Спомените на един мъдър старец

Бях много мъдър старец.

Днес вече не съм същият, дори смятайте, че ме няма. Но навремето всеки от вас можеше да дойде при мен и каквото и да му тежеше на душата, каквито и грехове да го терзаеха, щях да го прегърна и да му кажа: „Сине мой, успокой се, защото никаква тежест не притиска душата ти и никакви грехове не виждам в тялото ти.“ И той би избягал от мен радостен и щастлив.

Бях едър и силен. Като ме срещаха по улицата, хората се отдръпваха встрани и аз минавах през тълпата като ютия.

Често ми целуваха краката, но не протестирах: знаех, че съм го заслужил. Защо да лишавам хората от радостта да ме почетат? Бях изключително гъвкав и веднъж дори аз самият се опитах да целуна собствения си крак. Седнах на една пейка, взех десния си крак в ръка и го повдигнах към лицето си. Успях да целуна само големия му пръст. Бях щастлив. Разбрах щастието на другите хора.

Всички се прекланяха пред мен! И не само хората, а и животните, дори разните там буболечки пълзяха пред мен и махаха с опашки. Ами котките! Те просто ме обожаваха и хванати по някакъв начин една за друга с лапи, тичаха пред мен, докато се качвах по стълбите.

По онова време наистина бях много мъдър и разбирах всичко. Нямаше нещо, което да ме озадачи. Само минута напрежение на чудовищния ми мозък, и дори най-сложният въпрос се разрешаваше по най-простия начин. Водиха ме дори в Института за Мозъка и ме показаха на учените професори. А те измериха с електричество мозъка ми и загубиха ума и дума. „Никога не сме виждали подобно нещо“ — казаха.

Бях женен, но рядко виждах жена си. Тя се плашеше от мен: колосалният ми ум я потискаше. Не живееше, а трепереше, а като я погледнех, почваше да заеква. Дълго време живяхме заедно, но после тя като че изчезна някъде, не помня точно.

Паметта поначало е странно явление. Колко трудно е да запомниш нещо и колко лесно е да го забравиш! А се случва и така: уж запомниш едно, а се сетиш за съвсем друго. Или пък: запомниш нещо с усилие, но пък уж за дълго, а после нищо не можеш да си спомниш. И така става. Бих посъветвал всички да поработят над паметта си.

Винаги съм бил справедлив и никого не съм бил без причина, защото, като биеш някого, винаги се увличаш и можеш да прекалиш. Децата например никога не бива да се бият с нож или изобщо с нещо желязно, а жените, обратно, не трябва да се ритат с крак. Виж, животните — те, казват, са по-издръжливи. Но и в тази посока съм правил опити и знам, че това невинаги е така.

Благодарение на своята гъвкавост можех да правя неща, които друг не може. Например успях да извадя с ръка от една много усукана тръба случайно попадналата там обица на брат ми. Можех и да се скрия в сравнително малка кошница и да затворя капака след себе си.

Да, разбира се, бях феноменален!

Брат ми беше пълна противоположност на мен: първо, беше по-висок, второ, по-глупав. С него никога не сме се разбирали. Въпреки че всъщност се разбирахме, дори много. Но тук обърках нещо: точно с него не се разбирахме, а все бяхме скарани. Скарахме се за следното: Чаках пред магазина, бяха пуснали захар и аз стоях на опашката и се опитвах да не слушам разговорите наоколо. Нещо ме наболяваше зъб и бях в мрачно настроение. На улицата беше много студено, затова всички бяха с подплатени кожуси и въпреки това мръзнеха. И аз бях с такъв кожух, но не мръзнех, мръзнеха само ръцете ми, затова от време на време се налагаше да ги изваждам от джобовете и да намествам куфара, който бях стиснал с крака, за да не изчезне. Изведнъж някой ме удари по гърба. Обхвана ме неописуемо негодувание и с бързината на мълния започнах да обмислям как да накажа хулигана. И в този момент ме удариха повторно. Целият се наежих, но реших да не се обръщам и да се правя, че нищо не забелязвам. Само за всеки случай взех куфара в ръка. След около седем минути ме удариха трети път. Този път се обърнах и видях висок възрастен човек в доста износен, но все още приличен кожух.

— Какво искате от мен? — го попитах със строг глас с леки стоманени нотки.

— А ти що не се обръщаш, като те викат? — рече той.

Замислих се над смисъла на думите му, а той пак отвори уста и рече:

— Ама ти, какво? Не можеш да ме познаеш, а? Аз съм брат ти.

Пак се замислих над думите му, а той пак отвори уста и рече:

— Слушай, братле. Не ми стигат четири рубли за захарта, а не върви да си тръгна от опашката. Дай ми на заем петачка, а после ще си оправим сметките.

Потънах в размисъл, защо на брат ми не му стигат четири рубли, но той ме хвана за ръкава и каза:

— И какво, ще дадеш ли на брат си малко пари на заем? — и при тия думи разкопча кожуха ми, бръкна във вътрешния ми джоб и извади портфейла ми.

— Ето — рече, — ще взема на заем от теб, братле, известна сума, а портфейла, виж, ти го връщам — и той го пъхна във външния джоб на кожуха ми.

Естествено, бях учуден от тази неочаквана среща с брат си. Помълчах известно време, след туй го попитах:

— И къде беше досега?

— Там — отвърна брат ми и махна неопределено с ръка.

Замислих се къде ли е това „там“, но брат ми ме побутна и рече:

— Виж: почнаха да пускат.

До вратата на магазина се движехме заедно, но в магазина се оказах сам, без брат си. За минутка се отделих от опашката и надникнах на улицата. Но брат ми беше изчезнал.

Като се върнах на мястото си, вече не ме пуснаха на опашката и дори постепенно ме изтикаха на улицата. Едва сдържах гнева си от тази простотия, тръгнах към къщи. И там установих, че брат ми е взел всичките пари от портфейла ми. Страшно му се ядосах и оттогава изобщо не сме се сдобрявали.

Живеех сам и допусках до себе си само онези, които идваха за съвет. Но те бяха много и аз всъщност и денем, и нощем нямах мира. Понякога толкова се изморявах, че лягах на пода да почина. Лежах, докато не ми станеше студено, а след това скачах и почвах да тичам из стаята, за да се сгрея. После отново сядах на пейката и давах съвети на нуждаещите се.

Те влизаха при мен един след друг, понякога без дори да отварят вратата. Беше ми весело да гледам измъчените им лица. Говорех с тях, а едва сдържах смеха си.

Веднъж не издържах и се разсмях. Те се разбягаха ужасени — кой през вратата, кой през прозореца, а кой направо през стената.

Като останах сам, се изправих в целия си могъщ ръст, отворих уста и изрекох:

— Прин тим прам.

Но в този миг нещо у мен изпращя и оттогава смятайте, че ме няма.

(1936–1938)