Стъклените човеци

Къде ли е тази страна

не знам, и не в туй е въпроса —

по-важното е, че във нея

човеците от стъкло са.

При това от стъкло най-чисто,

фино, изящно, чудесно!

Но стъклото, както се знае

е крехко и чупи се лесно.

„Внимавай!“ — си казваш, но колкото

човек да си го повтаря —

чик! — стисваш ръката на някого,

и тичай да викаш стъкларя!

Но затова пък там хората —

нали са напълно прозрачни —

не могат да крият подлости

и разни планове мрачни.

Те в мозъците четат си,

без даже уста да отварят,

и само си свалят шапките,

щом искат да разговарят.

Но понякога пак си ги слагат,

понеже — и туй е понятно —

да побъбриш с човек пет минутки

е винаги нещо приятно.