Стъкло с дъх на акация

Малко преди Събитията — осемдесет и девета, Корекомът я бил нещо закъсал с плана и пусна, извънредно, партида Лади — с около по хиляда долара по-евтини. Който се вредил-вредил, че и ние.

Булката държеше на Самара, ние със сина — на седм йца, че й познаваме двигателя от петицата, а и Самарата имаше много пластмасови бутафории, като кихнеш — ще се разлетят… Да не говорим за предното предаване, а ние сме консервативни.

Взехме средно решение — седм йца, но зелена, според избора на дамата. Върнахме се по тъмно от склада в Бяла, не я вкарах в двора и… осъмна без ляв фар. Фар на седм йца — като телевизор — голям и никъде още го няма… Не ме питайте как скърпих нещо.

Не й потръгна на колата, още от началото!

Наложи се да се простим с Юри от Шумен и с Пешо Фурната и Снежа проведохме това невесело пътуване. Юрката имаше златни ръце; таман му потръгнаха работите… а и много се мъчи… Спомени разни… Беше добър и Човек! Новата кола така си и остана некоментирана и неодумана.

Окъсняхме и нощувахме на ранчото ни. Вечерта пийнахме за Бог да прости Юрката; няма да ни носи повече бумбарчета — шуменски тристаграмки бирички, направо от завода…

А сутринта имахме нужда — поне от по едно, ледено бумбарче. Имах познатото чувство, че някоя от гемиите ми е потънала. В устата — вкус, гачели съм ял извънземни занзибарци, а и Галинка се държеше подчертано непристойно. Дигаше патърдия, колкото за две Галинки — отвън, под орехите.

Галинка е кобилката на Гицин Гого. Гицин Гого е комшията ми, през две къщи, когото в много от Историите ми бях законспирирал под името Нашу Цецуо. Като прочете Историите, хареса се и заръча вече да фигурирал с истинското си име, както го знаели околовръст и някои и други.

Кобилката си я кръстил на една възпалавка бивша мома — Галинка, шетаща из селото; щото и кобилката ни се водеше, ни се караше. Буквално! Беше своенравна до немай-къде. За разлика от момата, не даваше да я впрягат. Ако ли успееха, хукваше, сякаш е от някой Жокей Клуб и обръщаше Гицин Гого в неподходящи за целта канавки. После върви разправяй, че не трябвало да се бият животните!

Галинка беше, може би, първата която оцени по достойнство новата ми придобивка. Дали зеленото й оказа някакво влияние, специалистите ще се произнесат, любимото й място за навъртане — все около и върху колата. Върху — щото стъпваше с предните копита на бронята и ръбаше улея свързващ тавана с колонките на вратите. Сякаш някой мой злонамереник я караше нарочно. Пръхтеше влажно на капаците, слагаше им с бърни пепел и пясък и си триеше главата.

Разгонваше, хем тяхните си, пуйки от покрива; които като на кънки — с огромните си нокти, на танцови и спортни двойки, с двойни аксели и незнам си какви приплъзгвания, се пързаляха по лаковото покритие и панорамните стъкла.

— Гицин Гого, — викам на комшията — виж там, направи нещо, колчем я вържеш, скъсва синджирите и пак връз колата…

— Няка, Ва! Няка! Ощ’ малко да порасти, шъ я пишем за шафьорските, тамън шъ и падне цената на колата ти, за зестра… Шъ са справи с теста. Ако ли — не ли, шъ гътнем агънце, колко зеха тъй книжки…

Седях под крушата, на третото кафе; почесвах се… абе — нещо не е наред… Беше напекло; за обедния аперитив — още рано. Галинка подозрително не се чуваше… друг път ще пръхти или Булка Гена — на Гицин Гого ще й набива звучно, с голям камък, клина на синджирю, по-настрана от колата. И пуяците не се чуват да каканижат… Я, да видя аз… И видях!

Не й върви на тази кола… и туйто! Задното стъкло, ама на… ей такива трохалчета… красиво гарнирали капака на багажника и наоколо по земята. И по бронята — отделни екземпляри… Ще я пребия!

Представих си Галина, стъпила с предни копита на задната броня, после — на багажника, после си размятва копитата… джаста-праста!

Галина опъва синджир и врат на около петдесет метра, мъчи се да прехапе върха на дивата вишна — песъкиня.

— Гицин Гого, — викам на комшията — ножът опря о кокала! Корекомката вече на нищо не мяза от твойта стока! Казвай какво ще правим сега.

— Няка, Ва! Няка! Няма късметью кобилката! А виж каква бяла звездица има на челото и какви бели чорапки… И колко е палавка… Досущ като адашката си от сельто… Ама без късметью!

— Накъде биеш, бе Гицин Гого? Корекомката потрошена, за Галинка плачеш, ама си и ти един…

— Не бия иаз на нийде, орта бият! К’ват беладжийка е, шъ я… ни шъ я бъде… кът глухите патки.

— Какво… глухарите?

— Нъл’не ги запрях в курнику, лѐсицата ги премъкна едно подир друго. Не е ли у курнику — не е хептян твое вече. Че и с Галинка — идентичен случай! Не е ли у курнику… Нъл’видиш и твойта корекомка — като не я държиш у курнику, какви репресалии въз нея… Пуснеш ли я на пътью — не е хептян твоя вече… като на Галинка — адашката ут селу…

Желязна логика! Така и направих — след време отворих място „в курнику“ си за колата, та да я държа, поне, в двора — далече от хорската стока.

А него ден спешно прескочих до града, намерих оригинално стъкло, поставих го — щото му разбирам, още преди мръкнало. Не ми беше първото стъкло което сменям, а и на приятели съм показвал. Иска се чалъм. Часовникарска работа! Цяла атракция е!…

Има и друга една работа:

Като чистих стъклените трохалчета, нещо се сетих за Шерлок Холмс… Защо трохалчета няма вътре в колата? Сякаш Галинка Отвътре е ритала.

И този дезодорант, с аромат на акация, дето ми го пробутаха в Корекома за един долар — да освежавал новата кола, защо е смачкан и е на задната облегалка, а беше в джобчето на гърба на шофьора…

Фасулска работа! На Пешовата Снежа й убивал дезодорантът — баш на коляното и го преместила на задното стъкло; напекъл се по икиндия на слънцето… и ритнал с копитото си!

Оказа се, че Галинка (кобилката!) наистина е без късметью. След година яла зелена люцерна, поду се, пръсна се… и ромска бригада я транжирала и…