Филип К. Дик Специален доклад

I

Първата мисъл, която мина през главата на Андертън, когато видя младия човек, беше: «Оплешивявам. Оплешивявам, надебелявам и остарявам.» Но не го изрече на глас. Вместо това отблъсна стола си назад, изправи се и решително заобиколи бюрото със сковано протегната дясна длан. Ръкува се с него, усмихвайки се с пресилена сърдечност.

— Уитуър? — попита той, като съумя да накара въпроса си да прозвучи любезно.

— Точно така — каза младежът. — Но за вас съм Ед, разбира се. Тоест, ако споделяте моята неприязън към ненужните официалности. — Изразът на русолявото му, вдъхващо огромно доверие лице показваше, че той смята нещата за вече уредени. Щяха да са Ед и Джон. Всичко щеше да тръгне в дух на сговор и сътрудничество още от самото начало.

— Имахте ли проблеми с откриването на сградата? — попита Андертън предпазливо, пренебрегвайки твърде дружелюбното встъпление. Мили боже, трябваше му нещо, за което да се залови. Страхът го докосна и Андертън започна да се поти. Уитуър обикаляше из офиса така, сякаш вече го притежаваше — сякаш измерваше големината му. Не можеше ли да изчака ден-два — просто заради приличието?

— Никакви проблеми — отвърна Уитуър безгрижно с ръце в джобовете. Той жадно разглеждаше дебелите папки, подредени покрай стената. — Всъщност аз не идвам във вашата агенция съвсем невеж. Имам някое и друго собствено впечатление за начина, по който се управлява «Предпрестъпност».

С леко треперещи ръце Андертън запали лулата си.

— И как се управлява? Бих желал да знам.

— Не е зле — каза Уитуър. — Всъщност, даже доста добре.

Андертън се втренчи в него.

— Това искреното ви мнение ли е? Или просто ласкателство?

Уитуър срещна погледа му открито.

— Това е единственото ми мнение. Сенатът е доволен от вашата работа. Всъщност, направо са във възторг. — И добави: — Доколкото могат да бъдат възторжени едни извънредно стари хора.

Андертън трепна, но външно остана невъзмутим. Макар че това му костваше голямо усилие. Зачуди се какво ли мисли Уитуър в действителност. Какво всъщност ставаше вътре в този ниско остриган череп? Очите на младежа бяха сини, блестящи — и обезпокоително умни. Уитуър беше хитрец. И очевидно имаше големи амбиции.

— Доколкото разбирам — каза предпазливо Андертън, — ще бъдете мой помощник, докато се оттегля.

— И аз така го разбирам — отвърна другият без нито миг колебание.

— Което може да стане тази година или догодина… или след десет години. — Лулата в дланта на Андертън потрепна. — Никой не ме притиска да се пенсионирам. Аз основах «Предпрестъпност» и мога да остана тук толкова дълго, колкото поискам. Решението е изцяло мое.

Уитуър кимна, изражението му си оставаше все така открито.

— Разбира се.

Андертън се насили да се поуспокои малко.

— Просто исках да изясним нещата.

— Още в началото — съгласи се Уитуър. — Вие сте шефът. Каквото кажете, това е. — С вид на самата искреност той попита: — Бихте ли могли да ми покажете организацията? Искам да се запозная с основния порядък колкото може по-скоро.

Докато вървяха покрай оживените, заляти с жълта светлина редици от офиси, Андертън каза:

— Вие, естествено, сте запознат с теорията на предпрестъпността. Предполагам, че това се разбира от само себе си.

— Зная публичната информация — отвърна Уитуър. — С помощта на вашите провиждащи мутанти вие дръзко и успешно сте премахнали следпрестъпната наказателна система от затвори и глоби. Както всички ние съзнаваме, наказанието никога не е представлявало сериозна спирачка за престъпниците и едва ли би могло да бъде голяма утеха за жертва, която вече е мъртва.

Стигнаха до асансьора. Докато той бързо ги спускаше надолу, Андертън каза:

— Вероятно сте доловили и основния законов недостатък на метода на предпрестъпността. Ние затваряме индивиди, които не са нарушили никакъв закон.

— Но със сигурност ще го сторят — заяви Уитуър убедено.

— За щастие не го правят — защото ние ги хващаме, преди да успеят да извършат акт на насилие. Така че самото извършване на престъплението е чиста метафизика. Ние твърдим, че са виновни. Те от друга страна неизменно твърдят, че са невинни. И в истинския смисъл на думата, те действително са невинни.

Асансьорът разтвори врати и те отново закрачиха по един жълт коридор.

— В нашето общество нямаме тежки престъпления — продължи Андертън, — но имаме затворнически лагер, пълен с потенциални престъпници.

Вратите се отвориха и затвориха и двамата се озоваха в аналитичното крило. Пред тях изникнаха внушителни камари от оборудване — рецептори на данни и изчислителни механизми, които изучаваха и преструктурираха входящия материал. А отвъд машинариите седяха тримата провидци, почти скрити за погледа сред лабиринта от жици.

— Ето ги — каза сухо Андертън. — Какво мислите за тях?

Тримата идиоти седяха в неясния полумрак и ломотеха. Всяко несвързано излияние, всяка случайна сричка беше анализирана, сравнявана, пренареждана във вид на визуални символи, нанасяна върху стандартни перфокарти и изхвърляна в различни кодирани слотове. По цял ден идиотите дърдореха, държани в плен от своите специални столове с високи облегалки, неподвижно закрепени с метални скоби, купища жици и електронни клеми. Грижата за физическите им нужди беше автоматизирана. Духовни нужди нямаха. Подобни на растения, те мърмореха, дремеха и съществуваха. Мозъците им бяха притъпени, объркани, тънещи в мъгла.

Но не в мъглата на настоящето. Трите ломотещи нескопосани създания със своите уголемени глави и слаби тела се взираха в бъдещето. Аналитичната апаратура записваше пророчества и докато тримата провиждащи идиоти говореха, машините внимателно слушаха.

За първи път лицето на Уитуър загуби безгрижната си самоувереност. В очите му се прокрадна израз на потрес и отвращение, смесица от срам и морален шок.

— Не е… приятно — измърмори той. — Не осъзнавах, че те са толкова… — Размаха ръце, ровейки из ума си за подходящата дума. — Толкова… деформирани.

— Деформирани и слабоумни — съгласи се веднага Андертън. — Особено момичето там. Дона е на четирийсет и пет години. Но изглежда на около десет. Талантът им поглъща всичко — провиждащият дял на мозъка расте, причиняйки закърняване на остатъка от челния лоб. Но какво ни интересува това? Ние имаме техните пророчества. Те ни дават това, от което се нуждаем. Те не разбират нищо от тях, но ние разбираме.

Притихнал, Уитуър се приближи до апаратурата. Събра пачка карти от един слот.

— Това ли са имената, които са излезли? — попита той.

— Очевидно. — Андертън намръщено взе пачката от ръцете му. — Нямах възможност да ги разгледам — обясни той, нетърпеливо прикривайки раздразнението си.

Очарован, Уитуър се загледа как машината изхвърля нова карта в празния слот. Тя беше последвана от втора… и от трета. От въртящите се с бръмчене дискове излизаха карта след карта.

— Провидците сигурно виждат доста далеч в бъдещето — възкликна Уитуър.

— Виждат в доста ограничен промеждутък — обясни му Андертън. — Седмица напред или най-много две. Повечето от данните нямат никаква стойност за нас — просто не са свързани с работата ни. Тях ги предаваме на съответните агенции. Които пък ни дават от своите данни в замяна. Всяка важна служба си има по някое мазе със скъпоценни маймунки.

— Маймунки ли? — Уитуър се вторачи в него смутено. — А, да, разбирам. Не виждам, не говоря и така нататък. Много забавно.

— Много уместно. — Андертън машинално събра новите карти, изхвърлени от въртящия се механизъм. — Някои от тези имена ще бъдат напълно отхвърлени. А повечето от останалите се отнасят за дребни престъпления — кражби, укриване на данъци, телесни повреди, грабежи. Както, сигурен съм, знаете, «Предпрестъпност» намали броя на углавните престъпления с деветдесет и девет цяло и осем процента. Рядко попадаме на истинско убийство или държавна измяна. В края на краищата, нарушителят знае, че ще го задържим в затворническия лагер цяла седмица, преди да има възможността да извърши престъплението.

— Кога за последен път е било извършено истинско убийство? — попита Уитуър.

— Преди пет години — каза Андертън с гордост в гласа.

— Как се случи?

— Престъпникът избяга от отрядите ни. Разполагахме с името му — всъщност разполагахме с всички подробности за престъплението, включително името на жертвата. Знаехме точния момент, мястото на планирания акт на насилие. Но въпреки всичко той успя да го извърши. — Андертън сви рамене. — В края на краищата не можем да хванем всички. — Той запремята картите в ръце. — Но хващаме повечето.

— Едно убийство за пет години. — Увереността на Уитуър се връщаше. — Доста впечатляващ рекорд… нещо, с което можете да се гордеете.

Андертън каза тихо:

Наистина се гордея. Разработих тази теория преди трийсет години — в онези дни, когато егоистите мислеха само за един бърз удар на борсата. А аз съзрях нещо полезно за закона — нещо с огромна социална стойност.

Той бутна пачката карти в ръцете на Уоли Пейдж, неговия подчинен, отговарящ за маймунския сектор.

— Провери кои от тях ни трябват — каза му той. — Използвай собствената си преценка.

Когато Пейдж изчезна с картите, Уитуър каза замислено:

— Това е голяма отговорност.

— Така е — съгласи се Андертън. — Ако допуснем един престъпник да избяга — както направихме преди пет години, — на съвестта ни ще тежи човешки живот. Ние носим цялата отговорност. Ако сгафим, някой умира. — С горчивина той издърпа нови три карти от слота. — Обществото разчита на нас.

— А някога изкушавали ли сте се да… — Уитуър се поколеба. — Искам да кажа, някои от хората, които прибирате, сигурно ви предлагат големи суми.

— Безполезно е. Дубликати на всички карти излизат в Главния щаб на армията. За проверка и контрол. Те могат да ни държат под око непрекъснато, ако пожелаят. — Андертън хвърли бегъл поглед на горната карта. — Така че дори да искахме да приемем…

Той млъкна и устните му се изпънаха.

— Какво има? — попита Уитуър с любопитство.

Андертън внимателно сгъна горната карта и я прибра в джоба си.

— Нищо — избъбри той. — Абсолютно нищо.

Резкостта в гласа му накара Уитуър да се изчерви.

— Вие всъщност не ме харесвате — отбеляза той.

— Вярно е — призна Андертън. — Не ви харесвам. Но…

Не можеше да повярва, че изпитва такава неприязън към младия човек. Това изглеждаше невъзможно — беше невъзможно. Нещо не бе наред. Замаян, той се опита да успокои объркания си ум.

Върху картата стоеше неговото име. На първия ред — вече обвинен бъдещ убиец! Според кодираните дупчици комисарят на «Предпрестъпност» Джон А. Андертън щеше да убие човек — и то през следващата една седмица.

С абсолютна, непоклатима убеденост той не можеше да го повярва.


Загрузка...