Спектакълът на злото

Пролог

Градчето Гидеон, щата Илинойс, библейско по име и темперамент, е разположено близо до границите с Кентъки и Индиана, в крайчеца на планинската верига Блу Ридж. От запад краят на градската територия е отбелязан от потока Уахуу, а от юг и изток се издигат островърхите хълмове на Апалачите.

Градчето било основано в средата на деветнадесети век от шепа фермери, избутани на юг от никнещите в Средния запад градове, железницата и студената зима. Скоро се появил Абрахам Гидеон, проповедник с огнени очи от Църквата на Светците на последния ден. Заедно с немногобройния отряд свои последователи той се отправил към планините далеч на юг, но попаднал на градчето, харесал това, което видял, и решил да се установи тук… Именно Абрахам Гидеон дал името на новопостроеното селище и поставил основата на морален кодекс, който просъществувал почти сто и петдесет години.

С население около две хиляди души, повечето от които — работливи, консервативно настроени хора, донякъде повлияни от мормонските идеи, това е градче, което се грижи за себе си и се интересува само от своите собствени проблеми. Архитектурата му е проста и строга. Улиците са павирани само там, където това наистина е необходимо. Развиват се само занаяти, от които има полза за добруването на населението. Събиранията на гражданите се осъществяват в най-голямата постройка в града — баптистката църква.

Единственият продавач на коли предлага фордове и фермерска екипировка. Японска или немска кола в Гидеон би предизвикала невероятен ужас — все едно Мойсей да излезе от гроба и да се втурне гол по улиците в някоя неделна утрин.

Градският съвет — неколцина намръщени скъперници — ръководи града с особена евангелистка пламенност, без да възразява срещу няколкото кръчми, но пък поставя черта върху секса и яростно опонира на единствения бар в Гидеон, който в края на осемдесетте предлагаше програма с полуголи танцьорки. На преследване са подложени и забранените „до 18“ филми, така че повечето от гражданите предпочитат да си седят по къщите и да се наслаждават на кабелната телевизия, вместо да се отправят към единия от двата кинотеатъра в града и по този начин най-вероятно да си навлекат гнева на петимата възрастни мъже, които определят моралните принципи в Гидеон. По-младите, които тихо протестират срещу анахронизмите, през уикендите най-често отпрашват към близките градове, където се наливат с бира без страх, че могат да бъдат порицани.

Повечето хора от Гидеон са приятелски настроени към съгражданите си, помагат им в беда и все още се влияят от принципи като „Помогни, за да ти помогнат“ и „Обичай ближния си“. И докато пороците са скрити зад затворените врати и завесите, никой не протестира. С две думи, това е място, където времето, разстоянието и човешките желания са недостъпни за външния свят.

Тукашните харесват живота си такъв, какъвто е. Не са любезни към натрапниците и ако имат проблеми, ги разрешават сами, без намесата на щатските полицаи, федералните агенти или репортерите от големите вестници.

В един вторник сутринта през октомври 1993 г., няколко дни преди Деня на Вси светии, всичко това щеше да бъде променено от един-единствен шокиращ акт на насилие.

Внезапно доверието бе заменено от подозрителност, сигурността от страх, а самодоволството от безпокойство. Хората започнаха да заключват вратите и прозорците си през деня, а нощем палеха лампи и фенери. Съседите, които едно време приятелски си махаха за „добър ден“, сега се разминаваха безмълвно като, непознати.

Въпреки това, подобно на задружно семейство, Гидеон запази скандала зад затворените си врати и говореше за него само шепнешком. Ужасяващият факт бе скрит от очите на външния свят — поне за известно време.

В онази есенна утрин Линда Балфур приготвяше обичайния обяд за съпруга си: сандвичи от бяло хлебче с майонеза и риба тон, парче ябълков пай, който бе приготвила предишната вечер, пържени картофи и портокалов сок, който сипа в термоса. Тя също така излъска оранжевата му каска и подреди на масата закуската от бъркани яйца, бекон, препечени филийки и силно кафе. Постави каската и кутията с обяда на масата до закуската и добави към това сутрешното издание на „Сейнт Луис Поуст“.

Джордж Балфур беше едър мъж в началото на четиридесетте, с невинна усмивка, която разкриваше мекия му добродушен характер. Беше прекарал в Гидеон целия си живот, ожени се за Линда след кратко ухажване, когато бе почти на четиридесет и считаше както 26-годишната си съпруга, така и едногодишния им син, Адам, за дарове от Бога. Преди да срещне Линда на един семинар в Декатър преди три години, той бе живял уединено и донякъде самотно.

Двуетажната им къща беше на повече от седемдесет години, построена близо до центъра на града. Имаше голяма веранда, огромна морава пред входа и старомодна кухня, в която съжителстваха стара печка с дърва и газов котлон. Къщата бе единственото наследство на Джордж Балфур. Бе прекарал в нея целия си живот, а родителите му изживяха последните си дни в спалнята, която сега делеше с жена си.

Обичаше сутрин, щом слезе на първия етаж, да го посрещат уханията, които помнеше от детството си — кафе, печен бекон, а през лятото — и свежи плодове. Телевизорът да е включен на „Тудей шоу“, а вестникът да го чака на масата.

Бе облечен както винаги — панталони в цвят каки, бяла тениска, тежки, отлично лъснати ботуши и оранжево шушляково яке, на гърба на което пишеше „Електрическа компания на Южен Илинойс“. Вляво отпред имаше надпис „Главен надзорник“. И облеклото, и домът, и семейството му говореха за човек, който живее подредено и предсказуемо. Балфур определено не обичаше изненадите или промените.

Той целуна сина си за добро утро, изтри оплесканото му с храна лице и нежно положи устни върху тила на Линда. Тя вдигна глава и му се усмихна. Беше леко закръглена жена, с едва забележими преждевременни бръчки около очите и устата и вързана назад кестенява коса. Бръчките, както често обичаше да казва Джордж, бяха резултат от честия й смях.

Нямаше нищо, което да помрачава това семейно щастие.

— „Сейнтс“ най-сетне бяха бити вчера — съобщи тя, когато той седна.

— Крайно време беше — отвърна той, преглеждайки първата страница на вестника. — Между впрочем, днес следобед трябва да отскоча до Карбъндейл. Основният им трансформатор е излязъл от строя. Може да закъснея за вечеря.

— Добре. Шест и половина? Седем?

— О, предполагам, че в шест и половина ще съм тук.

След половин час вече беше на верандата. Пикапът на Люис Холиуел спря отпред. Джордж целуна Линда и Адам и се качи в камионетката, откъдето им помаха още веднъж, преди Люис да завие зад ъгъла. Улицата бе безлюдна, като се изключеха мисис Айкън, излязла да прибере сутрешния си вестник, и самотният мъж, който се спускаше по пътеката зад къщата и носеше куфарче с инструменти. Бледото слънце се показваше иззад хълмовете на изток и обещаваше поредния красив, безоблачен ден.

След половин час Мириам Пероне, съседката на семейство Балфур, забеляза, че задната им врата е отворена. Странно, тази сутрин бе доста хладно. Малко по-късно тя пак хвърли поглед през прозореца на кухнята си — вратата още зееше. Тя излезе и се насочи през поляната към къщата на семейство Балфур.

— Линда?

Никакъв отговор. Тя се приближи до вратата.

— Линда?

Отново нищо.

— Линда, аз съм, Мириам. Задната ти врата е отворена?

Тишина. Беше й неудобно да е в кухнята — не искаше да притеснява съседите си. Но все пак влезе.

— Линда?

Внезапно я обзе необяснимо чувство на ужас. Устата й пресъхна. Чуваше телевизора, но нямаше и следа от Линда и детето. Тръгна към всекидневната. Още от вратата видя празната кошарка на Адам, а след миг забеляза и телцето му на килима пред себе си.

Прекрачи прага и спря. Устните й потрепериха за миг, който й се стори вечност, сетне гъргорещият звук в гърлото й се превърна в пронизителен вик.

На няколко стъпки от детското креватче в локва кръв лежеше сгърченото тяло на Линда Балфур. Очите й бяха широко отворени, замръзнали в ужас. От опръскания с кръв телевизионен екран Кейти Кърик и Уилърд Скот се шегуваха за времето.

Ето така започна всичко.