат точно срещу моите. Виждам какво става вътре и чувствувам хората като съседи. У тях винаги има някой, не знам какво работят.

След още няколко крачки двамата спряха и Ребека се обърна към Ричард с глас, който му се стори малко по-висок от обичайното:

— Ще се качиш ли да видиш къде живея?

— Разбира се — струваше му се немислимо да откаже.

Спуснаха се по четири бетонни стъпала, минаха през разнебитена оранжева врата в прекалено затопления вестибюл на сутерена и се заизкачваха по дървените стълби към четвъртия етаж. Подозрението, че минава отвъд допустимите граници на приличието, зародило се в Ричард на улицата, сега прерасна в чувство за вина. Малко са усещанията, тъй пропити от вкуса на непозволеното, както изкачването по стълби след женски задник. Преди три години Джоун живееше в Кеймбридж на четвъртия етаж на една къща без асансьор. Всеки път, когато Ричард я изпращаше догоре, дори когато историята им и крайната интимност се бяха превърнали в ежедневие, изпитваше страх, че хазяинът, разярен, ще изскочи от апартамента си и ще ги разкъса, като минават покрай него. Ребека отключи и каза:

— Тук е адска горещина.

Това бе първата по-груба дума, която чу от устата й. Тя запали някаква мека светлина. Стаята беше малка; наклонените плоскости, образувани от вътрешната страна на покрива, пресичаха тавана и стените и режеха големи призми от жилищното пространство. Когато влезе по-навътре в стаята и се приближи до Ребека, която още не бе си свалила палтото, Ричард забеляза вдясно неочаквано ниша — там, където стръмният покрив се спускаше към пода. В нишата имаше поставено двойно легло. Плътно притиснато от три страни, то приличаше не толкова на мебел, колкото на инсталирана веднъж за винаги платформа, покрита с одеяло. Той бързо отмести поглед от леглото и тъй като не му беше удобно веднага да погледне Ребека, се втренчи в двата кухненски стола, в металната лампа с изрисувани по абажура закръглени риби и корабни румпели, в библиотечката с четири полици книги — всичко това, нестабилно закрепено до наклонената стена, изглеждаше подложено на вертикална заплаха.

— А ето я и печката върху хладилника, за която ви разказах — обади се Ребека. — Или може би не съм?

Печката стърчеше от всичка страни с няколко сантиметра извън хладилника. Той докосна белите й стени.

— Стаята ти е много приятна.

— А това е гледката — продължи тя.

Ричард отиде при нея до прозореца, повдигна края на пердето и се взря през малките дефектни стъкла в отсрещния апартамент.

— Прозорецът му наистина е огромен — отбеляза той.

Ребека измънка кратко и носово в знак на съгласие.

В апартамента отсреща нямаше никого, макар всички лампи до една да бяха запалена.

— Прилича ми на мебелен магазин — продължи той. Ребека още не си беше свалила палтото. — Снегът продължава да трупа.

— Да, наистина.

— Е — това прозвуча твърде високо и той довърши изречението съвсем тихо: — благодаря за поканата да видя жилището ти. Аз… чете ли я?

Беше забелязал върху една възглавничка „Леля Мейм“.

— Нямам време.

— И аз не съм я чел, само рецензии. Те са единственото, което чета.

Тя го изпрати до вратата. Там той се обърна някак си неловко. По-късно, като си припомняше случката, реши, че едва при вратата поведението й по никакъв начин не можеше да се оправдае: не само че бе застанала твърде близко до него, но сякаш се бе смалила, прехвърляйки цялата си тежест върху единия крак и накланяйки глава настрани, така че той да я гледа отвисоко, при което изпъкваха широките меки сенки на лицето й, за които тя положително знаеше.

— Е, хайде — рече той.

— Е, хайде.

Думите й прозвучаха след неговите като ехо и вероятно нищо не значеха.

— Внимавай с к-к-касапите.

Заекването естествено провали шегата и смеха й, звъннал веднага щом прочете по лицето му, че ще се опита да каже нещо смешно, секна още преди той да я изговори.

Ричард заслиза по стълбите, а тя облегна ръце на перилата и се надвеси над площадката.

— Лека нощ — рече тя.

— Лека нощ.

Той погледна нагоре: беше се прибрала. О, те наистина бяха много близки.