Старата чаршия

Умира старата чаршия, загива, отива си. Спокойната и равна снага с прихлупените сачаци, с кепенците, с ниските джамлъци и зеленясали покриви, по които кротко се припичаха котараците, е вече накъсана безжалостно от многоетажни четвъртити постройки с гърбове от грапава мазилка и дръзки еркери, които надничат през комините на старите еснафски дюкянчета. Няма ги вече мангалите рано преди изгрев да пушат, не пеят лъковете на дръндарите, не сучат пъстри ортоми мутафчиите, от златарите останаха един-двама осиромашели арменци, измряха и дългобрадите сарафи-евреи, които с такова източно спокойствие и ловкост дзънкаха в шепите си сребърните петолевки. Изчезнаха и памукчии, и кожари, и караабаджии, а железарите, папукчиите и бакърджиите изнемогващи се приютиха на завет в своите малки кооперации.

Тук-там, прегърбен, с широки бозови дрехи от домашен шаяк, ще прекоси неравния калдъръм бавно някогашен майстор-еснаф, ще мине край спуснатите още червени рулетки на новите магазини, ще спре пред ниска, разкривена вратичка, ще извади стародревен голям ключ и сложил прости очила, с предушници от тел, ще дири дълго дупката на ключалката, за да отвори и помете.

В ранната мъглива утрина чаршията е пуста и безлюдна. Едно мъничко прозорче само като будно око блещука под разкривената ламаринена стряха и бледата му светлина стеле жълто чердже отпред на тротоара.

Прегърбеният 85-годишен майстор-калпакчия дядо Васил е станал на „шевекер“ и бодака, с корави пръсти, някакво парче от кожа.

Приведен прекрачвам прага на вратата и тропвам с крак по-ниско от нивото на тротоара в тясното му дюкянче. Широк миндер, на който някога калфи и чираци, седнали по турски, са шили, отрупан с парчета, калъпи, ножици и разни инструменти, заема по-голямата му част. На стената полица отрупана с кожи, а под нея накачени разни готови калпаци. Една стара кожухарска машина стои завита с опрашена покривка до прозореца.

— Добро утро, дядо Василе!

— Дал ти господ добро! Добре ми дошел!

— Трябва много работа да те е притиснала, та си подранил толкова.

— Тя, работата, синко, остави я, ами старост, старооост… та не ми се спи. Няма работа, нямаа, ами какво да правя, като за друго ме не бива, пък и не съм свикнал да стоя празен и да вися по кафенетата. Умря тя нашата! Свърши тя! Едно време тук в чаршията имаше трийсет и два калпакчийски дюкяна, момчее!… А сега са останали само седем и те — вземи един, че удари друг. Три само работят колко-годе, а останалите — колкото да се рече, че са дюкяни.

Поминок няма, дядовото, поминок. Хляб не дава вече тоя занаят. Едно време цяла махала е била населена с калпакчии и по 1500 парчета е изкарвал на година всеки еснаф. По 4–5 гроша я давахме едната шапка, ама алъшвериш имаше и евтиния беше, а сега и двесте да мога да продам за една година, пак ще кажа сполай ти. А да продадеш 200 калпака от 15 до 50 лева парчето, прави му сметката, къща ли ще храниш, кирия на дюкян ли ще плащаш, или стока ще прекупуваш. Загубена е тя нашата, загубена е — и като изпъшка, добави: — Каскетите ни изядоха хлебеца, каскетите.

— Где си учил занаята бе, дядо Василе?

— В Габрово, синко, в Габрово. В турско съм го учил. Иван Йончев, бог да го прости, ми е бил майстора. Той ме е научил. После отидох да работя при Тотя Иванов, хаджи Досювия Тотя. Ти трябва да си чувал за него. Юнак човек беше. В Габровското въстание беше стотник на Дюстабановата чета и преди да се дигнат за Балкана, по цели нощи с него сме шили опаси за саблите на юнаците. После, като ги разбиха, той остана да се крие там при колибарите.

Кри се, колкото се кри, па по едно време пратил хабер на техните да му проводят малко сланина. Подплашили се те тогава да не пострадат и влезли, та казали на „Сандък-еминията“. Той обажда на правителството, пращат стотина низами, ограждат го и му изпиват кръвчицата. Ама, дето ти го рекох, юнак беше майстор Тотю и не се даде като жена. Бори се човекът няколко сахатя и седем читака повали. Най-после му отсякоха главата и я донесоха, та я забучиха на кол всред града, дето е паметникът сега.

В Габрово седях, дорде се разби Балканът. После се прибрах тука, отворих си дюкян и работата ми тръгна, ама лесно беше тогава, фесове с шапки се сменяваха и стоката се харчеше като топъл симид. Па и много се носеше кожено на времето, и разни кожи имаше. Като почнеш: астраган, самур, миск, нурки, белки, златки, мишки, волхи, зинджап, катинкаци, френтиенски лисици и какво ли не още. Пращяха полиците от стока тогава, а сега, както виждаш, малки агнешки кожи, малко материя и нищо друго. Търсеше се тогава и затова се доставяше. За подплати, за боази, за полки, за кюрчета, кюркове, за всичко. От Италия идеше стока много по едно време, ама и оттам не пращат вече. Види се, и на тях трябва сега. Един самур се продаваше по 20 лева, а сега и 800 лв. да дадеш, пак мъчно ще го намериш.

Няма сметка вече, синко, няма сметка! Всичко иде готово вече, фабрично. Пък и очи недовиждат, и кръст не държи, ама какво да се прави. Няма го онова хубаво време, няма го нашия еснаф едновремешен. Наредба имаше той, закони си имаше и се изпълняваха в точ.

Остарееше ли някой от майсторите тогава, западнеше ли, новият, младият дюкян-сайбия, който се е възмогнал и напреднал, беше длъжен да го прибере и да му даде поминок, работица да му създаде според силите му, та да не остава на улицата.

Где онова време, синко! Где такива хора и наредби сега!…

Денят се беше вече пробудил и подал глава из мъглите. Загърмяха рулетки, захлопаха кепенци и в старата чаршия закипя трескав живот. Нуждата, вечната спътница на отрудените, ги беше тласнала и устремени като вретена от гигантски някакъв стан, всеки бързаше да отпреде своя всекидневен корав залък.